Даниел Стийл
Идеален живот (11)

11

Блейз успя да осъществи пътуването си до Израел преди Коледа, а Саймън и Тереза останаха при Салима. Саймън ужасно се тревожеше за нея и непрестанно й звънеше в Йерусалим. Предишната седмица там избухна бомба, която уби доста хора, и той се страхуваше, че ще й се случи нещо ужасно. Тя го увери, че е добре и е настанена във великолепен хотел със сериозна охрана. Чувстваше се в пълна безопасност. Интервюто й с премиера мина по-добре, отколкото очакваше, и тя се прибра в Ню Йорк една седмица преди Коледа, навреме за ежегодното посещение на Хари, което бе разочароващо като всяка година. Дъщеря й заслужаваше много повече.

Седяха в дневната. Хари изглеждаше притеснен, когато Салима влезе. Тя седна и му заразказва за уроците си по пеене, но той си поглеждаше часовника на всеки пет минути, сякаш бързаше да си тръгне. Салима изглеждаше прекрасно и го целуна по бузата, преди да се настани при него и майка си. Но той се скова, когато тя се наведе към него, и Салима го усети. Искаше й се да му обясни, че слепотата не е заразна. Нито пък диабетът. Здравословните й проблеми винаги го притесняваха, и макар да не го виждаше, Салима бе наясно с това.

Тя предложи да му изпее една от песните, върху които работеше, но той отговори, че нямал време и трябвало да си ходи. Блейз му се ядоса толкова много, че когато й подаде чек в края на посещението, докато го изпращаше до вратата, тя му го върна.

— Купи й нещо хубаво, Блейз. Никога не знам какво да й подаря.

Най-хубавият подарък щеше да е да послуша как дъщеря му пее и Блейз беше вбесена, че той отказа.

— Няма да го направя тази година — каза му тя с мрачно изражение.

Беше изморена от пътуването си до Близкия Изток. Освен това мразеше начина, по който Хари се отнасяше към дъщеря им, сякаш му бе напълно непозната — което си беше отчасти истина, тъй като не прекарваше никакво време с нея. Хари не желаеше да поеме отговорността за нея и се страхуваше да я заведе някъде. А на Блейз й беше писнало да го защитава и да се мъчи да го представи в по-добра светлина пред Салима.

— Ти й купи нещо. Тя е наясно с разликата.

— Не знам какво харесва, нито кой размер носи. Как мога да й избера нещо, ако тя не го вижда?

Хари използваше същото оправдание всяка година.

— Тя обича музика. Купи й дискове, по дяволите. Купи й нещо. Някакво бижу, кожено яке. Салима не е инвалид, а деветнайсетгодишно момиче, което обича дрехи, парфюми и бижута, като всяко друго момиче на нейната възраст. Не е различна. А страстта й е музиката. И е изключително добра. Има учителка от „Джулиард“, която идва тук четири пъти седмично. Салима ще има рецитал през май. Не че ти пука.

Блейз мразеше факта, че Хари разочароваше дъщеря си година след година. Това я притесняваше повече, отколкото дъщеря й, която бе свикнала с безразличието му и винаги се съвземаше бързо. Но винаги бе тъжна, когато баща й си тръгваше след кратките си посещения. Сега той бе в града на път към Сейнт Барт, където щеше да прекара празниците с приятели на някаква яхта. А Салима бе досадното задължение, което изпълняваше между срещите си.

Тъкмо когато Хари си тръгваше, Саймън влезе и Блейз ги запозна. Хари го загледа с интерес, а Саймън отиде да намери Салима, която се беше прибрала в стаята си. Той се сбогува с Хари и изчезна.

— Охо! Страхотен млад хубавец, Блейз. Новото ти гадже? — ухили се Хари многозначително, а тя се ядоса още повече.

— Не. Асистентът на Салима от училище.

— Би могла да се позабавляваш с него — отбеляза Хари. — Наистина си те представям с по-млад мъж. Изглеждаш великолепно за възрастта си и притежаваш повече енергия от всеки, когото познавам.

— Той е тук заради Салима — сухо отвърна тя.

