Бърнард Корнуел
Последното кралство (2)

Пролог
Нортумбрия, 866–867 сл.Хр.

Името ми е Утред. Син съм на Утред, който беше син на Утред, а неговият баща също се казваше Утред. Писарят на баща ми, един свещеник на име Беока, го изписваше Утхред. Не знам какво би казал баща ми по въпроса, тъй като не можеше нито да чете, нито да пише, но аз умея и двете и понякога, когато вадя стари пергаменти от сандъка, го виждам изписано Утред, Утхред, дори Угхтред или Оотред. Гледам тези пергаменти, които свидетелстват, че Утред, син на Утред, е законният и едноличен собственик на земите, грижливо обозначени с камъни и диги, с дъбови и ясенови дървета, с блата и море, и мечтая за тези земи, брулени от вълните и пустеещи под ветровити небеса. Мечтая и знам, че един ден ще си ги върна от хората, които ги откраднаха от мен.

Аз съм лорд, макар да се наричам ърл Утред, което е едно и също, и пожълтелите пергаменти са доказателство за онова, което притежавам. Законът гласи, че притежавам земята, а законът, казват, е онова, което ни правело хора под Бога вместо скотове в калта. Но законът не ми помага да взема земята си обратно. Законът иска компромис. Законът счита, че парите ще компенсират загубата. Законът преди всичко се опасява от кръвната вражда. Но аз съм Утред, син на Утред, и това е именно история за кръвна вражда. Тя разказва как ще си върна от моя враг онова, което ми принадлежи по закон. Разказва още за една жена и за нейния баща, краля. Той беше мой крал и всичко, което имам, дължа на него. Храната, която ям, покоите, в които живея, и мечовете на моите хора — всичко дойде от Алфред, краля, който ме мразеше.

 

 

Историята започва дълго преди да срещна Алфред. Започва по времето, когато бях десетгодишен и за първи път видях датчаните. Годината беше 866-та и тогава се казвах не Утред, а Осберт, защото бях вторият син на баща си, а само най-големият приемаше името Утред. Брат ми тогава бе на седемнайсет, висок и добре сложен, със светлата коса на нашата фамилия и мрачното лице на баща ни.

В деня, когато за пръв път видях датчаните, яздехме край брега на морето с ястреби върху китките. Бяхме баща ми, чичо ми, брат ми, аз и дузина прислужници. Беше есен. Гъстата растителност вече жълтееше, по морските скали имаше тюлени, а над тях кръжаха и пищяха множество морски птици — твърде много, за да пуснем ястребите от техните каишки. Яздихме, докато не стигнахме пресечените плитчини, където морето се плискаше между нашите земи и Линдисфарена, Светия остров. Спомням си как се взирах над водата към порутените стени на абатството. Датчаните го бяха ограбили дълги години преди да се родя и макар сега там отново да живееха монаси, манастирът никога не бе възвърнал предишната си слава.

Помня деня като прекрасен и вероятно наистина е бил такъв. Може да е превалял лек дъжд, но се съмнявам. Слънцето блестеше, морето бе спокойно, вълните кротки, а светът щастлив. Ноктите на ястреба се вкопчваха в китката ми през кожения ръкав, закачулената му глава потрепваше, защото можеше да чуе виковете на белите птици. Бяхме напуснали крепостта предобед, насочвайки се на север, и макар да носехме ястребите, целта ни не беше да ловуваме, а по-скоро да се разходим, за да размисли баща ми на спокойствие.

Ние владеехме тази земя. Баща ми, лорд Утред, бе господар на всичко южно от Туеде и северно от Тине, но все пак имахме крал в Нортумбрия и неговото име, също като моето, бе Осберт. Той живееше на юг от нас, рядко идваше на север и не ни притесняваше, но сега един мъж, наричан Ела, искаше трона. Този Ела, лорд от хълмовете западно от Йоферуик, бе събрал армия, за да се опълчи на Осберт, и бе пратил подаръци за баща ми, за да си осигури подкрепата му. Баща ми, сега си давам сметка, е държал съдбата на бунта в свои ръце. Аз исках той да подкрепи Осберт по единствената причина, че законният цар споделяше моето име и на крехката си десетгодишна възраст наивно вярвах, че всеки, който се нарича Осберт, трябва да е благороден, храбър и достоен. В интерес на истината Осберт беше изкуфял глупак, но беше крал и баща ми не бе склонен да му обърне гръб. Но Осберт, за разлика от Ела, не бе пратил никакви дарове и не бе засвидетелствал уважение, затова баща ми беше угрижен. Ние бяхме способни незабавно да поведем сто и петдесет мъже на война, всичките добре въоръжени, а за месец можехме да увеличим тази сила до над четиристотин бойци, тъй че онзи, когото решахме да подкрепим, щеше да стане крал и да ни бъде благодарен.

Или поне така смятахме ние.

И тогава ги зърнах.

Трите кораба.

В спомените ми те изплуваха от гъста морска мъгла и може наистина да е било така, но паметта е измамно нещо, а всички останали картини от този ден са на ясно време и безоблачни небеса, тъй че не е изключено да не е имало мъгла, а просто да ми се е привидяло, че в един момент морето е било пусто, а в следващия са се появили корабите, идващи от юг. Бяха прекрасна гледка — сякаш почиваха безтегловно над водата, а щом веслата им се забиеха във вълните, я пореха устремно напред. Носовете и кърмите им се извиваха високо, украсени с позлатени глави на зверове и дракони, и в онази далечна есен ми се струваше, че танцуват над океана, задвижвани от вдигането и спускането на сребърни криле. Слънцето хвърляше отблясъци от мокрите лопати на веслата, после те се потапяха отново, изтегляха се назад и приказните кораби напредваха под омагьосания ми взор.

— Дяволски говна! — изръмжа баща ми. Той не бе особено примерен християнин, но в този момент бе достатъчно уплашен, за да се прекръсти.

— И дяволът да ги погълне дано — додаде чичо ми. Казваше се Елфрик и бе суховат мъж с тъмно, потайно лице.

Трите кораба гребяха на север, с прибрани на дългите реи квадратни платна, но щом ние обърнахме на юг и препуснахме по пясъка към дома, тъй че гривите на конете ни се развяха като понесена от вятъра пяна, а качулатите ястреби изпискаха тревожно, също смениха посоката и тръгнаха подир нас. Там, където скалите се бяха срутили, образувайки неравен проход към вътрешността, поехме нагоре по склона и после пришпорихме в галоп по крайбрежния път към своята крепост.

