Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (3)

Глава 3

Противно на навиците си Франческа, лейди Гордън, пристигна по-рано.

Отдели обичайното предостатъчно време за тоалета си. Първото впечатление беше най-важно, а Франческа съзнаваше необходимостта тази сутрин да наложи необходимия тон. Избра сив копринен костюм с черни кадифени биета. Елегантната дреха не само подчертаваше тена и цвета на косата й, но говореше за обществения й статус и положение. Може би загатваше за малко повече средства и достойнство, отколкото онези, с които разполагаше, но това щеше да й е само от полза. Предстоеше й да впечатли не политик или лорд, не и някой от развеселяващите я светски ухажори. Днес Джеймс Уитиерс беше далеч по-важен за Франческа. Смятаха го за най-добрия адвокат в Лондон, безстрашен, упорит, изобретателен и по-умен от половината си колеги взети заедно. Според доволните му клиенти Уитиерс играеше на ръба на позволеното, за да защити интересите им, а понякога дори съумяваше да измести границата на закона. Всичко това я устройваше идеално. Трябваше й адвокат и то изключително добър.

Успехите на Уитиерс му позволяваха да си избира клиентите. Франческа посвети близо две седмици, за да си уговори среща с него. Негодуваше срещу загубата на толкова време, но нито един от другите адвокати и юристи не я задоволи напълно. Тя не желаеше да чува поради какви причини може да загуби делото — беше напълно наясно с тях. Искаше да чуе от устата на адвоката уверения, че има шанс и той ще е готов да се бори за този шанс до края на света. Само това искаше, това и успех.

Чиновник я въведе в малък кабинет и предложи да й донесе чай. Франческа отказа. Не искаше нищо да я разсейва по време на разговора. Беше се подготвила предварително, защото знаеше колко много зависи от това да спечели вниманието му. Дори се бе обърнала към редица познати за съвет. Сър Филип Блейк, нейният съсед, й подхвърли да се възползва от страстта на адвоката към предизвикателствата. Господин Лъдлоу, съпруг на скъпата й приятелка Сали, й предложи да наблегне на неотложността на ситуацията и така да задейства готовността на Уитиерс да прегъне каузата на човек, изпаднал в беда. Лорд Алкънбъри, дългогодишен приятел, я предупреди да избягва драматизма и особено сълзите. А господин Хетериштън, непоправим бохем и флиртаджия, й напомни да изглежда красива, защото Уитиерс е не само адвокат, но и мъж. Франческа не възнамеряваше да остави нищо на случайността. Щеше да спази всички препоръки, колкото и незначителни да изглеждаха.

Сега седеше на ръба на малък диван и мислено преговаряше речта си. Други адвокати вече я предупредиха, че случаят е заплетено кълбо, сякаш самата тя не го знаеше, но разчиташе Уитиерс да намери нишката, която ще го разплете. Малко по-труден щеше да е въпросът с хонорара. Само заради репутацията си Уитиерс вероятно вземаше немалка сума. Франческа живееше добре и разполагаше с известно количество пари, но перспективата да се раздели с по-голямата част от тях не я ентусиазираше. В даден момент това може би щеше да я спре, но отново се сети за племенничката си и загърби въпроса за парите. За да спаси милата Джорджина от празноглавата й користна мащеха, Франческа беше готова на всичко. Все някак щеше да се споразумее с Уитиерс за хонорара.

След време вратата се отвори. Тя стана, чувстваше се във форма и овладяна. Обърна се да поздрави — господин Уитиерс оказа се по-млад, отколкото очакваше. Светлокос и широкоплещест, беше на ръст колкото нея. Посрещна погледа й спокойно, без следа от снизхождение или високомерие. В очите му се забелязваше жизненост и интелигентност, които й вдъхнаха още по-голяма увереност. След кратка размяна на поздрави той пристъпи направо към въпроса.

— Помощникът ми господин Напиер сподели, че случаят ви е доста заплетен — подхвана той и се настани на стол близо до нея. Опря лакът върху страничната облегалка и я погледна съсредоточено. — Ще бъдете ли така добра да ми разкажете подробностите?

— Разбира се. — Франческа постави ръце в скута си. Не искаше да загуби самоконтрол и да се развълнува. — Историята е малко по-сложна. Накратко: искам да ми бъде предоставено правото да се грижа за дъщерята на покойната си сестра. В момента племенничката ми Джорджина живее при мащехата си. Опасявам се, че тази жена се възползва от наследството на Джорджина и го употребява, за да издържа своето семейство.

