Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Последното кралство

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 04.03.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1669-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10598

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Лорд Ода не искаше да убива датчани. Искаше само да стои в крепостта и да остави силите на Уба да го обсадят. Това според него щеше да е достатъчно.

— Ще удържим армията им тук — рече важно, — докато Алфред дойде да ги атакува.

— Алфред — изтъкнах аз — е зает да обсажда Ексансестър.

— Той ще остави там хора, които да държат Гутрум под око — бе високомерният му отговор, — и ще поеме насам. — Ода не обичаше да говори с мен, но понеже бях благородник нямаше как да ме изключи от военния съвет, в който участваха още синът му, свещениците и дузина танове, раздразнени от моите коментари. Аз настоявах, че Алфред няма да ни се притече на помощ, а лорд Ода бе сигурен в обратното и затова отказваше да помръдне от мястото си. Тановете му, всичките едри мъже с тежки доспехи и мрачни, обветрени лица, бяха съгласни с него.

— И без това трябва да пазим жените — измърмори един.

— Те изобщо не е бивало да идват — казах.

— Да, но са тук — отвърна невъзмутимо той. Поне сто жени бяха последвали мъжете си и сега се намираха на върха на хълма, без какъвто и да било подслон за тях или децата им.

— Дори Алфред да дойде — настоях, — колко дълго ще трябва да пътува?

— Най-много два-три дни — отвърна Ода.

— И какво ще пием ние през това време? Птича пикня?

Те само вторачиха ненавистни погледи в мен, ала аз бях прав, защото в Синуит нямаше никакъв извор. Най-близката вода беше в реката, а между нея и нас стояха датчаните. Ода прекрасно разбираше, че ни грози жажда, но въпреки това настоя да не предприемаме нищо. Може би свещениците му се молеха за чудо.

Датчаните също бяха предпазливи. Имаха числено превъзходство, но не голямо, а ние държахме по-висока позиция, затова, вместо да атакува по стръмните склонове на Синуит, Уба предпочете да го обкръжи. Датчаните мразеха да губят хора, а може би колебливостта на Уба бе подсилена и от прогнозите на гадателя му Стори, ако той още бе жив. Независимо от причината Уба не строи хората си в стена от щитове, за да нападне древната крепост, а ги разположи в пръстен около нея, докато той, съпроводен от петима свои приближени, се заизкачва по хълма. Не носеше меч или щит, което бе знак, че иска да говори.

Лорд Ода, синът му, двама танове и трима свещеници излязоха насреща му. Аз също тръгнах с тях и Ода се намръщи, но заради произхода ми отново нямаше как да ми откаже. Спряхме по средата на склона, където Уба, без да губи време за поздрави или дори за обичайната размяна на оскърбления, ни каза, че сме в капан и най-разумният ни ход е да се предадем.

— Ще ни предадете оръжията си, аз ще взема заложници и всички ще останете живи — бяха думите му, които един от свещениците на Ода преведе.

Огледах Уба. Стори ми се поостарял, със сребристи нишки сред сплъстената черна брада, но все така страховит — широкоплещест, уверен и суров.

Лорд Ода бе явно уплашен. В крайна сметка Уба беше прочут датски предводител, пребродил морета и пролял реки от кръв, а ето че сега той трябваше да му се противопостави. Но се постара да звучи предизвикателно, отвръщайки, че ще остане там, където е и ще се уповава на единствения истински Бог.

— Тогава ще те убия — рече Уба.

— Може да опиташ — отвърна немощно Ода и датчанинът, след като презрително се изплю, вече се канеше да си тръгне, когато се обадих аз.

— Флотът на Гутрум вече не съществува, Уба Лотброксон — казах, без да се нуждая от преводач. — Ньорд се пресегна от дълбините и завлече корабите му на дъното. Всичките му смели воини отидоха при Раи и Егир. — Раи бе жената на морския бог Ньорд, а Егир — гигантът, пазещ душите на удавниците. Извадих амулета от пазвата си и го вдигнах. — Говоря истината, ърл Уба. Видях със собствените си очи как флотът загива, а мъжете изчезват под вълните.

Той впери в мен тъмните си безизразни очи и жестокостта в сърцето му ме лъхна като жар от пещ. Усетих я, но усетих също и страха му — не от нас, а от боговете. Той не предприемаше никаква стъпка без знак от боговете и именно затова, описвайки гибелта на флота, аз му заговорих за тях.

— Познавам те — изръмжа, сочейки ме с два пръста, за да избегне у̀роките в думите ми.

— Аз също те познавам, Уба Лотброксон — казах, като пуснах амулета и вдигнах три пръста. — Ивар е мъртъв — свих единия. — Халфдан е мъртъв — свих и втория. — Какво казват руните? Че до новолуние в Мидгард няма да остане нито един от синовете на Лотброк?

Бях докоснал оголен нерв точно както възнамерявах, и Уба инстинктивно докосна собствения си амулет. Свещеникът тихо превеждаше на останалите, а лорд Ода ме гледаше с разширени от удивление очи.

— Затова ли искаш от нас да се предадем? — продължавах. — Защото руническите пръчки ти казват, че не можеш да ни победиш в битка?

— Ще те убия — каза Уба. — Ще те разпоря от чатала до гушата и ще пръсна карантиите ти по земята.

Насилих се да се усмихна, макар да ми бе трудно пред заплахите на този човек.

— Можеш да опиташ, Уба Лотброксон, но няма да успееш. Знам го, защото сам хвърлих пръчките снощи, на лунна светлина. Те го казаха, не аз.

Това му дойде в повече, защото всъщност вярваше в моята лъжа. Искаше да се държи дръзко, но за миг очите му се разшириха от страх. Предположих, че неговата собствена поличба не е била добра и му е предрекла същото — че всяко нападение над Синуит ще завърши с провал.

— Ти си момчето на Рагнар — каза, успял най-сетне да се сети кой съм.

— Да, и Рагнар Безстрашния ми говори от залата за пиршества на Один. Той жадува мъст, Уба, мъст над датчаните, защото е бил убит предателски от собствения си народ. Сега аз съм негов пратеник и съм дошъл за теб.

— Не съм го убил аз! — процеди Уба.

— Смяташ ли, че го е грижа? Рагнар просто иска от датчаните възмездие, а твоят живот ще го задоволи не по-зле от всеки друг. Затова хвърли пръчките отново, ако искаш, и ни предай меча си. Ти си обречен, Уба.

— А ти си презряна фъшкия — каза той, след което се обърна и без нито дума повече си тръгна.

— Познаваш ли го? — попита лорд Ода, гледайки ме все така втрещено.

— Да, познавам Уба от десетгодишен — отвърнах, гледайки отдалечаващия се гръб на датския предводител. Мислех си, че ако имах избор, ако можех да следвам сърцето си на воин, по-охотно бих се сражавал редом с Уба, отколкото срещу него, но предачките бяха решили друго. — И още оттогава знам — продължих, — че е много суеверен. Сега е направо ужасѐн и ако го нападнеш, куражът ще го подведе, защото смята, че ще загуби.

— Алфред ще дойде — каза Ода.

— Алфред наблюдава Гутрум. — Естествено, не бях сигурен в това. Алфред можеше със същия успех да наблюдава и нас от отсрещните хълмове, но се съмнявах, че ще остави Гутрум необезпокоявано да граби Уесекс. — Дори след загубата на половината си кораби армията на Гутрум е два пъти по-голяма от тази на Уба. Алфред трябва да я пази да не напусне Ексансестър и затова няма да дойде, а всички ние ще измрем от жажда още преди Уба да ни е нападнал.

