Бърнард Корнуел
Последното кралство (7)

Глава пета

Събрахме се пред Йоферуик, където жалкият крал Егберт бе принуден да инспектира войските и да им пожелае успех. Той мина на кон покрай брега на реката, където бяха пристанали корабите, а обветрените им екипажи стояха строени на брега и го гледаха презрително, понеже знаеха, че не е истински крал. Зад него яздеха Кяртан и Свен, вече част от датската му стража — макар да предполагах, че работата им се състои колкото в това да пазят Егберт жив, толкова и да го държат пленник. Свен бе възмъжал и носеше дълъг меч, наметка от лисичи кожи и превръзка над липсващото си око. На ръцете му се виждаха две гривни. Баща му бе облечен в ризница и имаше огромна бойна брадва, преметната през рамото. И двамата, изглежда, се бяха замогнали.

— Участвали са в клането при „Стреоншал“ — каза ми Рагнар. Това беше големият женски манастир близо до Йоферуик и мъжете, погрижили се за опустошаването му, бяха взели добра плячка.

— Все още искам да ти служа — каза Кяртан на Рагнар, макар и без предишното унижено смирение. По ръцете му имаше поне дузина гривни.

— Имам нов корабоначалник на твое място — отвърна само Рагнар и Кяртан и синът му отминаха, макар Свен да се обърна и да ми направи дяволския знак с лявата си ръка.

Новият корабоначалник се казваше Токи — съкратено от Торбьорн, и беше великолепен моряк и още по-добър воин. Разказваше истории за това как плавал със свеите до непознати земи, където царяла вечна зима и не растели никакви дървета освен брези. Твърдеше, че там царували гиганти, а местните ядели децата си и имали трето око на тила — и някои от хората му вярваха.

Загребахме на юг през един от последните дни на лятото. Придържахме се близо до пустите брегове на Източна Англия, а нощите прекарвахме на сушата. Насочвахме се към устието на река Темес, която според Рагнар щеше да ни отведе дълбоко в сушата, чак до северните граници на Уесекс. Сега той командваше флота. Ивар Безкостния се бе върнал в покорените земи на Ирландия, отнасяйки дарено от Рагнар злато за най-големия му син, а Уба бе зает да опустошава Далриада, територията северно от Нортумбрия.

— Постна е плячката там — каза пренебрежително Рагнар, но Уба, подобно на Ивар, бе натрупал толкова много съкровища от нашествията си в Нортумбрия, Мерсия и Източна Англия, че не се интересуваше особено от разграбването на Уесекс — макар, както ще стане дума по-късно, тепърва предстоеше да промени решението си и да дойде на юг.

Но за момента Ивар и Уба отсъстваха и главният удар срещу Уесекс щеше да се предвожда от третия им брат, Халфдан, който напредваше с армията си от Източна Англия, за да се срещне с нас някъде по течението на Темес. Рагнар не беше доволен от тази промяна в командването. Мърмореше, че Халфдан е необуздан глупак, твърде буен и самонадеян. Успокояваше го обаче споменът за моята среща с Алфред, потвърждаващ, че Уесекс се управлява от мъже, уповаващи се на християнския бог, за когото бе доказано, че няма никаква сила. Докато ние имахме Один, имахме Тор, имахме своите кораби, бяхме истински воини.

След четири дни достигнахме Темес и започнахме да гребем срещу мощното й течение, докато тя постепенно се стесняваше. На първата сутрин, когато навлязохме в нея, виждахме само северния бряг, спадащ към територията на Източна Англия, но към обяд се показа и южният, като смътна ивица на хоризонта — това бе кралство Кент, вече част от Уесекс. До вечерта бреговете се сближиха на по-малко от километър, но по тях нямаше нищо особено за гледане, защото реката течеше през скучни, еднообразни блата. Когато имаше прилив, използвахме него, а когато нямаше, се потяхме с веслата, напредвайки неотклонно срещу течението, докато накрая за пръв път в живота си зърнах Лундене.

Мислех Йоферуик за голям град, но в сравнение това тук той бе просто едно село. Лундене бе огромен и задимен, построен на мястото, където се срещаха границите на Мерсия, Източна Англия и Уесекс. Бургред от Мерсия бе негов господар, следователно вече се считаше за датско владение и никой не излезе да ни попречи, когато пристанахме край поразителния мост, простиращ се през широката река. Скоро заобичах това място. Не така, както обичам Бебанбург, но в Лундене имаше живот, какъвто не бях срещал никъде другаде, защото и никъде нямаше друг подобен град. Алфред веднъж ми каза, че тук се практикува всеки грях под слънцето и с удоволствие мога да потвърдя, че наистина е така. Той се молеше за това място, а аз му се наслаждавах и още помня немия възторг, с който се взирах в разпрострелия се върху два хълма град, докато корабът на Рагнар изплуваше като призрак от мъглата. Беше мрачен ден и дъждът упорито шибаше над реката, но за мен гледката сякаш бе озарена от магична светлина.

Всъщност това бяха по-скоро два отделни града. Първият, на изток, бе старият, построен още от римляните. Оттук започваше мостът, преминаващ над реката чак до мочурищата край южния й бряг. Този град се състоеше от каменни постройки и имаше каменна стена — не отбранителен вал от пръст и колове, а истинска зидана стена, дебела и висока, опасана от ров. Ровът преливаше от боклуци, а стената на места бе разрушена и изпъстрена от дървени кръпки, но същото важеше и за самия град, където до огромните римски здания се прислоняваха дървени бараки, покрити със слама и тръстика. Някои мерсийци живееха в тях, но повечето сякаш не изпитваха охота да се заселват наоколо. Един от кралете им си бе построил тук дворец, а на върха на хълма бе изградена голяма църква с каменни основи и дървени стени, но повечето от жителите, сякаш боейки се от духовете на римляните, бродещи сред стените, предпочитаха да обитават новия град, разпрострял се далеч на запад.

Старата част някога бе разполагала с кейове и пристани, ала те отдавна бяха изгнили, тъй че бреговата ивица източно от моста представляваше коварно място, изпълнено с изпочупени, почернели стълбове, стърчащи от водата като нащърбени зъби. Новият град също се намираше на северния бряг на реката, върху нисък хълм малко по-нагоре по течението, и имаше полегат чакълест плаж, стигащ до чак първите къщи. Никога не съм виждал по-противен плаж от този — вонящ от човешки мръсотии и трупове на животни, затънал в отпадъци, сред които стърчаха слузестите ребра на отдавна изоставени кораби и ровеха шумни ята от чайки. И все пак именно дотук трябваше да стигнем със своите кораби, а за целта се налагаше първо да се преборим с препятствието мост.

