Даниел Стийл
Идеален живот (7)

7

Заради стреса и напрежението в службата, търсенето на учител по музика се изплъзна от ума на Блейз. Салима и Саймън пееха заедно почти всяка вечер и дъщеря й се забавляваше страхотно. Марк обаче не беше забравил, и седмица след като тя му възложи задачата, той остави на бюрото й бележка, която да прочете след сутрешното си предаване. В бележката имаше три имена с телефонни номера и имейли — две жени и един мъж. Двама бяха от музикалната гимназия „Ла Гуардия“, а третият — от „Джулиард“. Марк споменаваше, че е говорил и с тримата, и Блейз отиде до бюрото му, за да обсъдят въпроса.

— Е, кого хареса най-много? — попита тя, впечатлена от внимателното му проучване.

Салима щеше да се зарадва страхотно.

— Твърдо жената от „Джулиард“. Другите двама също звучаха добре, но дамата от консерваторията ми се стори най-подходяща. Може би е леко смахната, но се въодушеви от мисълта да работи със Салима, въпреки че е сляпа. Другите двама ми се сториха леко притеснени от това, но може и да греша. И тримата са от страхотни училища.

— Последвай инстинкта си — посъветва го Блейз без колебание. — Обади й се. Помоли я да дойде у нас, за да се запознае със Салима. Тя също трябва да я хареса.

— Няма проблеми.

След половин час на бюрото й се появи друга бележка с името на учителката и часа за срещата със Салима на следващия ден. Разбира се, Саймън също щеше да присъства, а и Блейз вероятно щеше да се е прибрала от работа.

Блейз тъкмо си бе влязла у дома и говореше със Салима, когато портиерът се обади, за да им съобщи, че имат гост. Беше учителката от „Джулиард“, Лусиана Голдстийн. Марк вече й бе казал, че тя е италианка, омъжена за американец.

Жената, която се появи пет минути по-късно, изглеждаше странна като името си. Имаше широка, мила усмивка, блестящи сини очи и мелодичен глас, руси къдрици, тежко тяло с огромен бюст и тънки като клечки крака. Носеше безброй тънки гривни, прекалено много парфюм, обеци халки и кошмарно високи тънки токчета. Главата й бе украсена с шапка с цветя. Когато влезе, тя я свали и я остави на масичката в коридора. Блейз се вторачи в нея с интерес. Приличаше на градина, в която има малки живи същества. Тоалетът й се състоеше от толкова много различни части, че Блейз не знаеше накъде да погледне и съжаляваше, че Салима не можеше да види нищо. Но най-забележителното нещо в Лусиана бе гласът й, гладък като коприна.

А очите й бяха в най-яркото синьо, което Блейз някога бе виждала.

— Мили боже — каза Лусиана с усмивка, която разкри идеални зъби, — вие сте по-възрастна, отколкото очаквах. Но няма проблеми. Никога не е прекалено късно да се научиш да пееш.

Жената имаше много мил акцент, а Саймън се усмихваше весело. Салима се присъедини към тях, тъй като бе чула звънеца. Слушаше напрегнато и бърчеше нос от силната миризма на парфюма.

— Това е Салима, бъдещата ви ученичка — обясни Блейз. — Моля, влезте.

Тя предложи на Лусиана чаша чай, но учителката отказа. После забеляза рояла. Беше „Стейнуей“ и тя го одобри. Изглеждаше леко притеснена от Салима и още повече от Блейз. Познаваше я, но не знаеше, че Блейз Макарти има сляпа дъщеря. Марк й бе споменал, че ако я наемат, ще й се наложи да подпише споразумение за поверителност. Това бе стандартно в живота на Блейз. Учителката нямаше проблеми със споразумението, но бе споделила, че никога досега не е имала сляп ученик.

Поговориха си няколко минути. Салима най-вече слушаше. Долови, че Лусиана е нервна. Тя им каза, че е учила опера в Милано. Изреди всички опери в Европа, за които е работила; после каза, че е в Съединените щати от осемнайсет години, а в „Джулиард“ — от петнайсет. Каза на Салима, че ако иска музикална кариера, трябва да се труди сериозно. Но засега Салима искаше само уроци. Лусиана я помоли да попее. Саймън се съгласи да й акомпанира на пианото и Салима се настани до него. Радваше се, че той е до нея, и попита Лусиана какво би искала да чуе. Обясни й, че не знае никакви арии и е пяла съвременна музика и госпъл. Лусиана дипломатично предложи — по едно от всичко. Салима започна с песен от „Мама Миа“, продължи с „Клетниците“ и завърши с госпъл. Високите й ноти звучаха, сякаш можеха да разбият стъкло, но тя ги достигаше с лекота. Изпя трите песни. Когато свърши, Лусиана се вторачи в нея.

