Даниел Стийл
Идеален живот (5)

5

Когато Саймън се върна във вилата, Блейз и Салима го очакваха. Блейз бе леко раздразнена, че той бе изчезнал за половин час, но не каза нищо, докато той товареше най-тежките чанти в колата. Салима обикновено държеше любимите си дрехи тук, но бе невъзможно да знаят какво ще й трябва в града, затова Блейз реши, че е най-разумно да вземат всичко. В колата едва остана място за тях. Блейз благодари на Лара, когато тя си тръгна.

Докато Саймън бе навън, Блейз обясни на Салима, че той ще дойде в Ню Йорк с тях, тъй като Ерик не може да изпрати никой друг. Салима понечи да възрази, но усети, че е безнадеждно, и захлипа отчаяно. Животът й се бе превърнал в кошмар за един ден.

Цяла сутрин родители пристигаха в училището, за да приберат децата си. Блейз беше сред последните, които напуснаха района. Ерик се появи във вилата точно преди да тръгнат, за да им пожелае късмет, и каза, че ще ги държи в течение. Всички се тревожеха, че и други деца може да се разболеят. Директорът обеща да им съобщи точната дата, когато ще отворят отново училището. Още не я знаеше; само предполагаше, че ще е през януари, след зимната ваканция, което бе разумно заради карантината. На Блейз това й се стори безкрайно дълго време. Тримата мълчаха, докато пътуваха към близкия частен хотел, където Блейз бе резервирала две стаи. Тя и Салима щяха да се настанят в стая с голямо легло, а Саймън — в почти същата. Бяха двете най-добри стаи. След като се регистрираха, Блейз заведе Салима горе. Стаите бяха малки, но красиви. Дъщеря й каза, че искала да остане тук цял ден и да не излиза.

— Ще се наложи да отидем да хапнем някъде — нежно каза майка й, но Салима се отпусна на леглото и поклати отрицателно глава.

— Не съм гладна — заяви тя и заплака отново.

Щеше да е адски дълъг ден в малката стаичка. Саймън се появи малко по-късно и предложи да отидат да обядват в „Питърсънс“. Салима само слушаше и клатеше глава. Саймън и Блейз се спогледаха, той кимна и излезе.

Върна се след половин час със съблазнителни сандвичи с прясно изпечен хляб и цяла торба с плодове и сирене. Той бе наясно с калориите и въглехидратите, които Салима може да приема, и използваше само заместители на захар. Момичето трябваше да внимава със сладкишите заради диабета. А и Салима се опитваше да следи теглото си. Тя почти не докосна храната, а Саймън и Блейз изядоха сандвичите си навън.

— Салима трябва да яде — разтревожено отбеляза Блейз.

Сандвичите бяха великолепни и те ги погълнаха лакомо, докато си бъбреха. Блейз му бе благодарна, че им донесе храна. Дъщеря й бе хапнала съвсем малко на закуска, а трябваше да се храни редовно и да не пропуска нито едно хранене. Но от предишния ден, когато Блейз пристигна, тя бе прекалено тъжна и едва хапна необходимия минимум.

— Ще яде повече, когато огладнее — спокойно отвърна Саймън. — Случиха се твърде много неща. За нея ще е хубаво да се прибере у дома утре. Но погребението ще е тежко.

През останалата част от деня той мълчаливо носеше храна на Салима. Тя изяде всичко, но не каза и дума.

Погребението на следващия ден бе повече от тежко. Когато те тримата пристигнаха в малката църквичка извън града, всички учители от „Колдуел“ вече бяха там, както и приятелите на Аби от детството. Роднини бутаха инвалидния стол на майка й, която плачеше истерично. Ковчегът на Аби стоеше пред олтара. Цялата църква беше претъпкана с цветя. Блейз настани дъщеря си на първия ред и седна до нея. Свещеникът заговори прочувствено за Аби, която познаваше от дете. Всички в църквата плачеха. Салима също плака през цялото време, докато настъпи моментът, когато трябваше да изпее „Аве Мария“, и Блейз я заведе до органа. Чистият й нежен глас разкъса сърцата на хората.

Салима излезе с помощта на Блейз и спря да поговори с майката на Аби след службата. Прегърна я, когато тя й благодари за песента, и двете заплакаха неутешимо. После Блейз заведе дъщеря си до колата. Салима трябваше да се настани на задната седалка, сред купчините чанти и дрехи. Саймън седна на предната и предложи да кара.

— Няма проблеми, ще се справя — тихо отвърна Блейз.

Тръгнаха към Ню Йорк по обяд, след погребението на младата жена, която Салима бе обичала толкова много. Мълчанието в колата беше оглушително. Когато се качиха на магистралата и потеглиха на юг, се чуваше само плачът на Салима. Щяха да прекарат три дълги часа и три още по-дълги месеца.

Саймън безмълвно разглеждаше алените листа на дърветата, потънал в мисли за Мегън. Блейз пусна радиото, за да заглуши хлипането на дъщеря си. Прозвуча нежен госпъл. Продължиха пътя си мълчаливо. Блейз мислеше с ужас за следващите няколко месеца. Досега Саймън не беше направил нищо, освен дискретно да стои настрана, докато Салима висеше на ръката на майка си, защото не искаше никой друг до себе си.

Докато шофираше, Блейз мислеше и за работата, която трябваше да свърши, когато се върне. Внезапно от задната седалка долетя тих звук. Салима бе познала една от песните и пееше с нея. Гласът й се усили, когато хорът се присъедини към солиста. Тя достигна всички високи ноти с лекота, а Саймън се обърна и се вторачи в нея. Никога в живота си не бе чувал глас като нейния. Изпълнението й на „Аве Мария“ в църквата бе трогателно и красиво, но по-кротко, а сега гласът й се лееше гръмко в колата като форма на освобождение. Тя изпя и следващите две песни заедно с радиото. Обичаше да слуша госпъл понякога и двете с Аби се смееха весело, когато гласът й отлиташе до висините като сега. Това леко облекчи мъката, но после тя млъкна отново. Саймън бе възхитен от чутото.

