Даниел Стийл
Идеален живот (16)

16

Следващата седмица Блейз отиде да й направят генетичната проба. Тестът бе тежък и дори съществуваше риск от помятане, но щеше да им даде информация дали бебето е генетично здраво. А ако искаше да научи пола му, можеха да й го съобщят. Тя ги уведоми, че държи да узнае, и й обясниха, че ще се наложи да почака три-четири седмици за резултата. Беше нервна. След като реши да роди, се надяваше, че всичко с бебето ще бъде наред. То трябваше да се роди на първи октомври. Тя реши да съобщи на Салима, когато започне да й личи, което още не бе станало. Беше слаба и в отлична форма, а и бе едва в третия месец. Държеше да запази бременността си в тайна и от шефовете в телевизията. Подозираше, че няма да се зарадват много на новината, но тя щеше да си вземе съвсем кратък отпуск по майчинство, както бе направила със Салима. Не искаше да отсъства дълго. Трябваше да довърши безброй проекти, а и някой друг щеше да заеме мястото й, ако се бави. Тя все още се приспособяваше към идеята, че ще има бебе. Беше едва ли не в шок. През седмицата след генетичните изследвания замина за Южна Африка, а оттам за Лондон, където бе поканена на кралската сватба. Върна се в Ню Йорк след десет дни, с много истории за Салима и Беки. Продължаваше на бързи обороти, без бременността да я забавя.

— Водиш толкова интересен живот — каза Беки възхитено.

— Не е вярно — възрази Салима. — Все още се мотае с нас.

Вечерта отидоха на боулинг и се забавляваха чудесно. Салима каза, че заслужавала хандикап, а Блейз отвърна, че вероятно щеше да играе също толкова зле, ако не беше сляпа.

— Да, точно както ти не можеш да готвиш — закачи тя майка си. — А и Беки не може.

— Мога — възрази Беки. — Миналата седмица най-после приготвих истинско суфле.

Суфлето се бе превърнало в мания за нея. Ритуал за приемане в кръга на готвачите. И най-после бе успяла с него.

— Да, защото Саймън ти обясняваше какво да правиш. Все едно да оцветяваш детска книжка — подразни я Салима, но бе останала впечатлена от кулинарните умения на Беки.

— Е, все пак суфлето се получи. И аз го приготвих — заяви Беки гордо.

Блейз я харесваше все повече, а и Салима също. Блейз се опита да пренебрегне лекото свиване на сърцето си, когато Салима спомена Саймън. Знаеше, че той поддържа връзка с дъщеря й, макар да бе изчезнал напълно от нейния живот. С изключение на бебето в корема й, разбира се. Щеше да сподели със Салима, че Саймън е бащата на бебето, но не искаше никой друг да знае. Е, щеше да съобщи и на него, но след раждането. Засега обаче държеше да се предпази от интереса на пресата към бременността й. Надяваше се да запази тайната си и от шефовете до май или юни. Лекарката й каза, че може да пътува до август, а тъй като седеше зад бюро по време на сутрешните си предавания, зрителите нямаше да научат чак докато роди.

Блейз беше заета както винаги. Салима започна да се готви усърдно за рецитала си през май, след като мина прослушването в „Джулиард“. Лусиана я заведе на прослушването, докато Блейз беше в Лондон. Салима се надяваше да получи отговор през май или юни. Изпитваше огромно желание да я приемат в консерваторията и да бъде настанена в центъра „Линкълн“, където имаше по един преподавател на всеки трима студенти, класовете бяха малки и отделяха голямо внимание на учениците с увреждания.

Блейз трябваше да мисли за проучванията сред зрителите през май, които подлудяваха цялата телевизия по два пъти годишно. Планираха да излъчат интервюто й с краля на Мароко, защото продуцентите го смятаха за отлично. Тя преглеждаше купчина проучвания за новите си проекти в края на април, когато се обади лекарката й.

