Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Последното кралство

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 04.03.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1669-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10598

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

В наши дни, когато разказват за битката при Еск Хил, англичаните не пропускат да споменат, че Бог дарил победата на западносаксонците, защото крал Етелред и брат му Алфред се молили усърдно при появата на датчаните.

Може и да са прави. Не ми е трудно да повярвам, че Алфред се е молил, но добре подбраната позиция също му помогна. Стената му от щитове бе построена точно зад дълбок, наводнен от топящия се сняг ров и датчаните трябваше да се сражават и умират, пързаляйки се по калните му, хлъзгави стени. Така мъжете, навикнали да държат по-скоро рало, отколкото меч, успяха да отблъснат атаката на страховитите викинги, докато Алфред ги водеше, насърчаваше, вдъхваше им вяра в победата и се уповаваше на Бога. Смятам, че причината да ни победи, беше в онази канавка, обаче той спокойно може да ми възрази, че Бог я е изкопал.

Халфдан също загуби. Той нападаше нагоре по равния, полегат хълм, но вече бе късен следобед и слънцето блестеше в очите на хората му — или поне те твърдяха така впоследствие. Крал Етелред, подобно на Алфред, насърчаваше бойците си толкова добре, че те устроиха вихрена атака надолу по склона, която се впи дълбоко в редиците на Халфдан, допълнително обезсърчени от гледката на нашия погром долу, в долината. Нямаше никакви ангели с огнени мечове, независимо какво разправят свещениците днес. Поне аз не ги видях. Имаше само пълен с кална вода ров, обрат на съдбата и битка, която датчаните загубиха.

Дотогава не знаех, че датчаните могат да губят, но на четиринайсетгодишна възраст научих и този урок. Също за първи път чух ликуванията и подигравките на саксонците и нещо в душата ми трепна.

После се върнахме в Редингум.

 

 

Имаше още много боеве, докато зимата се превръщаше в пролет, а пролетта — в лято. С новата година пристигнаха нови датчани, които попълниха редовете ни и ние спечелихме всичките си последващи сражения със западносаксонците — два пъти при Басенгас в Хамптоншир, после при Меретон, който се намираше в Уилтуншър, дълбоко в тяхна територия, и още веднъж в Уилтуншър, при Уилтун. Като казвам, че печелехме, имам предвид, че в края на деня бойното поле бе наше, но това не означава, че в който и да е от тези сблъсъци врагът бе унищожен. Вместо това ние се изтощавахме взаимно, достигайки до своеобразен кървав застой и с узряването на житата бяхме не по-близо до завладяването на Уесекс, отколкото по празника Юле.

Но все пак успяхме да убием крал Етелред. Това се случи при Уилтун, където кралят бе дълбоко посечен с брадва в лявото рамо. Макар да успяха да го извлекат от сражението, макар свещеници и монаси усърдно да се молиха над одъра му, а знахари да го цериха с билки и пиявици, след няколко дни той умря.

И остави законен наследник, своя най-голям син, принц Етелуолд. Но той, подобно на мен, бе едва четиринайсетгодишен и още не можеше сам да управлява съдбата си. Някои претендираха за правото му да бъде провъзгласен за крал на Уесекс, ала поддръжниците на Алфред се оказаха далеч по-силни, а и той се възползва от легендата за това как папата го помазал за бъдещ владетел. Тази легенда трябва да е омагьосала всички, защото на следващия уитан, както се наричаше събранието на уесекските благородници, епископи и велможи, Алфред бе провъзгласен за крал. Може би уитанът не е имал друг избор. В крайна сметка Уесекс отчаяно се съпротивляваше на силите на Халфдан и моментът не бе подходящ да сложат на трона едно невръстно момче. Трябваше им зрял водач, затова спряха избора си на Алфред, докато Етелуолд и по-малкият му брат набързо бяха пратени в манастир, където им бе заръчано да залягат над уроците.

— Алфред сбърка, като не уби малките сополанковци — каза ведро Рагнар и вероятно имаше право.

Така Алфред, най-малкият от шестима братя, стана крал на Уесекс. Годината беше 871-ва. Тогава не знаех, но неговата жена току-що бе родила дъщеря, която кръстиха Етелфлед. Тя беше с четиринайсет години по-малка от мен и дори да бях разбрал за раждането й, нямаше да му отдам никакво значение. Но всичко е съдба. Предачките предат своите нишки и ние, щем не щем, играем по волята им.

Първото, което Алфред стори вече като крал, като изключим това, че погреба брат си, затвори племенниците си в манастир, устрои си коронация и отиде стотина пъти на църква, за да пълни Божиите уши с неспирните си молитви, бе да прати при Халфдан делегация с искане за преговори. Явно целта му бе примирие и понеже лятото вече проваляше, а ние бяхме все така далеч от победата, Халфдан отиде на срещата, съпроводен от своите военачалници и от гвардия подбрани бойци.

Тя се състоя в Батум и аз също бях там, както и Рагнар, Равн и Брида. Рорик, все още неразположен, остана в Редингум и аз го съжалих, задето не успя да види Батум. Макар и малък град, той бе почти толкова удивителен, колкото Лундене. В центъра му имаше баня — не просто някакво корито, а огромна сграда с колони и порутен покрив, над цял каменен басейн, пълен с гореща вода. Тя извираше от подземния свят и Рагнар беше сигурен, че се нагрява от пещите на джуджетата. Банята, естествено, бе изградена от римляните, както и всички останали изключителни постройки в долината на Батум. Малцина мъже се осмелиха да влязат в басейна, защото, макар и отлични моряци, се бояха от водата. Брида и аз обаче се потопихме и едва сега разбрах, че тя умее да плува като риба. Аз самият се държах за ръба, дивейки се на странното изживяване да чувствам топлата вода по цялата си гола кожа.

Тук ни откри Беока. В центъра на Батум се спазваше временното примирие, по силата на което там не можеше да се носи оръжие. Западносаксонци и датчани се разминаваха съвсем дружелюбно по улиците и нямаше нищо, което да попречи на Беока да ме търси. Той се появи в банята, съпроводен от още двама свещеници, мършави и унили създания, които наблюдаваха безучастно, докато той се приведе към мен.

— Видях те да влизаш, Утред — рече. После забеляза Брида, която тъкмо изплуваше изпод водата с разпилени по раменете коси. Нямаше как да пропусне малките й гърди и при вида им отскочи назад като ужилен. — Но тя е момиче!

— Знам — отвърнах.

— Голо!

— Да, Господ е милостив.

Беока замахна да ме перне по бузата, но аз се оттласнах от ръба на басейна и той едва не падна във водата. Другите двама свещеници, бог знае защо, също се бяха вторачили в Брида. Вероятно си имаха жени, обаче свещениците по принцип много се вълнуват от тези неща. Воините също, но ние поне не се тресем като трепетлики само защото някое момиче ни е показало циците си. Самият Беока се помъчи да я игнорира, което не беше лесно, защото тя доплува и ме обгърна с ръце през кръста.

— Трябва да се измъкнеш — прошепна ми той.

— Да се измъкна?

— От езичниците! Ела в нашия лагер. Ще намерим къде да те скрием.

— Кой е този? — попита ме Брида на датски.

— Един свещеник, когото познавах навремето у дома — отвърнах.

— Ама че е грозен.

— Трябва да дойдеш — просъска Беока. — Имаме нужда от теб!

— Че защо?

— В Нортумбрия назрява въстание, Утред — наведе се още по-близо той, като се прекръсти. — Навярно си чул какво стана там. Всички тези кланета на монаси и монахини! Те бяха избити! Небивал ужас, Утред, но Бог няма да допусне да му се подиграват. Цяла Нортумбрия ще се надигне и Алфред ще я подкрепи. Ако можем да кажем, че Утред от Бебанбург е на наша страна, това ще е от полза!

Съмнявах се в последното. Аз бях само на четиринайсет години и името ми едва ли бе способно да вдъхнови мъжете да извършват самоубийствени атаки над датските крепости.

— Тя не е датчанка — посочих към Брида. Не вярвах, че Беока щеше да говори подобни неща, ако знаеше, че тя го разбира. — От Източна Англия е.

— Източна Англия? — вторачи се той.

Аз кимнах и реших да направя лъжата още по-дебела.

— Племенница е на крал Едмунд — изтърсих, а Брида се изкиска и прокара ръка надолу по тялото ми, за да ме накара да се разсмея.

Беока се прекръсти отново.

— Лека му пръст! Такъв мъченик! Бедната девойка! Но… — Той млъкна и се намръщи. Явно не можеше да разбере защо страховитите датчани ще разрешават на двама свои пленници да палуват голи в басейн с топла вода. После затвори кривогледите си очи, защото видя къде се е спряла ръката на Брида.

