Бърнард Корнуел
Последното кралство (11)

Глава девета

След като четете това, предполагам, че вече сте грамотни, което най-вероятно ще рече, че някой проклет монах или свещеник ви е шляпал през ръцете, пердашил зад врата или дори по-лошо. С мен, разбира се, не правеха така, защото вече не бях малък, но пък трябваше да понасям противния им кикот, докато се борех с буквите. Обучаваше ме най-вече Беока, мърморейки през цялото време, че го откъсвам от истинската му работа, а тя бе писането на житието на някой си Суитун^[1], епископ в Уинчестър от времето, когато Алфред бил дете. Друг свещеник превеждаше книгата на латински, понеже Беока не владееше този език достатъчно добре за целта. После страниците бяха изпращани в Рим с надеждата, че Суитун ще бъде провъзгласен за светец. Алфред проявяваше жив интерес към начинанието и постоянно влизаше в стаята да пита Беока дали знае, че Суитун веднъж проповядвал евангелието на пъстърва или пък че пял псалм на някоя чайка. Отчето записваше с голямо вълнение историите, за да се върне неохотно после към текста, с който се тормозех аз.

— Чети на глас — ми нареждаше, сетне протестираше бурно: — Не, не, не! Forliðan означава да претърпиш корабокрушение! Това е животът на свети Павел, Утред, и апостолът е имал корабокрушение! А съвсем не думата, която четеш!

— Значи не е forlegnis? — взирах се аз.

— Разбира се, че не! — отвръщаше той, почервенял от негодувание. Тази дума означава… — тук млъкваше, давайки си сметка, че ме учи само да чета на английски, а не да го говоря.

— Проститутка — казвах аз. — Знам какво означава. Знам дори по колко пари вземат. В кръчмата на Чад има една червенокоса, която…

— Forliðan — прекъсваше ме той. — Думата е forliðan. Продължавай нататък.

Това бяха странни седмици. Вече бях голям мъж, воин, но в стаята на Беока сякаш бях отново малко момче, което се бореше с черните букви, пъплещи по напукания пергамент. Учех за делата на светците и в крайна сметка Беока не устоя на изкушението да ми даде да почета от неговото нарастващо житие на Суитун. Очакваше да подскоча от възторг, но вместо това аз потръпнах от отвращение.

— Не може ли да намерим нещо по-интересно?

— По-интересно? — Здравото му око ме изгледа укорително.

— Например за войната, за датчаните. За мечове, щитове и копия.

— Кой ще пише за подобни ужасни неща. Е, има някои поеми… — Той направи гримаса и очевидно реши да не ме просветлява повече относно войнствените поеми. — Но това тук — почука с пръст по пергамента — ще те осени с вдъхновение.

— Голямо вдъхновение, няма що. Как Суитун оправил няколко счупени яйца.

— Това е било свято дело — смъмри ме Беока. — Жената била стара и бедна, а яйцата единственото й притежание. Като се препънала и ги счупила, я грозяла гладна смърт! А светецът ги направил отново цели и тя, слава на бога, успяла да ги продаде.

— Но защо просто не й е дал пари? — настоявах аз. — Или не я е завел у дома си, да я нахрани като хората?

— Това е чудо — не отстъпваше Беока. — Проявление на Божията сила!

— Бих искал и аз да видя чудо — казах, спомняйки си за гибелта на крал Едмунд.

— Тъкмо там ти е слабостта — рече строго Беока. — Трябва да имаш вяра. Чудесата правят убеждаването лесно, затова никога не бива да се молиш за тях. Много по-добре е да откриеш Господа чрез вяра, отколкото чрез чудеса.

— Тогава защо изобщо ги има?

— О, за бога, Утред — изпъшка бедният човек. — Просто продължавай да четеш.

И аз продължавах. Но животът в Сипанхам не беше само четене. Алфред ловуваше поне два пъти седмично, макар това да не бе ловът, който познавах от север. Той никога не преследваше глигани, предпочитайки да стреля с лък по елени. Дивечът бе гонен към него от викачи и ако животното не се появеше достатъчно бързо, той се отегчаваше и се връщаше към своите книги. Всъщност струваше ми се дори, че ходи на лов не защото му харесва, а защото това се очаква от един крал и той, ще не ще, трябва да го търпи. Аз от своя страна го обожавах. Убивах вълци, елени, лисици и глигани и именно така се запознах с Етелуолд.

Етелуолд беше най-големият племенник на Алфред, който трябваше да наследи баща си, крал Етелред. Той вече не беше момче, тъй като бе само с около месец по-малък от мен, и двамата в много отношения си приличахме, като се изключи това, че той винаги бе пазен от баща си и чичо си, никога не бе убивал човек и дори не бе участвал в сражение. Инак беше висок, добре сложен и див като необязден жребец. Имаше дълга черна коса, типичното тясно лице на фамилията и пламтящи очи, които привличаха вниманието на не едно слугинче — всъщност на всяка девойка. С него и Леофрик ловувахме заедно, пиехме заедно, а също навестявахме бардаците заедно, стига да успееше да се измъкне от свещениците, които го пазеха. Той постоянно се оплакваше от чичо си, но само насаме с мен и никога пред Леофрик, от когото се боеше.

— Алфред ми открадна короната — каза при поредния ни разговор.

— Уитанът е решил, че си още малък — изтъкнах аз.

— Е, вече не съм малък, нали? — възнегодува той. — Защо тогава не се оттегли?

Надигнах чашата си в подкрепа на идеята, но не казах нищо.

— Дори не ми дава да се бия! — продължи ядно Етелуолд. — Кани се да ме прави свещеник, негодникът проклет. — Той отпи от пивото си и ми хвърли сериозен поглед. — Поговори с него, Утред.

— И какво да му кажа? Че не искаш да ставаш свещеник?

— Не, това го знае. Кажи му, че ще се бия с теб и Леофрик.

Помислих и поклатих глава.

— Нищо няма да излезе.

— Защо?

— Защото той се бои да не си изградиш име.

— Как така? — смръщи озадачено чело Етелуолд.

— Ако станеш прочут воин — отвърнах, уверен, че съм прав, — хората ще те следват. Ти си принц, което е достатъчно опасно за Алфред, но ако се покриеш и с бойна слава, вече ще е прекалено, не мислиш ли?

— Набожното му копеле, — процеди Етелуолд, като отметна черните кичури от челото си и се загледа мрачно подир червенокосата Еанфлед, която привличаше куп посетители в таверната и затова притежаваше собствена стая. — Господи, колко е красива. Знаеш ли, че веднъж са го хванали да опъва монахиня?

— Кого, Алфред?

— Така съм чувал. Все тичал подир фустите, не е могъл да си държи оная работа в гащите! А сега свещениците са му влезли под кожата. Знаеш ли какво заслужава? Просто да взема и да му резна гръкляна.

— Само спомени това пред някой друг и като нищо ще те обесят.

— Мога да избягам и да се присъединя към датчаните.

— Би могъл — отвърнах. — Дори ще ти се зарадват.

— А после ще ме използват? — попита той, показвайки, че не е съвсем глупав.

— Ще станеш като Егберт или Бургред — кимнах. — Или като онзи новия, в Мерсия.

— Кеолулф.

