Даниел Стийл
Идеален живот (2)

2

Будилникът иззвъня в четири, както всяка сутрин. Без да отваря очи, Блейз протегна ръка и го изключи. Полежа няколко минути със затворени очи, после стана с усилие. Навън бе още тъмно, но по Пето Авеню вече се чуваше шум от коли и камиони.

Блейз харесваше идеята, че Ню Йорк никога не спи. Винаги имаше някой буден. Намираше това за успокоително. Тя влезе в банята и върза яркочервената си коса с ластик, за да не я намокри. Беше я измила предишната вечер. Фризьорът в студиото щеше да й направи прическа, а гримьорката нанасяше грима й всяка сутрин, докато тя преглеждаше записките си за последен път.

Тя се отпусна в огромната вана в банята с изглед към парка и полежа спокойно няколко минути в топлата вода, преди да стартира двигателите си и да започне деня. Обикновено това бяха последните й спокойни мигове, а тази вечер щеше да е в самолета.

В пет без петнайсет влезе в кухнята и кипна вода за чай. Отиде до вратата и взе вестниците. Винаги се опитваше да прегледа „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, преди да отиде на работа. А после проверяваше в интернет за нещо, което може да се е случило оттогава. Най-скорошните събития се появяваха на бюрото й преди сутрешното предаване и Марк винаги пропускаше важните новини.

Стрелбата в УКЛА бе на първа страница. Тя прочете, че Пат Олдън е все още жив. В статията пишеше, че бил на респиратор и едва се държал за живота. Блейз се зачуди колко ли ще е увреден, ако оживее. Неизбежно бе рани като неговите да имат сериозни последици. Тя се запита как ли се чувстват жена му и децата му. Събитието щеше да е основният фокус на предаването; следваше финансов репортаж за последния прелом в борсата и значението му.

Блейз изяде само една препечена филийка с чая. Беше прекалено рано, за да яде повече. А в службата я очакваха плодове и различни закуски, от които също не хапна нищо. За говорителите и гостите в сутрешните предавания винаги имаше храна, но Блейз се пазеше.

Беше с тъмносин блейзър, бяла копринена риза, сив панталон и обувки с високи токчета. Предпочиташе по-небрежен вид за сутрешните новини. Пазеше по-модерните дрехи за интервютата и специализираните предавания. Вече бе избрала великолепен черен костюм за интервюто си с британския премиер в Лондон на следващия ден. Приготви си багажа предишната вечер; двете й малки чанти бяха в коридора. Щеше да ги вземе след работа, когато се прибере да се преоблече. Винаги пътуваше с панталон и удобна блуза.

В шест без двайсет приключи с четенето на вестниците. Среса се, взе чантата и куфарчето си, облече си палтото и в шест без пет вече беше долу. Тъли вече я чакаше.

Когато тя се качи в колата, той се усмихна топло и каза:

— Добро утро, госпожице Макарти. Добре ли спахте?

— Да, благодаря. А ти?

— Много добре. Останах буден до късно, защото гледах един от онези стари филми.

Тъли спомена, че филмът е „Казабланка“. И двамата се съгласиха, че е чудесен филм. Доскоро, преди сезонът да приключи, бейзболът бе основната им тема за разговор. Блейз беше запалена почитателка на „Янкис“, както и Тъли.

Тя му даваше билети за мачовете винаги когато можеше, и той страшно се радваше. Беше му осигурила билети дори за Световната купа.

След няколко минути той я остави пред службата. По това време движението не беше натоварено, и в шест и двайсет тя влезе в кабинета си. Марк я чакаше с най-същественото от новините. Блейз видя с облекчение, че Пат Олдън не е починал. В противен случай, тя щеше да посвети предаването на възхвала на дейността му и бе готова за това, просто за всеки случай. Заради инцидента в УКЛА, основната тема тази сутрин щеше да е насилието в университетските градчета и нелекуваните психически заболявания. За съжаление, и преди бе имало прекалено много такива трагедии със студенти, диагностицирани като психично болни, но отказали лечение, и резултатите бяха кошмарни. Беше едновременно трагично и вбесяващо.

Блейз приключи подготовката си и отиде да й направят грима и прическата. Прекара четирийсет минути под ярките лампи, като си бъбреше с двете жени, които виждаше всяка сутрин. И двете бяха млади и имаха малки деца. От време на време я разпитваха за Салима и тя им отговаряше, че дъщеря й е добре, а после им задаваше любезни въпроси за техните деца. Изглеждаше великолепно, когато приключиха.

