Бърнард Корнуел
Последното кралство (12)

Глава десета

Войската на Алфред се оттегли от Уерхам. Част от западносаксонците останаха да наблюдават Гутрум, но съвсем малко на брой, защото армиите са скъпи за поддръжка, а и имат свойството, веднъж събрани, постоянно да боледуват. Ето защо Алфред се възползва от примирието и изпрати наборната войска обратно по фермите й, докато той заедно с гвардията си отиде в Скирбурнан, който се намираше само на половин ден път от Уерхам и, за негово щастие, разполагаше с манастир и епископ. Беока ми каза, че кралят прекарал зимата в четене на древните правни кодекси на Кент, Мерсия и Уесекс и несъмнено се е готвел да сътвори свои собствени закони, което в крайна сметка и стори. Сигурен съм, че добре се е забавлявал, нищейки правилата на дедите си и мечтаейки за идеално общество, в което Църквата да казва на хората какво да правят, а кралят да ги наказва, ако престъпят повелите й.

Отрядът, останал да наблюдава укрепленията на Уерхам, бе под командването на лорд Хупа от Торнсета, докато Ода Младия водеше конница, патрулираща по бреговете на Пуул. Тези сили бяха много малки и не можеха да сторят друго, освен да държат врага под око, но и кому бе нужно повече? Имаше примирие, Гутрум се бе заклел в пръстенчето на Мария Магдалена и в Уесекс цареше покой. Празникът Юле в Уерхам бе доста постен, макар датчаните да се постараха. Поне пиво имаше в изобилие, тъй че мнозина прекалиха с него, но основният ми спомен от празника е за плачещия Гутрум. Сълзите се търкаляха обилно по лицето му, докато един арфист свиреше тъжна мелодия, на чийто фон скалдът рецитираше поема за неговата майка. Красотата й, казваше се в нея, била сравнима само със звездите, а добротата й била такава, че дори през зимата цветята разцъфвали, сгрети от нея.

— Била е проклета кучка — прошепна ми Рагнар — и грозна като кофа с лайна.

— Познаваше ли я?

— Равн я е познавал. Казваше, че от гласа й млякото вкисвало.

Гутрум наистина заслужаваше прякора си Злощастния. Той бе стигнал на крачка от унищожаването на Уесекс и единствено смъртта на Халфдан бе изтръгнала лелеяната награда от ръцете му. Това не беше по негова вина, но сред попадналата в клопка армия зрееше брожение. Мъжете мърмореха, че нищо читаво не може да излезе под негово водачество. Навярно това го правеше още по-мрачен от обикновено. Или причината беше в глада.

Защото датчаните бяха гладни. Алфред спазваше обещанието си и им пращаше храна, но тя все не достигаше и аз не разбирах защо не изядат конете си. Те бяха оставени да пасат из зимните мочурища между крепостта и брега на Пуул и постепенно така измършавяха, че ребрата им започнаха да се броят. След като жалките запаси от сено в града привършиха, им бе дадена и сламата на част от покривите в Уерхам и така бедните животни някак успяха да изкретат до пролетта. Аз приветствах първите признаци за смяната на сезоните: песента на имеловия дрозд, поникването на ранните теменужки, ресите по лешниковите дървета, крякането на събудилите се жаби в блатото. Пролетта идваше и щом земята се раззеленеше, Гутрум щеше да си тръгне, а ние, заложниците, да бъдем освободени.

Почти не получавахме новини освен тези, които ни казваха датчаните, но понякога на върбата пред портата се появяваше заковано съобщение, предназначено за един или друг от заложниците, и едно от тях бе адресирано до мен. За пръв път изпитах благодарност, задето Беока ме бе научил да чета, защото то бе написано от отец Уилибалд и гласеше, че имам син. Милдрит бе родила преди Юле, двамата с детето бяха здрави, а то се наричаше Утред. Не очаквах, че ще се разчувствам толкова, но се разплаках, щом го прочетох. Рагнар ме попита защо плача и когато му казах, извади буре с пиво. Направихме си пир, поне доколкото ни позволяваха условията, и той ми даде мъничка сребърна гривна като подарък за момчето. Вече имах син. Утред.

На следващия ден помогнах на Рагнар да спусне отново на вода „Летящата усойница“, която бе изтеглена на сушата за зимата. Натоварихме я с камъни за баласт, прикрепихме мачтата и въжетата, а после убихме един заек, уловен с примка на ливадата, където конете се опитваха да пасат. Рагнар опръска с кръвта му носа на кораба и призова Тор да му изпрати попътни ветрове, а Один да му дари велики победи. Същата вечер изядохме заека и изпихме остатъците от пивото, а на другата сутрин откъм морето се зададе силует на викингски съд. Учудих се, че Алфред не е наредил на флота да патрулира по устието на Пуул, но очевидно беше така, защото този кораб дойде необезпокояван и достави съобщение за Гутрум.

Рагнар мъгляво ми обясни, че идвал от Източна Англия и просто носел новини от кралството, но всичко това се оказа невярно. Едва по-късно узнах, че е бил пратен от Уелс и е доплавал от запад, заобикаляйки Корнуолум, но тогава не ме беше и грижа, защото трябваше да ни пуснат всеки момент, а аз имах син, когото още не бях виждал. Утред Утредсон.

Вечерта Гутрум ни даде угощение, и то добро, с пиене и храна, дошли с новопристигналия кораб. Похвали ни, че сме били добри гости, даде на всички ни по една гривна и обеща, че скоро ще бъдем свободни.

— Кога? — попитах аз.

— Скоро! — Дългото му лице лъщеше на светлината на огъня, когато вдигна чашата си към мен. — Скоро! А сега пий!

