Даниел Стийл
Идеален живот (6)

6

Следващият ден започна по-добре за Блейз. Влезе в кухнята малко преди пет, като очакваше да види там Саймън, който да й подаде чаша кафе. Но той се опитваше да не допуска същите грешки повторно. Кафето й беше горещо и я чакаше, но Саймън го нямаше и вратата му бе затворена. Беше подредил масата и бе оставил вестниците на нея. Кафето й беше готово, но не се налагаше да гледа учителя. Беше чудесно, и тя тръгна за работа в много по-добро настроение.

Предаването й мина гладко, а когато се прибра в кабинета си, тя помоли Марк да й намери учител по музика. Той я изгледа изненадано.

— Искаш да вземаш уроци по пеене? Ще добавиш ли и танци? Това има ли нещо общо със Сузи Кю? Добавяш и водевил към предаването си?

Тя се засмя на реакцията му. Идеята му определено беше интересна.

— За Салима. Тя има великолепен глас и новият й личен асистент сигурно й е предложил да взима уроци. Идеята не е лоша, особено след като тя ще е у дома няколко месеца. Пеенето ще й осигури заетост.

Марк също одобри идеята.

— На кого да се обадя? — зачуди се той, тъй като поставената му задача бе необичайна.

— Ти решаваш. Звънни в „Джулиард“^[1]. Те ще те насочат. Може някои от студентите им да дават частни уроци. Мисля, че има и гимназия за изкуство и музика. Моля те, потърси нещо.

— Добре — обеща той.

По-късно звънна в „Джулиард“ и му дадоха няколко имена. Той остави съобщения на всички и докладва на Блейз.

— Как върви с новия тип, между другото? — попита Марк.

— Не съм сигурна. Вчера сутринта бях готова да го убия, когато застана пред очите ми в пет сутринта. Снощи обаче сготви вечеря, достойна за „Ла Гренюи“, и свири на пиано, докато Салима пееше, а после й внуши, че иска да взема уроци по пеене. Определено отваря света пред нея. Аби беше домошарка и обичаше уюта вкъщи. Саймън отваря всички врати и прозорци и вкарва свеж въздух. Дори я накара да мие чинии. Не знам, може и да свърши работа. Поне докато тя се върне в училище. Различно е. Но той й измисля занимания. Няма спор, че е много умен.

— Мислиш ли, че си пада по нея? Имам предвид свиренето на пиано и всичко друго.

— Не, не мисля. Смятам, че опитва да разбере какво я интересува, за да се сближат по този начин. Той е много почтен човек. Има безукорни маниери, добре възпитан е и се държи идеално с нас. Просто е странно да има мъж у дома. Не съм свикнала с това.

— Може да се отрази добре и на двете ви — отбеляза Марк многозначително.

Тревожеше се, че Блейз вечно е сама. Беше му тъжно, че на четирийсет и седем тя не бе излизала на среща от четири години. Виждаше му се нередно. Тя беше красива жена и чудесен човек, талантлива и умна. Марк знаеше историята с Андрю Уейланд и колко силно той нарани Блейз. Тя приличаше на измъчен призрак цяла година след раздялата им. Но вече минаха четири години, а тя напълно се откъсна от света на флиртовете.

Чувстваше се прекалено удобно сама. А на Марк това никак не му харесваше. Блейз заслужаваше много повече. Кариерата й, макар и страхотна, не беше достатъчна, независимо че тя мислеше така. Според Марк, успехът бе нещо мимолетно. Ново лице като Сузи Кю можеше да се появи и да я измести от работата й.

Следобед Блейз долови полъха на новия вятър. Обядва зад бюрото си и вдигна глава, за да види имейла, който се появи на компютъра й. Прочете го и се вторачи в него. После го прочете отново. Президентът на новинарския отдел бе подал оставка, съблазнен от изкусителното предложение на друга телевизия, и бе сменен. Тя знаеше от собствен опит, че сега всичко щеше да се промени. Новият президент бе на трийсет години и тя знаеше каква е репутацията му. Всички в бизнеса го познаваха. Беше преуспял играч и някои го считаха за ренегат. Преди беше работил в друга телевизия. Обичаше риалити предавания, защото бяха изключително евтини, а рейтингите им бяха високи и носеха сериозни суми. Беше прочут с това, че уволнява хората без предупреждение. Едно спадане в рейтингите, и си история. А той намираше някой по-евтин, с когото да замени таланта, който според него изкарваше прекалено много пари. Биваше го в работата му, и щеше да наблюдава Блейз като ястреб. Като че ли си нямаше достатъчно проблеми в момента. Тя определено се чувстваше в паника, когато заговори на Марк за Зак Остин.