— Същият. Крал на тяхно подчинение. — Кеолулф бе мерсийски лорд, провъзгласен за крал на страната си след бягството на Бургред в Рим, но и той не беше по-истински владетел от предшественика си. Разбира се, сечеше монети и раздаваше правосъдие, обаче всички знаеха, че в съвета му седят датчани и че той не смее да стори нищо, което би му навлякло гнева им. — Това ли е, което искаш? — попитах. — Да избягаш при датчаните и да станеш техен слуга?

— Не — поклати глава той, размазвайки с пръст разлятото по масата пиво. — По-добре да не правя нищо.

— Нищо?

— Ако просто изчакам — оживи се той, — копелето може да умре. Нали и без това все боледува! Не вярвам да изкара дълго, а синът му е още бебе. Затова ритне ли камбаната, аз ще стана крал! О, господи Исусе! — Последното богохулство бе изречено по повод на двама свещеници от неговия антураж, които тъкмо влизаха в кръчмата — макар те да приличаха повече на тъмничари, отколкото на придружители на знатна особа, и да се бяха появили, за да го намерят и отведат в леглото.

Беока не одобряваше моята дружба с Етелуолд.

— Той е лекомислен младеж — повтаряше ми.

— Нали според теб и аз съм такъв.

— Но не е нужно взаимно да насърчавате лекомислието си. А сега нека прочетем как свети Суитун построил Източната порта на града.

До празника Богоявление вече бях грамотен колкото умно дванайсетгодишно хлапе, или поне така считаше Беока. Това бе достатъчно за Алфред, който в крайна сметка не искаше от мен да чета евангелия, а само да разбирам заповедите му, ако реши да ми прати такива. Именно с тази цел бях изтърпял досадното обучение и всички истории за подвизите на свети Суитун с пъстърви, чайки, счупени яйца и какво ли още не. Леофрик и аз искахме да командваме войски, а тяхното предоставяне зависеше от краля. Всъщност нямаше кой знае колко войски за командване. Западносаксонската армия бе разделена на две части. Първата и по-малка представляваше личната гвардия на Алфред, чиято роля бе да охранява него и семейството му. Те не вършеха нищо друго, защото бяха професионални войници, но броят им бе незначителен и двамата с Леофрик не искахме да имаме нищо общо с тях. Да пазим Алфред, щеше да означава постоянно да сме близо до него, което на свой ред означаваше да ходим на църква.

Втората и далеч по-голяма част на армията бе фирдът, или наборната войска. Всяка провинция, управлявана от своя лорд и наместниците му, отговаряше за набирането на фирд, който предполагаемо включваше всеки мъж на боеспособна възраст, а това бе огромна цифра. Само Хамптоншир например можеше лесно да призове три хиляди души под знамената, а в Уесекс имаше девет провинции с подобни размери. И все пак, като се изключат личните гвардии на съответните управници, фирдът се състоеше най-вече от фермери. Някои притежаваха подобия на щитове, копия и брадви имаше в изобилие, но мечовете и броните не достигаха и което бе още по-лошо, фирдът винаги проявяваше нежелание да напуска своята област, особено когато имаше земеделска работа. Победата при Еск Хил, единствената, която западносаксонците бяха спечелили срещу датчаните, бе завоювана най-вече от личните гвардии. Тези професионални войници, разделени между Алфред и брат му, бяха повели сражението, докато фирдът изглеждаше заплашително, както обикновено, но се намеси едва тогава, когато изходът вече бе ясен. Накратко казано, от селското опълчение имаше приблизително толкова полза, колкото от дупка в дъното на лодка, но тъкмо оттам Леофрик можеше да очаква да набере хора.

Не биваше да забравяме и екипажите на корабите, които прекарваха зимата, пиейки из кръчмите в Хамтун. Леофрик искаше тези мъже, но за целта Алфред първо трябваше да ги извади изпод командването на Хакка. За наше щастие, самият Хакка дойде в Сипанхам, за да иска да го освободят от флота. Каза на Алфред, че всеки ден се молел никога повече да не види океана.

— Хваща ме морска болест, господарю.

Алфред винаги проявяваше съчувствие към чуждите неразположения, понеже сам често боледуваше, а и трябва да е виждал неспособността на Хакка да се справя с флота, но проблемът му беше с кого да го замени. За да го реши, той свика съвет от четирима епископи, двама абати и един свещеник. Научих от Беока, че всички заедно се молили Господ да ги осени новото назначение.

— Направи нещо! — изръмжа ми Леофрик.

— Какво, по дяволите, очакваш да направя?

— Нали имаш приятели свещеници! Говори с тях. Говори с Алфред, ерслинг. — Той вече рядко ме наричаше така, освен когато беше ядосан.

— Той не ме харесва — отвърнах. — Ако поискам ние да командваме флота, ще го даде на всеки друг, но не и на нас. Нищо чудно да го повери на някой епископ.

— Да го вземат мътните! — каза Леофрик.

В крайна сметка Еанфлед бе тази, която ни спаси. Червенокоската бе добра душа и имаше особена слабост към Леофрик, затова, като ни чу да се препираме, седна при нас, плесна с длани по масата, за да ни накара да млъкнем, и попита какво ни тормози. После кихна, понеже имаше хрема.

— Аз искам ето този безполезен ерслинг — посочи ме с палец Леофрик — да стане командир на флота, само че той е твърде млад, твърде грозен, твърде див и при това е езичник, а Алфред слуша своята пасмина от епископи, които накрая ще назначат някой книжен червей, дето не различава дръжката на греблото от оная си работа.

— Кои са епископите? — поинтересува се Еанфлед.

— На Скирбурнан, Уинтансестър, Уинбурнан и Ексансестър — отвърнах й аз.

Тя се усмихна, кихна отново и два дни по-късно аз бях повикан на аудиенция при Алфред. Както се оказа, епископът на Ексансестър си падал по червенокосите.

Алфред ме посрещна в голямата си зала, красиво помещение със сводест таван от дебели греди и каменно огнище по средата. Стражата ни наблюдаваше от вратата, където се тълпяха просители, чакащи да видят краля, а в другия край се молеше групичка свещеници, но ние двамата бяхме сами край огнището. Алфред крачеше напред-назад, докато говореше. Каза, че обмислял дали да не ме сложи начело на флота. Само обмислял, подчерта. Господ направлявал неговия избор, но сега трябвало да изслуша и мен, за да прецени дали Божият съвет е в съзвучие със собствената му интуиция. Той отдаваше голямо значение на интуицията. Веднъж ми изнесе цяла лекция на тема как вътрешното око на човека можело да му донесе висша мъдрост. Вероятно е бил прав, но назначаването на флотски командир изискваше не толкова мистично просветление, колкото намиране на суров боец, имащ желание да избива датчани.

— Кажи ми — изгледа ме изпод вежди, — това, че се научи да четеш, усили ли вярата ти?

— Да, господарю — отвърнах с престорен плам.

— Наистина? — попита Алфред със съмнение в гласа.

— О, житието на свети Суитун, делата на свети Чад^[2]! — казах, махвайки с ръка, за да покажа колко силно са ми въздействали. После млъкнах, защото не можех да измисля похвали, достатъчни, за да задоволят този досаден човек.

— Благословеният Чад! — поде щастливо той. — Знаеш ли, че хора и добитък са били изцелявани с праха от мощите му?

— Същинско чудо, милорд.

— Хубаво е да чувам подобни неща от устата ти, Утред — каза Алфред. — Радвам се на новопридобитата ти вяра.

— Тя ми носи велико щастие, господарю — отвърнах със сериозна физиономия.