Към Бебанбург. Навремето Беба била кралица по нашите земи и дала името си на моя дом, най-скъпото ми място на света. Крепостта се намира на висока скала, която се извива към морето. Вълните се блъскат в източния й бряг и се пенят край носа, докато плитките води се къдрят като спокойно езеро по протежение на западната й страна, между крепостта и сушата. За да стигнете Бебанбург, трябва да хванете провлака от юг, ниска ивица от чакъл и пясък, охранявана от голяма дървена кула — Долната порта, която е построена върху пръстена стена. Ние преминахме с грохот под арката на кулата и със запенени коне препуснахме покрай хамбарите, ковачницата, конюшните и оборите — все дървени сгради, добре покрити с ръжена слама, — продължавайки по вътрешния път до Горната порта. Тя защитаваше върха на скалата и се издигаше над стената от дебели трупи, опасваща замъка на баща ми. Там слязохме от конете, оставихме робите да се погрижат за тях и за соколите и се завтекохме към източната част на стената, откъдето се взряхме към морето.

Трите кораба вече бяха близо до островите, на които живееха кайри, а през зимата танцуваха тюлени. Ние ги наблюдавахме, а мащехата ми, разтревожена от звука на копитата, дойде от покоите си и се присъедини към нас на наблюдателницата.

— Дяволът е разтворил червото си — рече вместо поздрав баща ми.

— Господ и всички светии да ни закрилят — отвърна Гита, като се прекръсти. Никога не бях виждал истинската си майка, която бе втора жена на баща ми и също като първата бе умряла при раждане, тъй че брат ми, който всъщност ми беше полубрат, и аз бяхме наполовина сираци. Впрочем възприемах Гита като своя майка и тя винаги се бе държала добре с мен, дори по-добре от татко, който не обичаше твърде децата. Тя искаше да ме прави свещеник, казвайки, че понеже големият ми брат ще наследи земята, ще стане воин и ще пази всички ни, аз трябва да си избера друго поприще. Бе родила на баща ми двама синове и една дъщеря, но никой от тях не беше доживял и година.

Трите кораба приближиха още. Май бяха дошли да огледат Бебанбург, което не ни притесняваше, защото крепостта се считаше за непревземаема, тъй че датчаните можеха да я зяпат колкото си щат. Най-близкият имаше два реда гребла, по дванайсет в ред, и когато спря на стотина крачки от брега, един мъж скочи от борда му и затича по прътите на греблата, подскачайки от едно на друго като танцьор — при това го правеше облечен в ризница и с меч в ръка. Всички се молехме да падне, но той, естествено, не падна. Имаше дълга, светла коса, спускаща се чак до раменете, и когато стигна до края на реда, се обърна и затича обратно.

— Същият кораб търгуваше при устието на Тине миналата седмица — подхвърли чичо ми Елфрик.

— Сигурен ли си?

— Видях го с очите си. Не мога да объркам носа — виждаш ли онази светла ивица върху извивката? — Той се изплю. — Но тогава драконовата глава я нямаше.

— Те махат главите, когато търгуват, за да не будят подозрение — рече баща ми. — Какво купуваха?

— Разменяха кожи срещу сол и сушена риба. Твърдяха, че са прекупвачи от Хедебю.

— Прекупвачи, които сега напират за бой.

И наистина датчаните ни предизвикваха от палубите, като блъскаха с мечове и копия по шарените си щитове. Но нямаше какво да сторят срещу Бебанбург, а и ние не можехме да им навредим, макар баща ми да нареди да издигнат бойния флаг. Върху него бе изобразена озъбена вълча глава, но сега ефектът й се губеше, защото нямаше вятър и знамето бе увиснало на пръта си. Не след дълго езичниците се отегчиха да ни дразнят, седнаха отново зад веслата и загребаха на юг.

— Трябва да се молим — каза мащехата ми. Гита бе много по-млада от баща ми — дребна, пълничка жена, с буйна руса коса и дълбоко благоговение към свети Кутберт, когото почиташе, задето вършел чудеса. В параклиса край замъка тя пазеше гребен от слонова кост, с който, както се твърдеше, светецът си решел брадата — и може наистина да е било така.

— Трябва да действаме — изръмжа баща ми, като се отвърна от бойниците. — Ти — рече на брат ми Утред — вземи дузина мъже и препусни на юг. Проследи варварите, но нищо повече, ясно? Ако слязат от корабите си на моите земи, искам да знам къде точно.

— Добре, татко.

— Не влизай в бой с тях — нареди отново баща ми. — Само наблюдавай копелетата и се върни тук преди мръкване.

Шестима вестоносци бяха разпратени из владенията. Всеки, живеещ в тях, ни дължеше военна повинност, тъй че до сутринта щеше да се събере армия от близо двеста души, въоръжени с брадви, копия, вили и коси. Прислугата, обитаваща самия замък, разполагаше с истински, добре изработени мечове и здрави щитове.

— Ако видят, че ги превъзхождаме числено — каза ми баща ми същата вечер, — датчаните няма да се бият. Те са като псетата — страхливци по душа, но набират кураж, щом са в глутница.

Настъпи нощ и брат ми още го нямаше, но никой не се разтревожи твърде. Утред бе способен младеж, макар и леко безразсъден, и явно нещо го беше забавило. Баща ми нареди да запалят сигнален огън над Горната порта, за да го упъти към дома.

Вярвахме, че сме в безопасност в Бебанбург, защото крепостта никога не бе падала във вражи ръце, но въпреки това бяхме притеснени от завръщането на датчаните в Нортумбрия.

— Те търсят храна — каза татко на своя брат. — Копелетата са гладни и искат да слязат на сушата, да отмъкнат малко добитък и да отплават обратно.

Спомних си думите на чичо за това, че ги видял да разменят кожи срещу сушена риба край устието на Тине, и се запитах как тогава може да са гладни, но си премълчах. Какво можех да знам аз за датчаните, след като бях едва на десет години?

И все пак знаех, че са ужасни, диви варвари. Че две поколения преди да се родя, корабите им са опустошавали нашите брегове. Че всяка неделя отец Беока, писарят на баща ми и наш свещеник, се молеше Богу по време на службата да ни опази от яростта на северните хора. Досега тази ярост ме бе подминавала. От раждането ми насам датски крак не бе стъпвал в земите ни, но татко неведнъж се беше сражавал срещу тях и тази нощ, докато чакахме връщането на брат ми, заговори за старите врагове. Каза, че идвали от краища, тънещи в мъгли и ледове, където се молели на старите богове — същите, които сме тачели и ние, преди да познаем светлината на християнството. Че когато за първи път се появили в Нортумбрия, огнени дракони се извили в северното небе, огромни мълнии обгорили хълмовете, а морето закипяло от вихри и урагани.

— Бог трябва да ги е пратил — промълви плахо Гита, — за да ни накаже.

— Да ни накаже за какво? — сряза я ядно баща ми.

— За нашите грехове — отвърна тя и се прекръсти.

