Даниел Стийл
Идеален живот (3)

3

Пътуването до Спрингфийлд беше спокойно и красиво, и три часа по-късно, когато отби от магистралата, тя се чувстваше весела и щастлива. Идването тук бе като ваканция. Друг свят, далеч от стреса на Ню Йорк. А и когато посещаваше дъщеря си, тя се съсредоточаваше само върху нея, и нищо друго.

Видя познатите ориентири по пътя към училище „Колдуел“, където Салима бе прекарала последните единайсет години, и забеляза строежа на нова сграда и ремонта на стара църква. Но като цяло, тук никога нищо не се променяше. Повечето къщи бяха построени през предишния век. Блейз зави по алеята, изпълнена с нетърпение да види дъщеря си. Учениците живееха в къщички по трима или четирима, заедно с възпитател, тъй като бяха по-малки от Салима. Големите бяха във вили за двама души. А Салима живееше в единствената самостоятелна къщичка. Блейз я бе окуражила да остане там, след като завърши. Дъщеря й се записа в близкия колеж и я закарваха до там всеки ден. Прибираше се у дома за ваканциите, но Блейз смяташе, че животът там е по-добър за нея, и Салима бе съгласна. Вече не искаше да живее в Ню Йорк. Предпочиташе да остане в тихото провинциално общество, което бе неин дом от единайсет години. Блейз се надяваше Салима да остане там, докато завърши колежа. Сега тя беше втора година. Колежът й бе доста малък; не й осигуряваше достатъчно предизвикателства, но пък беше лесно. Чудеше се дали да се запише в Дартмут, но не искаше да живее в общежитие. Обичаше виличката си в „Колдуел“ и получаваше отлични оценки в училище, които щяха да й помогнат, ако реши да се премести.

Блейз подкара направо към къщата на Салима в задната част на имота, заобиколена от великолепни дървета с аленочервени листа. През лятото всичко тънеше в прекрасна зеленина. А преди няколко години Блейз бе направила дарение, което им позволи да построят басейн с олимпийски размери. Салима беше изключителна плувкиня и бе в отбора по плуване през цялото време, докато учеше в гимназията. Но тъй като вече учеше в колеж, не можеше да се състезава. Всички в училището, където бе прекарала толкова много години, я обичаха. Учениците вземаха пример от нея, а учителите бяха изключително мили. Аби — възпитателката, с която бе живяла пет години, сега бе най-добрата й приятелка. Аби беше на трийсет и шест години, живееше в уюта на училището и все още се държеше и изглеждаше като младо момиче. Сплиташе косата си на малки плитчици и обожаваше Салима.

Блейз остави колата си на близкия паркинг и тръгна по спретнатата пътечка към вилата. Когато стигна до вратата, чу гласа на дъщеря си, която пееше. Вратата беше отворена. Блейз влезе тихо и видя Салима, застанала във всекидневната с гръб към нея. Двете с Аби се смееха на нещо, докато Салима се опитваше да пее; накрая тя се отпусна със смях на канапето. Не беше чула, че майка й е влязла. Блейз пристъпи по старите дъски на пода, които проскърцаха, и Салима обърна глава.

— Мамо?

Познаваше стъпките й веднага щом ги чуеше.

— Мамо! — извика тя уверено и се втурна през дневната към коридора.

Блейз се усмихна широко и протегна ръце.

— Липсваше ми толкова много, че просто трябваше да дойда днес — каза Блейз. Салима се хвърли в прегръдките й и едва не я събори.

Аби ги наблюдаваше с топла усмивка. Блейз й махна със свободната си ръка. Салима изглеждаше красива както винаги. Чертите й бяха сходни с тези на майка й, чак до трапчинката на брадичката. Единствената разлика бе дългата й тъмнокестенява коса. Салима обърна глава към майка си и опипа лицето й. Усети сълзите, които Блейз проливаше винаги, когато я видеше.

— Плачеш! Да не съм станала по-грозна от последния път? — пошегува се Салима.

— Много по-грозна. Затова плача, когато те видя — отвърна Блейз усмихнато.

— В такъв случай се радвам, че не мога да се видя — отвърна Салима шеговито.

Влязоха прегърнати в дневната и Салима седна на канапето. Знаеше точно къде се намира всяко едно нещо. Всичко във вилата й беше добре познато и нямаше проблеми да се оправя там. Беше сляпа.

