Бърнард Корнуел
Последното кралство (3)

Глава първа

Датчаните постъпиха умно в онзи ден. Бяха изградили стени вътре в града и след като подмамиха хората ни сред тях, ги обкръжиха и избиха. Не изтребиха цялата армия на Нортумбрия, защото дори най-свирепите воини се уморяват от клане, а освен това те припечелваха и от търговия с роби. Повечето пленници от Англия ги продаваха на фермерите по дивите северни острови, в Ирландия, или се изпращаха през морето в датските земи. По-късно научих, че някои стигали до големите пазари на роби във Франкия или дори далеч на юг, по места, където нямало зима, а жителите им, с кожа тъмна като овъглено дърво, плащали добри пари за мъжете и още по-добри — за младите жени.

Но все пак убиха достатъчно от нас. Ела и Осберт загубиха живота си, а също и моят баща. Ела и баща ми имаха късмет, защото паднаха в боя с меч в ръка, но Осберт беше пленен и измъчван същата нощ, докато датчаните пируваха в града, вонящ на кръв. Някои от победителите охраняваха стените, други празнуваха по къщите, но повечето се събраха в замъка на падналия крал на Нортумбрия, където Рагнар отведе и мен. Не знам защо го направи — по-скоро очаквах да бъда убит или в най-добрия случай продаден в робство, но той ме накара да седна на трапезата заедно с останалите. Сложи пред мен печена гъша кълка, половин самун хляб и кана с пиво и ме плесна закачливо зад врата.

Останалите датчани отначало не ми обръщаха внимание. Бяха твърде заети да пируват и да аплодират пиянските сбивания. Най-силните овации обаче се разразиха, когато плененият Осберт бе накаран да се дуелира с млад боец, който притежаваше изключителна ловкост с меча. След като потанцува грациозно около краля, той отсече лявата му ръка, а накрая разпори с един замах и корема му. Осберт бе пълен мъж и червата му се изсипаха като змиорки, разпилени от скъсана мрежа. Някои от датчаните се натъркаляха по пода от смях. Кралят дълго време остана жив, а докато викаше и молеше да го довършат, те разпънаха на кръст един свещеник, който се бе сражавал в битката срещу тях. Нашата религия едновременно ги интригуваше и отблъскваше и те спореха на пияни глави дали е възможно човек да се убие по този начин. После ръцете на свещеника се измъкнаха от гвоздеите, което ги разгневи и те се опитаха да го приковат повторно, този път за дъсчените стени на залата. Накрая се отегчиха и един от тях заби в гърдите му копие, което строши ребрата и разкъса сърцето му.

След като свещеникът умря, шепа от тях се обърнаха към мен. Понеже ме бяха видели в шлема с позлатения пръстен, решиха, че трябва да съм син на краля. Облякоха ме в мантия и един се качи върху масата, за да пикае отгоре ми. Точно тогава се разнесе гръмовен глас, който им нареди да спрат. Рагнар разблъска тълпата, смъкна мантията от мен и ги нахока. Не знам какво им каза, но те подвиха опашки, докато той ме прегърна през раменете, отведе ме до един издигнат подиум в ъгъла и ми даде знак да се кача на него. Там заварих стар мъж, който се хранеше сам. Беше сляп, със забулени от млечнобели пелени очи и сбръчкано лице, обрамчено от сива коса, дълга като на Рагнар. Той ме чу да приближавам и зададе някакъв въпрос. Рагнар му отговори и после се отдалечи.

— Трябва да си гладен, момче — рече старецът на английски.

Не отвърнах нищо, ужасѐн от слепия му взор.

— Къде се изгуби? — попита той. — Да не би джуджетата да те завлякоха под земята?

— Гладен съм, да — промълвих.

— А, тук си бил значи. Ето, има месо и хляб, сирене и пиво. Как се казваш?

Едва не отвърнах „Осберт“, преди да се сетя, че съм прекръстен.

— Утред — рекох.

— Ама че грозно име. Моят син ми заръча да се грижа за теб. Ще го сторя, но и ти също трябва да се погрижиш за мен. Ще ми отрежеш ли малко месо?

— Синът ти? — попитах.

— Да, ърл Рагнар — отвърна старецът. — Понякога му викат Рагнар Безстрашния. Кого убиваха там?

— Краля. И един свещеник.

— Кой крал?

— Осберт.

— Добре ли умря?

— Не.

— Значи не е трябвало да бъде крал.

— А ти крал ли си?

Той се засмя.

— Аз съм Равн. Някога бях воин и владетел, но сега съм сляп и не ставам за нищо. Би трябвало да ми строшат черепа с тояга и да ме пратят да си почивам в отвъдното. — Не отвърнах нищо, защото не знаех какво да кажа. — Но все пак се мъча да бъда полезен — продължи Равн, търсейки опипом хляба. — Говоря твоя език, както и тези на бритите, вендите, фризийците и франките. Езикът сега е моят занаят, момче, защото съм станал скалд.

— Скалд?

— Стихоплетец, иначе казано. Поет, тъкач на мечти, човек, който прави слава от нищото и те заслепява с нея. Работата ми е да разкажа историята на днешния ден така, че никой да не забрави великите ни подвизи.

— Но как ще разкажеш какво се е случило, щом не можеш да виждаш? — попитах.

Равн отново се засмя.

— Чувал ли си за Один? Ако си, трябва да знаеш, че той е пожертвал едното си око, за да придобие дара на поезията. Значи може би аз съм два пъти по-добър скалд от него, а?

— Аз самият съм потомък на Уоден — рекох.

— Така ли? — Той изглеждаше впечатлен или може би просто искаше да бъде учтив. — И кой си ти тогава, Утред, потомък на великия Один?

— Аз съм лордът на Бебанбург — казах, което ми напомни, че вече нямам баща. Цялото ми самочувствие рухна и за мой срам се разплаках. Равн не ми обърна внимание, заслушан в пиянските викове, песните и писъците на момичетата, пленени в нашия лагер, които сега предоставяха на воините заслужената награда за победата им. Гледайки техните изстъпления, дори забравих за плача си, защото, честно казано, никога по-рано не бях виждал подобни неща — макар че, слава богу, щях достатъчно да ги върша и сам в бъдеще.

— Бебанбург? — повтори Равн. — Бил съм там още преди ти да се родиш. Има двайсет години оттогава.

— В замъка?

— Не в самия замък — призна той. — Беше твърде добре укрепен. Но на един остров на север, където се молят монасите. Убих шестима души тогава. Не монаси, а истински мъже. Воини. — Той се усмихна на спомена. — Кажи ми сега, лорд Утред от Бебанбург, какво става наоколо.

И така аз се превърнах в неговите очи и взех да му описвам как присъстващите пеят и танцуват, как раздират дрехите на жените и какво вършат после с тях — но той не се интересуваше от това.

— Кажи ми — рече, — какво правят Ивар и Уба?

— Кои са те?

— Трябва да заемат почетните места. Уба е по-нисък и прилича на бъчва с брада. Ивар пък е толкова кльощав, че му викат Ивар Безкостния. Ако му събереш краката, можеш да го запънеш в някой лък и да го изстреляш като стрела.

По-късно научих, че Ивар и Уба са двамата по-големи братя от общо трима и че заедно предвождат датската армия. Уба спеше, опрял чернокоса глава върху лактите си, които на свой ред почиваха върху остатъка от вечерята му. Ивар Безкостния обаче бе буден. Имаше изпито, подобно на череп лице, вързана на тила жълтеникава коса и злобно изражение в хлътналите очи. Ръцете му бяха отрупани със златни гривни, които датчаните обичат да носят като доказателство за бойните си подвизи, а на врата му висеше златна верига. С него разговаряха двама мъже. Единият беше прав и сякаш нашепваше нещо в ухото му, а другият седеше с угрижен вид между него и брат му. Описах всичко това на Равн, който поиска да знае как изглежда угриженият мъж, седящ между Ивар и Уба.

— Няма гривни по ръцете — казах, — но носи златен обръч на врата. С кафява коса, дълга брада, доста стар.

— На младите като теб всички им изглеждат стари — отбеляза той. — Това трябва да е крал Егберт.

— Крал Егберт? — учудих се. Никога не бях чувал за него.

