Даниел Стийл
Идеален живот (1)

1

Тълпи студенти започнаха да се събират пред зала „Ройс“ в УКЛА^[1] два часа преди речта на конгресмен Патрик Олдън и час преди да отворят вратите. Конгресменът бе поканен от предприемчив професор, който водеше курс за студенти последна и предпоследна година по граждански права и задължения и служба в полза на обществото. Но след като конгресменът прие поканата, професорът изпрати уведомления до всички студенти, които следваха политология, и се очакваше залата да е претъпкана. Предполагаше се, че ще дойдат около две хиляди студенти. А ако се съди по броя хора, очакващи отварянето на вратите, можеше да са и повече. Патрик Олдън беше популярен конгресмен с либерални виждания, посветил се на потиснатите хора и малцинствата и изпълнен със съчувствие към проблемите на жените, младежите и възрастните хора. Беше женен за любимата си от ученическите години и имаше четири деца. Всички го обичаха. Студентите очакваха речта му с нетърпение.

Тълпата се подреди спретнато, когато отвориха вратите в прекрасния, слънчев и топъл октомврийски ден. Олдън трябваше да започне разговора си със студентите в единайсет и да отдели известно време за въпроси от публиката след речта си. После щеше да обядва с ректора, а следобед да отлети обратно за Вашингтон. Идването му в университета бе страхотен удар. Не ставаше дума за реч по време на дипломиране, а за обикновена лекция. Всички се вълнуваха от присъствието на конгресмена. За щастие, поканата отговаряше напълно на плановете му — срещата с губернатора предишния ден и вечерята в негова чест. Пат Олдън беше обичан и уважаван и от стари, и от млади.

Най-големият му син учеше в университета и бе закусвал с него тази сутрин. Патрик Олдън се появи на сцената с по-малко от десет минути закъснение, докато чакаха тълпата да се настани. Застана на подиума с топла усмивка и очите му огледаха насъбралите се студенти. Когато заговори, в залата можеше да се чуе и падането на карфица. Студентите без места седяха на пода между редовете и в задната част на залата. Слушаха внимателно обясненията му за съвременното правителство и какви ще бъдат отговорностите им, ако изберат кариера в политиката. Олдън говори за собственото си студентство и им обясни какво се опитва да прави в различните комисии, в които участва, като не спести и най-малките подробности. Заемаше поста си от три години и бе направил много добрини със законите, които бе предложил, а тази година не му предстояха избори. Звучеше искрено и откровено. Публиката попиваше всяка негова дума и го приветства с гръмки аплодисменти, когато приключи. Олдън изглеждаше доволен. Беше идеален пример за студентите. Професорът, който го покани, обяви началото на дискусията и стотици ръце се вдигнаха във въздуха. Въпросите бяха интелигентни и уместни. Говореха вече двайсетина минути, когато едно момче от третия ред се изправи, погледна конгресмена в очите с мила усмивка и попита прямо:

— Какво е мнението ви за контрола върху оръжията?

Това бе тема, по която Олдън не бе говорил този ден, а и не искаше. Беше кротък, но категоричен в идеите си в полза на контрола върху оръжията, но това бе чувствителна тема, която нямаше място в беседата му относно правителствените кариери. Младежът, който зададе въпроса, беше със спретнато подстригана руса коса, гладко избръснат, със синя риза и войнишко яке. Изглеждаше чист и спретнат, но не отвърна на усмивката на Пат Олдън. По-късно някой каза, че момчето изглеждало необичайно бледо, сякаш не било виждало слънчева светлина от дълго време.

Пат Олдън започна да отговаря на въпроса му със сериозно изражение:

— Мисля, че всички знаете какво мисля по въпроса. Въпреки клаузата в конституцията, която ни дава право да носим оръжие, мисля, че в наше време тероризмът е важен фактор и не може да бъде пренебрегнат. А оръжията лесно попадат в погрешните ръце. Смятам… — Но преди да довърши изречението и да изрази мнението си, младежът със синята риза извади от джоба си пистолет и го простреля в гърдите, а после и във врата. Конгресменът падна върху катедрата, а после се плъзна на пода, потънал в кръв. Студентите запищяха. Пазачите се втурнаха напред заедно с двамата телохранители, които придружаваха конгресмена. Някои хора побягнаха към изходите, други се свиха на земята. Момчето с пистолета простреля момичето, което седеше до него, в главата, а после започна да стреля безредно из тълпата и уби двама от пазачите, докато се приближаваха към него. Местата от двете му страни вече бяха празни и той се затича между редовете, стреляйки по другите студенти, които се опитваха да избягат от залата. Уцели трима в гърба и още едно момиче в главата. Навсякъде се търкаляха трупове. Тълпата на сцената бе скупчена около падналия конгресмен. Всичко бе потънало в кръв. Хората пищяха ужасено, докато убиваха състудентите им. Убиецът явно знаеше точно какво прави и запази последния куршум за себе си. Един пазач с униформа се намираше на половин метър от него и стрелецът се поколеба за част от секундата, опитвайки се да реши дали да го убие. После се простреля в главата и сложи край на касапницата, започнала едва преди минути. Целият кошмар отне точно седем минути. Единайсет студенти и двама пазачи бяха мъртви, имаше осем ранени, а конгресменът беше в безсъзнание, когато санитарите го отнесоха на носилка. Пред залата имаше десетина линейки, а други летяха насам. Университетската полиция безуспешно се опитваше да контролира тълпата. Няколко души бяха съборени и ранени, докато останалите бягаха от залата. Навсякъде се чуваха писъци и плач.

Полицаите бързо заобиколиха безжизненото тяло на стрелеца. Един от тях провери джобовете му за документи за самоличност. След минута санитарите го отнесоха. Мозъкът му беше разплискан по седалките наоколо. Минаха няколко часа, докато откарат ранените студенти в болницата. Отнесоха труповете, разчистиха района и започнаха да успокояват хората. Две от жертвите умряха в линейките на път за болницата. Смъртните случаи станаха тринайсет. Беше зловеща сцена, изпълнена с жестокост и мъка. За съжаление, и преди се бяха случвали подобни неща. Всички предавания по телевизията бяха прекъснати с репортажи от стрелбата в УКЛА. Конгресмен Олдън бе в критично състояние, лутайки се между живота и смъртта, заради раните в гърдите и врата. В последния репортаж съобщиха, че е в операционната и хирурзите се борят за живота му.

След около час съобщиха каква е самоличността на стрелеца. Студент по право, отпаднал от университета предишната година; бил психически нестабилен. В годината, преди да прекъсне, проявявал признаци на психическо заболяване. Отказал лечение, докато бил в УКЛА, а като гимназист бил приет в психиатрична болница. В колежа заплашвал с пистолет бившата си приятелка, когато си намерила ново гадже, но никога преди не бил наранявал никого. Бил на деветнайсет години, живеел сам и работел в заложна къща, откъдето купил оръжието, с което стрелял в залата. Родителите му не били открити за коментар чак до късно следобед. Майка му била съсипана от мъка, когато полицията я отвела, за да я разпита, а баща му бил на риболов. Съседите заявили, че момчето било симпатично, винаги много учтиво, макар и леко странно. Бил луд на тема компютри, рядко излизал от къщи, освен да отиде на работа, и май нямал приятели. Цял живот бил самотник. Хората, които го познавали — съседи, учители, колеги от заложната къща, обрисували класически портрет на психически разстроено момче, изплъзнало се от лечение и побесняло, убило шестнайсет души, включително себе си, и ранило още седем. Жалка загуба на живот. Полицията смяташе, че младежът е отишъл в залата, за да убие Пат Олдън заради идеите му за контрола над оръжията.

Студентското градче бе затворено незабавно, а лекциите — прекъснати. Навсякъде плачеха студенти, прегръщаха се и оплакваха изгубените си приятели.

Съпругата на Пат Олдън, която бе отлетяла за Вашингтон след церемонията по награждаването предишната вечер, научи с ужас какво се е случило с мъжа й. Тя се намираше в частен самолет, който кацна в Денвър. Пат Олдън все още беше в операционната, но не очакваха да оживее. Съпругата му се обади на четирите им деца, преди да отлети обратно за Ел Ей. Най-големият им син вече беше в болницата, и чакаше пред операционната. Негов приятел от УКЛА му бе изпратил съобщение по телефона, за да го уведоми какво е станало.

Всички бяха в шок. Късно следобед още една от жертвите, служител на университетската полиция, почина от раните си. Беше най-кошмарната стрелба, в сравнение с другите през последните години. Точно такива събития бяха причината за категоричната съпротива на Пат Олдън срещу лесните за купуване оръжия, които често попадаха в погрешните ръце. Момчето със синята риза бе доказало, че конгресменът е прав.