В седем и петнайсет беше готова, а в седем и двайсет седеше зад бюрото си с компетентен вид — жена, контролираща всяка ситуация. Блейз Макарти беше истинска звезда. Погледна сериозно, когато й дадоха сигнал, че е в ефир. След това се усмихна и пожела на зрителите добро утро.

— Знам, че всички сме шокирани от трагедията в УКЛА вчера, и бих искала да изразя мъката ни и дълбокото ни съчувствие към семействата на жертвите. Още по-обезпокоително е, че и преди сме говорили по тази тема. Младеж с проблеми, проявяващ признаци на психическо заболяване, който се промъква през пролуките на системата и успява да избегне лечението. Бих искала да запитам всеки от университетите ни какво прави, за да предотврати подобни ситуации за в бъдеще. Как можем да предпазим студентите от психичноболните сред тях? Какво можем да направим, за да настояваме за лечение? И не само заради нас, а и заради самите тях. Какво правим относно по-добрата охрана? Защо вчера на вратите на УКЛА не е имало детектор за метали? А ако е имало, как са пропуснали стрелеца? Той е бил въоръжен, когато е влязъл вътре. А това ни насочва към идеята за контрола върху оръжията. Смятам, че и повечето от вас са на същото мнение като мен. Искрено вярвам, че онези, които са против контрола, използват по неправилен начин конституцията ни, за да подкрепят позицията си. Това не е въпрос на граждански свободи. Става дума за това, как да осигурим безопасността на народа ни. Свободата на словото не убива. Но правото да носиш оръжие ще убие някого. Трябва да разберем тази разлика и да не се страхуваме да ограничим права, които навремето са били разумни, но вече не е така. Ако се съмнявате, вижте какво се случи вчера. Какво се случи с Пат Олдън; какъв ще е животът му, ако оцелее, както и животът на съпругата и децата му. Вчера животът на много хора бе променен завинаги. Не само на онези, които са убити и ранени, но и на семействата и близките им. Не можем да позволим това да се случва отново, и отново, и отново. Трябва да намерим начин да лекуваме психичноболните студенти и да не им позволяваме да се промъкват през пролуките на системата. Дължим им повече от това, както и на хората, на които те могат да навредят. Вчерашният ден отново доказа, че мерките, които вземаме в момента, не вършат работа. Нуждаем се от по-добра система за лечение.

Блейз направи кратка пауза, за да даде възможност на зрителите да осмислят посланието й. После започна да обсъжда промените в стоковата борса, които тревожеха доста хора на Уолстрийт. Дали подемът се случва прекалено бързо и прекалено скоро след последната криза, и какво означава това? Блейз изложи няколко теории на различни експерти. Винаги се спираше върху най-важните проблеми на деня. Разполагаше с двайсет минути в ефир. После с усмивка, която показаха в близък план, погледна камерата и пожела приятен ден на всички. При това, човек оставаше с впечатлението, че говори точно на него. Пронизващите й зелени очи гледаха право в зрителите и тя говореше на всеки един от тях. После започнаха реклами. Блейз свали микрофона си, стана и излезе от студиото.

Няколко от продуцентите й казаха, че предаването било чудесно. Беше се изказала по всички важни въпроси по провокативен и практичен начин, без да създава паника; целта й бе да информира зрителите, и да ги насърчи да мислят. Беше се спряла върху насилието, психическите заболявания и Уолстрийт — всички основни въпроси в новините. Предаванията й винаги бяха интересни и насочени и към мъжете, и към жените. Зрителите й бяха интелигентни; тя ги уважаваше и им благодареше за идеите им. Коментарите й бяха насочени към всеки, склонен да мисли. А интервютата и специализираните й предавания бяха още по-добри, защото въпросите й, задавани любезно, но решително, бяха по теми, от които всички се интересуваха. Тя създаваше у зрителите си усещането, че са в студиото с нея. Имаше талант да накара интервюираните да се отпуснат и разкрият. Стилът й беше леко небрежен, и не се страхуваше да ги разсмива. Смехът ги успокояваше, и по този начин тя научаваше повече от тях. А после се насочваше към някоя противоречива тема и ги заковаваше. Беше не просто добра в работата си, а направо страхотна.

— Чудесно — похвали я Чарли Оуенс, главният продуцент, когато профуча покрай нея на път за съвещание.

