Розамунде Пилхер
Бурен ден (5)

5.

Вятърът не стихна през цялата нощ. Но когато се събудих, малкото прозорче на стаята при госпожа Кърнау ми дари гледката на светлосиньо квадратче, нашарено от бягащи пухкави бели облачета. Беше много студено, но аз храбро станах, облякох се и слязох долу да потърся госпожа Кърнау. Намерих я да простира прането си на въжето навън, в малко вътрешно дворче в задната част на къщата. В началото, докато се бореше с чаршафите и хавлиените кърпи, тя не ме забеляза, но когато се появих между една риза и скромна плетена долна фуста, се сепна от изненада. После й стана забавно от собственото й учудване и се разтресе от писклив смях, сякаш ние двете бяхме двойка комици, партниращи си в мюзикхол.

— Леле, как ме стреснахте! Мислех, че още спите! Удобно ли ви беше? Този проклет вятър още се мотае тук, но дъждът спря, слава богу. Искате ли закуска?

— Чашка кафе, може би.

Помогнах й да простре останалото пране, после тя вдигна празния панер и се насочи към къщата. Седнах на кухненската маса, тя сложи чайника да кипне и започна да пържи бекон.

— Хубава ли беше вечерята снощи? В „Котвата“ отидохте, нали? Томи Уилямс поддържа много добре заведението, винаги е претъпкано с народ, и зиме и лете. Чух как Джос ви докара у дома. Той е прекрасно момче. Липсваше ми, когато се изнесе оттук. Но аз все пак ходя понякога до новото му жилище, почиствам, нося дрехите му вкъщи и ги пера. Тъжно, млад мъж, пък сам. Всичко е някак сбъркано, да няма кой да се грижи за него!

Според мен Джос е напълно способен да се грижи за себе си.

— Не е правилно мъж да върши женска работа. — Госпожа Кърнау очевидно не вярваше в еманципация на жените. — Освен това той е достатъчно зает с работата си за господин Бейлис.

— Вие познавате ли господин Бейлис?

— Всеки го познава. Живее в Порткерис от петдесет години. Един от най-старите тук. А какъв прекрасен художник беше преди да се разболее! Всяка година правеше изложба и всякакъв народ идваше тук от Лондон, известни хора, абе, всякакви. Разбира се, напоследък не го виждаме много-много. Не може да се разхожда нагоре-надолу по хълма както някога, а си е малко трудна работа Петифър да вкара онази огромна кола в тези тесни улички. Освен това през лятото не можеш да мръднеш заради трафика и посетителите. Тук гъмжи от тях. Понякога си мислиш, че цялото население на страната се е натъпкало в това малко градче.

Тя метна бекона на една топла чиния и я сложи пред мен.

— Хайде, яжте, преди да е изстинал.

— Госпожо Кърнау — казах аз — господин Бейлис е мой дядо.

Тя ме зяпна смръщено.

— Ваш дядо! — И после: — Чие дете сте вие?

— На Лиса.

— Детето на Лиса. — Тя си взе стол и бавно седна на него. Виждах, че този път наистина я бях изненадала. — Джос знае ли?

Този въпрос ми се стори някак неуместен.

— Да, казах му снощи.

— Лиса беше такова прекрасно малко момиченце. — Тя се взря в лицето ми. — Мога да я видя във вас… само дето тя беше много тъмна, а вие сте светла и руса. Липсваше ни, когато си замина, и повече никога не се върна. Къде е тя сега?

Разказах й. Когато свърших, тя каза:

— А господин Бейлис не знае, че сте тук, а?

— Не.

— Трябва да отидете сега. Веднага. О, бих искала да съм там, за да видя лицето на стареца. Той обожаваше майка ви…

В очите й проблеснаха сълзи.

— Не знам как да стигна до там — казах аз бързо, преди и двете да бъдем удавени в сантименталност.