Блейз Макарти седеше в кабинета си в телевизионната станция в Ню Йорк и гледаше образите на истерично плачещите студенти и повторенията на случилото се, записани на видео с нечий телефон. Виждаше се ужасна бъркотия от образи, уловени, докато човекът с телефона се е крил под един стол в дъното на залата. Хора тичаха ужасено, чуваха се кошмарни писъци и изстрели, докато убиецът поваляше жертвите си.

Блейз гледаше със сериозно изражение на лицето, когато помощникът й Марк Спенсър влезе в стаята с купчина материали за репортажите, които тя трябваше да направи на следващия ден. Блейз беше говорителка в сутрешните новини от години, но постепенно се издигна и вече имаше собствена част от предаването, в която се занимаваше с най-важните въпроси в новините. Интервюираше известни личности и пишеше статии. Бе изминала доста дълъг път. Започна като момиче, четящо прогнозите за времето в Сиатъл, току-що завършила колежа, на двайсет и две години. А двайсет и пет години по-късно бе най-прочутата новинарка, икона в професията.

Марк работеше при нея от десет години. Беше тих, леко нервен, опитваше се да предвиди всяка нейна мисъл и нужда и много я уважаваше и обичаше. Беше перфекционист и се гордееше с добре свършената работа. Оценяваше таланта на Блейз, харесваше и ценностната й система.

— Ще отидеш ли там? — попита той.

Очакваше, че Блейз ще му отговори положително, но тя го изненада и поклати глава. Блейз имаше гъста червена грива, фини черти, огромни зелени очи и дълбока трапчинка на брадичката. Лицето й бе характерно, фигурата — великолепна, и изглеждаше поне десет години по-млада от своите четирийсет и седем.

— Още няма какво да отразявам — лаконично отговори тя, с нещастен поглед.

Както и Пат Олдън, Блейз беше за контрола върху оръжията, макар да знаеше, че това никога няма да се случи. Лобито срещу ограничаването на оръжията бе едно от най-могъщите в страната, въпреки подобни инциденти. Блейз познаваше Пат Олдън и харесваше и него, и съпругата му. Много й беше мъчно за него, а и знаеше, че конгресменът има малки деца. Винаги й прилошаваше от такива трагични събития, при които загиваха невинни хора. Беше толкова безсмислено. Мразеше истории за психически болни хора, промъкнали се през пукнатините, а после побеснели и избили сума ти народ. После всички мрънкаха какво е трябвало да забележат и да направят. Но не го правеха и никой не се събуждаше, докато не стане твърде късно.

— Всичко е в ръцете на местните репортери и те се справят чудесно. Моят репортаж няма да има смисъл, докато положението не се успокои малко, може би през следващите няколко дни. А и утре вечер трябва да потегля към Лондон — напомни тя на Марк.