— По дяволите греховете! — изръмжа той. — Гладът ги е довлякъл тук. — Набожността на майка ми го дразнеше и упорито не желаеше да се откаже от своя флаг с вълча глава, засвидетелстващ произхода на фамилията ни от Уоден, древния саксонски бог на битките. Еалдулф, нашият ковач, ми бе казвал, че този вълк бил един от трите любими звяра на Уоден. Другите два били гарванът и орелът. Майка ми предпочиташе емблемата ни да изобразява кръст, но баща ми твърде много се гордееше със своите деди, макар и рядко да говореше за тях. Още на десет години разбирах, че на един добър християнин не подобава да се перчи, задето води корените си от езическо божество, но също така ми харесваше идеята да съм негов потомък, а и Еалдулф често ми разправяше истории за Уоден — как възнаградил нашия народ, като ни дал земята, която сме нарекли Англия, как веднъж запратил копието си около луната, как щитът му бил способен да засенчи лятното слънце, а само с един замах на огромния си меч можел да ожъне всичкото жито на света. Обичах тези истории повече от тези на мащехата си, описващи чудесата на свети Кутберт. Струваше ми се, че християните постоянно хленчат за нещо, докато почитателите на Уоден не бяха от плачливите.

Чакахме в голямата зала. Тя беше, а и все още е, просторно дървено помещение, изградено от големи трупи, със здрав сламен покрив, арфа върху издигнат подиум в ъгъла и каменно огнище по средата на пода. Бяха нужни цяла дузина роби, за да поддържат буйния огън, влачейки дърва през двете порти нагоре към крепостта, а купчината от цепеници, които събирахме за зимата, бе висока като хамбар. Покрай стената имаше дървени миндери, запълнени с утъпкана пръст и застлани с вълнени черги. Върху тях спяхме, предпазвайки се от теченията край пода. Той бе покрит с орлова папрат и по него се търкаляха кучетата, а също и слугите, когато ги пускахме да ядат вътре по време на четирите големи годишни празника. Тази вечер пир нямаше — само хляб, сирене и пиво, съпроводени с приказки относно намеренията на датчаните.

— Те обикновено търсят само храна и плячка — рече баща ми, — но е имало случаи, когато са се застоявали и са заграбвали земя.

— Мислиш ли, че искат нашата земя? — попитах.

— За тях всяка земя е добре дошла — отвърна кисело той. Въпросите ми винаги го дразнеха, но тази вечер притеснението го правеше по-словоохотлив. — Тяхната собствена е само камък и лед, а освен това има великани, които ги застрашават.

Исках да ми разкаже още за великаните, но вместо това той потъна в мрачно мълчание.

— Нашите предци — продължи след малко — са завоювали тези места. Всичко тук е изградено благодарение на тях. Няма да дадем никому онова, което те са ни завещали. Дошли са отвъд морето, били са се, строили са и са погребани тук. Това е наша земя, напоена с нашата кръв, наторена с нашите кости. С нашите. — Беше гневен, ала, от друга страна, гневът го обхващаше често. Гледаше ме навъсено, сякаш се чудеше дали съм достатъчно силен, за да опазя тази Нортумбрия, спечелена от предците ни с кръв, огън и меч.

Скоро след това заспахме, или поне аз заспах. Баща ми вероятно се е разхождал по крепостните стени, но на разсъмване отново беше в залата. Тъкмо тогава ме разбуди тръбене на рог откъм Горната порта. Смъкнах се от миндера и излязох в дрезгавото утро. По тревата имаше роса, високо в небето кръжеше орел, а хрътките на баща ми, чули рога, се изсипаха вкупом навън. Видях го да тича към портата и се спуснах след него, проправяйки си път сред хората, които се тълпяха край крепостния вал, взирайки се надолу към пътя.

От юг се задаваха конници. Бяха към дузина, а копитата на конете им лъщяха, мокри от росата. Най-отпред беше конят на брат ми, петнист жребец с буен нрав и особена походка — изхвърляше предните си крака навън, когато вървеше, тъй че никой не можеше да го сбърка. Но на гърба му не беше Утред. Мъжът, който го яздеше, имаше дълга до раменете коса със светлозлатист цвят, развяваща се на вятъра, подобно на грива. Носеше ризница, по бедрото му похлопваше меч, а през рамото му бе преметната брадва. Бях сигурен, че е същият, когото бях видял да танцува по прътите на веслата предния ден. Щом групата наближи крепостта, той вдигна ръка, давайки знак на останалите да спрат, и продължи напред сам, докато не се озова на разстояние един хвърлей на стрела, макар и никой от нас да не бе насочил лъка си. Дръпна юздите и вдигна очи към портата. Огледа с подигравателно изражение дългата редица от мъже пред себе си, после се поклони, хвърли нещо на земята и обърна коня. Заби пети в хълбоците му и препусна обратно на юг, последван от своите придружители, облечени в парцаливи вълнени и кожени дрехи.

Онова, което бе хвърлил пред стената, бе отрязаната глава на брат ми. Донесоха я на баща ми и той дълго се взира в нея, но не показа никакви чувства. Не заплака, не направи гримаса, дори не смръщи вежди, само гледаше главата на най-големия си син, докато накрая не се обърна към мен.

— От днес — рече — ще се казваш Утред.

Така ми смениха името.

 

 

Отец Беока настоя, че трябвало да ме кръстят наново, иначе на небето нямало да ме познаят, когато се появя там под името Утред. Аз се възпротивих, но Гита също го подкрепи, а за баща ми бе по-лесно да скърши моя хатър, отколкото нейния, затова дотъркаляха в параклиса голяма бъчва, напълниха я до половината с морска вода и аз трябваше да застана вътре, докато отчето поливаше косата ми с един черпак, нареждайки:

— Приеми своя раб Утред в блаженото лоно на светците и в редовете на най-светлите ангели…

Надявах се, че на светците и ангелите да им е по-топло, отколкото на мен в този ден. След като кръщенето приключи, Гита започна да плаче за мен, макар така и да не разбрах защо. Според мен щеше да стори по-добре, ако поплаче за брат ми. По-късно разбрахме какво се е случило с него. Трите кораба акостирали в устието на река Алне, където имаше малко рибарско селище. Обитателите му благоразумно се изнесли навътре в сушата, но неколцина останали да гледат от храсталаците по околните хълмове. Те ни разказаха, че брат ми пристигнал привечер и заварил викингите да опожаряват къщите. Когато извършваха набези, те се наричаха викинги — иначе, ако просто търгуваха, им казваха датчани или езичници. Тези мъже палели и грабели, затова ги причислили към викингите. Изглеждало, че само малцина от тях са в селището — повечето били по корабите, затова брат ми решил да ги нападне и избие. Но разбира се, всичко било клопка. Те видели отдалеч задаващите се конници и около четирийсетима се изпокрили в засада. Когато групата на брат ми навлязла сред къщите, я обкръжили и ги изклали до крак. Баща ми се утешаваше, че смъртта на сина му трябва да е била бърза, обаче това надали беше така — датчаните са знаели кой е, иначе защо щяха да донесат главата му в Бебанбург? Рибарите твърдяха, че се опитали да предупредят брат ми, но аз се съмнявах да е вярно. Хората разправят такива неща, за да не ги винят за настъпилите беди. Независимо дали е бил предупреден, или не, брат ми загина, а датчаните взеха тринайсет добри меча, тринайсет охранени коня, една ризница, един шлем и моето старо име.