И всички ние пихме, а след вечеря се отправихме към сградата на женския метох, която ни бе отредена за спане. Денем бяхме свободни да бродим на воля в рамките на крепостта и дори да носим оръжие, ако желаем, но нощем Гутрум държеше всички заложници да са на едно място, за да могат неговите облечени в черно стражи да ги контролират. Именно те се появиха през онази нощ, в най-тъмната доба. Носеха запалени факли, разбудиха ни с ритници и ни наредиха да излизаме. Посегнах към Змийски дъх, но един от тях блъсна ръката ми и изръмжа да побързам. Когато посегнах отново, дръжката на едно копие се стовари върху черепа ми, а остриетата на още две ме сръчкаха в задника, тъй че нямах друг избор, освен да изляза залитайки навън, където духаше поривист вятър, носещ едри, студени капки дъжд. На светлината на факлите видях, че на улицата чакат поне сто датчани, всички въоръжени, застанали край мършавите си оседлани коне. Първата ми мисъл бе, че това са хората, които ще ни съпроводят обратно до западносаксонските позиции.

Тогава, разбутвайки строя, се появи Гутрум, загърнат в черна мантия, с мрачното си лице и висящата от косата кост. Не каза нищо, само кимна с глава, при което най-близките мъже извадиха мечовете си и Уела, бедният братовчед на Алфред, бе първият заложник, който падна покосен. Видях как Гутрум леко примигна при смъртта на свещеника, защото мисля, че го харесваше. В следващия миг вече се обръщах, готов да се бия с войниците зад гърба си, макар да нямах оръжие и да знаех, че това може да завърши единствено с моята смърт. Някакъв датчанин, облечен в кожена ризница с метални пулове по нея, вече насочваше ухилено острието си към незащитения ми корем. Той продължи да се хили и когато една брадва се заби право между очите му. Помня звука от разцепващия се череп, пръските кръв и звука от тялото, падащо върху павираната улица. Последваха писъците на останалите заложници, убивани един подир друг, но аз оживях. Рагнар, който бе метнал брадвата, сега стоеше до мен с изваден меч. Носеше пълни бойни доспехи, лъскава метална ризница, високи ботуши и шлем, украсен с чифт орлови крила, и в мъждивата светлина на трептящите от вятъра факли приличаше на божество, слязло да навести Мидгард.

— Те всички трябва да умрат — настоя Гутрум.

Другарите ми по съдба вече лежаха мъртви или умиращи, с ръце, окървавени от напразните опити да се защитят от безжалостните остриета, докато палачите, около дузина на брой, настъпваха към мен, за да довършат делото си.

— Ако искате неговия живот — кресна Рагнар — трябва първо да убиете мен. — Хората му излязоха от тълпата и наобиколиха господаря си. Останалите ги превъзхождаха поне пет пъти по брой, но те бяха викинги и не показваха страх.

Гутрум изгледа вторачено Рагнар. Хакка продължаваше да се гърчи в агония и той, подразнен, че жертвата не иска да умре, извади меча си и го заби в гърлото му. Бойците му междувременно бяха заети да смъкват гривните от ръцете на мъртвите — даровете, направени само преди часове от техния предводител.

— Всички трябва да умрат — повтори Гутрум, щом Хакка застина. — Сега Алфред ще убие нашите заложници, затова бройката трябва да бъде човек за човек.

— Утред е мой брат — каза Рагнар. — Убий го, щом искаш, господарю, но първо трябва да убиеш мен.

— Сега не е време датчани да убиват датчани — измърмори неохотно Гутрум и отстъпи крачка назад, прибирайки меча в ножницата като знак, че ме пощадява.

Аз прекосих улицата, намерих мъжа, който ми бе взел ризницата, Змийски дъх и Жилеща оса, и той ми ги върна без възражения. Междувременно хората на Гутрум яхваха конете.

— Какво става? — попитах Рагнар.

— Ти какво мислиш? — отвърна свирепо той.

— Мисля, че нарушавате примирието.

— Още не сме стигнали дотам, да се оттегляме като бити кучета. — Той ме изгледа, докато препасвах Змийски дъх. — Защо не дойдеш с нас?

— Да дойда къде?

— Да превземем Уесекс, разбира се.

Не отричам, че нещо в сърцето ми трепна при тези думи — изкушение да се присъединя към редовете на варварите в тяхното лудешко нашествие, но аз лесно му устоях.

— Имам съпруга — казах. — И дете.

— Алфред здраво те е впримчил, Утред — направи гримаса той.

— Не — казах. — Предачките го сториха. — Урд, Верданди, и Скулд, трите жени, оформящи нишките на живота ни в подножието на Игдрасил, бяха решили по кой път да поема. Всичко е съдба. — Ще отида при своята жена.

— Но не веднага — рече с полуусмивка Рагнар и ме отведе до реката, откъдето малка лодка ни откара до закотвената „Летяща усойница“. Част от екипажа й беше вече на борда, както и Брида, която ми даде да се подкрепя с хляб и пиво. По първи зори, когато небето едва се бе развиделило достатъчно, за да различим калното устие, Рагнар нареди да вдигнат котва и ние се понесохме, носени от течението и отлива, докато не стигнахме достатъчно широко място. Тук веслата се спуснаха, мъжете наблегнаха върху дръжките им и корабът грациозно се стрелна към спокойните води на Пуул, където бе събран почти целия датски флот. Не отидохме далеч, само до голите брегове на голям остров, разположен насред това вътрешно море — убежище на катерички, лисици и морски птици. Щом килът изстърга върху чакъла, Рагнар се обърна и ме прегърна с думите:

— Вече си свободен.

— Благодаря ти — отвърнах искрено, спомняйки си окървавените тела пред метоха в Уерхам. Той задържа длани върху раменете ми.

— Ти и аз — каза — сме свързани като братя. Не го забравяй. А сега върви.

Прегазих плитчините, докато „Летящата усойница“, като сив призрак в сумрака, бавно се отдръпна назад. Брида ми извика за сбогом, чу се плясък на весла и корабът изчезна.

Това бе негостоприемно място. Някога било обитавано от рибари и ловци, а също и от един монах пустинник, живял дънера на кухо дърво по средата на острова, но идването на датчаните бе прогонило всички и от дървените постройки бяха останали само купчини овъглени греди върху почернялата земя. Бях единственият човек на това късче суша и от брега му можех да наблюдавам как датския флот се насочва към устието на Пуул. Тук той спря, вместо да излезе в открито море, защото вятърът, бездруго поривист от сутринта, се бе усилил още и сега духаше бурно от юг. Вълните се надигаха високи и пенести и се разбиваха в пясъчната ивица, зад която корабите бяха намерили подслон. Предположих, че са се оттеглили натам, защото, оставайки в реката, рискуваха да се изложат на западносаксонските стрели, когато войските на Алфред завземеха отново Уерхам.

