Розамунде Пилхер
Бурен ден (7)

7.

Изтощението ме срази в края на този дълъг, изпълнен със събития ден, и за нещастие се случи тъкмо по средата на вечерята. Обедът се състоеше от питателна домашна храна, която изядохме на кръглата маса в еркера на трапезарията. Беше сервирана на обикновена карирана покривка, в ежедневен порцелан и стъкло. Но вечерята беше съвсем различна.

Дългата полирана маса в средата на стаята беше подредена за петима, с фини ленени салфетки, старинно сребро и кристални чаши, блестящи на светлината на свещите.

Всички, както изглежда, се очакваше да се преоблекат в чест на този вечерен ритуал. Моли слезе долу в брокатена роба в сапфирен цвят, който подчертаваше яркостта на очите й. Гренвил носеше поизбелял кадифен смокинг, а Елиът — светъл костюм от трико, в който изглеждаше елегантен като състезателна хрътка. Дори и Андреа, вероятно след много възражения, си бе сложила нов чифт панталони и блуза с английска бродерия, която изглеждаше така, сякаш е била изгладена или изпрана, а може би и двете. Провисналата й рядка коса бе прихваната отзад с кадифена панделка, но изражението на лицето й продължаваше да говори за подчертано сърдито отегчение.

Нямах изградени навици за официални вечери, но все пак си бях взела една дреха, с която очевидно трябваше да се появявам всяка вечер, докато пребивавах в тази къща, защото нямах друга. Беше кафтан от меко кафяво вълнено трико, със сребърна бродерия по врата и на маншетите на широките ръкави. С него носех сребърните гривни и обиците, които мама ми беше подарила за двайсет и първия ми рожден ден. В този случай тяхната тежест ми даваше допълнителен комфорт и увереност, две неща, от които страшно се нуждаех.

Не исках да вечерям с моето новооткрито семейство. Не исках да водя разговори, да слушам, да се правя на интелигентна и чаровна. Исках само да отида в леглото и да ми бъде донесено нещо просто, като разтворим бульон или варено яйце. Исках да бъда сама.

Но имаше супа и патица, и червено вино, което наливаше Елиът. Патицата беше тлъста, а стаята много топла. Докато бавно напредвахме с ястията, аз се чувствах все по-странно, като без тяло, и доста замаяна. Опитах се да се концентрирам върху пламъците на свещите пред мен, но докато се взирах в тях, те се мержелееха и раздвояваха, а гласовете наоколо ми станаха неясни и неразбираеми, като бръмчене на разговор, който чувах отдалече. Инстинктивно отместих чинията пред себе си, съборих винената си чаша и загледах в някакъв безнадежден ужас как червеното вино се разлива сред счупените парчета стъкло.

Но в известен смисъл инцидентът се оказа благословия, защото всички спряха да говорят и ме погледнаха. Сигурно бях доста пребледняла, защото Елиът мигновено скочи на крака и дойде до мен.

— Добре ли си?

— Не — казах аз — не мисля, че съм добре. Съжалявам, но…

— О, скъпа — Моли хвърли салфетката си и отмести стола си.

Отсреща през масата Андреа ме гледаше с хладен интерес.

— Чашата… Много съжалявам.

Гренвил, застанал начело на масата, заговори.

— Чашата няма значение. Зарежи я тая чаша. Момичето е изтощено. Моли, качи я горе и я сложи в леглото.

Опитах се да възразя, но без особен ентусиазъм. Елиът дръпна стола ми, сложи ръце под лактите ми и ми помогна да се изправя. Моли отиде да отвори вратата и от салона нахлу студен въздух. Почувствах се по-добре и в крайна сметка вероятно нямаше да припадна.

Докато минавах край Гренвил, му казах за трети път:

— Съжалявам. Извинете ме. Лека нощ.

Наведох се да го целуна и ги оставих. Моли затвори вратата зад нас и се качи по стълбите с мен. Помогна ми да се съблека и да си легна, а аз заспах още преди тя да изключи светлината.

 

 

Спах четиринайсет часа и се събудих в десет. Не се бях успивала толкова от години. Зад прозореца небето беше синьо и студената ярка северна светлина се отразяваше по скосените белосани стени на стаята ми. Станах, взех си халата и отидох да потърся банята. Облякох се и се почувствах чудесно, само дето малко ми премаляваше от срам за предната вечер. Надявах се да не са си помислили, че съм се напила.

Най-накрая намерих Моли долу, в едно малко килерче, да сади пурпурни и розови иглики в една саксия.

— Как спа? — попита тя веднага.

— Като умряла. Съжалявам за снощи.

— Скъпа, ти беше преуморена. Аз съжалявам, че не го осъзнах по-рано. Искаш ли да закусиш нещо?

— Само кафе.

Тя ме заведе в кухнята и стопли кафето, докато аз препичах няколко филийки.

— Къде са всички? — попитах я.

— Елиът е в гаража си, разбира се, а Петифър отиде с колата до Форбърн да купи някои неща за Гренвил.

— Какво да правя аз? Сигурно има нещо, с което да ти помогна.

— Ами…

Тя се замисли. Погледнах я. Тази сутрин носеше кашмирен пуловер в цвят на карамел и тясна вълнена пола. Безупречен грим, всяко косъмче на косата на мястото си, тя изглеждаше почти нечовешки спретната.