— Преди беше лорд Егберт — обясни Равн, — но през зимата сключи мир с нас и за награда го направихме крал на Нортумбрия. Той е крал, но ние сме господари на земята. — Равн се подсмихна и въпреки крехката си възраст прозрях коварството. Тук, на юг, лорд Егберт бе онова, което баща ми представляваше на север — сериозна сила, но ето че датчаните го бяха подкупили да мине на тяхна страна, изключвайки го от битката. Макар и крал на думи, той всъщност бе техен храненик.

— Ако не искаш да умреш — рече ми Равн, — най-добре иди и засвидетелствай почитта си на Егберт.

— Да умра? — изпелтечих. По някакъв начин бях предположил, че след като съм оцелял в битката, значи със сигурност ще живея. Бях още дете и винаги друг се бе грижил за мен, но сега неговите думите ме изправиха пред суровата реалност. Мина ми през ум, че съм сбъркал, разкривайки произхода си. По-добре жив роб, отколкото мъртъв лорд.

— Е, може би няма — каза Равн. — Рагнар те харесва, а той обикновено получава каквото иска. Разбирам, че си го нападнал?

— Нападнах го, да.

— Трябва да е било забавно. Момче, което напада ърл Рагнар? Такова момче е срамота да се погубва, смята той, от друга страна, обаче синът ми винаги е бил ужасно сантиментален. Аз просто бих ти резнал главата, но ето, че сега си тук, жив, и затова мисля, че ще сториш добре, ако отидеш и се поклониш на Егберт.

Връщайки се към далечното минало преценявам, че с поведението си вероятно съм променил хода на онази вечер. Имаше пир, на който присъстваха Ивар и Уба, Егберт се мъчеше да изглежда като крал, Равн се държеше мило с мен, а аз бях далеч по-объркан и уплашен, отколкото си личи от разказа ми, но инак спомените ми за случилото се са много ясни. „Гледай и се учи“, ми бе заръчал баща ми. Слепият старец ме бе накарал да гледам, а аз се учех бързо. Научих що е коварство, особено когато Рагнар, повикан от Равн, ме улови за яката и ме отведе до трапезата, където, след навъсен жест на разрешение от страна на Ивар, ме оставиха да се приближа.

— Велики кралю — изграчих, коленичейки, както ме бе подучил Равн, тъй че учуденият Егберт трябваше да се приведе напред, за да ме вижда. — Аз съм Утред от Бебанбург и моля за височайшето ти покровителство.

Това предизвика тишина, нарушавана единствено от мърморенето на преводача, който говореше на Ивар. После Уба се пробуди и се озърна сепнато за няколко секунди, сякаш не знаеше къде се намира. В един миг ме забеляза и се вторачи в мен. Кожата ми настръхна, защото никога не бях виждал по-страховито лице. Тъмните му очи бяха така изпълнени със злост, че ми се прииска земята да ме погълне, за да се скрия. Не каза нищо, само мълчаливо докосна амулета с форма на чук, висящ на врата му. Уба имаше изпитото лице на брат си, но косата му, за разлика от тази на Ивар, не бе светла и прилепнала към черепа, а черна и бухнала, преминаваща в гъста, осеяна с останки от храна брада. После той се прозя и ми се стори, че надзъртам в пастта на звяр. Ивар каза нещо на преводача си, който на свой ред го предаде на Егберт. Той си придаде суров вид.

— Баща ти избра да се бие срещу нас — рече.

— И сега е мъртъв — отвърнах с просълзени очи. Исках да кажа и още нещо, но думите не излизаха. Вместо това подсмръкнах като пеленаче и усетих презрението на Уба да ме облива като гореща вълна. Избърсах гневно нос.

— Ще решим съдбата ти — произнесе високомерно Егберт и ме отпрати с жест. Върнах се при Равн, който настоя да му разкажа какво се е случило и се усмихна при описанието на зловещото мълчание на Уба.

— Той наистина е страховит мъж — съгласи се. — Знам със сигурност, че е убил шестнайсет души само в едно сражение, а инак жертвите му са безчет, но воюва само когато поличбите са добри. Инак отказва да се бие.

— Поличбите?

— Уба е много суеверен, но също и безкрайно опасен. Ако искаш моя съвет, млади Утред, никога, никога не се бий срещу Уба. Дори Рагнар би се побоял да го направи, а синът ми не се плаши лесно.

— Ами Ивар? — попитах. — Синът ти би ли се изправил срещу Ивар?

— Безкостния? — Равн обмисли въпроса. — И той не пада по-долу от брат си по жестокост, но поне има здрав разум. Ако Рагнар изобщо служи на някого, то това е Ивар. А и са приятели, тъй че няма защо да се бият. Уба е различен. Само боговете му казват какво да прави, а трябва да се пазиш от хора, които приемат своите заповеди от боговете. Сега ми отрежи малко препечена кожичка, момче. Много обичам свинска кожичка.

Не помня колко дълго останах в Йоферуик. Помня обаче, че ме караха да работя. Съблякоха хубавите ми дрехи и ги дадоха на някакво датско момче, а на тяхно място получих въшливи вълнени дрипи, които препасвах с парче връв. Няколко дни приготвях храната на Равн. После дойдоха още датски кораби, пълни най-вече с жени и деца — семействата на победоносната армия. Тогава разбрах, че нашествениците нямат намерение да си тръгват скоро от Нортумбрия. Сред тях беше и Гудрун, съпругата на Равн — едра и с гръмък глас, способен да повали бик, тя ме пропъди от кухненското огнище, за което сега се грижеше заедно с жената на Рагнар. Тя се казваше Зигрид и имаше коса, стигаща до кръста, с цвят на огряно от слънцето злато. С Рагнар имаха двама синове и една дъщеря. Зигрид бе родила общо осем деца, но само тези три бяха оцелели. Рорик, вторият му син, бе с една година по-малък от мен и още в деня, в който се срещнахме, ми налетя на бой сред същинска вихрушка от юмруци и ритници. Аз обаче го повалих по гръб и тъкмо го душах, когато Рагнар вдигна и двама ни за яките, блъсна главите ни една в друга и ни каза да бъдем приятели. По-големият му син, носещ неговото име, бе на осемнайсет, вече мъж, и не пристигна с останалите, защото беше в Ирландия, където се учеше да се сражава и убива, за да стане един ден ърл като баща си. След време се запознах с Рагнар Младия и той много приличаше на своя родител — винаги весел, шумен и буен, подхващащ сърцато онова, което трябваше да се върши, и приятелски настроен към всеки, който му засвидетелстваше уважение.

Както и останалите деца, аз постоянно вършех нещо. Трябваше да се мъкнат дърва за огъня, да се носи вода, да се стържат и почистват корпусите на корабите. Работата не ми тежеше, макар че постоянно влизах в разпри с датските хлапетии и ходех с насинени очи, ожулени кокалчета, навехнати китки и разклатени зъби. Най-големият ми враг беше едно момче на име Свен — две години по-голямо от мен и едро за възрастта си, с кръгло апатично лице, отпусната челюст и зъл нрав. Беше син на един от корабоначалниците на Рагнар, наречен Кяртан. Рагнар притежаваше три кораба. Той командваше единия, Кяртан втория, а третият бе под командването на висок, обветрен мъж на име Егил. Естествено, Кяртан и Егил бяха също и воини, предвождащи екипажите в битка, тъй че се считаха за важни хора и ръцете им бяха отрупани с гривни. Въпросният Свен, синът на Кяртан, разви моментална неприязън към мен и ме наричаше „гнида“, „английски боклук“ и „козя фъшкия“. Поради възрастта и размерите си ме пердашеше с лекота, но аз постепенно завързвах и някои приятелства. За мой късмет Свен мразеше и Рорик, а двамата заедно успявахме да му се опълчим, затова той скоро започна да ме избягва, освен ако не беше сигурен, че съм сам. Като изключим неговия тормоз, не можех да се оплача от онова лято. Рядко се наяждах до насита и винаги бях мръсен, но пък Рагнар ме разсмиваше и не ми оставаше време да тъгувам.

Датската армия все още потушаваше отделни огнища на съпротива в Нортумбрия, тъй че Рагнар често трябваше да отсъства. До мен почти не стигаха новини и нямах представа какво се случва в Бебанбург, ала по всичко личеше, че датчаните затвърждават присъствието си. Всеки няколко дни в Йоферуик пристигаше нов английски тан, за да коленичи пред Егберт, който сега живееше в двореца на краля на Нортумбрия. Впрочем победителите бяха изнесли от този дворец всичко полезно. Пролуката в градската стена бе поправена за един ден — същия ден, в който двайсетина от нас изкопаха голям ров насред полето, на мястото, където армията ни бе побягнала в паника. Напълнихме го с разлагащите се трупове на нашите бойци. Аз познавах някои от тях. Предполагам, че сред телата е било и това на баща ми, но не го видях. Не можех да кажа и че ми липсва особено. Той бе мрачен човек, постоянно изпълнен с лоши предчувствия и мразещ децата.