— Не знаех, че можеш да пееш така — каза той развълнувано, а после си припомни, че тя е пяла в училищния хор, преди да отиде в колежа.

— Пеех в хора — отвърна тя. — Госпожица Мейбери е глухар в музикално отношение — добави сухо, а Саймън се засмя.

— Това обяснява някои от представленията в училище. Ходила ли си някога на уроци по пеене? — попита той. Тя поклати отрицателно глава. — А може би трябва.

По молба на Ерик, той звънна в колежа тази сутрин, за да ги уведоми какво е станало в училището и че го затварят за три месеца. От администрацията в колежа се съгласиха Салима да премине независим курс за кредит, докато е в Ню Йорк.

— Това може да е забавно като колежански кредит. Или поне по-забавно от математиката — отбеляза той.

— Не искам да ходя на училище — рязко отвърна Салима и Блейз усети, че дъщеря й не харесва Саймън.

Тя самата също не беше сигурна в него. Изглеждаше доста самоуверен. Беше учтив, но присъствието му не беше незабележимо. И тъй като бе мъж със самочувствие, Блейз се чувстваше едва ли не застрашена. Предполагаше, че и Салима изпитва същото.

Саймън имаше мнения за всичко и не се срамуваше да ги сподели. Вече бе заявил на Блейз в кабинета на Ерик, че според него Салима трябвало да стане по-независима, след като Аби вече не е до нея.

Блейз не искаше той да я притиска прекалено много, особено сега. А и подозираше, че Салима ще тъгува за милата млада учителка дълго време. Но Саймън вече планираше да я изведе навън.

Никой в колата не промълви и дума през следващите три часа. Блейз имаше чувството, че това бе най-дългото пътуване в живота й, и изпита облекчение, когато се обърна и видя, че Салима спи. Момичето беше изтощено от емоциите през последните два дни и непрестанния плач.

— Тя ще се оправи — меко каза Саймън, опитвайки се да я успокои, а тя го погледна, сякаш не му вярваше.

— Ще е нужно дълго време — тъжно отвърна Блейз и се зачуди дали някога ще намерят човек като Аби.

Саймън определено не отговаряше на изискванията й. Може да е страхотен учител, но нямаше да е така грижовен като Аби, и надали щеше да обича Салима толкова и да я предпазва от абсолютно всичко. Беше истински мъж и приличаше на слон в стъкларски магазин в сравнение с Аби. Блейз не изпитваше желание да живее с него през следващите три месеца и се надяваше Ерик да намери някой друг. Беше го помолила да продължи да й търси жена.

— Трябва да е постоянно заета — отбеляза Саймън и се загледа през прозореца, докато прекосяваха моста към горната част на Манхатън.

Не бе идвал тук цяла година, но досега не осъзнаваше колко му липсва градът. Беше израснал в Бостън, докато баща му преподаваше в Харвард, но и там не ходеше често. Много рядко напускаше училището, а през последните три години прекарваше цялото си свободно време с Мегън, напоследък само в евтини мотели. Мисълта бе страшно потискаща. Внезапно той видя грозотата на живота, който водеше с нея, докато я чакаше да напусне съпруга си. Подозираше, че тя никога няма да го направи. И бе благодарен за възможността да дойде в Ню Йорк и да се откъсне от нея. Все още мислеше за Мегън и за това колко му липсва тя, когато Блейз паркира пред сградата. Саймън се загледа разсеяно навън.

— Пристигнахме — заяви Блейз решително, за да привлече вниманието му.

Салима се размърда на задната седалка, когато портиерът започна да разтоварва багажа им. Той позна Салима незабавно, но никога досега не беше виждал мъжа. Когато влязоха в кооперацията след няколко минути, тримата изглеждаха странна група. Блейз помоли портиера да закара колата й в гаража, а Салима хвана майка си за ръката и тръгна напред. Блейз забеляза, че Саймън даде бакшиш на портиера. Остана доволна, че учителят се е сетил за това.

— Благодаря — каза тя и Саймън я погледна стреснато.

За него това бе най-естественото нещо на света. А за Блейз бе доказателство, че той е добре възпитан. Е, поне знаеше как да дава бакшиши. Една грижа по-малко за нея, а и той наистина се опитваше да е полезен. Отнесе всички чанти в апартамента, докато Салима опипваше наоколо и се опитваше да се приспособи. Тук не се чувстваше така удобно както в училище, защото не идваше много често.

Блейз показа на Саймън стаята на Салима, за да го улесни при подреждането на багажа. В малката слънчева стая, която стоеше празна през повечето време, тримата едва се събираха.

После Блейз му посочи своята стая, за да остави куфара й там, заведе го в кухнята и го придружи до една от двете малки стаички зад нея — помещенията за прислуга, които никога не използваха. Като погледна фигурата му, дългите му крака и тясното легло, тя внезапно осъзна колко неадекватна бе стаичката за него. Но не разполагаше с нищо друго, което да му предложи.

— Съжалявам — извини се тя. — Знам, че тази стая е ужасно малка за теб. Просто не сме готови за гости.

А най-вече за мъже, едва не добави тя, но успя да се сдържи.

Саймън обаче изглеждаше съвсем доволен, когато остави на пода двете малки чанти, а лаптопа си на леглото.

— Сигурно в предишния си живот съм бил монах. Нямам нищо против малките пространства. Стаята ми в училище не е много по-голяма от тази — каза той с весела усмивка, и Блейз изпита облекчение.

Е, поне нямаше големи изисквания. Тя едва ли не бе очаквала, че той ще припадне, когато види стаичката. Сега икономката й трябваше да спи в другата стая, когато Блейз замине в командировка, за да има в дома жена, която да помага на Салима да се къпе и да се облича.