Суховатата му усмивка изчезна така светкавично, както се беше появила.

— Разполагате ли с доказателства за подобно обвинение, лейди Гордън?

— Неоспорими доказателства от рода на писма с признания или разписки нямам — отвърна тя предпазливо. — Имам обаче доказателства, че тази жена, госпожа Хейуд, е наследила много малка част от наследството на покойния си съпруг. Ще добавя също и зловредното влияние на брат й, господин Уотс. Откакто предложих аз да гледам племенничката си, тя не ми позволява да я виждам.

— Не е редно — кимна той, — но изложеното няма силата на доказателство.

Веждите й се стрелнаха нагоре, ала тя запази спокойствие.

— Разбрах, че сте склонен да действате не само като адвокат на клиентите си, но и като детектив.

— Случвало се е — призна той.

Франческа се усмихна.

— Тогава съм убедена, че двамата заедно ще работим много добре.

Уитиерс я изгледа замислено. После се приплъзна по-напред на стола.

— Обяснете ми подробно семейните взаимоотношения. Как попадна племенницата ви под грижите на тази жена?

Беше събудила интереса му. Франческа пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Преди няколко години моята полусестра Джулиана ми дойде на гости от Италия. Тя израсна там с майка ни, а мен ме отгледа сестрата на баща ми в Англия. Майка ми — добави тя бързо, когато той леко свъси вежди — е Марчела Рескати, италианското сопрано. Омъжила се за баща ми, докато била в Англия, но след смъртта му се върнала в Италия, където се омъжила за бащата на Джулиана.

— Да — обади се той възторжено. — Слушах я във Флоренция преди няколко години. В „Армида“.

Франческа се усмихна доволно.

— Една от любимите й опери.

— Значи вие и сестра ви имате различни бащи — уточни той, връщайки се към основния въпрос.

Тя кимна.

— Да. Нейният живот протече доста по-различно от моя, но на мен Лондон ми харесва. Омъжих се и се установих в града. Скоро след това сестра ми ни посети. Беше седемнадесетгодишна, красива и жизнена. В рамките на месец получи няколко предложения за женитба и за моя изненада склони да вземе господин Джон Хейуд.

— За изненада ли?

— Англия беше нова за нея. Не владееше добре английски и макар господин Хейуд да бе подходяща партия, той беше едва няколко години по-възрастен от нея — обясни Франческа. — Но тя беше твърдо решила. Джулиана поиска и получи благословията на родителите си. Омъжи се за господин Хейуд и дъщеря й, Джорджина се роди една година по-късно.

— Хейуд имаше ли пари? — осведоми се Уитиерс.

Франческа поклати глава.

— Не. Имаше много връзки, но малко средства. Бащата на Джулиана обаче беше заможен човек и нямаше други деца. При женитбата й даде щедра сума. След раждането на Джорджина промени завещанието си и остави всичко на внучката си, а Джулиана подсигури с приличен доход за цял живот.

— Подписаха ли брачно споразумение?

— Да, естествено, но не съм запозната с клаузите. Подозирам, че Джузепе, бащата на Джулиана, не беше доволен от отношението на господин Хейуд към парите. Господин Хейуд не се справяше. — Меко казано, добави наум Франческа, защото разполагаше с доказателства за безразборните харчове на зет си. Сестра й често го споменаваше в писмата си. — За разлика от него Джулиана много я биваше — продължи тя. — Живяха щастливо няколко години. Джорджина беше красиво дете и не се глезеше. Бях й кръстница и често я посещавах.

— Чудесно — промърмори той.

— За жалост щастието им не продължи дълго. — Наложи се да направи усилие гласът й да не затрепери, когато стигна до тази част. — Преди две години Джулиана почина. Постарах се да съм като майка за Джорджина, но моят съпруг почина неочаквано почти по същото време. Няколко седмици след кончината на сестра ми господин Хейуд се ожени повторно за Елен Уотс, та Джорджина да има майка. Бях добре дошла в дома им и често им гостувах.

— Жената отнасяше ли се зле с момичето? — попита Уитиерс. — Държеше ли се студено?

Франческа се поколеба.

— Не съм забелязала подобно нещо — призна тя. — Джорджина не изглеждаше пренебрегната или нещастна. Но когато баща й загина при инцидент по време на езда миналото лято, нещата внезапно се промениха.