— Разполагаме с вода — каза намусено синът му. — А също и с пиво. — Той ме гледаше със смес от неприязън и страхопочитание, задето бях говорил така фамилиарно с Уба.

— И за колко време ще ни стигнат? — попитах иронично. — За ден?

По изражението на лорд Ода познах, че съм прав. Той се обърна и се загледа на юг към долината на Педредан, надявайки се да види войските на Алфред, отблясъците на слънцето по върховете на копията им, но, естествено, там нямаше нищо освен дървета, поклащащи се на вятъра.

— Можем да изчакаме два дни — подметна синът му, усетил неговото колебание.

— След два дни смъртта няма да е по-сладка — рече тежко Ода и в този миг му се възхитих. Той се бе надявал, че ще успее да избегне битката, че кралят ще му се притече на помощ, но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да стане. Тези датчани бяха негова отговорност. Мъжете от Дефнашир държаха съдбата на Англия в свои ръце и бяха длъжни да я опазят. — На зазоряване — добави, без да поглежда към мен. — Ще нападнем на зазоряване.

 

 

Спахме в пълно бойно снаряжение. Или по-скоро се опитвахме да спим, облечени в кожени или стоманени брони, с препасани колани, сложили шлемовете и оръжията си подръка. Не палехме огън, защото не искахме врагът да види, че се готвим за бой. Но в отсрещния лагер горяха множество огньове и на тяхната светлина часовите ни можеха да наблюдават склоновете на хълма за съгледвачи. Такива не се появиха. Датчаните ни обграждаха от всички страни, най-гъсто на юг, откъм Кантуктон, където лагеруваше Уба. Корабите бяха пристанали на речния бряг източно от Синуит, като от тях ни делеше широка мочурлива ливада. В самия й край имаше ивица по-суха земя с няколко рибарски колиби. Собствениците им отдавна бяха избягали и сега част от датчаните намираха в тях подслон. Някои крачеха край брега, под грациозните, извити носове на корабите, а аз ги наблюдавах от крепостта и се молех „Летящата усойница“ да е оцеляла.

Не можех да спя. В главата ме се вихреха картини на битки, щитове, мечове и ужас. Мислех за детето си, което още не бях виждал, а също за Рагнар Безстрашния и се чудех дали той ме гледа от Валхала. Притеснявах се дали ще се окажа достоен за него на другия ден, когато най-сетне ще се озова в смъртоносното изпитание на стената от щитове. Явно не бях единственият, при когото сънят не идваше, защото в най-тъмната доба на нощта някой се изкачи по тревясалия земен вал и застана до мен. Обърнах се и видях лорд Ода.

— Откъде познаваш Уба? — попита той.

— Бях в плен при датчаните — отвърнах. — Те ме отгледаха и ме научиха да се бия. — Докоснах една от гривните си. — Ето, тази ми е подарък от него.

— Бил си се за Уба? — повдигна вежди Ода по-скоро с любопитство, отколкото с упрек.

— Бих се, за да оцелея — казах уклончиво.

— Когато става дума за битка, датчаните не са за подценяване. — Той обърна взор към озарената от огньовете река. — Те ще очакват да ги нападнем на сутринта, а и ни превъзхождат числено.

Не отвърнах нищо, чудейки се дали опасенията на Ода няма да променят решението му. Страхът може да повлияе на всекиго, а няма друг такъв страх като представата да се изправиш в стена от щитове. Аз също бях изпълнен от него, защото макар да бях присъствал на Еск Хил през онова далечно лято, никога не се бях сблъсквал гърди в гърди с цяла вражеска армия. С наближаването на утрото, подобно на Ода, копнеех да зърна как войските на Алфред ни се притичат на помощ, но знаех, че това няма да се случи.

— Превъзхождат ни числено — повтори той, — а някои от хората ми са въоръжени единствено със сопи и коси.

— Косата също може да убива — казах, макар че това беше глупава забележка. Не бих искал да се изправя срещу някой викинг, носейки единствено коса. — Колко имат истински оръжия?

— Не повече от половината.

— Тогава те трябва да се бият в предните редици. Останалите ще вземат оръжия от умрелите врагове. — И сам нямах представа какво говоря, знаех само, че трябва да звуча уверено. Страхът може да е голяма сила, но отстъпва пред увереността.

Ода замълча, вглеждайки се в тъмните силуети на корабите.

— Жена ти и детето са добре — каза след малко.

— Хубаво.

— Синът ми я е спасил на косъм.

— И се е молел да не съм между живите.

Той сви рамене.

— След смъртта на баща си Милдрит заживя при нас и той се привърза към нея. Не е искал да й навреди и не го е сторил. — Той протегна ръка и в оскъдната светлина видях, че държи в нея кожена кесия. — Остатъкът от откупа за булката.

— Задръж го засега. Ще ми го дадеш след битката, а ако умра, дай го на Милдрит.

Над главите ни прелетя бухал, като бърза безшумна сянка, и аз се зачудих каква ли поличба носи. На изток, далеч отвъд устието на Педредан, потрепна малка светлинка. И това също бе поличба, ала за момента не успях да я разчета.

— Хората ми са надеждни — каза Ода, — но какво ще стане, ако датчаните ни обградят? — Страхът още продължаваше да го гложди. — Щеше да е по-добре Уба да ни нападне в крепостта.

— Така е — съгласих се. — Но Уба няма да стори нищо, ако руническите пръчки не му кажат.

Всичко е съдба. Уба го знаеше и затова постоянно се допитваше до боговете. Аз също знаех, че бухалът е знак, а той бе прелетял над главите ни, по посока на датския флот и на онази далечна светлинка, трептяща край залива Сеферн. Изведнъж си спомних за четирите кораба на крал Едмунд, които бяха приближили брега на Източна Англия, за огнените стрели, обсипали датските съдове, и осъзнах, че все пак мога да чета поличби.

— Ако хората ни бъдат обградени — казах, — ще умрат. Но ако датчаните бъдат обградени, те също ще умрат. Затова ние трябва да ги обградим.

— Как? — попита горчиво Ода. — Как да ги обградим? — Той виждаше единствено кръвопролитието на сутринта — атаката, сблъсъка, поражението, — но аз бях видял бухала. Той бе прелетял от корабите към огъня и това беше знак. Знак да ги запалим.

Мълчах, чудейки се дали да му кажа. Да последваме поличбата, щеше да означава да разделим силите си, а именно това бе коствало на датчаните победата при Еск Хил. Колебаех се, но Ода бе дошъл при мен не защото изведнъж ме бе харесал, а заради предизвикателното ми държание с Уба. Аз единствен в Синуит бях уверен в победата и това, въпреки възрастта ми, ме правеше лидер на хълма. Лорд Ода, достатъчно стар, за да ми бъде баща, търсеше моята подкрепа. Искаше да му кажа какво да прави — аз, който дори не бях участвал в истинска стена от щитове. Но младостта е арогантна, а поличбата ми бе посочила изхода, затова се реших.

— Виждал ли си някога скедугенгани? — попитах Ода.

В отговор той само се прекръсти.

— Когато бях малък — продължих, — си мечтаех за скедугенганите. Излизах нощно време да ги търся и се учех да се промъквам в мрака, за да се присъединя към тях.

— Какво общо има това с битката?

— Аз имам близо петдесет души — казах. — Дай ми още толкова и утре на зазоряване ще нападнем ето там — посочих към реката. — Ще започнем, като подпалим корабите им.