— Трябва да измъкнем и двама ви — рече припряно. — Да ви отведем на място, където ще се върнете в лоното Божие.

— Много бих искал — казах и Брида ме стисна толкова силно, че едва не изпищях от болка.

— Лагерът ни е южно оттук — упъти ме Беока. — На върха на хълма, зад реката. Елате там, Утред, и ние ще се погрижим за вас. И за двама ви.

Естествено, не направих нищо подобно. Разказах случката на Рагнар, който се разсмя на измислицата ми, че Брида е племенница на крал Едмунд и само сви рамене при новината за предстоящо въстание в Нортумбрия.

— Постоянно се носят слухове за размирици — каза. — И всичките свършват по един и същи начин.

— Но той звучеше много уверен.

— Защото са изпратили монаси да мътят умовете на хората. Съмнявам се да постигнат нещо особено, но нали и бездруго скоро се прибираме натам. Остана само да се разберем с Алфред.

Това не се оказа толкова лесно, колкото очакваха Халфдан и Рагнар. Вярно, инициативата за примирието бе на Алфред и той го искаше заради датските набези, достигащи все по-дълбоко във вътрешността на Уесекс, обаче не бе готов да капитулира, подобно на Бургред в Мерсия. Когато Халфдан му предложи да остане крал, но да предаде на датчаните основните западносаксонски крепости, той заплаши да напусне преговорите и да продължи войната.

— Вие ме обиждате — рече спокойно. — Ако искате крепостите, елате и си ги вземете.

— Така и ще направим — закани се Халфдан, а Алфред само сви рамене, сякаш искаше да му каже, че е добре дошъл да опита, защото всъщност и саксонци, и датчани знаеха, че нашата кампания се е провалила. Наистина, бяхме опустошили големи части от Уесекс, бяхме отмъкнали съкровища, изклали добитък, опожарили мелници, домове и църкви, но платената за това цена бе висока. Много от най-добрите ни воини бяха мъртви или толкова зле осакатени, че до края на дните си трябваше да преживяват с подаянията на своите господари. Не бяхме превзели и нито една уесекска крепост, което означаваше, че с настъпването на зимата трябваше да потърсим убежище обратно в Лундене или в Мерсия.

И все пак, ако ние бяхме изтощени от битките, същото важеше и за западносаксонците. Те бяха изгубили много бойци, много съкровища и Алфред се боеше, че бритите, неговите древни врагове, победени още от прадедите му, могат да нахлуят от своите твърдини в Уелс и Корнуолум. Ала той не се поддаваше на своите страхове, не отстъпваше малодушно пред исканията на Халфдан, макар и да знаеше, че ще трябва да приеме някои от тях. Пазарлъците се проточиха цяла седмица и аз се дивях на неговото упорство.

Наглед не беше внушителен мъж. Беше кльощав като паяк, а издълженото му лице създаваше впечатление за слабост, но това бе измамно. Той нито веднъж не се усмихна, гледайки Халфдан и рядко снемаше умните си кафяви очи от лицето на врага. Отстояваше позицията си търпеливо и спокойно, без да повишава глас дори когато датчаните крещяха в лицето му.

— Това, което всички искаме — повтаряше неуморно, — е мир. Вие се нуждаете от него, а аз съм длъжен да го осигуря на страната си. Затова трябва да напуснете моите владения. — Свещениците му, сред които и Беока, записваха всяка казана дума, изпълвайки ценни листове пергамент с безкрайни, ситни редове. До края на срещата трябва да са изразходили и последната капка мастило в Уесекс, а се съмнявам, че някой след това е чел протоколите им.

Не че разговорите продължаваха през целия ден. Сутрин не започваха, преди Алфред да е отишъл на църква, на обяд се прекъсваха за още молитви и свършваха преди залез, за да може той пак да посети църквата. Как само се молеше този човек! Но цялата му кротост не го правеше по-малко непреклонен и в крайна сметка Халфдан се съгласи да напусне Уесекс — но само в замяна на шест хиляди сребърни монети. За да е сигурен, че ще бъдат платени, настоя войската му да остане в Редингум, където Алфред трябваше ежедневно да я снабдява с три товара фураж и пет товара ръж. След получаването на среброто, обеща Халфдан, корабите ще се спуснат обратно по Темес и Уесекс ще се освободи от езичниците. Алфред отначало се противеше срещу присъствието на датчаните в Редингум, настоявайки те да се оттеглят източно от Лундене, но в крайна сметка, отчаяно търсейки изход, склони да останат в града и така, с тържествени клетви и от двете страни, мирът беше сключен.

Аз не присъствах на края на преговорите, нито пък Брида. През повечето дни седяхме там, в голямата римска зала, където се провеждаха, и служехме за очи на Равн, но щом разбереше, че вече сме напълно отегчени, той ни пускаше и ние отивахме в басейна. В предпоследния ден на срещата също бяхме там, само двамата под ехтящия таван. Аз все повече заобичвах тази топла вода и сега стоях със затворени очи на мястото, където тя бликаше от един каменен чучур, оставяйки я да се стича по дългата ми коса. Изведнъж Брида изпищя. Обърнах глава и точно в този миг чифт силни ръце ме сграбчиха за раменете. Кожата ми бе мокра и успях да се изплъзна, но един мъж в кожена ризница скочи в басейна, улови ме отново и ми каза да мълча. Двама други също бяха нагазили вътре, опитвайки се с помощта на дълги пръти да изкарат Брида от водата.

— Какво правите… — започнах аз на датски.

— Тихо, момче — изръмжа един от мъжете. Беше западносаксонец, а наоколо сновяха още десетина като него. Щом ни хванаха, загърнаха мокрите ни голи тела в големи, вонящи плащове, грабнаха вързопите ни с дрехи и ни понесоха навън. Опитах да викна за помощ, но бях възнаграден с юмрук по главата, който можеше да повали и вол.

Метнаха ни върху седлата на два коня и известно време пътувахме така, увити като пашкули. Махнаха наметалата от нас едва на върха на големия хълм, извисяващ се южно от Батум. И първото, което видях, бе широко ухиленият Беока.

— Ти си спасен, господарю — заяви той. — Слава на всемогъщия Господ, спасен си! Също както и младата дама — добави, обръщайки се към Брида.

Аз само се взирах безмълвно в него. Спасяване? Повече ми приличаше на отвличане. Погледът ми срещна този на Брида и тя едва забележимо поклати глава, сякаш искаше да ми каже да си мълча. Така и направих. После Беока ни заръча да се облечем.

На влизане в басейна бях пъхнал гривните и амулета в кожената кесия, която носех на пояса си, и сега ги оставих там. Свещеникът ни заведе до близката църква, представляваща обикновена дървена барака със сламен покрив, не по-голяма от селска кочина, и там благодари на Бога за нашето избавление. Сетне отидохме в покоите на Елсуит, жената на Алфред. Тя имаше прислуга от дузина жени, три от които монахини, както и охрана от двайсет тежко въоръжени мъже. Елсуит бе дребна женица, с коса с миши цвят, малки очи, малка уста и много решителна брадичка. Носеше синя рокля със сребърни ангели, бродирани по ръбовете на полата и на широките ръкави, както и масивно златно разпятие на врата. До нея спеше бебе в дървена люлка и чак по-късно си дадох сметка, че това трябва да е била Етелфлед — тъй че тогава за пръв път я видях, макар и да не й обърнах особено внимание. Елсуит ме поздрави, говорейки с подчертан мерсийски акцент, и след като се осведоми за родословието ми, каза, че трябва да сме роднини, защото собственият й баща, мерсийският лорд Етелред, бил първи братовчед на блажено почившия ми вуйчо Етелулф, когото бях видял да убиват пред Редингум.

— А ти? — обърна се тя към Брида. — Разбирам от отец Беока, че си племенница на светия крал Едмунд?

Брида само кимна с глава.

— Но кои са родителите ти? — попита Елсуит, смръщвайки вежди. — Едмунд нямаше братя, а и двете му сестри бяха монахини.

— Хилд — каза само Брида. Знаех, че това е името на леля й, която тя винаги бе мразила.

— Хилд? — Елсуит бе озадачена, дори нещо повече, подозрителна. — Никоя от сестрите на добрия крал Едмунд не се казваше Хилд.

— Аз не съм му истинска племенница — призна тихомълком Брида.

— А — облегна се назад в стола си Елсуит, с онова доволно изражение, което мнозина добиват, щом им се удаде да изобличат някого в лъжа.