Гутрум вече бе извел конницата си от града, а всички останали датчани се бяха натоварили на корабите и сега изчакваха времето да се успокои, за да отплават — но накъде, нямах представа.

Вятърът продължи през целия ден, като ставаше все по-рязък и шибаше с леден дъжд. Накрая се отегчих да гледам клатушкането на закотвените съдове и реших да проуча острова. Край брега открих разнебитена малка лодка, полускрита в гъсталака. Извлякох я до морето и открих, че плава достатъчно добре. Вятърът щеше да ме отнесе в посока, обратна на датчаните, затова изчаках идването на прилива и седнал до кръста в процеждащата се през пролуките вода, поех към свободата. Използвах парче дъска като грубо подобие на весло, но бурята вече ревеше с всичка сила и ме понесе бързо натам, откъдето бях дошъл. Накрая, с падането на нощта, достигнах северния бряг на Пуул и отново се превърнах в скедугенган, проправяйки си път през тръстики и блата, докато не открих по-високо място, където се унесох в неспокойна дрямка под купчина храсти. Щом разсъмна, поех на изток, все така брулен от вятъра и дъжда, за да се озова привечер в Хамтун.

И да открия, че Милдрит и синът ми са изчезнали.

Отведени от Ода Младия.

Отец Уилибалд ми разправи историята. Ода дошъл същата сутрин, докато Леофрик бил долу край брега да подсигурява корабите срещу задаващата се буря, и заявил, че датчаните са напуснали крепостта, най-вероятно са избили заложниците и могат да се появят в Хамтун всеки момент, затова Милдрит трябвало да бяга.

— Тя не искаше да тръгва, милорд — каза Уилибалд с потреперващ глас. Гневът ми явно го тревожеше. — Но те имаха коне — добави, сякаш това обясняваше всичко.

— Не прати ли да повикат Леофрик?

— Не ми позволиха… — Той замлъкна за миг. — Но всички бяхме много уплашени. Датчаните бяха нарушили примирието и мислехме, че си мъртъв.

Разбрах от Леофрик, че щом научил за станалото, се впуснал да преследва Ода, но той вече имал няколко часа преднина, при това в неизвестна посока.

— Тръгнал е на запад — казах. — Обратно към Дефнашир.

— А датчаните? — попита Леофрик. — Те накъде ще се упътят?

— Може би към Мерсия — предположих.

— През цял Уесекс, където ти чака Алфред? — Леофрик поклати глава. — Казваш, че били на коне. В какво състояние бяха конете?

— Лошо. Полумъртви от глад.

— Значи не са тръгнали към Мерсия — заключи твърдо той.

— Ами ако целта им е да се съединят с Уба? — подхвърли Уилибалд.

— Уба! — не бях чувал това име от дълго време.

— Носят се слухове, милорд — поясни притеснено отчето, — че бил при бритите в Уелс. И събирал флот в река Сеферн.

Това имаше смисъл. Уба бе заел мястото на мъртвия си брат Халфдан и очевидно се канеше да поведе нови датски сили срещу Уесекс, но откъде? Ако прекосеше морето откъм Сеферн, щеше да се озове в Дефнашир, обаче можеше да тръгне и по суша, навлизайки в териториите на Алфред от север. За момента това не беше първата ми грижа. Исках единствено да намеря жената и детето си. Естествено, тук играеше роля и накърнената ми гордост, но не само това. Милдрит и аз си подхождахме, тя ми беше липсвала и копнеех да видя сина си. Церемонията под капещия покрив на катедралата бе извършила своята магия и аз я исках да си я взема обратно, а също да накажа Ода Младия, задето ми я бе отнел.

— Дефнашир — казах отново. — Натам е тръгнало проклетото копеле. И утре ние ще го последваме. — Бях сигурен, че Ода ще потърси безопасността на дома си — не защото се боеше от отмъщение, понеже несъмнено ме мислеше за мъртъв, а защото искаше час по-скоро да се скрие далеч от датчаните.

— Ти и аз? — попита Леофрик.

— Не — поклатих глава. — Ще вземем „Хехенгел“, с пълен боен екипаж.

— В това време? — изгледа ме скептично той.

— Вятърът отслабва — казах.

И наистина беше така, макар бурята още да напираше да отнесе сламените покриви, а кепенците час по час да похлопваха. На следващата сутрин морето в залива на Хамтун още бе осеяно със зайчета, което значеше, че отвъд протока Соленте вълните ще са огромни и яростни. Но между облаците вече прозираше слънце, а аз не възнамерявах да чакам. Двама от членовете на екипажа, опитни моряци, се опитаха да ме разубедят да потегля. Бяха виждали подобно време и преди и твърдяха, че бурята ще се завърне. Отказах да ги послушам и въпреки това те дойдоха охотно, което им правеше чест. Отец Уилибалд също се качи на борда — смела постъпка от негова страна, понеже той мразеше морето дори когато беше гладко като огледало.

Поехме от Хамтун с гребла, а щом стигнахме Соленте ги прибрахме и опънахме платното, което се изду от източния вятър така, сякаш самият дракон Нидхьог духаше откъм кърмата. „Хехенгел“ се понесе вихрено напред сред облаци от бели пръски, а още дори не бяхме излезли в открити води. После подминахме западния край на остров Уихт, със стърчащите бели скали, наречени Иглите, и тогава ни удариха първите бурни вълни под които корпусът на „Хехенгел“ запращя. Но ние продължавахме да летим, вятърът постепенно утихваше, а слънцето се показваше през пролуките в навъсеното небе, хвърляйки отблясъци по разпененото море. Тъкмо тогава Леофрик изведнъж нададе предупредителен вик и посочи напред.