— Благодаря ти, че прие това толкова любезно — тихо каза Блейз, когато се върнаха в кухнята.

— Имаш ли нещо против да готвя от време на време? — попита той и огледа великолепната кухня, която бе осъществената му мечта.

— Не си длъжен — разсеяно отвърна Блейз. — Икономката ми оставя ястия, които можем да стоплим. Прибирам се от работа доста късно и нямам време да готвя. Обикновено карам само на салата, когато съм сама, или въобще не ям. А може и да си поръчаме храна от ресторант.

Тя не се интересуваше от готвенето. Саймън бе тук, за да помага на Салима, и нищо повече. Той не коментира думите й, само кимна и я последва до стаята на Салима.

— Имаш ли нужда от помощ, за да си прибереш нещата? — попита я той.

Салима седеше на леглото с мрачно изражение.

— Може да ги подредим в гардероба ти по тип и цвят. Мога да сложа етикети с брайловата азбука на закачалките, за да те улесня. Донесох си машинката. И тогава ще можеш да ги извадиш и да се облечеш сама — каза той мило.

И двете жени се обърнаха смаяни към него.

— Тя не трябва да се облича сама — недоволно възрази Блейз. — Икономката ми ще й помага. А през уикендите ще го правя аз.

Започваха зле, но Саймън не изглеждаше притеснен.

— Хайде поне да сложим етикети на тоалетните ти принадлежности, за да не ги объркаш и да си измиеш зъбите с нещо друго вместо паста.

Гласът на Саймън прозвуча по-твърдо този път и Блейз намери думите му за разумни, но Салима се възпротиви решително.

— Аби ми слага паста на четката.

Не му каза, че понякога Аби дори й миеше зъбите, защото бе наясно, че щеше да прозвучи, все едно е разглезено дете.

— Мисля, че можеш да го правиш и сама — тихо каза Саймън, подтиквайки я нежно с предложението си.

На Салима обаче това не й хареса, както и на Блейз. Последното, което искаше, бе Саймън да разстрои дъщеря й и да предизвика война между тях.

По-късно тя го заведе в кабинета до спалнята си, за да му покаже къде може да я намери, тъй като това бе мястото, където прекарваше повечето време, когато бе у дома. Погледна го в очите, когато останаха сами, и каза:

— Мисля, че трябва да си изясним нещо веднага. Не си тук, за да клатиш лодката. Искаме само да преведем Салима през този невероятно труден момент в живота й, без жената, която обичаше и на която разчиташе, докато се върне в училище. Не планираме да изобретим колелото отново.

— Не мисля, че колелото вече е било изобретено — отвърна Саймън също така твърдо и без да отмести очи от нейните. — Двамата с Аби имахме различни възгледи. Може би заради разликата между мъже и жени, но според мен ключът е в това да си по-независим. Салима е на деветнайсет години, а не на две, и трябва да знае как да се грижи за себе си. Ами ако един ден поиска да живее сама? Не може да остане в „Колдуел“ завинаги. Трябва да се подготви за този ден. И след като Аби вече я няма, сега моментът изглежда подходящ.

— Тя никога няма да живее сама — възрази Блейз с още по-категоричен тон.

Вече бе подсигурила живота на дъщеря си. Салима винаги щеше да има човек, който да се грижи за нея.

— Никога не се знае — отвърна Саймън. — Брат ми твърдеше същото. След инцидента живя у дома няколко години. Майка ми го глезеше, точно както Аби правеше със Салима. А сега той има работа, съпруга и четири деца и се грижи за тях. Каквото и да прави Салима, както и да я подсигуриш, тя все пак се нуждае от умения. А и те ще я накарат да се почувства по-уверена в себе си — настоя той.

— Тя си е съвсем добре. Просто сега се чувства ужасно заради загубата на Аби. Хайде да се опитаме да не влошаваме нещата.

Саймън не отговори, но кимна, за да запази мира. Блейз обаче осъзна, че не го е убедила, което я раздразни. Имаше чувството, че плува срещу течението в собствения си дом, и това не й хареса. Саймън вече не беше в „Колдуел“. Намираше се в апартамента й, и тя очакваше думата й да е закон. Но бе с впечатлението, че Саймън не живее според правилата на останалите. Беше любезен и мил, но определено си имаше собствени идеи, които не съвпадаха с нейните.

Той отиде да провери как се чувства Салима. След няколко минути тя му позволи да разопакова багажа й и му обясни къде иска да са нещата й. Саймън забеляза, че гардеробите й са почти празни, и разбра, че тя рядко идва тук. „Колдуел“ се бе превърнал в неин дом, и той се зачуди дали Блейз щеше да се опита да я остави там или да я настани на подобно място, след като Салима стане прекалено голяма за училището. Според него това щеше да е трагедия за момичето и ужасна загуба. Тя имаше буден ум и бе способна на много повече, отколкото всички очакваха от нея, особено Аби. Той не искаше да говори лошо за мъртвите, а и харесваше Аби, но вярваше, че с течение на времето тя щеше да осакати Салима. Дори започваше да мисли, че изчезването на Аби от живота й бе благословия. Безспорно всичко, което той планираше за нея, щеше да е съвсем различно и дори болезнено понякога, за да замени пълната зависимост със свобода. А и не бе трудно да разбере, че Блейз също не споделя идеите му. Щеше да му се наложи да се справи съвсем сам. И възнамеряваше да го направи през следващите три месеца. Не се страхуваше да разклати лодката. Накрая това щеше да се окаже хубаво за Салима, макар че тя и майка й не го разбираха.

Той постави гласово активирания компютър на Салима на бюрото и го включи. Тя можеше да му дава гласови команди; механичен глас й отговаряше и й четеше всеки материал, който тя искаше. Блейз винаги й бе осигурявала най-модерните приспособления, за да я улесни, и вечно търсеше нови. Салима използваше една софтуерна програма, „Отворена книга“, със скенер, който й четеше пощата и различни текстове.