— Но бях свикнала да го наричам чичо — продължи за мое учудване Брида. Вече бях решил, че е попаднала натясно и е решила да си признае лъжата, вместо това обаче тя я разкрасяваше още повече. — Хилд бе името на майка ми, тя нямаше съпруг и настояваше да наричам крал Едмунд чичо — редеше с тихичък, уплашен гласец, — а на него това му харесваше.

— Харесвало му? — отсече Елсуит. — И защо?

— Защото… — започна Брида, после се изчерви и млъкна. Не знам как го постигна, но цялото й лице пламна и тя сведе очи, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— А — рече отново Елсуит, като най-сетне схвана смисъла на думите и сама поруменя. — Значи той е бил твой… — тя не довърши изречението, не желаейки да обвинява мъртвия и свят крал Едмунд, че е заченал копеле на някаква жена на име Хилд.

— Да — каза Брида и действително се разрида. Аз вдигнах очи към опушените греди на тавана, мъчейки се да не се разсмея. — Той бе толкова добър към мен — хлипаше тя, — а проклетите датчани го убиха!

Елсуит не се усъмни в думите на Брида. Хората обикновено с лекота вярват и на най-лошото за своите ближни. Така блаженият крал Едмунд бе изобличен като таен женкар, което не му пречеше да си остане светец, затова пък явно очерняше Брида, защото Елсуит начаса й предложи да я изпрати в някакъв манастир в Западен Уесекс. Момичето може да имаше кралска кръв, но носеше върху себе си клеймото на греха, поради което трябваше да остане заключено до живот. Брида смирено се съгласи, а аз прихнах и трябваше да се престоря, че съм се задавил от пушека. После домакинята подари и на двама ни по едно разпятие. Те бяха подготвени предварително и изработени от сребро, но сега тя прошепна нещо на една от монахините и това на Брида набързо бе заменено с дървено. Аз окачих своето на врата си и го целунах, което трогна Елсуит. Брида побърза да последва примера ми, ала вече каквото и да стореше, не можеше да впечатли домакинята. В нейните очи тя бе просто едно самозаклеймило се копеле.

Алфред се върна от Батум след мръкване и аз трябваше да го придружа до църквата, където молитвите и възхвалите продължиха до безкрайност. Четирима монаси пееха псалми и монотонните им гласове неудържимо ме приспиваха. След службата — понеже накрая тя все пак приключи — бях поканен на кралската трапеза. Беока ми подчерта, че това е голяма чест и че малцина са щастливците, споделящи вечерята на краля. Но аз постоянно се бях хранил с датските големци, които пет пари не даваха кой седи на стола до тях, стига да не им плюе в чинията, затова не бях поласкан. Бях обаче толкова гладен, че можех да изям цял печен вол, затова едва изтърпях церемониалното миене на ръцете в легенчетата с вода, които слугите държаха пред нас. Застанахме прави край масата, начело с Алфред и Елсуит, и един епископ изрече толкова дълга молитва, благодарейки Богу за храната, която предстоеше да ядем, че тя напълно изстина. Накрая все пак седнахме, но какво разочарование бе тази вечеря! Нямаше свинско, нито телешко, нито овнешко, изобщо нищо, което един мъж би пожелал да яде, а само извара, праз, рохки яйца, хляб, разредено пиво и студена ечемичена каша, апетитна колкото жабешки хайвер. Алфред час по час хвалеше гозбите, но накрая все пак си призна, че страда от ужасни болки в корема, които само подобна диета може да успокои.

— Месото е същинско мъченичество за него — поясни ми Беока, един от тримата свещеници на височайшата трапеза, сред които имаше и беззъб епископ, старателно мачкащ хляба си в кашата. Присъстваха още двама старейшини и, разбира се, Елсуит, която говореше повече от всички. Тя се противеше на решението датчаните да останат в Редингум, докато Алфред не отбеляза, че не е имал друг избор и че това е дребна отстъпка на фона на постигнатия мир, което сложи край на дискусията. Елсуит се радваше, че съпругът й е успял да договори освобождаването на всички млади заложници, държани от армията на Халфдан. Алфред отвърна, че е настоял на това, понеже се е боял, че душите им ще бъдат отклонени от правата вяра. Докато го казваше, погледна към мен, но аз почти не се впечатлих, защото вниманието ми бе ангажирано другаде. Една от прислужничките бе поразително красива девойка, с коса, падаща на буйни черни къдрици, и аз се запитах дали не е същата, която Алфред държи близо до себе си, за да може да благодари Богу, задето му дава сили да устои на изкушението. След време разбрах, че е именно тя. Името й беше Мереуена и се случи така, че един ден аз също благодарих на Бога заради нея, но нека не изпреварваме събитията. Засега се намирах изцяло във властта на Алфред или, по-точно казано, на съпругата му.

— Утред трябва да се научи да чете — заяви тя. Нямах представа защо това й влиза в работата, обаче не се намери никой, който да оспори твърдението.

— Амин — рече само Беока.

— Монасите в Уинбурнан могат да го научат.

— Много добра идея, милейди — кимна Беока и беззъбият епископ стори същото, покапвайки се по брадичката.

— Абат Хеуалд е чудесен възпитател — продължи Елсуит.

Всъщност абат Хеуалд беше един от онези негодници, които предпочитат да налагат питомците си с камшик, вместо да им наливат ум в главата, но това явно го правеше още по-подходящ в нейните очи.

— Бях останал с впечатлението — вметна Алфред, — че амбицията на младия Утред е насочена към воинското поприще.

— Ако е рекъл Господ и това ще стане — каза Елсуит — но каква полза от един воин, ако не може да чете словото Божие?

— Амин — обади се пак Беока.

— Никаква — съгласи се Алфред. Аз си премълчах, макар да ми мина през ум, че да учиш един войник да чете е също толкова полезно, колкото и куче да танцува. Алфред обаче долови скептицизма ми и се обърна към мен.

— Защо е добре войникът да е грамотен, Утред? — попита.

— Добре е всеки да бъде грамотен — отвърнах чинно, спечелвайки си усмивка от Беока.

— Грамотният войник — рече търпеливо Алфред — е войник, който умее да чете заповеди, войник, който разбира какво иска неговият крал. Да предположим, че ти си в Нортумбрия, Утред, а аз съм тук, в Уесекс. Как иначе ще узнаеш волята ми?

Това бяха знаменателни думи, но по онова време бях твърде малък, за да го осъзная. Ако се намирах в Нортумбрия, а той в Уесекс, то изобщо нямаше да ме е грижа за волята му. Но разбира се, Алфред вече мислеше напред — далеч напред, към времето, когато Англия щеше да бъде една държава с един крал. Сега само го зяпнах, а той ми се усмихна в отговор.

— Значи е решено, млади човече. Уинбурнан те очаква и колкото по-скоро се озовеш там, толкова по-добре.

— Защо да бърза толкова? — попита Елсуит, внезапно станала подозрителна.

— Датчаните ще търсят и двете деца, скъпа — поясни Алфред. — Ако разберат, че са тук, ще искат да им ги върнем.

— Но нали сам каза, че сте се договорили всички заложници да бъдат освободени.

— Заложниците, да — рече меко Алфред, гледайки към мен. — Но заложник ли е бил Утред? Или е бил на път да стане датчанин? — Въпросът остана да виси във въздуха и аз не направих опит да му отговоря. — За да те превърнем в истински англичанин — продължи той, — ще трябва още утре сутрин да тръгнеш на юг. Също и момичето.

— Момичето е без значение — каза пренебрежително Елсуит. Брида не присъстваше на масата, пратена да се храни с прислугата.

— Ако датчаните узнаят за незаконородената дъщеря на Едмунд — вметна един от старейшините, — ще използват това, за да уронят репутацията му.

— Тя никога не им го е казвала — побързах да ги уверя. — От страх да не му се подиграват.

— Значи все пак има нещо добро у нея — призна неохотно Елсуит, пресягайки се към едно от рохките яйца. — Но какво ще сториш — обърна се към съпруга си, — ако варварите те обвинят, че си отвлякъл децата?

— Ще излъжа, разбира се — каза спокойно Алфред. Елсуит примигна насреща му, а епископът изфъфли, че лъжата в името Божие не била грях.

Аз нямах никакво намерение да ходя в Уинбурнан. Не защото изведнъж бях станал ревностен датчанин, а по-скоро заради Змийски дъх. Обичах този меч, а го бях оставил при слугите на Рагнар. Исках си го обратно, преди животът ми да е поел по някакво ново русло, предопределено от предачките, а и, естествено, не желаех да заменям волното си съществуване срещу съмнителните манастирски радости. Знаех, че и Брида иска да се върне при датчаните, и именно разумното решение на Алфред час по-скоро да ни отпрати ни даде желаната възможност.