Ода погледна огньовете в ливадата на изток, бележещи местоположението на най-близките вражески постове.

— Няма как да минете, без да ви усетят. — Той беше прав. Сто души нямаше как да се спуснат незабелязано по склона на Синуит на фона на ясното небе, да подминат стражите и да прекосят мочурището. Преди да изминат и десет крачки, часовите щяха да ги видят, да вдигнат тревога и цялата армия на Уба, която положително бе в не по-малка готовност от нашата, щеше да се стече от южния лагер и ги пресрещне на ливадата още преди да са стигнали мочурището.

— Когато датчаните видят, че корабите им горят — казах, — ще тръгнат към речния бряг, а не към ливадата. А брегът е опасан от мочурището. Няма как да ни обградят там. — Естествено, можеха да опитат, но щеше да им бъде трудно, газейки в тинята.

— Но брегът изобщо не може да се достигне — възрази Ода, разочарован от идеята ми.

— Не и ако си бродеща сянка.

Той ме изгледа недоверчиво.

— Аз ще успея да го достигна — казах — и щом първият кораб пламне, те всички до един ще се втурнат натам. Тогава стоте души ще влязат в играта. Докато датчаните тичат да спасяват корабите си, това ще им даде време да прекосят мочурището. Ще се присъединят към мен колкото е възможно по-бързо, ще подпалим още кораби, а врагът ще се мъчи да ни убие. — Посочих му мястото, където датчаните щяха да излязат от своя лагер, минавайки по тясната ивица твърда земя, покрай която бяха акостирали съдовете им. — А когато те се съберат там, между реката и мочурището, ти ще поведеш войската и ще ти нападнеш в гръб.

Ода смръщи вежди, оглеждайки терена. Ако ги атакувахме, очевидното място беше надолу по южния склон, право в сърцето на силите на Уба. Това щеше да е сблъсък на две стени от щитове, на нашите деветстотин мъже срещу техните хиляда и двеста и в началото ние щяхме да имаме преимущество, защото много от датчаните бяха разпръснати около хълма и щеше да им отнеме време да се притекат на помощ на другарите си. Дотогава ние щяхме да сме проникнали дълбоко в лагера им, но броят им щеше да расте и не бе изключено да ни спрат и обкръжат. Тогава щеше да настане истинската касапница, а в нея числеността щеше да е на тяхна страна и хората в тила ни, онези с тоягите и косите, щяха да бъдат избити. Но ако аз се доберях до брега и започнех да паля корабите им, те щяха да се втурнат натам по тясната ивица суха земя край реката и ако стоте мъже, водени от Леофрик се присъединяха към мен, можехме да ги удържим достатъчно, за да успее Ода да ги нападне в гръб. Тогава щяха да измрат те, притиснати между моя отряд, войската на Ода, мочурището и реката. Щяха да се окажат в капан точно както нортумбрийската армия при Йоферуик.

— Може и да стане — рече замислено Ода.

— Дай ми петдесет души — казах, — но искам да са млади.

— Защо?

— За да се спуснат бързо надолу по хълма. Ще трябва да тичат и да достигнат корабите преди датчаните. Ще го направим на зазоряване. — Говорех с увереност, каквато всъщност не изпитвах, но той мълчеше. — Спечели тази битка, господарю — нарекох го така от уважение към възрастта му, а не толкова към титлата, — и ще спасиш Уесекс. Алфред ще те възнагради.

Той се поколеба още малко и може би мисълта за наградата бе тази, която наклони везните, защото накрая кимна:

— Ще ти дам петдесет души.

Равн ми бе давал много съвети и всичките бяха добри, но сега, полъхван от нощния вятър, се сещах само за един, който бе изрекъл при първата ни среща и аз никога не го бях забравял.

Никога, бе казал той, никога не се бий срещу Уба.

 

 

Петдесетте мъже бяха предвождани от един от наместниците на Ода, на име Едор. Той изглеждаше корав боец като Леофрик и също като него се беше бил в не една стена от щитове. Носеше меч на кръста, но предпочитаното му оръжие бе скъсено копие за глигани, за което твърдеше, че е достатъчно тежко и здраво, за да пробие всяка ризница и дори щит.

Подобно на Леофрик, той прие идеята ми, без да задава въпроси. Тогава не ми мина и през ум, че могат да имат възражения, макар сега, поглеждайки назад, да съм поразен, че битката при Синуит се е водила съгласно плана на един неопитен двайсетгодишен младеж. И все пак аз бях лорд, израснал сред воини, бях висок и снажен и имах дръзката увереност на човек, роден за битки. Аз бях Утред, син на Утред и внук на Утред, и ние не бяхме удържали Бебанбург и земите му, хленчейки край олтарите. Ние бяхме бойци.

Хората на Едор и екипажът на „Хехенгел“, воден от Леофрик, се събраха зад източната стена на Синуит, където щяха да чакат, докато призори не видят пламъците на първия кораб. Наредих на Леофрик да бъде от дясната страна, защото там щеше да попадне основният удар, когато Уба поведеше хората си срещу нас покрай реката. Едор и неговият отряд от дефнаширци се намираха отляво и основната им задача, освен да убиват всеки, когото срещнат на брега, бе да вземат горящи главни от датските огньове и да палят с тях още кораби.

— Не можем да опожарим всичките — казах им. — Достатъчни са четири или пет. Това ще привлече датчаните като рояк пчели.

— Жилещи пчели — обади се един глас от тъмното.

— Да не би да те е страх? — попитах презрително. — Тях трябва да ги е страх! Техните поличби са лоши, те смятат, че ще изгубят, и последното, което искат, е да се сблъскат с мъжете от Дефнашир призори. Ще ги накараме да пищят като жени, ще ги избием до крак и ще ги пратим в датския ад. — В това се състоеше цялата ми реч преди боя. Вероятно трябваше да говоря повече, но бях неспокоен, защото се налагаше да сляза от хълма преди всички, и то сам. Предстоеше ми да изживея детската си мечта да бъда бродещата сянка. Леофрик и Едор щяха да поведат хората си надолу към реката едва когато видеха пламъците на първия кораб и не успеех ли да го запаля, нямаше да има атака. Страховете на Ода щяха да се върнат, датчаните щяха да спечелят, Уесекс щеше да падне и Англия нямаше да я има повече. — Затова сега почивайте — завърших неловко. — Има още три или четири часа до разсъмване.

Върнах се обратно на своята наблюдателница и отец Уилибалд дойде при мен, понесъл разпятие, издялано от бедрената кост на вол.

— Искаш ли Божията благословия? — ме попита.

— Това, което искам, отче — отвърнах, — е твоето расо. — Той имаше хубаво вълнено расо с качулка, боядисано в тъмнокафяв цвят, което веднага съблече и аз го наметнах, скривайки блясъка на ризницата си. — И още нещо — допълних. — На зазоряване искам да стоиш тук. Край реката няма да е добро място за свещеници.

— Щом ще умират хора, значи и моето място е там.

— Да не би да искаш утре по това време да си в рая?

— Не.

— Тогава стой тук. — Казах го по-грубо, отколкото възнамерявах, но беше от нерви, защото наближаваше моментът да тръгвам. Все още цареше нощ, ала ми трябваше време, за да се промъкна през датските постове. Леофрик ме изпрати до северните подстъпи на Синуит, които тънеха в сянка. Също така тук бе най-слабо охраняваната страна на хълма, защото северният склон водеше единствено до мочурищата и до залива Сеферн отвъд.