Притежаваше и програмата „Орейшио“, която й позволяваше да използва блекбери. Цялата й техника беше свръхмодерна, благодарение на майка й, и тя го знаеше. Саймън забеляза също, че има великолепна стереоуредба в стаята си. Разполагаше с най-скъпите уреди и най-новите технологии, но не можеше да си измие зъбите сама. А той искаше да промени това колкото може по-скоро, за да й помогне.

Когато излезе от стаята й, всичко бе идеално подредено. Салима си пусна музика и реши да изпрати имейли на приятелите си от училище. Обичаше майка си, но мразеше да си е у дома. И започваше да мрази Саймън още повече. Той не разбираше нищо.

Саймън се върна в стаята си, прибра си нещата и неочаквано се появи пред вратата на кабинета на Блейз. Тя вдигна изненадано глава. Странно бе да види мъж в къщата си. Все се чудеше как въобще бе живяла с Хари и как бе вярвала, че ще се омъжи за Андрю и ще живее с него. Идеята вече никак не й допадаше, а още по-малко й харесваше присъствието на Саймън в дома й. Той изглеждаше като натрапник и за нея, и за Салима.

— Какво ще кажеш за чаша чай? — попита Саймън.

Тя поклати глава отрицателно. Искаше да му покаже, че не бива да идва в кабинета й, освен ако тя не го повика или не се появи проблем. Никой не й бе предлагал чай в дома й от години. Не и след като се раздели с Хари, с когото имаха прислуга, преди повече от десет години. Сегашната й икономка само переше, чистеше и й оставяше храна в хладилника. Никога не й предлагаше чай; дори не би се сетила за това. Ако Блейз искаше чай, си го правеше сама. И не очакваше Саймън да й прислужва; не очакваше и да им готви, макар да й бе предложил. Единственото, което искаше от него, бе да прави така, че дъщеря й да е щастлива, и да стои далеч от нея. С пристигането на Салима, неизбежните й нужди и присъствието на Саймън, Блейз имаше чувството, че са завладели дома й насила. А бяха тук само от два часа. Саймън разчете правилно изражението й и се оттегли незабавно.

Блейз отиде при дъщеря си след около час. Салима слушаше музика и лежеше на леглото. Мислеше за Аби и по бузите й се търкаляха сълзи. Блейз седна на леглото до нея, погали я по косата и я целуна.

— Как си? — попита тя, макар да виждаше, че не е добре.

— Ужасно. Аби ми липсва.

Блейз знаеше, че младата учителка винаги ще липсва на дъщеря й. Връзка като тяхната бе незаменима, дори и след време да намерят друга компетентна помощничка. Салима искрено бе обичала Аби.

— Знам, че ти липсва, скъпа. Хайде да се опитаме да се позабавляваме, докато си тук. Утре ще се опитам да купя билети за концерт.

— Не искам да правя нищо — тъжно отговори Салима. — И мразя Саймън. Много е досаден.

— Да, може би. И на мен ми се струва доста напорист, но всичко тук е ново и за него — ние, апартаментът, абсурдната малка стаичка, където го настанихме. Мисля, че той просто се опитва да е полезен. И е мъж. А ние тук не сме свикнали с мъже — усмихна се Блейз.

Нямаше смисъл да се настройват срещу Саймън, макар и тя да се дразнеше от него. Блейз обичаше спокойствието в дома си, а дори присъствието на Салима тук бе голяма промяна.

— Защо ни е някой друг? — тъжно попита Салима с тона на петгодишно дете, а не деветнайсетгодишна млада жена. — Ти може да се грижиш за мен — добави тя с надежда, и Блейз незабавно се почувства виновна.

— Хей, помниш ли ме? Аз работя. Или си забравила? Пътувам много често. Какво ще правиш, ако ме изпратят някъде? Някой трябва да е с теб.

А и Блейз не можеше да си представи как изстисква паста върху четката за зъби на дъщеря си. Сега Салима трябваше да се научи да го прави, като голямо момиче. Това бе единствената идея на Саймън, с която бе съгласна. Салима бе свикнала да правят всичко вместо нея. Аби бе виновна за това.

Блейз се върна в кухнята към осем часа. Никой от тях не бе вечерял, но тя не беше гладна. Саймън седеше на кухненската маса с компютъра си и вдигна глава, когато тя влезе. Мегън тъкмо му бе изпратила имейл, в който пишеше колко й липсва и колко е тъжна. Той също бе тъжен, но реши да не й отговаря. Изключи компютъра, погледна Блейз и предложи:

— Може ли да ви приготвя вечеря?

Струваше му се, че трябваше да направи нещо за нея, а и Салима му бе показала ясно, че не го иска в стаята си. Той нямаше къде да отиде, освен в миниатюрната слугинска стаичка, а там нямаше къде да седне. Точно затова бе сложил компютъра си на кухненската маса.

— Мисля да поръчам пица — уклончиво отговори Блейз.

Салима обичаше пица и можеше да се съгласи да хапне.

— Или пък суши — добави тя.

— Какво ще кажеш за един омлет? Или пък спагети? Мога да ги приготвя за нула време.

Омлет звучеше чудесно, но Блейз не искаше да го признае, затова поклати глава отрицателно.

Обади се да поръча пица и Саймън не се намеси. Попита го каква обича и той отговори, че иска голяма пица с всичко, освен аншоа. Тя реши да поръча същото и за себе си, добави и малка пица „Маргарита“ за Салима и я повика, когато ги доставиха. Салима излезе от стаята си и се настани до кухненската маса. Саймън гледаше как Блейз й сервира парче в чинията. Тримата изядоха пицата, без да проговорят.