На другия ден потеглихме преди изгрев-слънце през хълмовете към вътрешността на Уесекс, съпровождани от дузина войници, които явно считаха, че е под достойнството им да съпровождат две деца. Аз яздех кон, а на Брида бяха дали муле. Един млад свещеник на име Уилибалд бе официално натоварен с мисията да достави Брида в женския манастир, а мен да предаде в ръцете на абат Хеуалд. Отец Уилибалд бе приятен човек, с мека усмивка и ласкав нрав. Умееше да подражава на птичи гласове и ни разсмиваше, представяйки препирнята между креслив дрозд и полска чучулига. После ни караше да отгатваме кои точно птици имитира. Унесени в подобни занимавки, неусетно стигнахме до селище, разположено високо над бавно течащата река, сред гъста гора. Тук войниците настояха да спрем, защото конете имали нужда от почивка.

— Всъщност на тях самите са им пресъхнали гърлата и се нуждаят от пиво — каза Уилибалд, свивайки рамене, сякаш това се подразбираше от само себе си.

Денят бе топъл. Войниците вързаха конете си пред странноприемницата, купиха си хляб, сирене и пиво и насядаха в кръг да играят зарове, оставяйки ни на грижите на Уилибалд. Младият свещеник обаче легна на припек върху една килната копа сено и начаса заспа. Аз погледнах Брида, тя погледна мен и решението дойде само. Промъкнахме се покрай странноприемницата, заобиколихме огромна купчина тор, минахме през стадо прасета, риещи в полето, прескочихме една ограда и се озовахме сред гората, където и двамата избухнахме в смях.

— Мама настояваше да наричам краля чичо — рече Брида с тъничък гласец, — а проклетите датчани го убиха. — Дълго се кикотихме, сякаш това беше най-смешното нещо на света. Когато накрая дойдохме на себе си, бързо поехме на север. Докато войниците се сетят да ни търсят, вече имахме голяма преднина. Пуснаха по дирите ни и ловни кучета, взети от селото, където бяха спрели да пият, но ние прегазихме някакъв широк поток, сменихме няколко пъти посоката, изкачихме един висок рид и се скрихме там сред шубраците. Така и не ни откриха, макар целия следобед да чувахме лая на хрътките долу, в долината. Вероятно са решили, че сме се насочили към брега на реката, а ние бяхме високо горе и в безопасност.

Издирваха ни два дни, без нито веднъж да ни доближат. На третия видяхме кралската кавалкада на Алфред да се придвижва на юг по пътя, опасващ подножието на хълмовете. Срещата в Батум бе свършила, което означаваше, че датчаните ще се оттеглят в Редингум. Никой от нас не знаеше как да стигне до Редингум, но помнехме, че на идване към Батум бяхме пътували на запад, което щеше да ни помогне да се ориентираме. Единствените ни проблеми бяха как да намираме храна и да се пазим да не ни хванат.

Всъщност прекарахме си чудесно. Крадяхме мляко от виметата на крави и кози. Нямахме оръжия, но си направихме тояги от паднали клони, с чиято помощ заплашихме някакъв клет старец, търпеливо копаещ канавка в полето, и му задигнахме торбичката, в която намерихме хляб и малко варен грах. Ловяхме също риба с ръце — трик, на който Брида ме научи, и спяхме в гората. Аз отново носех амулета си с чука на Тор. Брида захвърли дървеното си разпятие, ала аз запазих моето, защото беше сребърно и ценно.

Придвижвахме се главно нощем и отначало се бояхме, защото нощта е времето, когато скедугенганите излизат от своите скривалища, но скоро се научихме умело да използваме тъмнината. Заобикаляхме фермите, следвахме звездите и пристъпвахме безшумно, като същински сенки. Една нощ нещо едро и сумтящо ни приближи и ние чухме тежките му стъпки, съпроводени от пукане на клонки. Тогава започнахме да удряме с тоягите си по покритата с влажна шума земя и да крещим колкото ни глас държи и съществото си отиде. Дали беше диво прасе? Или някой от безформените и безименни, смразяващи кръвта скедугенгани?

Трябваше да прекосим редица голи, полегати хълмове, където успяхме да откраднем едно агне преди овчарските кучета да ни усетят. Запалихме огън и опекохме месото, а на следващата нощ стигнахме реката. Не знаехме коя река е, но беше широка, течаща под големи, надвиснали дървета. Наблизо имаше пристан, където видяхме малка тумбеста лодка, направена от плетени върбови клони, с опъната отгоре козя кожа. Същата вечер я откраднахме и се пуснахме с нея надолу по течението. Минавахме покрай селища и под мостове, неотклонно напредвайки на изток.

Както се оказа, реката беше Темес и ние благополучно стигнахме Редингум.

 

 

Рорик бе умрял. Той боледуваше вече от дълго време, като на моменти изглеждаше, че се възстановява, но каквато и болест да го бе измъчвала, най-сетне бе решила да го отнесе. Брида и аз стигнахме Редингум тъкмо в деня, когато изгаряха тялото му. Рагнар, със сълзи на очи, стоеше край кладата и гледаше как пламъците поглъщат сина му. В огъня бяха сложени меч, юзда, амулет с чука на Тор и малък модел на кораб. След като всичко свърши, овъглените им останки бяха положени заедно с пепелта в голямо гърне, което Рагнар зарови край брега на Темес.

— Сега ти си моят втори син — ми каза същата вечер, след което се сети за Брида и добави: — А ти си моя дъщеря. — Прегърна ни и двамата, а после се напи. На другата сутрин искаше да препусне на запад да убива западносаксонци, но Равн и Халфдан го възпряха.

Примирието се спазваше. Брида и аз бяхме отсъствали по-малко от месец, а първото сребро вече пристигаше в Редингум, заедно с фуража и храната. Алфред, както се оказа, бе мъж на думата си, докато Рагнар бе мъж, съкрушен от скръб.

— Как ще кажа на Зигрид? — повтаряше непрестанно.

— Лошо е човек да има само един син — каза ми Равн. — Почти толкова лошо, колкото да няма нито един. Ето, аз имах трима, а никой освен Рагнар не оцеля. Сега и той остана само с първородния си. — Рагнар Младия все още се намираше в Ирландия.

— Може да му се роди и друг — рече Брида.

— Не и от Зигрид — отвърна Равн. — Вярно, може да си вземе и втора жена. Понякога го правят.

Рагнар ми върна Змийски дъх и ми подари още една гривна. Даде гривна и на Брида и намери известна утеха в нашия разказ за бягството от Алфред. Трябваше да го повторим и пред Халфдан и Гутрум Злощастния, който гледаше свъсено, докато описвах вечерята си на височайшата трапеза и плановете за моето обучение. Дори скърбящият Рагнар се разсмя, когато Брида описа как се е престорила на незаконородена щерка на крал Едмунд.

— Тази кралица Елсуит — поинтересува се Халфдан — що за жена е?

— Не е кралица — отвърнах. — Западносаксонците нямат кралици. Просто е жена на краля. — Беока ми беше обяснил това.

— Тя е една невестулка, преструваща се на гълъбица — каза Брида.

— Хубава ли е? — попита я Гутрум.

— С остър нос, малки очички и вечно присвита уста.

— Значи Алфред не получава никаква радост от нея — заключи Халфдан. — Защо изобщо я е взел?

— Защото е мерсийка — обади се Равн, — а той иска Мерсия на своя страна.

— Мерсия принадлежи на нас — изръмжа Халфдан.

— Но Алфред иска да си я вземе обратно — каза Равн. — И това, което трябва да сторим, е да пратим кораби с богати дарове за бритите. Ако те го нападнат от Уелс и Корнуолум, ще трябва да раздели армията си.

Думите не попаднаха на място, защото споменът от разделянето на собствената му армия при Еск Хил още глождеше Халфдан, който сега заби мрачен взор в чашата си. Доколкото знам, той така и не изпрати дарове на бритите. Щеше да е добре да го стори, но мисълта му бе твърде заета от неуспеха да превземе Уесекс. Носеха се и слухове за размирици както в Нортумбрия, така и в Мерсия. Датчаните бяха превзели огромни части от Англия толкова бързо, че изобщо не бяха успели да утвърдят властта си, нито пък държаха всички крепости в завоюваните земи, затова бунтове избухваха постоянно, като тлеещи пожарища. Те лесно се потушаваха, но ако се оставеха без внимание можеха да се разпрострат и да станат опасни. Време беше, по думите на Халфдан, да стъпчем тези огнища и да хвърлим покорените англичани в ужас и подчинение. Когато това приключеше, когато Нортумбрия, Мерсия и Източна Англия утихнеха, атаките над Уесекс можеха да бъдат подновени.