Най-неприятната работа, която ми дадоха, бе да боядисвам щитове. Първо трябваше да сварим туткал от кравешки кожи — гъсто лепило, което после смесихме с прах от медна руда, стрита в каменни хавани. Получи се лепкава синя паста, с която мажехме новоизработените щитове. После ръцете ми останаха сини с дни наред, но затова пък щитовете украсиха бордовете на един кораб и изглеждаха великолепно. Всеки датски съд имаше рейки от двете страни, на които щитовете можеха да се окачват, застъпвайки се един друг като в боен ред. Специално тези бяха за кораба на Уба — същият, чието дъно бях остъргал преди. Той явно се готвеше да пътува нанякъде и искаше да го направи особено красив. На носа му, извит като лебедова шия от ватерлинията нагоре и после издаден напред, имаше дървена фигура на дракон. Страховитата глава можеше да се вади от поставката си и да се прибира в трюма.

— Махаме главите — поясни ми Рагнар, — за да не плашим духовете.

— Духовете? — попитах аз, вече понаучил датския език.

— Всяка земя си има духове — въздъхна той, примирявайки се с невежеството ми. — Собствени малки богове. Затова когато приближаваме своите земи, махаме главите, за да не ги прогоним. Колко пъти се би днес?

— Нито веднъж.

— Започват да се боят от теб. Какво си окачил на врата си?

Показах му го. Беше малък, грубо изработен железен чук с размерите на палец. При вида му той се изсмя и ме плесна по тила.

— Май ще направим от теб датчанин — рече с явно задоволство. Чукът бе знакът на Тор, датския бог, тачен почти наравно с Один, както те наричаха Уоден. Понякога дори се чудех дали Тор не е по-важен, но явно никой не знаеше, а и не го беше грижа. Сред датчаните нямаше свещеници, което ми се нравеше, защото свещениците постоянно ти забраняваха разни неща, опитваха се да те учат да четеш или те караха да се молиш. Животът без тях бе далеч по-приятен. Датчаните се отнасяха много небрежно към своите божества и все пак почти всеки от тях носеше подобен амулет. Аз бях откъснал своя от шията на едно момче, което тръгна да се бие с мен, и го пазя до ден-днешен.

Кърмата на кораба на Уба, също така извита и висока колкото носа, бе украсена с резбована глава на орел, а на върха на мачтата имаше ветропоказател във формата на дракон. По-късно научих, че щитовете се окачват по бордовете за украса само близо до брега, а в открито море се прибират. Точно под тях се намираха отверстията за греблата, по петнайсет от всяка страна, облицовани с кожа. Когато се плаваше на платна, те се затъкваха с дървени запушалки, за да не влиза през тях вода при накланянето на съда. Преди почистването на корпуса целият кораб бе потопен в реката, за да се издавят плъховете и бълхите. После ние, момчетата, изстъргахме всеки сантиметър дърво и запушихме всяка пролука с напоена във восък вълна. Най-сетне корабът бе готов и в същия този ден в Йоферуик пристигна чичо ми Елфрик.

Разбрах, че предстои нещо особено, когато Рагнар ми донесе шлем — моят собствен, с позлатения обръч върху него, както и туника, поръбена с червени шевици, и чифт обувки. Беше странно да ходя отново с обувки на краката.

— Оправи си косата, момче — рече, но после се сети за шлема и го нахлупи на рошавата ми глава. — Добре, няма нужда да я оправяш — ухили се широко.

— Къде отиваме? — попитах.

— Да слушаме куп празни бръщолевеници. Да си губим времето. Приличаш на франкска курва в тази роба.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Толкова добре, момко! Във Франкия имат страхотни курви — хубави, пухкави и евтини. Хайде да вървим. — И той ме поведе от речния бряг към вътрешността на града. Там бе оживено, магазините бяха пълни, а по улиците трополяха мулета, натоварени със стока. Срещнахме стадо дребни, кафеникави овце, водени на заколение, и те бяха единствените, които не се отдръпнаха, за да сторят път на Рагнар. Неговото име всяваше всеобщ респект — но не мрачен, защото можех да видя усмивките на онези, които го поздравяваха. Макар и господар, той бе изключително популярен — шегаджия и боец, разкъсващ страха така, сякаш бе паяжина. Стигнахме до двореца, който представляваше единствената голяма къща — построена отчасти от камък от римляните, а по-късно достроявана с дърво и тръстикови покриви. Чичо ми ни очакваше в римската част, в просторна стая с каменни колони и варосани стени. С него беше отец Беока и още дузина воини, които познавах до един, защото те бяха останали да бранят Бебанбург, когато с баща ми потеглихме на война.

Кривогледите очи на Беока се разшириха, щом ме зърна. Трябва да съм изглеждал много различен отпреди — по-висок, заякнал, дългокос и обгорял от слънцето. При вида на амулета на врата ми той посочи собственото си разпятие и поклати глава с крайно неодобрение. Елфрик и хората му също се намръщиха, сякаш ги бях подвел, но никой не заговори, вероятно поради присъствието на стражите на Ивар. Всички те бяха грамадни, облечени в ризници и шлемове и въоръжени с бойни брадви с дълги дръжки. Бяха се наредили в дъното на стаята, където върху издигнат дървен подиум стоеше прост стол — настоящият трон на Нортумбрия.

Крал Егберт се появи, придружен от Ивар Безкостния и още десетина мъже, в това число и Равн, който, както бях узнал междувременно, бе съветник на Ивар и брат му. До Равн имаше още един старец, висок и белокос, с дълга брада. Носеше дълги одежди, бродирани с кръстове и крилати ангели. По-късно открих, че това е Улфхер, архиепископът на Йоферуик. Подобно на Егберт, той също се бе врекъл във вярност на датчаните. Кралят седна с неловък вид и дискусията започна. Аз не бях единственият предмет на обсъждане. Говореше се за това кои нортумбрийски лордове заслужават доверие и кои следва да бъдат нападнати, кои земи трябва да се дадат на Ивар и Уба, какъв данък да плащат нортумбрийците, колко коня да се доведат в Йоферуик, колко храна да се осигури на армията, кои старейшини да предоставят заложници, а аз седях отегчен, докато не споменаха и моето име. Наострих уши и чух как чичо ми предлага да платят откуп за мен. Или поне това бе същината, макар нищо да не е толкова просто, когато двайсетина мъже решат да се препират. Дълго време се пазариха за цената, като датчаните искаха безбожната сума от триста сребърни монети, докато Елфрик едва склоняваше на петдесет. Аз не казвах нищо, само седях в ъгъла върху напуканите римски плочи и ги слушах. Тристата се превърнаха в двеста седемдесет и пет, петдесетте се покачиха на шейсет и тъй нататък, като цифрите се сближаваха, но без всякакъв изглед да се срещнат. Тогава Равн, който до момента бе пазил мълчание, заговори.

— Ърл Утред — каза той на датски и това бе първият път, когато чух да ме наричат ърл, което беше датска титла — се врече във вярност на крал Егберт. В това отношение той е по-напред от теб, Елфрик.

Думите бяха преведени и аз видях как Елфрик почервеня от гняв, когато се обърнаха към него без титла. Но той и нямаше такава, освен онази, която сам си бе присвоил. Чух я, когато Беока преведе отговора му.

— Лорд Елфрик — рече младият свещеник — не счита, че клетвата на едно дете има някакво значение.

Нима бях дал клетва? Не помнех да съм се заклевал, макар да бях поискал закрилата на Егберт и да бях достатъчно млад, за да не правя особена разлика между двете. Както и да е, това нямаше значение. Важното бе, че чичо ми е узурпирал Бебанбург. Наричаше себе си лорд. Изгледах го потресено, а той ми отвърна с израз на неподправено презрение.

— По наше мнение — каза Равн, отправил слепите си очи към тавана, където част от покрива липсваше, тъй че между гредите ръсеше лек дъждец — интересите ни ще са по-добре защитени, ако имаме в Бебанбург свой собствен, заслужил доверието ни ърл, отколкото да държим човек, в чиято лоялност не сме убедени.