— Това няма да ми трябва — подадох щита си на Леофрик. — Само ще ми пречи да се движа.

— Наперено копеле си ти, ерслинг — докосна ме по лакътя той.

— Това лошо ли е?

— Не, господарю — отвърна Леофрик с необичайна сериозност. — В който и бог да вярваш, нека бъде с теб.

Докоснах чука на Тор и го скрих под ризницата си.

— Щом видиш първите пламъци, доведи хората час по-скоро.

— Ще дойдем бързо — обеща той. — Ако мочурището ни позволи.

— Ще ви позволи — уверих го, нахлупвайки качулката над шлема си. — Бях видял датчаните да го прекосяват през деня и знаех, че земята е размекната, но не чак блатиста. — Време е да вървя.

Леофрик не каза нищо и аз се спуснах от стената в плиткия ров. Ето че най-сетне щях да се превърна в онова, което винаги бях искал, в бродеща сянка. Детската ми мечта сега бе въпрос на живот и смърт и като погладих дръжката Змийски дъх за късмет, се изкатерих от рова. Отначало се движех полуприклекнал, а щом стигнах средата на склона, легнах по корем и запълзях като змия, сливайки се със земята, проправяйки си педя по педя път към мястото между два от догарящите огньове.

Датчаните спяха или поне дремеха. Можех да ги видя насядали край жаравата. Щом излязох от сянката на хълма, лунната светлина вече бе достатъчна, за да ме забележат, защото нямах никакво укритие, а тревата бе ниско опасана от овцете. Но аз се движех като призрак, като безшумно пълзящо привидение. Те трябваше само да обърнат глави или да се разходят между огньовете, но не го направиха, защото не чуваха нищо, не подозираха нищо и затова не видяха нищо. Отне ми цяла вечност, в крайна сметка обаче успях да се промъкна между тях, без нито веднъж да ги доближа на по-малко от двайсет крачки, а след това вече се озовах в мочурището, където редките туфи ми позволяваха да се движа по-бързо. Пълзях през тинята и плитката вода и единственият напрегнат миг настъпи, когато подплаших някаква птица от гнездото й. Тя изхвърча във въздуха с тревожен нисък и плясък на криле, което привлече погледите на часовите. Застинах като мъртвец, черен и неподвижен сред разпокъсаните сенки, и зачаках, докато наоколо не се възцари пълна тишина. През ризницата ми се процеждаше вода, а аз се молех на бог Ходер, слепия син на Один и повелител на нощта. Молех му се да не ме изоставя и дори съжалих, задето не съм му принесъл жертва, преди да тръгна. После се сетих за Еалдулф, който сега навярно гледаше надолу към мен, и се заклех да го накарам да се гордее. Правех онова, което той винаги бе искал, носех неговия Змийски дъх срещу датчаните.

След като отминах постовете, продължих на изток, към закотвените кораби. Небето на изток още не бе започнало да изсветлява. Движех се бавно, по корем, достатъчно бавно, за да могат страховете да се надигнат у мен. Усещах един мускул, потрепващ в дясното ми бедро, жажда, която нямаше как да угася, парещо свиване в стомаха. Постоянно докосвах дръжката на Змийски дъх, помнейки заклинанията, които Еалдулф и Брида бяха вложили в него. „Никога — бе казал Равн, — никога не се бий с Уба.“

Изтокът все още тъмнееше. Пълзях все по-напред, вече съвсем близо до водата и ако надигнех глава, можех да видя широкия Сеферн, чиято повърхност се къдреше под лунната светлина като лист ковано сребро. Приливът се надигаше, стеснявайки калните брегове. В Педредан сигурно имаше сьомга, помислих си, сьомга, която сега щеше да използва дълбоките води, за да се върне обратно в морето. Докоснах отново дръжката на меча, защото точно пред мен вече бе ивицата суха земя, където се извисяваха колибите и пазеше корабната стража. Бедрото ми пак потрепери и усетих гадене в стомаха.

Но слепият Ходер бдеше над мен. Охраната на корабите не беше по-нащрек от своите другари в подножието на хълма. И защо трябваше да бъде? Тя се намираше по-далеч от силите на Ода и не очакваше никакви неприятности. Всъщност единствената причина да е тук бе, че датчаните никога не оставяха своите кораби без надзор. Повечето мъже спяха в рибарските колиби, а малцината, останали навън, дремеха неподвижно край тлеещите огньове. Само един се разхождаше нагоре-надолу под високите, увенчани с драконови глави, носове.

Изправих се.

Досега бях скедугенган, но вече се намирах на датска територия, отвъд техните стражи, затова свалих расото от гърба си, изтрих калта от ризницата и открито тръгнах към корабите, шляпайки с ботушите си през последните метри от мочурището. Когато стигнах най-близкия, оставих шлема си в сянката на корпуса му и зачаках единствения буден пазач да ме открие.

Какво щеше да види той? Един мъж в доспехи, датчанин като него, вероятно ърл и господар на кораб. Облакътих се и вирнах глава към звездите. Сърцето се бе качило в гърлото ми, бедрото ми потрепваше и аз си мислех, че ако тази сутрин умра, поне ще отида при Рагнар в залата за пиршества на Валхала. Вярно, че според някои мъжете, които не са загинали в битка, отиваха не там, а в Нифлхайм, ужасния мразовит северен ад, където богинята Хел броди сред мъглите, а змеят Нидхьог пълзи по скованата земя, гризейки телата на мъртвите, но положително мъж, загинал при викингско опожаряване, не влизаше в това число и Рагнар не беше в мрачния Нифлхайм, а при Один.

Тогава чух приближаващите стъпки на датчанина и го погледнах усмихнато.

— Хладничко е тази нощ.

— Наистина — отвърна той. Беше възрастен мъж с прошарена брада и явно озадачен от внезапната ми поява, но не и подозрителен.

— Всичко е спокойно нататък — махнах с ръка на север, за да му подскажа, че съм навестил стражите в подножието на хълма.

— Боят се от нас.

— Така и трябва. — Имитирах широка прозявка и се оттласнах от корпуса на кораба. Направих няколко крачки, потривайки ръце, сякаш да се сгрея, после се наведох, правейки се, че сега забелязвам шлема си край ръба на водата. — Я, какво е това?

Той се улови на въдицата, пристъпи в сянката и приклекна да го види, а аз извадих ножа си, минах зад него и го забих в гърлото му. Не го прерязах, а вкарах острието дълбоко навътре, като същевременно го завъртях. После блъснах мъжа напред, потапяйки лицето му под водата и го държах така, докато умре от загуба на кръв или се удави. Това отне дълго време, по-дълго, отколкото очаквах, но хората са трудни за убиване. За миг се уплаших, че шумът може да привлече вниманието на останалите, но най-близкото огнище беше на петдесетина крачки от нас, а плискането на малките вълнички бе достатъчно, за да заглуши предсмъртната му агония. Така той умря, без никой да разбере, с изключение на боговете, които гледаха отгоре. Щом душата му отлетя, извадих ножа от гърлото му, взех шлема си и се върнах обратно при носа на кораба.

И чаках там, докато изгревът не освети хоризонта. Чаках, докато източният ръб на Англия не се опаса от сребриста ивица.

И часът настъпи.

 

 

Отидох небрежно до най-близкия огън. Около него седяха двама мъже.