След като и последното сребро от Алфред пристигна, датската армия освободи младите заложници, включително и двамата мерсийски близнаци, и ние се върнахме обратно в Лундене. Рагнар изрови гърнето с праха на сина си и го качи на борда на „Летящата усойница“.

— Ще го отнеса у дома — ми каза — и ще го погреба при собствения му народ.

Тази зима не можахме да се върнем в Йоферуик. Докато стигнем Лундене вече беше късна есен и се наложи да презимуваме там. Едва през пролетта трите кораба на Рагнар напуснаха устието на Темес и се отправиха на север. Аз вече бях на петнайсет и растях толкова бързо, че докато се усетя, вече се извисявах с една глава над повечето мъже. Рагнар ме постави на рулевото гребло и ме научи да управлявам кораб — да предугаждам напора на вятъра или водата и какво да правя, за да не се отклонявам от курса. Отначало натисках греблото твърде силно и целият съд се клатушкаше като пиян, но скоро усвоих тънкостите, започнах да усещам трептенията на корпуса, предаващи се върху ясеновата дръжка в ръцете ми, и се влюбих в усещането на стройния кил, порещ с пълна скорост вълните.

— Ще те направя свой втори син — ми каза Рагнар на това пътуване.

Не знаех какво да отвърна.

— Най-големият винаги ще си остане на първо място — продължи той, имайки предвид Рагнар Младия, — но и ти ще бъдеш като мое дете.

— Това ще е чудесно — рекох неловко, гледайки към далечния бряг, осеян от малките сивкави платна на рибарските лодки, бягащи от нас. — Ще бъде чест за мен.

— Утред Рагнарсон — каза той, пробвайки звученето на името. Трябва да му е харесало, защото се усмихна, но после отново се сети за Рорик и очите му се зареяха на изток в морската шир, наливайки се със сълзи.

Тази нощ прекарахме в устието на Хъмбър, а два дни по-късно стигнахме Йоферуик.

 

 

Кралският дворец беше ремонтиран. Имаше нови капаци на високите прозорци, а покривът бе прясно застлан със златиста ръжена слама. Старите римски стени бяха почистени, тъй че мъхът между камъните бе изчезнал. На външната порта стояха стражи и когато Рагнар поиска да влезе, рязко му наредиха да изчака. Вече мислех, че ще извади меча си, но преди гневът му да успее да се разрази, отвътре излезе Кяртан.

— Ърл Рагнар — поздрави го кисело.

— Откога един датчанин трябва да чака пред тази порта? — попита Рагнар.

— Откакто аз наредих така — отвърна Кяртан и в гласа му прозвуча наглост. И той като двореца изглеждаше процъфтяващ. Носеше наметка от черна меча кожа, имаше високи ботуши, плетена ризница, червен кожен колан за меча и почти толкова гривни по ръцете, колкото и Рагнар. — Никой не влиза тук без мое разрешение — продължи той, — но ти, разбира се, си добре дошъл. — После отстъпи встрани и пусна него, мен и тримата придружаващи ни мъже да преминем към голямата зала, където пет години по-рано чичо ми се бе опитал да ме откупи от Ивар.

— Гледам, че си запазил английския си питомец — отбеляза Кяртан, хвърляйки поглед към мен.

— Гледай, докато още имаш очи — отвърна небрежно Рагнар. — Кралят тук ли е?

— Той приема само онези, които имат предварително уговорена аудиенция — каза Кяртан.

Рагнар въздъхна и се обърна към някогашния си корабоначалник:

— Май си търсиш белята. Ако ти изнася, можем още сега да наредим лесковите пръчки и да се разберем като мъже. Ако не ти изнася, размърдай се и ми доведи краля, защото искам да говоря с него.

Кяртан се наежи, ала все пак реши, че няма желание да се изправя срещу меча на Рагнар в оградения с лескови пръчки квадрат, затова неохотно се изгуби някъде из вътрешността на двореца. Накара ни да чакаме дълго, но в крайна сметка крал Егберт все пак се появи, съпроводен от шестима телохранители, сред които беше и едноокият Свен. Той явно се радваше на същото благополучие като баща си и бе пораснал още — почти колкото мен на ръст, с широки гърди и огромни, мускулести ръце.

Егберт изглеждаше притеснен, но правеше всичко възможно да си придаде царствен вид. Рагнар му се поклони, после каза, че се носят слухове за бунтове в Нортумбрия и че Халфдан го е изпратил на север, за да потуши всякакви подобни размирици.

— Няма никакви бунтове — увери го Егберт, но с такъв уплашен глас, сякаш всеки миг щеше се напикае в панталоните.

— Имаше известни вълнения във вътрешността — вметна пренебрежително Кяртан, — обаче бързо приключиха. — И се потупа по меча, за да покаже кое точно ги е приключило.

Макар Рагнар да продължи да упорства, не узна нищо повече, освен че неколцина мъже се надигнали срещу датчаните, устройвали засади по пътя, водещ за западния бряг, но били заловени и убити.

— Нортумбрия е в безопасност — завърши Кяртан, — тъй че спокойно можеш да се върнеш при Халфдан и заедно да продължите да завоювате Уесекс.

— Аз ще се прибера в своя дом — каза Рагнар, игнорирайки язвителната забележка. — Ще погреба сина си и ще заживея в мир.

Свен опипваше дръжката на меча си и ме гледаше навъсено с единственото си око. Враждата между нас, както и между Рагнар и Кяртан, бе очевидна, но никой не й даде външен израз и ние си тръгнахме. Трите кораба бяха изтеглени на брега, среброто, докарано от Редингум — разделено между екипажите, след което поехме към дома, носейки пепелта на Рорик.

Зигрид зави като вълчица при новината. Разкъса роклята и заскуба косите си, а другите жени й запригласяха. После във вид на шествие се изкачихме до върха на най-близкия хълм, където заровихме гърнето. Рагнар остана там последен, загледан в белите облаци, носещи се в небето на запад.

До края на годината не предприехме повече пътувания. Занимавахме се със стопанството — трябваше да се оре, да се коси, да се жъне, да се вършее. Правехме сирене и масло. Пътници и търговци носеха различни новини, но не и от Уесекс, където Алфред явно продължаваше да управлява необезпокояван. Така това кралство се съхрани — последното от Англия. Рагнар понякога говореше за връщане там, за завоюване на нови богатства, ала хъсът му за битки се бе изпарил от лятото насам. Той прати вест в Ирландия, канейки най-големия си син да се прибере, обаче подобни съобщения не бяха надеждни и Рагнар Младия не се върна през тази година. Мислеше също и за Тира, своята дъщеря.

— Баща ми смята, че вече е време да се омъжа — сподели ми тя веднъж, докато биехме масло.

— Кой, ти? — изсмях се.

— Вече съм почти на тринайсет! — отвърна предизвикателно тя.

— Така си е. И кой ще се ожени за теб?

— Мама харесва Анвенд — сви рамене тя. Анвенд беше един от воините на Рагнар, силен и приветлив младеж, малко по-голям от мен. Самият Рагнар я бе гласил за жена на някой от синовете на Уба, но това означаваше тя да заживее далеч от нас, а Зигрид не можеше да понесе идеята и Рагнар постепенно взе да й отстъпва. На мен Анвенд също ми бе симпатичен и смятах, че от него ще излезе добър съпруг за Тира, която се разхубавяваше с всеки изминал ден. Имаше дълга златиста коса, широко разположени очи, прав нос, безупречна кожа и слънчев, звънлив смях. — Мама казва още, че трябва да родя много синове.

— Надявам се да е така.

— Аз обаче искам и дъщеря — каза тя, пъшкайки от усилие, защото маслото се сгъстяваше и работата ставаше по-трудна. — Според нея, на Брида също й е време за женитба.

— Брида може да има други планове.

— Тя иска да се омъжи за теб — отбеляза Тира.

Засмях се на думите й. Възприемах Брида като приятел, моя най-добър приятел, и това, че спяхме заедно или вършехме разни неща, когато Зигрид не гледаше, още не значеше, че ще се оженя за нея. Всъщност изобщо не мислех за семейство. Занимаваха ме единствено мечове, щитове и сражения, докато страстта на Брида бяха билките.