Поставиха й диагноза диабет тип I още на три години, и това разби сърцето на Блейз. Идеалното й дете страдаше от остър детски диабет, който се лекуваше само с инсулин. Отначало Салима плачеше при всяка инжекция и убождане на пръста, за да проверят нивото на инсулина. Впоследствие й дадоха помпа, но все пак трябваше да я наблюдават внимателно. Помпата поддържаше инсулина на безопасно ниво и й го доставяше чрез подкожен катетър. Закачаха помпата към колана на джинсите или полата й, и тя винаги вършеше чудесна работа.

Очите й бяха засегнати на шест години, което беше необичайно рано. Беше прекалено малка, за да изгуби зрението си, или поне така лекарите уверяваха Хари и Блейз. На седем години виждаше частично, после ретините й се отлепиха и на осем бе напълно сляпа.

Опитаха се да я оставят у дома, но Хари живееше в Ел Ей, а Блейз непрестанно пътуваше. Нямаше доверие на гледачките и никога не вярваше, че я наблюдават достатъчно. Наложи й се да вземе ужасно решение — да се откаже от кариерата си, за да се грижи за Салима денонощно, или да я изпрати в училище за слепи, където бяха по-добре подготвени да я наблюдават и да осигурят безопасността й. Диабетът й изискваше постоянни грижи, а в училището имаше пълен медицински персонал. Решиха да опитат за шест месеца. Салима се влюби в училището от мига, когато стъпи там, и се чувстваше чудесно с други деца като нея. Вече не беше различна; имаше приятели, с които да си играе, и Блейз можеше да се успокоява с мисълта, че за дъщеря й се грижат великолепно.

Блейз продължи да работи и в края на шестте месеца стана ясно, че в „Колдуел“ е идеално за Салима. Толкова идеално, че единайсет години по-късно тя реши да остане там след завършването си. Не можеше да си представи, че ще живее някъде другаде. Понякога Блейз се чувстваше виновна заради затворения живот на дъщеря си и се чудеше дали тя има нужда от нещо повече. Но Салима бе щастлива там и на майка й сърце не й даваше да я върне в Ню Йорк. А и Аби нямаше да дойде с нея. Майка й бе сериозно болна от години, и тя искаше да е близо до нея. Затова Салима остана там, а Аби ходеше с нея в колежа всеки ден. Блейз й подари кола и Салима се радваше на свободата да ходи, където поиска. Сега вече бе завършила и не се налагаше да се подчинява на правилата, които се отнасяха за по-малките. Повечето учители й бяха приятели, а Аби бе по-скоро нещо като по-голяма сестра или майка. Тази мисъл винаги леко нараняваше Блейз, но Аби бе много по-добра от нея за дъщеря й и правеше всичко, от което Салима имаше нужда. Блейз бе наясно, че тя самата нямаше да се справи, дори и ако не работеше. Идеята да носи отговорност съвсем сама за болестта на Салима винаги я бе плашила.

— Е, с какво се занимавате вие двете? — попита Блейз и се просна на канапето до дъщеря си.

Двете млади жени бяха като сиамски близначки — винаги заедно, неразделни.

— Опитвах се да науча Аби да пее гами — засмя се Салима.

Аби изглеждаше обикновена, но мила. Беше с джинси и бял мрежест пуловер, който Блейз й бе донесла от Ирландия. Салима беше с дизайнерски джинси и розов пуловер, който майка й бе изпратила наскоро. И двете приличаха на деца — много по-млади, отколкото бяха. Салима изглеждаше на около петнайсет, а Аби — съвсем малко по-голяма.

— Тя е безнадеждна — добави Салима относно певческите способности на приятелката си. — Не може да изпее и една мелодия, дори животът й да зависи от това. Не може дори да изпее гамата. Изсвирих й малко от музиката, която разучавахме в училище — от италианския Ренесанс, а тя не я хареса.

Салима бе пяла в училищния хор, когато беше в гимназията, както и в местния църковен хор в неделя.

— Тази музика е толкова потискаща — усмихна се Аби извинително.

— И аз мисля така — призна Блейз. — Не може ли да изучаваш нещо по-весело? Например коледни песни. Тогава всички ще можем да пеем заедно. Или поне аз ще мога. Не знам откъде се е появил музикалният ти талант, но със сигурност не е от мен — засмя се тя.

