Розамунде Пилхер
Бурен ден (10)

10.

Изкачването към Боскарва беше дълго и изтощително. И изобщо не можех да овладея екстремната си емоция за повече от десет минути. Но постепенно, докато се бъхтех нагоре по хълма и се борех с лошото време, се поуспокоих, избърсах сълзите си с напъханите си в ръкавици ръце и се овладях. В тази явно непоносима ситуация имаше само едно нещо, което можех да направя, и дълго преди да стигна до Боскарва, реших, че ще се върна в Лондон.

Оставих кошницата с покупките на кухненската маса и се качих на горния етаж в моята стая, свалих прогизналите си дрехи, смених обувките си, измих си ръцете, внимателно преплетох косата си. След като се успокоих, отидох да потърся Гренвил и го открих да чете сутрешния си вестник в кабинета си, седнал до огъня.

Той го свали и погледна над върха му, като влязох вътре.

— Ребека.

— Здравей. Как си в този бурен и суров ден?

Звучах непоколебимо бодро, като влудяваща медицинска сестра.

— Всичко ме боли. Вятърът е убиец, дори и когато не излизаш навън. Ти къде беше?

— Долу в Порткерис. Трябваше да направя някои покупки за Моли.

— Кое време е?

— Дванайсет и половина.

— Тогава нека си пийнем по чашка шери.

— Позволено ли е?

— Не давам пукната пара дали е позволено или не. Знаеш къде е гарафата, нали?

Налях две чашки, донесох ги и внимателно ги сервирах на масичката до стола му. Дръпнах един стол за себе си и седнах с лице към него.

— Гренвил — казах аз — трябва да се връщам в Лондон.

— Какво?

— Трябва да се върна в Лондон. — Сините очи се присвиха, голямата му челюст се вирна нагоре. Набързо превърнах Стивън Форбс в жертвено агне. — Не мога да остана вечно. Отсъствах от работа вече почти две седмици и Стивън Форбс, човекът, за когото работя, прояви голямо търпение, но не мога повече да се възползвам от добротата и щедростта му. Току-що осъзнах, че вече е петък. Трябва да се върна в Лондон този уикенд. Трябва да бъда на работа в понеделник.

— Но ти току-що дойде! — Той очевидно беше страшно възмутен от мен.

— Бях тук три дни. След три дни гостите и рибата се вмирисват.

— Ти не си гост. Ти си детето на Лиса.

— Но аз все пак имам и задължения. А и харесвам работата си и не искам да спра да работя. — Усмихнах се и се опитах да го разсея и да го развеселя поне малко. — А сега, след като открих пътя до Боскарва, щом имам малко свободно време, ще го прекарвам с вас.

Той не отговори, просто седеше, стар, кисел и нацупен, и се взираше в огъня.

— Аз може да не съм тук тогава — каза той унило.

— О, разбира се, че ще бъдеш.

Той въздъхна, отпи бавно и треперливо глътка шери, остави чашата си и се обърна към мен, видимо примирен.

— Кога искаш да си заминеш?

Аз бях изненадана, но и облекчена, че той се предаде толкова лесно.

— Може би утре вечер. Ще си взема място в спален вагон. Така ще имам на разположение цялата неделя, за да се оправя в апартамента си.

— Ти не трябва да живееш в апартамент в Лондон, при това сама. Ти не си създадена, за да живееш сама. Ти си създадена за мъж, дом и деца. Ако бях двайсет години по-млад и още можех да рисувам, така щях да те покажа на света — в поле или в градина, до колене в лютичета, сред деца.

— И това може да се случи някой ден. И тогава ще те повикам да ме нарисуваш.

Лицето му изведнъж се изпълни с тъга. Той се извърна от мен и каза:

— Искам да останеш.

И аз много исках да кажа, че ще остана, но имаше хиляди причини да не го направя.

Той положи усилие да се овладее, прочисти гърлото си и се намести в стола.

— А, да, и фигурките от нефрит. Ще накараме Петифър да ги опакова в кутия, и така ще можеш да ги вземеш със себе си. А огледалото… ще успееш ли да го пренесеш с влака, или е твърде голямо? Ако имаше кола, нямаше да има проблем. Имаш ли кола?

— Не, но това няма значение.

— А аз предполагам, че бюрото…

— Бюрото няма значение! — Прекъснах го толкова рязко и с такъв висок тон, че Гренвил ме изгледа с изненада, явно не бе очаквал от мен такова лошо поведение.

— Съжалявам — бързо казах аз. — Просто това наистина няма значение. Няма да мога да понеса всички да започнат да се карат отново за него. Моля те, заради мен, не говори повече за това.