— Кога се връща в училище? — попита той, докато чакаха асансьора.

— Когато отворят отново. Вероятно по някое време през януари.

Блейз не обичаше да мисли по въпроса. Не желаеше нито Саймън, нито Салима да си заминат, и й се искаше това никога да не стане.

— Тогава ще ти е много по-лесно — отбеляза той със съчувствие. — Сигурно ти е трудно, когато Салима си е у дома.

— Чудесно е, а не трудно.

Асансьорът най-после пристигна, Хари й махна, пожела й весела Коледа и изчезна. Докато гледаше как вратите се затварят, Блейз се запита как въобще е била омъжена за него. Хари беше ужасен баща и пълна нула като човешко същество, независимо от интелигентността си. Тя все още изглеждаше ядосана, когато се върна в кабинета си. Саймън се отби да я види, след като остави Салима да си пише с приятелите си във Фейсбук.

— Симпатичен човек — каза Саймън за Хари, но не го беше харесал.

Знаеше колко малко внимание обръща на дъщеря си и колко се натъжава Салима от това. Хари беше преуспяващ, хубав и чаровен мъж, но за Саймън това не бе достатъчно. А и според него беше непростимо, че Хари е изоставил дъщеря си на тригодишна възраст, когато са й поставили диагноза диабет. Беше чувал това и от Салима, и от Блейз.

— Той каза същото за теб, и ме попита дали си новото ми гадже.

— Доста прямо. Май трябва да си поговори с майка ми. Той е ужасно студен човек, Блейз. Дори не мога да си те представя омъжена за него.

Саймън бе шокиран от поведението на Хари, и наистина не можеше да си го представи женен за Блейз или за друга жена. Явно се интересуваше само от себе си, и му личеше.

— Нито пък аз. Бях много впечатлена от него. Много е умен. А аз бях прекалено млада. Едва бях навършила двайсет и пет, когато се запознахме. А той беше на същата възраст, на която съм аз сега. Оженихме се година по-късно; на следващата година телевизията ме прехвърли в Ню Йорк. Живяхме заедно само една година. След като се преместих, бяхме заедно много рядко. И двамата бяхме обвързани с кариерите си. И дори не планирахме да имаме деца. Салима беше грешка. Но великолепна грешка, както се оказа. — Тя се усмихна. — Хари няма представа какъв прекрасен дар е дъщеря му.

Саймън кимна замислено.

— Той дори не я остави да му попее. Понякога е отвратителен — добави Блейз, поклати глава и се върна към работата си.

На вечеря Блейз забеляза с облекчение, че Салима не изглежда разстроена. Беше свикнала баща й да я разочарова и се съвземаше бързо. Разочарованието беше единственото, което Хари й даваше.

Вечерта пристигна огромна кутия от „Шанел“. Вътре имаше красива раница, придружена от бележка: „Весела Коледа! Можеш да използваш подаръка, когато се върнеш в училище.“

Раницата беше великолепна, макар и не в стила на Салима. Но Хари поне си бе направил труда да й подари нещо.

— Мога да я използвам за нотите си — каза Салима щастливо, трогната от подаръка.

Знаеше, че е избран от баща й, а не от майка й. Хари бе звъннал в магазина, бе говорил с една от продавачките, които познаваше, и я бе помолил да избере нещо за дъщеря му. Нямаше представа какъв е подаръкът. Салима му написа съобщение, за да му благодари, но той вече беше в самолета за Сейнт Барт и не отговори.

Вечерта всички се чувстваха изморени и Салима си легна рано. Блейз беше скапана от дългото си пътуване и за първи път бе лишена от обичайната си енергия. Вече бе полузаспала, когато Саймън дойде в спалнята й. Той се сгуши до нея и почти се унесе. Беше помагал на Салима цял ден. Тя търсеше подарък за майка си и обиколиха куп магазини. После отидоха в супермаркета, а накрая — в музикалния магазин.

Любиха се, макар и двамата да бяха изтощени. Блейз каза, че трябва да провери Салима, както правеше всяка вечер. Дъщеря й винаги беше добре, но тя държеше да се увери, че помпата й е в ред, а и се чувстваше по-добре, след като я види за последен път, преди да си легне. А докато я нямаше, бе помолила Саймън да го прави.