— Можеш да ме отмениш и да отидеш до Порткерис, за да купиш риба. Собственикът на рибарския магазин звънна да каже, че има малко камбала и си мисля, че ще е добре да я приготвя за вечеря. Можеш да вземеш моята малка кола. Можеш ли да шофираш?

— Да, но не бих ли могла да вървя до долу? Обичам да ходя пеша, а утрото е толкова хубаво.

— Разбира се, щом искаш. Можеш да минеш напряко през нивите, покрай голямата скала. Сетих се! — Тя изведнъж сякаш бе осенена от вдъхновение. — Вземи Андреа със себе си, тя ще ти покаже пътя и рибарския магазин. Освен това момичето изобщо не се движи и една разходка ще й се отрази добре.

Звучеше така, сякаш Андреа е мързеливо куче. Не се зарадвах особено на идеята да бъда в нейната компания цялата сутрин, но съчувствах на Моли, защото бе обременена с това неприятно момиче и затова се съгласих. Когато привърших със закуската, отидох да потърся Андреа, която Моли за последно бе видяла на терасата.

Намерих я увита в одеяло, изтегната на дълъг шезлонг, поставен на едно слънчево петно, взирайки се сърдито в гледката пред нея, като болен от морска болест пасажер на пътнически лайнер.

— Искаш ли да се разходиш с мен до Порткерис? — попитах я аз.

Тя ме фиксира с опулените си очи.

— Защо?

— Защото Моли ме помоли да отида да взема малко риба, а аз не знам къде е рибарският магазин. Освен това утрото е прекрасно и тя мисли, че ние можем да се разходим покрай скалите.

Андреа обмисли предложението ми, каза „добре“, разопакова се от одеялото и стана. Носеше мръсните си джинси от вчера и огромен черно-бял пуловер, който стигаше до под тесния й ханш. Отидохме в кухнята, за да вземем кошница, и тръгнахме по пътя от терасата по наклонената градина надолу към морето.

В края на градината имаше каменни стъпала, които водеха до върха на една ниска стена, и Андреа ги изкачи пред мен, но спря, защото аз поисках да разгледам ателието от този ъгъл. Беше, както каза Джос, затворено, със заковани капаци на прозорците и някак запуснато и сиротно. А огромният прозорец, гледащ на север, бе скрит от плътно дръпнати завеси и нямаше никаква пролука, която да даде възможност на някой случаен любопитен минувач да надзърне.

Андреа застана на стената, а погледът й следваше моя.

— Той вече изобщо не рисува — каза ми тя.

— Знам.

— Не мога да проумея защо. Нищо му няма.

Тя скочи от стената, косата й се развя и изчезна. Погледнах за последно към ателието, после я последвах и ние поехме по отъпкан път, който водеше през малки ниви с неправилна форма, прекосихме през някакви високи до кръста храсти и излязохме на пътечката, която минаваше край скалите.

Тя явно беше любимо място за разходка на посетителите на Порткерис, защото имаше пейки, поставени в сенчести места с хубави гледки, кошчета за боклук и табелки, предупреждаващи хората да не се доближават до ръба на канарата, тъй като има опасност да се срути.

Андреа веднага отиде до самия ръб и надникна. Около нея кръжаха и пищяха гларуси, вятърът развяваше косата й и издуваше провисналия й пуловер, а отдолу се чуваше далечният грохот на прибоя по скалите. Тя разпери широко ръце и леко се олюля, сякаш щеше да литне над ръба, но като видя, че не ме е грижа дали ще извърши самоубийство или не, се върна на пътеката и двете продължихме в единична нишка, тя отпред, аз отзад.

Скоро градът се показа пред нас, с ниските сиви къщи, сгушени по протежението на залива или плъзнали нагоре по стръмния хълм чак до голото бърдо. Минахме през една порта и излязохме на истинския път. Сега можехме да вървим рамо до рамо.

Андреа стана по-приказлива.

— Майка ти е починала съвсем скоро, нали?

— Да.

— Леля Моли ми е разказвала за нея. Каза, че е била курва.

Напънах се да остана спокойна. Щеше да бъде незабавна победа за Андреа, ако реагирах по друг начин.

— Тя всъщност не я познава. Не са се виждали от години.

— А курва ли беше?

— Не.

— Моли разправя, че е живяла с разни мъже.

Осъзнах, че Андреа не просто се опитва да ме ухапе, а е истински любопитна и даже леко завижда.

— Тя беше блестяща — казах аз — много красива и забавна, и мъжете лесно се влюбваха в нея.

Тя прие това.

— Ти къде живееш?

— В Лондон. Имам малък апартамент там.

— Сама ли живееш или с някого?

— Не, живея сама.

— Ходиш ли по купони?

— Да, ако някой ме покани и ако искам да отида.

— Работиш ли? Имаш ли работа?

— Да. В една книжарница.

— Господи, колко тъпо.

— На мен ми харесва.

— Къде се запозна с Джос?

Е, помислих си, стигнахме до същността на нещата, но лицето й беше безизразно.

— Запознахме се в Лондон… той ми поправи един стол.

— Харесваш ли го?

— Не го познавам достатъчно, за да не го харесвам.

— Елиът го мрази. А също и леля Моли.

— Защо?