След вечеря Салима се върна в стаята си и скоро си легна. Блейз му каза, че тя ще провери инсулиновата помпа, затова той въобще не влезе при момичето. Видя, че в кабинета на Блейз лампата свети дълго време, но реши да не я безпокои. Поседя пред компютъра, прочете още два имейла от Мегън, които звучаха все по-отчаяно, не й отговори и накрая си легна. Беше дълъг, стресиращ ден. И той бе наясно, че не е добре дошъл в дома на Блейз.

В четири сутринта, когато будилникът иззвъня, Блейз се почувства като пребита. Последните няколко дни й се отразиха ужасно. Шокиращата новина за смъртта на Аби, погребението, затварянето на училището, присъствието на Саймън в дома й. И Салима, за която трябваше да се грижи през следващите няколко месеца. Прекалено много проблеми. Единственото, за което изпитваше благодарност, бе, че Саймън знаеше всичко за кръвните проби на дъщеря й, инсулиновата помпа, проверяването й нощем и диабета. Знаеше точно какво прави, а това бе облекчение. Но всичко друго в него я изнервяше. Присъствието му в апартамента й се струваше като натрапничество и я дразнеше. Опитваше се да го преодолее, но не успяваше. А не искаше да го покаже пред Салима. Дъщеря й бездруго се отнасяше враждебно с него, а това само щеше да влоши положението. Салима се съпротивляваше енергично на нанасянето му при тях, но Блейз й обясни, че няма друга възможност и трябва да се примири. Не искаше в дома й да започне война. Бяха принудени да живеят със Саймън, поне засега, и се налагаше да го изтърпят. На Салима това никак не й харесваше.

Блейз стана бавно от леглото. Не беше съвсем готова да се изправи срещу деня и стреса, който я очакваше в службата: Сузи Кю и проектите, по които работеше, но не бе приключила, когато замина преди три дни. Трябваше да се справи с всичко това днес.

Тя взе душ вместо вана, опитвайки се да се събуди, и си намокри косата. Фризьорката в студиото щеше да я оправи. Дългата й до раменете червена коса все още бе мокра, когато влезе в кухнята половин час по-късно, облечена със снежнобяла риза, сив панталон и без грим. Изпитваше отчаяна нужда от чаша кафе и носеше днешните вестници в ръка. Едва не изпищя, когато видя Саймън до кухненската маса. Той стана и й подаде чаша горещо кафе, точно както го обичаше. Предишния ден беше забелязал как тя пие кафето си. Две бучки захар, черно. Тя искаше да му благодари, но пое чашата безмълвно. Не желаеше да говори с никого в този ранен час и Саймън веднага го разбра по изражението й.

— Съжалявам — извини се той. — Не можах да спя, а Салима каза, че закусваш в пет часа всяка сутрин. Реших да съм полезен с нещо.

Не й каза, че леглото бе прекалено малко и краката му висяха от него. Не искаше да се оплаква. Присъствието му там ги затрудняваше достатъчно и той бе наясно с това. Каквото и да правеше, просто не беше Аби. А за Салима това бе едва ли не престъпление. За майка й бе досадно натрапничество. Варварите бяха не само пред портите, а в дома й и в кухнята й. Можеше да го прочете в очите й.

— Предпочитам да си правя кафето сама — каза Блейз, седна до масата, отвори вестниците и не проговори повече.

Саймън се почувства, сякаш е извършил престъпление, като е направил кафе. Тя въобще не му благодари. Не искаше да го окуражава да го прави отново и той схвана посланието. Реши отсега нататък да не влиза в кухнята сутрин. Той също си имаше утвърдени навици и уважаваше нейните.

Саймън чу затварянето на вратата, когато Блейз излезе. Апартаментът притихна. Салима още спеше.

Икономката идваше чак в десет. Ерик му звънна в осем и попита:

— Как върви?

Гласът му беше изпълнен с оптимизъм, но загрижен. Проверяваше всички учители, които бе изпратил в домовете на децата. Засега всички бяха щастливи, а родителите изпитваха благодарност и облекчение, че им е осигурена помощ.

— Трудно — призна Саймън. — Салима е съсипана заради Аби. И мисля, че майка й мрази мъжете. Поне мъжете в апартамента си. А и не е свикнала Салима да живее при нея. Странно е. Всички се опитваме да се приспособим. Аби сигурно се е отнасяла със Салима като с петгодишно хлапе. Правела е всичко вместо нея, само дето не й е дъвкала храната. Третирала я е като бебе. Ще се наложи да поработим доста, а никой не е ентусиазиран от този проект. Майката на Салима не спира да ми повтаря да не клатя лодката.

Саймън звучеше раздразнено, докато обясняваше положението. Опитваше се да го приеме по-спокойно, но предизвикателството бе сериозно.

— Съжалявам, Саймън — искрено каза Ерик. — Знам, че Аби е глезила Салима ужасно и са били много близки, затова промените са трудни. И е твърде рано. Мисля, че майка й одобряваше стила на Аби. Никога не възразяваше срещу прекалените й грижи, когато Салима се прибираше у дома. Мисля, че това по някакъв начин облекчава вината й заради това, че не се грижи лично за дъщеря си, а има сериозна кариера.

— Може и така да е — съгласи се Саймън замислено.

Опитваше се да схване всичко и да прояви търпение.

— Апартаментът наистина не е достатъчно голям за мен. Нито дори за Салима. Подреден е идеално за сама жена. Салима е в Сибир, в другия край на дълъг коридор, и е доста изолирана, а аз съм в слугинската стая зад кухнята. Не е голям проблем, но няма къде да седна, без да раздразня някого. Тази сутрин допуснах страхотна грешка, като направих кафе на Блейз в пет часа, преди тя да тръгне на работа. Изглеждаше вбесена. Предполагам, че не обича да говори с никого преди работа.

Саймън бе принуден да действа ужасно предпазливо. Ерик го разбра и се притесни за него. Той беше свестен и способен и за директора бе неприятно, че жените го караха да се чувства толкова неудобно. Но пък нямаше кого друг да изпрати при Салима. Блейз беше права — с жена щеше да е по-лесно.