Само боговете знаят как римляните са успели да построят подобно нещо. Човек можеше да върви от единия край на Йоферуик до другия и пак нямаше да измине разстояние колкото цялата дължина на моста при Лундене — макар че през онази 871-ва година части от него вече бяха пропаднали и неизползваеми. Двете арки по средата отдавна се бяха срутили в реката, но старите римски колони, поддържали някога пътя отгоре им, още стояха. Водата се пенеше заплашително покрай тях, надигайки се от едната им страна, за да се впусне в буен поток от другата. За да достигнем вонящия плаж край новия град, трябваше да преминем през една от пролуките, но никоя не беше достатъчно широка, за да пропусне кораб с разперени гребла.

 

 

— Сега ще стане интересно — каза сухо Рагнар.

— Ще успеем ли? — попитах аз.

— Щом те са успели — посочи той скелетите на кораби от другата страна, — значи и ние ще можем. — Бяхме пуснали котва, чакайки останалата част от флота да ни настигне. — Франките — продължи Рагнар — са изградили мостове като този над всичките си реки. Знаеш ли защо го правят?

— За да ги прекосяват? — пробвах с очевидния отговор.

— За да ни пречат да плаваме нагоре по теченията им. Ако аз управлявах Лундене, щях да поправя този мост, затова нека бъдем благодарни, че англичаните не са си дали труда.

За да преминем отвъд, изчакахме разгара на прилива. Той настъпваше по средата между най-високата и най-ниската точка, когато тласъкът откъм морето намаляваше силата на водата, прииждаща между колоните. В това кратко време съумявахме да прекараме по седем или осем кораба през пролуката. За целта те трябваше да гребат с всички сили, набирайки инерция и в последния момент да вдигнат веслата, за да не закачат колоните отстрани. Не всички успяха от първия път. Сам видях два от тях да се извъртат и блъскат в каменните постаменти, отпращани назад от течението сред порой от ругатни и трясък на счупени гребла. „Летящата усойница“ обаче се справи, като отвъд моста почти спря, но ние спуснахме най-предните гребла и сантиметър по сантиметър я измъкнахме от засмукващата ни празнина. После екипажите на два от вече преминалите кораби ни хвърлиха въжета и ни изтеглиха по-далеч от моста, докато изведнъж се озовахме в тихи води и безпрепятствено загребахме към плажа.

На южния бряг, по ниските хълмове отвъд тъмните блата имаше конници, които ни наблюдаваха. Това бяха западносаксонците и навярно брояха корабите, за да добият представа за размера на Великата армия. Така я наричаше Халфдан — Великата армия на датчаните, дошла да превземе Англия, макар за момента далеч да не можехме да се наречем велики. Щяхме да чакаме в Лундене пристигането на още кораби и докато пехотата се стече по дългите римски пътища от север. Уесекс засега можеше да си отдъхне.

Докато чакахме, Брида, Рорик и аз разучавахме града. Рорик отново боледуваше и Зигрид не искаше да го пуска на експедицията, ала той й се примоли, а Рагнар също я увери, че пътуването по море само ще укрепи здравето му, и ето че той бе тук — блед, не по-малко жаден за приключения, колкото и аз. Рагнар ме бе накарал да оставя гривните си и Змийски дъх, твърдейки, че градът е пълен с крадци. Първо обиколихме новата част, бродейки из зловонните й улици. В къщите се виждаха работещи кожари, медникари, ковачи. Жени тъчаха на станове, в един двор колеха цяло стадо овце, имаше магазини, предлагащи грънци, сол, живи змиорки, хляб, дрехи, оръжие и какво ли още не. Църковните камбани вдигаха оглушителна врява всеки път, щом дойдеше време за молитва или подкараха някой умрял за погребение. По улиците бродеха глутници кучета, по стоборите бяха накацали кокошки, а над почернелите тръстикови покриви се стелеше тъст дим. Видях една талига, толкова натоварена с нова тръстика, че едва се виждаше под нея. Надвисналите стебла дращеха пътя и закачаха и къщите от двете му страни, а двама роби биеха и ръчкаха с остени едва кретащите волове. Няколко мъже им се развикаха, че товарът е твърде голям, но те не им обърнаха внимание и продължиха напред, докато талигата не отнесе голямо парче изгнил покрив и тогава избухна бой. Навсякъде имаше просяци — слепи деца, безкраки жени, мъж с отворена язва на бузата. Говореха се езици, които никога не бях чувал, срещаха се странни чуждоземски облекла, а в стария град, който разгледахме на другия ден, видях двама мъже с тъмнокафява кожа. Равн ми каза, че идвали от Блаландия, макар да не бе сигурен къде точно се намира тя. Те носеха дълги роби, имаха закривени саби и разговаряха с един търговец на роби пред помещение, пълно с пленени англичани, които явно предстоеше да бъдат откарани в тайнствената Блаландия.

— Ей, вие тримата — подвикна ни търговецът не съвсем шеговито. — Принадлежите ли на някого?

— На ърл Рагнар — отвърна Брида, — който с удоволствие ще се отбие да те посети.

— Предайте на господаря си моите почитания — рече той и се изплю, гледайки подире ни.

Сградите на стария град бяха изключителни. Построени още от римляните, високи и масивни и макар стените им да бяха порутени, а покривите хлътнали, продължаваха да изглеждат впечатляващо. Някои имаха по три-четири етажа и ние си играехме на гоненица по изоставените им стълбища. В тях почти не живееха англичани, което ги правеше удобни за нуждите на събиращата се датска армия. Според Брида никой, който е с всичкия си, не би живял в римски град заради призраците, населяващи старите сгради. Аз самият не видях призрак, но не изключвам да е била права, защото всички изпитвахме смътен трепет, надзъртайки в тъмните, осеяни с колони подземия.

Останахме в Лундене седмици наред и дори когато войската на Халфдан се присъедини към нас, не поехме на запад. Пращахме само конни отреди за продоволствие, но инак Великата армия продължаваше да се събира. Някои от мъжете взеха да негодуват, че чакаме твърде дълго и така даваме на западносаксонците ценно време да се подготвят, но Халфдан настояваше да чакаме. Понякога вражески съгледвачи наобикаляха града и на два пъти избухнаха схватки между тях и наши конници, ала с наближаването на Юле крал Алфред явно реши, че няма да предприемем нищо до пролетта, и спря да изпраща патрули.

— Ние обаче не чакаме идването на пролетта — каза ми Рагнар, — а на най-лютата зима.

— Защо?

— Защото никоя армия не поема на поход през зимата — усмихна се хищно той. — Тогава западносаксонците ще си бъдат по домовете, насядали край огъня да се молят на своя немощен бог. Докато се запролети, Утред, цяла Англия ще е наша.

Междувременно всички работехме. Аз събирах дърва за горене и когато не влачех дънери от гористите хълмове северно от града, изучавах изкуството на боя. Рагнар помоли Токи, новия си корабоначалник, да ми преподава, а той беше добър учител. След като ме наблюдава известно време да упражнявам основните удари, ми каза просто да ги забравя.