Тази вечер обаче тя не успя да се насили да стане от леглото и заспа за секунди, а Саймън я последва почти веднага. Любенето го беше замаяло.

На следващата сутрин — събота — се успаха. Блейз ужасено си погледна часовника и видя, че е вече десет. Искаше Саймън да излезе от спалнята й, преди Салима да нахлуе вътре. Е, поне Тереза не идваше през уикендите. Салима вече можеше да си приготви закуска и сама. Къщата бе тиха, когато Блейз надникна в коридора. Вратата на дъщеря й беше затворена, което означаваше, че още спи, и Саймън се втурна към слугинската стаичка по чорапи. Когато профуча през кухнята, той забеляза, че няма и следа от закуска — никакви кутии корнфлейкс на масата, нито чинии в мивката — и изпита облекчение. Отиде да вземе душ и тъкмо се подсушаваше, когато чу Блейз да го вика от другия край на апартамента. Тя се втурна в стаята му по нощница и му извика ужасено да се обади на 911.

— Салима е в безсъзнание! — простена тя и се затича обратно към стаята на дъщеря си.

И двамата предположиха какво се е случило. Салима беше в диабетична кома. Не беше яла и Блейз подозираше, че помпата й се е повредила. Това не се беше случвало никога досега, макар Блейз вечно да се страхуваше, че е възможно.

Саймън повика линейка и скочи в джинсите си, както си беше още мокър. Навлече тениска и се втурна в стаята на Салима с мокра коса и боси крака. Блейз седеше до нея, докосваше я внимателно по бузите, галеше косата й, разтърсваше я и се опитваше да я съживи. Салима беше смъртно бледа, устните й бяха сини. По бузите на Блейз се стичаха сълзи. Беше съсипана от чувство за вина. За първи път от години не бе проверила как е дъщеря й, преди да заспи.

„Бърза помощ“ пристигна след пет минути. Санитарите й биха инжекция с инсулин, сложиха я на носилка и я отнесоха в линейката. Блейз буквално съдра нощницата от гърба си, нахлузи панталона и пуловера, с които бе облечена предишния ден, обу ботуши и изскочи навън несресана. Щяха да откарат Салима в болница „Колумбия“ и Саймън й извика, че ще се видят там. Той чу воя на сирената и си представи какво се върти в ума на Блейз. Той мислеше за същото. Бяха се любили предишната нощ, когато Салима едва не бе умряла.

Портиерът му повика такси. Саймън обеща двойно заплащане на шофьора, който го докара до болницата за рекордното време от дванайсет минути. Саймън му подаде две двайсетдоларови банкноти и се затича към спешното отделение, където попита за Салима Стърн. Обясниха му, че тъкмо са я откарали в реанимацията. Той последва указанията на сестрата и затърси Блейз в лабиринта от коридори и кабинети. Накрая я намери в малка стаичка, заедно с двама лекари и три сестри. Салима все още беше в безсъзнание, а Блейз плачеше в ъгъла. Саймън я прегърна, но тя отблъсна ръката му. В неговите очи също имаше сълзи. След секунда лекарят ги помоли да се настанят в чакалнята. Саймън последва безмълвно Блейз и седнаха в чакалнята. Блейз се зарадва, че наоколо няма никой, когато се обърна към Саймън с комбинация от вина, болка и омраза. Омразата бе насочена към самата нея.

— Осъзнаваш ли какво извършихме? Снощи се любихме, и аз въобще не станах да проверя как е тя. Бях прекалено изморена от секса и заспах. Помпата й се повредила, катетърът се откачил и цяла нощ останала без инсулин.

Бяха й обяснили, че Салима имала кетоацидоза, която можело да е фатална, макар да се случвало твърде рядко.

— Можеше да е умряла, докато я открием. И все още може да умре — изплака Блейз. — Тя умираше, а ние се чукахме.