— Чувал съм, че е гадно копеле — прошепна й той, сякаш вече и стените имаха уши. — Никой не е в безопасност, когато той е начело.

Остин идваше от развлекателна телевизия и Блейз се страхуваше, че ще иска да оживи положението, вероятно с таланти, близки до неговата възраст. Тя определено се тревожеше. Дори в нейното положение не можеше да се чувства в пълна безопасност. Изкарваше повече пари от всички други в ефира, и ако той можеше да я замени с някой по-евтин, по-млад, когото счита за също така добър, нямаше да се поколебае. Блейз бе огромна мишена и имаше чувството, че Зак Остин щеше да се цели в нея.

Тя бе нервна развалина, когато се прибра у дома, и Саймън забеляза напрежението й.

Той приготви поредната вкусна вечеря, макар и по-проста от предишната, тъй като знаеше, че Блейз внимава какво яде. Сготви ризото, печено пиле, зелен фасул и плодова салата. Изядоха абсолютно всичко. Тя остана за момент в кухнята, докато той разчистваше. Салима се бе прибрала в стаята си и искаше отново да попее с него. Той я бе водил на остров Елис през деня. Смяташе, че тя трябва да напише тема за острова за курса си по американска история.

Блейз си наля чаша чай от лайка, който той бе направил. Саймън я погледна предпазливо и попита:

— Добре ли си? — Беше разтревожен, че е прекрачил границата.

Но пък тя изглеждаше притеснена и разсеяна още по време на вечерята. Блейз поклати глава, а после реши да отговори честно.

— Не, не съм. Назначиха нов шеф на отдела, който не знае нищо за новините. Той идва от развлекателния бизнес. Май всички ще трябва да си извадим балетните пантофки.

Саймън се втрещи.

— Шегуваш ли се? Ти си Блейз Макарти, легенда по целия свят. Хората, които яздят камили в пустинята, знаят коя си.

Тя сви рамене.

— Може и така да е. Но шефовете в телевизията не се впечатляват като теб и хората с камилите. Винаги вярват, че сме заменими, и непрестанно търсят някой по-млад и по-евтин. Аз им струвам цяло състояние. И въобще не им пука за „легендата Макарти“. Те вземат решенията, тъй като подписват чековете. Както е казал някой веднъж — който плаща, поръчва музиката. Така е. Според тях аз съм само наета слугиня. В този бизнес няма нищо сигурно, а колкото по-дълго съм в него и колкото повече остарявам, толкова по-голям е шансът да се отърват от мен рано или късно. Всъщност, вече подготвят едно момиче, което да заеме мястото ми. Просто още не е готова. В противен случай щях да се озова на опашката за безработни или да правя репортажи за кучешки конкурси.

Саймън изглеждаше ужасен. Според него, Блейз беше звезда. Но тя си знаеше, че непрестанно й се налага да се бори. Думите й му прозвучаха вярно и му отвориха очите за стреса, в който тя живееше ежедневно. Преди той смяташе, че прочута личност като нея никога не се страхува и е в безопасност. А се оказа, че й се налага да се тревожи много повече. Той се зачуди дали Блейз се притеснява и за парите; надяваше се да не е така. Очевидно разчиташе само на себе си. Наоколо нямаше никой, който да я подкрепя. И докато я слушаше, Саймън разбра, че не е достатъчно да си звезда.

Беше самотен и плашещ живот. Той не би заменил мястото си с нейното за нищо на света. Въпреки цялата й слава и великолепие, детето й се нуждаеше от специално внимание, което обаче нямаше да го излекува, а тя се опитваше да му осигури добър живот. И никой не й помагаше. Нямаше партньор и бе съвсем сама. Живееше в постоянен стрес. Саймън се зарадва, че работата му е толкова различна от нейната, и изпита дълбоко уважение към нея. Е, той поне можеше да помогне на Салима.

Саймън погледна Блейз със съчувствие, а тя му се усмихна изморено. В същия миг Салима влезе в кухнята и му каза да побърза. Искаше отново да свири на пианото, за да й акомпанира. Беше се забавлявала предишната вечер. И не разбра, че той водеше сериозен разговор с майка й. След минута Саймън излезе от кухнята със Салима.