Елфрик усети накъде вее вятърът и направи единственото, което можеше да се очаква. Отиде до подиума, коленичи и целуна протегната десница на краля, като за награда получи благословия от архиепископа.

— Предлагам сумата от сто сребърни монети — каза, вече засвидетелствал верността си.

— Двеста — отвърна Равн. — И гарнизон от трийсет датски войници в Бебанбург.

— След като съм вече на ваша страна — намръщи се Елфрик, — не е нужно да държите войска там.

Значи Бебанбург все пак не бе паднал, а и се съмнявах, че може да падне. В цяла Нортумбрия, а вероятно и в цяла Англия нямаше по-силна крепост.

Егберт до момента не бе вземал думата, но, от друга страна, същото важеше и за Ивар. Бе очевидно, че високият датчанин с призрачно лице е отегчен от безкрайните празнодумия. Той кимна рязко с глава и Рагнар ме остави, за да отиде да говори насаме с господаря си. Останалите чакахме неловко. Ивар и Рагнар бяха приятели — едно учудващо приятелство, защото помежду им нямаше нищо общо. Ивар бе целият свирепа тишина и мрачна заплаха, докато Рагнар бе шумен и открит. И все пак ето че синът му служеше на Ивар и макар да бе едва на осемнайсет, вече му беше поверена командата на част от датските сили, охраняващи владенията на Ивар в Ирландия. Не беше нещо необичайно най-големите синове да служат на друг лорд. Рагнар също имаше в екипажите на корабите си двама благороднически синове, които можеха да очакват един ден да наследят богатство и власт, ако се биеха добре. Докато Рагнар и Ивар се съвещаваха, Елфрик ме гледаше вторачено, пристъпвайки от крак на крак, Беока се молеше, а крал Егберт, поради липса на друго занимание, просто се мъчеше да изглежда царствено. Накрая Ивар заговори.

— Момчето не е за продан — бяха думите му.

— Откуп — поправи го тактично Равн.

Елфрик изглеждаше побеснял.

— Дойдох чак дотук… — започна, но Ивар го прекъсна.

— Не е и за откупване — изръмжа, после се обърна и излезе от залата.

Егберт се озърна смутено, понечи да стане от трона си, после седна отново, докато Рагнар дойде и застана до мен.

— Вече си мой — рече. — Току-що те купих.

— Купил си ме?

— За теглото на меча си в сребро.

— И защо?

— Може да искам да те принеса в жертва на Один? — подхвърли той, после разроши косата ми. — Ние те харесваме, момче. Достатъчно, за да те държим при нас. И освен това чичо ти не предложи достатъчно пари. Виж, за петстотин монети веднага бих те продал — добави през смях.

Беока прекоси стаята и се наведе към мен.

— Добре ли си? — попита.

— Да, добре съм.

— Това нещо, което носиш… — посегна той към чука на Тор, сякаш искаше да го откъсне от врата ми.

— Само докосни момчето, свещенико — рече рязко Рагнар, — и ще ти изправя кривогледите очи, а после ще те разпоря от чатала чак до костеливата шия.

Беока, естествено, не разбра думите, изречени на датски, но нямаше как да сбърка тона им и ръката му спря на сантиметър от амулета. Изглеждаше притеснен и понижи глас така, че само аз да мога да го чуя.

— Чичо ти ще те убие — прошепна.

— Какво?

— Иска титлата. Затова дойде да те откупи. За да може да те убие.

— Но как… — запротестирах аз.

— Шшт — вдигна пръст Беока. — Изгледа любопитно сините ми ръце, но не попита от какво са боядисани. — Аз знам, че ти си лордът — рече вместо това — и че един ден ще се срещнем отново. — После ми се усмихна, погледна боязливо Рагнар и се дръпна назад.

Елфрик си тръгна. Разбрах, че са му обещали безпрепятствен път до Йоферуик и обратно, и са спазили своето обещание, но след срещата той се оттегли в Бебанбург и остана там. На думи бе лоялен на Егберт, което означаваше, че приема върховенството на датчаните, ала те все още му нямаха доверие. Именно това, обясни ми Рагнар, била причината да ме запази жив.

— Аз харесвам Бебанбург — ми каза. — Искам го.

— Той е мой — възразих упорито.

— А ти пък си мой, което означава, че и Бебанбург ми принадлежи. Мой си, Утред, защото току-що те купих и мога да правя с теб каквото си поискам. Да те сготвя например, само дето по теб няма достатъчно месо, за да се нахрани и невестулка. А сега сваляй тая курвенска туника, дай ми шлема и обувките и се връщай на работа.

И така аз пак станах роб и пак бях щастлив. Понякога, когато разказвам тази история, хората ме питат защо не съм избягал от езичниците на юг, там, където датчаните още не бяха наложили властта си, но това дори не ми минаваше през ум. Бях доволен, бях жив, бях с Рагнар и това ми стигаше.

 

 

Преди падането на снега дойдоха още датчани — общо трийсет и шест кораба, всеки натоварен с войници. Изтеглиха ги на брега за през зимата, а екипажите им, нарамили щитове и оръжия, се отправиха навътре в сушата към местата, където щяха да прекарат идните месеци. Нашествениците хвърляха мрежата си над Източна Нортумбрия — все още рехава, включваща само разпръснати гарнизони. Те нямаше как да останат, ако ние не им позволяхме, но старейшините и тановете, оцелели след Йоферуик, бяха превили гръб, така че вече бяхме датско кралство, независимо от питомния Егберт на неговия жалък трон. Единствено на запад, в по-дивите части на Нортумбрия, владичеството им още не бе утвърдено, но там нямаше и по-значими сили, които да им се противопоставят.

Рагнар взе земите западно от Йоферуик, високо в хълмовете. Съпругата и семейството му се присъединиха към него, а екипажите на корабите му се заселиха в околните долини. Първата ни задача бе да разширим неговия дом. Той бе принадлежал на английски тан, загинал в битката за града, но не беше особено представителен, просто дървена сграда с покрив от ръжена слама и орлова папрат, върху който тревата растеше толкова гъсто, че отдалеч приличаше на продълговата могилка. Построихме нова част, не за нас, а за няколкото крави, овце и кози, предназначени да преживеят зимата и да дадат потомство през идната година. Останалият добитък бе изклан. Рагнар и мъжете повалиха повечето животни, но когато работата бе почти на привършване, той подаде секирата на малкия си син, Рорик.

— Направи го бързо и чисто — нареди му той и Рорик се опита, но ударът му не бе достатъчно силен, нито пък точен и животното замуча неистово, пръскайки кръв. Бяха нужни шестима души, за да го удържат, докато Рагнар го доубие. Дръпнаха трупа встрани, за да го одерат, и Рагнар протегна секирата към мен. — Да видим дали ти ще се справиш по-добре.

Доведоха кравата пред мен, един мъж повдигна опашката й и тя покорно склони глава. Замахнах високо, помнейки точно мястото, където Рагнар удряше всеки път. Тежкото острие попадна точно зад черепа й, разсече гръбнака и тя се строполи на земята.

— Ще стане датски боец от теб — рече Рагнар доволен.

След тази касапница работата намаля. Англичаните, които още живееха в долината, носеха на Рагнар своя дан от месо и зърно, досущ както бяха правили и при предишния си господар. По лицата им бе невъзможно да се разчете какво мислят за него и сподвижниците му, но не създаваха проблеми, а той на свой ред не се бъркаше в начина им на живот. На местния свещеник бе позволено да остане и провежда служби в църквата, която представляваше дървена барака с кръст отгоре. Рагнар играеше ролята и на съдия в споровете, но винаги гледаше да има за съветник англичанин, добре запознат с местните обичаи.

— Не можеш да живееш някъде — ми каза, — ако хората не те искат наоколо. Те могат да изколят добитъка ни, да отровят кладенците и дори няма да разберем кой го е сторил. Трябва или да ги избиеш до крак, или да се научиш да се спогаждаш с тях.