— Защото единствено чрез вярата в Бога ще надделеем над датчаните.

— Не ще и съмнение — казах с толкова ентусиазъм, колкото можех да събера, чудейки се защо просто не ме назначи за командир на флота и не приключи. Но той беше в разговорливо настроение.

— Помня, когато за пръв път те срещнах — продължи, — бях поразен от детската ти вяра. Тя бе вдъхновение за мен, Утред.

— Радвам се, господарю.

— А после — смръщи се той — долових как тя отслабва у теб.

— Бог подлага всички ни на изпитания.

— Така е! Така е! — Лицето му изведнъж се сгърчи. Той винаги бе страдал от различни недъзи. Бе припаднал дори на собствената си сватба, макар че тогава може да е било и от ужас, задето се жени. Знаех, че по-рано е имал хемороиди, толкова кървави и болезнени, че не можел да сяда на задника си. Те още го налягаха понякога, но напоследък основното, което го тормозеше, бяха режещите болки в корема. — Бог наистина ни изпитва — каза, щом му попремина — и бих искал да мисля, че ти си издържал успешно неговата проверка.

— Вярвам, че е така, милорд — промълвих смирено, чудейки се кога този абсурден разговор най-сетне ще приключи.

— И все пак се колебая дали да те назнача. Ти си млад! Вярно е, че си от благородно потекло и че доказа своето усърдие с книгите, но е по-вероятно човек да те открие в някоя кръчма, отколкото в църквата. Прав ли съм?

Това ме накара да млъкна за секунда, ала после се сетих за нещо, чуто от Беока по време на безкрайните ни занимания и без да мисля, без дори да знам какво означава, го изрекох:

— „Дойде Човешкият Син, който яде и пие…“

— „И казвате: Ето, човек лаком и винопиец!“^[3] — довърши Алфред вместо мен. Слава на Господа! Самият Христос е бил обвинен, задето влиза в кръчмите, а аз го забравих. Има го в Светото писание!

Боговете ми помагат, рекох си. Този човек се опиваше от религията, както други от виното, но не беше глупак, защото пак ме клъвна, коварно като змия.

— Чувам, че прекарваш доста време с племенника ми и го отвличаш от уроците.

— Заклевам се, господарю — рекох, слагайки ръка на сърцето си, — че единствено го разубеждавам от неговото безразсъдство. — И това в общи линии бе вярно. Никога не бях подкрепял Етелуолд в по-буйните пориви на фантазията му, включващи бягство при датчаните или рязане гръкляна на чичо му. Насърчавах го само в пиенето, богохулството и ходенето по курви, но не считах тези неща за безразсъдни.

„Заклевам се“ е могъща фраза. Всичките ни закони се основават на клетви. Животът, верността и предаността зависят от тях и мисля, че това най-сетне го убеди.

— Благодаря ти, Утред — каза сериозно той. — Трябва да споделя с теб, че за мое учудване епископът на Ексансестър е имал сън, в който Божи вестител му се явил и му казал, че ти трябва да станеш началник на флота.

— Божи вестител? — повдигнах вежди.

— Ангел, Утред.

— Слава на бога — отвърнах, мислейки си колко ли ще се зарадва Еанфлед, щом разбере, че е станала ангел.

— И все пак — продължи Алфред, смръщвайки отново чело от болка в задника или в корема си, — и все пак — повтори и аз знаех, че предстои нещо неочаквано — притеснява ме, че си нортумбриец и че предаността ти към Уесекс не идва от сърцето.

— Но нали съм тук, милорд.

— Да, но докога?

— Докато датчаните си отидат.

— Трябват ми хора — каза той, игнорирайки репликата ми — които да са привързани към мен чрез Бог, чрез любов, чрез дълг, чрез страст и чрез земя.

— Аз имам земя в Нортумбрия — подхвърлих, мислейки си за Бебанбург.

— Чрез уесекска земя — подчерта Алфред. — Такава, която да притежават, да бранят, да са готови да се бият за нея.

— Благословена мисъл — казах със свиване под лъжичката заради онова, което подозирах, че ще последва. Но то не последва веднага. Той рязко смени темата и заговори много разсъдливо за датската заплаха.

— Флотата ни, Утред, успя да намали викингските набези, но очаквам новата година да ни донесе нова вълна от датски кораби, срещу които нашите дванайсет съда няма как да се опълчат. Не мога да рискувам да ги изгубя, затова смятам да направя друго. Езичниците най-вероятно ще нападнат по суша по течението на Темес и по море откъм южния ни бряг. Аз мога да удържа едното, но не и другото, затова работата на командира на флота ще бъде да следва техните кораби и да ги тормози. Да ги разсейва. Да ги кара да се озъртат зад гърба си, докато аз унищожавам сухопътната им армия.

Казах, че идеята е добра, и вероятно наистина беше такава, макар да не разбирах как дванайсет кораба ще успеят да тормозят няколкостотин, но този въпрос можеше да изчака до пристигането на врага. После Алфред се върна на темата за земята, която явно бе решаващият фактор за това дали ще ми повери командването, или не.

— Искам да те привържа към себе си, Утред — рече натъртено.

— Ще положа клетва, милорд.

— Клетвата си е клетва, но искам да принадлежиш на Уесекс.

— Това е висока чест — отвърнах. Какво друго можех да кажа?

Той се усмихна така, сякаш ми правеше услуга, и най-сетне изплю камъчето.

— В Дефнашир има едно момиче. Сираче, което бих желал да видя задомено.

Слушах мълчаливо. Каква полза да протестираш, щом мечът на палача вече е издигнат над главата ти?

— Името й е Милдрит — продължи Алфред — и аз я ценя високо. Благочестива девойка, скромна и вярна. Баща й беше наместник при лорд Ода и тя ще донесе на съпруга си земя — добра земя, която искам да попадне в ръцете на добър стопанин.

Положих усилие да се усмихна, но не знам доколко ми се удаде.

— Щастливец ще е мъжът, взел момиче, ценено от самия крал.

— Щом е така, върви и се ожени за нея — спусна се мечът. — Тогава ще те направя командир на флота.

— Да, господарю — казах.

Леофрик, разбира се, щеше да се пръсне от смях.

— Сече му пипето — заключи, щом се посъвзе. — Ще те прави западносаксонец, а? И какво знаеш за тази хубавица?

— Че се казва Милдрит. И че е благочестива.

— Че каква друга ще е. Нямаше да му бъде любимка, ако си виреше краката под път и над път.

— Освен това е сираче и е на шестнайсет или седемнайсет години.

— Майчице! Толкова стара? Трябва да е някой уродлив таласъм. Сега сигурно си протрива коленете от молитви да не бъде обезчестена от ерслинг като теб, но какво да се прави, такава й била съдбата. Е, хайде да те женим, че ни чакат датчани за убиване.

 

 

Беше зима. Прекарахме в Сипанхам Коледата, която нямаше нищо общо с Юле, и после се отправихме на юг сред мраз, дъжд и вятър. Отец Уилибалд, който все още бе флотски свещеник, също ни придружаваше, защото планът ми бе, след като стигна Дефнашир и свърша най-необходимото там, да поема директно към Хамтун, за да се уверя, че зимната работа по дванайсетте кораба се извършва както трябва. Корпусите трябваше да се изстържат и почистят, пролуките да се запушат добре и замажат с катран, за да са готови за пролетта. Тези мисли ми напомниха за датчаните и Брида и аз се зачудих къде ли е тя, какво прави и дали някога ще се срещнем отново. А също и за Рагнар — дали бе открил Тира? Жив ли бе още Кяртан? Всички те сега сякаш обитаваха друг свят, от който аз се бях отделил, безнадеждно затънал в подреденото съществуване на Алфред. Той се опитваше да ме превърне в западносаксонец и наполовина бе успял. След клетвата за вярност на Уесекс ми предстоеше уесекска женитба, но аз продължавах да лелея старата мечта да си върна Бебанбург.