— Убий един — припявах си тихичко, — после втори и трети, убий четвърти и пети и продължавай нататък. — Това бе песен на гребците, която често бях чувал на борда на „Летящата усойница“. — Скоро ще ви освободят от поста — подметнах приветливо на мъжете, а те ме зяпнаха учудено. Не знаеха кой съм, но също като онзи, когото бях убил, не се отнесоха подозрително, макар и да говорех езика им с английски акцент. В датската войска имаше много английски наемници.

— Добре, че нощта мина спокойно — казах и се наведох да взема една пламтяща главня от огъня. — Егил е забравил един нож на кораба — обясних. — Егил бе достатъчно разпространено име сред датчаните, за да не предизвика съмнение, и те само гледаха подире ми, докато се упътвах към съдовете, предполагайки, че ми е нужна светлина, за да потърся оръжието. Подминах колибите, кимнах на трима бойци, които почиваха край друг огън, и продължих да вървя, докато не стигнах средата на редицата от акостирали кораби. Там, подсвирквайки си безгрижно, се изкачих по късата стълба, водеща към носа на един от тях, скочих на палубата и си проправих път между скамейките на гребците. Донякъде се опасявах, че ще заваря на борда заспали хора, ала по тумбестото дъно се чуваше само тихото топуркане на плъхове.

Приклекнах по средата, където бяха струпани веслата, и пъхнах горящото дърво под тях, но ми се стори, че това няма да е достатъчно, затова с ножа си издялах малко тънки стружки от най-близката скамейка. Когато се събраха една-две шепи, ги изсипах върху пламъка и той лумна начаса. Нарязах още стружки и подредих дръжките на веслата така, за да пропускат достатъчно въздух. Никой не ми подвикна от брега — ако някой гледаше, щеше просто да реши, че търся нещо по палубата, а огънят още не се бе разгорял дотолкова, че да предизвика тревога, но бързо се разрастваше и аз знаех, че разполагам с много малко време. Прибрах ножа и безшумно се спуснах през отсрещния борд в ледената Педредан. Без да мисля какво ще причини водата на ризницата и оръжията ми, газех в нея до кръста зад кърмите на корабите, докато накрая не подминах и последния и не се озовах на мястото, където сивобрадият труп продължаваше леко се полюшва на вълните. Тук зачаках.

Чаках и чаках, а нищо не се случваше. Мина ми през ум, че огънят може да е угаснал. Стоях и треперех от студ, докато сивата ивица на изток бавно изсветляваше. После внезапно се разнесе гневен вик. Излязох от сянката и видях датчаните да тичат към пламъците, които се извисяваха високи и ярки над запаления от мен кораб. Докато те се суетяха край него, отидох до изоставеното им огнище на петдесетина крачки встрани, сграбчих друга главня и без някой да ме види, я метнах във втори кораб. Тогава прозвуча рог, после отново и отново, давайки сигнал за тревога. Знаех, че хората на Уба всеки момент ще се появят от своя лагер край Кантуктон, затова отнесох и последно разпалено дърво до корабите, пъхнах го, изгаряйки дланите си, под купчина весла и после отново нагазих в реката, за да се скрия в сенките на корпусите им.

Рогът продължаваше да тръби. Мъжете се изсипваха тревожно от рибарските колиби, бързайки да спасяват флота си, а други се задаваха тичешком откъм лагера на юг — и така датчаните на Уба попаднаха в нашия капан. Виждаха, че съдовете им горят, и се притичаха на помощ. Носеха се в безпорядък, мнозина от тях невъоръжени, с единствената мисъл да угасят пламъците, които бързо обхващаха такелажа и хвърляха зловещи сенки по брега. Аз стоях скрит, но знаех, че Леофрик е видял сигнала ми и сега всичко опира до бързината. Бързината и благосклонността на предачките, благословията на боговете. Датчаните усърдно гребяха вода с щитовете си и я изливаха върху първия подпален кораб, когато прозвуча нов тревожен вик. Явно бяха видели Леофрик, който бе преминал линията на часовите, избивайки ги пътем, и бе навлязъл в мочурището. Подадох се от своето укритие зад издутия дървен корпус и действително зърнах стоте ни бойци да приближават. Трийсет или четирийсет датчани се спуснаха насреща им от юг, още в неведение за случилото се, но после пламъците попаднаха в полезрението им и ги обзе паника. Зад тях бе пожарът, пред тях врагът, а останалите им другари още се намираха на стотина крачки разстояние. Разбрах, че боговете засега са на наша страна.

Измъкнах се от водата. Хората на Леофрик вече излизаха от мочурището и се разнесе звънът на първите оръжия. Екипажът на „Хехенгел“ обаче имаше числено превъзходство и шепата датчани скоро паднаха, посечени от брадва или меч. Англичаните отначало ме взеха за враг, но аз им извиках името си, навеждайки се да взема щита на един убит. Наредих на бойците на Едор да продължат да палят корабите, докато моят екипаж оформи стена от щитове, преграждайки ивицата суха земя. После настъпихме напред. Настъпихме срещу армията на Уба, която едва сега осъзнаваше, че е нападната.

Докато крачехме рамо до рамо, от една от колибите изскочи жена, изпищя при вида ни и хукна нагоре по брега към датския лагер. Там един мъж гръмко раздаваше команди, строявайки хората си насреща ни.

— Едор! — извиках, знаейки, че ще се нуждаем от всичките си сили, и той се присъедини с отряда си към нас, уплътнявайки редиците ни. Образувахме здрава стена от щитове, но бяхме едва стотина срещу цялата датска войска. Сред нея цареше безпорядък, това обаче нямаше да трае дълго, затова вдигнах с надежда очи към Синуит. От хората на Ода още нямаше и следа, но те щяха да се появят, със сигурност щяха да се появят. После Леофрик ревна да застъпим щитовете си и ръбовете от липово дърво затракаха един в друг. Прибрах Змийски дъх в ножницата и извадих Жилеща оса.

Стената от щитове. „Това е ужасно място“, бе казал баща ми, който се беше сражавал в седем такива, за да загине в последната. „Никога не се бий срещу Уба“, бе казал Равн.

Зад нас горяха корабите, а пред нас се носеше обезумялата тълпа датчани, жадуваща за мъст. И в това бе тяхната гибел, защото не образуваха стегнат строй, а връхлетяха като глутница побеснели кучета, с единствената мисъл да ни избият, сигурни, че ще успеят да го сторят, защото бяха викинги, а ние — западносаксонци. Подготвихме се за удара и аз видях насреща си мъж с нашарено от белези лице, от чиято уста хвърчаха слюнки, докато крещеше. Тогава ме обзе спокойствието на битката. Изведнъж нямаше вече парене в стомаха, нямаше сухота в устата, нямаше конвулсивно потрепващи мускули, а само магично спокойствие. Аз изпитвах щастие.