Там беше целият датски флот. Подобно на мен, и те бяха решили, че времето се оправя, и вероятно бързаха да се присъединят към Гутрум, защото всички кораби бяха напуснали Пуул и сега се насочваха покрай скалистия нос, за да продължат после на запад. Това означаваше, че или отиват в Дефнашир, също като нас, или целта им е да заобиколят Корнуолум и да се присъединят към Уба в Уелс.

— Какво ще правим сега? — попита ме мрачно Леофрик.

Натиснах рулевото весло, обръщайки носа на юг.

— Ще ги заобиколим — отвърнах, имайки предвид, че ще влезем по-навътре в морето. Съмнявах се да ни последват, защото това щеше да ги отклони от пътя им, а и с малко късмет „Хехенгел“ можеше да им избяга, защото беше бърз кораб и разстоянието помежду ни не беше малко.

Понесохме се по вятъра и аз изпитах познатата радост, порейки гневните вълни, макар че тя надали е била споделяна от мъжете, които трябваше непрестанно да пазят „Хехенгел“ да не потъне, изтребвайки вода през бордовете му. Именно един от тях случайно погледна назад и изкрещя уплашено. Обърнах се и видях черен шквал да се носи над бурното море. Това бе гневно петно от тъмнина и дъжд, което ни приближаваше бързо — толкова бързо, че Уилибалд, който тъкмо се канеше да повръща, падна на колене, прекръсти се и започна да се моли.

— Свали платното! — викнах на Леофрик и той тръгна, олюлявайки се, нататък, но твърде късно, защото шквалът ни връхлетя. В един момент слънцето грееше, а в следващия се озовахме в някаква адска въртележка. Целият корпус затрепери, вода, вятър и мрак ни заблъскаха в шеметен вихър и „Хехенгел“ се завъртя под техния напор, заставайки напряко на пътя им. Нищо, което правех, не можеше да го удържи и видях как Леофрик се плъзга по палубата, когато целият старборд се оказа под вода.

— Дръж се! — викнах му неистово. — Дръж се! — И тогава, със звук като от гръмотевица, голямото платно се разцепи на парцаливи ивици, които продължиха да се веят от рея. Корабът бавно се изправи, но беше нагазил дълбоко, пълен с вода. Вложих цялата си сила, мъчейки се да маневрирам, малко по малко да обърна носа му срещу кипящите стихии. Мъжете се молеха, кръстеха, изчерпваха вода, а остатъците от платното и такелажа плющяха като пипала на чудовища. Вятърът ревеше сред тях с гласа на обезумели фурии и аз си помислих колко глупаво ще е да умра насред морето толкова скоро, след като Рагнар ми бе спасил живота.

Успяхме да спуснем шест гребла и така, с по двама мъже на гребло, някак да се съпротивляваме на кипящия хаос. Те опъваха отчаяно, други трима режеха оплетения такелаж, докато всички останали изгребваха с кофи нахлуващата вода. От заповеди нямаше смисъл — никакъв глас не можеше да се чуе през свистящия вятър, който съдираше кожата от морето и я завихряше на бели парцали. Високите валове на вълните не представляваха опасност, защото „Хехенгел“ се издигаше върху тях, но пречупените им гребени заплашваха да ни потопят. Видях как мачтата се накланя заплашително, после масивният й ствол от смърч се прекърши и се сгромоляса през палубата върху единия борд, предизвиквайки нов потоп. Леофрик и дузина мъже успяха с дружни усилия да я изтикат в морето, където тя потъна за малко и се показа отново, удържана край корпуса от плетеницата въжета от тюленова кожа. Леофрик взе брадва и газейки във вода до колене, започна да ги сече, но аз му изкрещях, колкото ми държаха дробовете, да престане.

Защото мачтата, плаваща успоредно с нас, изглежда, стабилизираше кораба. Вълните се пречупваха в нея и преминаваха като хълмове под дъното „Хехенгел“, тъй че ние най-сетне успяхме да си поемем дъх.

Мъжете се спогледаха един друг, сякаш удивени, че са още живи, а аз дори успях за момент да пусна рулевото весло, защото мачтата, с все още прикрепения към нея рей и останките от платното, ни помагаше да запазваме курса. Открих, че цялото тяло ме боли. Бях прогизнал до кости и навярно премръзнал, макар да не усещах студ.

Леофрик дойде и застана до мен. Носът на „Хехенгел“ сочеше на изток, но ние се движехме на запад, тласкани от прилива и вятъра. В този миг забелязах нещо край брега и докоснах Леофрик по рамото, за да му го покажа.

Там цял един флот загиваше.

Излизайки от устието на Пуул, датчаните бяха поели на юг, следвайки очертанията на сушата, което означаваше, че сега тя се намираше от подветрената им страна и внезапното връхлитане на бурята не им оставяше никакъв шанс. Кораб след кораб беше запращан срещу брега. Няколко успяха да заобиколят носа, шепа други гребяха отчаяно към открито море, ала повечето бяха обречени. Не виждах гибелта им, но можех да си я представя. Трясъкът при удара в скалите, кипящата вода, нахлуваща през пробойните, мелницата от море, вятър и отломки, сред която попадаха давещите се. Гордите драконови носове се разбиваха, а селенията на морския бог се пълнеха с душите на умрелите воини. Вярно, те бяха наши врагове, но се съмнявам, че някой от нас изпитваше друго освен жал. Морето дарява студена и самотна смърт.

Рагнар и Брида. Колкото и да напрягах поглед, не можех да различа корабите от дъжда и бушуващите вълни. Видяхме как един, който изглеждаше, че се е спасил, внезапно потъна. Издигна се върху гребена на вълна сред пръски от пяна, гребейки с всички сили към избавлението, а в следващия миг просто изчезна. Изгуби се без следа. Други кораби се блъскаха помежду си, греблата им се преплитаха и чупеха. Някои опитаха да обърнат обратно към Пуул, но повечето се оказаха изхвърлени на брега, върху пясъка или назъбените скали. Само малка, печално малка част успя да се измъкне с отчаяно гребане, но всички датски съдове бяха претоварени — носеха хора, чиито коне бяха умрели, носеха цяла една армия неизвестно накъде. И тази армия сега биваше унищожена.