Обичах Бебанбург, но почти толкова се влюбих и в Дефнашир. Когато бе създавал света от тялото на Имир^[4], Тор добре се бе потрудил върху тази област и върху съседната й, Торнсета. И двете изобилстваха от зелени хълмове и бистри потоци, плодородни поля, тучни ливади и удобни пристанища. Човек можеше да живее добре във всяка от тях и аз навярно щях да съм щастлив в Дефнашир, ако не обичах Бебанбург повече. Яздихме по долината на река Уиск, покрай обработени ниви, заможни селца и високи замъци, докато не стигнахме главния град, Ексансестър. Той бе построен от римляните във вид на крепост върху един хълм над реката, ограден със стена от тухли и камък, която все още стоеше, и стражите ни спряха, щом се озовахме пред северната й порта.

— Дошли сме да видим лорд Ода — каза Уилибалд.

— По каква работа?

— Кралска — отвърна важно той, размахвайки писмото с печата на Алфред. Съмнявам се, че стражите са го познали, но останаха достатъчно впечатлени, за да ни пуснат. Градът се състоеше основно от порутени римски сгради, сред които, до замъка на лорд Ода, се извисяваше голяма дървена църква.

Лордът ни накара порядъчно да изчакаме, но накрая се появи заедно със сина си и свита от десетина души. Един от свещениците му прочете на висок глас кралското писмо. То гласеше, че желанието на Алфред е Милдрит да стане съпруга на неговия верен слуга лорд Утред, и нареждаше на Ода да уреди церемонията с възможно най-малко отлагане. Ода не остана във възторг от новината. Той бе възрастен човек, поне на четирийсет, с посивяла коса и лице, обезобразено от едри брадавици. Синът му, Ода Младия, беше още по-недоволен от него.

— Това не е благопристойно, татко — рече навъсено.

— Такова е желанието на краля.

— Но…

— Такова е желанието на краля!

Ода Младия млъкна. Той беше около моята възраст, деветнайсетгодишен, добре изглеждащ, с черна коса и елегантна черна туника, чиста като женска рокля и поръбена със сърма. На врата му висеше златно разпятие. Както бях мръсен и изкалян от пътя, вероятно съм му се видял привлекателен колкото мокър плъх, защото, след като ме огледа мрачно, се завъртя на пета и изчезна нанякъде.

— Утре сутринта — обяви без желание Ода — епископът може да извърши бракосъчетанието. Но първо трябва да се плати откуп за булката.

— Откуп? — попитах. Алфред не бе споменавал подобно нещо, макар разбира се то да беше обичайно.

— Трийсет и три шилинга — отсече Ода с едва забележима усмивка. Трийсет и три шилинга бяха цяло състояние. Баснословна сума. Цената на добър боен кон или на кораб. Стъписах се и чух как Леофрик ахва зад гърба ми.

— Нима това казва Алфред в писмото си? — изгледах го протестиращо.

— Това казвам аз — отвърна той, — защото Милдрит е моя кръщелница.

Нищо чудно, че се подсмихваше. Цената бе огромна и Ода не допускаше, че ще мога да я платя. Не я ли платях, нямаше да получа момичето, а следователно — макар той да не го знаеше — нямаше да получа и флота. В добавка, цената не бе само въпросните трийсет и три шилинга, или триста деветдесет и шест сребърни пенса, а два пъти по толкова, защото традицията повеляваше младоженецът да плати равностойна сума на съпругата си след консумиране на брака. Този втори подарък не влизаше в работата на Ода и аз силно се съмнявах, че ще ми се откъсне от сърцето.

— Мога ли да видя младата дама? — попитах.

— Можеш да я видиш на церемонията утре сутрин — рече твърдо Ода. — Но само ако платиш откупа. Иначе не.

Изглеждаше разочарован, когато отворих кесията си и му наброих една златна монета и трийсет и шест сребърни пенита. Още повече се разочарова, виждайки, че това не са всичките пари, с които разполагам, но вече нямаше връщане назад.

— Ще се срещнете утре в катедралата — каза.

— Защо не сега?

— Сега тя е заета с молитвите си — отвърна лордът и ни освободи.

Леофрик и аз намерихме подслон в една странноприемница близо до катедралата, която бе главна църква на епархията. Вечерта се напих като талпа и се сбих с някого, не помня вече за какво. Помня само, че Леофрик, който бе пил по-малко от мен, ни разтърва и размаза противника ми, а аз излязох пред конюшнята и повърнах всичко, което бях погълнал. После пих още, спах зле и се събудих от звука на дъжда, тропащ по покрива.

— Защо просто не отпрашим за Мерсия? — предложих на Леофрик. Кралят ни беше дал коне и не виждах какво пречи да ги откраднем.

— И какво ще правим там?

— Ще съберем мъже. Ще се бием.

— Не ставай глупак, ерслинг. Нашата цел е флотът. И ако ти не се ожениш за уродливия таласъм, аз няма да получа командването.

— Командването е за мен — напомних му.

— Но само ако се ожениш. Тогава ти ще командваш флота, а аз ще командвам теб.

В този момент влезе отец Уилибалд. Той бе спал в манастира до църквата и сега идваше да се увери, че съм готов.

— Каква е тази синина на лицето ти? — попита, разтревожен от жалкия ми вид.

— Едно копеле ме удари снощи. Бях се наквасил. Леофрик също, но по-малко. Послушай съвета ми, отче, никога не се бий, ако си се напил като свиня.

На закуска обърнах още една-две чаши пиво. Уилибалд настоя да облека най-хубавата си туника, което не значеше много, защото и тя бе мръсна, измачкана и разпрана. Предпочитах да нося ризницата си, но той каза, че това не било подобаващо в църква. Съгласих се и го оставих да изчетка доколкото е възможно калните петна от вълнения плат. Вързах косата си с кожена връв и препасах Змийски дъх и Жилеща оса. Уилибалд запротестира, че не бива да ги внасям в Божия дом, но аз заявих, че няма да тръгна без тях. После, като осъден смъртник, поех към катедралата, съпровождан от Уилибалд и Леофрик.

Валеше като из ведро и дъждът плющеше по паважа, стичаше се на потоци в канавките и се процеждаше през сламения покрив на катедралата. От изток вееше остър, студен вятър, който намираше всяка пролука в дървените стени, тъй че пламъчетата на свещите трептяха, а някои гаснеха. Църквата бе малка — не по-голяма от опожарената зала за пиршества на Рагнар и вероятно издигната върху римски основи, защото подът бе застлан с плочи, между които сега се събираха локви вода. Епископът вече беше там и се суетеше край олтара заедно с още двама свещеници. После пристигна и лорд Ода с моята булка, която само ме погледна и избухна в сълзи.