Той знаеше добре това, тъй като бе организирал пътуването. Безукорно, както винаги. Блейз щеше да интервюира новия британски премиер след два дни, а на третия — един нефтен магнат от Дубай. Тя никога не се заседяваше дълго на едно място. Беше интервюирала всички монарси и държавни глави на планетата, всички филмови звезди, прочути престъпници, политици и въобще всеки, който заслужаваше да попадне в новините. Интервютата й бяха забележителни и уникални, а редакторските й коментари всяка сутрин бяха интересни и правдиви. Блейз Макарти бе не само красива, но и много умна. Имаше характер и кураж; беше посещавала военни зони и дворци, коронации и погребения на държавници. Беше уникална и Марк знаеше, че когато подготви коментара си за стрелбата в УКЛА, в него няма да става дума само за един конгресмен и няколко убити студенти. Щеше да е важно обръщение към съвременния свят. Репортажите й от Световния търговски център на единайсети септември просълзиха всички. Беше печелила безброй награди през годините. Нямаше тема, която да не е засягала. Публиката я обичаше и рейтингите й го доказваха. Блейз Макарти беше златният стандарт в професията си. Никой не смееше да спори с успеха й. Макар че понякога изпробваха ново лице в новините, подготвяйки го за нейното място, въобще не можеха да се доближат до нея. Но тя винаги бе наясно, че един ден може да се опитат да я заменят. Не обичаше да мисли за това, но често се случваше така. И бе съвсем възможно един ден да се случи и с нея. Не хранеше илюзии относно новинарския свят, който беше безпощаден. И знаеше, че колкото и да е добра, един ден ще й се наложи да се оттегли. Но засега бе в безопасност. Всеки ден се бореше да остане на върха. Никога не се плашеше от тежка работа. Част от успеха й се дължеше на това, че работеше по-усърдно от всички други. Винаги, още от самото начало. Беше влюбена в кариерата си от първия ден, освен през периода веднага след колежа, когато бе момиче, четящо прогнозата за времето, в местната телевизия в Сиатъл. А сега тези времена й се струваха смешни и едва ли не срамни. Но след като започна да чете новините първо в Сиатъл, където получи първото си повишение — две години по-късно, във филиала в Сан Франциско, и след четири година, когато се захвана със сериозните новини в Ню Йорк на двайсет и осем годишна възраст, всяка стъпка бе вълнуваща за нея. Нямаше нито един отегчителен миг. Тя бе готова да пожертва абсолютно всичко, за да осигури напредъка си в кариерата и да остане на върха. Блейз беше гениална в работата си, в избора на гледни точки и обекти за интервютата си. Решенията й я бяха направили това, което беше. Целта й не беше да стане прочута, а да е съвършена във всичко, с което се захваща. Не допускаше грешки и рейтингите я обичаха. Дори когато промените в станцията разклащаха лодката от време на време, Блейз винаги си оставаше солидно на мястото. Непоклатима, несъкрушима. Притежаваше повече енергия от десет души, взети заедно, на половината от нейната възраст. Изглеждаше великолепно на четирийсет и седем години. В професия, където младостта и красотата са високо ценени, хората изобщо не се интересуваха от възрастта й, а и за неин късмет годините определено не й личаха. Грижеше се за себе си, но през повечето време мислеше само за работата си. Беше неуморна и през голяма част от годината пътуваше, интервюираше важни, прочути и властни хора и се наслаждаваше на това, в което беше най-добра.

Блейз погледна телевизора зад Марк, когато говорителят съобщи, че още две от жертвите са починали. Но конгресмен Олдън бе все още жив, макар и в критично състояние. В момента се намираше в операционната в „Маунт Синай“ в Ел Ей, а семейството му очакваше новини. И другите му три деца бяха пристигнали в града следобед. Съпругата му Розмари Олдън и четирите им деца седяха в частната стая, която болницата им беше предоставила.

Говорителят съобщи, че куршумът е минал през врата на Олдън и е излязъл от другата страна, счупвайки няколко прешлена. Всички се чудеха дали щеше да е парализиран, ако оживее, но никой не знаеше със сигурност. Куршумът в гърдите му като по чудо не бе докоснал сърцето, но бе пронизал единия бял дроб. Шансът му за оцеляване бе минимален.

Блейз изглеждаше сериозна и тъжна, когато прибра информацията за британския премиер в куфарчето си и се приготви да си тръгва.

— Салима се обади — съобщи й Марк.

Салима беше деветнайсетгодишната дъщеря на Блейз. Учеше в пансион още от осемгодишна и Блейз понякога се чувстваше виновна за това, но бяха в чудесни отношения. Салима беше мило, нежно момиче, което се гордееше с майка си и уважаваше невероятната й работоспособност. Блейз обичаше дъщеря си, но никога не би могла да е напълно отдадена майка. И никога не се бе преструвала на такава. Помощникът й говореше със Салима по-често от самата нея. Марк се възхищаваше на честността на Блейз, която никога не се опитваше да се прави на нещо, което не е. А майчинските й инстинкти просто не бяха изострени като работните й умения.

— Как е тя? — попита разтревожено Блейз.

— Беше много разстроена заради стрелбата в УКЛА.

— С всички ни е така.

Блейз знаеше, че дъщеря й споделя нейното мнение за насилието в университетите и контрола върху оръжията. Внезапно тя изпита благодарност за това, че Салима учеше в малък колеж в Масачузетс, където не бе твърде вероятно да се случи кървава трагедия като тази в УКЛА.

— Ще се опитам да й звънна довечера — каза тя, но и двамата бяха наясно, че щеше да се обади чак след като приключи с проучванията си за предаването на следващия ден.

Блейз просто си беше такава и Салима го знаеше. Работата винаги бе на първо място.

Блейз излезе от службата и се качи в лимузината, осигурена от телевизията. Удобството бе едно от условията в договора й и от години я возеше един и същи шофьор, добросърдечен ямаец с топла усмивка. Той я караше до службата и обратно всеки ден.

— Добър вечер, Тъли — каза тя мило. Той се обърна и й се усмихна.