— При стената от щитове — бяха думите му — най-много помага дивата ярост. Умението и хитростта също са полезни, но по-яростният побеждава. Ето, вземи един от тези — подаде ми той къс, широк сакс, далеч по-масивен от онзи, който носех преди. Намръщих се на оръжието, защото бе много по-късо от Змийски дъх и съвсем не толкова красиво, но самият Токи носеше същото на колана си и ме увери, че в близък бой то върши по-добра работа от меча. — Когато противникът е на една ръка разстояние — каза, — нямаш място да замахнеш и сечеш. Затова приклякаш, мушкаш напред и му разпаряш слабините. — Той накара Брида да вземе един щит и да се престори, че се отбранява. После ме придърпа вляво от себе си и замахна над главата й с дясната ръка. Тя инстинктивно вдигна щита. — Спри — викна Токи и тя замръзна неподвижно. — Ето, виждаш ли — посочи ми той щита. — Другарят ти кара противника да се пази отгоре, а ти в това време го ръгаш в слабините. — След това ми показа и още трикове. Аз ги упражнявах, защото ми допадаха, а колкото повече се упражнявах, толкова по-силен и ловък ставах.

Обикновено провеждахме тренировките си на римската арена. Така я наричаше Токи — „арена“, макар че нито той, нито аз знаехме какво означава думата. Тя обаче бе удивително място, пълно с интересни неща. Представете си открито пространство с големината на поле, обградено от огромни стъпаловидни каменни тераси, в чиито изронени фуги сега никнеха бурени. Мерсийците, както по-късно научих, провеждали тук градските си събрания, но според Токи римляните я използвали за зрелищни боеве, в които умирали хора. Може би това бе просто поредната му фантастична измислица, но арената действително бе огромна, невъобразимо огромна — чудовищна постройка, дело на великани, пред която ние изглеждахме джуджета. Беше толкова голяма, че цялата Великата армия можеше да се събере в нея и пак да остане място за още две такива армии по стъпаловидните седалки.

Юле дойде с обичайното ядене и пиене и войската ни повръщаше където свари по улиците, но ние все още не тръгвахме. Не след дълго обаче предводителите на Великата армия се събраха в двореца близо до арената. Брида и аз, както обикновено, трябваше да служим за очи на Равн, а той от своя страна ни обясняваше какво виждаме. Срещата се състоя в църквата на двореца — римска постройка със сводест таван под формата на бъчва. Върху него бяха изрисувани луна и звезди, но сега синята им и златната боя почти се беше излющила. По средата на църквата бе запален голям огън, от който високото помещение се изпълваше с гъсти кълба дим. Халфдан председателстваше събранието от олтара, а край него се бяха наредили военачалниците. Един от тях бе грозен мъж с тъповато лице, голяма кафява брада и липсващ пръст на лявата ръка.

— Това е Багсег — каза ни Равн. — Величае се за крал, макар че не е по-различен от всички останали. — Багсег, както се оказа, бе дошъл от Дания това лято, водейки със себе си осемнайсет кораба и близо шестстотин мъже. До него стоеше белокос човек, висок и мрачен, с тик на лицето. — Ърл Сидрок — поясни Равн. — Синът му вероятно също е с него?

— Да не е един висок и сополив? — попита Брида.

— Същият, Сидрок Младия. Вечно подсмърча. А Рагнар там ли е?

— Да — отвърнах аз. — Стои до един дебелак, който постоянно му шепне нещо и се подхилва.

— Харалд! — рече Равн. — Чудех се дали ще се появи. Той също е крал.

— Наистина? — учуди се Брида.

— Е, поне така се нарича и действително владее две-три кални поля със стадо миризливи прасета.

Всички тези мъже бяха дошли от Дания, а освен тях имаше и други — като ърл Френа, който бе довел хората си от Ирландия, или ърл Осберн, предвождал гарнизона в Лундене до пристигането на армията ни. Взети заедно, всички тези крале и ърлове бяха събрали над две хиляди бойци. Осберн и Сидрок предложиха да се пресече реката и да се удари право на юг. Така, според тях, Уесекс щеше да се окаже разделен на две и източната му част, представляваща кралство Кент, да бъде лесно превзета.

— В Контварабург трябва да има голямо съкровище — настояваше Сидрок. — Там е главното светилище на тяхната религия.

— И докато ние превземаме това светилище — възрази Рагнар, — те ще ни изненадат в гръб. Основните им сили не са на изток, а на запад. Победим ли запада, цял Уесекс ще падне. После можем да се занимаем с Контварабург на спокойствие.

В това се състоеше спорът. Дали да се започне с по-лесната част, или първо да се атакуват най-важните твърдини, разположени на запад. Думата бе дадена на двама мъже, датски търговци, завърнали се от Редингум едва преди две седмици. Този град се намираше на няколко километра нагоре по реката, на границата на Уесекс. Според чутото от тях, крал Етелред и неговият брат Алфред събираха армията от своите владения и към момента тя наброяваше не по-малко от три хиляди души.

— От които надали ще се съберат и триста истински бойни — вметна саркастично Халфдан и бе възнаграден от публиката, която заудря с мечове и копия по щитовете си. Този звук още отекваше под сводестия таван на църквата, когато влезе нова група воини, водени от огромен, плещест мъж, облечен в черно. Той изглеждаше внушително — гладко избръснат, със смръщено чело и явно много богат, защото наметалото му бе пристегнато с масивна закопчалка от злато и кехлибар, ръцете му бяха отрупани със златни гривни, а на врата си носеше златен чук на Тор на дебела верижка. Присъстващите се отместиха, за да му сторят път. Тишината, тръгнала първо от онези най-близо до него, постепенно се разпростря над цялото помещение, а приповдигнатото настроените се смени с тревожно очакване.

— Кой влезе? — попита шепнешком Равн.

— Много едър човек — отвърнах. — С цял куп гривни.

— Мрачен — вметна Брида. — И облечен в черно.

— А, ърл Гутрум — заключи Равн.

— Кой е той?

— Наричат го Гутрум Злощастния.

— С всичкото това злато?

— Можеш да дадеш на Гутрум и целия свят — каза Равн — и той пак ще реши, че си го измамил.

— От косата му виси някаква кост — обади се Брида.

— Трябва да го питаш за нея — подсмихна се Равн, но не обясни нищо повече за костта, която всъщност бе човешко ребро, обковано със злато.

Гутрум Злощастния бе датски ърл, установил се за зимата в Бемфлеот — селище доста на изток от Лундене, откъм северната страна на устието на Темес. След като поздрави мъжете, струпани край олтара, той обяви, че е дошъл по реката, водейки със себе си четиринайсет кораба. Никой не го аплодира. Гутрум притежаваше най-киселата и намусена физиономия, която някога бях виждал. Сега млъкна и се вторачи в присъстващите като подсъдим, очакващ сурова присъда.