— Не се чукахме — възрази той с измъчен тон, също изпълнен с чувство за вина. — Любехме се. За бога, Блейз, ние все пак сме хора. Позволено ти е да заспиш веднъж. Можеше да се случи дори и ако не се бяхме любили. Подобни неща се случват понякога. Видях го при едно хлапе с помпа в училище. А ти се грижиш по-добре за дъщеря си от всеки друг, когото съм виждал.

— Не и снощи — изгледа го тя убийствено.

Саймън не посмя да се доближи до нея и седна отсреща.

— Искаш ли да се махна? — нежно попита той. — Ще го направя, ако искаш.

Тя поклати глава и отново избухна в сълзи. Той отиде да я утеши и тя се разтопи в прегръдките му, изтерзана от мъка.

— Саймън, ние я убихме — изстена тя. — Ами ако умре?

Саймън се молеше това да не се случи. Прегръща Блейз цял час, докато се появи дежурният лекар. Той си свали маската и ръкавиците и им се усмихна.

— Тя ще се оправи. В съзнание е. Уплаши ни, но е силно момиче. И не се самообвинявайте — такива неща се случват. За диабетик, тя е в забележително добро здраве. Виждам, че се грижите чудесно за нея. Но не може да забележите абсолютно всичко, нито да предвидите подобен проблем, дори ако я наблюдавате непрестанно. Катетърът просто се е изплъзнал. Макар и рядко, това все пак се случва.

— Винаги проверявам как е тя вечер, преди да си легна — каза Блейз и заплака от облекчение.

От очите на Саймън също закапаха сълзи. Сутринта беше кошмарна.

— Съдейки по нивото на кръвната й захар, предполагам, че катетърът е паднал рано тази сутрин. Така че дори да я бяхте проверили към полунощ, нямаше да има никакво значение. Но определено сте я намерили точно навреме. Чудесно е, че не е останала без инсулин по-дълго. Постъпили сте съвсем правилно — увери ги той.

Саймън го погледна по-облекчено и от Блейз. Чувстваше се ужасно заради случилото се и участието си в него.

— Може ли да я видим? — попита той още преди Блейз.

— Разбира се. Бих искал да остане тук през нощта, за да сме сигурни, че всичко е наред. Тя ще се оправи напълно — повтори лекарят.

Блейз забърза да види дъщеря си, а Саймън вървеше зад нея. Салима беше бледа и изглеждаше като блъсната от автобус, но се усмихваше. Най-лошото бе свършило. Но всички знаеха, че изпадането в диабетична кома и инсулиновият шок са рискове, с които ще й се наложи да се справя цял живот. Точно по тази причина Блейз я бе закарала в „Колдуел“ — не можеше непрестанно да се тревожи за нея и да живее на ръба на пропастта, особено когато й се налагаше да пътува. А и Салима бе толкова малка тогава. Сега поне, ако нещо се обърка, докато е будна, тя можеше да разпознае признаците и да каже на някого, че не се чувства добре. Но този път проблемът се появи, докато спеше, и тя самата не го осъзна.

— Изкара ми акъла — призна Блейз и се наведе да я целуне.

Салима се усмихна, когато Саймън застана зад майка й.

— Съжалявам, че ви уплаших — отвърна дрезгаво тя. — Събудих се със странно усещане снощи, но си помислих, че ме хваща грип, и отново заспах. Предполагам, че катетърът вече е бил навън, но не съм разбрала.

Блейз разбра, че дъщеря й още не се чувства добре, когато Салима не настоя веднага да се прибере у дома. Тя мразеше болниците, но сега имаше нужда да остане тук поне за един ден, докато организмът й се съвземе от шока. Можеше да умре, и Блейз изпитваше силна благодарност, че това не се бе случило. Зачуди се дали да се обади на Хари и да му съобщи за станалото, но знаеше, че няма смисъл. Не го интересуваше.

Поседяха при нея известно време. После сестрата им обясни, че не могат да останат дълго в реанимацията, а и Салима се нуждаеше от сън. Цветът на лицето й вече се бе подобрил. Блейз я целуна с облекчение и обеща да се върне след няколко часа.

— Донеси ми лаптопа и айпода — помоли тя Саймън.