Блейз се отправи към кабинета си, за да си провери имейла и да прегледа бележките за интервюто с британския премиер за последен път. Всичко си беше на мястото. Тя прекара останалата част от деня в работа за интервюто, което щеше да вземе в Дубай; правеше проучвания до последния миг преди да си тръгне. Беше задълбочена и внимателна — една от причините, поради които и зрителите, и шефовете на телевизията я обичаха.

— Успя ли да свършиш всичко, което искаше? — попита я Марк, когато тя прибра и последната папка в куфарчето си.

— Да, всичко е наред — отвърна тя, облече си палтото и му се усмихна.

Марк държеше на подробностите също като нея, и двамата се разбираха чудесно. Не я намираше за досадна, а за изключително талантлива.

Беше шест часът. Денят бе дълъг — обичайните дванайсет часа, които й се виждаха съвсем нормални. Марк също работеше извънредно всеки ден, и то с радост.

— Ще се видим след три дни. — Тя му се усмихна. — Ще ти звънна, ако се появи нещо.

Щяха да използват английски оператор за интервюто с премиера, а после той щеше да отлети с нея за Дубай, заедно с екипа си.

— Опитай се да поспиш в самолета — посъветва я Марк загрижено.

Тревожеше се за нея. Блейз се напрягаше повече от всеки, когото познаваше, но очевидно цъфтеше под напрежение. Колкото повече работеше, толкова повече енергия имаше. Тя също го бе забелязала. Това бе една от тайните на успеха й, както и фактът, че нямаше нужда от много сън. Когато хората мърмореха, че спи толкова малко, тя им напомняше, че Маргарет Тачър спи само по три часа в денонощието, което ги караше да млъкнат. Обичаше да стои будна до късно през нощта, поради което самотният живот й харесваше. Както казваше, тя бе „неомъжена по избор“. И вече бе напълно убедена, че е вярно. Понякога се чувстваше самотна, но вече не искаше връзка. От време на време й липсваше човек, с когото да си говори вечер, особено ако в службата се бе случило нещо хубаво или лошо. Но с изключение на тези моменти, си беше съвсем добре.

— Винаги спя в самолета — напомни тя на Марк. — Всъщност, трудно ми е да остана будна.

Полетът от Ню Йорк до Лондон траеше седем часа, а тя трябваше да е свежа на следващия ден, затова щеше да спи през повечето време. Щеше да се срещне с премиера три часа след като пристигне. Времето едва щеше да й стигне да отиде до хотела, да се изкъпе и преоблече и да се появи на Даунинг Стрийт номер 10 за интервюто. Нямаше и една свободна минута.

— Не забравяй да ядеш — продължи Марк със съветите си, тъй като знаеше, че това често й се случва.

Блейз почти не ядеше и не спеше, когато се вълнуваше от някой проект.

Тя му махна и се отправи към асансьора, благодарна за помощта му. Марк беше страхотен, невероятно полезен помощник.

Движението беше доста натоварено и й бяха нужни четирийсет и пет минути, за да се прибере у дома. Тя затвори очи и облегна глава назад, а Тъли ловко си проправи път сред другите коли. Тя му благодари мило, когато я остави пред дома й, и му напомни:

— Ще се видим в осем и половина.

Трябваше да е на летището в девет и половина, за да хване полета в единайсет и половина.

— Ще бъда тук — обеща той сериозно.

Блейз се качи в притихналия си апартамент, светна лампите и погледна към парка. Беше почти седем часът; смяташе да се изкъпе, да се преоблече и да хапне нещо. Искаше да звънне на Салима, преди да тръгне, но знаеше, че дъщеря й вечеря по това време, затова реши да й се обади, след като се изкъпе. Салима вдигна след първото позвъняване. Електронната система за идентификация й съобщаваше на глас кой я търси. Тя се усмихна широко, когато чу, че се обажда майка й, втурна се да вдигне телефона и каза щастливо:

— Здрасти, мамо!

Блейз винаги се изумяваше, че в гласа на дъщеря си нито веднъж не бе доловила и следа от негодувание, че майка й се обажда толкова рядко, а само удоволствие.

— Здрасти, скъпа. С какво се занимаваш? — попита Блейз.

— Само с учене — отвърна Салима.

Звучеше, все едно е още по-млада, отколкото беше. А тембърът на гласа й бе почти същият като на майка й. Хората често ги бъркаха по телефона, когато тя се прибираше у дома за ваканцията.

— Ще ходиш ли в Ел Ей? — попита тя.