Вече бяхме подминали носа, носени бързо на запад, когато един датски кораб, по-малък от нашия, ни доближи. Кърмчията погледна към нас с мрачна усмивка, сякаш да покаже, че сега има само един враг и това е морето. После ние изостанахме, защото такелажът, който влачехме, ни забавяше. Дъждът продължаваше да плющи злостно, усилван от вятъра, а водите наоколо бяха пълни с плаващи дъски, счупени реи, фигури на драконови глави, дълги гребла, щитове и човешки тела. Видях едно куче да плува с облещени, обезумели очи и за момент го взех за Нихтгенга, но после забелязах, че има черни уши, докато на Нихтгенга бяха бели. Надвисналите заплашителни облаци бяха с цвят на желязо, а под тях вълните се надигаха мътнозелени, увенчани с бели гребени. „Хехенгел“ се извисяваше върху всяка от тях, после се спускаше в стръмните падини помежду им, треперейки от напрежение като живо същество, но в крайна сметка оцеля. Беше здраво построен и успя да съхрани и нас, докато наблюдавахме как датските съдове загиват, а отец Уилибалд се молеше.

Странно, но морската му болест бе отминала. Изглеждаше блед и несъмнено се чувстваше изцеден, но докато бурята ни блъскаше, забрави за повръщането си и дори успя да застане до мен, придържайки се за рулевото весло.

— Кой е датският бог на морето? — ме попита през воя на вятъра.

— Ньорд! — викнах му в отговор.

— Тогава моли се на него, а аз ще се моля на нашия Господ — ухили се той.

Аз се засмях.

— Ако Алфред разбере какви ги приказваш, никога няма да станеш епископ!

— И бездруго няма да стана, ако не се измъкнем живи! Затова, моли се!

И аз наистина се молих, докато бурята бавно, неохотно, отпускаше своята хватка. Облаците продължаваха да се носят ниско над развълнуваното море, но вятърът утихна и ние вече можехме да се освободим от отломките на мачтата, да спуснем веслата и да обърнем „Хехенгел“ на запад, гребейки сред останките от разбития датски флот. Пред нас плаваха двайсетина съда, зад нас имаше още няколко, но по моя преценка най-малко половината, ако не и повече, бяха потънали. Изпитвах глождещ страх за Рагнар и Брида. Когато настигахме някои от по-малките кораби, аз се приближавах до тях и виках колкото ми глас държи:

— Виждали ли сте „Летящата усойница“?

— Не — отвръщаха ми те.

Същият отговор идваше отново и отново. Те знаеха, че сме вражески съд, но не ги беше грижа, защото в подобни води човешките вражди губеха смисъл. Продължихме да гребем, оставяйки датчаните зад гърба си, и с падането на вечерта, докато сетните лъчи светлина се процеждаха като прясна кръв през разкъсващите се облаци на запад, аз насочих „Хехенгел“ към извитото устие на река Уиск. За пореден път, след като напуснахме открито море, всичко край нас утихна и ние, внезапно почувствали се в безопасност, поехме нагоре по течението. Оттук се виждаха смрачаващите се хълмове, сред които се намираше Окстън, но там не се мяркаше никаква светлинка.

Спряхме „Хехенгел“ на малък пристан и слязохме, олюлявайки се, на брега. Някои от мъжете се кръстеха, докато други коленичеха и целуваха земята. Наблизо имаше няколко къщи и ние нахълтахме в тях, като наредихме на собствениците да запалят огньове и да ни дадат храна. После аз излязох навън и зърнах малки проблясъци нагоре по течението. Досетих се, че това са факлите, горящи на оцелелите датски кораби, които по някакъв начин бяха успели да влязат в реката и сега гребяха навътре към сушата, към Ексансестър. Навярно там ги очакваше конницата на Гутрум, с която останките от флота щяха да се съединят. Хрумна ми, че ако изобщо е оцелял, Ода Младия също може да се опита да стигне дотам.

Заедно с Милдрит и моя син. Докоснах чука на Тор и се помолих те още да са живи.

После, докато тъмните кораби преминаваха покрай нас, заспах.

 

 

На сутринта изтеглихме „Хехенгел“ навътре в пристанището, където щеше да остане върху тинята по време на отлива. Бяхме четирийсет и осем души, изморени, но живи. Небето все още бе забулено от облаци, високи и сиво-розови, носещи се подир останките на отминаващата буря.

Стигнахме Окстън пеша, през гори и обрасли със синчец ливади. Дали се надявах да заваря Милдрит там? Мисля, че да, но, разбира се, нея я нямаше. Посрещнаха ни само надзирателят Осуалд и робите, които не знаеха нищо за случващото се.

Леофрик настоя за един ден почивка, за да изсушим дрехите, да наточим оръжията и да напълним стомасите си, но мен не ме свърташе, затова взех двама мъже, Сенулф и Ида, и поех към Ексансестър, който се намираше на север, на отсрещния бряг на Уиск. Крайречните селища бяха опразнени, защото жителите им, научили за идването на датчаните, се бяха укрили в околните хълмове. Изкачихме се по пътеките и открихме неколцина от тях, но те не можаха да ни кажат нищо, освен че в реката са се появили кораби с драконови глави, което виждахме и сами. Пострадалият от бурята флот се събираше под каменните стени на Ексансестър. Имаше повече съдове, отколкото си мислех, което предполагаше, че значителна част от тях се е разминала с бедствието, изчаквайки в спокойните води на Пуул, и те продължаваха да пристигат, гребейки нагоре по тясното корито на реката. Преброихме към деветдесет кораба, или близо половината от флота на Гутрум. Опитах да различа сред тях корпуса на „Летящата усойница“, но разстоянието бе твърде голямо.

Гутрум Злощастния. За сетен път се убеждавах колко добре му приляга това прозвище. Измъквайки се от Уерхам, той несъмнено се бе надявал да укрепи силите си в Ексансестър и после да удари на север, а вместо това боговете на вятъра и морето бяха поразили и осакатили армията му. Но тя още бе силна и за момента се намираше в безопасност зад римските стени на града.