Тя бе като котка. Появяваше се и изчезваше тихомълком и попиваше всичко, на което Зигрид можеше да я научи за различните церове и тяхната употреба. Поветица за очистително, живовляк за язви, блатен невен за прогонване на елфи далеч от ведрата с мляко, пилешка трева за кашлица, метличина за треска. Бе научила и заклинания, които не ми издаваше, женски заклинания, и твърдеше, че ако човек остане безмълвен през нощта, без да помръдва и почти без да диша, духовете ще дойдат при него. Равн пък я научи да бленува с боговете, което означаваше да пие пиво, в което са киснати червени мухоморки. Често й прилошаваше, защото пиеше сместа твърде силна, но това не я спираше. Тогава съчини и първите си песни, песни за птици и зверове, и Равн каза, че е станала истински скалд. Понякога нощем, докато наблюдавахме тлеещата яма с въглища, тя ми ги рецитираше с тих, ритмичен глас. Имаше и куче, което я следваше навсякъде. Беше го намерила в Лундене, преди да отплаваме обратно — черно-бяло и умно като нея самата. Беше го нарекла Нихтгенга, което означава „гоблин“, или „таласъм“. То седеше край нас и мога да се закълна, че се вслушваше в песните й. Брида си правеше също свирки от тръстика, на които свиреше меланхолични мелодии. Нихтгенга я гледаше с големите си тъжни очи, докато накрая музиката го обземаше, той вирваше муцуна и започваше да вие. Ние прихвахме, а Нихтгенга се обиждаше и Брида трябваше да го гали, за да го успокои.

Напълно бяхме забравили за войната, докато един ден, когато лятото бе в разгара си, а слънцето жареше немилостиво хълмовете, не се появи неочакван посетител. В нашата затънтена долина дойде не друг, а ърл Гутрум Злощастния. Той водеше двайсет конници, всичките облечени в черно, и се поклони почтително на Зигрид, която го смъмри, задето не е пратил вест за пристигането си.

— Щях да ви приготвя угощение — каза тя.

— Носим си храна — отвърна Гутрум, посочвайки към няколкото товарни коне. — Не искам да опразвам складовете ви.

Той идваше от далечния Лундене, за да говори с Рагнар и Равн. Рагнар покани и мен да присъствам на срещата, казвайки, че знам за Уесекс повече от мнозина, а именно това бе темата, която Гутрум желаеше да обсъдят. Приносът ми в разговора не бе голям. Описах Алфред, споменах неговата набожност и предупредих Гутрум, че макар западносаксонският крал да не е внушителен наглед, безспорно е мъдър. Гутрум само сви рамене.

— Мъдростта е силно надценена — рече мрачно. — Не мъдростта е тази, която печели битките.

— Но глупостта е тази, която ги губи — вметна Равн. — Като нашата, когато разделихме армията си пред Ебандуна.

Гутрум смръщи вежди, но реши да не се впуска в спор с Равн. Вместо това поиска съвета на Рагнар за това как да се победят западносаксонците, а също и уверението му, че ще доведе хората си и ще се включи в атаката догодина.

— Ако изобщо стане догодина — добави навъсено, като се почеса по тила, от което позлатеното ребро на майка му, още висящо от косата му, се разклати. — Може и да не съберем достатъчно хора.

— Тогава ще нападнем по-следващата година — каза Рагнар.

— Или по-по-следващата — изръмжа Гутрум. — Но как да смачкаме това набожно копеле?

— Като разделим силите му. Иначе винаги ще ни превъзхожда числено.

— Винаги ще ни превъзхожда? — усъмни се Гутрум в твърдението му.

— Когато се бихме тук — поясни Рагнар, — някои нортумбрийци предпочетоха да избягат и да се скрият в Мерсия. Когато се бихме в Мерсия и в Източна Англия, стана същото и тогава местните намериха убежище в Уесекс. Но когато се бием в Уесекс, вече няма къде да ходят, няма накъде да отстъпват. Трябва да се изправят заедно срещу нас. В Уесекс врагът ни е притиснат в ъгъла.

— А притиснатият в ъгъла враг е опасен — вметна Равн.

— Да ги разделим, значи — рече умислено Гутрум, игнорирайки отново стареца.

— Да нападнем с кораби откъм южния бряг — предложи Рагнар — с армия откъм Темес, а бритите да настъпят от Брихейниог, Гливисинг и Гуент. — Това бяха кралствата в южната част на Уелс, откъдето бритите хвърляха алчни погледи към западните граници на Мерсия. — Тогава Алфред ще трябва да се бие на три фронта и няма начин да издържи.

— И ти също ще бъдеш там, нали? — попита Гутрум.

— Имаш думата ми — увери го Рагнар и после разговорът се прехвърли върху онова, което Гутрум бе видял по време на пътуването си. Вярно, че той бе песимист по природа, склонен да вижда най-лошото във всяка ситуация, но Англия направо го бе отчаяла. По думите му в Мерсия имало размирици, източноангличаните се надигали, а напоследък плъзнал и слух, че крал Егберт от Йоферуик също подбужда бунт.

— Егберт! — възкликна изненадано Рагнар. — Та той не може да подбуди дори пиян човек да се изпикае.

— Това е, което чух — отвърна Гутрум. — Може и да не е истина. Каза ми го някой си Кяртан.

— Тогава положително е лъжа.

— До последната дума — съгласи се Равн.

— На мен ми се стори порядъчен мъж — каза Гутрум, явно в неведение за историята между Кяртан и Рагнар. Последният обаче не го просветли и навярно забрави за разговора още след отпътуването му. И все пак Гутрум се оказа прав. В Йоферуик действително се кроеше заговор, но в дъното му беше не Егберт, а Кяртан. Той бе започнал да разпространява мълва, че крал Егберт тайно подготвя въстание, и тази мълва доби такива размери, че репутацията на краля бе съсипана и една нощ той, от страх за живота си, успя да се изплъзне на датската си охрана и избяга на юг с дузина приближени. Намери убежище при крал Бургред от Мерсия, който, макар и страната му да бе окупирана от датчаните, все още разполагаше с достатъчна гвардия, за да защити новия си гост. За крал на Нортумбрия бе провъзгласен Рикзиг от Дънхолм, човекът, предал навремето на Рагнар пленените монаси. Той се отблагодари на Кяртан, като му разреши да разграбва всяко място, за което заподозре, че е било в сговор с бунтовниците на Егберт. Естествено, никакъв заговор нямаше — всичко бе измислица на Кяртан, но в резултат той опустоши и малкото останали манастири и метоси в Нортумбрия, забогатя още повече и стана главен военачалник и събирач на данъци на Рикзиг.

Всичко това ни подмина, докато събирахме реколтата и се готвехме за празника Юле, навръх който щеше да се състои сватбата между Тира и Анвенд. Рагнар заръча на Еалдулф да изработи за Анвенд меч, също толкова добър, колкото Змийски дъх, и Еалдулф запретна ръкави. Същевременно направи и за мен дълъг сакс от вида, който Токи препоръчваше да се използва в стената от щитове, а аз самият му помагах да оформя нажежените пръти в ковачницата. До края на есента остриетата бяха готови и аз нарекох новото си оръжие Жилеща оса. Нямах търпение да го изпробвам върху някой враг, а Еалдулф каза, че това е глупаво желание, защото враговете в живота на човек и бездруго не закъсняват да се появят.

В ранната зима изработих първия си щит. Изрязах го от липа, изработих масивната централна част, преминаваща през отвор в дървото, с дръжка от вътрешната страна, боядисах го черен и го обковах с желязна лента отстрани. Той се получи твърде тежък — едва впоследствие се научих да ги правя по-леки, но въпреки това го мъкнех навсякъде заедно с меча и сакса, привиквах с тежестта им, упражнявах се да нанасям и парирам удари, мечтаех. Очаквах първата си стена от щитове със смесица от боязън и копнеж — защото никой мъж не може да се нарече истински воин, докато не се е бил в нея. Тя е ужасно място, царство на смъртта и все пак в младежката си глупост аз се стремях към нея. Всички ние се готвехме за война. Рагнар бе обещал подкрепата си на Гутрум, затова Брида и аз не спирахме да приготвяме въглища за Еалдулф, който ковеше върхове на копия, брадви и лопати. Зигрид пък намираше радост в приготовленията за сватбата на Тира. В началото на зимата се състоя годежната церемония. Анвенд, облечен в най-хубавите си, старателно изкърпени дрехи, дойде у дома, придружен от шестима свои приятели и смирено поиска от Рагнар ръката на дъщеря му. Всички знаеха, че двамата ще се женят, но формалностите бяха важни, затова тя седна между майка си и баща си, докато Анвенд им обеща, че ще обича Тира, ще я пази и ще се грижи за нея, след което предложи за булката откуп в размер на двайсет сребърни монети. Това бе твърде висока цена за него, което, предполагам, означаваше, че е много влюбен.