Изпитвах също и умора, защото не бях мигнал цяла нощ. Бях премръзнал и мокър до кости, но внезапно се почувствах неуязвим. Чудно нещо е спокойствието на битката. Нервността се стопява, страховете отлитат в небитието, всичко става бистро и ясно като кристал, а врагът е толкова бавен, че няма никакъв шанс. Отместих щита си вляво, поемайки удара от копието на белязания, изнесох Жилеща оса напред и нападателят ми се наниза право върху нея. Усетих как цялата ми ръка се разтърсва, докато острието проникваше в него, и веднага я завъртях, изтегляйки я нагоре и навън, прерязвайки кожената броня, плътта и вътрешностите. Кръвта му бликна топла върху студения ми юмрук, а той изпищя, лъхайки ме на вкиснало пиво. Съборих го на земята с тежкия метален център на щита, стъпих върху чатала му и го доубих с Жилеща оса в гърлото. Друг противник беше от дясната ми страна, блъскайки с брадва по щита на съседа ми. Убих го лесно, с удар в шията, и отново настъпихме напред. Една жена с разпуснати коси връхлетя срещу мен, размахвайки копие. Ритнах я зверски в корема, после стоварих щита върху главата й и тя падна, пищейки, в едно от догарящите огнища, където косите й пламнаха като талаш. Екипажът на „Хехенгел“ беше с мен и Леофрик ревеше с пълен глас да се убива, и то бързо. Сега бе нашият шанс да унищожим колкото се може повече от датчаните, нападнали ни в такова лекомислено безредие. Това бе касапска работа, работа за здрава стомана, за брадва и меч, и скоро над трийсет врагове се въргаляха мъртви, а седем от корабите горяха, като пожарът се разрастваше с поразителна бързина.

— Строй се! Стена от щитове! — разнесе се команда отсреща. Светът вече бе светъл, слънцето всеки миг щеше да се покаже над хоризонта. Най-северните кораби представляваха пламтяща пещ. Сред пушека се извисяваше драконова глава с проблясващо златно око. Над брега пищяха чайки. Някакво куче тичаше с квичене край реката. Една мачта падна, хвърляйки в сребристия въздух облаци от искри, и тогава датчаните започнаха да се подреждат, да организират редиците си, готвейки нашата смърт. Видях как се издига триъгълният гарванов флаг, възвестяващ, че Уба вече е тук, дошъл, за да пролее кръвта ни.

— Стена от щитове! — извиках и това бе първият път, когато давах тази заповед. — Стена от щитове! — Бяхме разпокъсали строя, но сега бе моментът да сме плътно един до друг. Щит до щит. Срещу нас имаше стотици датчани, готови да ни смажат. Ударих с Жилеща оса по металния ръб на щита си.

— Те идват, за да умрат! — изкрещях. — Идват да ги изкормим! Идват да ги нанижем на мечовете си!

Хората ми нададоха дружен вик. Бяхме влезли в боя стотина, но половин дузина бяха паднали при първия сблъсък. Останалите напираха за схватка, макар врагът срещу тях да бе пет или шест пъти по-многоброен. Леофрик поде старата бойна песен за Хегга, ритмична и сурова, разправяща за битките, водени от дедите ни срещу хората, владели Британия преди нашето идване. Сега ние отново се сражавахме за своята земя и някъде зад мен самотен глас произнесе молитва. Обърнах се и видях отец Уилибалд с копие в ръце. Изсмях се на неговото непокорство.

Смях в боя. На това ме бе учил Рагнар, да получавам радост от битката. Радост от утрото, защото слънцето вече се бе показало, изпълвайки небето със светлина, прогонвайки мрака отвъд западния ръб на света. Заблъсках с Жилеща оса по щита си и звукът заглуши виковете на датчаните. Знаех, че атаката ще е тежка, но трябваше да удържим до идването на Ода. Разчитах на Леофрик да брани десния фланг, откъдето врагът със сигурност щеше да се опита да ни обкръжи, нагазвайки в мочурището. Ако имаше пробив, той щеше да дойде оттам — лявата ни страна бе подсигурена от реката и пламтящите кораби.

— Приготви се! — изкомандвах и ние докоснахме щитовете отново, защото датчаните настъпваха и аз знаех, че ще нападнат без миг колебание. Ние бяхме твърде малко, за да ги уплашим, и нямаше нужда да събират кураж. Трябваше просто да дойдат.

И те дойдоха. Плътни редици от мъже, щит до щит, блестейки на утринното слънце с наточените остриетата на оръжията си.

Първи полетяха копията и метателните брадви, но ние от първия ред коленичихме, заслонявайки се зад щитовете, докато вторият издигна щитовете си над нашите. Ударите, стоварили се отгоре им, бяха силни, но не причиниха вреда. После чухме бойния вик на врага, усетихме последно трепване на страха и сблъсъкът настъпи.

Трясък на щит срещу щит, при който дръжката на моя ме удари в гърдите, викове на ярост, копие между глезените ми, замахване с Жилеща оса, блокирано от врага, писък от лявата ми страна, издигаща се над главата ми брадва. Приведох се, настъпих копието, тласнах напред с щита, и нанесох нов удар със сакса в брадатото лице, което се изви настрани, с уста, пълна с кръв от разкъсаната буза. Направих половин крачка напред и ръгнах отново. По шлема ми се плъзна меч и ме тупна по рамото, докато нечия ръка рязко ме дръпна обратно, защото бях нарушил строя. Датчаните ревяха, напираха, сечаха и първата стена, която поддадеше, щеше да бъде стената, обречена на гибел. Знаех, че отдясно Леофрик изпитва страховит натиск, но нямах време да погледна или да му помогна, защото мъжът с разпраната буза блъскаше по щита ми с къса брадва, мъчейки се да го направи на трески. Смъкнах го рязко надолу, осуетявайки поредния удар, и за втори път рязнах лицето му с Жилеща оса. Острието изстърга по кост, рукна кръв и аз блъснах с щита. Мъжът се олюля, но бе тласнат напред от своите, напиращи зад гърба му. Сега вече саксът го улучи в гърлото и от прекъснатия му гръклян бликнаха алени мехури. Той падна на колене, а другарят му зад него удари щита ми с копие, което го проби и заседна там. После се препъна в падналия и мъжът от дясната ми страна го удари в главата с ръба на щита си, докато аз го ритнах в лицето и го довърших със сакса. Един датчанин издърпа копието от щита ми и понечи да ме наръга с него, но бе посечен от друг от моите бойци. Прииждаха още датчани и ние започнахме да се огъваме, защото те вече бяха в мочурището и заплашваха десния ни фланг. Леофрик обаче успя да отстъпи плавно, без да разваля строя, докато горящите кораби не се озоваха зад нас. Усещах жегата на пожара и си помислих, че тук вече ще намерим смъртта си. Ще умрем с мечове в ръце и пламъци зад гърбовете. Замахнах яростно по един червенобрад датчанин, мъчейки се да разсека щита му. Ида, мъжът от дясната ми страна, бе паднал на земята, с изсипани през кожената броня вътрешности. Червенобрадият идваше тъкмо оттам и аз замахнах с Жилеща оса към лицето му, поех с щита удара на неговата брадва и викнах на хората си да запълнят пролуката в строя. После се приведох и разсякох сухожилието на глезена му, докато в същото време едно копие го улучи в главата. Ревнах с всички сили, за да окуража своите, но вече нямаше място, където да се бием, нито дори да виждаме — само една ръмжаща маса от мъже, сечащи и ръгащи, кървящи и умиращи. И тогава дойде Ода.

Той бе чакал, докато датчаните се скупчат край речния бряг, докато започнат да се блъскат едни други в стремежа си да ни достигнат и убият, и тогава бе спуснал по склона на Синуит своята армия, която връхлетя като гръм, настръхнала от брадви и мечове, коси и копия. Датчаните нададоха предупредителни викове и аз почти веднага усетих натискът на моя фронт да отслабва, когато най-задните им редици се обърнаха, за да посрещнат новата заплаха. Забих Жилеща оса дълбоко в рамото на най-близкия враг, но той се извъртя и я измъкна от ръката ми. Тогава извадих Змийски дъх и викнах на хората си да избият копелетата, защото днес е нашият ден и Один ни дарява победа.