Като се опита да ми обясни, тя обърка толкова много и двете ни, че накрая извади един стар плик и едно малко моливче и ми нарисува карта. Докато я гледах, си спомних, че Джос обеща да дойде да ме вземе в единайсет часа и да ме закара до Боскарва с неговия разнебитен пикап, но изведнъж ми се стори много по-добра идея да тръгна веднага и сама. Освен това миналата вечер бях много мека и отстъпчива. Безграничното его на Джос нямаше да пострада кой знае колко, когато пристигнеше и откриеше, че вече съм тръгнала. Като си представих тази картинка, значително се ободрих и се качих горе да си взема кожуха.

Навън изведнъж ме шибна вятърът, който проникваше през тясната уличка като дим в комин. Беше студен, миришеше на море и когато слънцето надникна иззад препускащите облаци, блестящата му светлина почти ме заслепи, а горе в небето гларусите пищяха и се рееха, крилата им се развяваха като платна на лодки на фона на синьото небе.

Тръгнах и скоро започнах да се изкачвам по хълма. Нагоре по тесните, настлани с обли камъни улици, между безредно разпръснатите къщи. Нагоре по редици стъпала и стръмни алеи. Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-силен ставаше вятърът. Градът остана под мен и океанът се разкри, тъмносин, нашарен с нефритенозелени и пурпурни ивици, покрит с белите кончета на вълните. Той се простираше до хоризонта, където небето го превземаше, а под мен градът и пристанището се свиха до размера на детска играчка.

Спрях да си поема дъх и се полюбувам на гледката и изведнъж се почувствах странно. Защото това ново място не беше ново за мен, а съвсем познато и родно. Аз се чувствах у дома си, сякаш се бях върнала на някое място, което бях познавала през целия си живот. И макар почти да не бях мислила за майка ми, откак бях взела решение да дойда в Порткерис, тя изведнъж застана до мен, изкачвайки стръмните улици, дългокраки, останала без дъх и загрята от напрежението също както и аз.

Това усещане за dèjá vu ме успокои. Така се чувствах не толкова самотна и много по-храбра. Продължих, доволна, че не бях изчакала Джос. Присъствието му ме смущаваше, но така и не можех да разбера защо? Той, в крайна сметка, бе доста открит с мен, отговаряше на въпросите ми и ми даде съвсем приемливо обяснение за всяко свое действие.

Беше очевидно, че двамата с Елиът Бейлис не се долюбват, но лесно можех да го разбера. Елиът, макар, без да иска, живееше в Боскарва. Той беше Бейлис и къщата, поне на този момент, бе негов дом. От друга страна, работата на Джос там му даваше свободата да идва и да си отива, когато си поиска. Да се появява неочаквано, в странни часове на деня, вероятно когато присъствието му не е нито желано, нито удобно. Представих си го как се държи фамилиарно с всички, как им застава понякога на пътя и им се пречка и най-лошото от всичко — без изобщо да съзнава неудобството, което причинява. Мъж като Елиът би негодувал срещу това и Джос съответно би реагирал на неговото негодувание.

Потънала в тези мисли и в усилията на изкачването аз не забелязвах околността, но сега пътят стана по-равен и аз спрях да се огледам и да се ориентирам. Бях на върха на хълма, това поне беше сигурно. Зад мен и под мен лежеше градът; отпред се простираше скалистото крайбрежие, извиващо се надалече, граничещо със зелена местност, осеяна с малки ферми и миниатюрни ниви, насечена от дълбоки долини, където тесни поточета си проправяха път надолу към морето.

Огледах се край себе си. Сигурно и тук някога е имало ниви и ферми, но явно са били изкупени, а после са докарали булдозери, унищожили са старите плетове, изровили са и са изравнили богатата почва и на мястото се строеше нов жилищен комплекс. Всичко беше недовършено, голо и отвратително. Бръмчаха бетонобъркачки, един товарен камион се придвижваше тежко през море от кал, имаше купчини тухли, бетон и цимент, а пред всичко, като гордо знаме, имаше едно дървено табло, което представяше човека, отговорен за целия този погром.