— Нека са десет, Анвенд — каза Рагнар, щедър както винаги. — С останалите си купи ново палто.

— Двайсет са добре — рече твърдо Зигрид, защото парите, макар и давани на Рагнар, след сватбата щяха да станат собственост на Тира.

— Тогава накарай Тира да ти купи палтото — засмя се Рагнар, взе монетите и прегърна Анвенд. Вечерта последва пиршество и аз не бях виждал Рагнар по-весел от смъртта на Рорик насам. Тира гледаше танцуващите и понякога се изчервяваше, срещайки погледа на Анвенд. Неговите шестима приятели, всичките воини на Рагнар, щяха да присъстват на самата женитба, а после и на отвеждането на булката към брачното ложе. Едва след като те засвидетелстваха, че е станала истинска жена, щеше да се счита, че сватбата се е състояла.

Но тези церемонии трябваше да изчакат до Юле. Тогава Тира щеше да се омъжи, всички ние да пируваме, а после да изкараме зимата и щом се запролети, да отидем на война. С една дума, вярвахме, че светът ще си върви както винаги досега.

А в подножието на Игдрасил, дървото на живота, трите предачки само се подсмихваха.

Прекарал съм много коледи в западносаксонския двор. Коледата всъщност е Юле, но допълнена с религия, и западносаксонците са успели да развалят зимния празник с църковни песнопения, мърморещи свещеници и безумно дълги проповеди. Юле трябва да носи радост и утеха, да бъде момент на топлина и светлина в сърцето на зимата, време за ядене, защото човек знае, че идват тежки месеци, когато храната е оскъдна и лед сковава земята, време да се веселиш, да се напиеш, да правиш щуротии и да се събудиш на сутринта, чудейки се дали изобщо ще дойдеш отново на себе си — но западносаксонците са поверили празника на свещениците, които са го направили не по-радостен от обикновено погребение. Винаги съм се чудил защо някой е решил, че религията има място в едно зимно пиршество. Разбира се, и датчаните поменаваха своите богове по празниците и им принасяха жертви, обаче вярваха още, че Один, Тор и останалите обитатели на Асгард също пируват и нямат желание да развалят празника на обитателите на Мидгард, нашия свят. Това изглежда разумно, но вече съм се научил, че повечето християни питаят страшно подозрение към всяка наслада — а Юле предлагаше твърде много наслади за техния вкус. В Уесекс имаше хора, които знаеха как да се веселят, и аз се стараех да давам своя принос, но ако Алфред беше наблизо, човек можеше да е сигурен, че ще му се наложи да прекара всичките дванайсет дни на Коледа в разкаяние, пост и молитва.

Празникът Юле, на който Тира щеше да се омъжва, бе съпроводен от незапомнени приготовления. С приближаването му всички работихме усилено. Оставихме живи повече животни от обикновено и ги заклахме точно в навечерието му, за да няма нужда месото им да се осолява. Изкопахме големи ями, над които говедата и свинете щяха да се пекат на огромни шишове, изковани от Еалдулф. Той порядъчно помърмори, казвайки, че готварските приспособления го отвличали от истинската му работа, ала тайно се радваше, защото обичаше храната. Освен свинското и говеждото се предвиждаше да има херинга, сьомга, овнешко, щука, прясно изпечен хляб, сирене, пиво, медовина и — най-доброто от всичко — кървавици, направени от овчи черва с плънка от кръв, карантия, овес, хрян, див чесън и плодчета от хвойна. Обичах тези кървавици и още ги обичам — хрупкави от външната страна, но бликащи топла кръв, когато ги захапеш. Помня как Алфред направи гримаса на отвращение, когато изядох една пред него и кървавия сок покапа по брадата ми, но пък той самият в същото време дъвчеше стрък от варен праз.

Планирахме различни игри и забави. Езерото в дъното на долината замръзваше и аз бях впечатлен от начина, по който датчаните пристягаха дълги кости за краката си и се пързаляха по леда. Това развлечение продължи, докато ледът не се пропука и един младеж не се удави, но Рагнар смяташе, че след Юле езерото отново ще се скове здраво, и аз бях твърдо решен да усвоя изкуството на пързалянето. За момента обаче с Брида бяхме заети да приготвяме гориво за Еалдулф. Той бе решил да изкове за Рагнар нов меч, най-добрия досега, и искаше от нас две пълни каруци първокласни въглища от елша. Планирахме да разтурим купчината в деня преди празника, но тя бе по-голяма от всички, приготвяни от нас досега, а ако я отворехме, преди да е достатъчно изстинала, полуготовите въглища можеха да се възпламенят със страшна сила и да се превърнат в пепел. Затова проверихме дали всички отвори са добре запечатани и решихме, че ще имаме време да довършим работата на сутринта, преди началото на пиршествата. Повечето от хората на Рагнар вече бяха пристигнали в дома му заедно със семействата си и спяха кой където свари, в очакване на първото угощение и на игрите, които щяха да се проведат на ливадата преди брачната церемония. Брида и аз обаче прекарахме тази последна нощ край въглищната яма, от страх да не би някое животно да разрови торфената покривка и оттам да влезе въздух, който да съживи огъня. У мен бяха Змийски дъх и Жилеща оса, без които не ходех никъде, а с Брида бе нейното куче Нихтгенга, без което тя не ходеше никъде. И двамата се бяхме увили в кожи, за да се предпазим от хапещия студ. Докато въглищата още тлеят, можеш да легнеш върху купчината и да се сгрееш, но сега те бяха почти угаснали.

— Ако застанеш съвсем неподвижно — каза Брида, щом се стъмни, — ще усетиш присъствието на духовете.

Мисля, че вместо това съм заспал, но малко преди изгрев отворих очи. Приседнах внимателно, за да не събудя Брида, която спеше до мен, застинах неподвижно, взирайки се в мрака и се заслушах за скедугенгани. Всички тези създания — гоблини, таласъми, духове, привидения и джуджета, идват в нашия свят през нощта и се промъкват сред дърветата, затова винаги, когато с Брида пазехме въглищните ями, аз им оставях храна, за да не ни безпокоят. И сега, наостряйки слух, можех да доловя потайните звуци на нощната гора — движещи се твари, тихи стъпки в изсъхналата шума, меките въздишки на вятъра.

И тогава чух гласовете.

Събудих Брида и двамата замръзнахме на местата си. Нихтгенга взе тихо да ръмжи, но тя му прошепна нещо и той млъкна.

В мрака приближаваха мъже и някои от тях идваха право към нас, затова ние се дръпнахме от въглищната яма и се притаихме в плътната чернота под дърветата. И двамата умеехме да се движим като сенки, а Нихтгенга нямаше и да гъкне без разрешението на Брида. Докато клечахме в мрака, видяхме мъжки силуети. Един чатна кремък и огниво и се появи малко пламъче. Явно търсеха хората, които според тях трябваше да пазят въглищата, но след като не ги откриха, продължиха надолу по хълма и ние ги последвахме. На изток процеждащото се утро едва оцветяваше хоризонта във вълчо сиво. По листата имаше скреж и повяваше лек ветрец.

— Трябва да предупредим Рагнар — промълвих тихо.

— Няма как — отвърна Брида и беше права, защото мъжете, десетки на брой, се намираха между нас и къщата, а бяхме твърде далеч, за да ни чуят отвътре, ако викаме. Затова опитахме да заобиколим непознатите, притичвайки по билото на хълма, за да се спуснем км ковачницата, в която спеше Еалдулф. Но още преди да сме изминали и половината път, лумнаха огньовете.

Това утро е запечатано завинаги в паметта ми, жигосано от пламъците на горящите сгради. Не можехме да сторим нищо, освен да стоим и да гледаме. Кяртан и Свен бяха дошли в нашата долина с повече от сто мъже и нападнаха Рагнар, като запалиха сламения покрив на дома му. Виждах Кяртан и неговия син, застанали сред кръга от факли, осветяващи пространството пред вратата. Когато отвътре излизаха хора, те биваха пронизвани с копия или стрели, тъй че купчината от тела растеше под заревото на пожара, което ставаше все по-ярко, докато сламата се разгаряше, за да избухне накрая в огромно кълбо, затъмнило със силата си пукващата се зора. Отвътре се носеха писъци на хора и животни. Някои мъже излизаха с оръжие в ръка и начаса посичани от войниците, завардили всяка врата и прозорец на къщата. Те убиваха бегълците, но не всички. По-младите жени бяха избутвани встрани и поставяни под стража. Дадоха Тира на Свен, който я удари силно по главата и я остави прималяла в краката си, докато помагаше за изтреблението на семейството й.