— Следващият семестър ще се запиша в клас по грегориански псалми — заяви Салима, за да ги подразни.

Беше надарена с изключителен глас и се възползваше от всяка възможност да попее. Имаше най-добрия и чист глас в цялото училище. И най-високите ноти никога не й се опираха.

— Ще се изнеса, ако пропееш и псалми — заплаши я Аби, но не прозвуча особено убедително.

— Не, няма да се изнесеш. Аз съм единствената, която знае как да ти сплита косата. Ще заприличаш на плашило, ако се изнесеш — предупреди я Салима. И трите се засмяха.

Салима се справяше невероятно добре, особено на позната почва. А тя познаваше всеки сантиметър от „Колдуел“ и земите наоколо като собствената си длан. Дори понякога успяваше да стигне от една сграда до друга без помощта на Аби, която обикновено я придружаваше. Салима мразеше белите бастуни и отказваше да използва такъв. Разчиташе само на Аби. Освен това отказваше да има куче водач, още откакто бе ослепяла. Мразеше кучетата. Аби удовлетворяваше идеално всичките й нужди. А в къщата Салима изглеждаше почти зряща, тъй като познаваше отлично разположението на всичко.

— Искаш ли да отидем някъде на обяд? — предложи Блейз. Но Салима обикновено отказваше.

Чувстваше се най-щастлива в района на училището. Изключение правеха само часовете й в колежа, където просто нямаше избор. Точно по тази причина тя реши да не се записва в Дартмут, въпреки отличните си оценки. Смяташе, че ще й е трудно да се ориентира там, а Аби не можеше да замине с нея. Салима пък не можеше да се справи без нея. Блейз бе наясно, че ако Аби някога напусне по някаква причина, Салима ще се чувства изгубена без нея.

— Аби обеща да приготви специалните си вафли — обяви Салима. Приличаше на дете.

— Ще е забавно да хапнем в „Питърсънс“ — предложи Блейз.

Винаги смяташе, че за дъщеря й ще е добре да поизлезе малко, но Салима явно не изпитваше желание да се появява във външния свят. Чувстваше се най-добре във вилата.

— Предпочитам да ям тук — заяви Салима.

Тя живееше в пашкула, който Блейз й бе осигурила, а Аби бе щастлива там с нея. Аби беше местно момиче, което никога не се бе отдалечавало от дома. Отиде в Ню Йорк за първи път със Салима през ваканцията и изглеждаше ужасена през цялото време. Наложи се Салима да я успокоява. Аби вече бе свикнала, но й бяха нужни няколко години. И докато Салима си бе у дома, рядко излизаха от апартамента. Гледаха филми на огромния екран на Блейз, които Салима можеше да слуша и следи, снабдени със записани „описания на филми“, обясняващи действието на слепите хора. Салима обичаше филмите. Поръчваха си храна от ресторанти, която им доставяха в апартамента. За Блейз винаги бе трудно да ги изведе навън, дори тук. Но Аби се грижеше прекрасно за дъщеря й. Наблюдаваше нивото на кръвната й захар и проверяваше помпата й съвестно. Правеше абсолютно всичко за Салима. И дъщеря й изглеждаше безукорно облечена и поддържана. Единствените неща, които Аби не можеше да прави, бяха плитките и пеенето, и Салима я закачаше безмилостно и за двете.

След няколко минути Аби отиде в кухнята, подреди масата и им сервира току-що направени вафли.

— Прощавам ти за това, че не можеш да пееш — заяви Салима с уста, натъпкана с вафли с диабетичен кленов сироп. — Вафлите ти са фантастични!

Аби обичаше да глези момичето по безброй начини. Блейз дори изпитваше лека болка, когато я гледаше. Аби бе майката, която тя самата никога не би могла да бъде. Нямаше нито търпение, нито време за това. Аби разполагаше и с двете. Блейз живееше в много по-голям свят, от който ревностно бе защитавала Салима. Не пазеше дъщеря си в тайна, но никога не говореше за диабета и слепотата й. И я бе държала далеч от пресата през целия й живот. Блейз бе изключително предпазлива и грижовна, когато ставаше дума за дъщеря й.