Ърнест Педлоу

ОТДЕЛНИ ЕДНОФАМИЛНИ КЪЩИ ЗА ВСЕКИ ВКУС

ЗА ПРОДАН

Обърнете се към Сий Лейн, Порткерис

Телефон: Порткерис 873

Къщите със сигурност бяха отделни, но не съвсем. Между тях имаше само по метър и половина разстояние и прозорецът на едната гледаше право в прозореца на другата.

Сърцето ме заболя за загубените ниви и за пропилените възможности. Докато стоях там и умствено преправях целия проект, една кола дойде нагоре по хълма зад мен и спря пред табелата. Беше стар „Ягуар“, тъмносин, и човекът, който слезе от него, затръшна вратата му зад себе си със звучен трясък. Беше облечен в работническа винтяга и носеше планшет и много листа хартия, които се развяваха от вятъра. Обърна се и ме видя, поколеба се само секунда и после тръгна към мен, опитвайки се да приглади косата над плешивата си глава.

— Добрутру. — Усмивката му беше така фамилиарна, сякаш бяхме стари приятели.

— Добро утро.

Бях го виждала преди. Миналата вечер. В „Котвата“. Говореше с Елиът Бейлис. Той погледна към дъската.

— Обмисляте да си купите къща ли?

— Не.

— А би трябвало. Оттук има великолепен изглед.

Аз се намръщих.

— Не ми е необходима къща.

— Ще е добра инвестиция.

— Вие бригадир ли сте?

— Не.

Той погледна с определена гордост към табелата, която се извисяваше над нас.

— Аз съм Ърнест Педлоу.

— Разбирам.

— Прекрасно място е това… — Той огледа цялата тази съсипия със странно удовлетворение. — Много хора го искаха, но старицата, която притежаваше земята, е вдовица, и аз успях да я омая, за да ми го продаде.

Изненадах се. Докато говореше, той си извади и запали цигара, но не ми предложи. Пръстите му имаха петна от никотина и ми изглеждаше като най-отблъскващия мъж на света. Той отново насочи вниманието си към мен.

— Не съм ви виждал тъдява.

— Не.

— На посещение?

— Да, може би.

— По-добре е извън сезона. Не е толкова претъпкано.

— Търся Боскарва — казах аз.

Успях да го изненадам и маската на добродушието му веднага се смъкна.

— Боскарва? Имате предвид къщата на стария Бейлис?

— Да.

Изражението му стана лукаво.

— Елиът ли търсите?

— Не.

Той чакаше да продължа. Когато не го направих, се опита да го обърне на шега.

— Е, аз винаги казвам, колкото по-малко говориш, толкова по-малко проблеми ще имаш. Ако търсите Боскарва, минете по тази алея. След около половин миля ще видите къщата. Гледа към морето. Покривът е с каменни плочи и голяма градина наоколо. Не може да я пропуснете.

— Благодаря ви — казах и му се усмихнах учтиво. — Довиждане.

Обърнах се и тръгнах, усещайки очите му в гърба си. Но после той заговори още веднъж и аз се обърнах. Усмихваше се, преливащ от приятелска добронамереност.

— Ако искате къща, трябва бързо да решите. Продават се като топъл хляб.

— Да, сигурна съм. Но не ми трябва къща. Благодаря ви.

Алеята се спускаше надолу по хълма, към огромната купа на морето, и сега бях наистина сред природата, във ферма с ниви и ливади, на които пасяха хубави гернзейски крави. Диви виолетки и иглики надничаха от тревистите плетища, а слънцето огря и превърна тучната трева в килим от изумруди. След малко заобиколих покрай един ъгъл и видях белосана порта, вградена в стена от суха каменна зидария; навътре се извиваше алея и изчезваше от поглед, имаше и висок жив плет от ескалония и брястове, изкривени до неестествени форми от непрестанния вятър.

Не можех да видя къщата. Стоях на отворената порта, гледах нататък по алеята и куражът ми се отцеждаше като вода във вана, след като запушалката е била издърпана. Не можех да измисля какво трябва да направя, нито какво щях да кажа, след като го направех.