— Блейз Макарти — отговори тя делово и разсеяно. После чу гласа на гинеколожката:

— Здравей, Блейз. — И светкавично се върна на земята. — Получих резултатите от генетичните проби. Всичко е отлично — бързо добави тя, за да успокои тревогите й, а Блейз въздъхна облекчено, макар че досега не бе осъзнавала колко се притеснява.

— Това е чудесно. Благодаря ти.

— Все още ли искаш да разбереш пола на бебето?

— Да, много — отвърна Блейз със сълзи в очите.

Това бе важен момент. Бебето беше здраво. Всичко останало бе само глазурата на тортата.

— Момче е — съобщи й лекарката радостно.

Обичаше да съобщава подобни новини. Здраво бебе и щастлива майка. Блейз нямаше предпочитания за пола, но когато чу, че ще има момче, внезапно всичко й се стори много по-реално. Щеше да има син. Надяваше се той да прилича на Саймън. По бузите й потекоха сълзи.

Марк влезе в кабинета й, след като тя затвори, и се смая, когато я видя да плаче.

— Добре ли си? Какво е станало?

Той знаеше, че тъкмо е провела разговор с лекарката си, и се надяваше да не е сериозно болна.

— Добре съм — успокои го тя.

Той й подаде проучването за британския политик, замесен в международен скандал с пране на пари, а тя му върна старите проучвания заедно със забележките си. Марк спря до вратата и се обърна към нея.

— Хей, едва не забравих да ти кажа. Получаваш всички великолепни задачи. Изпращат те на филмовия фестивал в Кан. Третата седмица на май. А оттам — направо в Монако за „Гран При“. Ще ти резервирам стая в хотел „Дю Кап“.

Вместо да се зарадва, Блейз го погледна ужасено и едва не заплака.

— Мили боже! Не мога да остана там. Рециталът на Салима е в петък, последния ден от „Гран При“. Тя се готви от шест месеца. Не мога да го пропусна за нищо на света. Вечно й причинявам подобни неща.

Беше пропуснала дипломирането й от гимназията заради интервю с президента на Южна Корея. Просто не можеше отново да й го причини.

— Марк, трябва да се върна в Ню Йорк в петък следобед.

— Добре. Ще направя резервацията. Ще трябва да тръгнеш рано сутринта на последния ден от състезанието, или да приключиш работата още предишния ден.

Марк изглеждаше изпълнен със съчувствие. Знаеше какво означава рециталът за Салима. Блейз му разказваше за него от месеци.

— Ще се наложи да се справя. Салима никога няма да ми прости, ако отново я разочаровам.

Блейз незабавно написа имейл на Чарли, за да го предупреди, че трябва да си тръгне от „Гран При“ преди края. Беше твърдо решена да зарадва дъщеря си този път.

След като научи, че бебето е здраво и е момче, Блейз осъзна, че все по-често мисли за Саймън. Запита се дали не допусна грешка, като попита за пола. Сега вечно се чудеше дали синът й ще прилича на Саймън и как ще реагира той, когато чуе новината. Все още не смяташе да му съобщава по време на бременността. Не искаше да се натрапва в живота му. А и бе едва в четвъртия месец. Оставаше още много време. Но непрестанно мислеше за него.

През май, когато проучванията сред зрителите приключиха, рейтингите на Блейз бяха по-високи от всякога. Дори Зак дойде лично в кабинета й, за да я поздрави. Чарли й подари бутилка шампанско, което тя занесе на Беки и Салима. Отвориха го и Блейз наля по една чаша за двете момичета. Вдигнаха тост; тя наля само една глътка в своята чаша. Салима усети някак и я попита защо не пие повече. Блейз вечно се изненадваше от наблюдателността на дъщеря си. Слухът й бе невероятно изострен и веднага разбра, че чашата на майка й е почти празна.

— Някой в къщата трябва да остане трезвен — засмя се Блейз и смени темата.

Беше много щастлива заради рейтингите, които поне засега щяха да свалят напрежението от нея.