Но това още не беше краят. Случайният набег на три кораба не представляваше кой знае какво събитие, ала седмица след смъртта на брат ми чухме, че голяма датска флотилия напредва нагоре по реките, за да превземе Йоферуик. Те спечелиха победа навръх деня на Вси светии, което хвърли Гита в сълзи, защото според нея означаваше, че Бог ни е изоставил. Добрата новина беше, че моят предишен съименник, крал Осберт, се бе съюзил с размирния претендент за трона Ела. Двамата решили да зарежат враждите, да обединят сили и да си върнат Йоферуик. Естествено, на практика всичко не беше толкова просто. Сновяха вестоносци, съветници оплитаха конците, свещеници се молеха, докато накрая, чак по Коледа, Осберт и Ела не скрепиха съюза си с клетва и не призоваха баща ми да ги подкрепи. Неговите хора обаче нямаше как да тръгнат през зимата и затова оставихме датчаните в Йоферуик до пролетта, когато долетя вестта, че армията на Нортумбрия се събира пред стените му. Баща ми се застяга да потегли на юг и за моя радост заяви, че аз също тръгвам с него.

— Той е твърде млад — запротестира Гита.

— Почти на единайсет е — рече баща ми. — И трябва да се научи да се бие.

— По-добре ще е да остане тук и да продължи обучението си.

— Един мъртъв граматик няма да бъде от полза за Бебанбург. А Утред сега е наследникът и трябва да умее да го защитава.

Същата вечер той накара Беока да ми покаже пергаментите, пазени в параклиса — тези, които доказваха нашите владения. Отецът ме обучаваше вече от две години, но аз бях лош ученик и за негово отчаяние не разбирах и дума от завъртулките в документите. Той въздъхна и ми обясни съдържанието им.

— Те описват земите — рече. — Земите, които баща ти притежава съгласно Божия закон и нашите мирски закони. — По всичко изглеждаше, че тези земи един ден ще станат мои, защото същата нощ баща ми продиктува ново завещание и в него се разпореди, че в случай на смъртта му Бебанбург ще принадлежи на сина му Утред, който ще бъде едноличен владетел и всички хора между реките Туеде и Тине следва да му се закълнат във вярност.

— Ние някога сме били крале тук — ми каза — и кралството ни се е наричало Берниция. — После притисна печата си върху червения восък, оставяйки отпечатъка на вълча глава.

— И пак ще станем крале — обади се чичо ми Елфрик.

— Няма значение каква е титлата ни — отсече сухо баща ми. — Стига народът да ни се подчинява. — И накара брат си да се закълне над гребена на свети Кутберт, че ще зачита новото завещание и ще ме признае за Утред от Бебанбург. Елфрик се закле. — Но засега още няма да се наложи — додаде баща ми. — Защото ние ще изколим тези датчани като овце в кошара и ще се върнем обратно с плячка и чест.

— Чул те господ — каза Елфрик.

Чичо ми щеше да остане в Бебанбург заедно с трийсет мъже, за да пази крепостта и да охранява жените. Преди да потеглим, той ми даде подаръци — кожена ризница, за да ме пази от наранявания, и, най-хубавото от всичко, истински шлем, който Еалдулф, ковачът, бе обковал с лента от позлатен бронз.

— За да знаят всички, че си принц — рече Елфрик.

— Той не е принц, а само наследствен лорд — възрази баща ми, но си личеше, че е доволен от подаръците на брат си, към които прибави и два свои — малък меч и кон. Мечът бе скъсено старо оръжие, с кожена ножница и ръбата дръжка. Беше тромав и неудобен, но въпреки това тази нощ аз спах с него под одеялото.

На следващата сутрин потеглихме на война през Горната порта под ясно и синьо небе, докато мащехата ми ридаеше на крепостния вал. Двеста и петдесет мъже се упътиха на юг следвайки знамето с вълча глава.

Годината беше 867-ма и аз за първи път се отправях на бой.

За да не престана никога оттогава.

 

 

— Ти няма да се биеш на стената от щитове — каза баща ми.

— Добре, татко.

— Само мъжете могат да стоят там. Но ще гледаш, ще се учиш и ще откриеш, че най-страшните удари не са от меч или брадва, които можеш да предугадиш, а дошлите изневиделица — от острие, минало под щитовете, за да те ухапе по пищялките.

Той ми даде още много съвети с мрачния си глас, докато яздехме по дългия път на юг. От двеста и петдесетте мъже, насочили се от Бебанбург към Йоферуик, имаше сто и двайсет конници. Това бяха слуги на баща ми или по-богати земеделци, които можеха да си позволят някакъв вид доспехи и имаха мечове и щитове. Повечето нямаха средства за целта, но се бяха клели във вярност на баща ми и сега маршируваха, въоръжени с коси и сърпове, брадви, копия и рибарски харпуни. Някои носеха ловни лъкове и на всички бе наредено да си вземат храна за една седмица, която се състоеше предимно от твърд хляб, още по-твърдо сирене и пушена риба. Мнозина бяха придружени от жените си. Баща ми бе забранил те да идват на похода, но въпреки това не ги отпрати, преценявайки, че те и бездруго ще ни последват, а и че мъжете ще се бият по-добре, ако съпругите или приятелките им ги наблюдават. Беше уверен, че тези жени ще станат свидетелки как армията на Нортумбрия вкарва датчаните в кървава касапница. Твърдеше, че ние сме най-коравите хора на Англия — много по-корави от мекушавите мерсийци.

— Майка ти беше от Мерсия — добави, но не каза нищо повече. Той никога не говореше за нея. Знаех, че са били женени по-малко от година и е умряла при раждането ми, а също че е била дъщеря на лорд, но инак, що се отнасяше до баща ми, тя можеше и изобщо да не е съществувала. При цялото му пренебрежение към мерсийците той още повече презираше изнежените западносаксонци.

— В Уесекс не знаят що е трудност — твърдеше, но най-тежката си присъда запазваше за жителите на Източна Англия. — Те живеят в блата — рече ми веднъж — и живеят като същински жаби.

Ние, нортумбрийците, мразехме източноангличаните още откакто ни бяха победили в битката, отнела живота на нашия крал Етелфрит, съпруга на Беба, на която бе кръстена крепостта ни. По-късно щях да открия, че именно те са предоставили коне и зимен подслон на датчаните, превзели Йоферуик, тъй че баща ми имаше пълно основание да се гнуси от тях. Те бяха долни и коварни жаби.