С всеки изминал ден небето избледняваше, а студеният вятър брулеше изсъхналите листа. Основната ни работа сега бе да храним останалия добитък и да трупаме колкото се може повече дърва. Ходехме в гората на големи групи и аз станах същински майстор с брадвата, учейки се да повалям дърветата с минимален брой удари. Дебелите дънери се влачеха с волски впрягове, като най-добрите се заделяха за строеж, а другите се режеха и цепеха за горене. Оставаше време и за игри и ние, децата си направихме собствен „замък“ сред пущинака — къщичка от цели трупи, с покрив от орлова папрат и череп от язовец, закован над входа, имитиращ глиганския череп, увенчал дома на Рагнар. Вътре Рорик и аз се сражавахме за това кой да е крал, докато Тира, неговата осемгодишна сестра, неизменно беше кралицата. Тя постоянно предеше вълна, защото, ако не направеше достатъчно кълбета до края на зимата, щяха да я накажат, и ни гледаше как водим своите битки с дървени мечове. Повечето други момчета бяха синове на слуги или роби и когато се разделяхме на враждуващи армии, настояваха аз да съм английски лорд, а Рорик — предводител на датчаните. На мен вечно се падаха най-дребните и слаби бойци, тъй че почти винаги губех. Тира, наследила бледозлатистата коса на майка си, само ни наблюдаваше и предеше, уловила хурката с лявата ръка и въртяща до безспир вретеното с дясната.

Всяка жена трябваше да преде и тъче. Рагнар бе изчислил, че за направата на едно платно е необходимо пет жени или дузина момичета да се трудят цяла зима, а корабите постоянно се нуждаеха от нови платна, тъй че работата им никога не свършваше. Освен това те трябваше да готвят, да варят орехови черупки, с които се боядисваше преждата, да берат гъби, да дъбят кожите на закланите говеда, да събират мъх, който използвахме, за да бършем задниците си, да правят свещи от пчелен восък, да приготвят ечемичен малц и да умилостивяват боговете.

Имаше много богове и богини. Някои от по-дребните закриляха дома и жените им устройваха собствени ритуали, докато други, като Один и Тор, бяха силни и вездесъщи, но рядко биваха почитани по начина, по който християните се кланят на своя бог. Човек можеше да отправи молитва към Тор, Локи, Один или някое друго от могъщите същества, обитаващи небесните селения на име Асгард, но датчаните не се събираха в църква, както ние в Бебанбург правехме всяка неделя и на деня на всеки светец. Сред тях нямаше свещеници, нито реликви или свети книги и трябва да призная, че нито едно от тези неща не ми липсваше.

Нямаше да ми липсва и Свен, но за зла участ баща му Кяртан се засели в съседната долина и не след дълго Свен откри нашия горски замък. С падането на първите зимни студове опадалата шума се покри със скреж, плодчетата на глога и зелениката заблестяха по клонките, а нашите игри ставаха все по-ожесточени. Вече не се деляхме на две банди, защото трябваше да отблъскваме момчетата на Свен, които постоянно ни дебнеха и преследваха. Отначало пораженията не бяха големи — все пак всичко бе само игра, но такава, която Свен постоянно печелеше. Той открадна черепа ни от язовец и ние го заменихме с лисича глава. Тира изкрещя към спотаените сред дърветата нападатели, че е намазала лисичата глава с отрова, за да не я пипат. Ние намерихме това за много хитро от нейна страна, но на следващата сутрин заварихме ужкимския си замък изгорен до основи.

— Опожаряване — процеди през зъби Рорик.

— Опожаряване?

— Това се случва при нас — обясни той. — Отиваш до дома на врага си и го запалваш така, че да не остане нищо от него. Но има една особеност. Трябва да избиеш и всичките му обитатели. Ако някои от тях оживеят, ще си отмъстят — ще те нападнат през нощта, ще запалят твоя дом и ще заколят всеки, който се опита да избяга от пламъците.

Но Свен, естествено, живееше не в свой дом, а в този на баща си и ние дни наред крояхме планове как ще го опожарим и ще избием цялото му семейство, но, разбира се, това бяха само наперени момчешки фантазии. В крайна сметка си построихме нов „замък“, по-навътре в гората. Той не беше толкова голям и хубав като предишния и всъщност представляваше просто груб заслон от клони и папрат, но все пак заковахме под стрехата му череп от белка и се уверявахме един друг, че все още имаме своето кралство.

Но нищо освен пълна победа не бе достатъчно, за да удовлетвори Свен. Около седмица по-късно, след като приключихме със задълженията си, Рорик, Тира и аз се отправихме сами към новия замък. Тира седна да преде, докато Рорик и аз започнахме да спорим къде се правят най-добрите мечове. Той твърдеше, че в Дания, докато аз отстоявах първенството на Англия. И двамата бяхме твърде млади и глупави, за да знаем, че най-добрите остриета всъщност идват от Франкия. След като се уморихме да се препираме, взехме двата заострени пръта, които ни служеха за копия, и решихме да потърсим глигана, грухтящ понякога вечер край убежището ни. Нямаше да се осмелим да го нападнем, защото тези животни бяха твърде големи, но се преструвахме на велики ловци. И точно когато се готвехме да излезем, ни връхлетя Свен. Водеше със себе си само още две момчета, но затова пък вместо дървена пръчка размахваше истински стоманен меч, дълъг колкото ръката ми, и крещеше като полудял. Рорик и аз, виждайки яростта в очите му, си плюхме на петите. Той ни подгони, мачкайки съчки и храсти досущ като глигана, който се канехме да преследваме. Единствено благодарение на бързината се изплъзнахме от него и страховитото острие, обаче минута по-късно чухме Тира да пищи.

Промъкнахме се обратно, озъртайки се боязливо за меча, който Свен навярно бе задигнал от дома на своя баща, но когато стигнахме до жалкия си заслон, открихме, че Тира е изчезнала. Хурката й се търкаляше по пода, а по цялата вълнена къделя бяха полепнали съчки и сухи листа.

Макар и силен, Свен бе изключително тромав, тъй че лесно го проследихме по широката диря, оставена в гората. Не след дълго чухме гласове и поехме подире им. Прекосихме един обрасъл с букове хълм и се спуснахме надолу към долината на своя враг. Свен не се бе досетил да остави след себе си съгледвач, който би ни забелязал, а вместо това, опиянен от триумфа, отиде до малко сечище, което явно беше неговото тайно скривалище. В средата му имаше каменно огнище и помня, че ми мина през ум защо и на нас не ни бе хрумнало да си построим такова. Там завърза Тира за едно дърво и съдра туниката от раменете й. На гръдта й нямаше какво да се види, защото бе още малка — едва осемгодишна, тоест оставаха й поне четири или пет години, докато стане за женене, но беше хубава и това бе причината той да я съблече. Забелязах, че двамата му другари не са особено доволни. Тя в крайна сметка бе дъщеря на ърл Рагнар и онова, което бе започнало като игра, вече ставаше опасно. Но Свен бе длъжен да се изфука, да докаже безстрашието си. Нямаше представа, че Рорик и аз сме се притаили в шубраците, ала и това надали би го спряло. Той остави меча край огнището доближи се до Тира и смъкна панталоните си.

— Докосни го — й заповяда.

Един от другарите му подхвърли нещо, но не успях да чуя какво.

— Не бой се — успокои го уверено Свен. — Тя няма да каже на никого, а и ние няма да я нараним. — Той се обърна отново към Тира. — Ако го докоснеш, няма да те нараня!

В този миг се втурнах напред. Това не бе проява на смелост. Приятелите на Свен бяха изгубили охота за играта, а той самият бе спънат от панталоните си, спуснати до глезените. Мечът му се търкаляше на земята и аз го грабнах тичешком. Той се обърна, като по някакъв начин успя да се задържи на крака.

— Дай, аз ще ти го докосна — изкрещях и замахнах с дългото острие към чатала му. Но то бе тежко, а и аз не бях използвал мъжки меч преди, затова, вместо да попадна там, където се целех, го улучих по оголеното бедро, разрязвайки кожата. Озлобен, замахнах отново и го ударих през кръста, където дрехите му поеха основната сила на удара. Той се строполи, пищейки, и двамата му приятели ме дръпнаха назад, докато Рорик отиде да отвърже сестра си.

Това бе всичко, което се случи. Свен кървеше, но все пак успя да си вдигне гащите и да се оттегли, подкрепян от спътниците си. Ние също се прибрахме у дома, където Равн, чул хлипанията на Тира и нашите развълнувани гласове, ни нареди да млъкнем.

— Утред — рече сурово старецът, — отиди да чакаш при свинарника. Рорик, ти ми разкажи какво е станало.

Чаках навън, докато Рорик не излезе и аз бях повикан на свой ред да пресъздам събитията от следобеда. Тира вече се намираше в прегръдките на майка си, която, също както и баба й, бе бясна.