— Нищо чудно, щом като бащата е починал — отбеляза Уитиерс. — Според завещанието му под чие попечителство оставаше детето?

— След смъртта на сестра ми не беше променял завещанието си. Джулиана продължаваше да се води настойник на малката, а братът на господин Хейуд неин опекун. Но той също почина. Засега съдът не е предоставил правото на трето лице. Ако на госпожа Хейуд бяха оставени повече средства, според мен тя с радост щеше да ми позволи да взема Джорджина и да я отгледам, защото по време на трагичната смърт на господин Хейуд тя очакваше дете. Самият той обаче не разполагаше с нищо. Авоарите му се свеждаха само до полученото от брака със сестра ми. А след смъртта на Джулиана сумата, доколкото знам, намаляла сериозно. За вдовицата му остана твърде малко.

— А наследството на детето?

— Бащата на Джулиана почина година преди нея, за изпълнител на завещанието беше посочил господин Уилям Кендъл, адвокат от Дувър, когото познаваше от деловите си занимания. Той отговаря за състоянието, оставено на Джорджина. Господин Кендъл въобще не се интересува от Джорджина. Дава й само полагащата й се издръжка всяко тримесечие. Потърсих го за съдействие, но ми съобщиха, че е заминал в чужбина и няма да се върне преди зимата.

— Започвам да проумявам затруднението ви. — Уитиерс се облегна със замислено изражение. — Той плаща издръжката на онзи, който има права над момичето. Мащехата разполага ли със свои средства? Например предоставени й от нейното семейство?

Франческа поклати отрицателно глава. Той се усмихна донякъде самодоволно и това я изпълни с надежда.

— Корист — промълви адвокатът тихо. — Значи от една година живее с детето?

— Да. Даже вече година и половина.

— Виждали ли сте момичето през това време?

Франческа кимна.

— Беше ли пренебрегвана, нещастна, болна или занемарена?

Зададе въпроса, но видимо не чакаше отговор.

— Първоначално беше съсипана от смъртта на баща си — изрече Франческа неохотно. Люшкаше се между опасенията адвокатът да не се усъмни в достоверността на думите й и перспективата той да отхвърли тревогите й. — Помоли ме да я взема от дома й, защото силно й напомнял за родителите й. Именно тогава предложих да я взема и да я отгледам, понеже, за разлика от мащехата й, съм й кръвна роднина, разполагам с хубав дом и мога да си позволя да отгледам Джорджина, а и ще я обичам като свое дете. Но госпожа Хейуд ми отказа, била се привързала към детето. Съгласих се, макар и неохотно, но през следващите месеци опасенията ми, че нещата не са наред, се засилиха. Три месеца след смъртта на съпруга й госпожа Хейуд роди момченца близнаци. Това обърка още повече домакинството им. А сега… Не знам, сър… От няколко месеца не ми позволяват да видя Джорджина.

Уитиерс я погледна строго.

— Забранява ви достъп ли? — попита изпитателно той.

— Спречкахме се. — Франческа вирна брадичка с пълното съзнание за слабото си място. — Доста разпалено. Намекнах, че не е в състояние да се грижи подобаващо за Джорджина, защото е станала майка на две бебета. Отново настоях да ми позволи да отведа племенничката си. Брат й ми нареди да напусна къщата и заплаши да извика стража, ако не си тръгна.

— Брат й ли?

— След смъртта на господин Хейуд, господин Пърсивал Уотс се премести да живее при тях. Според мен той е главната причина Елен да настоява да задържи Джорджина. Определено не издържа многобройното семейство със свои средства.

Постара се в тона й да не проличи ненавистта й към Пърсивал Уотс.

Уитиерс кимна, събра ръце и подпря брадичката си на тях. Няколко минути остана дълбоко замислен.

— Госпожо Гордън — подхвана неочаквано той, — намирам каузата ви за справедлива. Трябва да съберем доказателства, свързани с отсъствието на средства на мащехата със зависимостта на домакинството й от парите за издръжка на племенницата ви и с липсата на родителско отношение към момичето. От вас се иска да предоставите данни за ролята ви в живота на детето, както и всичко, което показва близостта ви с момичето. Няма да е лесно, но според мен е осъществимо.

— Значи ще поемете случая?

Тя почти се задуши от недостиг на въздух. Това беше изключително важна крачка напред.