Той ме изгледа многозначително, с дълъг немигащ поглед, който ме накара да сведа очи.

— Ти мислиш, че съм несправедлив с Елиът?

— Просто мисля, че вие изобщо не разговаряте, изобщо не си казвате нищо един на друг.

— Щеше да бъде различно, ако Роджър не беше убит. Елиът беше момче, което се нуждаеше от баща.

— Не би ли могъл ти да влезеш в ролята на бащата?

— Не можех дори да го приближа заради Моли. Той така и не успя да се задържи някъде — все си сменяше идеите, все си сменяше работата. И после, преди три години, направи този гараж.

— Изглежда е успешен.

— Коли втора ръка! — Гласът му бе пълен с неоправдано презрение. — Той трябваше да постъпи във флота.

— Да предположим, че може би не е искал да постъпи във флота.

— Щеше да го направи, ако майка му не го беше разубедила. Тя искаше да си го запази вкъщи, вързан за връзките на престилката й.

— О, Гренвил, мисля, че си абсолютно старомоден и много несправедлив.

— А аз искал ли съм ти мнението? — Но вече се беше развеселил и ободрил. Добрият спор за Гренвил явно беше като стимулант.

— Не ме интересува искаш ли го или не, просто ти го давам и толкоз.

И тогава той се разсмя, посегна към мен и леко ме щипна по бузата.

— Как ми се ще да можех да рисувам. Все още ли искаш да занесеш една от моите картини с теб в Лондон?

Бях се уплашила, че е забравил.

— Повече от всичко.

— Вземи ключа от ателието от Петифър. Кажи му, че аз съм разрешил да го вземеш. Иди и се поразрови там, виж какво ще намериш.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Тъгата отново се появи на лицето му.

— Не — мрачно каза той и се извърна настрани, за да вземе шерито си. Седеше, гледайки надолу към кехлибарената течност и въртеше чашата си в ръка. — Не, няма да дойда с теб.

 

 

На обяд Гренвил поднесе новината на останалите. Андреа, вбесена, че аз се прибирам в Лондон, докато тя трябваше да остане в този ужасен, скучен Корнуол, потъна в мрачно мълчание. Но другите бяха доста обезсърчени, от което ми стана някак приятно.

— Но трябва ли да си тръгваш? — попита Моли.

— Да, наистина трябва. Имам работа и не мога да отсъствам вечно.

— На нас наистина ни е много приятно да си тук — тя можеше да бъде и очарователна, когато не е агресивна и обсебена от Елиът, или негодуваща срещу Гренвил и Боскарва. Отново видях в нея малката котка, но сега бях наясно с дългите й нокти, скрити в меките кадифени лапички, и знаех, че ще ги използва, без да й мигне окото.

— И на мен ми беше много приятно.

Петифър беше по-прям. След обяда отидох в кухнята да му помогна с чиниите и той заговори направо, без заобикалки.

— Защо искате да си ходите точно когато започнахте да свиквате и да се опознавате с Командира? Не, това не мога да го проумея! Не мислех, че сте такъв човек!

— Ще се върна. Казах, че ще се върна.

— Той е на осемдесет. Няма да живее вечно. Как ще се почувствате, когато се върнете и той не е тук, а на два метра под земята и сплита корените на маргаритките?

— О, Петифър, недейте!

— Ами лесно е да се каже: „О, Петифър, недейте“. Но няма нищо, което аз да мога да направя.

— Аз имам работа. Трябва да се върна.

— На мен ми звучи като егоизъм.

— Това не е честно.

— През всички тези години той не беше виждал дъщеря си, после вие се появявате и оставате три дни. Що за внучка сте вие!

Не отговорих, защото нямаше какво да кажа. И беше ужасно неприятно да се чувствам виновна, особено когато ме обвиняват несправедливо. Приключихме с чиниите в мълчание, но когато те бяха измити и той избърса сушилника с влажна кърпа, аз се опитах да сключа мир с него.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Достатъчно лошо е, че ще трябва да си замина и без вие да ме карате да се чувствам жестока. А аз наистина ще се върна. Казах, че ще се върна. Може би през лятото… той все още ще бъде тук през лятото, времето ще бъде топло, и ще можем да правим най-различни неща заедно. Може би вие ще ни изведете някъде с колата.

Гласът ми замря. Петифър окачи кърпата над кухненската мивка.

— Командира каза, че можете да вземете ключа от ателието — каза рязко той. — Не знам какво ще намерите там. Предполагам много прах и паяци.