— Историята ти съвпада с тази на Рорик — каза Равн, когато приключих.

— Защото е истина.

— Така изглежда.

— Той я е изнасилил! — кресна Зигрид.

— Не, не е — отвърна твърдо Равн. — Благодарение на Утред.

Същата история чу и Рагнар, щом се върна от лов, и понеже тя ме изкарваше герой, аз не оспорих основната неистина в нея — а тя беше, че Свен никога не би изнасилил Тира, защото не би посмял. Глупостта му, макар и почти безгранична, все пак имаше своите граници и това да обезчести дъщерята на ърл Рагнар, господаря на баща си, лежеше отвъд тях. И все пак той си бе създал могъщ враг и на следващия ден Рагнар поведе шестима мъже към къщата на Кяртан в съседната долина. На нас с Рорик също ни бяха дадени коне и ни бе наредено да ги придружим. Трябва да призная, че се уплаших, защото в крайна сметка аз бях отговорен за всичко. Идеята за игрите в гората бе моя, но Рагнар не го виждаше по този начин.

— Не ти ме обиди, а Свен — рече с мрачен глас, лишен от обичайната му веселост. — Постъпил си добре, Утред. Държал си се като истински датчанин.

Това бе най-голямата похвала, с която можеше да ме удостои, и долавях, че е разочарован, задето не собственият му син, а аз съм нападнал Свен. Но аз бях по-голям и много по-силен от Рорик, тъй че бе нормално да стане така.

Докато яздехме през студената гора с любопитство забелязах, че двама от хората на Рагнар носят дълги пръчки от леска. Бяха твърде крехки, за да послужат като оръжия, и се зачудих какво е предназначението им, но се чувствах притеснен и не ми беше до въпроси.

Къщата на Кяртан се намираше в една гънка между два хълма, където преминаваше поток и имаше пасища за неговите крави, овце и кози. Сега повечето бяха изклани, но малкото оставащи животни пощипваха последната заскрежената трева. Денят беше слънчев, макар и студен. Кучетата се разлаяха с приближаването ни, но Кяртан и четирима от хората му ги усмириха и ги вкараха с викове вътре в двора. После излязоха да ни посрещнат. Никой от тях не носеше оръжие, докато Рагнар и конниците му бяха въоръжени до зъби с мечове, щитове и бойни брадви, а широките им гърди бяха скрити от ризници. Самият той носеше бащиния ми шлем, който бе купил след битката при Йоферуик. Това бе великолепен шлем, горната и лицевата му част имаха сребърен обков и аз намирах, че приляга много по-добре на Рагнар, отколкото на баща ми.

Корабоначалникът Кяртан бе едър мъж, по-висок от Рагнар, с плоско, широко лице като на сина си, малки подозрителни очи и огромна брада. Лесковите пръчки, които носехме, явно му говореха нещо, защото, щом ги видя, инстинктивно докосна амулета, висящ на врата му. Рагнар дръпна юздите на коня и с жест, изразяващ безкрайно презрение, хвърли на земята меча, който бях донесъл вкъщи след случката с Тира. По право този меч му принадлежеше, а и беше ценно оръжие, със сребърна нишка, омотана около дръжката, но той го метна в краката на Кяртан така, сякаш не бе нищо повече от ръждив сърп.

— Синът ти е оставил това на моята земя — рече — и аз искам да говоря с него.

— Синът ми е добро момче — отвърна натъртено Кяртан. — След време ще служи добре на корабите ти и ще се бие в стената от щитове.

— Той ми нанесе обида.

— Не е искал да причини зло, господарю.

— Нанесе ми обида — повтори рязко Рагнар. — Разсъблякъл е дъщеря ми и й е показал своите голотии.

— И е бил наказан за това — каза Кяртан, хвърляйки ми злостен поглед. — Проляла се е кръв.

Рагнар направи отсечен жест и лесковите пръти бяха пуснати на земята. Това очевидно бе отговорът му, който за мен нямаше смисъл, но Кяртан го разбра, също както и Рорик, който се наведе и прошепна в ухото ми:

— Това означава, че сега трябва да се бият за Свен.

— Да се бият?

— С пръчките се оформя квадрат на земята и двубоят се води вътре в него.

Но дотам не се стигна, защото Кяртан се обърна, отиде до къщата и повика сина си. Той излезе, накуцвайки, изпод ниския праг, с превързано дясно бедро. Изглеждаше посърнал и прежълтял и нищо чудно — Рагнар и неговите конници бяха в пълния си боен блясък, страховити датски мечоносци.

— Кажи каквото имаш да казваш, Свен — рече му Кяртан.

— Съжалявам — измърмори той, като вдигна поглед нагоре.

— Не те чувам — изръмжа Рагнар.

— Съжалявам, господарю — повтори той, тресейки се от страх.

— Съжаляваш за какво?

— За онова, което направих.

— И какво направи?

Свен не намери отговор, или поне не такъв, който дръзваше да произнесе, затова само пристъпи от крак на крак, забил поглед в земята. Над нас пробягаха сенки от облаци, а два гарвана се устремиха с грак към края на долината.

— Отвлякъл си дъщеря ми — продължи Рагнар. — Завързал си я за дърво и си я разсъблякъл.

— Само до половината — изломоти Свен и си спечели юмрук по главата от баща си за това уточнение.

— Било е игра, господарю — рече умолително Кяртан. — Просто детска игра.

— Никое момче не си играе такива игри с дъщеря ми — отвърна Рагнар. Рядко го бях виждал разгневен, но сега беше гневен — мрачен и твърд, без помен от оня сърдечен човек, който можеше да накара цяла зала да заехти от смях. Той слезе от седлото и извади оръжието си — своя боен меч, наречен Сърцеразбивача, като насочи острието му към Кяртан. — Е? — попита. — Оспорваш ли правото ми?

— Не, господарю — каза другият. — Но Свен е добро момче, силно и работливо и ще ти служи добре.

— И освен това е видяло неща, които не би следвало да вижда. — Рагнар подхвърли Сърцеразбивача във въздуха, при което дългото му острие проблесна на слънцето, и го улови отново за дръжката при падането, но обратно, тъй че сега го държеше по-скоро като кинжал, отколкото като меч. — Утред! — подвикна, карайки ме да подскоча. — Той казва, че я е разсъблякъл само наполовина. Вярно ли е?

— Да, господарю.

— Тогава ще получи само половин наказание — отсече Рагнар и заби дръжката на меча право в лицето на Свен. Дръжките на нашите мечове са масивни, понякога със скъпа инкрустация, но колкото и да са красиви наглед, си остават брутални късове метал. Сега дръжката на Сърцеразбивача, обкована със сребро, смачка окото на Свен. Пръсна го като желе, ослепявайки го моментално, след което Рагнар го заплю и плъзна острието обратно в кожената му ножница.

Свен се преви, хленчейки, притиснал длани към окървавеното си лице.

— Сега сме квит — каза Рагнар на Кяртан.

Последният се поколеба. Беше бесен, засрамен и нещастен, но нямаше как да спечели изпитание на силата срещу Рагнар, затова накрая кимна в знак на съгласие.

— Квит сме.

— И ти повече няма да ми служиш — допълни Рагнар студено.

След което поехме към дома.

 

 

Суровата зима дойде. Ручеите замръзнаха, вятърът навя снежни преспи и целият свят стана студен, притихнал и бял. Вълците излизаха до самия край на гората и слънцето дори по пладне бе бледно, сякаш севернякът бе изсмукал всичките му сили.

Рагнар ме награди за постъпката със сребърна гривна, първата, която получавах, след като Кяртан и семейството му бяха прогонени. Той вече нямаше да командва един от корабите на Рагнар, нито да получава дял от неговата щедрост. Стана воин без господар и отиде да се причисли към гарнизона, охраняващ Йоферуик. Това не беше престижна служба — всеки датчанин с амбиции много по-охотно би се присъединил към предводител като Рагнар, който можеше да го направи богат, докато мъжете от редовата войска нямаха никакъв шанс да участват в разпределянето на плячка. Тяхната задача бе да наблюдават равните полета край града и следят крал Егберт да не подклажда размирици. Аз обаче бях доволен, че Свен вече го няма, и невероятно щастлив от своята награда. Датчаните обичаха гривните си. Колкото повече притежаваше един мъж, толкова повече го зачитаха, защото те се даваха за заслуги. Самият Рагнар имаше всякакви — сребърни и златни, гравирани с дракони и инкрустирани с блестящи камъни. Когато се движеше, човек можеше да чуе подрънкването им. При липса на пари те можеха да се използват и като разменна монета. Веднъж видях как един датчанин свали гривната си, накълца я на парчета с брадва и взе да ги поставя върху везните на търговеца, докато блюдата не се изравниха и не показаха, че е платил достатъчно сребро. Това се случи в едно голямо село в съседната долина, където се бяха заселили повечето от младите бойци на Рагнар и където търговците караха стока от Йоферуик. Преди нашествието там бе съществувало английско селце, но датчаните се нуждаеха от повече пространство за новите къщи и затова бяха изгорили околните горички. Рагнар така и нарече мястото — Сюнингсвейт, което означаваше „разчистено с огън“. Несъмнено по-рано е имало и друго, английско име, но то вече беше забравено.