Не видях смъртта на Рагнар, нито на Равн или Зигрид, макар че със сигурност са умрели, най-вероятно вътре в помещенията, когато покривът се срина сред ревящ вихър от пламъци, дим и искри. Еалдулф също загина, а от моите очи бликаха сълзи. Исках да извадя Змийски дъх и да се втурна сред мъжете, наобиколили пожара, но Брида ме удържа. После ми прошепна, че Кяртан и Свен положително ще претърсят околностите за оцелели, затова трябва час по-скоро да се оттеглим в развиделяващата се гора. Утрото бе сиво като стоманена лента, опасваща хоризонта, а лицето на слънцето — скрито зад облаци от срам, когато поехме, препъвайки се, нагоре по хълма, за да намерим скривалище сред купчина скали дълбоко в горските недра.

През целия ден от останките на дома на Рагнар се издигаше гъст дим, през нощта между черните преплетени клони на дърветата прозираше червеникаво сияние, а на другата сутрин още висяха сивкави валма над долината, където някога бяхме щастливи. Прокраднахме се по-близо и видяхме Кяртан и хората му да ровят сред овъглените греди.

Те вадеха огънати късове желязо, безформени разтопени ризници, слепнали сребърни монети, изобщо всичко, което ставаше за употреба или можеше да се продаде. На моменти изглеждаха разочаровани, сякаш намереното не им стигаше, макар че взеха достатъчно. Една каруца откара наковалнята и инструментите на Еалдулф надолу през долината. Тира бе вързана с въже за врата, качена на кон и отведена от едноокия Свен. Кяртан се изпика върху купчина тлеещи въглени, а после се изсмя, когато един от хората му подхвърли нещо. До следобеда всичките си бяха отишли.

Аз бях на шестнайсет и вече не бях дете.

И Рагнар, моят господар, направил ме свой син, бе мъртъв.

 

 

Телата още се въргаляха в пепелта, макар че не можеше да се каже кой кой е, нито дори да се различат мъже от жени, защото горещината ги бе свила така, че възрастните приличаха на деца, а децата — на бебета. Умрелите навън се разпознаваха и сред тях открих Еалдулф и Анвенд, и двамата съблечени голи. Потърсих Рагнар, но не го открих никъде. Зачудих се защо не е изскочил навън с меч в ръка и предположих: след като е знаел, че, тъй или иначе, ще умре, не е искал да достави на врага удоволствието да види смъртта му.

Намерихме храна в един от складовете за провизии, пропуснат от хората на Кяртан при претърсването. Трябваше да отместваме още парещи отломки, за да стигнем до него, а хлябът, сиренето и месото имаха кисел вкус от пепелта и дима, но все пак утолихме глада си. Никой от нас не продумваше. Привечер няколко английски селяни доближиха предпазливо, зяпайки опустошението. Щом отидох до тях, се уплашиха и паднаха на колене, мислейки ме за датчанин. Те бяха извадили късмет, защото Кяртан изкла всички нортумбрийци в Сюнингсвейт заедно с жените и децата, обвинявайки ги гръмко за опожаряването. Мнозина трябва да са заподозрели, че то е негово дело, но свирепостта му в Сюнингсвейт прикри следите и с времето се наложи версията, че англичаните са нападнали Рагнар, а Кяртан безпощадно им е отмъстил. Тези англичани тук обаче бяха избегнали сечта.

— Утре сутрин елате пак — заръчах им, — за да погребете мъртвите.

— Да, господарю.

— Ще бъдете възнаградени — обещах им, мислейки, че ще трябва да пожертвам една от безценните си гривни.

— Да, господарю — повториха те и аз ги попитах дали знаят причината за случилото се. Отначало всички забиха очи в земята, но после един се обади, че чул за бунт срещу Рикзиг, готвен от ърл Рагнар. Един от английските слуги на Кяртан му казал това, когато се отбил да търси пиво в колибите им. Казал им още да се изпокрият, защото Кяртан щял да изколи населението на долината.

— Знаеш ли кой съм аз? — попитах мъжа.

— Лорд Утред, господарю.

— Не казвайте на никого, че съм жив — наредих им, а те само ме изгледаха безмълвно. Кяртан навярно бе решил, че съм едно от сгърчените овъглени тела в къщата, а и пет пари не даваше за мен, но Свен ми имаше зъб и не желаех тъкмо сега да ме преследва. — Ще се видим утре сутринта — продължих — и тогава ще получите сребро.

Има нещо, наречено кръвна вражда. То съществува във всички общества, дори и при западносаксонците въпреки прехвалената им набожност. Убий член от моето семейство и аз ще убия някой от твоето — и това продължава до безкрай, поколение след поколение, докато едната фамилия не бъде изтребена напълно. Кяртан току-що бе навлякъл кръвна вражда върху собствената си глава. Не знаех как, не знаех кога, нито къде, но щях да отмъстя за Рагнар. Заклех се в това тази нощ.

Също така тази нощ станах богат. Брида изчака докато англичаните си отидат, и после ме заведе при останките от опожарената ковачница на Еалдулф. Там ми посочи огромния почернял пън, част от ствола на вековен бряст, върху който бе стояла наковалнята му.

— Трябва да отместим това — каза.

С дружни усилия успяхме да прекатурим масивното дърво и под него нямаше нищо освен утъпкана пръст, но тя ми каза да копая там. Поради липса на други инструменти започнах да ровя с острието на сакса си и едва на няколко пръста дълбочина ударих на метал. Злато. Истинско злато. На монети и малки бучки. Монетите бяха странни, изписани с чудновати витиевати знаци, каквито не бях виждал преди — нито датски руни, нито английски букви. По-късно научих, че принадлежат на далечен народ, който живее в пустинята и се кланя на бог, наречен Аллах. Предполагам, че трябва да е бог на огъня, защото „ал“ на нашия английски език означава „горене“. Има много богове, но хората, почитащи Аллах, правят добри монети и ние изкопахме общо четирийсет и осем от тях и още толкова злато в насипно състояние. Намерихме също доста сребро, както и четири къса черен кехлибар. Брида ми каза, че една нощ видяла как Рагнар и Еалдулф заравят съкровището. Несъмнено него бе търсил Кяртан, понеже знаеше, че Рагнар е богат, но той го бе скрил добре. Хората често заравят иманета за черни дни. Аз самият неведнъж съм го правил и веднъж дори ми се случи да забравя мястото. Може би един ден, след много години, някой щастливец ще го открие. Това тук по право принадлежеше на най-големия син на собственика си, Рагнар Младия (странно бе да мисля за него вече просто като за Рагнар), но той бе някъде далеч в Ирландия, а и се съмнявах дали изобщо е жив, защото Кяртан положително бе пратил хора да го убият. Жив или не, сега той не беше тук, затова взехме съкровището.

— И какво ще правим оттук нататък? — попита Брида, щом се озовахме обратно в гората. Аз вече знаех отговора; може би винаги го бях знаел. Роден като англичанин, аз се бях превърнал в един от датчаните, докато Рагнар бе жив, защото той ме обичаше, грижеше се за мен и ме наричаше свой син. Сега, когато Рагнар бе мъртъв, нямах повече приятели сред неговите съплеменници. Всъщност нямах приятели и сред англичаните, като изключим Брида, разбира се, а също и Беока, който по своя сложен начин бе привързан към мен, но англичаните бяха моят народ. Мисля, че го разбрах от мига, в който за пръв път ги видях да бият нашествениците при Еск Хил. Тогава изпитах гордост. Всичко е съдба — при онази далечна битка нишката на трите предачки бе трепнала вътре в мен и едва сега, след толкова време, аз откликвах на това потрепване.

— Ще вървим на юг — отвърнах.

— В някой манастир? — смръщи се тя, сещайки се за Елсуит и нейните религиозни амбиции.

— Не — казах. Нямах никакво желание да ходя при Алфред, да се уча на четмо и писмо и да протривам коленете си от молитви. — Имам роднини в Мерсия. — Не ги бях виждал никога, не знаех нищо за тях, но те бяха мое семейство, а семейството си има задължения. В Мерсия хватката на датчаните бе по-хлабава и може би там щях да намеря дом. Освен това нямаше да съм в тежест, защото носех злато.

Външната ми увереност обаче бе измамна. Вътре в себе си представлявах бездна от мъка, море от отчаяние и ми идеше всеки миг да се разплача. Исках животът да продължи както досега, да имам Рагнар за баща, да се смея и да пирувам. Но съдбата ни сграбчва неумолимо и на следващата сутрин, след като погребахме мъртъвците и се разплатихме със селяните, поехме на юг под падащия мокър сняг — едно момче на ръба на възмъжаването, едно момиче и едно куче, упътили се в неизвестното.