 

 

Какво ли очаквах? Може би някоя грозотия с набраздено от шарка лице, кисело изражение и бутове като крава? Никой не очаква да обича една жена, ако я взема заради изгода. Аз се женех заради земя, Милдрит се омъжваше, защото нямаше друг избор, и беше безсмислено да се противим, защото така върви светът. Моето задължение бе да взема имота й, да го обработвам и да печеля пари, а нейното — да ми дари синове и да се грижи на масата ми винаги да има храна и пиво. Това е святото тайнство на брака.

Аз не исках този брак. Като нортумбрийски лорд по право можех да очаквам жена с благороден произход, жена, която да ми донесе много повече земя от десетина тревясали хълма в Дефнашир. Можех да очаквам някоя, която да увеличи владенията и мощта на Бебанбург, но това явно нямаше да се случи и сега вземах момиче от простолюдието, което щях да направя лейди Милдрит — и тя можеше да покаже поне някаква благодарност, но вместо това се разплака и дори опита да се отскубне от лорд Ода.

Той вероятно й съчувстваше, но откупът беше вече платен, затова тя бе доведена пред олтара и епископът, пристигнал от Сипанхам със силна простуда, надлежно ни направи мъж и жена.

— Нека благословението на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух да бди над вашия съюз — каза той. После се канеше да добави и „амин“, но вместо това кихна гръмовито.

— Амин — каза Уилибалд. Никой друг не продума.

И Милдрит стана моя.

Ода Младия ни наблюдаваше, докато напускахме църквата, и вероятно си мислеше, че не усещам, но аз то забелязах и вече имах едно наум. Знаех защо ни гледа.

Всъщност за мое учудване Милдрит се оказа нелоша наглед. Знам, че думата е доста обща, обаче е трудно да си спомниш нечий образ след толкова време. Понякога я виждам в сънищата си и тогава тя е напълно реална, но щом се събудя и се помъча да върна чертите й, не успявам. Помня, че имаше чиста, бледа кожа, леко издадена долна устна, че очите й бяха много сини, а косата — златиста като моята. Беше висока и това не й се нравеше, защото според нея я лишаваше от женственост. Имаше неспокойно изражение, сякаш постоянно очакваше беда, а това може да бъде много привлекателно у една жена — и признавам, че аз я намирах за привлекателна. Това бе доста учудващо, да не кажа изумително, защото подобно момиче трябваше отдавна да се е омъжило. Тя беше почти на седемнайсет, а на тези години повечето й връстнички вече бяха родили по три-четири деца или бяха умрели, опитвайки се да го сторят. По пътя към имота й, намиращ се западно от устието на река Уиск, чух част от нейната история. Тя се возеше в каруца, теглена от два вола, която Уилибалд настоя да украсим с цветни гирлянди. Леофрик и аз яздехме отстрани, а отчето й задаваше въпроси, на които тя отговаряше охотно, защото той бе свещеник и мил човек.

Каза, че наследила от баща си както земя, така и дългове, като дълговете били по-големи от стойността на земята. Леофрик се изкиска при думата „дългове“. Аз не казах нищо, само гледах вторачено пред себе си.

Неприятностите според Милдрит започнали, когато баща й посветил една десета от имотите си на Църквата. Това означаваше, че Църквата не ги притежавала, но имала право на всичко, което земята произведе — било то зърно или добитък. Тя обясни, че баща й направил това, защото всичките му деца освен нея умрели и той искал да спечели Божието благоволение. Подозирах, че е искал да спечели също така благоволението на Алфред. В Уесекс всеки благоразумен човек с амбиции знаеше, че трябва да се грижи за църквата, ако иска кралят да се грижи за него.

Но после се появили датчаните, добитъкът бил изклан, реколта нямало и Църквата отвела баща й на съд, задето не й осигурил обещания от земята добив. Уесекс, както установявах, бе много привързан към правото, като всички, които го практикуваха, бяха свещеници, а това на практика означаваше, Църквата е законът. Когато бащата на Милдрит умрял, този закон постановил, че е задлъжнял на Църквата с огромна сума, далеч надхвърляща притежанията му, а Алфред, който имал властта да я опрости, отказал да го стори. Оттук следваше, че всеки мъж, оженил се за Милдрит, се женеше и за дълга. Никой досега не бе пожелал тази чест до появата на нортумбрийския глупак, паднал право в капана като селски пияница в канавка.

Леофрик се смееше. Уилибалд изглеждаше угрижен.

— Колко е дългът? — попитах аз.

— Две хиляди шилинга, милорд — отвърна Милдрит с плах глас. Леофрик едва не се задави от смях и аз с радост щях да го убия на място.

— И върху него ежегодно се трупа лихва? — попита проницателно Уилибалд.

— Да — каза Милдрит, избягвайки да срещне погледа ми.

Всеки разумен мъж щеше първо да се осведоми за материалното състояние на съпругата си, преди да встъпи в брак, но аз виждах в женитбата единствено средство да получа флота. Е, сега имах флота, имах дълга, имах момичето, а също имах и нов враг. Ода Младия очевидно бе искал Милдрит за себе си, но баща му мъдро бе отказал да натовари фамилията с подобно бреме, а и вероятно целеше по-високопоставена партия за своя син.

Сред хората съществува йерархия. Беока обичаше да ми казва, че тя отразява небесната йерархия. За нея не знам, но съм достатъчно наясно с подредбата на смъртните. Най-отгоре стои кралят, под него синовете му, сетне идват благородниците с най-много земя. Мъж без земя не може да бъде благороден — макар аз да бях, защото никога не бях изоставял претенциите си към Бебанбург. Кралят и неговите лордове са мощта на кралството, хората, притежаващи обширни земи и способни да събират армии от тях. По-надолу се нареждаха по-дребните благородници, като наместниците, наричани рийвове, които отговаряха за реда и закона във владенията на лорда и можеха да бъдат снемани от длъжност, ако не угодяха на своя господар. Те се избираха от редовете на тановете — заможни хора, способни да поведат последователи на война, но нямащи просторните владения на Ода или моя баща. Под тановете бяха кеорлите — най-ниският клас свободни хора. Впрочем, ако един свободен селянин загубеше средствата си за препитание, той лесно можеше да се превърне в роб, а това бе дъното на торището. Робите можеха да бъдат освобождавани и това често се случваше, но ако не получеха от господаря си земя или пари, скоро отново ставаха роби. Бащата на Милдрит бе тан, когото Ода бе направил свой рийв, или наместник, отговарящ за реда в обширен район на Южен Дефнашир. Също така той бе притежавал малко свой имот, но чрез глупостта си го бе пропилял, правейки Милдрит неподходяща съпруга за който и да е благороднически син — освен ако не ставаше дума за обикновен изгнаник от Нортумбрия. Всъщност тя бе поредната пешка върху шахматната дъска на Алфред и той ми я беше дал само за да ме натовари с изплащането на огромната сума към Църквата.

Този човек е паяк, помислих си горчиво, набожен черен паяк, тъчащ своите лепкави мрежи. А аз се мислех за много хитър, пускайки прах в очите му при аудиенцията в Сипанхам. Всъщност дори да се бях молил пред очите му на Тор и да се бях изпикал върху реликвите на олтара му, той пак щеше да ми даде флота, защото знаеше, че ролята ми в предстоящата война ще бъде малка и единствената му цел бе да ме впримчи за бъдещите си амбиции в Северна Англия. И ето че сега бях впримчен, не без участието и на хитростта на стария негодник Ода. Мисълта за господаря на Дефнашир ме наведе на един въпрос.