Две седмици по-късно тя замина за Кан и Монако. Отседна в хотел „Дю Кап“ по време на филмовия фестивал, после се пренесе в „Ермитаж“ в Монте Карло. И двата хотела бяха великолепни. Нямаше луксозен хотел по света, където Блейз да не е отсядала, нито пък курорт или спа, които да не бе посещавала, когато подготвяше интервю. И в двата хотела бяха отседнали огромен брой знаменитости. Харесаха й фестивалът и ралито, препускащо из улиците на Монако; винаги беше вълнуващо. Поканиха я на приеми в зашеметяващи вили и яхти, и дори в двореца при принца и принцесата. Не можеше да отрече, че животът й бе така бляскав, както хората твърдяха. Вечно бе заобиколена от кинозвезди и кралски особи, за които разказваше на Салима по телефона всеки ден. Дъщеря й съвестно продължаваше да се готви за рецитала и настояваше майка й да присъства.

— Отлитам за Ню Йорк сутринта в деня на рецитала — напомни й Блейз за пореден път. — Полетът ми е ранен, а благодарение на часовата разлика ще пристигна по обяд. Ще имам предостатъчно време за рецитала. Дори мога да ти помогна да се приготвиш.

Бяха купили дълга бяла копринена рокля, с която Салима изглеждаше великолепно; тя висеше в гардероба й от един месец. А дъщеря й и Лусиана бяха подбрали песните за рецитала, които най-добре подчертаваха богатия й глас. Салима писа на Саймън, че й се иска и той да присъства на рецитала. Но дипломирането в „Колдуел“ бе този уикенд и той трябваше да е там. А и бездруго не можеше да отиде на рецитала заради майка й. След четири месеца мълчание между тях, той се чувстваше неудобно. Често мислеше за Блейз. Когато питаше Салима, тя му отговаряше, че майка й е добре. Той се надяваше да е вярно.

Блейз звънеше на Салима от Южна Франция всеки ден и й разказваше за кинозвездите и събитията, които бе посетила. Но в края на пътешествието й Салима можеше да се съсредоточи само върху рецитала си. Когато дойде времето Блейз да се прибере, дъщеря й вече бе изпаднала в паника.

— Трябва да се успокоиш. Всичко ще бъде наред — увери я Блейз.

— Не, ще бъде ужасно. И внимавай да не изпуснеш самолета. Няма да го направиш, нали, мамо? Възможно ли е да те накарат да останеш по-дълго или да те изпратят някъде другаде?

Подобни неща се бяха случвали преди и Салима се страхуваше, че майка й няма да успее и този път.

Блейз също се изнерви и стана два часа по-рано, отколкото трябваше, за да стигне навреме до летището. Беше предупредила в телевизията, че й се налага да се прибере по-рано.

Тя се изнесе от хотела рано и лимузината я откара до летището в Ница. Полетът й беше директен. Тя подаде билета и паспорта си на гишето на „Ер Франс“, когато пристигна на летището. Знаеше, че всичко е наред и дори е подранила с половин час.

— Съжалявам. — Агентката я погледна притеснено. — Полетът ви е отменен. Имахме технически проблем и самолетът не пристигна от Ню Йорк.

— Не! — паникьоса се Блейз. — Не е възможно. Трябва да стигна до Ню Йорк.

Не можеше да позволи това да се случи.

— Разбирам — любезно отвърна служителката. — След два часа ще пристигне друг самолет. Полетът ви за Ню Йорк ще отлети в дванайсет.

Блейз пресметна набързо. С часовата разлика, минаването през митницата и пътя от летището, можеше да се добере до апартамента около два, най-късно три часа. По-късно, отколкото бе обещала на дъщеря си, но рециталът бе чак в седем, а Салима не възнамеряваше да излезе преди шест. Тъли щеше да ги закара, а фризьорката щеше да пристигне в три, за да направи прическата на дъщеря й.

— Добре — кимна Блейз, твърдо решена да не се ядосва.

Въпреки закъснението, нямаше да разочарова Салима. Чарли прояви голямо разбиране, когато му обясни, че не може да присъства на последния ден на ралито. Екипът му щеше да довърши работата вместо нея. Блейз посети всички други събития през седмицата и обясни на Чарли, че разполага с огромно количество заснет материал.