Отец Беока също яздеше с нас. Татко не го харесваше твърде, но не искаше да тръгва на поход без божи човек, който да казва молитвите. Беока, от своя страна, му беше предан, защото той го бе освободил от робство и му бе осигурил образование. Затова не вярвам, че би го упрекнал, дори да го видеше с очите си да се кланя на дявола. Беока бе млад, гладко избръснат и изключително грозен — със страшно кривогледство, сплескан нос, непокорна червена коса и парализирана лява ръка. Също така беше много умен — но тогава не го оценявах, защото мразех уроците, които ми преподаваше. Бедният човек се мъчеше да ми набие ум в главата, обаче аз всячески му се изплъзвах, предпочитайки да ям пердах от баща си пред това да зубря азбуката.

Следвахме пътя, построен от римляните, който пресичаше тяхната грамадна стена при Тине и продължаваше нататък. Римляните, разправяше баща ми, някога били гиганти, които строели удивителни неща, но после се прибрали в Рим и гигантите измрели, затова сега единствените останали римляни били свещениците. Но пътищата им продължаваха да съществуват и в течение на похода ни към нас се присъединиха още мъже, докато накрая не се събра цяла орда, напредваща през тресавищата от двете страни на разбития каменен паваж. Повечето спяха на открито, макар за баща ми и най-приближените от свитата му да се намираше подслон по плевни и манастири.

Армията ни беше доста разпусната. Дори на десетгодишна възраст го забелязвах. Мъжете носеха със себе си пиене, а също крадяха пиво и медовина от селата, през които минавахме. Често се случваше някой да се напие и просто да се строполи край пътя, но никой не му обръщаше внимание.

— Ще ни настигне — махваше небрежно с ръка баща ми.

— Това не е добре — каза ми отец Беока.

— Защо да не е добре?

— Трябва да има повече дисциплина. Чел съм за войните на римляните и знам, че дисциплината е важна.

— Ще ни настигне — отвърнах аз, подражавайки на баща си.

Същата вечер към нас се присъедини отряд от селище, наречено Кетрехт, където някога, преди много години, бяхме победили уелсците в голяма битка. Новодошлите подеха песен, в която се разказваше как сме нахранили гарваните с плътта на чужденците, и думите й разведриха баща ми. Той ми каза, че вече сме близо до Йоферуик и че можем да очакваме на другия ден да се присъединим към Осберт и Ела, а на по-следващия отново да предоставим угощение на гарваните. Седяхме край лагерния огън — един от стотиците, осеяли полето наоколо. На юг от нас, на другия край на обширна равнина, можех да видя, че небето е озарено от светлината на още огньове, и знаех, че там е събрана останалата част от армията на Нортумбрия.

— Гарваните не са ли създания на Уоден? — попитах плахо.

— Кой ти каза това? — изгледа ме смръщено баща ми.

Вдигнах рамене и не отвърнах нищо.

— Еалдулф ли? — предположи той, знаейки, че ковачът на Бебанбург, който бе останал в крепостта, е таен езичник.

— Просто го чух — казах, надявайки се, че увъртането няма да ми донесе някой шамар. — А нали и нашият род води произхода си от Уоден.

— Така е, но сега вече имаме нов бог. — Застрашителният му взор обходи лагера, където мъжете пиеха. — Знаеш ли кой печели битките, момче?

— Ние, татко.

— Страната, която е по-трезва — рече баща ми и след кратка пауза добави: — Но иначе да си малко пиян помага.

— Защо?

— Защото стената от щитове е ужасно място. — Очите му се вторачиха в огъня. — Бил съм се в шест такива стени досега и всеки път съм се молил да ми е за последно. Виж, на човек като брат ти сигурно щеше да му допадне. Куражът му беше в излишък. — Той изпадна в мълчание и смръщи вежди. — Онзи мъж, който донесе главата му. Искам да взема неговата глава. Да се изплюя в мъртвите му очи и после да набия черепа му на кол над Долната порта.

— Ще я вземеш — казах.

Отговорът бе презрително сумтене.

— Ти пък какво разбираш. Довел съм те тук, момче, защото трябва да видиш битка. А и хората да видят, че си тук. Но инак няма да се биеш. Ти си като младо куче, което гледа как старите псета убиват глигана, но самото то не хапе. Гледай, учи се и един ден може да бъдеш от полза. Но засега си просто едно пале. — И ме отпрати с ръка.

На следващия ден римският път ни поведе през равнината, прекосявайки диги и канали, докато накрая не стигнахме мястото, където лагеруваха обединените сили на Осберт и Ела. Отвъд тях, едва видим през редките дървета, беше Йоферуик, а вътре се криеха датчаните.

Тогава Йоферуик беше, а и все още е, главният град на Северна Англия — с голямо абатство, архиепископ, високи крепостни стени и обширно тържище. Намира се край река Уз и разполага с каменен мост през нея, но корабите могат да го достигнат и от далечното море — именно така бяха дошли датчаните. Те трябва да са знаели, че Нортумбрия е отслабена от гражданска война, че Осберт, законният крал, се е отправил на запад, за да пресрещне армията на размирника Ела, и в негово отсъствие бяха превзели града. Не ще да им е било твърде трудно да узнаят за случващото се. Дрязгата между Осберт и Ела назряваше със седмици, а Йоферуик бе пълен с търговци, мнозина от тях идващи отвъд морето, които са разбрали за ожесточеното съперничество между двамата. Едно трябваше да се признае на датчаните — те умееха да шпионират. Монасите, пишещи хрониките, разказват, че се появявали от нищото, а увенчаните им с драконови глави кораби просто изниквали от безбрежната пустош, но това рядко е така. Отделни викингски кораби може и да атакуват наслуки, но големите военни флотилии отиват там, където знаят, че вече има междуособици. Намират жива рана и я изпълват, подобно на червеи.

С баща ми отидохме близо до града, придружени от двайсетина мъже. Всички бяхме на коне, облечени с метални или кожени брони. Можехме да видим врага по стените. Някои от тях бяха каменни, построени още от римляните, но повечето представляваха пръстен вал, завършващ с висока дървена ограда — а в източния край част от оградата липсваше. Изглежда, бе изгоряла, защото още личаха овъглените останки от трупите върху земния насип, където сега обсадените набиваха нови колове, за да я поправят.

Между коловете се забелязваха множество сламени покриви, дървените камбанарии на три църкви, а отвъд тях, в реката, мачтите на датската флота. Нашите разузнавачи бяха преброили трийсет и четири кораба, което означаваше, че датчаните разполагат с армия от около хиляда души. Нашата бе по-голяма, към хиляда и петстотин, при все че беше трудно да се прецени. Не се знаеше кой точно командва. Двамата водачи, Осберт и Ела, лагеруваха отделно и макар официално да бяха сключили мир, отказваха да разговарят лично, а вместо това общуваха с вестоносци. Баща ми, третият най-важен човек в армията, можеше да говори и с двамата, но не му се удаваше да ги събере на едно място, камо ли да ги накара да се споразумеят относно плана за кампанията. Осберт искаше да обсади града и да умори датчаните с глад, докато Ела настояваше за незабавен щурм. Според него повредената крепостна стена ще ни позволи да навлезем дълбоко в улиците на града, където да изловим и избием враговете. Не знам коя от двете стратегии предпочиташе баща ми, защото той така и не сподели, ала в крайна сметка решението се наложи от само себе си.