— Защото не им харесва да се размотава през цялото време в къщата. И се отнасят с него така, сякаш той трябва да ги нарича сър или мадам, а той, разбира се, не го прави. А Джос си разговаря с Гренвил и го разсмива. Чувала съм ги как си говорят.

Представих си я как се промъква до вратата, за да подслушва на ключалката.

— Хубаво е, че разсмива стария човек.

— Веднъж двамата с Елиът имаха ужасен скандал. Беше за някаква кола, която Елиът продал на приятел на Джос, а Джос каза, че тя не става за нищо и Елиът го нарече нагло, досадно копеле, което си вре носа навсякъде.

— И това ли чу?

— Нямаше как да не ги чуя. Бях в тоалетната, прозорецът беше отворен и те бяха навън, на чакълената алея пред входната врата.

— От колко време си тук, в Боскарва?

Питах от любопитство, за да разбера колко дълго й е отнело да изрови тези скелети от семейния гардероб.

— Две седмици. Струват ми се като шест месеца.

— А аз мислех, че ще ти е приятно да си тук.

— За бога! Аз не съм дете. Какво се очаква да правя? Да взема кофичка и лопатка и да си играя на пясъка на брега?

— С какво се занимаваш в Лондон?

Тя ритна едно камъче с огромна злост, изливайки омразата си към целия Корнуол.

— Бях в художествено училище, но родителите ми не одобряваха — гласът й се изви в превзета деликатност — приятелите ми. И затова ме взеха оттам и ме изпратиха тук.

— Но ти не можеш да останеш тук вечно. Какво ще правиш, когато се върнеш?

— Това зависи от тях, нали?

Почувствах лек пристъп на жал към родителите й, макар и да бяха възпитали такова противно дете.

— Имам предвид, има ли нещо, което искаш да правиш?

— Да, просто да се махна, да бъда самостоятелна, да живея както си искам. Данъс, момчето, с което ходя — той е страхотен, наистина — има приятел с грънчарско ателие на остров Скай, и искаше да отида да му помагам. Звучи супер, разбираш ли, да живееш в нещо като комуна… и да се отървеш веднъж завинаги от всички… но моята гадна майка се намеси брутално и провали всичко.

— Къде е Данъс сега?

— О, замина за Скай.

— Пише ли ти, за да ти разказва за там?

Тя тръсна глава, заигра се с кичур от косата си, без да отговаря на погледа ми.

— Да, всъщност, пише дълги писма. Купища. Все още иска да отида там и аз ще отида, само веднъж да стана на осемнайсет. Тогава те няма да могат повече да ме спират.

— Защо просто не се върнеш в художественото училище, да получиш известна квалификация… това ще ти даде време.

Тя се обърна към мен.

— Знаеш ли какво? Говориш като всички тях. На колко години си? Звучиш като някой, дето е с единия крак в гроба.

— Шантаво е да унищожиш живота си, още преди да е започнал.

— Това е моят живот, не твоят.

— Да, не е моят живот.

 

 

След тази глупава караница продължихме да вървим през града в мълчание, а после Андреа проговори отново, за да каже:

— Това е рибарският магазин! — И махна с ръка по посока към него.

— Благодаря ти.

Отидох да взема камбалата, но тя остана нарочно навън, на облите калдъръмени камъни. Когато излязох, беше изчезнала, но в следващия момент се появи от вестникарския магазин в съседната врата, откъдето си беше купила някакво сензационно списание със заглавие „Истински секс“.

— Ще се връщаме ли? — попитах я аз. — Или искаш да си купиш още нещо.

— Аз не мога да си купувам нищо. Нямам никакви пари. Само няколко пенса.

Изведнъж, съвсем нерационално, изпитах съжаление към нея.

— Ще те почерпя чаша кафе, ако искаш.

Тя ме погледна с внезапна радост, сякаш щеше да приеме с удоволствие моето предложение, но вместо това каза:

— Хайде да отидем да видим Джос!

Хвана ме неподготвена.

— Защо искаш да отидем да видим Джос?

— Аз просто го правя. Често ходя да го навестявам, когато слизам в града. Той винаги се радва да ме види. Накара ме да му обещая, че винаги когато съм тук, ще се отбивам при него.

— Откъде знаеш, че ще е там?

— Ами, ако не е в Боскарва, трябва да бъде в магазина си. Била ли си там? Направо е супер, има страхотна бърлога на горния етаж, досущ като излязла от списание е, с легло, което прилича на диван, с купища възглавници и открита камина. А през нощта… — Гласът й стана мечтателен. — Всичко е интимно и някак тайнствено и няма нищо друго, освен светлината на огъня.

Опитах се да не зяпна.

— Искаш да кажеш… ти и Джос…

Тя сви рамене и тръсна коса.

— Един-два пъти, но никой не знае. Ох, не разбирам защо го споделих с теб! Но ти няма да кажеш на другите, нали?

— Но те… Моли… не задава ли въпроси?

— О, аз й казвам, че ходя на кино. Тя явно няма нищо против да ходя на кино. Хайде, ела да отидем да видим Джос.

Но след това откровение нищо не можеше да ме накара да доближа до магазина на Джос.

— Джос сигурно ще работи — казах аз — и вероятно няма да иска да го прекъсваме. А и така или иначе, вече нямаме време. Пък и аз не искам да ходя.

— Но ти каза, че има време за кафе. Защо нямаш време за Джос?

— Андреа, казах ти, не искам да ходя там.

Тя започна да се усмихва.