Надяваше се майка й да подготви задълбочен репортаж за случая в УКЛА. Но Блейз смяташе, че моментът още не е назрял. Не беше тема за редакторско предаване, а само новина. Тя притежаваше безпогрешен инстинкт за подготвяне на предавания и знаеше, че сега е прекалено рано.

— Не. Тази вечер заминавам за Лондон, за да интервюирам премиера.

— Чудесно — отвърна дъщеря й, но тонът й прозвуча разочаровано.

Салима смяташе, че случилото се в УКЛА е много по-интересно от някакво скучно интервю с английския премиер.

— А утре вечер пътувам за Дубай, за да интервюирам саудитски принц, който е изпълнителен директор във важна петролна компания. Сигурно е страшно интересен тип. Носи се слух, че брат му бил терорист, но никой не знае със сигурност.

— Ще го попиташ ли?

Салима хареса идеята и се засмя весело.

— Вероятно. Ще видя как ще тръгнат нещата. А после се връщам. Няма да съм тук само три дни.

— Аз съм добре, мамо — увери я Салима.

Винаги тя успокояваше майка си, а не обратното.

— Ще дойда да те видя, когато се прибера. Как върви училището?

— Досадно. Опитвам се да приключа с всички задължителни часове. Страшно са отегчителни. Имам само един свободно избираем предмет този семестър.

— И какво си избра?

— История на италианската ренесансова музика доволно отвърна Салима.

— Мили боже, това звучи ужасно. Аз бих предпочела математика — възкликна Блейз искрено. Салима се засмя.

— Харесва ми. А музиката е великолепна. Непрестанно си тананикам, когато се прибера.

— Само ти можеш да харесваш подобно нещо — усмихна се Блейз.

Салима обичаше да пее и определено я биваше. Имаше прекрасен глас и невероятна памет за музика. Притежаваше този талант още от съвсем малка.

Побъбриха си половин час. За стрелбата в УКЛА, за другите предмети, които учеше Салима, за клюките, че двама от преподавателите й имали връзка. Салима не знаеше кои са, а и често се носеха подобни слухове, но винаги й бе интересно да ги чуе. Източникът бил уклончив и не споменал имена. Разговорите със Салима бяха много приятни и Блейз отново се почувства виновна, че не й се обажда по-често. Но пък дъщеря й бе заета със собствения си живот и винаги бе в добро настроение. Беше много независима и не седеше в тъжно очакване да чуе майка си. А и Блейз винаги бе заета, и Салима бе свикнала с това.

— Ще ти звънна веднага щом се върна — обеща Блейз. — И ще се опитам да дойда при теб през уикенда.

— Добре съм, мамо — отново я увери дъщеря й. — Не идвай, ако си прекалено изморена от пътуването.

— Ще видим.

Блейз обичаше да посещава дъщеря си през този сезон. Цветовете на есенните листа в Нова Англия винаги я вълнуваха. Но още по-хубаво бе да прекара известно време с дъщеря си. Блейз я обичаше много, макар да не я виждаше често. А Салима разбираше приоритетите в живота на майка си.

— Приятен полет — пожела й Салима и затвори.

Блейз поседя една минута, потънала в мисли за дъщеря си, а после отиде да се облече. Едва й остана време да грабне нещо от хладилника и да се втурне към летището.

Когато слезе долу, Тъли я чакаше. Изглеждаше много по-изморен от Блейз, чийто ден бе също толкова дълъг, а и доста по-натоварен от неговия. Тя мълчеше в колата на път към летището. Отново мислеше за Салима. Взе категорично решение да отиде до Масачузетс през уикенда. Не беше виждала дъщеря си цял месец, още от Деня на труда, точно преди започването на училище. Беше крайно време да я посети. Опитваше се да ходи там по веднъж месечно, или ако бе прекалено заета с пътувания, поне през месец и половина. Понякога просто не можеше да направи нищо повече. Но Салима й обясни ясно, че това не е проблем за нея. Вече беше на деветнайсет години; не беше бебе. Дори когато беше в първи клас, бе много смела и никога не хленчеше на майка си да я посещава или да я отпише от училище. Просто се радваше, когато тя й идваше на гости. Салима никога не настояваше за нищо. За Блейз щеше да е по-лесно, ако Хари също посещаваше дъщеря им от време на време, но той го правеше много рядко. Беше добър човек, но лош баща. След като Салима започна училище на осем години, той рядко я виждаше и двамата не бяха в особено близки отношения.

