Розамунде Пилхер
Бурен ден (3)

3.

Но времето не беше слънчево. Понеделник дойде сив и депресиращ и моите крехки надежди, че ще просветлее, докато влакът се носеше на запад, скоро умряха, защото небето потъмняваше с всяка нова миля, вятърът се надигаше все по-поривист и денят накрая се изля в проливен дъжд. През запотените прозорци не можеше да се види нищо — само размазани очертания на хълмове и фермерски постройки и тук-там скупчените покриви на селцата, край които профучавахме, а от време на време преминавахме и през някоя полупразна гара на някакъв анонимен град.

Успокоявах се, че, като стигнем до Плимут, времето ще се оправи. Щяхме да прекосим Салташ Бридж и да се озовем в друга страна, друг климат, където ще има боядисани в розово вилички, палми и слабо зимно слънце. Но уви, това не се случи, дъждът заваля дори още по-безмилостно и докато се взирах навън към потъналите във вода ниви и голите, брулени от вятъра дървета, последната ми надежда умря и аз започнах да губя кураж.

Беше вече почти пет без четвърт, когато стигнахме гарата, която отбеляза края на моето пътешествие. А мрачният следобед вече бе потънал в здрач. Докато влакът забави ход покрай перона, видях една неуместна палма, чийто силует се извисяваше като счупен чадър на фона на продъненото рукнало небе, а леещият се дъжд блестеше и танцуваше през светлинната табела, която гласеше: Сейнт Абът, смяна за Порткерис. Влакът най-сетне спря. Аз метнах раницата си на рамо и отворих тежката врата, която вятърът веднага изтръгна от ръката ми. Дъхът ми почти спря от внезапното съприкосновение с острия студен въздух, нахлуващ във вътрешността от мрачното море, и изведнъж реших, че трябва да побързам, взех сака си и скочих на перона. Следвах общата посока на излизащите пътници по дървената естакада към сградата на гарата в дъното. Повечето пасажери, изглежда, имаха приятели, които бяха дошли да ги посрещнат, или пък минаваха покрай билетното гише целеустремено, явно знаеха, че там някъде ги очаква кола. Следвах ги слепешката, с непознато и странно чувство, като се надявах, че ще ме отведат до колонка за такситата. Но когато излязох навън в двора на гарата, нямаше нито едно такси. Повъртях се, надявайки се някой да ми предложи да ме закара, но се притеснявах да помоля някого, и накрая и последните задни светлини на последната кола неизбежно изчезнаха по хълма в посока на главния път и аз бях принудена да се върна до билетното гише за помощ и съвет.

Намерих носач, който подреждаше кафези с кокошки в смърдящото отделение за колети.

— Извинете, но трябва да отида в Порткерис. Ще мога ли да си взема такси?

Той бавно поклати глава без надежда, но после лицето му леко просветна.

— Има автобус. Минава на всеки час. — Погледна към бавно тиктакащия часовник на стената. — Но тъкмо изпуснахте един и ще трябва да изчакате известно време.

— Може ли да се обадя, за да си извикам такси?

— Няма много таксита на повикване по това време на годината.

Пуснах тежката си раница на пода и се втренчихме един в друг, и двамата объркани от огромния ми проблем. Мокрите ми крака бавно замръзваха. Докато стоях там, през грохота на бурята долетя шум на кола, придвижваща се много бързо надолу по хълма от пътя.

Повиших глас, за да го накарам да схване проблема ми.

— Трябва да хвана такси. Откъде мога да телефонирам?

— Има телефонна кабинка ей там, навън.

Тръгнах да я търся, влачейки раницата си зад мен, и докато се придвижвах, чух как колата спира отвън, пред гарата. Захлопна се врата, изтичаха стъпки и в следващия миг един мъж отвори вратата със замах и я затръшна пред ледения вятър. Разтърси се като куче, преди да прекоси пода и да изчезне през отворената врата в колетното отделение. Чух го да казва:

— Здрасти, Ърни, мисля, че има колет за мен. От Лондон.