— Мислех, че харесваш Джос.

— Не в това е въпросът. Той няма да иска да му се мотаем в краката.

— Имаш предвид мен?

— Имам предвид нас. — Започвах да се отчайвам.

— На него винаги му е приятно да ме вижда. Знам, че е така.

— Да. Сигурна съм — казах аз любезно. — А сега, хайде да се връщаме в Боскарва.

Напомних си, че от самото начало не бях харесала Джос. Въпреки загрижеността му и дружеското му отношение той винаги оставяше у мен някакво странно усещане за безпокойство, сякаш някой се промъкваше зад гърба ми. Вчера бях започнала да забравям тази първоначална антипатия, дори го харесах, но след това, което Андреа сподели, не беше трудно да възродя недоверието си в него. Той изглеждаше прекалено добре, беше прекалено чаровен. Андреа можеше и да е лъжкиня, но не беше глупачка — тя бе характеризирала цялата фамилия с обезпокоителна акуратност и дори и да имаше и зрънце истина в това, което каза за Джос, аз не исках да бъда част от него.

Ако го познавах по-добре и ако го харесвах повече, щях да го дръпна настрани и да го попитам за казаното от нея. Но това нямаше значение за мен. А и си имах други неща, за които да мисля.

 

 

Гренвил не слезе за обяд.

— Уморен е — каза ни Моли. — Прекара деня в леглото. Може би ще се присъедини към нас за вечеря. Петифър ще му качи подноса с храната.

И така ние трите обядвахме заедно. Моли се бе преоблякла в спретната вълнена рокля, с двоен наниз перли. Каза ни, че щяла да ходи да играе бридж с приятели във Форбърн. Надяваше се, че аз ще мога да се забавлявам сама.

Казах, разбира се, че всичко ще е наред. Двете се усмихнахме през масата и аз се зачудих дали тя наистина е казала на Андреа, че майка ми е курва, или това е просто интерпретацията на Андреа за някакво смътно евфемистично обяснение, което Моли й е дала. Надявах се да е второто, но все пак ми се искаше Моли да не е счела за нужно да обсъжда Лиса с Андреа. Сега тя бе мъртва, но някога бе забавна, очарователна и преливаща от веселие. Защо да не я запомним по този начин?

Докато стояхме край масата, денят навън промени лицето си. От запад се надигна вятър и един голям сив облак с огромна скорост хукна по синьото небе, закри слънцето и скоро започна да вали. И в този дъжд Моли тръгна за нейното бридж парти с малката си кола, като каза, че ще се върне около шест. Андреа, може би изтощена от утринната разходка, но по-вероятно отегчена до смърт от моята компания, изчезна в стаята си с новото си списание. Бях сама, застанала в подножието на стълбището, чудейки се как да се забавлявам. Тишината на мрачния следобед се нарушаваше само от тиктакането на големия стоящ часовник и тихите постоянни звуци, които идваха откъм кухнята. Отидох да проверя и открих, че е Петифър, седнал на дървената маса в килерчето. Почистваше сребърните прибори.

Той вдигна поглед и аз показах глава на вратата.

— Здравейте. Не ви чух.

— Как е дядо ми?

— О, добре е. Просто е малко уморен след цялото това вълнение от вчера. Решихме, че ще е по-добре да прекара деня в хоризонтално положение. Госпожа Роджър излезе ли?

— Да. — Аз си дръпнах един стол и седнах срещу него.

— Аха, май чух колата.

— Искате ли да ви помогна?

— Много мило от ваша страна… тези лъжици се нуждаят от хубаво изтъркване с гюдерията. Не знам как хващат толкова много петна? Не, всъщност, знам. От влажния морски въздух е. Това, което среброто наистина не понася, е влажният морски въздух. — Аз започнах да търкам изтънялата вдлъбнатина на една лъжица. Петифър ме погледна над върха на очилата си. — Странно е да ви видя седнала тук след всички тези години. Майка ви прекарваше половината си живот в кухнята. Когато Роджър отиде в гимназията, не остана нито един човек, с когото да си говори. Затова идваше тук и прекарваше времето си с мен и госпожа Петифър. Научихме я да прави мъфини, всъщност госпожа Петифър я научи, научихме я и да играе вист на две ръце. Прекарвахме си страхотно. И в дни като този си правехме препечени филийки на старата печка… Вече я няма, ние имаме нова, много е добра… но старата печка създаваше уют с огъня, горящ зад решетките, и с всички онези месингови копчета, полирани така красиво.

— Откога живеете в Боскарва?

— Откакто Командира я купи, още от 1922-ра. Това беше годината, в която напусна флота и реши да става художник. Това хич не се хареса на старата госпожа Бейлис. В продължение на няколко месеца изобщо не му говореше.

— Защо й е било толкова неприятно?

— Тя е била свързана с флота през целия си живот. Баща й беше капитан на Империъс, когато Командира беше първи лейтенант. Така се запознаха. Ожениха се в Малта. Прекрасна сватба, с арка от мечове и всякакви церемониалности. За госпожа Бейлис имаше огромно значение, че мъжът й е във Флота. Когато Командира каза, че ще го напусне, те имаха страхотни препирни, но тя така и не успя да го накара да си промени мнението. И тъй ние напуснахме Малта завинаги, Командира намери тази къща и тогава всички ние се преместихме тук.