Тя се настани в салона за пътниците от първа класа и зачака полета си. В единайсет отиде до гишето, за да се увери, че се движат по разписание. Жената погледна компютъра си и се усмихна на Блейз.

— Всичко е наред.

— В колко часа ще се качим в самолета?

Блейз нямаше търпение да потегли. Още не бе съобщила на Салима за закъснението. Не искаше да я тревожи, а щеше да се прибере достатъчно рано, за да й помогне да се облече.

— В единайсет и петдесет — отговори жената спокойно.

Но широките усмивки на служителите на авиолинията започваха да изглеждат фалшиви.

— Значи полетът закъснява. Трябваше да излетим в дванайсет. Ако започнете да настанявате триста пътници в единайсет и петдесет, ще излетим с един час закъснение.

— Винаги наваксваме времето във въздуха — успокои я агентката.

Тези отговори би трябвало да успокоят наивните пътници, но Блейз бе наясно с положението. Пътуваше често и познаваше безличните изрази, с които лъжеха пътниците. Но този път тя не бе съгласна да я лъжат.

— Тук ли е самолетът? — вбесено попита тя.

Жената в униформа на „Ер Франс“ незабавно се настрои отбранително. Служителите не обичаха пътници като Блейз, които настояваха за точна информация.

— Разбира се — отговори тя високомерно.

Но в дванайсет и петнайсет още не се качваха в самолета, и Блейз започна да се паникьосва.

— Слушайте, трябва да стигна до Ню Йорк колкото може по-скоро. А не вярвам, че самолетът ви е вече тук. Нямам време за губене. Ако отлетя до Париж, какъв полет мога да хвана, за да се добера до Ню Йорк?

Заминаването за Париж щеше да я забави, но може би по-малко от самолета от Ница, който можеше да не отлети още няколко часа. А и тя вече не вярваше на нищо, казано от служителката. Бе се доказвало, че е права, вече безброй пъти, но днес наистина беше важно. Предпочиташе да накара президента на Съединените щати да я чака, отколкото да закъснее за рецитала на Салима, или да го пропусне напълно, което бе още по-ужасно. Тя потрепери.

Агентката отново провери в компютъра. Каза, че имало полет за Париж след десет минути и вратите още не били затворени, но куфарите на Блейз се намирали в багажното на директния полет. А служителите не можели да я настанят в самолета за Париж, преди да свалят багажа й от другия.

— Това означава, че ще изпусна самолета за Париж. Добре, да свалим багажа веднага. Какво друго можете да ми предложите?

— Има друг полет за Париж след един час.

— Чудесно — кимна Блейз, като си напомни да диша дълбоко и да не губи самообладание.

— Но е пълен. Има само едно място във втора класа, на последната седалка. Ще го вземете ли? — попита служителката злобно, доволна, че наказва Блейз заради неприятностите, които й създава.

— Ще го взема — не се поколеба Блейз.

Жената въведе информацията в компютъра, после поклати глава. Блейз едва потисна желанието си да я удуши.

— Съжалявам. Имаше грешка в компютъра. На тази седалка е настанено бебе. В този полет няма места.

— Кога може да стигна до Париж, а оттам до Ню Йорк?

— В три часа. Можете да направите връзка с полета ни в пет и четирийсет до летище „Кенеди“.

— В колко каца? — процеди Блейз през зъби.

— В седем и петдесет и пет местно време.

Осем часа. Блейз пресметна светкавично. Ако кацне в осем, щеше да си прибере багажа и да мине през митницата около девет и да се добере до града в десет. А това означаваше, че ще изпусне целия рецитал.

— Не ми върши работа — въздъхна тя отчаяно. — Кой друг град можете да ми предложите, за да излетя за Ню Йорк? Лондон, Цюрих, Франкфурт. Каквото и да е. Трябва да съм в Ню Йорк най-късно в шест, което означава, че трябва да кацна най-късно в четири.

В Ница вече бе един часът и директният полет още не бе обявен.

— И багажът ми още не е свален от този самолет — добави Блейз.