В този миг дочух, вероятно някъде до къщата, която така и не можех да видя, запалване на двигател на кола и тя потегли с доста голяма скорост по алеята, към мен. Като приближи, видях, че това е ниска спортна машина, стара и доста стилна. Застанах встрани, за да я пусна да профучи между пилоните на портата нагоре по хълма, в посоката, от която бях дошла, но все пак имаше време да видя шофьора и големия червен сетер, настанен на задната седалка, с типичното безумно радостно изражение на куче, изведено на разходка в открита кола.

Мислех, че съм останала незабелязана, но грешах. Миг по-късно колата спря със скърцане на спирачки и дъжд от малки камъчета, изхвърлени от задните колела. После потегли на заден ход и почти със същата скорост се върна към мястото, на което бях застанала. Спря, двигателят угасна и Елиът Бейлис, облегнал ръка на волана, ме огледа през празната пасажерска седалка. Беше гологлав и носеше автомобилно яке от овча кожа, а изражението му беше весело и може би заинтригувано.

— Здрасти — каза той.

— Добро утро. — Чувствах се като пълна глупачка в моя стар кожух, с разпилените от вятъра кичури коса по лицето ми. Опитах се да ги отметна и да ги пригладя назад.

— Изглежда сте се загубили.

— Не. Не съм.

Той продължи да ме зяпа и леко се намръщи.

— Видях ви снощи, нали? В „Котвата“. С Джос.

— Да.

— Джос ли търсите? Доколкото знам, той още не е дошъл. Ако изобщо реши да дойде днес.

— Не. Не търся него.

— Тогава кого… — любезно попита Елиът — кого търсите?

— Аз… Исках да видя стария господин Бейлис.

— Малко е рано за това. Той няма да се появи до обед.

— О!

Не бях помислила за това. Нещо от разочарованието ми явно се бе изписало на лицето ми, защото той продължи със същия любезен и дружески тон.

— Може би аз ще мога да ви помогна. Аз съм Елиът Бейлис.

— Знам… Джос ми каза снощи.

Една малка бръчица се появи между веждите му. Той очевидно бе озадачен от отношенията ми с Джос.

— Защо искате да видите дядо ми? — Когато не отговорих, той внезапно се наведе, отвори вратата на колата и каза хладно и авторитетно: — Влизайте!

Влязох и затворих вратата зад себе си. Чувствах очите му върху себе си, върху безформеното си палто, закърпените джинси. Кучето се протегна и зарови муцуна във врата ми. Носът му беше студен и аз се протегнах през рамо, за да погаля дългото му копринено ухо.

— Как се казва?

— Руфъс — отговори Елиът. — Руфъс червения. Но с този въпрос не отговорихте на въпроса ми, нали така?

Бях спасена от ново прекъсване. Още една кола. Но този път беше червеният пощенски бус, трополящ весело надолу по алеята към нас. Спря, пощальонът смъкна прозореца и добродушно каза на Елиът:

— Как мога да се добера до къщата и да доставя писмата, ако ти паркираш колата си на входа?

— Съжалявам — невъзмутимо каза Елиът, измъкна се иззад волана и отиде да вземе наръча с пощата и вестниците от пощальона. — Аз ще ги взема, ще ти спестя малко от пътуването.

— Прекрасно — каза пощальонът. — Ще бъде чудесно, ако всеки ме отменя. — После се ухили, махна с ръка и тръгна по маршрута си към далечните ферми.

Елиът се върна в колата.

— Е — усмихнато каза той. — Какво да правя с вас?

Но аз почти не го чувах. Купчината писма лежеше хлабаво на скута му и най-отгоре й имаше плик, въздушна поща, с клеймо от Ибиса, адресирано до господин Гренвил Бейлис. Не можех да объркам този тънък, разкривен почерк.

Колите са хубаво място за поверителни разговори. Няма телефони и не можеш неочаквано да бъдеш прекъснат.