— Разпявала ли си се, преди да дойда? — попита тя разтревожено.

— Не. Никой не ми каза в колко часа ще дойдете — отговори тя.

И по същата причина бе по чорапи и анцуг, а не с джинси и обувки.

— Ще си съсипеш гласа, ако правиш така — предупреди я пищната италианка. — Никога не бива да пееш, без първо да се разпееш. А госпълът… винаги ли достигаш тези високи ноти?

Салима усмихнато потвърди, че ги достига. Лусиана я погледна със сълзи в очите.

— Осъзнаваш ли какъв късмет имаш? Какъв талант притежаваш? Хората се упражняват с години, и пак не успяват да достигнат тези ноти. А ти просто летиш като птичка в небето — въздъхна тя и си избърса очите.

— Какви неща можех да направя с глас като твоя!

Лусиана им обясни, че е от Венеция, но живеела в Милано, докато учела. Попита Салима дали се интересува от опера, но тя отговори, че не я харесва. Искаше да се наслаждава на онова, което пее. Това беше развлечение за нея.

— Всъщност би трябвало да си в музикално училище — каза учителката. — Не е разумно да се отнасяш с гласа си като с играчка. Той е дар от бога.

Лусиана беше много приятна жена. Блейз си помисли, че тя прилича на карикатура на самата себе си с това огромно тяло и тънки крачета на високи токчета. Имаше много нежни, изпълнени с обич очи. Саймън я наблюдаваше възхитено, а Салима я слушаше внимателно.

— Ще се съгласите ли да приемете дъщеря ми за своя ученичка? — попита накрая Блейз.

— Разбира се — отговори Лусиана с широка усмивка, която Салима не видя. — Бих искала, и за мен ще е чест — добави тя, протегна се и погали Салима по ръката. — Но ще очаквам да се трудиш усилено — предупреди я тя.

— Колко пъти месечно ще й преподавате? — попита Блейз й се смая, когато чу — „три пъти седмично“. — Не е ли прекалено много? — загрижено попита тя.

— Не и ако Салима се отнася сериозно към пеенето — отвърна Лусиана. — Ако не притежаваше този страхотен глас, щях да определя веднъж или два пъти седмично. Но ако искаме резултати, за да тренираме гласа й правилно, трябва да са три или дори четири пъти седмично. Ще започнем с три и ще видим как ще тръгне.

— Какво мислиш, Салима? — попита Блейз, която не искаше да лишава дъщеря си от възможността да вземе решение и да я третира като дете. — Колко пъти седмично искаш да вземаш уроци?

— Всеки ден — засмя се Салима. Лусиана я погледна развълнувано.

Учителката имаше вид на човек, който е открил злато и диаманти на улицата.

Определиха първия урок за следващия следобед. Лусиана целуна Салима по бузата и й напомни да носи шал и да пази гърлото си топло. После си нахлупи шапката, ръкува се с Блейз и Саймън и след миг изчезна. Останалите се спогледаха и се разсмяха. Лусиана беше страшно мила жена, макар да приличаше на клоун.

— Мирише ужасно, но я харесвам — отбеляза Салима.

— Иска ми се да можеше да видиш как изглежда — отвърна Блейз с усмивка, но и тя бе харесала учителката, в която имаше нещо много топло и мило.

Саймън потвърди, че е страхотна, а препоръките й бяха отлични. Каквото и да се получи, той вярваше, че уроците ще се отразят добре на Салима. Тя бе страшно въодушевена и говореше за учителката по време на вечерята. Саймън вече им готвеше всяка вечер. Опитваше се да избира по-леки и прости ястия заради Блейз, но понякога се хвалеше с някои от по-изтънчените си специалитети. Всичките бяха превъзходни. И внасяха чудесно настроение в къщата. Блейз откри, че очаква вечерите с нетърпение. Беше много приятно някой да я пита как е минал денят й, а и той очевидно държеше на нея. След разговора им за работата й, той се изпълни с още повече уважение и съчувствие към нея.