— Ние решихме — наруши неловката тишина Рагнар — да тръгнем на запад. — Никакво подобно решение не бе вземано, но и никой не се обади, за да му възрази. — Екипажите на онези кораби, които вече са минали моста, ще плават по реката, а останалата армия ще се придвижва пеша или на коне.

— Аз ще пътувам с корабите си — каза Гутрум.

— Те минаха ли вече моста?

— Ще пътувам с корабите си — повтори Гутрум, давайки ни да разберем, че флотата му все още е надолу по течението.

— Ще бъде най-добре — продължи Рагнар — да тръгнем още утре. — През последните няколко дни цялата Велика армия се бе събрала в Лундене, прииждайки от селищата на изток и на север, където бе разквартирувана, и с напредването на времето безценните ни хранителни запаси бързо намаляваха.

— Все едно, ще дойда с корабите — рече упорито Гутрум.

— Притеснява се, че няма да може да натовари достатъчно плячка на конете — прошепна ми Равн. — Иска корабите да са с него, за да ги напълни със съкровища.

— Защо изобщо го вземат със себе си? — попитах.

Бе очевидно, че никой не харесва ърл Гутрум и неговото пристигане е колкото нежелано, толкова и неудобно, но вместо отговор Равн просто сви рамене. Явно щом Гутрум бе тук, трябваше да участва. Това бе също толкова непонятно за мен, колкото и фактът, че Ивар и Уба не се присъединяват към кампанията. Вярно, че и двамата бяха богати и надали им трябваше да грабят още, но те от години обсъждаха как ще превземат западносаксонците, а ето че сега просто обръщаха гръб. Гутрум също не се нуждаеше от повече земи или богатства, ала той самият бе на друго мнение, затова и бе дошъл. Такива бяха датските порядки. Мъжете участваха в армията, ако имаха желание, иначе просто си стояха вкъщи и нямаше никаква власт, която да ги накара да постъпят иначе. Сега Халфдан се очертаваше като лидер на Великата армия, но той не всяваше респект сред хората като страховитите си по-големи братя, затова не можеше да стори нищо без подкрепата на останалите военачалници. С времето научих, че всяка войска се нуждае от един предводител. Сложиш ли двама души начело, силата й намалява наполовина.

На корабите на Гутрум им трябваха два дни, за да преминат моста. Те бяха прекрасна гледка — по-големи от останалите датски съдове, с боядисани в черно драконови глави, увенчали носовете и кърмите им. Екипажите им — а те бяха многобройни — също бяха облечени в черно. Черни бяха дори щитовете им и макар да считах Гутрум за най-злощастния човек на света, трябваше да призная, че армията му бе внушителна. Може и да загубихме два дни, но затова пък спечелихме неговите черни бойци.

От какво имаше да се боим? Великата армия се бе събрала, и то посред зима, когато врагът най-малко очакваше нападение. При това този враг бе предвождан от крал и принц, интересуващи се повече от молитви, отколкото от сражения. Цял Уесекс лежеше пред нас, а за него отдавна се знаеше, че е едно от най-заможните кралства в света — съперничещо на Франкия по съкровища, пълно с църкви и манастири, преливащи от злато, с население, натежало от ребро, узряло за клане. Всички щяхме да станем богати.

И тъй, ние тръгнахме на война.

 

 

Кораби по зимната Темес. Кораби, плъзгащи се покрай крехки тръстики, безлистни върби и голи елши. Мокри весла, проблясващи под бледата лунна светлина. Зверските глави бяха издигнати върху носовете им, за да всяват ужас сред жителите на земите, през които преминавахме — а това бяха добри, плодородни земи, макар и напълно обезлюдени. Краткото пътешествие бе съпроводено от почти празничен дух, който дори присъствието на мрачните кораби на Гутрум не смогваше да наруши. Мъжете танцуваха по греблата — същия номер, който бях видял Рагнар да изпълнява в онзи далечен ден, когато трите му кораба се появиха край Бебанбург. Аз също опитах и предизвиках бурни аплодисменти, когато цопнах във водата. Тичането по редицата от весла изглеждаше лесно отстрани, но трябваше само един от гребците леко да завърти дръжката, за да се подхлъзнеш и да паднеш. Водата беше леденостудена и Рагнар ме накара да сваля мокрите си дрехи и да се загърна в неговата меча шуба, докато се стопля. Мъжете пееха, корабите напредваха срещу течението, а мъглявите хълмове от север и от юг се сближаваха все повече, стеснявайки речното корито. С превалянето на деня зърнахме на хоризонта и първите конници. Те стояха и ни наблюдаваха.

Стигнахме Редингум по здрач. Всеки от трите кораба на Рагнар бе натоварен с лопати, много от тях изковани от Еалдулф, и първата ни задача бе да изградим защитна стена. С пристигането на останалите кораби все повече хора се включваха в работата и до падането на нощта лагерът ни бе преграден от дълъг, неравен насип. Той надали щеше да затрудни евентуалните нападатели, тъй като беше нисък и лесен за преминаване, но никой не дойде да ни обезпокои. Уесекската армия не се появи и на следващата сутрин, давайки ни възможност да направим укреплението си по-високо и внушително.

Редингум е построен на мястото, където Кенет се влива в Темес, тъй че стената ни се простираше между две реки, преграждайки и едно малко, напуснато от жителите си градче, в което по-голямата част от нашите екипажи намериха подслон. Сухопътните ни сили още не се виждаха. Те напредваха по северния бряг на Темес, през мерсийски земи, и трябваше да търсят брод по-нагоре по течението, тъй че, когато най-сетне се появиха, стената бе на практика завършена. Отначало ги взехме за западносаксонската войска, но се оказа, че са просто хората на Халфдан, идващи откъм вражеската територия, която бяха заварили изоставена.

Южно от нас имаше гъсти гори. Оттам набавихме материал, за да изградим ограда от колове по цялата дължина на земния насип, която беше към осемстотин крачки. Пред стената изкопахме ров и го напълнихме с вода от реките от двете му страни. През него изградихме четири моста, защитени с дървени укрепления. Това щеше да е нашата база. Оттук можехме да предприемаме набези дълбоко във вътрешността — и беше крайно време да го направим, защото с толкова много мъже и коне ни заплашваше глад, ако не попълнехме запасите си от зърно, добитък и сено. Носехме със себе си бъчви с пиво и чували с брашно, солено месо и сушена риба, но останах удивен колко бързо се топяха тези купища от продоволствие.