— Това писмо. Това, най-отгоре. То е от един мъж на име Ото Педерсен. Живее в Ибиса.

Елиът се намръщи и взе плика. Обърна го и прочете името на Ото на гърба. Изгледа ме.

— Откъде знаете?

— Познавам му почерка. Познавам и него. Той пише… на нашия дядо, за да му съобщи, че Лиса почина. Тя почина преди седмица. Живееше с Ото на Ибиса.

— Лиса? Имате предвид Лиса Бейлис?

— Да. Сестрата на Роджър. Вашата леля. Моята майка.

— Ти си детето на Лиса?

— Да. — Обърнах се и го погледнах право в очите. — Аз съм твоя братовчедка. Гренвил Бейлис е и мой дядо.

Очите му имаха странен цвят, сивкавозелени, като камъчета, измити от някой бърз поток. Те не изразяваха нито шок, нито удоволствие, просто ме гледаха спокойно, дори безизразно. Накрая каза:

— О, по дяволите!

Това съвсем не беше реакцията, която очаквах. Ние седяхме и мълчахме, защото аз не можех да измисля какво да кажа, а после, сякаш стигнал до внезапно решение, той метна купчината писма на скута ми, запали още веднъж колата, изви волана и ние се насочихме към алеята.

— Какво правиш?

— А ти какво си мислиш, че правя? Водя те у дома, разбира се.

У дома. Боскарва. Взехме завоя на алеята и ето я там, къщата ме очакваше. Не малка, но не и много голяма. Сив камък, покрит с пълзяща растителност, покрив със сиви каменни плочи, полукръгла каменна веранда с отворена врата, за да влиза слънцето, а вътре зърнах червена теракота, купища саксии с розов здравец и алена фуксия. На отворения прозорец на горния етаж се развяваше една завеса, а от комина излизаше струйка дим. Когато излязохме от колата, слънцето се показа иззад един облак и мигом бе уловено в разперените обятия на къщата, заслонена от северния вятър, и изведнъж ми се стори много топло.

— Хайде идвай — каза Елиът и тръгна пред мен, а кучето го следваше по петите.

Минахме през верандата и влязохме в тъмен, облицован с ламперия вестибюл, осветен от голям прозорец при завоя на стълбището. Бях си представяла Боскарва като къща, потънала в миналото, тъжна и носталгична, изпълнена със студения мраз на старите спомени. Но тя съвсем не бе такава. Изглеждаше жизнена и кипяща от активност. На масата имаше вестници, чифт градински ръкавици и кучешка каишка. Откъм една врата в дъното долитаха гласове и потракване на порцеланови чинии. От горния етаж се чуваше прахосмукачка. Долавяше се смесена миризма на изжулен камък, на стари полирани подове и на дългогодишни, палени с дърва огньове.

Елиът застана в подножието на стълбището и извика: „Мамо!“. Но след като не получи никакъв отговор, освен продължаващото бръмчене на прахосмукачката, просто ми каза:

— Хайде да минем оттук.

Прекосихме вестибюла и минахме през една врата, която отвеждаше в дълъг хол със светла ламперия. Тук се долавяше някаква чувствена атмосфера, вероятно от ярките, уханни пролетни цветя. В единия край, в камина от холандски кахли и дялан бор весело пращеше току-що запален огън, три високи прозореца, закрити със завеси от избеляла жълта коприна, излизаха на калдъръмена тераса, а зад парапета й можех да видя синята линия на морето.

Стоях в средата на тази очарователна стая, докато Елиът затваряше вратата:

— Е, вече си у дома — каза той. — Защо не си свалиш палтото?

Свалих го. Беше много топло. Сложих го на един стол, върху който то изглеждаше като някакво огромно мъртво създание.

— Кога пристигна тук? — попита той.

— Снощи. Хванах влак от Лондон.

— В Лондон ли живееш?

— Да.

— И никога не си била тук преди?

— Не. Не знаех за Боскарва. Не знаех, че Гренвил Бейлис е мой дядо. Майка ми никога не ми бе говорила за него до нощта, в която почина.