— Той каза, че мога да взема една картина. Каза да отида и да си избера.

Той бавно подсуши старите си, изкривени ръце.

— Ще трябва да го намеря. Прибрал съм го някъде за по-сигурно. Не исках да стои някъде, където всеки може да го докопа. В ателието има много неща.

— Когато ви е удобно. — Не можех да понеса неодобрението му. — О, Петифър, не ми се сърдете!

Той поомекна.

— А, не се сърдя. Може би аз съм егоистът. Може би аз съм този, който не иска вие да си тръгвате.

И изведнъж го видях не като вездесъщия Петифър, около когото се върти цялото домакинство, а като стар човек, почти толкова стар, колкото дядо ми, и вероятно също тъй толкова самотен. Една глупава бучка заседна в гърлото ми и в един ужасен момент мислех, че ще избухна в сълзи, което щеше да бъде за втори път през този ден, но в този момент Петифър каза:

— И да не вземете да изберете някоя от онези голите, те няма да са подходящи.

И опасният момент беше назад и ние се усмихнахме отново като приятели.

Този следобед Моли ми зае колата си и аз карах пет мили до гарата, за да си купя билет за Лондон, като си взех и запазено място в спален вагон за нощния влак в събота. Яростта на вятъра бе стихнала малко, но все още си беше необуздан и буен, навсякъде имаше разрушения, повалени дървета, смачкани оранжерии, счупени клони, нивите с ранните пролетни посеви бяха изравнени и съсипани от страхотната буря.

Върнах се вкъщи и заварих Моли в градината на Боскарва, навлечена топло заради лошото време (дори и Моли не можеше да изглежда елегантна в такъв ден), да се опитва да привърже и да спаси няколко крехки храста, които растяха около къщата. Когато видя колата си, явно реши да си даде почивка и докато вървях към къщата, ме пресрещна, свали ръкавиците си и прибра кичур от косата си под шала на главата си.

— Не мога да издържа и миг повече — каза ми тя. — Мразя вятъра, той ме изтощава. Но този прекрасен малък люляков храст беше целият начупен, а всички камелии са съсипани от бурята. Станали са съвсем кафяви. Хайде да отидем да пийнем по чашка чай.

Докато тя се преобличаше, аз сложих чайника и поставих чашки на подноса.

— Къде са всички? — попитах я, когато се появи отново невероятно спретната и изрядна от перления гердан до обиците, които идеално се връзваха с него.

— Гренвил дремва, а Андреа е горе в стаята си. — Тя въздъхна. — Трябва да кажа, че тя наистина не е лесно момиче. Де да имаше нещо, с което да се занимава и развлича, вместо да седи и да се мотае наоколо с това досадно поведение. Боя се, че престоят й тук с нищо няма да подобри нещата, наистина, не мисля, че ще й помогне, но клетата ми сестра е ужасно отчаяна. — Тя се огледа в комфортната кухня. — Тук е много уютно. Хайде да си изпием чая тук. В хола става течение, когато вятърът духа откъм морето.

Тя беше права, в кухнята наистина беше уютно. Моли намери покривка и сервира чая, сложи сладкиши и бисквити, купичка със захар и сребърна каничка с мляко. Дори за кухненски чай, както се оказа, нейните стандарти бяха педантични. Тя придърпа два виенски стола и тъкмо посягаше към чайника, когато вратата се отвори и Андреа се появи.

— О, Андреа, скъпа, идваш точно навреме. Днес пием чая си в кухнята. Искаш ли една чашка?

— Съжалявам, нямам време.

Този неочаквано възпитан отговор предизвика острия поглед на Моли.

— Излизаш ли? — попита я тя.

— Да — каза Андреа. — Отивам на кино.

И двете я гледахме като оглупели. Защото се бе случило невъзможното — Андреа изведнъж бе решила да положи повече усилия за външността си. Беше си измила косата и я бе вързала на опашка, намерила бе чисто памучно поло и дори — бях доволна да го видя — носеше сутиен под него. Келтският й кръст висеше на врата й на кожената каишка, черните й джинси бяха хубаво изгладени, грубите й обувки — лъснати. На ръката й имаше преметнат през лакът дъждобран и кожена чанта с ресни. Не бях я виждала в толкова приличен вид. И най-доброто от всичко — изражението на лицето й не беше нито намусено, нито злостно, а… скромно? Може ли някой да опише Андреа като скромна?

— Мисля — продължи тя — че няма да имаш никакви възражения, лельо Моли.

— О, не, разбира се. Какво ще гледаш?