Харесваше му да работи за нея. Тя винаги беше разумна и учтива, никога нямаше откачени изисквания и не се държеше като звезда. Можеше да е истинско чудовище, но беше умна, работлива и скромна. Беше запалена по спорта и си бъбреше с него за бейзбол през пролетта и лятото и за футбол, баскетбол и хокей през зимата. И също като Тъли бе фанатична почитателка на „Рейнджърс“.

— Добър вечер, госпожице Макарти. Разбрах, че заминавате за Лондон утре. Кралицата ли ще интервюирате? — закачи я той.

— Не, само премиера — усмихна му се тя в огледалото за обратно виждане.

— Знаех си.

Тъли обичаше да я вози и да я гледа по телевизията. Заговориха за стрелбата в УКЛА. Шофьорът беше интелигентен човек и тя винаги се интересуваше от мнението му. Като всеки друг, и той имаше категорични виждания относно насилието в страната в днешно време. Самият той имаше две деца в колеж.

Тъли я остави пред апартамента й на Пето Авеню след двайсетина минути. Портиерът я поздрави, като докосна шапката си.

Тя се качи до последния етаж, влезе вкъщи и погледна в хладилника. Икономката й беше оставила салата и нарязано пиле. Блейз водеше кротък живот и рядко излизаше, с изключение на важни приеми, политически събрания или партита на телевизията, и имаше малко приятели. Нямаше време да поддържа приятелства и винаги — когато не пътуваше, а си беше у дома — работеше. Бяха й останали няколко стари приятели от едно време, но почти никога не се виждаше с тях; в живота й от четири години нямаше мъж.

Първата й голяма любов бе и единствената — още в колежа в Сиатъл, където бе родена. Майка й беше учителка, а баща й — месар. Блейз нямаше братя и сестри; семейството водеше прост и спокоен живот. Не разполагаха с много пари, но тя никога не се замисляше за това. Тогава не мечтаеше за успех, слава и богатство, а само следваше съвета на баща си да работи нещо, което обича. И откри това нещо, когато започна да чете новините. Тогава беше на двайсет и три години. Бил беше оператор, който прекарваше повечето време по снимки. Тя все още се занимаваше с прогнозите за времето, първата й служба в телевизията. Двамата се влюбиха лудо един в друг и се ожениха три месеца след като се запознаха. Бил беше най-милият мъж, когото бе срещала, и се обичаха страстно. Но той прекалено често снимаше репортажи от военни зони. Шест месеца по-късно загина, прострелян от снайперист, и част от Блейз умря с него. Оттогава единственото, което я интересуваше, бе работата, където намираше утеха. Никога след Бил не беше обичала мъж по този начин. След време осъзна, че любовта им вероятно нямаше да продължи заедно с кариерата й. А и стремителното й изкачване към успеха през изминалите двайсет и три години пречеше на всичко друго.

Блейз се запозна с Хари Стърн, когато работеше в Сан Франциско, две години след смъртта на Бил. Интервюира го, когато той купи местния бейзболен отбор. Стърн беше двайсет и две години по-стар от нея, вече се бе женил четири пъти и беше един от най-важните банкери в Силиконовата долина. Той направи всичко възможно да я свали и се изненада от резервираността й. Блейз му обясни, че е прекалено заета с работата си, за да ходи по срещи. А и знаеше, че сърцето й все още принадлежи на Бил. Хари не се притесняваше от това. Смяташе я за най-умната и красива жена, която е виждал някога. Отне му цяла година да я спечели. Водеше я по вечери, ухажваше я и я глезеше безкрайно. Нямаше по-чаровен мъж от него. Дори сега, на шейсет и девет години, той все още беше хубав. Двамата с Блейз бяха добри приятели. Стърн се ожени още два пъти след връзката си с нея — изпитваше фатално привличане към млади момичета.

Шест месеца след като се ожениха, Блейз получи страхотна възможност в Ню Йорк. И никак не й беше трудно да вземе решение. Още от самото начало бе казала на Хари, че кариерата й стои на първо място. Винаги беше честна с него. Обичаше го, но никога не би пожертвала кариерата си заради мъж. Блейз прие предложението, докато Хари беше в командировка. Той се върна у дома и научи, че тя заминава за Ню Йорк.