Двама служители на „Бритиш Еър“ посрещнаха Блейз на летището и я заведоха във ВИП залата, където да си почива, докато стане време за полета. В съответствие с предпочитанията й, тя се качи последна в самолета. Докато отиваше към мястото си в първа класа, хората я познаха и се разбъбриха оживено. Почти нямаше човек на света, който да не познава Блейз Макарти, а и лесно я забелязваха благодарение на характерния й външен вид и яркочервената коса.

Двамата служители я придружиха до мястото й, а стюардесата незабавно й предложи списания, вестници и шампанско, които Блейз учтиво отказа. Тя извади проучванията си и започна да се подготвя за интервюто на следващия ден. Носеше собственото си кашмирено одеяло и малка възглавница и продължи да чете, след като излетяха. Отказа вечерята, но помоли за чаша чай. Не обичаше да яде по време на нощните полети и не разбираше как другите го правят. Предполагаше, че хората просто искат да получат това, за което са платили. Блейз обаче предпочиташе съня пред лошото храносмилане. Когато свърши с четенето, тя угаси лампата си, помоли стюарда да спусне седалката й, която се превръщаше в легло — най-важната причина да пътува в първа класа. Сложи си маска на очите и след пет минути заспа, увита в кашмиреното си одеяло. Помоли да я събудят половин час преди кацане, за да може да си измие зъбите, да се среше и да изпие чаша чай. ВИП придружители от „Бритиш Еър“ щяха да я посрещнат и да я преведат бързо през проверката и митницата; нямаше време за губене. А шофьорът от „Кларидж“ щеше да я чака на летището. Блейз погледна навън към английската провинция, докато пиеше чая си. Всичко мина като по ноти, докато се приземиха.

След двайсет минути седеше в колата от „Кларидж“, а четирийсет и пет минути по-късно вече беше в хотела. Разполагаше с един час, за да се изкъпе и облече, да изпрати имейли и да стигне до Даунинг Стрийт за интервюто. Операторът щеше да я чака там. Веднага щом се регистрира в хотела, я заведоха в познатия апартамент, който винаги наемаше. Беше с бледожълти стени и мебели, тапицирани с дамаска на цветя. Приличаше на стая за гости в английски провинциален дом, и Блейз страшно го харесваше. Закуси бързо, макар че в Лондон вече бе обяд. Никога не страдаше от дългите пътувания и изглеждаше свежа като цвете, когато пристигна на Даунинг Стрийт, където я очакваха операторът и екипът му. Той се беше представил на охраната, и всички очакваха Блейз.

Три секретарки им помогнаха да подредят оборудването си в красива всекидневна. Когато премиерът се появи, точно по график, те бяха готови и Блейз проведе интервюто с лекота.

Според нея премиерът бе изключително умен, чаровен и духовит. Импровизираше забавно отговорите си, с весели искрици в очите, и отговаряше подробно на въпросите, които харесваше повече. Интервюто приличаше на чудесна игра на словесен пинг-понг и двамата бяха равностойни партньори. Премиерът харесваше Блейз и бе очаквал срещата им с нетърпение. Беше чувал, че тя е много умна жена, и не остана разочарован. Отговори задълбочено на достатъчно въпроси, при това с искреност и плам, и интервюто бе успех за нея. Получи онова, за което бе дошла — поглед зад маската на новия премиер. Разговорът им бе топъл и личен, и тя успя да го накара да се отпусне. А премиерът изпита удоволствие от интервюто. Възхищаваше се достатъчно на Блейз, за да отговори на въпроси, които вероятно би отклонил, ако бяха зададени от друг човек. Винаги ставаше така. После, когато камерата вече не работеше, той я попита за плановете й. Тя му разказа за интервюто в Дубай на следващия ден, и той се усмихна широко.

— Е, това определено е интервю, което бих искал да видя. Той е много по-интересен обект.

— Може би по-противоречив — отвърна Блейз усмихната. — Но със сигурност не толкова интересен и чаровен.

После тя му благодари за интервюто, пожела му късмет във всички начинания и двамата се разделиха с чувството, че са станали приятели — нещо, което й се случваше често. Блейз бе страхотна в работата си и почти всичките й обекти, поне мъжете, леко се влюбваха в нея. Тя просто оживяваше пред камерата.

След интервюто Блейз се върна в хотела. Знаеше, че Чарли ще е доволен. Премиерът се оказа идеален обект.