— А как Джос се вписва във всичко това?

— Аз… — Беше твърде сложно да се обяснява. — Аз се запознах с него в Лондон. И така се случи, че той се оказа на гарата, когато влакът ми пристигна. Беше съвпадение.

— Къде си отседнала?

— При госпожа Кърнау, на „Фиш Лейн“.

— Гренвил е стар човек. Той е болен. Знаеш го, нали?

— Да.

— Мисля си, че… това писмо от Ото Педерсен… трябва да сме много внимателни. Може би майка ми ще бъде най-подходяща, за да…

— Да, разбира се.

— Късмет беше, че видя писмото.

— Да. Мислех си, че той вероятно ще му пише. Но се страхувах, че аз трябва да донеса лошата новина на всички вас.

— А сега той го е направил заради теб. — Той се усмихна и изведнъж лицето му се подмлади, в пълен контраст с тези очи в странен цвят и гъстата коса като на сребърна лисица. — Защо не изчакаш тук, а аз ще отида да намеря майка ми и ще се опитам да я запозная със ситуацията. Искаш ли кафе или нещо друго?

— Само ако не те притеснявам.

— Изобщо не ме притесняваш. Ще кажа на Петифър. — Той отвори вратата зад себе си. — Чувствай се като у дома си.

Вратата се затвори леко и той изчезна. Петифър. Петифър също е бил във флота. Той се грижеше за баща ми, лъскаше среброто и понякога караше колата. А госпожа Петифър готвеше. Така ми бе казала майка ми. А от Джос разбрах, че госпожа Петифър е починала. Но в онези отдавнашни дни тя е вземала Лиса и брат й в кухнята при себе си и им е правела топли препечени филийки с масло. Пак тя е дърпала завесите, за да ги заслони от тъмнината и дъжда, и е давала на децата любов и сигурност.

След като останах сама в стаята, в която трябваше да чакам, аз започнах да я изследвам. Видях шкаф с остъклени вратички, пълен с ориенталски съкровища, включително няколко малки фигурки от нефрит, и се зачудих дали не са тези, за които майка ми спомена. Оглеждах се край себе си, мислейки си, че вероятно бих могла да открия венецианското огледало и девънпортското бюро, но в този момент вниманието ми бе привлечено от картината над полицата на камината и аз забравих за всичко друго и отидох да я видя.

Беше портрет на девойка, облечена по модата от началото на трийсетте, стройна и плоскогърда, бялата й рокля падаше в лежер на ханша, тъмната й късо подрязана коса разкриваше очарователната невинност на дългата изящна шия. Седеше на висок стол, хванала в ръце една-единствена дългостеблена роза, но не можеше да видиш лицето й, защото не гледаше към художника, а към някакъв невидим прозорец, през който нахлуваше слънчевата светлина. Цветността на картината бе златисторозова, а слънчевите лъчи проникваха през тънката материя на бялата рокля на момичето. Беше наистина пленително.

Изведнъж вратата зад мен се отвори и аз се стреснах. Обърнах се и видях един възрастен мъж да пристъпва предпазливо в стаята, внушителен, плешив и леко прегърбен. Носеше очила без рамки и риза на райета със старомодна твърда яка, а над нея синьо-бяла престилка с голям нагръдник.

— Вие ли сте младата дама, която чака за чашка кафе?

Той имаше дълбок, плътен, тъжен глас и това, в съчетание с меланхоличното му изражение, извика у мен асоциации за почтен собственик на погребално бюро.

— Да, стига да не ви притеснявам.

— Мляко и захар?

— Без захар. Само малко мляко. Гледах портрета.

— Да. Много е хубав. Нарича се „Дама с роза“.

— Лицето й не се вижда.

— Не.

— Моят… Господин Бейлис ли я е рисувал?