— Днес имаме частична стачка на носачите. Един от всеки трима не дойде на работа.

Добре дошли във Франция.

— Прекрасно.

Блейз беше готова да убие някого и с радост би оставила багажа си във Франция, ако можеше да стигне до Ню Йорк по някакъв начин. Но дори това не бе възможно.

След миг съобщиха, че полетът, обявен за девет сутринта, ще излети в три, а пътниците трябва да се настанят в два и десет. Блейз отново запресмята наум. Полетът щеше да кацне в пет часа местно време, а тя щеше да е в града в седем. Не можеше да помогне на Салима да се приготви и да я закара до залата. Щеше да се наложи да отиде направо там. Но ако имаше още закъснения, щеше да е загубена, и въпреки добрите си намерения щеше да пропусне рецитала, за който дъщеря й се готвеше от месеци.

— Струва ми се, че полетът в три е най-подходящ за мен — каза Блейз на агентката.

— И аз така си мислех, госпожо — отвърна тя със стиснати устни.

— Не, мислехте го, когато трябваше да излетя в девет часа, а после в дванайсет. Но нито едно от двете не се случи. И ако проклетият самолет още не е тук, за да се качим в два и десет, ще изпадна в истерия на летището — заплаши я Блейз, която започваше да губи самообладание. — Трябва да се добера до Ню Йорк.

— Сигурна съм, че ще стигнете, госпожо. Опитайте се да проявите търпение.

— Слушайте — каза Блейз, готова да лъже, за да ги впечатли. — Казвам се Блейз Макарти. Репортер съм в телевизията и довечера ще интервюирам президента на Съединените щати, затова трябва да стигна до Ню Йорк.

Беше готова на всичко, за да се добере до града, дори да лъже. Не можеше отново да разочарова Салима.

— Много добре, ще ви качим в самолета първа — отвърна жената, сякаш онези, които са настанени първи, щяха да излетят преди останалите.

Всъщност, нямаше никаква разлика, освен че можеше да се нахвърли върху шампанското по-рано. Но за съжаление, в момента не пиеше, а алкохолът определено щеше да й помогне.

Единственото, което имаше значение сега, беше Салима. Блейз би платила двойна цена за билета, ако това можеше да й гарантира, че ще стигне навреме.

— Да свалим ли багажа ви от самолета, госпожице Макарти? — попита агентката с празна усмивка.

— Разбира се, че не. Тъкмо се разбрахме, че вземам този полет. Защо да сваляте багажа ми сега, особено след като не го направихте по-рано, когато аз настоявах за това, а вие ми обяснихте, че носачите стачкуват?

— Да, наистина стачкуват.

— Чудесно. Просто ми оставете багажа в самолета.

Блейз прибра разписките за багажа в чантата си.

Написа съобщение на Салима, че полетът й закъснява, но ще присъства на рецитала. Щяха да се срещнат в концертната зала. В Ню Йорк бе едва седем сутринта и Блейз бе сигурна, че дъщеря й още спи. Съобщението от Салима се получи след секунди. „Моля те, моля те, ела си. Имам нужда от теб.“ Сърцето на Блейз се сви, когато прочете думите на дъщеря си, и й прилоша. Сутринта бе кошмарно стресираща, а и тя се страхуваше, че може да има още закъснения. „Обещавам, че ще съм там“, написа тя бързо, а Салима й отговори „добре“. Блейз се надяваше, че не е излъгала дъщеря си.