Салима също се приспособяваше към него, макар че понякога спореха как да прекарват времето. Той имаше предложения за всеки ден и смяташе, че всичко, което правят, трябва да има образователна стойност. Караше я да ходи в пощата, аптеката, супермаркета, ателието за химическо чистене и банката. Принуждаваше я да се вози в градския транспорт вместо в таксита. Салима настояваше, че майка й предпочита тя да взема такси, но той упорстваше. Опитваше се да я научи на всичко, което може да й е полезно. Дори я накара да прибира покупките и мърмореше, когато ги подреждаше неправилно и той намираше сирене в шкафа и спагети в хладилника. Очакваше Салима да се справя добре и от време на време беше строг учител, но когато тя изпълняваше поставената й задача, определено се чувстваше чудесно и се гордееше с нея. Блейз я наблюдаваше как става все по-самоуверена с всеки изминал ден. Саймън все още настояваше тя да си вземе куче. Мислеше, че с негова помощ ще може да ходи сама на училище. Не смяташе, че тя има нужда от помощник постоянно. Блейз обаче се стресна от тази идея и му нареди да понамали темпото.

— Имам фантастична възможност, докато съм тук, с нея — обясни й той. — Искам Салима да започне да се оправя сама, преди да се върне в „Колдуел“.

Блейз му напомни, че и той и Салима се движат с реактивна скорост. Дъщеря й зареждаше миялната с лекота и дори помагаше на Саймън в готвенето. Беше я научил как да си прави омлет сама, и тя се справяше отлично. Дори бе изненадала майка си с вкусен омлет в неделя сутрин. Движеха се стремглаво към успеха, а след като и уроците по пеене започнаха, Салима полудя от радост. Някои от поставените й задачи бяха скучни, например пеенето на гами, но през останалото време се забавляваше страхотно, а и Лусиана й позволяваше да си играе с гласа си. Обичаше да я слуша как пее. А понякога пееха дуети, които звучаха изумително. Лусиана притежаваше великолепен сопран и когато гласовете им се смесваха, звучеше, все едно пеят ангели. Блейз дори се просълзяваше, а и Саймън се трогваше. Салима имаше мощен глас, който се усилваше все повече с течение на времето. Уроците вършеха невероятна работа. Разликата се долавяше само след няколко седмици.

През уикендите, когато не беше претрупана с работа, Блейз се присъединяваше към приключенията на Саймън и Салима. Дори когато си носеше работа вкъщи, спираше от време на време и излизаше с тях. Ходеха на кино, по магазините, в музеи, които имаха изложби за слепи, и на „Травиата“. Саймън използваше всички чудеса на Ню Йорк, за да образова и забавлява Салима, и тя ставаше все по-независима. Той постоянно я караше да му помага в домакинските задължения или с компютъра, и дори настояваше сама да си пере дрехите, но тя отказваше. Обясни му, че и майка й не си пере дрехите сама, а Саймън се засмя. В думите й имаше логика, а и вероятно никога нямаше да й се наложи да пере, така че спря да я тормози с това.

За Блейз бе огромно облекчение, че от смъртта на Аби измина достатъчно време и Салима не се разболя от менингит. Обсъди тревогите си със семейния им лекар, който я успокои, че инкубационният период е преминал. Училището щеше да е затворено още известно време, но вече нямаше риск от епидемия.

И тримата бяха постоянно заети. Саймън със Салима, а тя — с нещата, които той я караше да прави, и особено с уроците по пеене. Те отнемаха доста време, а и Лусиана й даваше домашни. Блейз пък вечно бе затрупана с работа и се опитваше да докаже нещо на шефовете си. Зак Остин все още й дишаше във врата, а Сузи Куентин ставаше все по-амбициозна. Настояваше Чарли да й осигурява още специализирани предавания, и очевидно завиждаше на Блейз. Искаше да покаже на всички на какво е способна. Зак я подкрепи в една от идеите й, която бе типична за развлекателната телевизия, откъдето идваше, но бе нечувана в новините. След дълъг разговор със Сузи, той й предложи да направи интервю на живо с първата дама през януари. Подобно нещо щеше да се случи за първи път. Според него, това щеше да е чудесен начин да утвърди Сузи като валидна алтернатива на Блейз, чиито интервюта и специални предавания бяха на запис. Каза, че интервю на живо с първата дама ще е „свежо и вълнуващо“, а Сузи излезе от кабинета му със звезди в очите. Довери на няколко души убеждението си, че след интервюто ще стане по-важна за телевизията от Блейз.

Чарли проведе кротка среща със Зак, веднага щом чу за това, и се опита да му обясни, че интервю на живо с първата дама е страшно рисковано. Традиционно, а и много по-безопасно бе да го запишат, както Блейз винаги правеше. Зак обаче решително отхвърли предложението му и заяви раздразнено:

— Приключваме с традициите тук. Нуждаем се от нова кръв, нови хора с нови идеи. Ще предаваме на живо. А Сузи е най-подходящата за това.

Чарли се надяваше той да е прав. Съобщи новината на Блейз лично, преди тя да я чуе от някой друг.