Малко по-късно, когато ги чу от стаята си, Блейз затвори очи и се вслуша в чистия и нежен глас на дъщеря си. Салима пееше стари песни на Барбара Стрейзънд, а после мина на госпъл, който Блейз винаги бе обичала.

Замисли се за Зак Остин. Надяваше се той никога да не намери причина да я уволни и да даде мястото й на някой друг. Искаше й се Саймън да е прав и тя да е недосегаема поради статута си. Но точно фактът, че бе звезда, я излагаше на още по-голям риск. Върхът бе самотно място. А Саймън тъкмо бе прозрял това за първи път. Повечето хора никога не го научаваха.

Блейз не успя да заспи, което никак не я изненада, и реши да работи до късно. Съсредоточаването върху работата винаги я успокояваше. Правеше проучвания за няколко политически профила, които искаше да предложи на Чарли. А тъй като сега Зак Остин я наблюдаваше, напрежението се засилваше. Налагаше й се да е по-добра от всякога, за да оправдае съществуването си и да удържи позицията си, макар че рейтингите все още я обичаха. Но при промени на управата човек никога не можеше да е в безопасност. Тя свърши в два през нощта и тъкмо си топлеше чаша мляко, когато Саймън я чу и влезе в кухнята. Той също още бе облечен.

Блейз му си усмихна и си наля мляко. В този късен час, изморена и разтревожена, тя изглеждаше уязвима и много по-млада, отколкото беше. Саймън също изглеждаше изморен. Беше чел стари имейли от Мег, чудейки се как се бе забъркал в такава каша, как бе жертвал достойнството и бе извършил нещо нередно. Мегън беше омъжена, и въпреки неизпълнените й обещания той продължи да се вижда с нея. За него любовта звучеше като евтино оправдание. Знаеше разликата между добро и зло, и за първи път се хващаше с омъжена жена.

— Ти и Салима звучите страхотно заедно — направи му комплимент Блейз и седна до масата. Той се усмихна. — Ако всичко друго се провали, можем да отворим ресторант и нощен клуб. Ти ще готвиш, двамата ще пеете след вечеря, а аз ще сервирам — пошегува се тя. Той се засмя и я успокои:

— Това никога няма да стане. Може да ти създадат трудности, но биха постъпили самоубийствено, ако се отърват от теб. Ти си икона.

— Дори иконите ги уволняват. Ако рейтингите ми спаднат някога, ще ми видят сметката за пет минути.

— Ама че кошмарен живот — отбеляза той. — В бързото платно. Цената е прекалено висока. Струва ли си? — попита той прямо, изпълнен с любопитство.

Харесваше откровеността на Блейз. Имаше чувството, че може да я попита всичко и тя ще му каже истината. Беше я преценил добре. Точно по тази причина с Хари все още бяха приятели. Блейз бе жена, която заслужаваше безкрайно уважение.

— Понякога си струва — замислено отговори тя. — Обичам си работата. Вълнуваща е. Предполагам, че е и блестяща, но не това е причината да се занимавам с нея. Може би обичам предизвикателствата. Забавлявах се в продължение на години. Но вече не обичам несигурността и напрежението. Все едно да играеш руска рулетка всеки ден. Залозите са доста високи. Пристрастяваш се към играта.

— Не мисля, че аз бих могъл да се справя с подобна работа — призна той. — Всъщност, знам, че не мога. Не обичам риска. Не съм комарджия и предпочитам спокоен живот. И не обичам да играя по правилата на другите. Родителите ми ме научиха на това. Баща ми е изобретател и ме научи да разсъждавам нетрадиционно. Майка ми също е страшно ексцентрична. Нетрадиционното мислене е причината да се заема с тази работа. Уча децата да не приемат никакви ограничения. Ако могат да мечтаят за нещо, значи могат да го направят. Баща ми ме убеди в това.

— Но защо в „Колдуел“? — попита Блейз, която също хранеше любопитство към Саймън.

Той беше прекалено умен, за да се погребе в малко училище в Масачузетс. Блейз вярваше, че е способен на нещо много повече.

— Не знам. Лесно и удобно е. Бих искал да работя в по-голямо училище като „Пъркинс“ край Бостън или някое от прочутите училища за слепи тук, в Ню Йорк, например Института за специално образование. Но си останах в „Колдуел“. Започнах връзка с една жена и не исках да напусна. И досега не бях решил проблема. Бях хванат в капан. Мисля, че затварянето на „Колдуел“ за няколко месеца е точно това, от което имах нужда.

— Имал си връзка с жена от училището?

Той кимна.