Когато възпяват войната, поетите говорят за ръкопашни боеве, летящи копия и стрели, звън на остриета и трясък на щитове, падащи герои и горди победители, ала аз тепърва откривах, че всъщност всичко опира до храната. Как да нахраниш хората и конете. Как да набавиш запаси. Ситата армия е онази, която побеждава. А ако държиш конете в укрепление, трябва да прибавиш в сметката и риенето на тор. Само два дни след пристигането на сухопътната ни армия храната взе да привършва и ърл Сидрок, заедно със сина си, навлезе с голям отряд във вражеската територия, за да търси пълни обори и хамбари, но вместо на тях се натъкна на опълчението на Берокшир.

По-късно научихме, че цялата идея за зимна офанзива изобщо не е била изненада за врага. Датчаните бяха добри в шпионирането, пращайки свои търговци предварително да проучват местата на предстоящите нападения, обаче западносаксонците също разполагаха с достатъчно хора в Лундене, които ги бяха информирали за нашия брой и намерения. Те не само бяха събрали армия, за да ни посрещнат, но бяха призовали и подкрепление от Мерсия, където датското владичество все още бе разпокъсано. Берокшир се намираше непосредствено до границата с Уесекс и жителите му бяха прекосили реката, притичвайки се на помощ на своите съседи. Войската им се предвождаше от лорд на име Етелулф.

Дали ставаше дума за вуйчо ми? Много мъже носеха името Етелулф, но колко от тях бяха мерсийски лордове? Признавам, че се почувствах странно, чувайки името и се замислих за майка си, която никога не бях виждал. В представите си я виждах като добра, ласкава, любяща жена, която ме наблюдава отнякъде — от рая, от Асгард или изобщо от мястото, където душите ни отиваха да прекарат вечния мрак. Знаех, че би се ужасила, задето съм в армията, настъпваща срещу брат й, затова в онази вечер бях в потиснато настроение. Но същото важеше и за цялата Великата армия, защото моят вуйчо, ако Етелулф наистина бе такъв, беше унищожил нашата експедиция за провизии. Отрядът, воден от двамата ърлове, бе попаднал на засада. Двайсет и един датчани бяха убити, а осем паднаха в плен. Англичаните също загубиха неколцина бойци и дадоха един пленник, но спечелиха победата и численото им превъзходство не променяше този факт. Датчаните очакваха да грабят и плячкосват, а вместо това се върнаха с подвити опашки, без жизненонеобходимата храна. Те изпитваха срам, а и през цялата войска премина трепет, защото никой не очакваше, че англичаните могат да ни бият.

Все още не гладувахме истински, но конете отчаяно се нуждаеха от сено. То не беше най-добрата храна за тях, но не разполагахме с овес, затова просто събирахме всяка зимна зеленина, която можехме да намерим край своята постоянно укрепваща стена. В деня след злощастната експедиция Рорик, Брида и аз също бяхме там, като режехме тревата с дълги ножове и я тъпчехме в чували. Именно тогава армията на Уесекс атакува.

Трябва да са били окуражени от победата на Етелулф, защото връхлетяха Редингум с всичките си сили. Първото, което чух, бяха крясъци, идващи от запад. После се появиха конниците, които препускаха в галоп сред нашите събирачески групи, като сечаха хората с мечове и ги пронизваха с копия. Ние тримата просто побягнахме. Зад нас се разнесе тропот на копита и щом се озърнах и видях приближаващия мъж с вдигнато копие, разбрах, че един от нас ще умре. Дръпнах Брида за ръката, за да я отстраня от пътя му и точно тогава една стрела, изстреляна откъм нашия крепостен вал, го улучи в лицето. Той се олюля и от бузата му бликна кръв. Междувременно датчаните панически се струпваха около двата централни моста на Редингум. Нападателите видяха това и се устремиха нататък. Ние тримата се добрахме до рова, прекосихме го с газене и плуване и двама мъже ни издърпаха, мокри, кални и треперещи, през стената. Отвън вече цареше хаос. Събирачите, останали по-надалеч, биваха покосявани от западносаксонските конници. После се появи и пехотата им — вълна след вълна от мъже, които се появяваха от далечните гори и изпълваха полето. Затичах се към къщата, в която живеехме, и измъкнах Змийски дъх изпод завивките, където го бях скрил. Препасах го на кръста си и тръгнах да търся Рагнар. Той се бе отправил към северния мост, близо до Темес, и двамата с Брида настигнахме хората му там.

— Ти не бива да идваш — казах на Брида. — Остани заедно с Рорик. — Той беше по-малък от нас, а и след ледената баня в рова целият трепереше и се чувстваше зле. Но Брида не искаше и да чуе. Беше се въоръжила с копие и очите й светеха от възбуда, макар засега нищо да не се случваше. Рагнар се взираше над стената, а край портата се събираха все повече датчани, но той още не я отваряше, за да прекоси моста. Озърна се, за да види с какви сили разполага.

— Щитовете! — изкрещя, защото в бързината някои от мъжете бяха дошли само с мечове и брадви. Сега те се затичаха обратно да ги вземат. Аз нямах щит, но пък и мястото ми не беше тук. Рагнар още не ме беше видял, зает да наблюдава края на клането, устроено от западносаксонските конници. Няколко врагове бяха повалени от стрели, но нито ние, нито англичаните разполагахме с много стрелци. Аз харесвам лъковете. Те могат да убиват от голямо разстояние и дори да не поразяват смъртоносно, плашат и объркват врага, защото го принуждават да напредва слепешката, криейки глави под ръба на щитовете. Но употребата им изисква много изкуство. Наглед е лесна и всяко дете си играе с тях, но мъжкият лък, способен да убие елен от сто крачки, е нещо съвсем различно. Той е огромен, изработен от тисово дърво и е нужна невероятна сила, за да се опъне. При това улучването изисква постоянно упражнение — ето защо ние никога не сме имали повече от шепа стрелци. Аз така и не овладях лъка. С копие, брадва или меч бях смъртоносен, но с него, както и повечето мъже — напълно безполезен.

Понякога се чудя защо тогава не останахме зад стената. Тя беше съвсем завършена и за да ни достигне, противникът трябваше или да прекоси рова, или да мине в тясна редица през мостовете — при това под дъжд от стрели, копия и метателни брадви. Положително нямаше да успее, но пък вероятно щеше да ни обсади, а Рагнар не желаеше това. И не само той. Халфдан също събираше своите хора при северния мост и когато и двамата решиха, че разполагат с достатъчно сили, наредиха да се отворят портите и се впуснаха в атака.

Вражеската пехота все още се намираше на около двеста крачки и напредваше под своите драконови знамена, явно настървена за още кръв след стореното от конницата. Тя не разполагаше със стълби, затова нямам представа как смяташе да преодолее крепостния вал, но понякога в битка хората биват обзети от странна лудост и вършат необясними неща. Ето и сега, уесексците нямаха никаква причина да се стичат към средата на укреплението, което не можеха да прекосят, но сториха именно това. В отговор нашите ги атакуваха по фланговете, от север и от юг.