— „Мери Шотландска“. Дават го в Плаза.

— Сама ли ще отидеш?

— Не, ще отида с Джос. Той ми позвъни, докато ти беше в градината. След това ще ме заведе на вечеря.

— О — каза Моли тихичко. А после, усещайки, че се очакват още коментари от нея, продължи: — Как ще стигнеш дотам?

— Ще повървя, а очаквам, че Джос ще ме докара вкъщи.

— Имаш ли някакви пари?

— Имам петдесет пенса, ще се оправя.

— Ами… — Но Моли бе сразена. — Приятно изкарване.

— Наистина ще е приятно. — Тя озари и двете ни с усмивка. — Довиждане.

Вратата се захлопна зад нея.

— Довиждане — каза Моли и ме погледна. — Колко необичайно.

Аз се концентрирах върху чая си.

— Защо да е толкова необичайно? — казах аз нехайно.

— Но Андреа и… Джос. Да, той винаги е бил много любезен с нея, но… Да я покани да излязат?

— Не трябва да си толкова изненадана. Тя е привлекателна, когато се изкъпе и си даде труд да се усмихне. Вероятно се усмихва на Джос постоянно.

— Мислиш ли, че постъпих правилно, като я пуснах да излезе? Аз имам някои отговорности към нея и…

— Честно казано, не виждам как би могла да я спреш да излезе. Все пак тя е на седемнайсет, не е дете. Със сигурност вече може да се грижи за себе си.

— Не, и точно това е проблемът — каза Моли. — Вечно има проблеми с Андреа.

— Всичко ще бъде наред с нея.

Нямаше да бъде наред и аз го знаех, но не исках да разочаровам Моли. И какво значение имаше това? Не беше моя работа дали Джос е избрал да прекара вечерта си, правейки огнена любов с една недорасла нимфоманка. Те бяха от една порода. Заслужаваха се един друг. Петифър се появи, носейки в ръка огромен ключ, който изглеждаше така, сякаш можеше да отвори и тъмница.

— Знаех, че съм го прибрал някъде на сигурно и го открих в чекмеджето на бюрото на Командира.

— Какво е това, Петифър? — попита Моли.

— Ключът от ателието, мадам.

— За бога, кому е притрябвал?

— На мен — казах аз. — Гренвил каза, че мога да отида там, да си избера една картина и да си я взема в Лондон.

— Скъпо мое дете, каква непосилна задача! Мястото сигурно е потънало в хаос и не е виждало светлина от десет години.

— Нямам нищо против.

Взех ключа, който натежа като олово в ръката ми.

— Сега ли ще отидеш? Става тъмно.

— Няма ли някакви лампи? — попитах аз.

— О, има разбира се, но е много мрачно. Изчакай поне до утре сутринта.

Но аз исках да отида сега.

— Няма проблем. Ще отида да си облека палтото.

— Има фенер на масата в салона, по-добре го вземи, пътеката в градината е доста неравна и хлъзгава.

И така, закопчана в кожуха си, въоръжена с фенера и ключа, аз излязох от къщата и минах през градинската врата. Вятърът откъм морето все още беше много силен и носеше на талази ситен студен дъжд, та се наложи доста да се напъна, за да я затворя зад себе си. В този свъсен следобед мракът падна рано, но все още бе достатъчно светло, за да вървя внимателно надолу по наклонената градина, и не включих фенера чак докато не стигнах до ателието, когато светлината му ми стана необходима, за да намеря ключалката.

Пъхнах ключа и колебливо, плахо го завъртях. Имаше нужда от смазване. Вратата се отвори навътре с остро проскърцване. Вътре беше влажно, миришеше на мухъл и извикваше асоциации за паяжини и плесен. Затова пъхнах бързо ръката си вътре и потърсих ключа за осветлението. Изведнъж една-единствена гола крушка, окачена високо на тавана, светна със студена призрачна светлина и аз се оказах заобиколена от подскачащи сенки, защото течението разклащаше дългия й шнур напред-назад като махало на часовник.

Влязох и затворих вратата зад себе си и сенките бавно застинаха. Покрити с прах неясни форми се извисяваха край мен в полуздрача, а на отсрещната страна на стаята имаше и лампион с чупеща се стойка. Отидох до него, намерих бутона и го включих, и помещението вече не изглеждаше чак толкова окаяно.

Видях, че студиото е разположено на две нива, с галерия за спане в южния край, до която се стигаше по стръмна стълба, подобна на корабен трап.