— Той полудял ли е? Ами ако нещо се обърка? Ако първата дама каже нещо, което не би трябвало?

И двамата знаеха, че подобни неща се случват.

— Тя никога няма да се съгласи да я интервюират на живо.

Но за всеобща изненада, прессекретарката на първата дама се съгласи. Сузи си спечели одобрението на шефовете. А Блейз се почувства изоставена в праха. Никога не би посмяла да предложи интервю на живо със съпругата на сегашния президент, нито пък с някой друг от такава величина. Обектите й се чувстваха много по-удобно, когато ги записваха, в случай че нещо се обърка. Идеята бе на Зак, но Сузи стана непоносима, след като я обявиха. Зак създаде чудовище, а Блейз трябваше да живее с творението му всеки ден.

Марк й съчувстваше, а тя говореше със Саймън по въпроса всяка вечер.

Той бе шокиран от тормоза и стреса, на който я подлагаха, и се възхищаваше безкрайно на самообладанието, силата и ума й, макар тя да му бе признала, че изпитва свирепо желание да удуши Сузи всеки път, когато я види. Саймън не я обвиняваше за това.

През седмиците, откакто пристигна с тях в Ню Йорк, Саймън бе станал нещо като довереник на Блейз. Беше умен, заинтересован и на нейно разположение всяка вечер. Дори самата тя се изненадваше от нещата, които споделяше с него, и от доверието си в него. Високо ценеше мненията и съветите му. Той бе също така откровен с нея относно собствения си живот. Призна й тайните от детството си, страховете си за живота и притесненията дали някога ще постигне нещо голямо, съжалението си за нещастната връзка с Мегън. Говореха много и за Салима и мечтите на Блейз за нея. Тя искаше дъщеря й да се реализира в област, която да е важна за нея. Баща й й беше дал този съвет на същата възраст. Блейз искаше Салима да осмисли живота си с работа, която обича. След това всичко останало щеше да си дойде на мястото.

Саймън уважаваше Блейз безкрайно, и макар да знаеше, че невинаги е на разположение на Салима, й се възхищаваше като на прекрасна майка. Сърцето й бе на правилното място. А докато живееха под един покрив, отношенията между майка и дъщеря процъфтяваха.

И Саймън, и Блейз се изненадваха от разнообразието на темите, които обсъждаха, понякога до късно през нощта. И никой от двамата не усещаше разликата във възрастта. Бяха просто двама добри приятели, които се уважаваха взаимно и се харесваха все повече с всеки изминал ден.

И двамата се гордееха с напредъка на Салима. Благодарение на Саймън, тя бе по-независима от всякога. Научи се как да върши безброй неща и бе много по-склонна да излиза навън, по света. Но все още отказваше да използва бастун и да си вземе куче. Чувстваше се щастлива само със Саймън.

— Ами ако не съм тук някой ден? Ако си прочута певица на турне? Да не мислиш, че ще те придружавам? — закачи я той.

— Ще ти се наложи! — извика тя и го побутна игриво.

Вече се чувстваше напълно удобно с него. Струваше й се, че Саймън е по-големият брат, който никога не беше имала.

— Това ти е работата! — напомни му тя с усмивка.

— Какво? Да следвам някаква откачена рокзвезда наоколо, докато ти даваш автографи и не ме оставяш да спя цяла нощ, за да отблъсквам почитателите ти? Не, по дяволите! Връщам се в Масачузетс да си живея живота спокойно.

— Ще се отегчиш до смърт след Ню Йорк — засмя се Салима.

В думите й имаше повече истина, отколкото тя самата предполагаше. Саймън също бе мислил за това. Забавляваше се страхотно в Ню Йорк. Обичаше да си прекарва времето с Блейз и Салима. Вече дори не гледаше на това като на работа. Струваше му се, че си е у дома. Животът му с тях се оказа съвсем различен от онова, което бе очаквал. И когато Ерик му се обади, за да провери отново положението, той му го каза.

— Е, не оставай с тях завинаги — тъжно каза Ерик, който бе наясно, че Блейз може да си позволи да плаща на Саймън много повече, отколкото училището. — Очаквам те обратно, когато отворим през януари — напомни му той, но това изглеждаше далеч в бъдещето.

Саймън бе наясно, че има договор с училището и трябва да остане там до май. Но междувременно се радваше на Ню Йорк и всичко, което градът предлагаше. А по време на вечерите със Салима и Блейз имаше чувството, че е със семейството си. Обичаше дългите си разговори с Блейз.