След това заживяха на двете крайбрежия. Блейз се прибираше в напомнящата дворец къща в Хилсбъро през уикендите, когато можеше да се измъкне от работа, или пък Хари идваше при нея в Ню Йорк. Тя забременя три месеца след като се премести в Ню Йорк, но не намали темпото и за миг. Работи до деня на раждането и потегли за болницата от кабинета си. Върна се на работа след три седмици. Хари пристигна за раждането с частния си самолет. Вече имаше пет деца от предишните си съпруги и никога не се преструваше на внимателен баща. Сега се виждаше със Салима веднъж-два пъти годишно, а след нея стана баща още два пъти. Имаше общо осем деца и гледаше на тях като на цената, която трябва да плати за това, че се жени за млади жени, които искат деца. Хари изпълняваше желанията им с радост и ги издържаше щедро, но не полагаше особени усилия да е добър баща. Салима бе разочарована от това, когато беше малка, но Блейз й обясни, че Хари просто си е такъв. Тя самата обичаше много дъщеря си, но вечно бе заета с проекти и хора, които отнемаха времето й. Салима я разбираше. Беше израснала по този начин, и боготвореше майка си.

Бракът й с Хари продължи пет години след като заживяха в двата края на страната. После и двамата се предадоха. От любовта им бяха останали само топло приятелство и редки телефонни обаждания между Калифорния и Ню Йорк. Нямаше вражда, нито спорове. Разведоха се чак след пет години, когато Хари пожела да се ожени отново. А дотогава твърдеше, че бракът с Блейз му помага да не се забърква в неприятности. Накрая той се запозна с прочута манекенка, която го убеди да се разведе и да се ожени за нея. Блейз присъства на сватбата и през годините не бе искала нищо от Хари, освен издръжка за дъщеря си. Бяха женени единайсет години, но живяха заедно само една. Тя бе на трийсет и осем, когато се разведоха.

След това връзките й бяха непостоянни, докато пътуваше из целия свят, за да взема интервюта. Кариерата й продължаваше да се издига стремително нагоре. Имаше кратка връзка с бейзболист, с когото нямаха никакви общи интереси. После — любов с политик, която предизвика значителен интерес в пресата. Важен бизнесмен, прочут актьор. Но не държеше на никого, а и нямаше време. Връзките приключваха и мъжете си намираха нови приятелки за нула време. Блейз не се притесняваше от това. Мъжете бяха просто кратко забавление в живота й, и нищо повече.

Последната й връзка, на четирийсет и една години, бе различна. Андрю Уейланд започна работа при тях като говорител; бе красив като кинозвезда и всички жени в сградата си падаха по него. Но явно беше женен. Блейз бе първата, която научи, че той се развежда. Андрю я помоли да запази тайната му, за да не го разнасят из таблоидите. И само няколко дни след като сподели това с нея, я покани на среща. Блейз се поколеба само за миг. Макар да не бе имунизирана срещу хубавата му външност, това, което най-много й харесваше у него, бе мозъкът му. Андрю беше умен, забавен, духовит и се отнасяше с леко пренебрежение към всичко, освен любовта. Връзката им бързо стана страстна и напрегната. Той беше най-съблазнителният, привлекателен и красив мъж, когото някога бе виждала. Блейз се влюби лудо в него и година по-късно, когато той й предложи да се оженят, тя не се поколеба и за миг. Дори Салима го обичаше, тъй като Андрю се отнасяше чудесно с всички. А и двамата бяха с една и съща професия и отдадени на кариерите си, така че изглеждаха идеална двойка. Той беше изпълнен с разбиране и дори духовит относно всичко, с което се занимаваше Блейз. Възхищаваше се от работоспособността й, която бе вбесявала доста други мъже; никога не мърмореше, че е прекалено заета, и й даваше ценни съвети.

През годината, когато бяха заедно, Блейз знаеше, че той все още живее в къщата в Гринуич със съпругата и децата си. Често ги посещаваше през уикендите и логично й бе обяснил, че докато продадат къщата, просто водят отделен живот под един покрив. Той си нае апартамент в града и през повечето време бе там с нея. А и тя бездруго пътуваше често и уикендите му с децата в Гринуич не я притесняваха. Разбираше го. Само веднъж, когато заговориха за брак и Блейз го разпита за подробностите по развода и кога ще приключи той, тя забеляза нещо странно в очите му. Това бе първият намек, че нещо не е наред. После истината се разкри бавно — лъжа тук, дребно откритие там: като мозайка, в която парченцата се подреждат постепенно. Но в този случай парченцата бяха лъжи. Почти всички в службата отдавна бяха разбрали, че Андрю не възнамерява да се разведе и е съвсем женен за съпругата си, която няма представа за връзката му с Блейз. А Блейз бе толкова заета с работа и пътувания, че дори не се сещаше да се усъмни в него.