След това тя зачака напрегнато, докато обявиха полета за Ню Йорк. Започнаха да настаняват пътниците в два и петнайсет — още пет минути закъснение. Блейз се завлече изморено до мястото си, седна и отказа предложените списания, вестници, портокалов сок и шампанско. Прие само бутилка вода, облегна се и се замоли да затворят вратите. Писа на Салима, че вече е в самолета, а после трябваше да изключи телефона, преди да получи отговор. В три и петнайсет бавно се отдалечиха от ръкава. А вече трябваше да е кацнала в Ню Йорк. Най-после излетяха. Тя седя нервно, поглеждайки часовника си непрестанно през първите два часа, а после се предаде. Не можеше да направи нищо повече. Щеше да се наложи да профучи през летище „Кенеди“. Преди да подремне на удобната седалка, тя каза на стюарда, че иска потвърждение за ВИП услуги, за да премине бързо през проверката и митницата. Излъга и него, че бърза за интервю с президента. Не знаеше дали й повярва, но я увери, че ще направи всичко възможно. После тя гледа част от филм и заспа. Събуди се, когато поднесоха храната, от която не хапна почти нищо. След това три различни стюардеси я помолиха за автограф. Блейз беше в лошо настроение, но все пак се съгласи. През останалата част от полета беше нервна и напрегната и на всеки половин час проверяваше колко още им остава.

— Мислех, че трябва да наваксате времето във въздуха — каза тя нетърпеливо.

— Да, но днес летим срещу вятъра.

Блейз имаше чувството, че трябва да се бори с „Ер Франс“, с ветровете и цялата вселена. Досега пътуването й беше пълен кошмар от противоречия, закъснения и лъжи, стандартни за всички авиолинии в целия свят. „Ер Франс“ не бяха уникални.

Усещаше нежното закръгляне на корема си под одеялото. След няколко дни влизаше в петия месец и носеше широки поли и блузи, които прикриваха издутината. Наистина не й личеше, ако човек не се вгледа внимателно, но тя знаеше, че скоро и това ще стане. Навремето криеше бременността си със Салима до края на шестия месец, но после я разкриха. Тогава беше млада телевизионна звезда, току-що започнала кариерата си, и хората се радваха на бременността й — дори продуцентите й. Тогава беше на двайсет и седем. Но не мислеше, че някой ще е така доволен сега, когато бе на четирийсет и седем и неомъжена. Подозираше, че Зак никак няма да се зарадва, особено ако това им създаде проблеми. Блейз възнамеряваше да не допуска проблеми, но все пак се тревожеше. Бременността й можеше да въодушеви Зак да търси нова Сузи Куентин. Или по-лошо — нова Блейз Макарти. Но тя не можеше да направи нищо. Трябваше да вземе няколко седмици отпуск заради бебето. Тя приглади полата над корема си и се помоли самолетът да кацне по-скоро в Ню Йорк. Засега се движеха по разписание и единственото, което можеше да ги забави допълнително, бе, ако се наложи да кръжат над летището поради буря или натоварен трафик.

Тя изпи чаша чай и хапна малко, преди да кацнат. Менюто се състоеше от гъши пастет, пушена сьомга, сирене и шампанско. Блейз пропусна шампанското. Двайсет минути преди да кацнат, стюардесите разчистиха всичко и ги помолиха да вдигнат седалките си. Блейз отиде да се среше и внезапно осъзна, че трябва да отиде на концерта с тъмносиния ленен панталон, бялата риза и сандалите, с които беше в момента. Нямаше да има време да се прибере у дома и да се преоблече. Бързо си изми зъбите, среса се и се гримира. Изглеждаше много изискана и безукорна, когато се върна на мястото си. Дори с небрежни дрехи приличаше на звезда. Но Салима не я интересуваше как е облечена, стига да е там навреме. И Блейз се замоли на Бога да успее да изпълни обещанието, което бе дала на дъщеря си.

В Ню Йорк бе 5,01, когато кацнаха, и я чакаше ВИП придружител от „Ер Франс“. Свалиха я първа от самолета и буквално се затичаха с нея към имиграционната проверка, после я изчакаха да си вземе куфарите. Портиер и ВИП служител я преведоха през митницата, където тя заяви, че няма нищо за деклариране. Беше 5,29, когато изскочи от летището. Марк й беше уредил кола с шофьор, тъй като Тъли беше със Салима. Блейз й написа съобщение веднага щом се настани в колата. Е, поне се опита, тъй като батерията й беше паднала. И Салима нямаше представа, че майка й е пристигнала и се намира в колата. Опита да й звънне от телефона в колата, но мобилният на дъщеря й бе изключен.