Господин Уитиерс стана и й протегна ръка. Франческа също се изправи и пое ръката му.

— Да, мадам, склонен съм да го сторя.

Новата му клиентка едва не се задави от вълнение.

— Благодаря — произнесе тя развълнувано и стисна здраво ръката му. — Благодаря ви, сър.

— Извинете ме. Преди да продължим, ми е нужно малко време да направя някои справки, да си припомня точно някои закони и прецеденти. Искате ли чай?

— Не, благодаря — поклати тя глава почти прималяла от успеха.

Уитиерс кимна и излезе. Разтреперана, Франческа се отпусна на стола. Не беше поел окончателно случая, но показа определен интерес и прояви готовност да се захване. Какво по-силно доказателство за убедеността му, че може да спечели? Тя можеше да спечели.

Чакането продължи известно време. В даден момент Франческа стана и започна да крачи напред-назад. Молеше се Уитиерс да се върне скоро. В канцеларията ставаше нещо. Чуваше забързани стъпки, приглушени гласове. Продължаваше прекалено дълго. Накрая любопитството й надделя. Отиде до вратата и я открехна, помощникът, господин Напиер, стоеше с гръб към нея и пишеше усилено, а Уитиерс му диктуваше бързо. Друг чиновник прелистваше документи в голяма папка и от време на време вадеше по някой лист. При вида на толкова трескава дейност сърцето й подскочи. Не долавяше какво точно казват Уитиерс или помощниците му, но адвокатът имаше вид на генерал, който събира войските си за битка, а увереността му в победата беше повече от очевидна. Франческа затвори вратата, за да не я забележат как шпионира, и се върна на мястото си зарадвана.

След още четвърт час вратата отново да се твори. Вдигна поглед и видя господин Напиер.

— Извинете, госпожо. Извикаха господин Уитиерс по спешност. Помоли ме да предам дълбокото му съжаление, но няма да поеме случая ви.

— О… — възкликна тя потресена. — Но… Ние току-що говорихме и той беше доста заинтригуван. Възникналата криза ще отмине ли? Да дойда ли утре отново? Мога да изчакам ден-два.

Чиновникът притеснено навлажни устни.

— Господин Уитиерс наистина се извинява, лейди Гордън, но най-вероятно известно време няма да поема нови случаи. — В отговор на смаяния й поглед той добави предпазливо: — Препоръча да потърсите друг адвокат.

— Друг адвокат ли? — повтори тя невярващо. Не, не. Беше търсила други адвокати, ала те не я удовлетворяваха. Господин Уитиерс беше най-добрият, а и призна, че каузата й е справедлива. Да се откаже от тази надежда, от това разбиране, беше немислимо. — Объркана съм — промълви тя и усети как ноктите й се впиват в дланите й. — Защо ме подведе да вярвам, че ще приеме, а сега отказва?

— Възникна нещо спешно. Ненадейно.

— При друг клиент ли?

— Нямам право да ви отговоря. Господин Уитиерс искрено съжалява, но не може да ви помогне. — По лицето на чиновника се четеше съчувствие. — Да ви донеса ли чаша чай? Ужасно съжалявам, лейди Гордън.

За кой ли път някой затръшваше врата в лицето й.

— Не — отвърна тя едва чуто. — Не, благодаря. Дайте ми само минута.

— Разбира се — кимна той.

Излезе тихо и затвори вратата след себе си.

Франческа постави ръка на челото си. Какво щеше да прави сега? Кои други адвокати й бяха препоръчали? Обзе я горчивина, задето изчака толкова дълго, преди да се види с Уитиерс. Беше напълно уверена в способностите му, а той, нехранимайкото, се съгласи и после й отказа. Вероятно беше по-добре да не разчита на него, след като се отметна от думата си само в рамките на половин час и хукна да се занимава с делото на друг. Ако бе станала негова клиентка, щеше да очаква същата самоотвержена посветеност за нейния случай, опита да се успокои тя. Беше жегната, не защото я отхвърли само минути след като събуди надеждите й, а защото се налагаше да се върне при някой от другите адвокати, които изразиха опасения относно успеха й или направо проявиха песимизъм по нейния случай. Шансовете й да спаси Джорджина изведнъж придобиха нищожни размери. Сълзи замъглиха очите й, веднага ги избърса. Не разполагаше с никакво време за вайкане и плач. Сложи си шапката, взе си пелерината и шала и излезе от стаята. В канцеларията кипеше усилена дейност, чиновниците на Уитиерс сновяха напред-назад и изпълняваха нареждания, долитащи от кабинета в края на коридора. Докато Франческа излизаше, двама чиновници усилено ровеха в голям шкаф за книги.