Когато тя откри, че молбата за развода не е попълнена, обяснението му беше, че това били „дребни административни подробности“, с които още не е имал време да се заеме. Разбира се, нямаше никакъв развод. Андрю просто изневеряваше на жена си с Блейз. И докато тя поддържаше дискретност, за да не навреди на споразумението с жена му, той лъжеше съпругата си, че му се налага да остане в града по работа. Андрю получаваше най-доброто от двата свята. С помощта на детектив Блейз научи всичко, което трябваше да узнае. Андрю прекарваше уикендите с жена си и децата си, а седмицата — с нея. Приятелите му в Гринуич смятаха, че той и жена му са чудесна и щастлива двойка, а съпругата му вярваше, че той и Блейз са само колеги и приятели.

— И как точно щеше да осъществиш номера с женитбата с мен? — попита го Блейз, когато научи истината. — Щеше да излъжеш жена си, че заминаваш за уикенда? Или пък да станеш двуженец?

Сърцето на Блейз бе разбито. А по-късно някой се раздрънка и историята попадна в жълтите вестници, заедно със снимките на съпругата и децата на Андрю. Блейз бе обявена за унищожителка на семейства и прекара следващите три месеца в опити да избяга от репортерите, които висяха пред дома й и я преследваха, когато излизаше от работа. Андрю беше лъжец и измамник. Любовта им, в която тя бе вярвала искрено, се оказа фалшива. Мъжът, когото обичаше и на когото вярваше, не съществуваше. Тя бе отворила сърцето си и се бе влюбила лудо в него, но Андрю никога не бе възнамерявал да се разведе. Беше я лъгал през цялото време, а тя му бе вярвала безусловно. Въобще не си бе помисляла, че може да я лъже, защото тя никога не би го направила. Когато Хари прочете историята, се обади да й каже колко й съчувства за проблемите. Той знаеше, че Блейз е почтена жена и не би ходила с женен мъж. Когато връзката им приключи, тя плака няколко месеца. Беше напълно съсипана.

Връзката й с Андрю продължи шестнайсет месеца и я разстрои толкова силно, че оттогава не бе имала друга. Блейз твърдеше, че е сама по собствен избор. Нямаше желание отново да рискува сърцето си. А най-лошото бе, че Андрю все още й се обаждаше. Така и не й се извини за лъжите, които бе надрънкал, но й изпращаше имейли и съобщения, изпълнени с лъжи — колко я обичал и колко му липсвала. След като Блейз го напусна, той прекара две години в опити да я върне в леглото си. Но тя бе прекалено умна, за да се върже на номера му. Все още й липсваше, но никога вече нямаше да повярва на лъжите му. Андрю упорито продължаваше да твърди, че двамата с Мери Бет щели да се разведат, което бе очевидна лъжа. А и Блейз знаеше, че след нея той бе изневерявал на съпругата си с още няколко жени. Явно Мери Бет бе готова да му прости всичко. Блейз обаче не беше. Едва не се подлъга веднъж, когато се оказаха настанени в един и същ хотел в Лондон и тя се съгласи да пийне с него. Пи прекалено много на празен стомах и почти се поддаде на неустоимия му чар. Но в последната минута си спомни кой точно беше Андрю Уейланд и избяга. Никога не би му го признала, но беше самотна и често мислеше за хубавите моменти с него. А и нещо в нея се вълнуваше всеки път, когато чуваше гласа му, тъй като й се искаше да вярва, че поне част от връзката им е била реална. Но в по-разумните моменти Блейз знаеше, че не е имало нищо реално. Андрю Уейланд беше долен лъжец. И тя изпита истинско облекчение, когато той прие предложението на друга телевизия и се премести в Ел Ей. Разбира се, съпругата и децата му заминаха заедно с него. Той имаше наглостта да твърди, че след като Блейз го е зарязала, вече нямал мотив да се развежда. Звучеше, сякаш тя е виновна, че той не се развежда, но и това не бе вярно. Андрю просто не можеше да не лъже.