Шофьорът се справи отлично с натовареното движение. Беше шест и четирийсет и пет, когато стигнаха до център — „Линкълн“. Салима щеше да пее в зала „Алис Тъли“. Блейз изскочи от колата, профуча през площада и извади билета, който бе сложила в чантата си още в Ница. Лусиана й бе уредила място на първия ред, както и места за Беки и Марк. Блейз беше задъхана, но щастлива, когато се стовари на стола между тях. Марк я погледна с облекчение и се усмихна. Блейз вдигна глава към празната сцена с огромния роял. Имаше още двама изпълнители, освен Салима, но тя щеше да е първа. Блейз едва успя да се добере до залата навреме и внезапно осъзна, че това й се случва за първи път. А никога не се бе стремила толкова да се прибере у дома. Нещо се беше променило. Държеше да не разочарова дъщеря си и бе направила всичко възможно да не го допусне.

Публиката се настани и лампите угаснаха. Блейз затаи дъх. След секунда Салима се появи на сцената заедно с Лусиана, която я отведе до средата, близо до публиката. Дъщеря й изглеждаше тъжна и притеснена и Блейз разбра, че Салима не знае, че майка й е там.

И с неочакван, изненадващ жест Блейз скочи от мястото си, пристъпи към сцената и каза достатъчно високо:

— Тук съм.

Салима я чу и незабавно засия. А след миг представлението започна. Салима пя като ангел, а публиката я аплодира гръмовно, когато се поклони. После Лусиана я отведе гордо от сцената. Вълнението от успеха бе изписано на лицето на Салима, а Блейз не спря да плаче през цялото време, докато дъщеря й пееше. Това бе най-прекрасната вечер в живота й.

После отиде при нея зад кулисите и Салима се хвърли в прегръдките й.

— Ти дойде! Успя! Мислех, че няма да си тук.

— Едва не отвлякох самолета, за да се прибера навреме. Вбесих служителката в салона на първа класа в Ница. И се добрах дотук две минути преди да излезеш на сцената.

— Благодаря ти, че ми каза, че си тук — отвърна Салима. — Изпълнението ми нямаше да е същото, ако не знаех. Направих го заради теб, мамо.

Блейз отново избухна в сълзи. Гордееше се безкрайно с дъщеря си. Лусиана също беше щастлива. А Салима се върна на сцената, за да се поклони отново в края на представлението.

Блейз заведе дъщеря си, Марк и Беки в „Сиприяни“ след рецитала, а Лусиана се присъедини към тях малко по-късно. Салима заяви, че умира от глад, защото не беше яла цял ден, разтреперана от нерви. Блейз отново й повтори колко великолепно бе изпълнението й. Лусиана го беше записала и Блейз нямаше търпение да го гледа отново.

На път към ресторанта Салима написа бързо съобщение на Саймън, за да му разкаже колко добре е минал рециталът й. Остана пред ресторанта за минута, за да чуе отговора му. Саймън й каза, че е ужасно горд с нея, и я помоли да му изпрати диск. Салима му обеща и добави, че майка й пристигнала точно навреме за изпълнението й.

Салима изглеждаше великолепно с бялата копринена рокля, а и Беки си беше купила нова рокля от „Барнис“. Блейз се пошегува, че на нищо не прилича в сравнение с тях — със златни сандали, риза и панталон, кошмарно измачкани след осем часа в самолета.

— Нямаше да има проблем, дори ако се беше появила гола, мамо. Толкова се радвам, че си тук — усмихна се Салима.

— Аз също — съгласи се Блейз и я хвана за ръката, после се наведе и я целуна.

Никога в живота си не бе изпитвала такава гордост: от Салима заради постиженията й, усърдната работа и зашеметяващото изпълнение, и от себе си, че най-после се бе появила във важен за дъщеря й момент. За първи път телевизията бе на заден план. Това бе най-щастливата вечер в живота на Салима, а и в този на Блейз. И докато се усмихваше радостно на дъщеря си, Блейз усети бебето да рита за първи път.