— Каква беше сумата на откупа, който ти даде Ода? — попитах Милдрит.

— Петнайсет шилинга, милорд.

— Петнайсет шилинга? — изгледах я потресено.

— Да, милорд.

— Алчното му копеле!

— Направо да изкараш останалите през носа му — изръмжа Леофрик. Един чифт много сини очи погледнаха към него, после към мен и отново се скриха под наметката.

Имотът й, който сега беше мой, се простираше върху хълмовете над устието на река Уиск, в място, наречено Окстън. Името означаваше просто ферма, където се отглеждат волове. Освен въпросната ферма имаше и къща, чийто сламен покрив бе толкова обрасъл с мъх и трева, че приличаше на зелена могила. Нямаше зала за пиршества, от каквато един благородник се нуждае, за да посреща последователите си, затова пък имаше обор, свинарник и достатъчно земя, за да изхранва шестнайсет роби и пет семейства свободни селяни. Всички те се събраха да ни посрещнат, както и половин дузина домашни прислужници, повечето от които също бяха роби. Те се зарадваха на завръщането на Милдрит, която след смъртта на баща си бе живяла със семейството на лорд Ода, докато стопанството й беше управлявано от мъж на име Осуалд, чиито мошенически очи шареха като на невестулка.

Вечерта си направихме угощение с грах, праз, корав хляб и вкиснато пиво и това бе първата ми сватбена трапеза в моя нов дом, който освен това се намираше и под угрозата на дълга. На сутринта спря да вали и аз закусих с още корав хляб и вкиснато пиво, след което се разходих с Милдрит до върха на един хълм, откъдето се виждаше морето, лежащо в подножието му като плоско сиво острие на брадва.

— Къде ще отидат тези хора — попитах, имайки предвид робите и селяните, — щом се появят датчаните?

— В хълмовете, милорд.

— Казвам се Утред.

— В хълмовете, Утред.

— Е, ти няма да ходиш в хълмовете — казах твърдо.

— Така ли? — разшириха се тревожно очите й.

— Ще дойдеш с мен в Хамтун — отвърнах — и там ще имаме дом дотогава, докато командвам флота.

Тя кимна, явно притеснена, а аз я улових за ръката, разтворих шепата й и изсипах вътре трийсет и три шилинга — толкова много монети, че се разсипаха в скута й.

— Твои са, жено — казах. Защото наистина беше моя жена.

И същия ден си тръгнахме, потегляйки на изток, като съпруг и съпруга.

 

 

Оттук нататък историята се забързва. Ускорява се като поток, наближаващ стръмнина, като водопад, пенещ се в скалисто ждрело. Става гневна, пълна с насилие, дори объркана. Защото именно в тази година, 876-та, датчаните направиха най-голямото си усилие да лишат Англия от последното й кралство и атаката им бе масирана, внезапна и свирепа.

Водеше я Гутрум Злощастния. Той живееше в Грантасестър, наричайки се крал на Източна Англия, и според мен Алфред смяташе, че ще узнае достатъчно време предварително, ако войските на Гутрум напуснат това място, но западносаксонските шпиони се провалиха и предупреждението не дойде. Датската армия се придвижваше на коне, а силите на Алфред не бяха разположени където трябва, затова Гутрум успя да пресече Темес, да премине безпрепятствено цял Уесекс и да завземе една голяма крепост на южния бряг. Тя се наричаше Уерхам и бе разположена не много далеч на запад от Хамтун, макар да бе отделена от него с широко вътрешно море, наречено Пуул. Армията на Гутрум нападна Уерхам, превзе го, изнасили монахините в местния манастир и всичко това, преди Алфред изобщо да успее да реагира. Щом се озова в крепостта, Гутрум вече бе защитен от две реки, преминаващи северно и южно от града. На изток се простираха широките, спокойни води на Пуул, а подходът от запад се преграждаше от масивна стена и ров.

Нашите кораби не можеха да сторят нищо. Щом разбрахме, че датчаните са в Уерхам, веднага отплавахме натам, но едва бяхме излезли от пристанището, когато зърнахме техния флот и това сложи край на амбициите ни.

Никога не бях виждал толкова много съдове. Гутрум бе прекосил Уесекс с около хиляда конници, обаче останалата част от армията се придвижваше по море и то бе цялото почерняло от кораби. Хората по-късно разправяха, че били триста и петдесет на брой. Според мен бяха по-малко, но положително надхвърляха двеста. Корпус след корпус, ред след ред от извити драконови носове, гребла, разбиващи водата на бяла пяна, чудовищна сила, поела на война. Единственото, което ни оставаше, бе да се изнижем обратно към Хамтун и да се молим датчаните да не влязат в залива и да ни избият.

Те не го направиха. Вместо това продължиха, за да се присъединят към Гутрум в Уерхам, така че сега в Южен Уесекс бе разположена огромна датска армия и аз си спомних съвета на Рагнар към Гутрум — да раздели силите на врага. Ако го бе послушал, това значеше, че още една армия трябваше да се спотайва някъде на север, готова да нападне. И когато Алфред се отправеше да се бие с тази втора армия, силите на Гутрум щяха да се изсипят иззад стените на Уерхам и да го нападнат в гръб.

— Това е краят на Англия — рече мрачно Леофрик. Той рядко изпадаше в униние, но сега изглеждаше съкрушен. Милдрит и аз бяхме наели къща в Хамтун, недалеч от брега, и повечето дни, когато бяхме в града, той вечеряше с нас. Продължавахме да изкарваме корабите, вече всичките дванайсет накуп, с надеждата да хванем някой вражески съд неподготвен, но те излизаха да мародерстват от устието на Пуул само на големи групи, от по трийсет или повече, и аз не смеех да рискувам флотата на Алфред в самоубийствени атаки над толкова превъзхождащи ни сили. Веднъж, в разгара на лятото, датски съдове навлязоха в залива на Хамтун и доближиха пристанището. Ние свързахме корабите един за друг, надянахме броните, наточихме оръжията и зачакахме нападение, но те не бяха по-настроени за битка от нас самите. За да ни достигнат, трябваше да преминат през тесен проток сред тинестите плитчини, където не повече от два кораба можеха да плават успоредно, затова се задоволиха само да ни засипят с обиди и подигравки отдалеч, след което си тръгнаха.

Гутрум продължаваше да стои в Уерхам. По-късно разбрахме, че е чакал Халфдан да пристигне от Уелс със сборна армия от датчани и брити. След сраженията си в Ирландия, където отмъщаваше за смъртта на Ивар, Халфдан е трябвало да съсредоточи флотата и войските си в Уелс, да събере там значителна сила и да я поведе през река Сеферн, нападайки Уесекс. Но според Беока тук Бог се бе намесил. Бог или трите предачки. Всичко е съдба и ето, че пристигна вест, че Халфдан е загинал в Ирландия. Така от тримата братя остана само Уба, но той бе далеч, някъде из дивия север. Халфдан бе съсечен заедно с още десетки от своите хора в жестока битка с ирландците. Така в онази година ирландците спасиха Уесекс.

Ние в Хамтун нямахме и представа за това. Продължавахме с безсилните си морски рейдове и чакахме вестта за втория удар, който трябваше да се стовари върху Уесекс. Той обаче се бавеше и ето че когато първите есенни бури започнаха да връхлитат брега, дойде пратеник от Алфред, чиято армия бе разположена западно от Уерхам. Пратеникът бе не друг, а Беока, който ми съобщи, че трябва незабавно да се явя при краля. Бях изненадващо зарадван да го видя, макар и да се подразних, задето ми носи заръката устно.