— Охо, господин Гарднър. Много гадна вечер, а?

— Направо гнусна. Пътят е наводнен. Това ми прилича на… Ето този, там. Да, този е. Искаш ли да се подпиша?

— О, да, трябва да се подпишеш. Ей тук.

Представих си лист хартия, приглаждан върху плота на масата, малкия молив, взет от ухото на Ърни. Но за нищо на света не можех да си спомня къде бях чувала този глас преди, нито пък защо ми беше толкова познат.

— Чудесно. Много благодаря.

— Винаги си добре дошъл.

Забравих за момент за телефона и таксито и се втренчих във вратата, очаквайки новодошлият да излезе. Когато се появи в ръце с голяма кутия, облепена с червен етикет ЧУПЛИВО, видях дълги крака, сини джинсови дрехи, наквасени в кал до коленете, и черна мушама, цялата в струйки вода. Беше гологлав, а черната му коса бе прилепнала към черепа. Той също ме видя и застина, хванал пакета пред себе си като жертвоприношение. В тъмните му очи първо проблесна весела искрица, явно ме позна и се усмихна.

— Мили Боже! — каза той.

Това беше младият мъж, който ми беше продал двата малки стола от черешово дърво.

Стоях с отворена уста и чувствах смътно, че някой ми е изиграл подъл и гаден номер. Ако изобщо бях имала нужда от подкрепа в живота си, то това беше точно в този момент, и все пак съдбата бе избрала да ми изпрати човека, когото най-малко бих искала да видя. А това, че той трябваше да ме види така, прогизнала и отчаяна, беше последната капка.

Усмивката му се разшири.

— Такова невероятно съвпадение! Какво правите тук?

— Току-що слязох от влака.

— Къде отивате.

Налагаше се да му кажа.

— До Порткерис.

— Ще ви посрещне ли някой?

Бях на косъм да го излъжа, бях готова да направя всичко, за да се отърва от него. Но аз бях безнадеждна лъжкиня и той неизбежно щеше да отгатне истината.

Затова казах: „Не“.

А после продължих, опитвайки се да звуча компетентно, сякаш можех прекрасно да се грижа за себе си.

— Точно щях да телефонирам за такси.

— Ще отнеме часове. Аз отивам до Порткерис. Ще ви закарам.

— О, не искам да ви притеснявам.

— Не ме притеснявате. Така или иначе отивам там. Това ли е багажът ви?

— Да, но…

— Хайде тогава.

Аз все още се колебаех, но той явно смяташе въпроса за приключен и отиде до вратата, отвори я, задържа я с рамо, чакайки да го последвам. И така накрая аз го направих, проврях се покрай него и излязох навън, в бушуващата тъмна вечер.

В сумрачната светлина видях един паркиран пикап „Мини“, с включени стопове. Той остави вратата на чакалнята да се затръшне зад него, изтича до колата и внимателно постави пакета отзад, после взе раницата ми, сложи и нея там, и ги покри със старо парче брезент. Аз стоях и го наблюдавах.

— Хайде, влизайте вътре, няма смисъл и двамата да прогизнем до кости — каза той.

Аз направих това, което ми бе наредено. Настаних се на пасажерската седалка, стиснала чантичката между краката си. Той се присъедини към мен почти веднага, хлопна вратата си с мощен трясък и веднага включи двигателя, сякаш нямаше и минута за губене. Забръмчахме нагоре по хълма, отдалечавайки се от гарата и в следващия момент той зави по главния път и ние се насочихме към Порткерис.

— Е, хайде, разкажете ми нещо повече — каза той. — Мислех, че живеете в Лондон.

— Да, там живея.

— На почивка ли идвате тук?

— Нещо такова.

— Това звучи добре, но и много неопределено. При приятели ли ще отседнете?

— Да. Не. Не знам.

— Какво означава това?

— Просто това. Означава, че не знам.

Това прозвуча грубо, но не можех да се сдържа. Имах чувството, че нямам контрол над думите си.

— Е, по-добре ще е да вземете решение, преди да стигнем до Порткерис, иначе ще трябва да прекарате нощта на брега.