— Стена от щитове! — ревна Рагнар. — Стена от щитове!

Човек можеше ясно да чуе образуването на стената. Най-добрите щитове се правят от липа или от върба и краищата им издават тропот, когато се застъпват. Трябва да застъпиш левия ръб на своя щит с десния ръб на съседа си — така врагът, който обикновено си служи с дясната ръка, трябва да пробие два пласта дърво, за да те порази.

— Направете я стегната! — викна Рагнар. Той се намираше в средата, под своя проскубан флаг от орлово крило. Беше един от малкото със скъп шлем на главата, което го бележеше като предводител и съответно основна мишена. Все още носеше красивия шлем на баща ми, изработен от Еалдулф, със забрало и сребърен обков. Имаше също и плетена ризница. Малцина мъже притежаваха подобно съкровище; повечето носеха кожени доспехи.

Врагът настъпваше насреща ни, формирайки своя собствена стена от щитове. Край нея, препускащи под драконовото знаме, имаше група конници. Стори ми се, че зърнах сред тях червената коса на Беока, и това ме наведе на мисълта, че Алфред също трябва да е там, вероятно сред ято свещеници в черни одежди, хвърлящи клетви по наш адрес.

Западносаксонската стена бе по-дълга от нашата, а също и по-плътна — зад нея крачеха поне пет-шест реда мъже, в сравнение с трите реда зад нашата. Здравият разум диктуваше, че или трябва да стоим на място и да оставим те да ни нападнат, или да се оттеглим зад защитата на укреплението, но в подкрепа на силите на Рагнар се притичаха все повече датчани, а и той самият не бе в настроение да проявява здрав разум.

— Избийте ги! — изкрещя. — Просто ги избийте! — После поведе редицата напред, а останалите без секунда колебание нададоха дружен боен вик и се впуснаха след него. Обикновено армиите се гледат една друга с часове, преди да се сблъскат в ръкопашен бой, разменят си обиди и заплахи, набирайки кураж за оня най-ужасен миг, когато дървото среща дърво, а стоманата — стомана, ала кръвта на Рагнар кипеше и той нямаше време за подобни неща, затова просто нападна.

Атаката нямаше смисъл, но неговият бяс бе подклаждан от спомена за победата на Етелулф и от обидата за нашите хора, току-що избити насред полето. Единственото, което искаше, бе да се вреже в уесекските редици и да устрои там кървава сеч. Страстта му по някакъв начин се предаде и на останалите, които се носеха с неистов вой напред. В тълпата мъже, напиращи за битка, имаше нещо ужасяващо.

Тъкмо преди щитовете да се сблъскат, от задните ни редици полетяха копия. Някои носеха по три или четири и сега ги хвърляха едно подир друго над главите на другарите си. Обратно също летяха копия и едно от тях се заби в пръстта до мен. Извадих го и с всички сили го метнах напред.

Намирах се в последния ред, изтикан от мъжете, които ми викаха да не им се пречкам. Аз обаче не ги слушах и настъпвах заедно с тях. Брида, дяволито ухилена, също крачеше редом с мен. Казах й да се връща в града, но в отговор тя само ми се изплези. Тогава чух продължителния гръмовен трясък от сблъскването на щитовете. Той бе последван от звъна на мечовете и брадвите и тъпия звук на остриетата, пронизващи липовото дърво. Не виждах нищо, защото бях твърде нисък, но тласъкът от предните редици накара мъжете около мен да се олюлеят за миг. После те натиснаха отново, мъчейки се да накарат собствения си авангард да пробие вражеската защита. Десният край на стената ни започна да се огъва и за миг изглеждаше, че англичаните ще успеят минат по фланга ни, но куражът им не стигна при вида на датските подкрепления, стичащи се натам. Тези вражески бойци бяха от задните редове, а там винаги се събират най-плахите и малодушните. Истинската битка се разиграваше право пред мен, след неспирния грохот на щитове, звъна на остриета и тропота на пристъпващи крака — почти без да се чува глас, с изключение на болезнен вой или внезапен предсмъртен крясък. Брида, пълзейки, се промъкваше с копие в ръка между краката на бойците и аз видях как замахва с него, за да нанесе удар под вражите щитове. Острието улучи глезена на един мъж, той се препъна, върху него се спусна брадва и в противниковата стена се появи пролука. Нашите редове се лашнаха напред и аз ги последвах. Използвах Змийски дъх като копие, мушкайки нозете на англичаните. После Рагнар нададе гръмовит рев — рев, който да стигне до ушите на боговете в небесните селения на Асгард и да измоли подкрепата им за още един решителен напън. Мечовете се развъртяха, брадвите се издигаха и спускаха и аз усетих как врагът се огъва под яростта на викингите.

Бог да му е на помощ, мина ми през ума.

Кръвта вече покриваше тревата — толкова много кръв, че краката се хлъзгаха по нея — и трябваше да прекрачваме през тела, когато нашата стена от щитове се устреми напред, увличайки Брида и мен подире си. Видях, че нейните ръце са червени от кръвта, стекла се по ясеновата дръжка на копието. Тя ме изгледа и ги облиза с лукава усмивка. Хората на Халфдан се биеха вляво от нас и шумът от тяхната битка изведнъж стана по-силен от нашия, защото западносаксонците се оттегляха натам. Но един боец, висок и силен, продължаваше да не отстъпва. Носеше метална ризница, препасана с червен кожен колан, а шлемът му бе по-великолепен дори от този на Рагнар, с изобразен върху челото сребърен глиган. За миг си помислих, че може да е самият крал Етелред, но този мъж бе твърде висок. Рагнар викна на хората си да стоят настрани и замахна с меча над главата му. Врагът го парира и на свой ред атакува. Рагнар пое удара с щита си, после блъсна с него противника, който залитна назад и се препъна в един труп. Рагнар издигна оръжието си така, сякаш убиваше бик, и острието се стовари върху плетената ризница. Вражеската войска се спусна да спасява предводителя си, но насреща им излезе стена от датчани, щит срещу щит, докато Рагнар нададе победоносен рев, посичайки падналия. Изведнъж край нас не останаха повече англичани, които да се съпротивляват. Цялата им армия побягна, изоставяйки мъртвите и ранените, начело с краля и принца, които препускаха, заобиколени от своите свещеници. Ние изригнахме в ругатни и подигравки, викахме подире им, че са жени, страхливци, че се бият като момиченца.

После спряхме запъхтени сред кървавото поле, осеяно с трупове, между които имаше и наши. Рагнар зърна мен, после и Брида и се засмя.

— Вие двамата какво правите тук?

Вместо отговор Брида му показа окървавеното си копие, а той хвърли поглед на Змийски дъх и видя обагреното му в червено острие.