Искаше ми се да прекосим на отсрещния бряг, но покрай корабите сновяха твърде много датчани, затова продължихме още по течението, докато на пътя, водещ западно от Ексансестър, не видяхме група въоръжени мъже. Този път пресичаше моста над реката и продължаваше през мочурищата към Корнуолум. Гледах дълго мъжете, тъй като не знаех на чия страна са, но като видях, че също се взират тревожно към града, заключих, че трябва да са англичани. С придружителите ми излязохме насреща им, преметнали щитовете на гръб, за да покажем, че не сме враждебно настроени.

Отрядът се състоеше от осемнайсет души, начело с тан на име Уитгил, който бе командвал гарнизона на Ексансестър. Повечето от хората му бяха измрели при атаката на Гутрум. От не особено словоохотливия му разказ стана ясно, че не е очаквал неприятности и е оставил само неколцина стражи на източната порта. Като видели приближаващите се конници, те ги взели за англичани, което позволило на нападателите да превземат портата, а оттам да пуснат и останалите в крепостта. Уитгил твърдеше, че е водил битка в центъра на града, но по смущението на хората му си личеше, че съпротивата, ако изобщо я е имало, е била жалка и че най-вероятно Уитгил просто си е плюл на петите.

— Ода там ли беше? — попитах.

— Лорд Ода? — учуди се Уитгил. — Разбира се, че не.

— А къде е тогава?

Той ме изгледа така, сякаш падам от луната.

— На север, къде другаде. Поведе войската още преди седмица.

— Срещу Уба?

— Да, такава бе заповедта на краля.

— А къде е Уба? — продължих да разпитвам.

Оказа се, че Уба е превел корабите си откъм залива Сеферн, акостирайки дълбоко в Западен Дефнашир. Той бе предприел пътуването преди бурята, което означаваше, че армията му е непокътната, а на Ода бе наредено да пресече настъплението му навътре в Уесекс. Щом Ода беше потеглил преди седмица, значи синът му знаеше това и навярно бе отишъл да се присъедини към баща си. Където и да се намираха сега, там трябваше да е и Милдрит. Опитах да се осведомя за Ода Младия, но Уитгил отвърна, че нито го е виждал, нито го е чувал от Коледа насам.

— Колко хора води Уба? — попитах.

— Много — бе единственият отговор, който успях да изкопча.

— Господарю — докосна ме в този момент по лакътя Сенулф, сочейки на изток.

Обърнах се и видях конници да се задават откъм речната долина към хълма, върху който е построен Ексансестър. Бяха много, а сред тях имаше знаменосец с високо вдигнат флаг. Разстоянието не ми позволяваше да различа емблемата, но зеленият и белият цвят ясно говореха, че е западносаксонски. Значи Алфред бе дошъл тук? Изглеждаше твърде вероятно, но нямах намерение да прекосявам реката, за да се уверя. Интересуваше ме единствено да открия Милдрит.

Войните се водят сред неизвестност. Истината пътува бавно, а пред нея се носят слуховете и невинаги е лесно да узнаеш какво се случва в действителност. Изкуството е да извадиш чистата кост на фактите от гнилата плът на страха и лъжите.

Какво знаех аз? Знаех, че Гутрум е нарушил примирието и е превзел Ексансестър, а също че Уба се намира в Северен Дефнашир. Следователно датчаните се мъчеха да сторят онова, в което се бяха провалили миналата година — да разцепят западносаксонските сили. Докато Алфред се сражаваше с едната армия, другата щеше да опустошава земите му или може би да го нападне в гръб — затова и на дефнаширската войска бе заръчано да блокира настъплението на Уба. Дали битката вече се беше състояла? Жив ли бе Ода? А синът му? Живи ли бяха Милдрит и моят син? Във всеки сблъсък между Ода и Уба аз бих заложил на последния. Той бе велик воин, легенда сред датчаните, докато Ода бе просто един сприхав, тревожен, застаряващ и побеляващ мъж.

— Потегляме на север — казах на Леофрик, когато се прибрахме в Окстън. Нямах желание да виждам Алфред. Той несъмнено планираше да обсади Гутрум и влезех ли в лагера му, щеше да ми нареди да се присъединя към войските, заели позиции около града, където само щях да седя, да чакам и да се притеснявам. Предпочитах да търся Уба. Затова на следващата утрин, под лъчите на пролетното слънце, екипажът на „Хехенгел“ пое пешком на север.

 

 

Войната на Уесекс беше с датчаните, докато моята война бе с Ода Младия и аз знаех, че тя е подклаждана от гордостта. Проповедниците постоянно ни повтарят, че гордостта е голям грях, но те грешат. Гордостта прави мъжа, определя действията му, тя е щитът около неговото име и датчаните разбираха това. Мъжът умира, казваха те, но името — не.

Какво търсим ние у един господар? Сила, щедрост, твърдост и успех. Защо човек да не се гордее с тези неща? Покажете ми някой смирен воин и аз ще видя в него труп. Алфред проповядваше смирение, дори сам си го приписваше, като обичаше да се появява босоног в църквата и да се просва пред олтара, но всъщност не го притежаваше наистина. Той бе горд и всяваше страх у другите заради това, както и подобава на един крал. Те се бояха от недоволството му, бояха се, че щедростта му към тях може да секне. Репутацията поражда страх, а гордостта пази репутацията — и аз крачех на север, защото гордостта ми бе застрашена. Жената и детето ми бяха отнети от мен и аз щях да си ги върна. Ако бяха наранени, тогава щях да си отмъстя и мирисът от кръвта на моя враг щеше да накара другите да се боят от мен. Не ме интересуваше дали Уесекс ще падне, или не, репутацията ми беше по-важна, затова ние заобиколихме Ексансестър отдалеч, следвайки стръмните пътеки през хълмовете, докато не стигнахме Туифирд, малко селище, претъпкано с бегълци от Ексансестър. Никой от тях не знаеше новини за Ода Младия, нито бе чувал за битка на север, макар един свещеник да заяви, че предната нощ три пъти поред е ударила мълния, което според него бе сигурен знак, че Бог е поразил варварите.