— Да, учителка. Омъжена, с три деца. Каза ми, че се развежда. И вместо да я изчакам да го направи, аз се хванах на въдицата. Знаех, че е нередно, но бях самотен, а тя беше отегчена. Не бях имал връзка доста време и се влюбих лудо в нея. Три години по-късно, тя все още е омъжена и изтъква хиляди причини за това, че не напуска съпруга си. А това противоречи на всичко, в което вярвам. Не мога да продължа повече. Тъкмо й го съобщих.

— Може би тя ще го напусне сега — каза Блейз и се замисли за Андрю.

Той не бе напуснал съпругата си, когато Блейз сложи край на връзката им. Тя все още вярваше, че ако я обичаше, щеше да го направи. Но някои хора просто никога не напускат семействата си. Лъжат и изневеряват, докато ги разкрият, а после го правят отново с някой друг.

— И аз направих същото — честно призна тя и Саймън я погледна любопитно. — И аз знаех, че е нередно. Същата история. Той твърдеше, че се развежда. Но просто ме лъжеше. Вярвах му цяла година. После въздушната кула се срути, когато открих истината. Разделих се с него и смятах, че тогава той ще напусне жена си и ще се върне при мен. Но той не го направи. Все още е с нея, макар че минаха четири години. Обажда ми се понякога и говоря с него. Знам, че не би трябвало, но си нямам никой друг, а той отново ме кара да се чувствам ужасно. Някои хора имат талант за това — добави тя тъжно. Саймън се усмихна.

— Мразя нечестността — каза той с измъчен поглед.

— Тя лъже и него, и мен. Как може да имаш връзка, основана на лъжи?

— Не може — отвърна тя. — Опитах се. Мислех, че той е честен с мен, което може би е още по-лошо. Но в крайна сметка лъжата те настига. Научих си урока и оттогава не съм излизала с никого. И това дори не ми липсва — каза Блейз, но се замисли и се поправи:

— Всъщност, не е съвсем вярно. Липсва ми, но не ми липсва болката от връзката ни, нито цената, която трябваше да платя. Не бих го направила отново.

— Нито пък аз — съгласи се Саймън. — Значи не ти липсва да имаш човек в живота си?

— Липсва ми. Но не и той. А и винаги съм била влюбена в работата си, което ми помага. Винаги, когато ми се е налагало да избирам приоритетите си, избирах работата. Чувствам се виновна заради Салима, но тя ми прощава и ме приема такава, каквато съм. Просто така стоят нещата. Когато се омъжих за баща й, бях по-влюбена в кариерата си, отколкото в него, и той го знаеше. Успехът е зашеметяващо нещо. Но не съжалявам, а и останахме приятели. Съжалявам единствено за женения негодник, който ме лъжеше нагло и с когото изобщо не биваше да се хващам. Вероятно единственият мъж, когото някога съм обичала истински, е първият ми съпруг. Омъжих се за него, когато бях малко по-голяма от Салима, и овдовях на двайсет и три години. Той беше оператор за Си Ен Ен и бе убит от снайперист. След това се интересувах само от кариерата си. Тя не ме нараняваше като любовта. Хората умират, изневеряват, лъжат, разочароват те. А работата си е работа.

— Много самотен живот — отбеляза той със съчувствие. — Моите родители все още са влюбени един в друг, а са женени от трийсет и пет години. Много са сладки заедно, макар че майка ми е доста откачена и дрънка всичко, което й дойде наум. Ужасно се срамувах от това като малък. Баща ми го харесва. Но като дете не го намирах за особено чаровно.

Блейз се усмихна на описанието на родителите му. Звучеше, все едно са интересни хора.

— Моите родители бяха съвсем обикновени. Баща ми беше месар, а майка ми — учителка. Бяха много работливи, с добри ценности. Баща ми винаги повтаряше, че работата е всичко и трябва да се занимавам с нещо, което обичам. Схванах посланието. Но не ми казаха нищо за любовта. Бях единственото им дете. И двамата загинаха при катастрофа, докато учех в колежа. Оставиха ми застрахователна полица, която ми помогна да завърша, а след това се оправях сама. Израснах в Сиатъл и започнах работа там, като момиче, съобщаващо прогнозата за времето — усмихна се тя. — Глупава длъжност, но ме вкара в телевизията. След това — Сан Франциско и Ню Йорк, а сега съм тук и всеки ден се боря за мястото си. Не ти обясняват това в началото. Сигурно го пише с дребен шрифт в договора.