— И вие сте тук оттогава?

— Повече или по-малко. Командира се записа в Слейд, а това означаваше да пребивава в Лондон, и той нае една малка pied-a-terre^[1], точно до Сейнт Джеймс. Когато ходеше в Лондон, ходех и аз, за да се грижа за него, а госпожа Петифър оставаше тук с госпожа Бейлис. Майка ви още не беше родена тогава.

— А когато е завършил Слейд?

— Ами тогава се върна тук завинаги. И построи ателието. Тогава беше в най-голямата си творческа сила и нарисува най-добрите си творби. Прекрасни неща правеше, големи морски пейзажи, с такъв студен и наситен колорит, че направо можеше да усетиш вятъра и да почувстваш солта на устните си.

— Има ли много негови картини в тази къща?

— Не, не чак толкова много. Има един рибарски кораб над камината в трапезарията, и няколко горе в коридорите. Има три или четири в кабинета му и две в стаята, в която спи госпожа Роджър.

— А онази, в хола?

— О, да, и тази, разбира се. „Дама с роза“.

— Коя е тя?

Той не отговори. Вероятно бе много зает със среброто, търкаше дръжката на някаква вилица, сякаш беше твърдо решен да изтрие релефните й мотиви.

— Коя е тя? Момичето на картината?

— О — каза Петифър. — Това е София.

София. Откакто майка ми мимоходом бе споменала името й, аз исках да науча нещо за София и сега Петифър изрече нейното име сякаш беше най-естественото нещо на света.

— Тя беше едно момиче, което позираше като модел на Командира. Мисля, че за първи път е работила за него в Лондон, когато е бил студент, а после идваше тук през летните месеци, настаняваше се на квартира в Порткерис и работеше за всеки художник, който бе в състояние да й плати.

— Красива ли беше?

— Не и по моите представи за красота. Но много весела и енергична, а каква бърборана беше само! Тя беше ирландка, от графство Корк.

— А баба ми какво мислеше за София?

— Техните пътища никога не се пресичаха, но нямаше и причина. Какви социални отношения, например, би имала вашата баба с месаря или с фризьорката си?

— Значи София никога не е идвала в Боскарва?

— О, напротив, идваше и си отиваше. Тя стоеше долу, в ателието, с Командира и понякога той се уморяваше или му дотягаше от нея и приключваше с работата за деня. Тогава тя идваше през градината до задната врата и викаше: „Има ли шанс за чашка чай?“. И заради София госпожа Петифър винаги държеше чайник на котлона.

— Тя е гадаела бъдещето по чайни листенца.

— Кой ви каза това?

— Майка ми.

— Така е, правеше го. И ни казваше, че ще ни се случат прекрасни неща. Разбира се, те не се случваха, но беше забавно да я слушаш. Двете с майка ви бяха големи приятелки. София я водеше на брега и госпожа Петифър им опаковаше храна за пикник. А ако времето беше бурно, ходеха на дълги разходки нагоре, чак до бърдото.

— Но какво е правела баба ми през цялото това време?

— О, играеше бридж или маджонг през повечето следобеди. Тя имаше отбран кръг приятели. Беше доста мила дама, но не се интересуваше много-много от децата си. Може би, ако се интересуваше от Лиса, двете щяха да имат повече общи неща помежду си, когато тя израстваше, и вероятно майка ви нямаше да избяга така, разбивайки сърцата на всички ни.

— Какво се случи със София?

— Ами, върна се в Лондон, ожени се и роди бебе. После, през 1942 година, е била убита в Блиц. Бебето е било в провинцията, а съпругът й — в чужбина, но София останала в Лондон, защото работела в една болница там. Научихме, че е загинала много след като това се бе случило. Госпожа Петифър и аз имахме чувството, че светлината си е отишла от нашия живот.

— А дядо ми?

— И той съжаляваше, разбира се. Но не я бе виждал с години. Тя беше просто едно момиче, което някога бе работило за него.

— А има ли други нейни картини?

— Има портрети на София в провинциални галерии по доста места в страната. Има и една в галерията в Порткерис, ако искате, може да отидете и да я видите. И двете в стаята на госпожа Роджър.

— Може ли да отидем да ги видя сега? — Петифър изглеждаше изненадан от нетърпението ми, сякаш бях предложила нещо неприлично. — Мисля, че госпожа Бейлис няма да има нищо против, нали?

— О, не, разбира се. Не виждам защо да не… Хайде елате.

Той се изправи тежко на крака и аз го последвах нагоре по стълбите, по коридора на първия етаж, до спалнята над хола, която бе голяма и обзаведена в много женствен стил, със старинни викториански мебели и килим в пастелни розови и кремави тонове. Моли я беше оставила в досадно спретнат вид. Две малки маслени платна висяха едно до друго между прозорците, едната с кестен и момиче, легнало в сянката му, а другата на същото момиче, простиращо пране на едно въже във ветровит ден. Те бяха просто ескизи и аз се почувствах разочарована.

— Все още не знам как изглежда София.

Петифър тъкмо щеше да ми отговори, когато от дълбините на къщата прозвуча звънец. Той вирна глава, като ослушващо се куче.

— Това е Командира, чул ни е да си говорим през стената. Извинете ме за момент.

Излязох след него от стаята на Моли и затворих вратата зад себе си. Той отиде по коридора и отвори една врата и аз чух гласа на Гренвил.