— Моля те, дръж ме в течение — каза Ерик загрижено.

Чудеше се дали да поговори с Блейз. Не искаше Саймън да напусне или да се откаже, но знаеше, че той няма да го направи. Саймън беше упорит и гениален в това, което правеше. Ерик бе наясно, че ако някой можеше да оправи положението, това бе той. Но очевидно майката и дъщерята не оценяваха способностите му. Той беше най-добрият учител на Ерик. Решаваше проблемите с лекота и мислеше творчески.

— Не се тревожи, ще свършим работа — зарече се Саймън.

Опита се да прозвучи, все едно е изпълнен с надежда, но не беше така. Денят започна зле, когато Салима се събуди, дойде в кухнята и се стресна от поздрава на Саймън. Държеше се, сякаш не очакваше той да е там.

— Добре ли спа? — попита той престорено небрежно.

Салима изглеждаше съсипана. Още тъгуваше за Аби.

— Да, предполагам — промърмори тя и се отпусна на стола.

— Какво искаш за закуска? — попита той жизнерадостно, готов да й приготви всичко, което поиска.

Беше страхотен готвач, но Салима не го знаеше.

— Отрова — мрачно отговори тя, без да го погледне.

Саймън винаги караше учениците си да обръщат глава към човека, който говори. Това беше добър навик, макар да не виждаха човека. Но не й каза нищо. Беше прекалено рано.

— Съжалявам, отровата свърши. Какво ще кажеш за бекон с яйца? Или палачинки?

— Аби винаги ми правеше специални вафли. Но тук нямаме гофретник. Майка ми не одобрява храни, от които може да затлъстееш, и вечно държи да съм на диета заради теглото и диабета — нещастно каза Салима.

Саймън бе забелязал, че Блейз е много слаба, но Салима беше почти същата. А и той бе наясно с диетата, която момичето трябваше да спазва заради диабета.

— Днес може да купя гофретник и да го прибера в моята стая — каза той. Помисли си, че може да го пъхне под леглото или в гардероба, или да си го сложи на главата.

Салима обърна глава към него, усмихна се и го предупреди:

— Мама ще побеснее, ако разбере.

— Ами, не й казвай.

Той се опитваше да се сближи със Салима, и ако гофретникът щеше да свърши работа, бе готов да рискува да разгневи майка й.

— Какво ще правим след закуска?

Саймън искаше първо да я нахрани. Салима изглеждаше потисната, а хубавата закуска можеше да помогне.

— Искам само да си остана тук — безжизнено промърмори тя.

— Аз обаче трябва да свърша малко работа и имам нужда от помощта ти. Още не познавам квартала, а и не съм идвал в Ню Йорк цяла година.

Салима не изглеждаше ентусиазирана от тази перспектива.

— А това ми напомня, че ми трябват няколко телефонни номера и други неща от интернет. Бих искал да ги откриеш за мен на компютъра си — добави той.

Това бе начин да я накара да свърши нещо.

— Не може ли сам да го направиш? Не съм ти секретарка — заядливо отвърна тя, но Саймън не реагира.

— Имам нужда и от няколко нови диска. Забравих моите в училището.

Не беше вярно, но искаше да отиде в музикалния магазин с нея и да види какво харесва тя.

Докато си бъбреха, той разби няколко яйца, препече две парчета бекон, направи препечени филийки и ги сложи пред нея. Салима долови уханието на храната, но не изглеждаше впечатлена, когато той сложи вилицата в ръката й.

— Яж и се облечи, после ще излезем.

Тя не му благодари за закуската, но по лицето й личеше, че я хареса. Наистина си беше съвсем дете.

— Яйцата са хубави — призна тя накрая. — Ами ако не искам да изляза?

Саймън знаеше, че Салима го изпробва, и не реагира.

— Чакай да помисля. Какво ли ще е подходящото наказание за това? — небрежно каза той. — Да ти запаля косата? Да ти открадна любимия диск? Да те заключа в стаята ти и да откажа да те храня? Или да те накарам да ядеш брюкселско зеле?

— Аз обичам брюкселско зеле — усмихна се отново тя.

Почти харесваше Саймън на моменти, но не през цялото време. Не беше Аби. Но си личеше, че е умен. Почти не беше говорила с него в училище, тъй като той отговаряше за по-малките момчета.

— Е, тогава няма да ми свърши работа. Коя храна мразиш най-много?

— Боб. Всякакъв вид боб.

— Добре. Боб. Ако не излезеш с мен, ще трябва да ядеш боб цяла седмица.

— Не можеш да ме принудиш — отвърна тя войнствено.

— Да ядеш боб?

— Не, да изляза.

— Да, мога. Мога да те принудя да извършиш всякакви ужасни неща с мен. Например да ме посъветваш каква музика да си купя. Нещо ми подсказва, че знаеш много за музиката.

— Просто обичам да пея — отговори тя и лицето й се проясни.

— Какви песни обичаш?

Саймън се усмихна, като чу думите й. Беше намерил ключа за тайната градина. Салима току-що му го беше връчила.

— Можеш ли да свириш на пиано? — попита той. Тя поклати отрицателно глава и призна:

— Не обичам да се упражнявам. Мързелива съм.

— Аз мога да свиря. Майка ми ме караше да се упражнявам всеки ден. Забавно е да умееш да свириш.

Той не й предложи да й изсвири нещо, и тя не го помоли. След няколко минути Салима стана и тръгна към вратата, като остави празната си чиния на масата. Беше изяла абсолютно всичко.

— Извинявай — каза той, за да я спре, и тя се обърна изненадано. — Почисти масата, моля. Трябва да прибереш чинията си в миялната.

Саймън звучеше съвсем небрежно. Салима се втрещи. Аби никога не би й наредила подобно нещо — не го беше правила цели пет години.

— Не съм задължена да правя това — уведоми го тя с високомерен тон.