Една вечер тя му помагаше да раздигне масата и да зареди миялната, докато Салима продължаваше урока си с Лусиана до по-късно от обикновено, а тя отново се оплакваше от телевизията. Не можеше да търпи Зак Остин в ролята на началник, както и проблемите, които непрестанно й създаваше. Предстоящото интервю на живо на Сузи я дразнеше, а гадният, високомерен начин, по който Зак й говореше понякога, я караше да мисли за напускане. Беше й писнало да живее с надвиснал над главата меч през цялото време. Напрежението около Зак бе осезаемо; не това бе начинът, по който тя искаше да работи.

— Понякога имам чувството, че ако примигна за минута, някой ще ми забие нож в гърба и ще изчезна. Просто не искам вече да живея по този начин, колкото и да ми плащат. Искам да се отнасят с мен като с човешко същество.

След като каза това, тя се протегна покрай Саймън, за да извади една чиния от мивката, и се допря до него. Усети топлината му и, той, без да мисли, нежно я погали по бузата. Никога преди не му беше хрумвало да го направи, а тя се почувства като ударена от електрически ток. Вдигна глава към него, очите им се срещнаха и тя напълно забрави за какво говореха. Той също.

Не знаеше дали да се извини, или да пренебрегне станалото. Блейз продължи да зарежда миялната, сякаш нищо не се е случило, и той последва примера й. Но бе изпитал непреодолимо желание да я докосне и не бе успял да се удържи. Блейз забелязваше все по-често, че разликата във възрастта им сякаш не съществува. Гледаше на Саймън като на мъж и споделяше много от мненията и ценностите му, а той я възприемаше като жена на неговата възраст. Измина прекалено много време, откакто имаше мъж, с когото да споделя мислите си, и внезапно й се стори нормално да говори със Саймън за всичко. Той беше изключително разумен. И обичаше липсата на драма в живота й. В продължение на три години се вози на откачена въртележка с Мегън, криейки се от впиянчения съпруг, който я тормозеше, и това едва не подлуди и него. С Блейз се почувства отново нормален. Петнайсетте години между тях нямаха значение. Беше странно, но нежно приятелство, което прекрачваше границите между служител и работодател и заличаваше разликата във възрастта им.

Блейз не спомена пред никого колко време прекарваха заедно, нито колко бе впечатлена от него. Казваше само, че той върши отлична работа със Салима. Беше го повторила на Марк няколко пъти. Не споделяше нищо друго за него и Марк знаеше само, че заместникът на Аби се справя идеално.

Блейз беше в еднодневна командировка във Вашингтон, за да интервюира новоназначен сенатор, който вдигаше шум, че ще се кандидатира за президент, когато осъзна, че е забравила в службата документи, от които щеше да има нужда, когато се прибере довечера. Звънна на Марк, за да го помоли да ги остави в дома й на път за вкъщи.

— Извинявай — каза тя. — Бях страшно изморена, когато си тръгнах вчера, и дори не забелязах, че не са в куфарчето ми.

— Не се тревожи. Ще взема такси и ще мина да ти ги донеса след работа. Може ли да ги оставя при портиера?

— Поверителни са. Имам репортаж за сенатора, когото заловиха, че има връзка с четиринайсетгодишно момиче. Имаш ли нещо против да ги оставиш на Саймън?

— Разбира се, няма проблеми.

Марк наистина нямаше нищо против, а и отиването до дома й щеше да му даде възможност да види Салима — не я бе виждал цяла година. Само си бъбреха по телефона, и той бе един от най-големите й почитатели.

Марк каза на шофьора на таксито да го изчака долу и звънна. Документите на Блейз бяха в плик с надпис „Поверително“. Някакъв тип отвори вратата. Висок красавец на около трийсет години, по риза с навити ръкави, джинси и каубойски ботуши; имаше тъмна рошава коса.

Саймън погледна Марк и веднага отгатна кой е той. Отговаряше идеално на описанието на Блейз. Нисък, плешив и слаб, ужасно изнервен, с блейзър и вратовръзка „Ерме“. Марк пък си помисли, че Саймън прилича на кинозвезда. Беше висок, мургав и секси, и Марк внезапно се зачуди дали между него и Блейз има нещо повече, отколкото тя му бе казала.

— Аз съм Саймън — представи се той, подаде ръка на асистента на Блейз и се усмихна широко. — Заповядайте. Сигурен съм, че Салима ще се зарадва на посещението ви. Непрестанно говори за вас.

Марк чу гласа на Салима, която вземаше поредния си урок по пеене с Лусиана.

— Не искам да я безпокоя — отвърна Марк нервно, точно както Блейз бе предрекла.