Салима очевидно се чувстваше много по-добре, отколкото когато пристигна тук, придружена от воя на сирената. Младостта беше на нейна страна.

— С удоволствие — усмихна се той щастливо, залян от облекчение.

Блейз остави всичките си номера на сестрата. Тя ги записа и погледна Саймън.

— Дъщеря ви ще се оправи напълно — увери ги тя отново. — Ще оставите ли и вашите номера, или само тези на съпругата ви?

Саймън се вторачи в сестрата. Нямаше представа как да отговори. Стори му се прекалено сложно да обяснява, че не е баща на Салима, нито пък съпруг на Блейз. Поколеба се за миг, преди да отговори.

— Тези на съпругата ми са достатъчни. Ще бъдем заедно. И ще се върнем след няколко часа. Обадете ни се незабавно, ако се появи някакъв проблем.

— Тя вече е добре. Просто искаме да се уверим, че нивата й са регулирани, а и се нуждае от почивка. Може да се прибере у дома утре.

Лекарят вече им бе казал същото. Благодариха на сестрата и си тръгнаха. И двамата имаха вид на хора, претърпели тежка катастрофа.

— Сигурно изглеждам кошмарно — сподели Саймън с Блейз в асансьора. — Сестрата помисли, че съм достатъчно възрастен, за да съм баща на Салима. А и определено се чувствам така.

— А аз сигурно приличам на баба й, или на твоята — отвърна Блейз с изморена усмивка.

На сестрата дори не й бе хрумнало, че те може и да не са двойка.

— Салима ме ужаси, когато я намерих — каза Блейз с разтреперан глас. После го погледна тъжно. — Съжалявам, че те обвиних за случилото се. Изпитвах кошмарна вина, че тя е умирала, докато се любехме.

— Аз също — призна той, макар и двамата да знаеха, че инцидентът бе станал след часа, когато обикновено я проверяваха. Но фактът, че едва не бе умряла, ги бе потресъл. Блейз изпитваше безкрайна благодарност към Господ, че е запазил детето й; Саймън също.

— Съжалявам, че се държах толкова зле с теб — извини му се тя засрамено, когато излязоха от болницата. Той спря и я погледна.

— Мислеше, че детето ти умира, а аз бях човекът, с когото се „чукаше“ снощи, както елегантно се изрази. Имаше право да побеснееш и да ме обвиниш. И аз бих постъпил по същия начин. Прощавам ти — каза той, прегърна я и махна на идващото такси.

Прибраха се в апартамента на Блейз, хвърлиха се в леглото й и се притиснаха един към друг. Саймън усети, че тя още трепери. Този път не се любиха — само се прегръщаха и безмълвно благодаряха на Господ за оцеляването на Салима.

Тя се прибра у дома на следващия ден. Беше изморена, но се чувстваше почти нормално. Лекарят каза, че може да й е нужен още един ден, за да се възстанови напълно. Предложи й да си остане у дома и да не скита много навън. Тя не изпитваше никакво желание да пее или да се упражнява, което означаваше, че още не се е съвзела напълно. Легна си след малко, като обясни, че просто е изморена. Саймън звънна на Лусиана, за да отмени урока. Учителката се смая и избухна в сълзи. Продължи да плаче, докато Саймън й обясни всичко, после затвори.

Той отиде да приготви обяд, а Блейз остана в стаята на дъщеря си. Салима не се нуждаеше от наблюдение, но майка й изпитваше силно облекчение, че си е вкъщи, и не искаше да я остави сама. Седеше на крайчеца на леглото й. Салима се обърна към нея.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се, скъпа. Какво има?

Салима изглеждаше сериозна, сякаш се канеше да зададе важен въпрос, а Блейз нямаше представа какво се върти в ума й.

— Беше чудесно, че Саймън дойде с теб в болницата — тихо каза момичето. — Много го харесвам, мамо. Когато си тръгнахте, сестрата си помисли, че вие двамата сте моите родители. Отначало ми се стори смешно, а после се замислих. Вероятно приличате на родители, или сте се държали като такива. Мамо, гадже ли ти е Саймън? Имам предвид… нали разбираш… Знам, че не ходите никъде заедно… но… влюбена ли си в него, мамо? Двойка ли сте?