— Дошли сме в Англия, за да останем — каза ми Рагнар един ден, докато се прибирахме от пазара в Сюнингсвейт. Пътят представляваше просто утъпкана пъртина в снега, по която конете стъпваха внимателно между едва подаващите се върхове на храстите. Аз водех два от тях, натоварени със скъпоценните торби сол, и задавах обичайните си въпроси — къде отиват лястовиците през зимата, защо елфите ни карат да хълцаме и защо наричат Ивар Безкостния.

— Защото е толкова кльощав, разбира се — отвърна ми Рагнар. — Не виждаш ли, че изглежда така, сякаш всеки момент ще се прекърши.

— А защо Уба си няма прякор?

— Напротив, има. Викат му Уба Ужасния. — И той се засмя, защото сам си го бе измислил, а аз се засмях, защото бях щастлив. Рагнар обичаше компанията ми, а на мен ми харесваше, че с дългата ми руса коса хората ме вземат за негов син.

Рорик също трябваше да е с нас, но в този ден беше болен и жените го церяха с билки и заклинания.

— Той често боледува, за разлика от теб, Утред — каза Рагнар. — Виж, брат му е друго нещо. Здрав е като бик. — И се усмихна при мисълта за големия си син, помагащ да укрепи властта на Ивар в Ирландия. — Един ден ще завоюва своя земя и ще я брани. Но Рорик? Вероятно ще трябва да му оставя тази земя. Той не може да се върне в Дания.

— Защо?

— Там животът е кучешки — каза Рагнар. — Всичко е или пясъчни равнини, където нищо не вирее, или пък, отвъд морето, стръмни хълмове с по някоя и друга ливада, която колкото и да обработваш, пак ще умреш от глад.

— Отвъд морето? — попитах и той ми обясни, че страната, от която идват датчаните, е разделена на две части, заобиколени от безбройни острови. По-близката част, в която е роден, е много равна и песъчлива, докато другата, намираща се отвъд широк проток на изток, е планинска.

— Също така, там живеят свеи^[1] — завърши той.

— Кои са те?

— Племе като нас. Също почитат Тор и Один, но говорят различно. — Той сви рамене. — Ние се разбираме с тях, както и с норвежците. — Тези племена — датчани, свеи, норвежци — бяха все северни народи, мъжете, отправящи се на викингски експедиции. Но не друг, а датчаните бяха дошли да отнемат моята земя, макар че не го споделих с Рагнар. Може би вече се бях научил да прикривам мислите си или просто се чувствах объркан. Какъв бях аз? Нортумбриец или датчанин? И какъв исках да бъда?

— А какво ще стане, ако англичаните не желаят ние да останем тук? — Нарочно използвах думата „ние“.

— Англичаните могат да желаят каквото си щат! — изпръхтя Рагнар. — Нали видя какво стана при Йорвик? — Така датчаните наричаха Йоферуик, чието име по някаква причина им беше трудно за произнасяне. — Кой беше най-смелият английски боец при Йорвик? Ти! Едно дете! Нападна ме с жалкото си оръжие, с което не можеше да заколиш и кокошка! Малко остана да се пръсна от смях. — Той се приведе и разроши ласкаво косата ми. — Разбира се, че англичаните не ни искат тук. Но какво могат да направят? Догодина ще превземем Мерсия, после Източна Англия и накрая Уесекс.

— Баща ми винаги твърдеше, че Уесекс е най-силното кралство — казах. Баща ми никога не бе твърдял подобно нещо, напротив, презираше уесексците, защото ги считаше за изнежени и прекомерно набожни, но аз се мъчех да провокирам събеседника си. Както се оказа, безуспешно.

— Най-богатото да, но не и най-силното. Мъжете правят едно кралство силно, не златото. — Рагнар се ухили насреща ми. — Ние сме датчани. Ние не губим, а побеждаваме и Уесекс ще падне.

— Наистина ли?

— Кралят му е нов и слаб — рече пренебрежително той, — а в случай че умре, синът му надали ще наследи трона, защото е още малък. Вероятно ще коронясат брат му, което ни върши чудесна работа.

— Защо?

— Защото въпросният брат е още един слабак. Нарича се Алфред.

Алфред. Това бе първият път, когато чувах за Алфред от Уесекс и дори не му обърнах особено внимание.

— Алфред — повтори язвително Рагнар. — Единственото, за което го е грижа, е да вдига фустите на момичетата. Не че има нещо лошо! Не казвай на Зигрид, но защо един мъж да не изважда меча от ножницата, щом му се удаде случай. Въпросът е, че Алфред прекарва половината си време в курварлък, а другата половина в молитви към своя бог да му прости. Кажи ми, кой бог би имал нещо против едно добро чукане?

— Откъде знаеш толкова много за Алфред? — попитах.

— Шпиони, Утред, шпиони. Търговци, най-вече. Те говорят с хората в Уесекс, тъй че ние знаем всичко за крал Етелред и за добрия му брат Алфред. При това Алфред е с разклатено здраве. — Той замлъкна, вероятно сетил се за малкия си син, лежащ болен у дома. — Това е мекушав род — продължи след малко — и уесексците би следвало да се отърват от него и да сложат на трона истински мъж. Само че те няма да го сторят и щом тяхното царство падне, Англия ще престане да съществува.

— Може и да издигнат по-силен крал — казах.

— Не — отвърна уверено Рагнар. — У нас в Дания кралете са най-коравите хора и ако синовете им не са като тях, мъж от друга фамилия става крал. Докато англичаните вярват, че властта се предава между краката на жената. И че кекаво създание като Алфред трябва да ги управлява само защото преди него баща му е правил същото.

— Значи и вие имате крал?

— Поне десетина. И аз бих могъл да се нарека крал, ако ми се прииска, но това надали ще се понрави на Ивар и Уба, а с тях човек трябва да внимава.

Продължих да яздя мълчаливо, вслушвайки се в хрускането и поскърцването на снега под копитата на конете. Мислех си за мечтата на Рагнар. Мечтата да няма повече Англия, цялата й земя да премине в ръцете датчаните.

— А какво ще стане с мен? — промълвих накрая.

— С теб? — попита той, сякаш учуден от въпроса ми. — С теб, Утред, ще стане това, което сам направиш. Ще пораснеш, ще се научиш да боравиш с меча, да въртиш греблата, да стоиш в стената от щитове, да отдаваш почит на боговете и след това ще използваш наученото, за да направиш живота си добър или лош.

— Искам Бебанбург — казах.

— Тогава ще трябва да си го вземеш. Може и да ти помогна, но още е рано. Първо трябва да отидем на юг, а преди това да убедим боговете да погледнат благосклонно към нас.

Не разбирах начина, по който датчаните изповядват религията си. Приемаха я далеч по-лековато от нас, англичаните, но жените им се молеха достатъчно често, а се случваше и някой мъж да убие охранено животно и да окачи окървавената му глава над прага си в знак, че в дома му ще се състои пир в чест на Тор или Один. Пирът обаче, макар и даван с благочестива цел, неизменно се превръщаше в пиянска забава като всяка друга.

Най-добре си спомням празника Юле^[2], защото това бе седмицата, през която се появи Уеланд. Той пристигна в най-мразовития ден от зимата, когато всичко бе покрито с високи преспи. Дойде пеша, с меч на кръста, лък през рамо и парцали на гърба, и коленичи почтително пред дома на Рагнар. Зигрид го покани в къщата, даде му да яде и го напои с пиво, но щом се нахрани, той настоя отново да се върне вън на студа и да чака там Рагнар, който ловуваше в хълмовете. Първата ми мисъл, когато го видях, беше, че прилича на змия. Напомняше ми на чичо ми Елфрик — слаб, лукав и потаен. Изпитах моментална неприязън към него, но у мен трепна и страх, когато Рагнар се върна и той се просна на снега пред него.