— Защо се научих да чета, щом кралят не ми праща писмени заповеди?

— Как защо, Утред? — отвърна щастливо той. — За да извисиш ума си, разбира се. — После видя Милдрит и устата му взе да се отваря и затваря като на риба на сухо. — Това да не е… — започна и после пак млъкна като ударен.

— Лейди Милдрит — помогнах му аз.

— Скъпа моя — обърна се към нея отчето, гърчейки се от вълнение. — Та аз познавам Утред още от дете — успя да изрече задъхано. — От ей-такова детенце!

— Е, сега вече е по-големичък — каза Милдрит, а Беока явно намери това за превъзходна шега, защото се закиска невъздържано.

— Защо съм притрябвал на Алфред? — намесих се аз, за да усмиря възторга му.

— Защото Халфдан е мъртъв, слава на бога, и никаква армия няма да дойде от север, а Гутрум иска условия за мир. Преговорите вече започнаха, за което също слава на бога! — И той ме изгледа тържествуващо, сякаш целият този порой от добри новини бе лично негова заслуга. И вероятно наистина смяташе така, понеже продължи с думите, че смъртта на Халфдан била в резултат на молитви.

— Толкова много молитви, Утред. Виждаш ли сега силата на молитвите?

— Слава на бога, наистина — отвърна Милдрит вместо мен. Тя действително бе много благочестива, но никой не е съвършен. Освен това беше бременна, ала Беока не забеляза и аз не му казах. Оставих Милдрит в Хамтун и поех заедно с него към западносаксонската армия. Дузина войници от гвардията на краля ни съпровождаха, защото пътят минаваше близо до северния бряг на Пуул, а от началото на мирните преговори тези места бяха нападани от датски кораби.

— Какво иска Алфред от мен? — питах постоянно Беока, защото бях убеден, че трябва да има някаква представа, но той постоянно отричаше, правейки се на неосведомен, и накрая се отказах.

Стигнахме Уерхам в една хладна есенна вечер. Алфред казваше молитвите си в една шатра, служеща за кралски параклис, а лорд Ода и синът му чакаха отвън. Първият ме поздрави със сдържано кимване, докато вторият се престори, че не ме забелязва. Беока влезе вътре, за да се присъедини към молитвите, а аз приклекнах, извадих Змийски дъх и се залових да го точа с бруса, който носех у себе си.

— Да не очакваш да се биеш? — попита ме намусено лорд Ода.

— Може би — отвърнах, поглеждайки към сина му. — Между другото, дължиш на жена ми пари. Осемнайсет шилинга.

Той почервеня, но не каза нищо. Синът му постави ръка върху дръжката на меча си, което ме накара да се изправя с усмивка, уловил Змийски дъх. Лорд Ода обаче го дръпна настрана и гневно се отдалечи.

— Осемнайсет шилинга! — викнах подире му, после се залових отново да прокарвам бруса по дългото острие.

Жени. Мъжете се бият за тях и това бе поредният урок, който предстоеше да науча. Като дете мислех, че битките се водят само за земи или господство, но жените са не по-малък повод за тях. Милдрит и аз бяхме неочаквано щастливи заедно, но бе очевидно, че Ода Младия ме мрази, задето съм се оженил за нея, и аз се чудех дали ще се осмели да даде израз на тази своя омраза. Беока веднъж ми бе разправял историята на някакъв принц от далечна земя, който откраднал кралска дъщеря. Кралят повел армията си към страната на принца и хиляди велики воини намерили смъртта си във войната за връщането й. Хиляди! И всичко заради една жена. Всъщност разпрата, с която започнах своя разказ, между Осберт, краля на Нортумбрия, и Ела, мъжа, който искаше да бъде крал, също започна от това, че Ела бе откраднал жената на Осберт. Чувал съм жени да се оплакват, че нямали никаква власт и че светът се управлявал от мъжете. Това е вярно, но е вярно също и че жените имат властта да подтикват мъжете към бойното поле и към гроба отвъд него.

Подобни мисли ме вълнуваха, когато Алфред излезе от шатрата. Както обикновено след молитва на лицето му бе изписан израз на блажено доволство, но походката му беше скована, което навярно бе знак, че хемороидите отново го мъчат, а и по време на вечеря личеше колко некомфортно му е седнал. Основното ястие бе някаква неописуема каша, която бих се поколебал да поднеса дори на прасета, но хляб и сирене имаше достатъчно, тъй че успях да залъжа глада си. Забелязах, че кралят се държи с мен хладно, едва отбелязвайки присъствието ми, и отдадох това на неуспеха на флота да извоюва що-годе значима победа през лятото. И все пак той ме бе повикал и аз се чудех защо ще го прави, ако единствената му цел е била да ме игнорира.

На другата сутрин, след молитва, бях поканен да се разходя с него край кралската шатра, над която под есенното слънце се ветрееше драконовият флаг.

— Нашият флот — започна смръщено Алфред — може ли да спре датчаните да напуснат Пуул?

— Не, милорд.

— Не? — изгледа ме той. — И защо?

— Защото ние имаме дванайсет кораба, а те — повече от двеста. Дори да унищожим няколко, в крайна сметка те ще надделеят и вие ще загубите флота си, а те пак ще имат повече от двеста кораба.

Мисля, че Алфред го знаеше, но въпреки това отговорът не му се понрави. Той направи кисела гримаса и известно време продължи да крачи мълчаливо.

— Радвам се, че си взе жена — смени темата изведнъж.

— А с нея и порядъчен дълг — вметнах остро.

— Дългът, Утред, е към Църквата и трябва да го приветстваш. Ти си млад, имаш време да го изплащаш. Не забравяй: „Бог обича онзи, който дава на драго сърце.“^[5] — Това беше един от любимите му цитати, които повтаряше за щяло и нещяло. После се обърна и си тръгна с думите: — Разчитам да присъстваш на преговорите. — Не ми обясни защо, нито изчака да реагирам, просто се отдалечи.

Преговаряха той и Гутрум. Между лагера на саксонските войски и западната стена на Уерхам бе опънат навес, под който се ковяха условията на примирието. Алфред с радост би нападнал Уерхам, но подстъпът бе тесен, стената висока и здрава, а датчаните — многобройни. Сражението щеше да е рисковано и с неясен изход, затова той изостави идеята. Колкото до датчаните, те се намираха в капан. Бяха се надявали Халфдан да атакува врага откъм тила, но той бе мъртъв в Ирландия, а колкото и да бе голям флотът във водите на Пуул, хората на Гутрум бяха твърде много, за да отплават с него. Ако пък опитаха да се оттеглят по суша, трябваше да си проправят път с бой по тясната ивица земя между двете реки, което неизбежно би довело до жестоко кръвопролитие. Помнех как Равн ми бе казал, че датчаните се боят да губят твърде много хора, защото не могат да ги заменят достатъчно бързо. Естествено, те можеха да останат и там където са, но това означаваше обсада, а Алфред се бе погрижил да пресече достъпа им до всеки хамбар, склад или обор в околността, тъй че през зимата щяха да измрат от глад.