— Напротив, задължена си — простичко възрази той.

— Не си ми секретарка, а аз не съм ти слуга. Това е положението.

Саймън не спомена готвенето. Искаше да й създаде полезни навици, каквито тя почти нямаше. Беше учтива, но бе свикнала Аби да й прислужва. Тези времена обаче бяха приключили, и това щеше да е добре за нея.

— Майка ми не очаква да прибирам чиниите. Имаме прислужница.

— Това е доста грубо. Защо да й оставяш всичката работа? Нужни са само две секунди, за да изплакнеш чинията и да я прибереш в миялната.

Салима се поколеба за момент, после взе чинията, отиде до мивката, изплакна я и я прибра в миялната. Направи го безпогрешно. После излезе от кухнята с горделиво изражение и се върна в стаята си.

Първи рунд е спечелен, помисли си Саймън. Салима не бе имала смелостта да му се възпротиви напълно, което беше чудесно. Тя се върна в кухнята след половин час. Той се зарадва, когато видя, че е облечена за излизане — джинси и червено кожено яке. Беше много красиво момиче с дълга тъмна коса. Носеше слънчеви очила, както винаги, когато излизаше.

— Изглеждаш чудесно — възхитено каза той. — Харесвам якето ти.

— Аз също. Червено е — каза тя, сякаш той не знаеше.

Гордееше се, че тя знае. Аби бе пъхнала в джоба малко листче, написано на брайловата азбука, на което бе посочен цветът на дрехата.

— Знам. Харесвам и очилата ти. Готова ли си за излизане?

— Да — предпазливо отвърна тя. — Къде отиваме?

— Първо в музикалния магазин. Провери ли къде е?

— Знам къде е най-близкият. Винаги купувам музика оттам. Свалям и от интернет, но обичам да купувам и дискове.

— Достатъчно близо ли е, за да отидем пеш?

Тя кимна и Саймън стана, зарадван, че е готова да излезе. Погледна я леко учудено и попита:

— Къде ти е бастунът?

Имаше предвид бялото бастунче с червен връх, което да я идентифицира като сляпа и да я ръководи.

— Не използвам бастун — отговори тя и Саймън се изненада.

— Защо?

— Нямам нужда от него. Просто се държа за Аби, когато излизаме.

— Не предпочиташ ли да имаш малко повече свобода, вместо да се държиш за мен?

— Не, така е удобно.

Салима не искаше всички да виждат, че е сляпа. Саймън обаче смяташе, че тя трябва да използва бастунчето, тъй като нямаше куче. Разпита я за това, докато вървяха по улицата към музикалния магазин. Тя го държеше под ръка.

— Мразя кучета — отвърна Салима. — Когато бях малка, веднъж ме ухапа немска овчарка. А всички кучета водачи са немски овчарки.

— Не е вярно. Някои са лабрадори. А те са много мили и не хапят. Кучето може да ти осигури повече свобода.

— Нямам нужда от свобода, нито от куче — възрази тя и отново се затвори в себе си.

Отвори се в мига, когато влязоха в магазина и прекараха два часа в избиране на дискове. Тя му представи няколко групи и певци, които той не познаваше, и му даде добри съвети. Салима си избра двайсет нови диска. Имаше разнообразен вкус за музика, което му се стори интересно. И двамата се забавляваха много. Саймън щеше да я опознае чрез музиката. Важното бе, че нещо вършеше работа.

След магазина той я заведе на обяд в оживен ресторант. Салима се опита да се измъкне с оправданието, че не е гладна, но той настоя, че умира от глад, което не беше вярно. Тя го придружи, за да прояви любезност, и си бъбриха оживено по време на обяда за всичко, от което тя се интересуваше, за възгледите й, как й се отразява това, че баща й я посещава толкова рядко, за кариерата на майка й. Салима започна да оставя ключовете за кралството в краката му.

Денят на Блейз започна лошо. Първо се озова лице в лице със Саймън още преди да си е изпила кафето. Той седеше в кухнята, преди тя да се е събудила напълно. Блейз мразеше да говори с някого сутрин, дори и да бе спала с него предишната нощ. Сутрините бяха свещено време за нея. А сега се чувстваше, сякаш някой се е натрапил в живота й, още откакто Саймън й подаде чашата кафе. После пък фризьорката й не се яви на работа. Блейз не беше доволна от заместничката й и мислеше, че изглежда ужасно, когато се появи в ефир. Настроението й се развали още повече след края на предаването, когато видя Сузи Кю да се подмазва на един от директорите в студиото. Направо й прилоша. Сузи бе толкова нагла и очебийна, че стомахът й се разбунтува. Останалата част от деня бе серия от дразнители и неприятности. Тъли беше в отпуска и тя не хареса новия шофьор. Когато се прибра у дома, час по-късно от обикновено заради натовареното движение, искаше само да се изкъпе във ваната и да си легне. Но чу, че силна музика гърми по уредбата, която тя никога не използваше. Салима пееше заедно със записа. Блейз чу гласове в кухнята, влезе вътре намръщена и вбесено извика на Саймън:

— Какво правиш?

Денят й приключваше, както започна — с натрапването на Саймън в личното й пространство.

— Приготвям вечеря — спокойно отговори той.

Беше с престилка и бе накарал Салима да му подава продуктите. Денят им беше минал чудесно. Салима му обясняваше разликите между реге и ска. Оказа се, че и тя обича джаз и блус, също като него. Бяха купили безброй дискове. Но този, който гърмеше от уредбата, определено не се хареса на майка й.

— Вечерята ще е готова след десет минути — каза й Саймън. — Или малко по-късно, ако ти трябва повече време.

— Казах ти да не готвиш — грубо отвърна тя. — И не съм гладна.

— Но ние сме — каза той. — Не си длъжна да вечеряш с нас, ако не искаш.

Блейз влезе ядосана в стаята си, а Саймън сложи суфлето във фурната.