— О, да. Тази бе окачена в Академията и би могла да бъде продадена сто пъти, но Командира не искаше да се раздели с нея. — Докато казваше това, той си свали очилата и се взря внимателно в мен. Очите му бяха много светли. — За миг, докато говорехте, ми напомнихте за един човек. Но вие сте млада, а тя би трябвало да е на средна възраст. И косата й беше тъмна като на кос. Така казваше госпожа Петифър. Черна като крило на кос.

— Елиът не ви ли каза? — попитах го аз.

— Какво е трябвало да ми каже Елиът?

— Вие говорите за Лиса, нали? Аз съм Ребека. Нейната дъщеря.

— Така! — Той попипа непохватно очилата си и си ги сложи отново. Лек проблясък на радост се изписа на лицето му. — Значи съм бил прав. Не бъркам често за неща като тези. — И той пристъпи напред, протягайки кокалестата си ръка. — Истинско удоволствие е да се запозная с вас… Удоволствие, което никога не съм мислил, че ще изпитам. Мислех, че никога няма да дойдете. Майка ви с вас ли е?

Искаше ми се Елиът да ме бе улеснил поне малко.

— Майка ми е мъртва. Почина миналата седмица. В Ибиса. Заради това съм тук.

— Тя е мъртва? — Очите му помръкнаха. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Тя трябваше да се върне. Трябваше да си дойде у дома. Всички ние искахме да я видим отново. — Той извади кърпа и си издуха носа. — А кой… — попита той — кой ще каже на Командира?

— Аз мисля… Елиът отиде да доведе майка си. Вижте, има едно писмо за дядо ми в пощата, дойде тази сутрин. То е от Ибиса, от мъжа, който беше… който се грижеше за майка ми. Но ако вие имате някаква по-добра идея…

— Това, което мисля аз, няма значение — каза Петифър. — И който и да каже на Командира, това няма да намали скръбта му. Но ще ви кажа едно нещо. Това, че вие сте тук, много ще помогне.

— Благодаря ви.

Той отново си издуха носа и прибра кърпата си.

— Господин Елиът и майка му… ами това не е техният дом. Но ситуацията беше такава, че или аз и Командира трябваше да се преместим в Хай Крос, или те да дойдат тук. И те нямаше да дойдат, ако докторът не беше настоял. Казах им, че можем да се справяме идеално и сами, аз и Командира. Ние бяхме заедно през всички тези години и… но всъщност, нито един от двама ни не е така млад, както бяхме, а Командира получи инфаркт…

— Да, знам…

— И след като госпожа Петифър почина, нямаше кой да готви. Всъщност, аз мога да готвя чудесно, но щеше да ми отнема голяма част от времето, в което трябва да се грижа за Командира, а не бих искал да се разхожда из къщата в немарлив вид.

— Не, разбира се, че не…

Бях прекъсната от затръшване на врата.

Един възторжен глас извика: „Петифър“ и Петифър каза: „Извинете ме за минутка, госпожице“, и отиде да види кой е, оставяйки вратата зад себе си отворена.

— Петифър!

Чух Петифър да казва с тон, в който звучеше голямо удовлетворение: „Здрасти, Джос“.

— Тя тук ли е?

— Коя да е тук? — попита Петифър.

— Ребека.

— Да, тук е, в дневната… Точно щях да й направя чаша кафе.

— Би ли направил две, добри човече? За мен черно и силно.

Стъпките му се чуха през салона и в следващия миг той се появи в рамката на вратата, дългокрак, чернокос и очевидно — ядосан.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — рязко попита той.

Почувствах как се наежвам, като подозрително куче. Дом, бе казал Елиът. Това беше Боскарва, моят дом, и дали щях да бъда тук или не, нямаше нищо общо с Джос.

— Не знам за какво говориш.

— Отидох да те взема и госпожа Кърнау ми каза, че вече си излязла.

— И?

— Казах ти да ме изчакаш.

— Реших да не чакам.

Той мълчеше и кипеше, но накрая явно прие този неизбежен факт.

— Знае ли някой, че си пристигнала?

— Срещнах Елиът на портата. Той ме доведе тук.

— А къде е сега?

— Отиде да намери майка си.