— Името ми е Уеланд — каза — и си търся господар.

— А защо нямаш такъв? — попита го Рагнар. — Вече не си млад.

— Имах, но умря, когато корабът му потъна.

— Кой беше той?

— Снори, господарю.

— Кой Снори?

— Син на Ерик и внук на Ерим от Бирка.

— И ти не си се удавил? — рече Рагнар, като слезе от седлото и ми подаде юздите на коня си.

— Тогава боледувах, господарю. Бях на брега.

— А твоето семейство? Твоят дом?

— Син съм на Годфред от Хедебю.

— Хедебю! — смръщи се Рагнар. — Значи търговец?

— Воин съм, господарю.

— И защо дойде при мен?

Уеланд сви рамене.

— Хората говорят, че си добър господар, даващ гривни, но ако ми откажеш, ще опитам другаде.

— И можеш ли да използваш този меч, Уеланд Годфредсон?

— Както жена умее да използва езика си, господарю.

— Значи толкова добре, а? — подсмихна се Рагнар, както винаги неспособен да устои на шегата. Той даде на Уеланд разрешение да остане, прати го в Сюнингсвейт да си търси подслон, а по-късно, когато му споделих, че не го харесвам, само махна с ръка и каза, че човекът имал нужда да се приюти някъде.

— За един мъж, Утред — ми обясни, — няма нищо по-лошо от това да е без господар. Да няма кой да му дава гривни — добави, докосвайки своите собствени.

— Нямам му доверие — вметна Зигрид от огнището, където приготвяше ечемичени курабии върху горещ камък. Възстановяващият се от болестта Рорик й помагаше, а Тира, както винаги, предеше. — Прилича на избягал разбойник.

— Може и такъв да е — отвърна Рагнар, — но моя кораб не го е грижа дали греблата му се теглят от разбойници, или не. — И той се пресегна да си вземе курабия, но Зигрид го плесна през ръката с думите, че ще трябва да почака до Юле.

Юле беше най-големият празник през годината — цяла седмица ядене, наливане с пиво и медовина, боеве, смехове и пияни мъже, повръщащи в снега. Хората на Рагнар се събираха в Сюнингсвейт, където имаше надбягвания с коне, състезания по борба, мятане на копия, брадви и камъни, както и моето любимо теглене на въже, при което два отбора от мъже или момчета се стараеха да издърпат противника в леден поток. Видях Уеланд да ме наблюдава, докато се борех с едно момче, година по-възрастно от мен. Той вече не изглеждаше толкова изпаднал и вместо парцалите на гърба си носеше наметка от лисичи кожи. На тазгодишния празник за първи път се напих, дотолкова, че краката отказаха да ме носят, и аз само лежах, стенейки, с пулсираща глава. Рагнар избухна в смях и ме накара да пия още медовина, докато не повърнах. Той самият, естествено, спечели състезанието по надпиване, а Равн издекламира дълга поема за древен герой, който убил някакво чудовище, а после и майката на чудовището, която била още по-страховита от него, но аз бях твърде пиян, за да запомня подробностите^[3].

След празненствата открих нещо ново за датчаните и техните богове. Рагнар заръча да се изкопае дълбока яма в гората над къщата му. Рорик и аз също помагахме в работата — пресичахме коренища, изнасяхме пръст, а Рагнар я искаше все по-дълбока и по-дълбока. Остана доволен едва когато можеше да се спусне по рампата, водеща към дъното и да не вижда оттам нищо наоколо освен небето.

Следващата нощ той и хората му — но без жените — се отправиха по тъмно натам. Ние, момчетата, носехме факли, напоени със смола, които пламтяха ярко, хвърляйки потрепващи сенки сред дървесата. Мъжете бяха облечени в пълни доспехи, сякаш отиваха на война.

Слепият Равн ни чакаше при ямата, застанал на отсрещния й край, и рецитираше стихове в прослава на Один. Той продължаваше безспир, а думите бяха натъртени и ритмични като барабанен бой, описващи как богът сътворил света от трупа на гиганта Имир, как хвърлил слънцето и луната в небето и как копието му, Гунгнир, било най-мощното от всички оръжия, изработено в тъмни подземия от майстори джуджета. Мъжете се събраха около ямата и сякаш се поклащаха в такт с повествованието на Равн, повтаряйки от време на време по някоя фраза. Трябва да призная, че това скоро ме отегчи, също както когато слушах Беока да реди в захлас своите латински молитви. Започнах да зяпам мрачните сенки в гъсталака, чудейки се какви ли твари се спотайват там и мислейки си за скедугенганите.

За тези същества, чието име означаваше „бродещи сенки“, ми бе разказвал още Еалдулф, ковачът на Бебанбург, предупреждавайки ме да не споделям историите с Беока. По думите му в древни времена, още преди по нашите земи да са чували за Христос, когато англичаните почитали Уоден и другите божества, всички знаели за бродещите сенки. Тези тайнствени, безшумни и почти невидими същества се появявали където си щат и можели да променят вида си. В един момент можели да изглеждат като вълк, а в следващия — като човек, или примерно орел. Не били нито живи, нито мъртви, а обитатели на света на сенките, творения на нощта. Докато се взирах в мрачната гора, ми се искаше там да има скедугенгани — нещо, което да бъде моя тайна, да изплаши датчаните и да ми върне Бебанбург, нещо толкова могъщо, колкото магията, донесла им победата над нас.

Разбира се, това бяха детински мечти. Когато си малък и слаб, ти се иска да притежаваш магически сили, а станеш ли веднъж голям и силен, сам обричаш по-низшите от теб на подобни въжделения. Но помня, че тогава изпитах трепет при мисълта да впрегна мощта на скедугенганите в своя полза, преди унесът ми да бъде прекъснат от конско цвилене. Видях, че мъжете са се разделили, отваряйки проход пред рампата, водеща в ямата. Същевременно от мрака се задаваше странна процесия — в нея имаше жребец, овен, куче, гъсок, бик и нерез, като всяко животно бе водено от някой от воините на Рагнар. В края на редицата крачеше един затворник англичанин, осъден, задето бе преместил знака, бележещ границите на нивата му. И той, подобно на животните, имаше въже около врата.

Познах жребеца — това бе най-добрият кон на Рагнар, буен черен звяр, наречен Стъпващия по огън, който той много обичаше. И все пак на него, както и на останалите животни бе съдено да станат дар за Один тази нощ. Рагнар извърши приношението. Гол до кръста, тъй че сиянието на факлите играеше по широките му, покрити с белези гърди, той замахваше с бойната секира и убиваше жертвите една по една. Стъпващия по огън умря последен от животните. Той блещеше очи и дърпаше огромното си тяло, докато го водеха надолу по рампата, ужасѐн от мириса на кръвта, оплискала стените на ямата. Рагнар отиде до него и се бе просълзил, когато го целуна по муцуната. После му нанесе един-единствен удар със секирата, точно между очите, от който жребецът рухна, ритащ с копита, но мъртъв още същата секунда. Убиха мъжа последен, ала неговата смърт не беше толкова потресаваща, колкото тази на коня. После Рагнар се изправи сред касапницата от тела и вдигна окървавената си брадва към небето.

— Один! — извика.

— Один! — отекнаха гласовете на мъжете наоколо, насочили мечовете, копията и брадвите си към димящата яма. — Один — ревнаха отново те и аз видях Уеланд змията да ме гледа вторачено от отсрещния й край.

Всички трупове бяха извадени отвътре и закачени по околните дървета. Кръвта им вече бе дадена на съществата под земята, а сега плътта им се принасяше на боговете в небесата. После запълнихме ямата и танцувахме отгоре й, за да утъпчем пръстта. Гърнетата с пиво и меховете с медовина преминаваха от ръка на ръка и ние пиехме сред провесените тела. Один, страховитият бог, бе призован, защото Рагнар и хората му отиваха на война.

Мислех си за остриетата, протегнати над кървавата яма, за бога, надигащ се в своето светилище от трупове, за да дари благословията си на тези мъже, и разбирах, че цяла Англия ще падне, освен ако не откриех магия, равняваща се по сила на тяхната. Бях едва на десет години, но в онази нощ вече знаех какъв ще стана. Щях да се присъединя към скедугенганите. Да се превърна в бродеща сянка.