— Какво готвиш? — попита Салима, която седеше наблизо.

— Ще видиш. Надявам се да ти хареса. Стара семейна рецепта, която научих от един готвач в Париж. Но не рецепта на моето семейство. Никой от роднините ми не може да готви. Храната на майка ми може да те убие. Изключение прави само кървавицата, която страшно харесвам.

— Пфу! — отвратено изсумтя Салима.

След музикалния магазин ходиха до месарницата и сега Саймън готвеше агнешко бутче с чесън. Блейз усети аромата от стаята си и се подразни, но си изми лицето и ръцете и се върна в кухнята тъкмо когато той вадеше суфлето от фурната. Погледна го изненадана. Масата бе подредена за трима. Той беше накарал Салима да свърши това. Тя му каза, че не го е правила от дете. Саймън предположи, че сигурно е било преди да ослепее. Беше повече от ясно, че през последните единайсет години не е изпълнявала никакви задачи.

— Направил си суфле? — втрещи се Блейз и настроението й се пооправи, когато всички се настаниха около масата.

Наложи й се да признае, че суфлето от сирене бе превъзходно. Всички си сипаха повторно. Агнешкото беше още по-хубаво. Саймън бе направил и картофено пюре и салата. Храната беше великолепна, а за десерт имаше пресни плодове.

— Имам чувството, че се храня в ресторант с четири звезди — похвали го Блейз.

Вечерята бе невероятно вкусна и изискана и всички й се насладиха. После останаха около масата, отпуснати и доволни. Саймън приготви коктейл с прясна мента за Блейз.

— Къде се научи да готвиш така? — попита го тя с интерес.

Саймън бе човек с многобройни таланти и умения, всичките твърде приятни досега. Блейз знаеше, че се е държала твърде грубо с него, и съжаляваше за това. Забеляза, че отношението на Салима към него се бе променило. Надяваше се дъщеря й да не си е паднала по него. Е, поне не можеше да види хубостта му, и Блейз изпита благодарност за това. Саймън беше прекалено хубав мъж.

— Учих в готварска школа в Париж — отговори той. — След колежа. Винаги съм искал да го правя. Готвенето е страшно забавно.

— Къде си учил?

— В „Кордон Бльо“ — отговори той гордо и тя се засмя.

— Не е чудно, че си толкова добър. Би трябвало да отвориш ресторант, а не да преподаваш в училище.

— Харесвам и двете — усмихна се той. — Обичам да готвя за приятелите си. Кулинарията ме успокоява.

— Е, вечерята определено беше изумителна — призна Блейз и стана.

Салима помогна на Саймън да разчистят масата и майка й се изненада. Подозираше, че и това е дело на Саймън, но не коментира. Дъщеря й нямаше да пострада, ако сложи приборите в миялната, а и изглеждаше по-щастлива от предишния ден. Блейз бе сигурна, че Аби все още й липсва ужасно, но поне вече не се караше със Саймън. Тя се готвеше да излезе от кухнята, когато Саймън се обърна да я попита нещо.

— Видях, че имаш пиано. Имаш ли нещо против да посвиря? — попита той и отново я изненада.

— Не, няма проблеми. Стига да не свириш прекалено късно, заради съседите.

— Няма.

Той довърши зареждането на миялната с помощта на Салима, която му благодари за вечерята и се прибра в стаята си. Той влезе тихо в дневната и седна до пианото. Отвори го и засвири. Започна с някои от любимите си парчета от шейсетте, включително песните на „Бийтълс“, и след малко видя Салима, която се появи като призрак. Блейз слушаше от стаята си. Свиренето му се чуваше из целия апартамент и бе доста добро. Може би не толкова страхотно като готварските му способности, но почти. Още преди да стигне до пианото, Салима запя. Знаеше всички песни, на което той се бе надявал, тъй като още не знаеше любимите й. След като чу музиката, тя просто не можеше да остане настрана. Блейз също я чу и осъзна колко е умен Саймън. Използваше всички неща, които дъщеря й харесваше, за да установи разбирателство с нея. Седяха заедно повече от час; тя пееше, а той свиреше. После Саймън затвори пианото и й обясни, че не бива да свирят до късно, защото съседите ще се нервират, а майка й ще побеснее. Салима съжали, че музикалното им приключение е приключило.

— Мислила ли си някога да вземаш уроци по пеене? — попита я той, когато излязоха от стаята.

— Не. Исках да стана певица, когато бях малка. Но не искам да съм Рей Чарлз или Стиви Уондър, когато порасна. Не пиша музика, а това е едва ли не задължително, ако искаш да си специален — каза тя разочаровано.

— Не е нужно да си професионалистка. Защо не го направиш просто за забавление? — предложи й той. — Аз например готвя, защото ми доставя удоволствие.

— Може би — отвърна Салима замислено; после му пожела лека нощ.

Тя се отби при майка си на път към стаята си. Блейз седеше зад бюрото и подготвяше предаването си за следващия ден.

— Двамата със Саймън звучахте великолепно. Той определено има много таланти. Музика, готвене.

А и се справяше чудесно с дъщеря й.

— Може ли да започна да вземам уроци по пеене? — попита Салима и Блейз я погледна изненадано.

Дъщеря й задаваше този въпрос за първи път, макар да притежаваше музикален талант още от съвсем малка.

— Защо не? Ще потърся учител, който да идва тук.

Салима кимна. Звучеше добре. Тя целуна майка си за лека нощ и се прибра в стаята си. Изслуша няколко от дисковете, които бяха купили днес, и пя заедно с тях.

В кухнята Саймън седеше пред лаптопа и си проверяваше имейла. Имаше ново писмо от Мегън. Той го прочете, изтри го, затвори лаптопа и се върна в стаята си. Знаеше, че отчаяната им, нечестна и незаконна връзка трябва да приключи. Но докато лежеше и мислеше за Мегън, изпита силна тъга. Е, поне работата вървеше добре.