Той подаде плика на Саймън и бързо тръгна към асансьора. Саймън изглеждаше разочарован и уплашен да не го е обидил с нещо. Не беше, разбира се — но Марк бе толкова неподготвен за хубостта, излъчването му и спокойствието, което Саймън очевидно изпитваше в дома на Блейз, че се притесни да влезе. Асансьорът пристигна след секунда, Марк се усмихна, махна му с ръка и изчезна.

— По-бърз от скоростта на звука — промърмори Саймън, затвори вратата и отиде да остави плика на бюрото на Блейз.

Тя го намери там, когато се прибра. Разпита Саймън за това, докато пиеше чай с него в кухнята. Салима вече си беше легнала след дългия, изтощителен урок. Лусиана изискваше много от нея, но това й харесваше.

— Запозна ли се с Марк? Страхотен е. Най-добрият помощник, който съм имала някога. Надявам се да остане завинаги.

— Да — отвърна Саймън с озадачен вид. — За около четиринайсет секунди. Уплаших се да не съм направил нещо, с което да го обидя. Ръкувах се с него, той ме изгледа паникьосано, побягна към асансьора и изчезна.

— Той е като колибри — обясни тя. — Вечно е в движение, а и е много нервен. Но свършва всичко, което трябва.

Саймън вече знаеше колко разчита Блейз на Марк и очакваше с нетърпение да се запознае с него. Бяха говорили доста пъти по телефона.

— Надявам се да не съм го засегнал с нещо.

— Той си е такъв — отвърна Блейз, без да се притеснява; после му разказа за срещата си във Вашингтон. По типичния за нея открит и мил начин, тя бе накарала сенатора да признае, че иска да стане президент, преди да навърши трийсет и девет години, което бе нещо нечувано. Това щеше да изстреля рейтинга й право в небето.

— Както правиш винаги — заяви Саймън, горд с нея, а Блейз си помисли колко приятно бе да има с кого да си поговори за деня.

На следващия ден Марк също спомена за срещата си със Саймън и я изгледа с неудобство.

— Защо не ме предупреди? — смъмри я той. — Вратата се отвори, този красавец ми се усмихна и ми подаде ръка.

— А какво друго да направи? — засмя се Блейз. — Да грабне плика и да ти затръшне вратата в лицето?

— Нямах представа, че той изглежда така, Блейз. Прилича на кинозвезда.

После Марк не успя да се сдържи и й зададе въпроса, който го тормозеше от вчера. Отношенията им бяха близки и тя винаги бе честна с него, освен ако не ставаше дума за нещо поверително, което не можеше да му каже. Той се зачуди дали тази тема е една от забранените.

— Влюбена ли си в него?

Тя го погледна шокирано, после поклати глава объркано.

— Защо въобще си помисли подобно нещо? Да не би Саймън да е казал нещо неприлично?

Ако беше така, тя щеше да си поговори със Саймън, но той едва ли би го направил. Беше любезен, дискретен и винаги коректен с нея, макар да се бяха сприятелили. Да, приятелството им бе неочаквано, но нямаше нищо повече. Саймън никога не бе проявявал арогантност. Преживяха само онзи странен момент до кухненската мивка, но и двамата го пренебрегнаха, а оттогава не се бе случвало подобно нещо.

— Не — отвърна Марк. — Просто заради външния му вид. И това колко удобно се чувства в апартамента ти. Сякаш си е у дома.

— Разбира се. Той живее с нас. А човек се сприятелява, когато се вижда с някого на закуска и вечеря всеки ден, или се сблъсква с него посред нощ пред хладилника за чаша мляко. Да, станахме приятели. Но определено не съм влюбена в него, а и той е петнайсет години по-млад от мен. Много по-възможно е да се влюби в Салима, отколкото в мен. Но и това не изглежда твърде вероятно — добави тя с облекчение.

— Е, ако не си влюбена в него, би трябвало да бъдеш — отбеляза Марк унило. — Той е най-хубавият мъж, когото някога съм виждал. И изглежда по-възрастен от годините си, а ти приличаш на хлапе. Всъщност, двамата сте чудесна двойка. Не изглеждаш и ден постара от него.

— Да не би да искаш повишение? — пошегува се тя, но остана изненадана от думите му.

Между нея и Саймън нямаше и следа от връзка, а и нямаше да има. Нямаше как да станат нещо повече от приятели.

— Съжалявам. Просто трябваше да ти задам въпроса. Може би просто ми се иска да е така. Отначало бях шокиран. Но когато си припомня кошмарите с Андрю Уейланд, ми се иска да се свържеш с човек като Саймън. Твърдиш, че е умен и свестен, а външността му е направо страхотна. Погледни и бившия си съпруг. Хари излиза с момичета, които са почти петдесет години по-млади от него. Какво са някакви си петнайсет години?