Нашата армия не можеше да чака. Бяхме донесли малко храна, но тя скоро привърши и хората трябваше да ходят все по-надалеч, за да набавят нова, като някои изобщо не се връщаха. Просто се изнизваха към дома. Други мърмореха, че стопанствата им се нуждаят от работна ръка и ако не се приберат скоро, ги чака гладна година. Бе свикано съвещание, на което се събраха всички големци и прекараха целия ден в препирни. Осберт присъстваше, следователно Ела не се появи, но неговият пръв съветник недвусмислено намекна, че нежеланието на Осберт да нападне града е причинено от страх. Нищо чудно и наистина да беше така, защото той не отвърна на нападката, а вместо това предложи да изкопаем собствени укрепления наоколо. Три или четири от тях според него щели да са достатъчни, за да хванем датчаните в капан. Най-добрите ни бойци можело да останат в тях, а останалите да се приберат и да се грижат за реколтата си. Друг предложи да построим нов мост през реката и така да пленим датската флота. Той отстояваше идеята си дълго и упорито, макар всички да бяха наясно, че не разполагаме с време за изпълнението й.

— Освен това — отбеляза крал Осберт — ние искаме датчаните да махнат корабите си оттук. Нека се връщат обратно в морето и да вървят да тормозят някой друг.

Един епископ призова да изчакаме още малко, изтъквайки, че лорд Егберт, който владееше земите южно от Йоферуик, още не е пристигнал с хората си.

— И Рикзиг също го няма — подкрепи го някакъв свещеник, говорейки за друг местен феодал.

— Той е болен — отбеляза Осберт.

— Да, болен от малодушие — подхвърли язвително съветникът на Ела.

— Нека не бързаме — настоя епископът. — С Егберт и Рикзиг ще разполагаме с достатъчно войска, за да уплашим датчаните само с числеността си.

Баща ми през цялото време пазеше мълчание, макар да бе очевидно, че мнозина от присъстващите искат да се изкаже. Това ме учуди, но същата вечер Беока ми обясни причината.

— Ако бе подкрепил атаката — бяха думите му, — всички щяха да си помислят, че е на страната на Ела. А ако се бе обявил за обсадата — че е на страната на Осберт.

— Важно ли е това?

Беока се приведе напред над огъня. Едното му око се взираше в мен, докато другото бродеше някъде из нощта.

— Когато победим датчаните — рече, — Осберт и Ела ще подновят враждата си. Баща ти не иска да се замесва в нея.

— Но защо? Нали този, когото подкрепи, ще спечели?

— Ами ако се избият един друг? — възрази Беока. — Кой ще стане крал тогава?

Погледнах го, схванал мисълта, но не казах нищо.

— А кой ще бъде крал след него? — попита той, сочейки ме с пръст. — Ти. А един крал трябва да умее да чете и пише.

— Един крал — намръщих се презрително — винаги може да си наеме колкото иска писари.

На следващата сутрин въпросът дали да обсаждаме, или да атакуваме вече не стоеше на дневен ред, защото пристигнаха новини, че в устието на река Хъмбър са се появили още датски кораби. Това можеше да означава единствено, че до няколко дни врагът ще получи свежи подкрепления. Баща ми най-сетне наруши дългото си мълчание.

— Трябва да атакуваме — каза той както на Осберт, така и на Ела. — Преди да са дошли новите кораби.

Ела, разбира се, го подкрепи възторжено и дори Осберт бе наясно, че пристигането на още кораби променя всичко. В добавка, защитниците на града имаха проблеми със стената. На сутринта се събудихме, за да видим, че е изникнала цяла нова секция от още сурови бели трупи, но същия ден задуха силен вятър и тя цялата се срина, предизвиквайки бурно веселие сред редиците ни. Всички повтаряха, че датчаните не умеят да вдигнат дори една стена.

— Но могат да строят кораби — каза ми отец Беока.

— Е, и?

— Човек, който може да строи кораби — поясни младият свещеник, — обикновено може да строи и стени. Това е много по-лесно.

— Но тя падна!

— Не е изключено да е паднала нарочно — рече той и когато го зяпнах учудено, допълни: — Представи си, че искат да атакуваме точно там.

Не знам дали е споделил подозренията си с баща ми, но дори да го е сторил, той положително ги е отхвърлил. В неговите очи военните съвети на отчето не струваха пукната пара. Работата на свещеника се свеждаше до това да се моли на Бог да порази датчаните — и за да бъдем честни, Беока се молеше дълго и усърдно за нашата победа.

И ето че в деня след падането на стената ние дадохме на Бог възможност да изпълни неговите молитви.

Атакувахме града.

 

 

Не знам дали всички бойци, които нападнаха Йоферуик, бяха пияни, но положително щяха да бъдат, ако имаше достатъчно пиво, медовина и вино от брезов сок. Пиенето продължи през по-голямата част от нощта и когато се събудих на зазоряване, заварих мнозина да повръщат. Онези, които, подобно на баща ми, притежаваха ризници, ги надянаха. Повечето носеха кожени брони, а някои нямаха никаква друга защита освен дрехите си. Оръжията се точеха на брусове, свещениците обикаляха из лагера, пръскайки благословии, докато мъжете се прегръщаха и заклеваха в братство и вярност. Някои се събираха на групички с уговорката да си поделят по равно плячката. Срещаха се и пребледнели лица и не един и двама се измъкнаха през дигите, които пресичаха плоския, прогизнал терен.

На двайсетина души бе наредено да останат в лагера, за да охраняват жените и конете. Атаката щеше да се провежда пешком, но отец Беока и аз щяхме да яздим.

— Няма да слизаш от седлото — заръча ми баща ми. — А ти ще стоиш неотлъчно до него — обърна се към свещеника.

— Разбира се, милорд.

— Ако нещо се случи — думите му прозвучаха преднамерено неясно — препускайте към Бебанбург, залоствайте портите и чакайте там.

— Бог да пази всички ни — рече Беока.

Баща ми изглеждаше като велик воин и наистина бе такъв, макар да твърдеше, че вече е стар за битки. Прошарената му брада стърчеше над ризницата, а на шията си бе окачил костено разпятие, подарък от Гита. На кожен колан със сребърна украса висеше големият му меч — Трошачът на кости, прибран в кожена ножница с верига от позлатен бронз. Ботушите му имаха стоманени плочки от двете страни на глезените, напомняйки ми за неговия съвет относно стената от щитове, шлемът му бе излъскан до блясък, а лицевата му страна, с дупките за очите и озъбената уста, бе инкрустирана със сребро. Кръглият му дъбов щит с тежък железен обков бе покрит с кожа, с изрисувана върху нея вълча глава. Лорд Утред отиваше на бой.