Въпросът беше сериозен и Блейз осъзна, че дъщеря й държи на отговор. Досега внимаваха много Салима да не узнае за връзката им. Блейз все още искаше първо те самите да се уверят в чувствата си. Но времето им бе изтекло.

— Нещо такова — призна Блейз. — Това е нещо съвсем ново. Случи се след Деня на благодарността. А оттогава минаха едва няколко седмици.

— Сериозно ли е?

— Още не знам. Опитваме се да разберем. Много го харесвам — каза тя, а после реши да е по-честна с дъщеря си. — Обичам го, но просто не знам дали това е правилно и за двама ни. Саймън би трябвало да е с жена, по-близка до твоята възраст, отколкото до моята. Не искам да го лишавам от тази възможност и всичко, което върви с нея.

— Имаш предвид бебета?

— Да, а и други неща. Той е петнайсет години по-млад от мен. Голяма разлика.

Блейз погледна дъщеря си напрегнато. Салима не изглеждаше разстроена, а само озадачена.

— Подозирах, че става нещо такова — каза тя.

— Наистина ли?

Как бе възможно сляп човек да долови признаците на връзка, която тъкмо бе започнала? Салима винаги я изненадваше.

— Настъпваше тишина много по-често от преди. Сигурно сте се гледали, държали сте се за ръка или сте се целували — усмихна се тя.

Блейз й се усмихна в отговор, а после отново стана сериозна.

— Какво е отношението ти към тази връзка?

Салима замълча и се замисли.

— Не съм сигурна. Наистина го харесвам. Не съм свикнала да те деля с някого и това може да се окаже неудобно. Но пък може да е прекрасно, когато си заета. Саймън е чудесна компания и е много умен.

Блейз не успя да сдържи щастливата си усмивка.

— И аз изпитвам същото към него.

— Готин ли е? — усмихна се Салима.

— Много. Шокирана ли си?

— Малко. Но смятам, че имаш право на любов и мъж в живота си. А и ми харесва това, че Саймън е по-млад. Така е по-забавно за мен.

Това бе аспект, за който Блейз дори не се беше сещала.

— Е, ще видим какво ще стане. Може да ни е писнало един от друг, когато стане време да се върнеш в училище — небрежно подхвърли тя.

Не възнамеряваше да добавя абсолютно нищо. Салима бездруго получи повече информация, отколкото й трябваше. Вече знаеше достатъчно и Блейз бе доволна, че дъщеря й не възразява. А и се чувстваше чудесно заради откровеността си. Помисли си, че и Саймън би предпочел същото. В крайна сметка, цялата история се оказа благословия. Повредата на помпата на Салима беше ужасяваща, но преживяха кризата заедно, а сега тя знаеше, че майка й е влюбена в Саймън. През последните двайсет и четири часа се бяха случили много неща.

Салима я погледна притеснено. Искаше да сподели нещо с майка си и бе чакала подходящия момент. Надяваше се да го е улучила.

— Не искам да се връщам в училище — меко каза тя. — Предпочитам да остана тук и да вземам уроци при Лусиана. Тя ми помогна да кандидатствам за „Джулиард“ през септември — призна Салима. — Ще ми напише препоръка и ще ми помогне да се подготвя за прослушването.

Салима не можеше да види лицето на майка си, но се надяваше да получи съгласието й. Беше надраснала „Колдуел“, и двете го знаеха.

— Ще видим кой ще се грижи за теб, когато Саймън се върне в „Колдуел“.

— Не може ли да остане при нас? — разтревожи се Салима.

Беше свикнала със Саймън, а и той се отнасяше чудесно с нея. Аби все още й липсваше, но правеше много повече неща със Саймън и бе пораснала страхотно през последните два месеца. Можеше да се справя сама по-добре отпреди и това й харесваше.

— Не знам — честно отвърна Блейз. — Мисля, че той трябва да довърши договора си. Поне до края на учебната година. Може да му позволят да напусне, но и той трябва да го иска. Да не се притесняваме за това сега. Още не сме чули от училището кога ще го отворят отново. Ами колежанските ти курсове? Не искаш ли да ги завършиш?