— Различно е. Хари е мъж. Приемливо е мъже да излизат с млади момичета. А ако жените го правят, хората ги наричат какви ли не.

— Завиждат. Ако се появи възможност, възползвай се от нея. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Блейз се смая от думите му, но не ги сподели със Саймън вечерта. Щеше да се почувства неудобно, а той вероятно щеше да помисли, че се е побъркала и се опитва да го сваля. А и му личеше, че още страда по Мегън. Фантазията на Марк не можеше да се осъществи по хиляди причини, но бе интересно да я чуеш.

Благодарение на стреса и предизвикателствата, с които трябваше да се справя всеки ден заради Зак, Сузи и куп други кретени, тя забрави напълно за думите на Марк. До следващия уикенд, когато Саймън й помагаше да разчисти един килер, за да направи място за вещите на Салима. Блейз все още пазеше всичките й играчки, но сега искаше да се отърве от тях, за да й осигури повече пространство. Тя се беше покатерила на една стълба и се разклати опасно, когато се протегна прекалено надалеч. Саймън се протегна, хвана я през кръста и не я пусна, докато слезе. Тя спря пред него и светът около тях застина. Никой от двама им не промълви и дума, но Блейз усети как през нея протича същият електрически ток, както преди, до мивката. Опита се да си каже, че въображението й е виновно, но този път знаеше, че не е така. А Саймън не отмести очи от нейните, нито ръцете си от кръста й. За миг тя усети, че се притиска към него. После той отклони поглед и отстъпи встрани. Блейз нямаше представа какво точно се случи, но се страхуваше да го попита. Може би нямаше нищо. Докато прибираше старите играчки в кашони, тя си каза, че просто си е въобразила. Нямаше нищо. Но някакво гласче й прошепна, че не е така. А когато погледна Саймън, той бе зает и не гледаше към нея. И двамата се престориха, че не са забелязали нищо. И всичко се върна към нормалното, когато той започна да приготвя вечерята. Салима бе поискала домашно приготвена пица и салата. Саймън изпече ябълков щрудел за десерт, подсладен със захарин заради диетата на Салима. Поднесе го заедно с домашен диетичен ванилов сладолед. Беше гениален в приготвянето на храна, която тя можеше да яде, и я правеше изключително вкусна. Докато си бъбреха и се смееха след вечеря, Блейз отново осъзна колко се бяха сближили и колко добре се чувстваха заедно. Припомни си момента в килера следобед и въпроса на Марк дали е влюбена, в Саймън. Не мислеше така, и може би тези два момента, когато бе усетила как през нея протича ток, бяха просто фантазия. А ако наистина бе влюбена в него, сигурно беше просто стара глупачка. Марк беше прав — Саймън бе много хубав. Но сега тя виждаше у него много повече. Виждаше човека, мекото сърце, честността, ценностите. Качества, които тя предпочиташе пред великолепния външен вид. Той беше само глазурата на тортата. А тя не възнамеряваше да я изяде.

И сякаш за да й напомни за решението й, Мегън му звънна, докато седяха в кухнята вечерта, след като Салима се прибра в стаята си, за да напише имейл на своя приятелка от училище. Общуваха си във Фейсбук и Салима се забавляваше много. Благодарение на усъвършенстваните програми на компютъра й, тя можеше да се развлича с Фейсбук като всички останали.

Блейз веднага разбра по лицето на Саймън кой се обажда. Той не отговаряше на имейлите на Мегън, но бе споделил с Блейз, че от време на време приема обажданията й, обикновено късно нощем, когато е в леглото и бездруго мисли за нея. Призна, че тя му липсва, и онова, което говореше за нея, понякога напомняше на Блейз какво бе изпитвала отначало към Андрю Уейланд. Той й липсваше ужасно, но тя знаеше, че постъпи правилно, когато се раздели с него. Дори и за миг не се бе усъмнила в решението си, но той все пак й липсваше, както и илюзиите й за него.

Саймън придоби измъчен вид в мига, когато прие обаждането, и изчезна в стаята си. Блейз остана в кухнята. Мислеше за случилото се следобед и какво означаваше то. Беше убедена, че е било просто момент между двама самотници. Но нямаше да са заедно само заради това. Тя се зачуди дали Саймън ще се събере с Мегън, когато се върне в училище. Привличането между тях изглеждаше доста силно.

Той се върна след пет минути и започна да се извинява.