— Аз… аз ще остана на хотел. Само за тази нощ.

— Ами чудесно! В кой хотел?

Метнах му един вбесен поглед.

— Е, ако не знаете в кой хотел, аз няма да мога да ви закарам там, нали така? — съвсем логично каза той.

Изглеждаше, че ме е хванал натясно.

— Не съм си резервирала хотел — казах аз. — Мислех, че ще мога да го направя, когато пристигна. Тук има хотели, нали?

— Порткерис бъка от хотели. Всяка втора къща е хотел. Но по това време на годината повечето са затворени.

— Вие знаете ли отворен?

— Да. Но зависи от това колко искате да платите.

Той ме изгледа косо, забелязвайки изцапаните ми джинси, протритите обувки и стария овчи кожух, който си бях облякла, за да ми е по-топло и удобно, и който в този момент приличаше и миришеше на мокро куче.

— Ще разгледаме алтернативите. „Замъкът“, горе на хълма, където можете да се облечете официално за вечеря и да танцувате фокстрот на музиката на камерно трио, или госпожа Кърнау, която предоставя легло и закуска, на „Фиш Лейн“ номер две. Мога да ви препоръчам госпожа Кърнау. Тя се грижеше за мен три месеца и нещо, преди да се преместя в свое собствено жилище, а цените й са много сносни.

Вниманието ми се отклони към последната му реплика.

— Ваше собствено жилище? Искате да кажете, че живеете тук?

— Сега да. И през последните шест месеца.

— Но… магазинът на Ню Кингс Роуд… където купих столовете?

— О, просто помагах там за два-три дни на един приятел.

Стигнахме до кръстопът, той забави ход и се обърна, за да ме погледне.

— Взехте ли си вече столовете?

— Не. Но ги платих. Те ще бъдат там, когато се върна.

— Добре — каза младият мъж.

Последва кратко мълчание. Минахме през едно селце и тръгнахме по малко по-дива местност, високо над морето. После пътят отново се спусна надолу и от двете ни страни се появиха дървета. През тях, през извитите им стволове и клонки, изкривени и измъчени от вятъра, далеч отдолу под нас се показаха блещукащите светлинки на малък град.

— Това ли е Порткерис?

— Това е. И в този миг трябва да ми кажете дали да е „Замъкът“ или „Фиш Лейн“.

Аз преглътнах. Очевидно за „Замъкът“ изобщо не можеше да става и дума, но ако отидех във „Фиш Лейн“, щях неизбежно да бъда задължена на този властен индивид. Бях дошла в Порткерис единствено за да видя Гренвил Бейлис и имах некомфортното чувство, че ако веднъж се замеся с този мъж, той ще се лепне за мен като репей.

— Не, не „Замъкът“, не може ли… — казах аз, като ми се искаше да ми предложи нещо друго, по-скромно, но той се ухили и ме прекъсна:

— Страхотно! Госпожа Кърнау на „Фиш Лейн“ и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Бих определила първото ми впечатление от Порткерис, в мрака и проливния дъжд, най-малкото като объркано. В тази противна вечер градчето беше почти безлюдно; пустите улици блестяха мокри, с отразяващите се в локвите светлини, а в канавките течеше вода.

С голяма скорост се спуснахме надолу в лабиринт от алеи и улички, излязохме на пътя, който обикаляше пристанището, но веднага се върнахме обратно в плетеницата на калдъръмените улички и разнородни постройки.

Най-сетне завихме по тясна уличка със сиви залепени къщи и предни врати, които отвеждаха право на тротоара.

Всичко изглеждаше приятно и порядъчно. Дантелени завеси забулваха прозорците и тук-там можеше да се зърне статуетка на момиче с кучета, или голяма зелена делва с цветето „семейно щастие“.

Колата забави и спря.

— Пристигнахме.

Той изключи двигателя, аз чух вятъра и долових през силния му вой близкия шум на прибоя. Огромните вълни се разбиваха с грохот върху пясъка, а после отстъпваха с дълго свистене.