Ослепяването й, а преди това — диагностицирането на диабета, разбиха сърцата на Блейз и Хари. Той така и не успя да се приспособи към това. И вместо да приеме, че има сляпа дъщеря, избяга и почти никога не я виждаше. Беше прекалено болезнено за него. Изпращаше й картички за рождения ден и караше Блейз да й купува подаръци за Коледа и другите празници. Не знаеше какво харесва дъщеря му, дори когато бе още съвсем малка. Слепотата й го объркваше, затова не си правеше труда да й купува нищо и възлагаше задачата на Блейз. Тя винаги я изпълняваше съвестно и хвалеше Хари пред дъщеря си заради великолепните му подаръци — красиви кукли, на които Салима се радваше, макар да не ги виждаше. Тя си беше като всяко друго дете. Когато порасна, обичаше музиката и кожените якета, както и пухкавото палто от лисича кожа, което получи за осемнайсетия си рожден ден и не свали оттогава. Но баща й рядко идваше да я види; това я бе разочаровало цял живот. И никога не й се обаждаше. Тя рядко говореше за него и бе свикнала с липсата му. Но понякога, когато споменаваха името му, Блейз разбираше колко силно я бе наранил Хари. Тя се опита да му обясни проблема, но не постигна успех. Той отвърна, че просто не може да се справи с това. Да бъдеш родител на обикновено дете бе достатъчно тежка работа, но да си родител на сляпа дъщеря му идваше в повече. Беше му по-лесно просто да я пренебрегва.

— Какво искаш да правим следобед? — попита Блейз, докато Аби подреждаше чиниите в миялната, която тя им бе купила.

— Какво ще кажеш за някой филм? Тъкмо получих два нови.

Салима особено обичаше музикалните филми. Беше „гледала“ „Ани“ и „Мама Миа“, „Мери Попинз“ и „Звуците на музиката“ стотина пъти, и винаги пееше заедно с тях.

— Защо не поизлезем малко на въздух? — предложи Блейз. — Винаги можеш да гледаш филми. Навън е прекрасен ден.

Това беше един от постоянните проблеми на Блейз с дъщеря й. Трудно й бе да я измъкне от удобния й дом, дори за да отиде на разходка в околността. Салима не обичаше да излиза, ако не е наложително, а Аби не я насилваше. Не обичаше да я притиска и да я разстройва, а Салима предпочиташе да си седи в уютната вила. Сега излизаше само за да отиде на училище.

— Разкажи ми за пътуването си — каза Салима, като се опита да я отклони от идеята за разходката; но и наистина й бе интересно.

Блейз й разказа за двете интервюта и колко вълнуващи бяха обектите й, а също и за Дубай и това, което бе видяла от него. Спомена за диамантената гривна от „Картие“, и Салима я опипа на китката й.

— Струва ми се скъпа — ухили се Салима. — Той сигурно много те е харесал.

— Не, просто прояви щедрост. Саудитците са такива. А откъде знаеш, че е скъпа? — попита Блейз.

— Тежка е и усещам диамантите навсякъде. Не е била евтина.

— Наистина — съгласи се Блейз с усмивка.

— Хубав ли беше?

Салима обичаше да слуша разказите на майка си за пътуванията и за интервютата й. Беше най-голямата почитателка на Блейз. А майка й бе нейната най-голяма почитателка. Салима беше забележително хлапе, още откакто се роди. Беше тъжно, че Хари почти не я познаваше, а тя самата не разполагаше с повече време, което да прекарва с нея. Годините просто си отлитаха.

— Беше много хубав и изключително умен — каза Блейз за саудитския принц.

— Падна ли си по теб, мамо? — подразни я Салима, най-вече заради гривната.

Но и знаеше, че майка й е хубава. Всички твърдяха така.

— Не. Аз съм десетина години по-стара от него, а и той вече има три съпруги. Това е прекалено много за мен.