— Какво си мърморите вие двамата там?

— Точно показвах на Ребека двете картини в стаята на госпожа Роджър…

— Ребека там ли е? Кажи й да влезе.

Аз влязох и минах покрай Петифър. Гренвил не беше в леглото, а седеше в дълбоко кресло, с крак, подпрян на една табуретка. Беше облечен, но на коленете му имаше одеяло, а стаята се развеселяваше от припламването на огъня. Всичко беше много чисто, спретнато, в отлично състояние и миришеше на неговия фин одеколон, който бе сложил на косата си.

— Мислех, че си в леглото — казах аз.

— Петифър ме вдигна още след обяда. Дотяга ми да лежа така скован в леглото по цял ден. За какво си говорехте?

— Петифър ми показваше някои от твоите картини.

— Предполагам, че ги мислиш за много старомодни. Но да знаеш, че тези млади художници сега се връщат към реализма. Знаех, че и това ще дойде. Ти трябва да имаш една от моите картини. Има доста в ателието, които така и не бяха сортирани. Затворих помещението преди десет години и никога не съм стъпвал там отново. Петифър, къде е ключът?

— Прибран на сигурно място, сър.

— Трябва да вземеш ключа от Петифър, да отидеш там и да се поровиш, виж дали има нещо, което ще ти хареса. Имаш ли къде да я закачиш?

— Имам апартамент в Лондон. Наистина се нуждае от картина.

— Мислех си за нещо друго, докато си седях тук. Онези фигурки от нефрит в шкафа долу. Донесох ги от Китай преди години и ги подарих на Лиса. Сега те принадлежат на теб. И огледалото, което нейната баба й остави — къде е, Петифър?

— В дневната, сър.

— Е, трябва да го свалим и да го почистим. Дали би го искала?

— Да, разбира се, че го искам.

Почувствах огромно облекчение. Чудех се как да повдигна въпроса за вещите на майка ми, а сега, без никакво подтикване, Гренвил го бе направил. Поколебах се малко и продължих, докато желязото бе още горещо.

— Имала е и едно девънпортско бюро.

— Хм? — Той ме фиксира със суровия си поглед. — Откъде знаеш?

— Мама ми каза за нефрита и огледалото и спомена, че е имала едно девънпортско бюро. — Той продължи да се взира все така сурово в мен. Изведнъж ми се прииска да не бях казвала нищо. — Не, няма значение, просто, ако никой друг не го иска… Ако не се използва…

— Петифър, ти помниш ли това бюро?

— Да, сър, спомних си го, сега, като го спомена. Беше горе в таванската спалня, но не си спомням да съм го виждал напоследък.

— Добре, потърси го като имаш време, добри човече. И сложи още една цепеница в огъня… — Петифър го направи. Гренвил го гледаше, после каза изведнъж: — Къде са всички? Къщата е тиха. Чува се само звукът на дъжда.

— Госпожа Роджър отиде на бридж парти. Мисля, че Андреа е в стаята си.

— Какво ще кажеш за чаша чай? — смигна ми Гренвил. — Искаш чашка чай, нали? Нямахме възможност да се опознаем. Или ти се катурваш по време на вечерята, или аз съм твърде стар и немощен, за да стана от леглото. Каква чудесна двойка сме, а?

— Бих пийнала чай с теб.

— Петифър ще ни го донесе.

— Не — казах аз. — Аз ще го донеса. Петифър е накрак през целия ден и все щъка надолу-нагоре. Нека му дадем почивка.

В погледа на Гренвил грейна весела искрица.

— Добре. Ти ще го донесеш и нека да има и хубава голяма чиния с горещи препечени филийки с масло.

 

 

Искаше ми се, отново и отново, да не бях повдигала темата за девънпортското бюро. Защото то не можа да се намери. Докато Гренвил и аз си пиехме чая и хапвахме тостове, Петифър започна да го търси. До момента, в който дойде да отнесе подноса, бе преровил къщата, но бюрото го нямаше никъде.

Гренвил не можеше да повярва.

— Сигурно си го пропуснал. Очите ти остаряват също като моите.

— Едва ли бих могъл да не видя бюро.

— Вероятно — казах аз, опитвайки се да помогна — е било изпратено да се ремонтира някъде или нещо подобно…

И двамата ме изгледаха така, сякаш мислеха, че съм доста глуповата, и аз бързо млъкнах.

— А би ли могло да е в ателието? — попита Петифър.

— Какво бих правил с това бюро в ателието? Аз рисувах там, не съм писал писма. Нямаше да ми е нужно някакво бюро да задръства мястото… — Гренвил започваше сериозно да се ядосва.

Аз се изправих.

— О, все ще се появи — казах с най-добрия си успокояващ глас, на който бях способна, и вдигнах чаения поднос, за да го отнеса долу. В кухнята към мен се присъедини Петифър, разстроен от това, което се бе случило.

— Не е хубаво за Командира да се разстройва за каквото и да е… а сега той ще тръгне след това като териер след плъх.

— Вината е моя. Не знам защо изобщо го споменах.

— Но аз го помня. Просто не мога да си спомня кога го видях за последно. — Аз започнах да мия чашите и чинийките, а Петифър взе една кърпа, за да ги подсушава. — А има и още нещо. Един стол Чипъндейл, който вървеше с бюрото… макар да не си пасваха, столът винаги седеше пред това бюро. Седалката му беше тапицирана с нещо като гоблен, доста прокъсан, с птици и цветя. Е, и той също е изчезнал… но аз няма да кажа на Командира, нито пък вие.