— Караш ме да мисля, че би трябвало да правя нещо повече — честно призна той. — Досега карах по лесния път. Започнах работа, която мога да върша без много предизвикателства. А когато ти си била на моята възраст, вече си била звезда, омъжвала си се два пъти и си имала дете. Не е лошо — възхитено каза той.

Блейз беше изминала дълъг път от месарницата в Сиатъл. А Саймън започна леко. Баща му имаше престижна работа в академичния свят, майка му имаше пари и все още бяха живи и женени. Той се зачуди дали в това се крие разликата. Може би животът беше прекалено лесен за него. Семейството му винаги го беше подкрепяло и стоеше зад него. А Блейз можеше да разчита само на себе си.

— Не е прекалено късно — напомни му тя усмихнато. — Още си дете.

— На трийсет и две човек не е дете — сериозно отвърна той, макар да й приличаше на такова от време на време.

Тя беше петнайсет години по-възрастна от него, а тези петнайсет години бяха пренаситени с предизвикателства и проблеми.

— Точно по тази причина приключих връзката с онази омъжена жена. Не искам да прахосвам следващите петнайсет години в чакане някой да си оправи живота, докато съсипва моя. Най-после трябваше да помисля за себе си.

— А ще останеш ли в „Колдуел“? — попита Блейз.

— Не знам. Може би не. Искам да изпратя молби в по-големи училища, докато съм тук, за предпочитане в голям град, където ще имам по-пълноценен живот. А и не желая да попадна в същия капан с нея, ако остана в „Колдуел“. Налага се да се върна там заради договора, но не знам какво ще правя, след като изтече.

— Мисля, че си способен на много повече — искрено каза тя, а той се трогна от думите й.

Уважаваше я страхотно, още повече сега, когато я видя в дома й, разбра какви са възгледите й и научих точно какво прави и на какъв стрес е подложена. Блейз призна, че невинаги е отделяла достатъчно време за дъщеря си, но беше честна и почтена жена.

— Благодаря ти. Поне бих искал да опитам — отвърна Саймън. — В противен случай никога няма да знам. Не изпитвам нужда да съм звезда. Просто държа да съм най-добрият в това, което работя.

— От това, което виждам досега, наистина си най-добрият. Ерик ми го каза. Бъди по-благосклонен към себе си. Това, което правиш, е много благородно. А ако искаш, ще си намериш по-добра работа. Разполагаш с всичко необходимо. Талант, мотивация, опит. Това, което правиш за хората, е дар.

Салима разцъфтя само за два дни и Блейз виждаше разликата между отношението на Аби, която я пазеше, глезеше и ограничаваше, и Саймън, който я вдъхновяваше да постигне много повече. А и той беше страшно мил с Блейз.

Побъбриха си още няколко минути, после Блейз стана и каза, че отива да си легне. Трябваше да стане след един час и той се извини, че я е задържал толкова до късно.

— Струваше си — нежно отвърна тя. — Понякога се плаша нощем, като се замисля за живота си. Виждам само миналите грешки и предстоящите опасности.

— Всички го правим — меко каза той. — Не бъди толкова сурова със себе си.

Едно от нещата, които Блейз започваше да харесва у Саймън, бе, че не се впечатляваше от нея. Уважаваше я и смяташе, че има вълнуваща кариера, но не бе зашеметен от блясъка. Разбираше коя е, и също като нея бе съвсем искрен. И двамата знаеха, че това се среща рядко. Саймън се отнасяше с нея като с обикновена, нормална личност, а не звезда. Никой не го беше правил от години.

— Лека нощ, Саймън — каза тя и му махна от коридора. — Недей да ми правиш кафе сутринта. Поспи малко.

Тя нямаше същата възможност, тъй като трябваше да става само след час, но той можеше да поспи, докато Салима се събуди.

— Някой трябва да се грижи за теб — сериозно каза той. — А виждам, че никой друг не го прави. Ти се грижиш за всички, или поне отговаряш за тях.

Той бе първият, който забелязваше това. И беше прав. Никой не се грижеше за нея. Тя беше боец, оцеляващ в тежки ситуации, и бе свикнала да прави всичко съвсем сама.

— Поне мога да ти осигуря горещо кафе и прилична вечеря, докато съм тук. Не е много, но все пак е нещо.

— Много е — възрази тя. — Благодаря ти. Лека нощ.

Тя затвори кухненската врата, а той се върна в стаята си. Блейз надникна в спалнята на Салима, после се прибра в своята. Имаше чувството, че е намерила приятел. А това беше чудесно.