Прозвучаха рогове, призовавайки всички под знамената. В армията ни нямаше особен ред. В началото възникна спор кой да мине по левия фланг и кой — по десния, но Беока ми каза, че той бил разрешен с хвърляне на зар от епископа, тъй че сега крал Осберт беше отдясно, Ела отляво, а баща ми — по средата. Под флаговете на тези трима предводители се събираха бойците. Сред хората на баща ми начело бе личната му свита — онези, които живееха в дома ни и бяха най-добре въоръжени. Зад тях бяха отредите на тановете. Тановете бяха важни фигури, собственици на обширни земи, някои дори притежаваха свои крепости. Те бяха мъжете, споделящи трапезата на баща ми на големи празници, а също и онези, които трябваше да се наблюдават внимателно, в случай че проявят амбиции да заемат мястото му. Но сега те вярно стояха зад него, обкръжени от свободните селяни, най-ниската класа над робите. Хората се биеха на семейни групи или заедно с приятели. В редиците имаше и много момчета, макар аз да бях единственото, яхнало кон, с меч в ръка и шлем на главата.

Можех да видя разпръснати датчани зад здравата част на укрепленията от двете страни на пролуката, но повечето се бяха събрали на мястото, където се бе срутила стената, образувайки преграда от щитове над пръстения вал. Той беше доста висок, поне три-четири метра, а също и стръмен, тъй че изкачването му щеше да е трудно лице в лице с чакащите горе убийци, но аз не се съмнявах, че ще успеем. Бях на десет години, почти единайсет.

Датчаните викаха по нас, но ние бяхме твърде далеч, за да чуем обидите им. Щитовете им, кръгли като нашите, бяха боядисани в жълто, черно, кафяво и синьо. Бойците ни започнаха да блъскат с оръжия по своите щитове. Звукът бе страховит и аз за първи път чувах тази музика на войната — тропотът на ясеновите дръжки на копията и стоманените остриета на мечовете върху твърдото дърво.

— Ужасно — обърна се към мен Беока. — Войната е ужасно нещо.

Аз премълчах. На мен ми се струваше славна и чудесна.

— Стената от щитове е мястото, където загиват най-много хора — продължи мрачно той, целувайки дървеното разпятие на врата си. — Дверите на рая и ада ще загъмжат от души, преди днешният ден да приключи.

— Мъртвите не отиват ли в залата за пиршества? — попитах.

Беока ми хвърли продължителен потресен поглед.

— Къде чу това?

— В Бебанбург — отвърнах, тактично премълчавайки, че научавам тези истории от Еалдулф ковача, който ми ги разправяше, докато превръщаше с чука си железните пръти в лъскави мечове.

— Езичниците вярват в тези неща — рече строго Беока. — Те смятат, че мъртвите воини отиват в покоите на Уоден, където ядат и пият до свършека на света, но това е горчива заблуда. То е грешка! Да не искаш да си като датчаните, които се кланят на идоли, отричат истинския Бог и живеят в грях?

— Но човек все пак трябва да умре с меч в ръка, нали? — не отстъпвах аз.

— Виждам, че ще трябва доста да се занимаем с катехизиса, щом всичко тук приключи — скастри ме свещеникът.

Не казах нищо повече. Само наблюдавах, стараейки се да запечатам всеки детайл в паметта си. Небето бе ясносиньо, само с няколко облачета далеч на запад, а слънчевата светлина се отразяваше от върховете на копията, хвърлящи отблясъци като повърхността на лятно море. Поляната, където бе събрана нашата армия, бе осеяна с иглики, а от дървесата отзад, край които се бяха скупчили жените, наблюдавайки приготовленията, се обаждаше кукувица. Реката бе спокойна, понеже цареше безветрие, а по повърхността й плаваха лебеди. Пушекът от готварските огнища в Йоферуик се издигаше почти право нагоре във въздуха и гледката ми напомни, че вечерта в града ни очаква пир — пир с печено свинско или каквото друго откриехме в складовете на врага. Някои от нашите бойци, онези в по-челните редици, притичваха напред и крещяха обидни думи по датчаните или ги предизвикваха да излязат на личен двубой, мъж срещу мъж, но никой от тях не наруши строя. Те просто стояха и гледаха, настръхнали с копията си зад стената от щитове. Тогава нашите рогове затръбиха и крясъците и звънът на оръжията престанаха, защото армията ни мина в настъпление.

То вървеше разпокъсано. По-късно, много по-късно ми предстоеше да разбера неохотата, с която мъжете се впускат срещу стена от щитове, да не говорим за такава, разположена върху стръмен земен вал. В онзи ден изпитвах единствено нетърпение час по-скоро да разпердушиним наглите датчани и Беока трябваше да хване юздата ми, за да ме удържи да не препусна и да се присъединя към последните редове.

— Ще чакаме, докато нашите не пробият — каза той.

— Но аз искам да убия датчанин — възразих.

— Не ставай глупав, Утред — изгледа ме смръщено Беока. — Ако опиташ да убиеш датчанин, баща ти ще остане без синове. Сега ти си единственото му дете и твой дълг е да живееш.

Тъй че аз изпълних дълга си и останах кротко да наблюдавам как армията ни бавно набира кураж и настъпва към града. Вляво беше реката, опразненият лагер оставаше вдясно и назад, а примамливата пролука в градската стена бе право пред нас. Датчаните чакаха там мълчаливо, зад своите застъпени щитове.

— Най-смелите ще тръгнат първи — каза ми Беока — и баща ти ще бъде един от тях. Ще оформят клин, който латинските автори наричат porcinum caput. Знаеш ли какво означава това?

— Не — отвърнах, а и не ме беше грижа.

— Глиганска глава. Тези, които поведат щурма, ще пробият защитата като бивни на глиган и ако успеят, останалите ще ги последват.

Беока бе прав. Предните ни редици оформиха три клина, съставени от елитните бойци на Осберт, Ела и на баща ми. Мъжете крачеха притиснати един в друг, а щитовете им се застъпваха, подобно на тези на датчаните. Онези зад тях вдигнаха щитовете си високо, като покрив. Когато бяха готови, нададоха гръмогласен вик и поеха напред. Не тичешком. Очаквах да тичат, но няма как да запазиш формата на клина, ако се движиш бързо. Клинът е като война в забавен вариант — достатъчно бавен, за да могат хората в него да се замислят колко ли силен е врагът и дали останалата част от армията ще ги последва. Но в случая тя го направи. Трите клина не бяха изминали и двайсет крачки, когато масата от мъже се лашна напред.

— Искам да отида по-близо — казах.

— Ще чакаш тук — рече Беока.

Разнесоха се нови викове — викове на предизвикателство и викове за кураж, а след тях стрелците от градските стени отпуснаха тетивите си и аз видях рояка полетели стрели. Те обсипаха редиците ни, а миг по-късно ги последваха копията, които описаха широка дъга и започнаха да падат върху вдигнатите ни щитове. За моя почуда изглеждаше, че никой от бойците ни не е улучен, макар щитовете им да настръхнаха от забучени стрели като гърба на таралеж. Трите клина продължиха настъплението си и сега вече нашите лъконосци стреляха по датчаните, а неколцина от мъжете ни се отделиха от останалите и метнаха копията си по тях.