Сега трябваше да вървим напред, да леем кръв, да не спираме. Равн ме бе учил да се пазя от мъже, обичащи битките, и че само един на трима или четирима е такъв, докато другите се бият по принуда. Според мен обаче, надали и един на двайсет е подобен воин. Тези хора са най-опасните, най-изкусните, онези, които жънат души и всяват ужас у врага. Аз бях такъв и в този ден, край горящите кораби и край реката, която течеше червена срещу надигащия се прилив, оставих Змийски дъх да запее своята гибелна песен. Не помня почти нищо освен яростта, ликуването на клането. Това бе мигът, възпяван от скалдовете, повратът на битката, водещ към победа, и ето че куражът на датчаните в миг се изпари. Те вече мислеха, че печелят, че са ни притиснали до горящите кораби, че малко остава да пратят жалките ни души в отвъдното, а вместо това войската на Дефнашир се стовари отгоре им като буря.

— Напред! — извиках аз.

— За Уесекс! — ревна Леофрик и размаха с нова сила брадвата, посичайки хората като снопи, докато отдалечаваше екипажа на „Хехенгел“ от заревото на пожара.

Сега датчаните заотстъпваха, мъчейки се да ни избягат и ние можехме да подбираме своите жертви. Змийски дъх бе неуморим в този ден. Блъсване с щита, тъй че противникът да изгуби равновесие, поразяващ удар с меча, пронизване на поваления в гърлото, после нататък към следващия. Съборих поредния датчанин в димящата жарава на един от огньовете, убих го, докато пищеше за милост, и видях, че някои от тях се устремяват към корабите, надигнати от прилива, но Уба все още се биеше. Той извика на хората си да построят нова стена от щитове, да защитят флота си и такава бе силата на коравата му моля, на изгарящия му гняв, че те го послушаха и се строиха. Атакувахме ги яростно с порой от удари и отново мястото бе тясно, изпълнено с пъшкане и ръмжене, борба, в която усещаш вонящия дъх на противника, но този път датчаните бяха тези, които отстъпваха, крачка по крачка, под напора на силите на Ода, обединени с моите.

Но Уба се държеше. Гвардията му бе плътно около него, сплотена под гарвановия флаг, и с всеки момент, в който той успяваше да ни удържи, нов викингски кораб се отделяше от брега. Сега целта му бе единствено да съхрани колкото се може повече съдове и хора, да позволи поне на част от армията си да избяга, да се спаси от това менгеме от щитове и желязо. Шест датски кораба вече гребяха навън към залива Сеферн, а други бързо се пълнеха с хора. Изкрещях на бойците около мен да стигнат до тях, да ги изколят, но място за маневриране нямаше — само хлъзгава от кръв земя, сечащи остриета и притиснати щитове, изпод които ранените изпълзяваха със сетни сили встрани.

И тогава, с неистов рев, Уба се вряза в нашата редица с огромната си бойна брадва. Помнех как бе сторил това край Гевеск, когато изглеждаше, че потъна сред тълпата от врагове, докато всъщност ги убиваше. Сега оръжието му описваше същите пагубни кръгове, освобождаваше място, докато датчаните следваха своя лидер, решил сякаш да спечели сам тази битка, да си завоюва име, което да остане завинаги вписано в аналите на неговия народ. Безумието на сражението го бе обзело изцяло, руническите пръчки бяха забравени и Уба Лотброксон изковаваше своя собствена легенда. Още един мъж падна, съсечен под брадвата му, и той изрева кръвожадно, докато датчаните настъпваха зад него, заплашвайки да разкъсат строя ни напълно. Виждайки това, разбутах хората си, приближих до мястото, където той вилнееше и го извиках по име. Нарекох го „миризлива фъшкия“ и „кози син“, а той се обърна и ме изгледа с подивелите си очи.

— Ти, изтърсак проклет! — изръмжа и бойците наоколо неволно му сториха път, когато пристъпи към мен с оплисканата си в кръв ризница, нащърбен щит, вдлъбнат от удар шлем и червена до дръжката брадва.

— Вчера — казах — видях един гарван да пада.

— Лъжливо копеле — отвърна той и брадвата му описа свистяща дъга. Посрещнах я с щита и ударът й беше като ритник на кон. Той я измъкна, оставяйки голяма дупка в щита ми, през която можех да видя светлината на раждащия се ден.

— Гарван — повторих — да пада от ясно небе.

— Курвенско изчадие! — С тези думи брадвата се стовари отново и щитът я пое, ставайки почти на трески.

— И докато падаше, викаше твоето име.

— Английска отрепка! — изкрещя той и замахна за трети път. Сега аз отстъпих назад и опитах със Змийски дъх да съсека дясната му ръка, но той беше бърз, бърз като змия, и я отдръпна точно навреме.

— Още от Равн знам, че ще те убия. Той ми го предсказа. Сънувал как в ямата на Один, сред кръвта на жертвите, пада гарвановият ти флаг.

— Лъжец! — Той се хвърли напред, опитвайки се да ме повали с теглото и зверската си сила. Посрещнах го щит срещу щит и замахнах отвисоко със Змийски дъх, обаче острието се плъзна по шлема му и трябваше да отскоча назад миг преди брадвата да профучи през мястото, където се намираха краката ми. Успях да протегна ръка и да го улуча с върха на меча в гърдите, но в удара ми нямаше сила и плетената му ризница го спря. Той развъртя брадвата отново, мъчейки се да я впие в корема ми, но аз успях да се предпазя с останките от щита си. И двамата отстъпихме назад.

— Трима братя — казах — и от тях само ти си още жив. Предай поздравите ми на Ивар и Халфдан. Кажи им, че Утред Рагнарсон те е пратил при тях.

— Копеле! — пристъпи напред той, вдигайки брадвата за съкрушителен страничен удар, предназначен да раздроби гръдния ми кош, но спокойствието отново се бе спуснало над мен, страхът бе отлетял, отстъпвайки място на радостта от битката. Блокирах го и пуснах дръжката на щита, тъй че изпочупените парчета метал и дърво останаха закачени за тежкото му острие, и на свой ред замахнах. Веднъж, два пъти, уловил с две ръце Змийски дъх, с всичката сила, придобита от дългите дни зад греблата на „Хехенгел“. Оттласнах го назад, строшавайки щита му, а той понечи пак да вдигне брадвата, върху която още се поклащаха части от моя щит, но се подхлъзна. Беше стъпил върху разпилените вътрешности на един труп и залитна встрани. Аз използвах мига, преди да си възвърне равновесието, и го промуших с върха на меча през ризницата, точно над сгъвката на лакътя. Ръката му, държаща оръжието, увисна безсилно. Нададох вик и Змийският дъх се стрелна отново, рязвайки го през устата. По брадата му рукна кръв и той вече знаеше, че наистина ще умре, ще види братята си в залата за пиршества, при все това не се предаде. Дори пред лицето на смъртта опита да ме блъсне с щита си, но аз бях твърде бърз, твърде възторжен и следващият удар попадна в шията му. Той се олюля, докато кръвта се процеждаше между брънките на ризницата му, и ме погледна, мъчейки се да остане прав.

— Чакай ме във Валхала, ърл Уба — казах.

Той падна на колене, без да откъсва очи от мен. Опита да проговори, но не успя и аз му нанесох убийствения удар.