Обещах да не казвам.

— Във всеки случай — казах аз — това няма значение за мен. Но има значение за Командира. Може и да е артистична натура, но има памет като на слон и съвсем не я е загубил. — И добави мрачно: — Понякога ми се иска да беше.

 

 

Тази вечер, когато слязох долу, отново се бях преоблякла в кафявия кафтан със сребристата бродерия. Заварих Елиът в хола сам, с изключение на неизбежния му компаньон кучето. Той седеше до огъня с питие и вечерен вестник, а Руфъс се бе изтегнал като някаква прекрасна кожа на килимчето пред камината. Двамата изглеждаха лика-прилика, осветени от светлината на лампата, но моята поява наруши мирната сцена и Елиът се изправи и пусна вестника зад себе си на седалката на стола си.

— Ребека, как си?

— Много добре.

— Уплаших се да не си се разболяла миналата нощ.

— Не, просто бях уморена. Спах до десет часа.

— Мама ми каза. Искаш ли питие?

Приех и той ми наля малко шери, а аз отидох до камината, приклекнах и погалих ушите на кучето. Елиът ми донесе питието.

— Навсякъде ли ходи с теб? — попитах го аз.

— Да, навсякъде. До гаража, в офиса, на обяд, в кръчмата, навсякъде, където се случи да отида. Той е доста известно куче в тази част на света.

Седнах на килимчето пред камината, а Елиът отново се настани в стола си и вдигна чашата си.

— Утре трябва да отида до Фелмът, за да се срещна с един човек за някаква кола. Чудя се дали няма да искаш да дойдеш с мен, да разгледаш малко околността. Блазни ли те тази идея?

Изненадах се от удоволствието, което изпитах от тази покана.

— С радост бих дошла.

— Няма да е кой знае колко вълнуващо. Но вероятно ще можеш да се забавляваш за час-два, докато аз се занимавам с бизнес, а после ще спрем в едно малко заведение, което е на път към къщи. Харесваш ли стриди?

— Да.

— Добре, аз също. А после ще наминем към Хай Крос и ти ще видиш къде сме живели аз и майка ми.

— Майка ти ми разказа за къщата ви. Изглежда е очарователна.

— По-добре от този мавзолей.

— О, Елиът, не е мавзолей.

— Никога не е била нещо повече от една викторианска реликва.

Преди да успея да възразя, при нас дойде Гренвил. Поне го чухме да идва, стъпка по стъпка, надолу по стълбището. Доловихме разговора му с Петифър, високият глас и ниското боботене. Чухме ги как влизат в салона, чухме и потропването на бастуна на Гренвил по полирания паркет.

Елиът направи лека гримаса и отиде да отвори вратата. Гренвил влезе, като нос на някакъв огромен, неразрушим кораб.

— Всичко е наред, Петифър, вече мога да се оправя.

Аз станах от килимчето пред камината, с желанието да помогна да избутаме напред стола, който бе използвал предната вечер, но това изглежда го вбеси. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.

— За бога, момиче, спри да се суетиш наоколо. Или си мислиш, че искам да седна в огъня и да изгоря целия там.

— Какво ще кажеш за едно питие? — попита го Елиът.

— Ще пия уиски.

Елиът изглеждаше изненадан.

— Уиски?

— Да, уиски. Знам какво казва онзи глупак докторът, но тази вечер ще пия уиски.

Елиът не каза нищо, просто кимна примирено с глава и отиде да му налее уиски. Междувременно Гренвил бе седнал на стола си.

— Елиът, виждал ли си наоколо онова девънпортско бюро? — попита той и сърцето ми падна в петите.

— О, Гренвил, не започвай отново — помолих го аз.

— Какво значи да не започвам отново? Ние трябва да намерим това проклето нещо. Току-що казах на Петифър да го търси, докато го намери.

Елиът се върна с чашата уиски. Дръпна масичката и я постави на нея, за да може Гренвил да я достигне.

— Какво девънпортско бюро? — търпеливо попита той.

— Малко девънпортско бюро, което беше в една от спалните. Принадлежеше на Лиса, а сега принадлежи на Ребека. Тя го иска. Има апартамент в Лондон и иска да го сложи там. А Петифър не можа да го намери, казва, че е преровил къщата от горе до долу, но не е могъл да го открие. Ти не си ли го виждал?

— Никога не ми е попадало пред очите. Дори не знам какво е девънпортско бюро.

— Малко бюро. Има чекмеджета отстрани. С кожа на капака. Сигурен съм, че са голяма рядкост сега. Струват много пари.

— Петифър вероятно го е сложил някъде и е забравил.

— Петифър не забравя нищо.

— Ами може би госпожа Петифър е направила нещо с него и е забравила да му каже.

— Вече казах, той не забравя нищо.

В този момент към нас се присъедини Моли, която се появи, усмихвайки се решително, сякаш бе чула ядосания глас, надигащ се зад вратата, и бе готова да разлее олио по развълнуваните води и да успокои духовете.