В хотела тя имаше достатъчно време да се преоблече в по-удобни дрехи, да си почине няколко часа, да се разходи по Бонд Стрийт в хладния октомврийски въздух, да си поръча бърза закуска и отново да потегли към летището за полета към Дубай. Беше почти толкова дълъг, колкото този от Ню Йорк до Лондон, и тя възнамеряваше да поспи, за да пристигне свежа и отпочинала. Не можеше да си позволи да е мудна и сънлива пред саудитския принц. Беше чувала, че той е хитър и страшно го бива да отклонява неудобни въпроси. Знаеше, че се налага да е в отлична форма за него; затова заспа в мига, когато се настани в самолета. И както бе помолила, я събудиха точно преди да кацнат.

Отново я очакваха ВИП придружители и лимузина „Ролс-Ройс Фантом“ с шофьор в ливрея, който я откара до хотел „Бурджал Араб“. Когато пътуваше, тя отсядаше само в най-добрите хотели, особено в чужди страни. Това бе една от клаузите в договора й, както и осигурените лимузини навсякъде. Занимаваше се с тази работа от двайсет и пет години и си бе спечелила привилегии. Вече ги приемаше за даденост, като част от пейзажа.

Вече беше идвала в Дубай, и сега се впечатли, че са издигнали още по-модерни сгради от последния път, когато бе тук. Хотелът й приличаше на палат. Апартаментът й бе един от най-огромните и луксозни, които някога бе виждала, и дори си имаше собствен иконом. За пристигащите гости бе осигурена хеликоптерна площадка. Интервюто й бе уговорено за девет часа вечерта, и тя се възползва от възможността да се повози из града в ролса и да позяпа забележителностите, които шофьорът й показваше. Всичко бе страшно впечатляващо, макар че не би избрала да отиде в Дубай на почивка. Но като място за интервю бе чудесно. Когато се върна в хотела, Блейз си набеляза още няколко въпроса, които щеше да зададе на принца. Знаеше, че обектът й живее в Рияд, но заради ограниченията за жените там се беше съгласил да се срещнат в Дубай, където бездруго ходеше по работа. Дубай бе най-либералният от арабските градове.

Блейз беше със скромна, но елегантна черна рокля с дълги ръкави и висока яка. Очакваше го в апартамента си, където бяха разположени камерите. Изглеждаше почтена и кротка, както подобава. Принцът бе по-млад от нея и имаше репутация на женкар, при пътуванията си в чужбина, но тя имаше чувството, че щеше да е по-благоразумен тук, с нея.

Не остана разочарована, когато се запозна с Мохамед бин Сабур. Той пристигна с изискан английски костюм, изработен от личния му шивач в Лондон, и безукорно лъснати обувки „Джон Лоб“ от Париж. Беше мургав, с гарвановочерна коса и мустаци — един от най-красивите мъже, които някога бе виждала. Принцът беше на трийсет и пет години, но изглеждаше по-млад. Ако Блейз не се отнасяше толкова сериозно към работата си, може би щеше да се изкуши да пофлиртува с него. Вместо това обаче прекараха два часа в словесен двубой. Той беше умен и забавен и притежаваше чудесно чувство за хумор. Беше учил в Англия.

През първия час той отговаряше уклончиво, но Блейз очакваше това и бе запазила важните си въпроси за по-късно, с надеждата да го измори и изненада. Дори се осмели да го попита за брат му, прочут като терорист. Той се засмя на глас и отвърна спокойно, без никакво притеснение:

— Каква интересна репутация има брат ми. Единственият, когото тероризира, съм аз. Биеше ме редовно, когато бяхме малки, при това доста безмилостно. А сега очарова жените и ми ги измъква. Той е дяволски хубав мъж.

Принцът отново се изплъзна от въпроса с лекота.

— Вие също сте такъв — отбеляза Блейз с усмивката, с която бе прочута от младите си години в телевизията.

— Благодаря ви, госпожице Макарти.