— А сега ги довършете! — кресна лорд Ода и мъжете, наблюдавали до момента двубоя, нададоха триумфиращи викове и се спуснаха върху врага. Сред датчаните, мъчещи се да достигнат до своите кораби, цареше паника. Някои хвърляха тичешком оръжията си, по-умните се просваха на земята, преструвайки се на мъртви, а селяни със сърпове и коси устройваха клане над тях. Жените от хълма Синуит вече бяха в датския лагер, грабейки и убивайки.

Аз коленичих до Уба и сключих окървавения му юмрук върху дръжката на бойната брадва.

— Лек път към залата за пиршества — промълвих. Той още не бе мъртъв, но умираше, защото последният ми удар бе пронизал дълбоко шията му. После цялото му тяло се разтърси, от устата му излезе гъргорещ звук, а аз продължавах да стискам здраво пръстите му, докато свърши.

Още дузина кораби, претъпкани с датчани, успяха да избягат, но останалият им флот падна в наши ръце. Малцина от враговете достигнаха горите, където скоро бяха изловени, другите бяха пленени или мъртви. Гарвановият флаг стана трофей на Ода, ние празнувахме победата и отец Уилибалд, с окървавено копие, танцуваше от радост. Взехме коне, злато, сребро, роби, жени, кораби, оръжие и брони. А аз вече имах зад гърба си първата истинска стена от щитове.

Лорд Ода беше ранен, една брадва бе разсякла шлема му и засегнала черепа. Бяха го внесли в една от малките селски къщи и той лежеше, едва дишайки, с покрито от спечена кръв чело, пребледняло лице и притворени очи. Аз го виждах, но той не ме виждаше, не можеше да проговори, вероятно дори не ме чуваше. Разбутах молещите се край леглото му свещеници, коленичих до него и му благодарих, задето е повел битката срещу датчаните. Синът му, видимо невредим и без драскотина по бронята, ме гледаше от сумрачния отсрещен ъгъл на стаята. Изправих се и отидох до него. Гърбът ме болеше, а ръцете ми трепереха от умора.

— Отивам в Кридиантон — казах.

Ода Младия само сви рамене, сякаш да покаже, че не го е грижа къде отивам.

Приведох се и излязох през ниската портичка. Отвън ме чакаше Леофрик, който ме посрещна с думите:

— Не отивай в Кридиантон.

— Жена ми и синът ми са там.

— Но Алфред е в Ексансестър.

— Е, и?

— Онзи, който му отнесе вестта за тази битка, ще получи почестите.

— Тогава иди ти — казах.

Датските пленници искаха да погребат Уба, но Ода Младия бе наредил тялото да се разчлени, а късовете да се оставят на птиците и дивите зверове. Това още не бе сторено, само голямата бойна брадва, която бях сложил в ръката му, липсваше и аз съжалих, защото я исках за себе си. Държах обаче той да получи достойно отношение, затова позволих на неговите сънародници да му изкопаят гроб и да му отдадат последни почести. Ода не ми се противопостави.

Когато всичко приключи, поех на юг заедно с двайсетина от своите хора. Яздехме на коне, взети от датчаните.

Връщах се при своето семейство.

Днес, толкова години след битката при Синуит, имам свой арфист. Той е стар уелсец, сляп, но много изкусен. Обича да пее за своите предци, за подвизите на крал Артур и за това как той убивал англичаните, но само когато си мисли, че не го чувам. Иначе реди поеми за мен, изпълнени с безочливи ласкателства, писани от моите поети, които ме величаят като Утред Поразяващия меч, Утред Смъртоносния или Утред Всемилостивия. Понякога виждам слепеца тихо да се подсмихва и неговият скептицизъм ми е повече по душа, отколкото лигавото подмазвачество на поетите.

Но през 877-ма година още нямах нито поети, нито музиканти. Бях един младеж, вмирисан на кръв и зашеметен от битката и стената от щитове. И все пак, докато яздехме на юг през хълмовете и горите на Дефнашир, си мислех за музика. Всеки лорд има арфа в голямата си зала. Като дете, преди да отида при Рагнар, понякога сядах край арфата в залата на Бебанбург, заинтригуван как струните си влияят една на друга. Ако подръпнеш една, другите също издават тих акорд.

„Пак ли си пилееш времето, момче?“ изръмжа баща ми веднъж, когато ме видя. Навярно е бил прав, но в онзи пролетен ден на 877-ма аз си спомних за арфата от детството си и за онова потрепване на струните. Разбира се, то не беше музика, а само шум, едва доловим при това, но след битката в долината на Педредан ми се струваше, че и моят живот е съставен от струни и ако докоснех една, то другите, макар и отделни от нея, също щяха да зазвучат. Спомних си за Рагнар Младия и се запитах дали е жив, дали и Кяртан, убиецът на баща му, е още жив, и ако да, то как ще умре, а мисълта за Рагнар ме наведе на спомена за Брида. Оттам пък в съзнанието ми взеха да изникват един подир друг образите на Милдрит, на Алфред и неговата зла съпруга Елсуит, на всички онези хора, които представляваха части от моя живот, струни, опънати върху арфата, наречена Утред. Макар и отделни, те си влияеха една на друга и всички заедно образуваха музиката на моя живот.

Празни мисли, рекох си. Животът е просто живот. Живеем го, после умираме и отиваме в отвъдното. Няма никаква музика, само сляп шанс. Съдбата е неумолима.

— Какво си се оклюмал такъв? — попита ме Леофрик, докато яздехме през долина, изпъстрена с розови цветя.

— Нали щеше да ходиш в Ексансестър? — отвърнах.

— Да, но първо ще те придружа до Кридиантон, а после заедно ще отидем в Ексансестър. Е, защо си сериозен като свещеник през пости?

— Мисля си за арфите.

— Арфи! — изсмя се той. — Знаех си, че главата ти е пълна с бръмбари.

— Докоснеш ли ги, издават само шум, но ако знаеш как, ще изтръгнеш от тях музика.

— Божичко, ти си по-зле и от Алфред!

Сравнението беше удачно. Алфред бе обсебен от реда, обсебен от задачата да вкара хаоса в русло, което може да бъде контролирано. Стремеше се да го постигне посредством църквата и закона, които всъщност бяха едно и също, докато аз търсех да открия някакъв мотив в нишките на живота. И в крайна сметка го открих, но той бе свързан не с Бога, а с хората. С хората, които обичаме. Моят арфист има право да се усмихва, когато пее, че съм Утред Великодушния, Утред Отмъстителя или Утред Убиеца на мъже, защото вече е стар и е научил онова, което съм научил и аз — че всъщност съм Утред Самотния. Ние всички сме самотни и всички търсим ръка, която да държим в тъмнината. Въпросът не е в арфата, а в ръката, която свири на нея.

— Ще хванеш главоболие от толкова мислене — подметна Леофрик.

— Ерслинг — отвърнах му аз.

Милдрит беше добре. В безопасност. Не беше изнасилена. Щом ме видя, се разплака, а аз я взех в прегръдките си, удивен, че съм така привързан към нея. Тя каза, че ме е мислела за мъртъв и се е молила на своя бог да ме пощади. Отведе ме в стаята, където, повит в пеленки, лежеше нашият син, и аз за пръв път видях Утред, сина на Утред, и отправих молитва един ден той да е законният и едноличен собственик на земите, грижливо обозначени с камъни и диги, с дъбови и ясенови дървета, с блата и море. Аз още притежавам тези земи, заплатени с кръвта на фамилията ни, и ще си ги върна от онзи, който ми ги отне, за да ги дам на синовете си. Защото аз съм Утред — ърл Утред, Утред от Бебанбург, и всичко е съдба.