— Видя ли се с някой друг? Видя ли се с Гренвил?

— Не.

— Някой каза ли на Гренвил за майка ти?

— Тази сутрин пристигна писмо по пощата от Ото Педерсен. Но не мисля, че той го е видял.

— Петифър трябва да му го даде. Петифър трябва да бъде там, докато го чете.

— Петифър явно не мисли така.

— Аз го мисля — каза Джос.

Неговата очевидно възмутителна намеса ме остави без думи, но докато се гледахме кръвнишки над красивия пъстроцветен килим и над една огромна ваза с ароматни нарциси, се чуха гласове и стъпки, които бързаха към нас по непостланото стълбище и после през салона.

Чух женски глас да казва:

— В дневната ли е тя, Елиът?

Джос измърмори нещо, което прозвуча непристойно, отиде бързо към камината и застана там с гръб към мен, взирайки се в пламъците. В следващия миг Моли се появи на вратата, поколеба се за малко, после пристъпи напред с протегнати ръце.

— Ребека!

(Значи бе решила да ми окаже топло посрещане.) Елиът, който вървеше зад нея, затвори вратата. Джос дори не се обърна.

Пресметнах, че Моли вероятно е над петдесетте, но беше трудно да го повярваш. Тя беше закръглена и хубавичка, поувехналата й руса коса бе очарователно фризирана, очите сини, кожата свежа и със съвсем леки лунички, които спомагаха да се създаде тази удивителна илюзия за младост. Беше облечена в синя пола и плетена жилетка, с кремава копринена блуза; краката й бяха стройни и хубаво оформени, а ръцете — добре поддържани, с бледорозов маникюр и с множество пръстени и тънки златни гривни. Напарфюмирана, безупречно поддържана и много запазена, тя ми напомни за очарователна малка котка, свита точно в центъра на копринената си възглавничка.

— Боя се, че предизвиках шок — казах аз.

— Не, не е шок, а изненада. А майка ти… Толкова ужасно съжалявам. Елиът ми каза за писмото…

При тази реплика Джос се обърна.

— А къде е писмото?

Моли насочи погледа си към него и беше невъзможно да отгатнеш дали това е първият път, в който е разбрала, че е тук, или го е видяла, но просто е решила да го игнорира.

— Джос. Мислех, че няма да идваш тази сутрин.

— Е, току-що дойдох.

— Познаваш Ребека, предполагам.

— Да, познаваме се вече. — Той се поколеба, явно правеше усилия да се овладее. После се усмихна меланхолично, облегна широките си рамене на полицата на камината и се извини. — Съжалявам. Знам, че не е моя работа, но това писмо, което е пристигнало тази сутрин… къде е то?

— В джоба ми — обади се за пръв път Елиът. — Защо?

— Просто си мислех, че Петифър трябва да е този, който да занесе новината на стареца. Мисля, че Петифър е единственият човек, който трябва да го направи.

Изказването му бе посрещнато от мълчание. После Моли пусна ръцете ми и се обърна към сина си.

— Той е прав — каза тя. — Петифър е най-близък с Гренвил.

— За мен няма проблем — каза Елиът, но очите му гледаха Джос с хладна антипатия. Не можех да го виня. И аз чувствах същото и бях на страната на Елиът.

— Съжалявам — отново каза Джос.

Моли беше по-учтива.

— Няма защо. Много мило, че си толкова загрижен.

— Наистина не е моя работа — каза Джос. Елиът и майка му чакаха с изострено търпение. Най-сетне той схвана намека, отлепи рамене от полицата и каза: — Е, моля да ме извините, трябва да свърша малко работа.

— Ще бъдеш ли тук за обяд?

— Не, мога да остана само два часа. Трябва да се връщам в магазина. Ще си взема сандвич в кръчмата. — Той се усмихна любезно на всички ни, без следа от предишната му гневност. — Благодаря все пак.

И ни остави, скромен, съзнаващ нетактичността си и очевидно не толкова самонадеян. Просто един млад работник, който трябваше да си свърши работата.