Блейз все още се чуваше с него от време на време, най-вече заради липсата на нов мъж в живота й, с когото да си говори. Андрю поне й беше познат, а и можеха да си бъбрят за телевизията. Беше умен и забавен, а тя вече не бе изложена на риска отново да се влюби в него. Просто й беше приятно да чува гласа му, независимо какво й казва. А и колкото и глупаво да се чувстваше заради това, тези разговори запълваха празнината в душата й. Но след всеки разговор с него изпадаше в депресия. Чувстваше се като глупачка и пълна смотанячка, че е вярвала на лъжите му. Беше достатъчно добра, за да изневерява на съпругата си с нея, но нищо повече. Беше я използвал, както правеше с всеки друг в живота си. Болката й от тази връзка бе достатъчно силна, за да й попречи да започне нова. И, както преди, тя намери убежище и успокоение в работата си.

Блейз влезе в домашния си кабинет и светна лампите. Остави куфарчето си до бюрото, отиде до кухнята да вземе салатата и се настани зад бюрото, за да прегледа проучванията за следващия ден. Потъна в документацията, а после започна да планира сутрешното предаване. Когато си погледна часовника, вече бе десет. Прекалено късно, за да се обади на Салима, която винаги си лягаше рано в тихата провинция. Почувства се виновна, докато отиваше към кухнята, за да остави чинията си в мивката. Знаеше, че трябваше да се обади на дъщеря си, и се зарече да й звънне на следващия ден, преди да потегли към Лондон. Времето никога не й стигаше, освен когато ставаше дума за работа.

Блейз се замисли за дъщеря си и се загледа през прозореца към Сентрал Парк. Беше купила великолепния си апартамент преди девет години, когато двамата с Хари се разведоха и се отказаха от къщата на Източна Седемдесет и четвърта улица. Луксозният апартамент на последния етаж на елегантна сграда на Пето Авеню й подхождаше идеално. Просторна всекидневна с умопомрачителна гледка, спалня в бледорозова коприна, изискан кабинет, където прекарваше повечето време, огромна баня — облицована с бял мрамор, с гигантска вана — и гардеробна. По-нататък имаше втора спалня — стаята на Салима, когато се прибираше от училище. Кухнята от черен гранит беше произведение на изкуството, а трапезарията бе достатъчно голяма за вечери с десетки гости, каквито тя никога не правеше. Зад кухнята имаше две стаи за прислуга — необитавани, откакто Блейз се нанесе. Тя се нуждаеше само от икономка, която да идва ежедневно. Не искаше никой да живее с нея. Беше свикнала със самотата и уединението си. Докато планираше да се омъжи за Андрю, бе готова да се откаже от тях, но всичко това й се струваше далечно минало. Той бе извън живота й от четири години.

Апартаментът беше сниман от всички декораторски списания, когато Блейз го обзаведе. Сега, девет години по-късно, изглеждаше все така прекрасен и чист. Блейз живееше в привидно идеален свят, в комфорт и лукс, далеч от простичкия живот, започнал в Сиатъл. Беше прочута, преуспяваща в професия, където малко хора оцеляваха, а кариерите обикновено приключваха рано. Но благодарение на таланта и упоритостта си, тя се бе издигнала до върха и си остана там. Живот, на който хората завиждаха. Живот, за който мечтаеха и който биха й отнели, ако можеха. Но това, което не виждаха, бяха самотата и личните моменти без хора, които да я обичат и подкрепят. Никога не бяха преживявали предателствата, които тя бе понесла от мъже като Андрю Уейланд или от фалшиви приятели, чиято единствена цел бе да я използват по някакъв начин. Всъщност, животът й бе доста самотен. Тя се върна зад бюрото, хвърли поглед на списанието, което Марк бе пъхнал в куфарчето й, и се усмихна. Вътре имаше хвалебствена статия за нея, а над снимката й с огромни букви бе написано: „Идеален живот“. Наистина, отстрани животът й изглеждаше такъв. Само Блейз знаеше, че не е вярно. Не беше по-идеален от живота на повечето хора, а в много отношения бе и по-тежък. Всеки ден беше постоянна битка да не изгуби онова, което бе постигнала. Стоеше сама на върха на планината. Беше отсядала в хотелски стаи по целия свят; беше боледувала на места, където никой не би искал да отиде, дори ако е здрав. И по-голямата част от живота й измина в качване и слизане от самолети. Никой не знаеше какъв точно бе животът, на който завижда, нито каква цена бе платила Блейз за него. Беше далеч от идеалното, но колкото и да бе труден и самотен, Блейз не би го заменила за нищо на света.