Ето защо и двете страни искаха мир и аз пристигнах тъкмо когато дискусиите вече приключваха. Сезонът не бе подходящ датският флот да предприеме дългото пътуване покрай западния бряг на Уесекс, затова Алфред се бе съгласил Гутрум да прекара зимата в Уерхам. Беше приел още да му осигурява храна, при условие че той няма да предприема никакви набези, а също и да му даде сребро, защото знаеше, че датчаните винаги искат сребро. В замяна врагът трябваше да стои мирно в Уерхам и също така мирно да си тръгне през пролетта, като флотът му отплава обратно към Източна Англия, а останалата армия се отправи на север през Уесекс под наш конвой, докато достигне Мерсия.

Никоя от двете страни не вярваше на обещанията на другата, затова те трябваше да бъдат подплатени със заложници, и то не какви да е, а знатни, защото инак животът им не гарантираше нищо. Дузина датски ърлове, никой от които не познавах, щяха да бъдат предоставени на Алфред, а същият брой английски благородници — дадени на Гутрум.

Едва сега разбрах защо е било необходимо моето присъствие и защо Алфред се бе държал така резервирано — защото през цялото време е знаел, че предстои да стана заложник. Поради безсилието на флота през последната година вече не виждаше особена полза от мен, но все пак бях лорд Утред и моят ранг ми придаваше достатъчна стойност като разменна монета. Затова бях попаднал сред избраните и аз видях как Ода Младия се усмихна широко, щом датчаните приеха името ми.

След това Гутрум и Алфред положиха клетви. Кралят настоя датският предводител да се закълне с ръка върху реликвите, които бе донесъл специално за случая. Сред тях имаше перо от гълъба, който Ной пуснал от ковчега, ръкавица, принадлежала на свети Сед, и, най-важното от всичко, пръстенче, което Мария Магдалена носела на крака си. Светия пръстен, така го наричаше Алфред и слисаният Гутрум постави длан върху купчината вехтории и даде дума, че ще спази обещанията си. После на свой ред накара краля на Уесекс да сложи ръка върху позлатената кост, която носеше в косата си, и да се закълне в реброто на една езическа майка, че западносаксонците няма да се отметнат от договора. Едва след като ангажиментите бяха скрепени с тези тържествени обети, последва размяната на заложниците. Гутрум навярно ме позна, защото ми хвърли дълъг умислен поглед, след което церемониално бяхме отведени в Уерхам.

Където ърл Рагнар, синът на Рагнар, ме посрещна с добре дошъл.

 

 

Срещата ни бе изпълнена с радост. Двамата се прегърнахме като братя, защото аз наистина го имах за брат, а той ме потупа по гърба, наля ми пиво и ми предаде новините. Кяртан и Свен били още живи и се намирали в Дънхолм. Между тях и Рагнар се състоял официален разговор, на който и на двете страни било забранено да носят оръжия, и на него Кяртан под клетва заявил, че няма съпричастност към палежа и не знае нищо за Тира.

— Копелето излъга — рече Рагнар. — Сигурен съм, че излъга. И е наясно, че ще умре.

— Но все още диша.

— Кажи ми, как да превзема Дънхолм?

Брида също бе там и делеше постелята на Рагнар. Тя ме посрещна топло, макар и не така възторжено, както Нихтгенга, който се нахвърли върху мен и олигави цялото ми лице с езика си. Брида намери за забавен факта, че ще ставам баща.

— Това ще е добре за теб — каза.

— Защо?

— Защото ще те направи истински мъж.

Мислех, че вече съм такъв, макар и да не ми достигаше едно нещо, което не бях признавал пред никого — нито пред Милдрит, нито пред Леофрик, нито сега пред Рагнар и Брида. Аз се бях сражавал срещу датчаните, бях виждал кораби да горят и мъже да се давят, но още не бях участвал в голяма стена от щитове. В по-малки, да, както и в абордажи на кораби, но никога не бях стоял сред широкото бойно поле, виждайки как вражеските знамена закриват слънцето, не бях познал ужаса от гледката на стотици и хиляди воини, напиращи за кръв. Бях присъствал при Йоферуик и Еск Хил и бях видял сблъсъка на армиите, но не и от челните редици. Имах достатъчно битки за гърба си, но те бяха незначителни и кратки. Никога не бях издържал някоя от жестоките, продължителни касапници, когато жаждата и умората отслабват мишците и независимо колко души си убил, врагът продължава да приижда. Едва когато сторех това, според мен, можех да се нарека истински мъж.

За мое учудване Милдрит ми липсваше, а също и Леофрик, макар компанията на Рагнар да ми доставяше огромно удоволствие, а заложническото съществуване да не бе тежко. Живеехме в Уерхам, получавахме достатъчно храна и наблюдавахме как зимната сивота бавно скъсява дните. Един от пленниците бе свещеник, братовчед на Алфред, на име Уела. Той негодуваше и понякога плачеше, обаче останалите се чувствахме сравнително доволни. Хакка, командващият флота преди мен, също се намираше тук и беше единственият, когото познавах добре, но аз и бездруго прекарвах повечето време с Рагнар и хората му. Те ме приемаха като свой и дори се опитваха да ме направят отново датчанин.

— Аз имам жена — казвах им.

— Ами доведи я тогава! — отвръщаше Рагнар. — При нас жените никога не достигат.

Но аз вече бях англичанин. Не мразех датчаните, дори предпочитах да общувам с тях, отколкото с останалите заложници, но бях англичанин. Този път бе изминат. Не бих сменил предаността си заради Алфред, а по-скоро заради Леофрик и Милдрит или пък трите предачки вече се бяха уморили да си играят с мен. И все пак мисълта за Бебанбург не ме напускаше и аз не знаех как, ако остана верен на Алфред, ще видя отново това прекрасно кътче.

Рагнар прие моя избор.

— Но ако има мир — ме попита, — ще ми помогнеш ли срещу Кяртан?

— „Ако“? — повторих.

— Гутрум все още иска Уесекс — сви рамене той. — Всички ние го искаме.

— Ако има мир, ще дойда на Север — обещах.

Впрочем аз също се съмнявах в мира. През пролетта Гутрум ще напусне Уесекс, заложниците ще са освободени и после какво? Датската армия продължаваше да съществува, Уба още бе жив и атаките вероятно щяха да започнат отново. Гутрум навярно мислеше същото, защото постоянно разговаряше с пленниците, мъчейки се да установи силата на Алфред.

— Силата му е голяма — уверявах го аз. — Дори да избиеш цялата му армия, друга ще дойде на нейно място. — Това, разбира се, бяха глупости, но какво друго очакваше да кажа? Съмнявам се да ми е повярвал, но отец Уела, братовчедът на Алфред, сякаш имаше по-голям успех в опитите си да му насади страх от Бога. Гутрум приказваше с него по цели часове, като аз им превеждах, и го разпитваше не за войски или кораби, а за Господ. Кой е християнският бог? Какво предлага? Особено го впечатляваше историята за разпятието и мисля, че ако разполагаше с достатъчно време, Уела можеше дори да успее да го покръсти. Уела очевидно хранеше същите надежди, защото ми нареждаше да се моля за просветлението на езичника.

— Малко остава, Утред — казваше ми развълнувано. — А обърнем ли го в нашата вяра, мирът ни е в кърпа вързан!

Такива са бляновете на свещениците. Аз бленувах по Милдрит и детето, което носеше. Рагнар бленуваше за отмъщение. А Гутрум?

Въпреки цялото си увлечение по християнството Гутрум бленуваше само за едно.

За война.