Салима знаеше всичко за връзката на майка си с Андрю и какво бе станало. Познаваше го и го харесваше, а и той положи усилия да се сприятелят; но краят никак не й хареса, както и нечестността му към майка й. Тогава Салима беше на четиринайсет години. След края гласът на майка й звучеше много тъжно в продължение на месеци, може би дори година. Сърцето на момичето се свиваше, когато долавяше болката на майка си. Самата Салима бе имала няколко връзки в училище, но сега всички момчета там бяха прекалено малки за нея, а в колежа още не бе срещнала никого. Винаги я придружаваше Аби. Отиваха до колежа, връщаха се и никога не се мотаеха наоколо. Освен това Салима беше свенлива. Срамуваше се, че е сляпа в присъствието на зрящи. А и единствените зрящи, които познаваше, бяха учители, не деца. Това бе недостатъкът на живота в пансион за слепи. Нямаше представа как да се държи с хора, които виждат. Всичките й съученици бяха слепи. И това продължаваше от единайсет години. Блейз все още вярваше, че дъщеря й е много по-добре тук. Но с течение на годините, Салима все повече се отдалечаваше от външния свят. Сега Ню Йорк щеше да е опасна джунгла за нея, и майка й не можеше да се справи с това. В „Колдуел“ Салима бе в безопасност. И тя никога не молеше да се прибере у дома. Правеше го само ако няма друг избор — когато училището бе затворено през ваканцията.

Нужни бяха известни усилия, но накрая Блейз успя да я убеди да отидат на разходка. Описваше й дърветата, чиито листа бяха обагрени в оранжево и червено. Салима хвана майка си под ръка, а Аби вървеше безмълвно зад тях. Беше там за всеки случай, но не искаше да се натрапва. Винаги проявяваше дискретност, и Блейз обичаше тя да е наблизо. Никога не оставаше сама с дъщеря си; предпочиташе да е така. Не се чувстваше достатъчно компетентна, за да помогне на Салима, ако стане нещо неочаквано, а знаеше, че Аби няма да има проблеми. Единственото, което Блейз можеше да направи, бе да разказва истории за работата и пътуванията си и да разсмива дъщеря си. Винаги се забавляваха чудесно, но Салима се нуждаеше от много повече.

Когато се върнаха във вилата, Аби им направи горещ чай. Блейз остана с тях до късно следобед, когато започна да се смрачава. В шест часа тя тъжно заяви, че трябва да си тръгва. Очакваше я дълго шофиране до града.

— Искаш ли един сандвич, преди да потеглиш? — предложи й Аби с мила усмивка.

— Не, благодаря. Трябва да вървя — каза Блейз с мъка.

Винаги й бе неприятно, че се налага да си тръгва.

— Ще дойда скоро — обеща тя и прегърна Салима, която се притисна към майка си, вдъхвайки аромата й.

Обичаше уханието на парфюма и шампоана й. Понякога долавяше присъствието й в стаята по миризмата. Сетивата на Салима бяха изключително изострени, особено слухът и обонянието.

— Ще ти звънна тази седмица — обеща й Блейз, като се зарече наум да го направи.

Обичаше да е с дъщеря си и недоволстваше от грубата намеса на живота в отношенията им. Салима беше най-прекрасният дар в живота й, независимо колко рядко я виждаше.

— Благодаря ти, че дойде, мамо — усмихна се Салима, изпращайки майка си до вратата. — Беше забавно. Винаги е така, когато си тук.

Тя искрено вярваше, че майка й е вълнуваща личност.

— Нямам търпение да се прибереш у дома за Деня на благодарността — каза Блейз. — Ще купя билети за мюзикъл на Бродуей. Ще се повеселим.

Знаеше, че Салима ще хареса идеята. Винаги, когато идваше в града, се опитваха да посетят някой мюзикъл.

— И на опера също ще е чудесно… Или пък концерт. Бетовен, ако има.

Салима изглеждаше развълнувана. Единственият начин да събудиш интереса й и да я измъкнеш навън беше музиката.

— Ще видя програмата за този уикенд — обеща Блейз.

— Шофирай внимателно — загрижено й нареди Салима и я прегърна за последен път.

— Ще внимавам.

Салима й махна и затвори вратата. Докато вървеше към колата си, Блейз чу музика и смеха на двете момичета. Почувства се странно изоставена и осъзна каква късметлийка е Аби. Прекарваше много време със Салима, която я обичаше много. От време на време на Блейз й се искаше да бе направила друг избор, но знаеше, че този бе правилният и за двете им. Тя се нуждаеше от работата си, а Салима бе щастлива в училището. Просто положението беше такова. Тя потегли на юг и избърса една сълза от бузата си.