Качих се до средата на стълбата и видях кушетка и раирано одеяло. Над нея имаше прозорец с плътно заковани капаци, а от една възглавница се бе разпръснала перушина, вероятно работа на някоя противна мишка. Останки от малка мъртва птица лежаха изсъхнали, подобни на вейка, в ъгъла на пода. Потръпнах леко при вида на тази запуснатост и отново слязох в ателието.

Вятърът думкаше и тракаше по огромния северен прозорец. Сложно приспособление от телове и макари движеше дългите завеси и аз се борих с него известно време, но накрая бях победена от сложния механизъм и ги оставих спуснати.

По средата на пода имаше подиум за модели, с някакъв увит в чаршаф предмет на него, който се оказа стол с позлатени орнаменти. Мишката се беше завирала и в неговата седалка — парцали червено кадифе и конски косми бяха пръснати наоколо, заедно с миши изпражнения и огромно количество прах.

Под един друг чаршаф открих работния плот на Гренвил, четките му, кутиите с тубите боя, палитрите, ножовете, шишетата с ленено масло, купища неизползвани платна, зацапани и остарели от времето. Имаше и малка колекция от objets trouvès, малки предмети, които вероятно са му били скъпи. Полиран от морето камък, половин дузина миди, букет гларусови пера, събирани за практична цел, може би за почистване на лулата му. Имаше сгърчени, избелели моментални снимки, но на хора, които не познавах, синьо-бяла китайска делвичка, пълна с моливи, няколко шишенца с туш и парче червен восък.

Имах чувството, че надничах през ключалката, сякаш четях нечий чужд дневник. Поставих обратно чаршафа и се насочих към истинската цел на моето посещение, която беше купчината платна без рамки, наредени покрай стените, всяко с лице, обърнато навътре. Те също изглеждаха потънали в прах, защото чаршафите, с които първоначално са били покрити, се бяха плъзнали и надиплили на пода, и докато размествах първата купчина, пръстите ми се докоснаха до паяжини и един огромен гаден изпълзя по пода и се загуби в сенките.

Беше бавна работа. Вдигах картините по пет или шест на един път, изтупвах ги от праха, облягах ги в редици на подиума, и променях посоката на лампиона, за да ги осветя. Някои имаха дати, но бяха натрупани без никакъв хронологичен ред, и за по-голямата част не можех да схвана нито къде, нито кога са били нарисувани. Разбрах само, че те обхващат целия професионален живот на Гренвил и всичките му интереси.

Имаше пейзажи, маринистки платна, океанът във всичките му настроения, очарователни интериори и натюрморти, скици от Париж, други, които изглеждаха като да са били рисувани в Италия. Имаше лодки и рибари, улични сцени от Порткерис, няколко груби ескизи с въглен на две деца, в които разпознах Роджър и Лиса. Но нямаше никакви портрети.

Започнах да си правя някаква моя селекция, отделях настрани картините, които намирах за по-хубави. До момента, в който бях стигнала до крайната купчина, вече имаше пет-шест от тях, опрени на седалката на един хлътнал диван, а аз бях мръсна и премръзнала, с оцапани ръце и паяжини, прилепнали по дрехите. С хубавото усещане за почти свършена работа отидох да сортирам последната купчина платна. Имаше три рисунки и графики, пейзаж на пристанището с яхти на котва. И тогава…

Това беше последното и най-голямото от всички платна. Трябваше да действам с две ръце и да напъна всичките си сили, за да го вдигна от тъмния му ъгъл и да го обърна с лице към светлината. Задържах го изправено с едната си ръка, отстъпих назад и лицето на една млада жена изскочи, за да ме посрещне — тъмни, бадемови очи, усмихващи се с виталност, непомрачена от праха на годините. Видях тъмната коса и изпъкналите скули, чувствителната уста, не усмихната, но потрепваща, сякаш всеки миг щеше да се разсмее. И носеше същата лека бяла рокля, роклята, с която бе облечена на портрета, висящ над камината в хола на Боскарва.

София.

Още от първия момент, в който мама ми бе споменала името й, бях като хипнотизирана от нея. Разочарованието от това, че така и не можах да видя лицето й сякаш само увеличаваше обсесията ми. Но сега, когато я бях открила и най-сетне се бях изправила лице в лице с нея, се чувствах като Пандора. Бях отворила кутията, тайните бяха изскочили навън и нямаше никакъв начин да ги върна обратно и да заключа отново капака.

Познавах това лице. Бях говорила с него, бях спорила с него, бях го виждала намръщено и усмихнато, бях виждала тъмните очи, присвиващи се от гняв, искрицата на веселие или насмешка в зениците им.

Това беше Джос Гарднър.