Тя му зададе още няколко добре обмислени въпроса за петрола в Близкия Изток и бизнеса му в Съединените щати. Принцът отговори предпазливо, но изглеждаше искрен. Не беше глупав и не й каза нищо, което не иска да бъде показано по телевизията. Беше достатъчно внимателен, но и достатъчно открит, за да направи интервюто вълнуващо за зрителите. А и бе невероятно привлекателен и загадъчен мъж. По игривия му отговор тя отсъди, че сигурно има нещо вярно в това, че брат му е терорист. Но бе наясно, че не бива да притиска принца повече, затова приключи интервюто елегантно. Принцът се поклони и й благодари. А после я изненада, като извади от джоба си малък подарък и й го подаде. Блейз се смая. Никой от обектите й не бе постъпвал така досега, макар някои да й бяха изпращали подаръци по-късно. Но това се случваше много рядко, когато ставаха истински приятели. Тя си помисли, че това е част от чара на принца. Отвори кутийката под зоркия му поглед и видя златна гривна с малки диаманти от „Картие“. Изключително щедър подарък от един много хубав мъж. Тя се почувства поласкана и трогната.

— Благодаря ви за приятната вечер — каза той. — Чудя се, дали ще проявите любезността да вечеряте с мен?

Блейз не беше очаквала подобна покана. Но винаги бе настроена авантюристично и прие без колебание, а той се зарадва. Беше почти полунощ, но и двамата бяха ободрени от интервюто и напълно будни.

Принцът я откара с ферарито си в един от най-хубавите ресторанти в Дубай, „Пиер Гонер“. Тя се чувстваше удобно и спокойно с него. Независимо от репутацията му относно жените, той беше истински джентълмен, изключително изискан и цивилизован. Прекарваше доста време в Париж и Лондон всеки месец, а и често пътуваше до Ню Йорк по работа. Блейз се забавляваше много. Той изглеждаше увлечен по нея, а тя определено бе заинтригувана. Беше наясно, че вижда само онова, което той иска да й покаже, а истинската му същност си остава добре прикрита. Но пък това, което виждаше, наистина й харесваше. Не свали гривната от китката си цяла вечер. Когато му благодари за подаръка и вечерята, той отново й благодари за интервюто. Блейз обеща да му го изпрати на диск; надяваше се той да остане доволен.

— Мога ли да ви се обадя, когато отида в Ню Йорк следващия път? — учтиво попита той. Тя се усмихна и отвърна топло:

— Би ми било много приятно. — Но беше сигурна, че принцът никога няма да го направи.

Не беше достатъчно пикантна за него, а и надали щяха да станат приятели. Но той направи престоя й в Дубай по-забавен, а тя се почувства като истинска авантюристка, когато се прибра в апартамента си и отново разгледа гривната. Написа му благодарствена бележка, която щеше да изпрати сутринта, преди да си замине. Принцът се прояви като щедър, мил, отзивчив и интересен обект. Пътуването й до Дубай си струваше и бе пълен успех.

Тя изпрати материала на Чарли и той й звънна след два часа.

— Мили боже, Блейз, какво направи с човека? Просто си го омаяла!

Интервюто се оказа дори по-добро от очакванията му. Бин Сабур изглеждаше омагьосан от Блейз.

— Не съвсем, а и не съм сигурна доколко беше честен. Например, по въпросите за брат му, а и по някои други теми, но все пак интервюто стана сполучливо.

— Страхотно е! Не виждаш просто обект, който седи и си излива душата. Ти му измъкваш отговорите като копринени шалове от цилиндъра на фокусник. Скъпа, наистина те бива.

— Благодаря ти — отвърна тя и се усмихна на комплимента.

Дори тя трябваше да признае, че интервюто мина добре. Нямаше търпение да го изгледа. Засмя се весело и каза:

— Той ми подари диамантена гривна от „Картие“.

— Спа ли с него? — попита Чарли незабавно.

Звучеше, все едно е едновременно смаян и разтревожен. Не искаше да арестуват Блейз за нещо, което не би трябвало да прави, но пък тя бе прекалено умна за това.

— Разбира се, че не. Подари ми я в знак на благодарност за интервюто, когато свършихме. Всъщност, той е хубав мъж и страхотен флиртаджия. Приех да вечерям с него. А после се прибрах в хотела.

— Е, заключи си вратата, в случай че той се появи по-късно. Имаше вид на човек, който иска нещо повече от интервю. Мъжете не подаряват диамантени гривни просто ей така.

— Мъжете в Щатите очакват да си легнеш с тях, ако те заведат на вечеря. Тук поне ти дават диамантени гривни. По-добра сделка — закачи го тя.

Беше в чудесно настроение. Прекара забавно вечерта с принца, а и той я накара да се почувства млада и секси. Липсата на мъж в живота й през последните четири години, откакто Андрю я измами, обикновено й пречеше да си припомни, че е жена.

— Просто бъди предпазлива, докато си заминеш. Най-добре да не се налага да те спасявам от затвора, ако нарушиш някой закон. Или да те търся в Рияд, ако той те отвлече.