— Всеки момент ще започне — рече тревожно Беока и се прекръсти. Устните му зашепнаха молитви, а сакатата му лява ръка нервно потрепваше.

Наблюдавах клина на баща си — централният, над който се вееше знамето с вълча глава, видях плътно прилягащите щитове да изчезват в рова, който се простираше пред земния вал, и знаех колко опасно близо е той до смъртта. Страстно желаех да убива, да победи, да покрие името Утред от Бебанбург с още по-голяма слава. После клинът се подаде от другия край на рова и като чудовищен звяр запълзя нагоре.

— Предимството им в момента — каза Беока с търпеливия тон, който използваше за преподаване — е, че когато идваш отдолу, краката на врага са лесна мишена. — Вероятно просто се е мъчел да се успокои, но аз му повярвах и действително, поне за формацията на баща ми, това ще да е било вярно, защото тя не се затрудни, когато срещна стената от щитове. Не можех да видя нищо освен проблясването на вдигащи се и падащи остриета, а звукът, който се носеше, бе истинската музика на битката — ударите на желязо в дърво и желязо в желязо. Клинът не спираше да се движи. Подобно на острите бивни на глиган, той проби датската защита и продължи напред. Макар датчаните да го заобиколиха, изглеждаше, че нашите бойци имат надмощие, защото настъпваха все по-навътре по земния вал. Мъжете отзад явно доловиха, че лорд Утред им носи победа, добиха ново самочувствие и се втурнаха да помагат на обкръжения клин.

— Слава на Бога! — възкликна Беока, понеже датчаните бягаха. В един миг те бяха оформили плътна преграда от щитове, настръхнала от остриета, а в следващия вече изчезваха във вътрешността на града. Нашите бойци, с облекчението на хора, чийто живот е бил пощаден, се впуснаха по петите им.

— Хайде сега, полека — побутна коня си Беока, като поведе и моята кобила за юздата. Датчаните бяха изчезнали. На тяхно място крепостният вал бе почернял от нашата войска. Тя се стичаше през пролуката в стената, а после надолу по отвъдната й страна, към улиците и пресечките на града. Трите флага — вълчата глава на баща ми, бойната брадва на Ела и кръстът на Осберт, се вееха в Йоферуик. Можех да чуя триумфиращите възгласи на мъжете и като пришпорих кобилата, се отскубнах от хватката на Беока.

— Върни се! — викна той, като ме настигна, но не се опита да ме удържи. Ние бяхме спечелили, Бог ни бе дарил победата и аз исках да съм достатъчно близо, за да подуша кръвопролитието.

Не можехме да влезем вътре в града, защото проходът бе заприщен от нашите войски, но аз се врязах дълбоко в тях, изблъсквайки ги с туловището на коня. Някои около мен запротестираха, но после, разпознали благородния ми произход по позлатения пръстен върху шлема, се опитаха да ми сторят път. Беока, изостанал назад, ми викаше да не се отдалечавам прекалено.

— Хайде, настигни ме — подхвърлих в отговор аз.

После той викна отново, но този път гласът му бе неистов, ужасѐн. Обърнах се и видях датчаните да се стичат през полето, откъдето току-що бе минала нашата войска. Бяха цяла орда — навярно измъкнали се през северната порта на града, за да отрежат отстъплението ни. А че ще пробваме да отстъпим, вече нямаше никакво съмнение, защото, както се оказа, те все пак можеха да строят стени. Бяха преградили с тях улиците на града, а после бяха инсценирали отстъпление, за да ни примамят в клопката, която сега се затваряше. Някои от прииждащите нападатели бяха на коне, но повечето напредваха пешком. Беока изгуби ума и дума — и не го виня, защото езичниците обичаха да убиват християнски свещеници. Той трябва да бе видял достатъчно смърт и не желаеше да става мъченик, затова обърна коня, пришпори го с всички сили и се понесе в галоп край реката. Датчаните решиха, че няма защо да се морят да гонят един човек, след като имат толкова други в капана, и го пуснаха да върви.

Стара истина е, че в една армия малодушните бойци и онези с най-лошите оръжия гледат да останат назад. Смелите са в челните редици, а страхливците — в тила, тъй че успееш ли да нападнеш врага си в гръб, касапницата ти е гарантирана.

Вече съм стар човек и неведнъж ми се е случвало да видя как цели войски биват обземани от паника. Тази паника е по-лоша от ужаса на овце, приклещени от вълци в планински проход, по-неистова от мятането на сьомга, изваждана от водата в рибарска мрежа. Вопълът й е способен да разцепи небесата, но за датчаните през онзи ден той бе сладкият звук на победата — докато за нас беше смърт.

Бог знае, че също си глътнах езика и опитах да избягам. Бях видял Беока да се изгубва във върбите край реката и успях да се обърна в същата посока, но после един от нашите хора ме сграбчи, вероятно за да ми отнеме коня. Съобразителността ми стигна колкото да извадя късия си меч, да замахна слепешката по него и да препусна напред — но единственото, което постигнах, бе да се измъкна от обезумялата маса и да изляза право срещу датчаните. Навред около мен се носеха писъци, докато датските мечове и брадви се размахваха и сечаха. Мрачното дело, кървавият пир, песента на стоманата — как ли не го наричат поетите и в първия миг аз бях пощаден, предполагам, защото единствен бях на кон. Наоколо имаше поне двайсетина вражески ездачи и те вероятно ме взеха за един от своите. После един от тях ми подвикна на език, който не разбирах. Погледнах го — беше без шлем, с дълга светла коса, сребриста ризница и широка, свирепа усмивка на лицето. Веднага го познах като мъжа, убил брат ми, и в цялата си глупост изкрещях по него. Точно зад гърба му имаше знаменосец, размахал орлово крило върху дълъг прът. Взорът ми се замъгли от сълзи и навярно съм бил обхванат от лудостта на битката, защото въпреки страха си се спуснах срещу дългокосия, размахал малкия си меч. Той парира удара ми с лекота, при което жалкото ми острие се изкриви като гръбнак на херинга. Датчанинът вдигна своя меч, за да ме порази, но после гледката явно му се стори толкова забавна, че избухна в смях. Аз се напиках от ужас и взех да го удрям с безполезното си оръжие, а той все се смееше, докато накрая се наведе, измъкна го от ръката ми и го хвърли встрани. После ме дръпна, ритащ и пищящ, от коня, преметна ме по корем върху седлото пред себе си и препусна в хаоса, за да продължи сечта.

Това беше моето запознанство с Рагнар — Рагнар Безстрашния, убиеца на брат ми, ърл Рагнар, чиято глава трябваше да краси портата на замъка Бебанбург.