— Здравейте всички! Страхувам се, че малко закъснях. Трябваше да отида и да направя някои интересни неща с това вкусно парче камбала, което Ребека купи тази сутрин. Елиът, скъпи! — Моли го целуна, явно го виждаше за пръв път тази вечер. — Гренвил — каза тя и се наведе да целуне и него — изглеждаш по-отпочинал. — После, преди той да успее да й възрази, се усмихна към мен. — Прекара ли си добре следобед?

— Да, благодаря. Как беше бриджът?

— Не много зле. Спечелих двайсет пенса. Елиът, скъпи, бих искала едно питие. Андреа ще дойде всеки момент.

Но най-накрая отбранителните й реплики се изчерпиха и Гренвил веднага откри огън.

— Загубили сме нещо — каза й той.

— Какво сте загубили? Пак ли копчетата за ръкавели?

— Загубили сме едно девънпортско бюро.

Вече ставаше абсурдно.

— Загубили сме едно девънпортско бюро?

Заради нея Гренвил обясни наново цялата дълга история. Когато й казаха, че аз бях предизвикала тази криза, Моли ме погледна с упрек, явно мислеше, че съм намерила най-гадния начин да се отплатя за гостоприемството и любезността й. Бях склонна да се съглася с нея.

— Но то трябва да е някъде тук. — Тя взе чашата си от Елиът, дръпна си стол и седна, готова да оправи цялата работа. — Трябва да е прибрано някъде на сигурно място.

— Петифър го потърси.

— Може би не го е видял. Сигурна съм, че трябва да си смени очилата. Може би го е пъхнал някъде и е забравил.

Гренвил удари облегалката на стола си със свит юмрук.

— Петифър не забравя нищо.

— Всъщност — каза Елиът хладно — той постоянно забравя разни неща.

Гренвил го изгледа кръвнишки.

— И какво означава това?

— Нищо лично. Просто той остарява.

— Предполагам, че обвиняваш Петифър.

— Не обвинявам никого.

— Ти просто казваш, че той е твърде стар, за да знае какво прави. Ако той е твърде стар, какъв по дяволите си мислиш, че съм аз?

— Изобщо не съм казал такова нещо.

— Ти го обвини. Елиът загуби търпение.

— Ако трябва да обвиня някого — каза той и извиси глас, почти изравнявайки тона си с този Гренвил — бих задал няколко въпроса за твоя Джос Гарднър. — Последва пауза, след като го изрече. А после, с по-контролиран и разумен тон, продължи. — Добре, никой не иска да обвинява някого в кражба. Но Джос влиза и излиза от тази къща по всяко време и има достъп до всички стаи. Той знае какво има тук по-добре от всеки. И е експерт, знае какво има стойност.

— Но защо Джос би взел това бюро? — попита Моли.

— Бюрото е ценно. Не забравяй това. То е рядко и много ценно, Гренвил току-що го каза. Може би се е нуждаел от средства. Може да са му дошли добре малко допълнителни нари. А той наистина е експерт. И постоянно ходи до Лондон. Ще знае и къде да го продаде.

Той спря изведнъж, сякаш осъзна, че вече е казал твърде много. Довърши уискито си, без да говори повече, и отиде да си сипе втора чаша.

Тишината стана некомфортна. За да я прекъсне, Моли каза кратко:

— Не мисля, че е Джос.

— Просто куп глупости — прекъсна я Гренвил яростно.

Елиът тресна бутилката с уиски на бюфета.

— Откъде знаеш? Откъде можеш изобщо да знаеш нещо за Джос Гарднър? Той се появява като някакво хипи от нищото, казва, че ще отваря магазин и следващото нещо, което ти правиш, е да му отвориш къщата и да му възложиш работата по реставрирането на всичките си мебели. Какво знаеш за Джос? Какво знаем всички ние за него?

— Аз знам, че мога да му вярвам. Свикнал съм да преценявам характера на човек.

— Може и да грешиш.

Гренвил издигна глас и надвика Елиът.

— А ти няма да е лошо да вземеш няколко урока, за да се научиш да си избираш приятелите.

Елиът присви очи.

— Какво означава това?

— Означава, че ако искаш да се направиш на пълен глупак, пробвай се да правиш бизнес с онзи дребен мошеник Ърнест Педлоу.

Ако можех да избягам в този момент, щях да го направя. Но бях хваната като в капан в ъгъла зад стола на Гренвил.

— Какво знаеш ти за Ърнест Педлоу?

— Знам, че са те виждали с него… да пиете по баровете.

Елиът ми хвърли един поглед, после каза през зъби.

— Това копеле Джос Гарднър!

— Не Джос ми каза, а Харгрийвс, от банката. Той намина на чашка шери онзи ден. И госпожа Томас дойде сутринта да ми запали огъня, тя също те е видяла с Педлоу, там, на онзи паянтов кошмар, който той нарича жилищен комплекс.

— Интригантски клюки — каза Елиът.

— Ще чуеш истината от истински хора. И ако си мислиш, че ще продадеш земята ми на това дребно парвеню, което съсипва всичко с неговите булдозери, грешиш.

— Тя няма да бъде вечно твоя земя.

— А ако ти си толкова сигурен, че ще бъде твоя, мога да ти кажа едно — не си прави сметката без кръчмаря. Защото ти, драги момко, не си единственият ми внук.

В този драматичен момент, като в добре режисирана пиеса, вратата се отвори и Андреа се появи, за да ни съобщи, че Петифър й е казал да ни уведоми, че вечерята е готова.