От Туифирд поехме покрай обширните мочурища, през красиви, гъсто обрасли с гори хълмове. Щеше да ни е по-лесно, ако яздехме, но нямахме коне, а малкото, които видяхме по пътя, бяха стари и болнави. Прекарахме нощта в дълбока клисура сред цъфнали храсти и синчец. Славей ни пя за лека нощ, а шумен птичи хор ни събуди на сутринта. Продължихме да вървим, докато наближихме морето и там срещнахме хора, избягали от северните крайбрежни земи заедно със семействата и добитъка си. Тяхното присъствие ни подсказа, че скоро трябва да видим датчаните.

Трите предачки отново оформяха съдбата ми. Удебеляваха своите нишки, усукваха ги по-плътно, превръщаха ме в онова, което съм. Но тогава, взирайки се от брега, изпитах единствено убождане на страх, защото там бе флотата на Уба, гребяща на изток, успоредно с конниците и пехотата, които напредваха по сушата.

Бегълците, напуснали своите домове, ни казаха, че датчаните дошли откъм уелските земи, пресичайки залива Сеферн, и акостирали на място, наречено Бердастопол, разположено далеч в западната част на Дефнашир. Оттам се бяха снабдили с коне и провизии, но атаката им на изток, в сърцето на Уесекс, бе забавена от страховитата буря, опустошила флота на Гутрум. Корабите на Уба бяха изчакали в пристанището на Бердастопол до нейното отминаване, но после, необяснимо защо, бяха продължили да чакат дори и след като времето се бе оправило. Допусках, че Уба, който не правеше нищо без благоволението на боговете, бе хвърлил своите рунически пръчки, бе намерил знаците им за неблагоприятни и това го беше спряло. Сега поличбата навярно бе по-добра, защото армията му напредваше с пълни сили. Преброих трийсет и шест кораба, което означаваше поне хиляда и двеста-триста мъже.

— Накъде отиват? — попита един от хората ми.

— На изток — изръмжах.

Какво друго можех да кажа? На изток, в Уесекс. На изток, към богатите земи на последното английско кралство. На изток към Уинтансестър или към някой от другите апетитни градове, където църквите, манастирите и метосите преливаха от съкровища; на изток, където ги очакваше плячка; на изток, където имаше храна и коне; на изток, за да поканят още свои сънародници да се присъединят към тях през границата с Мерсия. Тогава Алфред щеше да е принуден да се обърне, за да ги пресрещне, а армията на Гутрум да настъпи откъм Ексансестър, тъй че Уесекс да се окаже притиснат между две датски пълчища. Само че дефнаширската войска на лорд Ода също трябваше да е някъде тук и неин дълг бе да възпре силите на Уба.

Продължихме на изток, преминавайки от Дефнашир в Съморсете и следвайки като сенки датчаните, които не можеха да ни видят от ниското. Вечерта видях как корабите на Уба пристанаха край брега и лагерът им скоро се освети от огньове. Ние също запалихме свои огньове навътре сред дърветата, а на другата сутрин потеглихме още преди изгрев-слънце. Така изпреварихме врага и към обяд видяхме отдалеч първите западносаксонски бойци. Те бяха конници, вероятно изпратени на разузнаване, и сега бързаха да се оттеглят пред датската заплаха. Продължихме, докато хълмовете не отстъпиха място на долина, и открихме, че именно тук лорд Ода е решил да даде отпор на нашествениците, заемайки старо укрепление, построено край реката.

Реката беше Педредан и край устието й в залива Сеферн имаше малко селище на име Кантуктон, с древна крепост наблизо, която местните наричаха Синуит. Тя бе много стара, според отец Уилибалд по-стара дори от римляните, и бе изградена чрез издигане на пръстени стени върху билото на един хълм и изкопаване на ровове пред тях. Времето не бе пощадило конструкцията — тя бе износена, порутена и обрасла с трева, а рововете бяха станали по-плитки. На едно място стената почти бе изравнена със земята, но укреплението все пак си беше укрепление. Тук лорд Ода бе съсредоточил силите си и тук щеше да умре, ако не успееше да победи Уба, чиито кораби вече се показваха откъм устието на реката.

Не се упътих право натам, а първо спрях в укритието на група дървета, за да се приведа в подходящ вид. Превърнах се в лорд Утред в пълното му бойно великолепие. Надянах ризницата, която робите в Окстън бяха излъскали с пясък, а върху нея препасах кожен колан за Змийски дъх и Жилеща оса. Обух високи ботуши, сложих блестящия шлем и нарамих щита си. Когато всички токи и ремъци бяха здраво затегнати, се почувствах същински бог на войната, готов да се впусне да убива. Хората ми също се подготвиха и провериха оръжията си и дори отец Уилибалд си отряза дебела ясенова тояга, достатъчно здрава, за да строши човешки череп.

— Ти няма нужда да се биеш, отче — казах му.

— Сега всички трябва да се бием, милорд — отвърна той, сетне отстъпи и ме огледа с лека усмивка. — Пораснал си.

— Всички момчета растат.

— Помня, когато те видях за първи път. Беше невръстно дете. А сега чак се боя от теб.

— Да се надяваме, че и врагът ще се бои. — Не знаех кой точно враг имам предвид, Ода или Уба. Прииска ми се у мен да е флагът на Бебанбург, с ръмжащата вълча глава, но трябваше да се задоволя с оръжието и щита си. Излязох с хората си от гората и ги поведох през полето към укреплението, където дефнаширската войска предстоеше да даде своя отпор. Датската пехота се виждаше на километър-два от лявата ни страна, прииждаща бързо откъм крайбрежния път, за да обгради хълма Синуит, но още твърде далеч, за да ни спре. Отдясно, по течението на река Педредан, приближаваха още датчани на своите увенчани с драконови глави кораби.

— Превъзхождат ни по брой — отбеляза Уилибалд.

— Така е — съгласих се.