— Глупаци такива — смъмри ни, но ласкаво. В това време един от хората ни доведе западносаксонски пленник и го накара да огледа благородника, убит от Рагнар.

— Кой е този? — попитаха го, докато аз превеждах.

Мъжът се прекръсти.

— Това е лорд Етелулф — промълви тихо и аз замълчах.

— Какво казва? — поинтересува се Рагнар.

— Че убитият е мой роднина.

— Елфрик? — възкликна учудено той. — Елфрик от Нортумбрия?

Поклатих глава.

— Не, братът на майка ми. Етелулф от Мерсия. — Нямаше как да знам дали наистина е така, в Мерсия можеше да има и друг лорд Етелулф, но по някакъв начин бях сигурен, че е той — кръв от моята кръв, мъжът, спечелил победата над ърл Сидрок и сина му. Докато Рагнар ликуваше, отмъстил за позора от предния ден, аз се взирах в лицето на мъртвия. Защо ли изпитвах тъга, след като дори не го познавах? Имаше издължено лице, със светла брада и подрязани мустаци. Добре изглеждащ мъж, при това член на моето семейство. Мисълта бе странна, защото бях отвикнал да имам друго семейство освен Рагнар, Равн, Рорик и Брида.

Рагнар накара хората си да свалят бронята на Етелулф и взе скъпия му шлем, но като признание за смелостта му в битката остави дрехите върху трупа и сложи меч в дясната му ръка, тъй че валкириите да го разпознаят и да отнесат мерсийската му душа при останалите храбреци в залата за пиршества на Один.

И те може би наистина са го сторили, защото на следващата сутрин, когато излязохме да погребваме мъртвите, тялото на лорд Етелулф бе изчезнало.

Много по-късно научих, че това действително е бил вуйчо ми. Научих още, че някои от хората му се промъкнали на бойното поле посред нощ, открили тялото на убития си господар и го отнесли у дома за християнско погребение.

Не знам в кой рай е се е озовал Етелулф, но знам, че ние успяхме да отблъснем западносаксонците и все още бяхме гладни. Крайно време беше да вземем храната на врага.

 

 

Защо се биех на страната на датчаните? Всеки живот има своите въпроси и този ме преследва до ден-днешен, макар отговорът му да е достатъчно ясен. За моето младо съзнание алтернативата бе да седя затворен в някой манастир и да чета — а изправено пред подобен избор, всяко момче по-скоро би се било за дявола, отколкото да разлиства прашни томове и да дращи с перо по папируси. Освен това имах Рагнар, когото обичах и който сега изпрати три кораба през Темес да търсят сеното и овеса, скътани в мерсийските хамбари. Те намериха достатъчно, за да могат конете ни да са в добро състояние, когато настъпи моментът да се отправим на запад. Целта ни беше Ебандуна, друг граничен град по течението на Темес, между Уесекс и Мерсия. Според нашия пленник, там западносаксонците бяха складирали голямо количество запаси. Превземехме ли Ебандуна, армията на Етелред щеше да остане без продоволствие, Уесекс щеше да падне, Англия да изчезне, а Один да триумфира.

Естествено, за целта трябваше първо да победим западносаксонската армия, но ние поехме на поход само четири дни след разгрома й пред стените на Редингум, тъй че се чувствахме блажено уверени в нейната обреченост. Рорик отново беше болен и не дойде с нас. Многобройните заложници, като мерсийските близнаци Кеолберт и Кеолнот, също останаха в Редингум, охранявани от малкия гарнизон, който трябваше да пази безценните ни кораби.

Останалите се движехме пеша или на коне. Аз бях сред по-големите момчета, придружаващи армията. Работата ни се състоеше в това да носим резервните щитове, които се предаваха напред в битката, щом старите станеха на парчета. Често съм виждал воини да се бият с брадва или меч в дясната ръка, докато в лявата им е останала само дръжката с желязната среда на щита, от които висят няколко жалки трески. Брида също ни придружаваше, яздейки на седлото зад Равн, и известно време аз крачих редом с тях, заслушан във встъпителните стихове на новата му поема, озаглавена „Падането на западносаксонците“. Тъкмо бе стигнал до мястото, където изброяваше героите и описваше приготовленията им за боя, когато един от тези герои, мрачният ърл Гутрум, доближи коня си до неговия.

— Изглеждаш добре — поздрави той Равн, сякаш не очакваше това състояние да продължи дълго.

— И аз това забелязвам — отвърна Равн, който обичаше шегите.

Гутрум, загърнат в черното си наметало, отправи взор надолу по течението. Тъкмо преваляхме нисък хълм и дори на бледата зимна светлина речната долина изглеждаше тучна и плодородна.

— Кой ще стане крал на Уесекс? — попита.

— Халфдан? — подхвърли дяволито Равн.

— Кралството е голямо — измърмори Гутрум. — Подобава му по-възрастен владетел. — После обърна киселата си физиономия към мен. — Кой е този?

— Кой кой е? Не забравяй, че съм сляп. Или ме питаш кой е по-възрастният мъж, заслужаващ да стане крал? Аз може би?

— Не, не! Кое е момчето, водещо коня ти.

— А, това е ърл Утред — рече високопарно Равн, — който разбира, че поетите са толкова важни хора, че конете им трябва да се водят само от благородници.

— Утред? Значи е саксонец?

— Утред, ти саксонец ли си?

— Датчанин съм — отвърнах.

— И то датчанин — продължи Равн, — който използва меча си при Редингум. Обагри го със саксонска кръв, Гутрум.

Това бе пиперлива реплика, защото хората на Гутрум не бяха излезли да се бият извън стените.

— А момичето, яздещо зад теб?

— Казва се Брида. Един ден ще стане магьосница и скалд като мен.

Гутрум не намери какво да отговори на това. Известно време се взира намусено в гривата на коня си, после реши да се върне към първоначалната тема.

— Рагнар иска ли да стане крал?

— Рагнар иска да убива хора. Амбициите на сина ми се броят на пръсти — да слуша шеги, да решава гатанки, да се напива, да раздава гривни, да се въргаля с жени, да хапва добре и да отиде при Один.

— Уесекс се нуждае от мъж със здрава ръка — рече неясно Гутрум. — Мъж, който знае как се управлява.

— Звучи, сякаш е някоя опърничава жена.

— Ние завземаме крепостите им, но оставяме половината земи недокоснати! Дори Нортумбрия не е напълно под наш контрол. Мерсия трябваше да е на наша страна, а ето че изпрати войска в Уесекс. Ние побеждаваме, Равн, но не довършваме работата докрай.

— И как да стане това?

— Повече мъже, повече кораби, повече смърт.

— Смърт?

— Трябва да ги избием всичките! — каза с внезапен изблик Гутрум. — До крак! Да не оставим жив нито един саксонец.