— Хей — каза той — всъщност, аз не ти знам името.

— Ребека Бейлис. А аз не знам твоето.

— Джос Гарднър… съкратено от Джослин, не от Джозеф.

След като сподели с мен тази особено полезна информация, той излезе от колата, натисна звънеца на вратата и докато чакаше някой да му отвори, се върна да вземе раницата ми изпод брезента. Докато я измъкваше, вратата се отвори, той се обърна и бе осветен от сноп топла светлина, която се изля отвътре.

— Джос!

— Здрасти, госпожо Кърнау.

— Какво правиш тук?

— Доведох ти посетител. Казах й, че при теб е най-добрият хотел в Порткерис.

— О, божичко, ама аз не съм от тези хотели, дето приемат посетители по това време на годината! Но хайде, влизайте, да не стоите на дъжда, ама какво време е само, а? Том отиде в бреговата охрана, имаше някакъв сигнал от Тревос, но не знам, не съм чула да пускат ракети.

Влязохме в къщата и вратата се затвори зад нас. Вътре в тесния вестибюл едва имаше място за трима ни.

— Елате до огъня… хубаво е, топло е, ще ви донеса чаша чай, ако искате…

Ние я последвахме в малка, разхвърляна гостна. Тя коленичи, за да разпали огъня и да добави малко въглища, и за пръв път успях да я огледам добре. Видях дребна, очилата дама, доста възрастна, със спални чехли и престилка над кафявата си рокля.

— Ние всъщност не искаме чай — каза й той. — Просто искаме да знаем можеш ли да дадеш на Ребека легло — за една нощ поне.

Тя се изправи до огнището. Гледаше ме със съмнение и всъщност не можех да я виня при начина, по който изглеждах, и кучешката миризма, която излъчвах.

Понечих да си отворя устата, но Джос се намеси, преди да кажа и дума.

— Тя е високо порядъчна и няма да избяга с лъжиците ти. Аз гарантирам за нея.

— Е, ами… — Госпожа Кърнау се усмихна. Очите й бяха много хубави, и много светлосини. — Стаята е празна, затова тя спокойно може да я ползва. Но тази вечер не мога да й предложа вечеря, не очаквах никого. Нямам нищо вкъщи, освен два малки плодови пая.

— Няма проблем — каза Джос. — Аз ще я нахраня.

Тъкмо щях да възразя, но той още веднъж безцеремонно ме изпревари.

— Ще я оставя да се настани и да си разопакова багажа и после ще се върна около… — той погледна часовника си… — седем и половина, за да я взема. Всичко наред ли е? — Той махна с ръка небрежно към мен. — Вие сте ангел, госпожо Кърнау, и аз ви обичам като родна майка. — Той я прегърна и я целуна. Тя изглеждаше много доволна; после той ми хвърли една финална, весела усмивка, каза „Доскоро“ и тръгна. Чухме как колата му заръмжа надолу по улицата.

— Той е прекрасно момче — осведоми ме госпожа Кърнау. — Живееше при мен три месеца, че и повече… е, хайде, вземете си сакчето и ще ви покажа стаята. Разбира се, тя ще е студена, но аз ще ви дам една електрическа печка, а водата в бойлера е гореща и можете да се изкъпете… все казвам, че човек се чувства много изцапан, слизайки от тези мръсни влакове.

Стаята беше мъничка, както всички други стаи в тази малка къща, обзаведена с огромно двойно легло, което заемаше почти цялото пространство. Но беше чиста и скоро се затопли, а след като госпожа Кърнау ми показа къде да намеря банята, слезе долу и ме остави да се оправям сама.

Отидох и коленичих до ниския прозорец и дръпнах завесите. Старите черчевета бяха добре уплътнени с гумени ленти, за да не влиза вятър, а тъмните стъкла се обливаха от струите на дъжда. Не можеше да се види нищо, но аз все пак останах там, чудейки се какво правя в тази малка къща и се опитвах да проумея защо внезапната нова поява на Джос Гарднър в моя живот ме бе оставила с такова необяснимо чувство на безпокойство.