— Съжалявам. Помолих я да спре да ми се обажда. Но ми звъни всеки път, когато той я удари. Подлудява ме. А това бе причината изобщо да иска да го напусне. Посъветвах я да се обади в „Анонимните алкохолици“, но тя не иска.

— Няма проблеми — успокои го Блейз. — Не ми дължиш обяснение.

Тя видя колко силно го беше разстроило обаждането. Не знаеше дали това означава, че той все още обича Мегън, или се опитва да избяга, но му бе трудно. А и бившата му приятелка не го улесняваше с вечните си обаждания, точно както правеше Андрю с нея. Мегън очевидно държеше на него. Но не достатъчно, за да напусне съпруга си.

— Вече няма да отговарям на обажданията й — зарече се той не само пред Блейз, но и пред себе си.

— Не се тормози. — Тя го погледна със съчувствие. — Аз все още понякога приемам обажданията на Андрю, макар да сме разделени от четири години. И винаги съжалявам, когато го направя. Ехо от старите времена, но определено не е добре за мен.

Блейз бе наясно, че при Мегън и Саймън положението беше малко по-различно. Връзката им бе продължила доскоро и болката бе още прясна.

— Мисля, че тя ме обича, или поне така твърди — каза Саймън тъжно. — Проблемът е, че обича и него, макар и да не го признава. Ако не го обичаше, вече нямаше да е омъжена след три години с мен. Може би го обича повече.

Саймън все още се опитваше да осмисли нещата, макар да се чувстваше по-добре, откакто бе пристигнал в Ню Йорк и бе оставил известно разстояние между себе си и Мегън, със смахнатия й живот.

— Или пък е заради общото минало и децата — добави Блейз. — Трудно е да разбереш защо хората остават заедно. Андрю изневеряваше на жена си в продължение на години, и вероятно още продължава. А тя се примирява. Сигурна съм, че никога няма да се разделят. Харесват фантазията за брака си, макар да не се обичат истински. Някои хора са склонни да се задоволят с това.

— За мен не е достатъчно — измъчено каза Саймън. — Искам истинска любов. Ако не я намеря, предпочитам да остана сам.

— Да, внимавай какво си пожелаваш. И аз повтарях същото като теб, а виж ме сега. Сама съм, и вероятно завинаги ще остана сама. Но на твоята възраст бъди сигурен, че те очакват много връзки.

Тя определено се натъжаваше, когато си мислеше, че любовният й живот вероятно е приключил. Определено изглеждаше така. В много отношения се бе примирила и си казваше, че бездруго не разполага с време. Кой можеше да поддържа връзка, когато има кариера като нейната? Блейз нямаше нито време, нито енергия за това. Работата в телевизията й отнемаше всичко, точно както бе казал Хари. И нищо не се беше променило. За кратко повярва в любовта си към Андрю, но той се подигра с нея. А това никак не й помагаше да пожелае отново подобно нещо.

— Обясних на Мегън, че съм щастлив тук — прекъсна мислите й Саймън. — Вярно е. Наистина искам да си намеря работа в Ню Йорк следващата година — добави той с надежда в гласа.

— Ами тогава започвай да търсиш — насърчи го Блейз. — Тук има отлични училища за слепи. Може да попълниш няколко молби и да ги разгледаш, докато си в града. Може дори да вземеш Салима със себе си.

Блейз не възнамеряваше да задържа дъщеря си в Ню Йорк, след като отворят „Колдуел“, а и Салима никога не бе молила да остане тук. Знаеше, че няма тази възможност. Но очевидно Саймън копнееше за нещо ново и Блейз смяташе, че промяната ще му се отрази добре.

Прекараха приятен и спокоен уикенд. В неделя вечер Блейз отлетя за Ел Ей. Пат Олдън, простреляният в УКЛА конгресмен, бе починал, без да дойде в съзнание. Блейз искаше да присъства на погребението му и да поднесе съболезнованията си, а в понеделник следобед щеше да интервюира президента на университета. След това щеше да запише специално предаване с прочута кинозвезда във вторник и да се върне късно вечерта. Тя целуна Саймън и Салима, преди да потегли, и помоли Саймън:

— Обади ми се, ако се случи нещо. — Той отнесе куфара й до асансьора и се усмихна.

— Знаеш, че ще ти се обадя. Всичко ще бъде наред.

За миг й се стори, че забеляза в очите му нещо, което бе виждала вече два пъти, но то изчезна светкавично. И в ума й вече нямаше съмнение. Беше си въобразила всичко. Марк беше откачен. Тя и Саймън бяха само приятели, и това бе достатъчно и за двама им.