— Дори и жените? — попита Равн.

— Е, някои от по-младите може да останат — съгласи се неохотно другият, после се обърна свъсено към мен: — Какво гледаш, момче?

— Костта, милорд — казах, кимвайки към обкованата със злато кост, висяща от косата му.

— Това е едно от ребрата на майка ми — рече той, като я докосна. — Беше добра жена, чудесна жена и е с мен навсякъде, където ида. Няма да направиш зле, Равн, ако съчиниш песен за нея. Ти я познаваше, нали?

— Познавах я, да — отвърна подигравателно Равн. — Достатъчно добре, та да считам, че поетичното ми майсторство няма да стигне, за да възпея редките й добродетели.

— Можеш да опиташ все пак — изсумтя Гутрум Злощастния, напълно несхванал иронията. — Бих платил доста злато за една добра поема за нея.

Той е луд, помислих си, луд като глухар напролет. И после въобще забравих за него, защото уесекската армия се показа насреща, преградила пътя ни и готова за битка.

 

 

Драконовото знаме на Уесекс се вееше на билото на един полегат хълм, простиращ се точно пред нас. За да достигнем град Ебандуна, който очевидно се намираше отвъд него, скрит от погледите ни, трябваше или да настъпим нагоре по склона му, или да заобиколим врага от север, където теренът се снижаваше към коритото на Темес.

Халфдан свика датските водачи и те разговаряха дълго време, очевидно спорейки кой вариант да изберем. Една част настояваха да атакуваме направо и да разпръснем англичаните там, където са, докато останалите бяха на мнение, че е по-добре да ги примамим в долината и да се бием с тях на равното. Накрая ърл Гутрум Злощастния убеди събралите се да сторят и двете. Това, разбира се, означаваше да разделим армията си, но въпреки това идеята ми се стори разумна. Рагнар, Гутрум и Сидрок щяха се отправят покрай брега, заплашвайки да подминат засадата, а Халфдан заедно с Харалд и Багсег да се придвижат фронтално към билото. Така врагът можеше да се поколебае да атакува Рагнар от страх войските на Халфдан да не се озоват зад гърба му. Според Рагнар, англичаните най-вероятно изобщо няма да се бият, а да се оттеглят към Ебандуна, където ние щяхме да ги обсадим.

— По-добре е да са запрени на едно място, отколкото да бродят наоколо — подхвърли жизнерадостно той.

— А още по-добре ще е — вметна сухо Равн — да не разделяме армията.

— Те са просто западносаксонци — махна презрително с ръка Рагнар.

Вече беше следобед, а зимните дни са къси и не оставаше много време до залез-слънце, но според датчаните то бе достатъчно, за да довършат армията на Етелред. Мъжете докоснаха амулетите си, целунаха дръжките на мечовете, нарамиха щитовете и половината от нас, предвождани от Рагнар, поехме надолу по тревистия склон към речната долина. Там се оказахме скрити от рядка дъбова гора с опадали листа, през чиито клони понякога забелязвахме хората на Халфдан, напредващи към билото на хълма. Западносаксонците ги чакаха неподвижно, което означаваше, че планът на Гутрум все пак работи и ние ще успеем да преминем по северния им фланг.

— А тогава — изръмжа Рагнар — ще се изкачим зад гърба им и копелетата ще паднат в капана. Ще ги изтребим като пилци!

— Един трябва да остане жив — каза Равн.

— Един? Защо?

— За да разкаже историята, разбира се. Оглеждай се за поета им. Той трябва да е по-красив от останалите. Намери го и го остави да живее.

Рагнар се засмя. Нашата половина наброяваше към осемстотин души, малко по-малобройна от другата, останала с Халфдан, докато вражеската армия леко надхвърляше по брой общите ни сили. Но всички ние бяхме воини, а повечето от англичаните бяха обикновени селяни, докарани насила на война, затова не очаквахме нищо друго освен победа.

После, когато челните ни редици навлязоха сред дърветата, видяхме, че врагът е последвал нашия пример и също е разделил войската си на две. Едната част очакваше Халфдан горе на хълма, докато другата се бе спуснала, за да ни пресрещне.

Нашите противници бяха предвождани от Алфред. Разбрах го, когато мярнах червената коса на Беока, а по-късно, вече в боя, видях и издълженото тревожно лице на самия принц. Брат му, крал Етелред, не остави Халфдан да го нападне, а вместо това сам тръгна срещу него. Както изглеждаше, саксонците жадуваха за битка.

И ние им я дадохме.

Вдигнахме щитовете си и оформихме клинове, за да пробием защитата на врага. Призовахме Один, нададохме бойните си викове и се втурнахме напред — но стената от щитове на саксонците не се проби, нито поддаде. Вместо това удържа здраво и клането започна.

Равн неведнъж ми бе повтарял, че всичко е съдба, а тя е неумолима. Трите предачки седят под дървото на живота и оформят съществуванието ни, а ние, макар да си мислим, че правим собствени избори, сме само играчка в ръцете им и участта ни е предрешена от нишките на техните вретена. Wyrd bið ful aræd — съдбата е неумолима — и в този ден, макар да не го подозирах, моята съдба беше изпредена.

Какво мога да кажа за битката, състояла се на мястото, наричано от западносаксонците Еск Хил? Предполагам, че Еск е името на тана, притежавал някога тези земи, които сега бяха богато наторени с нашите кости и кръв. Поетите могат да изпишат хиляди редове, възпявайки случилото се, но битката си е просто битка. Мъжете умират. Стената от щитове е пот, ужас, напън, удари отгоре, удари отдолу, писъци и жестока смърт. На Еск Хил всъщност се състояха две сражения — едното на хълма, а другото в долината, и телата падаха гъсто като снопи. Харалд и Багсег умряха, Сидрок старши видя сина си да загива и после самият той беше посечен, също както ърл Осберн, ърл Френа и още много други добри воини. Християнските свещеници призоваваха своя бог да укрепи западносаксонските десници и този ден той се оказа буден, докато нашият Один спеше.

С една дума, бяхме отблъснати. Отблъснати както на хълма, така и в долината и само умората на противника спря поголовното клане и позволи на оцелелите от нас да се оттеглят, оставяйки другарите си да се въргалят в кървава агония. Сред тях беше и корабоначалникът Токи, ненадминатият майстор на меча. Той умря в канавката, зад която ни чакаше стената от щитове на Алфред. Рагнар, чието лице и разпиляна руса коса целите лепнеха от вражеска кръв, не можеше да повярва на случващото се. Западносаксонците ликуваха и ни се присмиваха. Те се бяха сражавали като дяволи, като вдъхновени мъже, знаещи, че цялото бъдеще зависи от тяхното дело в този зимен следобед — и ни бяха победили.

Всичко е съдба. Съкрушени и с оредели редици, ние се върнахме в Редингум.