Салима поклати глава отрицателно. Беше сигурна.

— Искам да уча музика — заяви тя решително.

Блейз бе наясно, че дъщеря й е по-щастлива от всякога, откакто започна уроците си с Лусиана.

— Е, ще се наложи да помислим за много неща — каза Блейз и погали дъщеря си по ръката.

— Това „да“ ли е? — притисна я тя.

Блейз се засмя и каза:

— Може би. — Но Салима усети по гласа й, че няма нищо против.

— Наистина искам да уча в „Джулиард“. А и е чудесно да живея у дома с теб.

— И аз обичам да си тук.

Салима бе отсъствала достатъчно дълго. Прекалено дълго. Единайсет години. А беше чудесна компания. Но на Блейз щеше да й се наложи да намери човек, който да се грижи за дъщеря й, когато Саймън се върне в „Колдуел“. Той трябваше да довърши учебната година.

— Мисля, че избързваме — каза тя. — Хайде да решим всичко след Коледа.

— Саймън ще остане ли при нас, ако напусне „Колдуел“? Имам предвид, да остане да живее с нас?

— Може би. Това би ми харесало. Но зависи от него.

— Питала ли си го? — полюбопитства Салима.

— Не още — засмя се Блейз.

В този миг Саймън влезе в стаята с табла в ръка и попита:

— Прекъсвам ли нещо?

Веднага забеляза, че двете очевидно са водили сериозен разговор, но изглеждаха доволни.

— Разказах на Салима за нас — тихо изрече Блейз и той за малко не изпусна таблата. — Всъщност, тя е отгатнала, когато сестрите помислиха, че си баща й.

— Мисля, че това е чудесно и за двама ви — великодушно каза Салима. — Какво има за обяд?

Очевидно нямаше проблеми с връзката им, и Саймън я погледна с облекчение.

— Салата „Цезар“ и омлет. Довечера ще се представя по-добре. Но първо да проверим захарта ти и да си вземеш хапчето.

— Добре — съгласи се Салима с усмивка.

Той остави таблата на бюрото й и се погрижи за необходимите неща. Салима беше свикнала с това.

— Само си помисли! Ако останеш с мен и мама, ще се радваме на великолепна храна през цялото време — каза тя.

— Сигурен съм, че това е единствената причина майка ти да ме иска — засмя се той, остави таблата до Салима и я докосна по ръката. После се обърна към Блейз: — Нашият обяд е в кухнята.

Тя целуна дъщеря си отново и я увери, че ще да се върнат след малко.

Салима взе айпода, сложи си слушалките и им пожела приятен обяд.

Те отидоха в кухнята.

— Как мина? — попита я Саймън, когато седнаха до масата.

Беше приготвил същото и за тях.

— Учудващо добре. Мисля, че отначало се стресна леко, но не беше истински изненадана. Каза, че го е подозирала.

— Много е умна.

Блейз кимна.

— И те харесва. Страхотно. Не се притеснява от разликата във възрастта ни. Не желае да се връща в „Колдуел“. Заяви, че иска да остане тук и да се запише в „Джулиард“ през есента.

Саймън не се изненада. Знаеше, че Лусиана лобира усилено в полза на „Джулиард“.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че това е правилното за нея. Прекалено голяма е за „Колдуел“. И обича уроците по пеене. „Джулиард“ ще е отлично място за нея.

— И си склонна да я задържиш у дома?

— Само ако успея да й намеря някого, след като ти си тръгнеш. Не мога да се грижа за нея сама. Няма ме по цял ден, а и пътувам много.

— Е, ще решим проблема някак. Хайде сега да ядем.

Справиха се с доста неща през последните два дни.

Понесоха някои тежки удари, но бяха по-близки от преди. И връзката им само се заздрави. Съобщиха на Салима за отношенията си и тя не се възпротиви. А сега искаше да напусне училище, да си остане у дома и да учи музика.

Саймън се наведе и целуна нежно Блейз. После се нахвърлиха върху омлетите. Всичко изглеждаше наред.