По реката плаваха лебеди, из неокосената трева сновяха пъдпъдъци, а в ливадите цъфтяха пурпурни орхидеи. Беше време за сенокос, за стригане на овце. Не е нужно да съм тук, помислих си. Не е нужно да ходя на онзи хълм, където датчаните ще дойдат да ни избият. Погледнах към хората си и се зачудих дали и на тях им минават подобни мисли, но когато срещах очите им, те само ми кимваха или се усмихваха и аз изведнъж осъзнах, че ми вярват. Бях техен водач и те не подлагаха волята ми на съмнение, макар Леофрик да разбираше опасността. Той ме настигна и каза тихо:

— От онзи хълм има само един излаз.

— Знам.

— Не успеем ли да излезем с бой, там ще си останем. Мъртви.

— Знам — повторих и пак се сетих за трите предачки, които усукваха все по-стегнато нишките си. Погледнах към Синуит и видях, че на самия му връх има жени — жени, закриляни сега от своите мъже. Милдрит също можеше да е сред тях и всъщност това бе причината да изкачвам хълма — защото не знаех къде другаде да я намеря.

Но предачките ме изпращаха на това древно пръстено укрепление по друга причина. Тепърва ми предстоеше да се бия в истинска стена от щитове, в най-предните редове, сред възторга и ужаса, където да убиеш един враг означава единствено да се изправиш гърди в гърди със следващия. Хълмът на Синуит бе пътят към окончателното ми възмъжаване и аз трябваше да го изкача, защото нямах друг избор — така бяха решили предачките.

От дясната ни страна, надолу по долината на Педредан, се разнесе рев и аз видях край един от пристаналите кораби да се издига знаме. Това бе гарвановият флаг на Уба. Уба, последният, най-силният и най-страховитият от синовете на Лотброк, бе докарал своите викинги пред Синуит.

— Виждаш ли онзи кораб? — посочих на Уилибалд към развятото знаме. — Преди десет години съм го стъргал и чистил със собствените си ръце. Тогава бях десетгодишен.

— Същия кораб? — попита Уилибалд, докато датчаните снемаха щитовете си от бордовете, а слънцето хвърляше отблясъци от безбройните остриета на копията им.

— Може би. А може би не. — Не бе изключено корабът да е и нов, но това нямаше значение. Важното бе, че той е довел Уба.

В Синуит.

 

 

Дефнаширската войска образуваше плътна линия там, където стената бе разрушена. Някои държаха в ръце лопати и се опитваха да издигнат наново земния вал, но нямаше да имат време за това — не и ако Уба се впуснеше в атака. Аз минах между тях, разбутвайки мъжете с щита си, без да обръщам внимание на онези, които питаха кои сме, и се упътих към върха на хълма, където се вееше знамето на Ода, с изобразен върху него черен елен.

Щом приближих, свалих шлема от главата си и го хвърлих на отец Уилибалд. После изтеглих Змийски дъх, защото видях Ода Младия, застанал редом с баща си. Той се бе вторачил така, сякаш виждаше призрак — и навярно наистина ме е взел за такъв.

— Къде е тя? — извиках, насочвайки меча към него. — Къде е тя?

Охраната на Ода ни наобиколи, а Леофрик извади своето острие, изтънелия от битки Убиец на датчани.

— Не! — кресна отец Уилибалд и притича напред, с вдигната тояга в едната ръка и моя шлем в другата. — Не! — опита се да ме отдръпне, но аз го блъснах встрани, само за да се озова срещу още трима от свещениците на Ода, които преградиха пътя ми. Това му бе лошото на Уесекс, че човек навсякъде попадаше на свещеници. Тези тримата гледаха като мишки в запален сламеник, затова прекрачих между тях и се изправих срещу Ода Младия.

— Къде е тя? — попитах отново.

Той носеше ризница, толкова излъскана, че заслепяваше с блясъка си. Шлемът му бе инкрустиран със сребро, към ботушите му бяха прикрепени железни плочки, а синята му мантия бе прикрепена на врата с голяма брошка от злато и кехлибар.

— Къде е тя? — попитах за четвърти път и този път върхът на Змийски дъх бе само на педя от гърлото му.

— Жена ти е в Кридиантон — отговори лорд Ода вместо сина си, който бе твърде уплашен, за да отвори уста.

— А синът ми? — Взрях се в прежълтялото лице на Ода Младия. — Къде е синът ми?

— И двамата са заедно с моята съпруга в Кридиантон — отвърна пак баща му. — И са в безопасност.

— Ще се закълнеш ли в това?

— Да се закълна? — Сега вече лордът се разгневи и грозното му, покрито с брадавици лице почервеня. — Как смееш да ми говориш така? — Той изтегли меча си и хората му пристъпиха по-близо. — Даваш ли си сметка, че можем да те съсечем като куче?

Описах дъга с оръжието си, посочвайки с него към реката.

— Знаеш ли чие е това знаме? — попитах с висок глас, тъй че доста от защитниците на крепостта можеха да ме чуят. — Това е гарвановият флаг на Уба Лотброксон. Аз съм виждал Уба Лотброксон да убива. Виждал съм го да стъпква хора в морето, да разпаря коремите им, да сече главите им, да гази до колене в кръвта им, да кара меча си крещи предсмъртната им песен, а ти ще убиеш онзи, който е дошъл да се бие с него редом с теб? Направи го тогава. — Разперих ръце, оголвайки гърди пред острието му. — Направи го — повторих и го заплюх. — Но първо се закълни, че жената и детето ми са в безопасност.

Той дълго остана неподвижен, после бавно свали меча.

— Заклевам се — каза. — В безопасност са.

— И онова нещо там — насочих Змийски дъх към сина му — не я е докосвало?

Лордът погледна към Ода Младия и той поклати глава.

— Не съм — рече прегракнало. — Просто те мислех за мъртъв и исках тя да е на сигурно място. Това е всичко, кълна се.

Прибрах меча в ножницата.

— Дължиш на жена ми осемнайсет шилинга — подхвърлих на лорда и се отдалечих.

Бях дошъл в Синуит. Нямаше нужда да съм на този хълм, но бях тук. Защото съдбата е всичко.