— Няма да ме отвлече. Тази вечер призна пред камерата, че има три съпруги, а и съм около десетина години по-стара от него.

— Е, и? Очевидно нито възрастта ти, нито трите му съпруги са му попречили да те покани на вечеря. А и мисля, че те имат право на четири или пет съпруги.

— Не се тревожи, Чарли. Утре ще се прибера у дома. А интервюто беше добро и за него. Осигурява му чудесна реклама в Щатите. И двамата печелим от това, а отгоре на всичко получих и диамантена гривна. Да, Дубай наистина беше успех.

— Връщай се у дома. Ще се почувствам по-добре, когато се върнеш в Ню Йорк.

Блейз също щеше да се почувства по-добре, но пък и бе доволна от успеха си. Интервюирането на вълнуващи хора бе нещо повече от работа. Понякога си беше истинско вълшебство. И сега бе минало отлично.

Не се чу повече с Мохамед бин Сабур, преди да тръгне, и остави благодарствената бележка на рецепцията, за да я доставят в неговия хотел. После хвана самолета за Ню Йорк. Чувстваше се като Пепеляшка след бала. Но вместо да изгуби пантофката си, тя се бе сдобила с красива гривна от „Картие“. Усмихваше се всеки път, когато я поглеждаше. Пристигна в Ню Йорк след четиринайсетчасовия полет и се прибра в апартамента си три дни след като бе заминала. И двете интервюта изглеждаха фантастични, когато ги изгледа в службата на следващия ден. Всичките й продуценти бяха въодушевени. А Чарли не забрави да огледа гривната й; изглеждаше впечатлен.

— Обзалагам се, че ще ти се обади, когато дойде в Ню Йорк.

— Съмнявам се. Саудитските мъже просто правят щедри подаръци. Повярвай ми, гривната не означава нищо.

— За десетата ни годишнина подарих на жена си тенджери „Куизинарт“ — отвърна Чарли. — А не такава гривна.

Блейз се засмя.

— Затова вече няма да се омъжвам. Предпочитам сама да си купя „Куизинарт“. След десет години не би трябвало да й подаряваш кухненски прибори, Чарли.

— Жена ми обича да готви — отвърна той леко засрамено.

Първият ден на Блейз мина добре, но часовата разлика й се отрази вечерта. Легна си в осем часа и заспа след пет минути. Събуди се в пет на следващата сутрин — навреме, за да види изгрева. После се захвана с проучвания за интервютата си следващата седмица. Все още размишляваше дали да отиде в Калифорния, за да отрази стрелбата в УКЛА, но историята вече изглеждаше поизстинала. Пат Олдън все още бе в кома и лекарите не бяха сигурни дали някога ще излезе от нея. Освен това не знаеха как ще функционира мозъкът му, ако оживее. Беше ужасна трагедия, но вече не бе новина.

В седем часа, докато седеше в кухнята и четеше вестника, тя реши да посети Салима в училище. Беше й казала, че може да го направи, а и искаше да я види.

Блейз нямаше планове за уикенда и разполагаше с време. Погледна си часовника и взе категорично решение. Беше отпочинала и будна, във форма за тричасовото шофиране до Спрингфилд, Масачузетс. Можеше да пристигне там в десет сутринта, да прекара деня със Салима и да се прибере у дома същата вечер, както правеше обикновено. Близо до училището имаше частно хотелче с чудесна закуска, където Блейз отсядаше понякога, но предпочиташе да се върне у дома и да спи в собственото си легло, а Салима нямаше нищо против. Успяваха да се наприказват и напрегръщат толкова много, че този ден заедно им стигаше до следващото посещение.

Блейз се изкъпа, облече се, извади ключовете от колата и звънна в гаража. Използваше колата си рядко — през уикендите и за да отиде на почивка в Хамптънс през лятото. А най-вече, за да посещава дъщеря си.

Усмихваше се, когато излезе от сградата. Беше великолепен слънчев ден, типично циганско лято. Обичаше този сезон в Ню Йорк. Нямаше търпение да види Салима, а и пътуването щеше да е сред красиви местности. Чувстваше се невероятно щастлива на път към гаража. А когато запали двигателя, забеляза на китката си диамантената гривна, подарена от красивия саудитец, с когото се бе запознала в Дубай. Тогава си припомни как хората твърдяха, че тя водела идеален живот. И за първи път бе съгласна с тях.