— Намерете ми закона на унаследяване — долетя гласът на Уитиерс. — Веднага!

— Какъв, по дяволите, е този случай? — обърна се тихо единият мъж към другия.

— Не знам — промърмори колегата му. Свали кутия с документи и започна да търси вътре. — Дори не съм чувал името, но щом Уитиерс се развихри така, трябва да е случаят на десетилетието.

Франческа забави крачка. Започна да рови в чантичката си и извади носна кърпичка. После уж случайно изпусна чантата. Без да бърза първо избърса едното си око, после другото. През цялото време най-безсрамно ги подслушваше. Двамата продължиха да си говорят зад гърба й и изобщо не й обръщаха внимание.

— Не съм го виждал така под пара от случая „Каупей“, а тогава ставаше въпрос за запазването на баронска титла.

— На печата имаше герб — спомни си вторият. — Явно сега клиентът е още по-важен. Уитиерс ще е при него след час.

Първият чиновник нарами куп справочници и понечи да ги отнесе към кабинета. Забеляза застаналата до вратата Франческа. Хвърли бърз поглед към колегата си, остави книжата и се приближи към нея.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Гордън? Струвате ми се пребледняла.

— Аз… Да… — Наведе се, за да вдигне чантичката и да скрие изражението си. Беше пребледняла не от прималяване, а от яд. Уитиерс я беше отхвърлил заради друг, по-високопоставен клиент.

Спешен случай, как ли пък не! Власт и богатство бяха задвижили така трескаво нещата.

— Да, нещо не ми е добре. Ще бъдете ли така любезен да извикате каретата ми?

— Разбира се, мадам.

Излезе и след минути се върна, за да я уведоми, че кочияшът чака. Франческа го погледна с фалшива благодарност, когато й помогна да се настани.

Мъжът се прибра в кантората, а тя нареди на кочияша да свие зад ъгъла и да изчака. Изгаряше от любопитство да разбере кой е този толкова важен клиент в състояние да накара Уитиерс да изостави всичко и да се втурне да го обслужва. Единият чиновник спомена „герб“, значи ставаше въпрос за благородник. Съпругът й беше само баронет, но тя познаваше доста лордове. Наперената самонадеяност беше отличителна черта на благородниците. Не биха се смутили да проявят арогантност и да призоват изтъкнат адвокат да се яви пред тях незабавно. Уитиерс, естествено, бе откликнал като добре дресирано куче, което не говореше добре и за него. Мачкаше безмилостно кърпичката си, обзета от раздразнение.

След малко Джеймс Уитиерс излезе от кантората, съпроводен от господин Напиер. На оживената улица помощникът спря карета, двамата се качиха и бързо поеха. Франческа нареди на кочияша си да ги последва. Почти през цялото време държеше главата си навън, за да види накъде са се отправили.

Както очакваше, минаваха по все по-хубави и по-хубави улици. По едно време Франческа присви очи — наетата карета на адвоката спря пред импозантна каменна къща, чиято фасада гледаше към огромен зелен парк в най-елегантната част на „Мейфеър“. Да, несъмнено ставаше въпрос за благородник, и то с много, много пари. Най-вероятно перспективата за тлъст хонорар, а не толкова престижът, бе откъснала Уитиерс от нейния случай. Приеха адвоката и помощника му веднага, следователно ги бяха очаквали.

Облегна се на седалката в мрачно настроение. Рационалната, разумната част от нея й подсказваше, че сега, когато Уитиерс я е отхвърлил и е поел друг случай, е безсмислено да го преследва. Оставаше и единствено надеждата да намери друг адвокат, и то бързо, преди мащехата на Джорджина да заведе дело за попечителство. Ала друга част от нея, онази, в която кипеше гореща италианска кръв й нашепваше да нахълта в огромната къща и да настоява за обезщетение от собственика, или поне да му съобщи разпалено какво мисли за него.

Нареди на кочияша да я изчака, събра полите си и слезе. Уитиерс беше освободил каретата, сигурен знак за намеренията му да прекара доста време вътре. Франческа наметна шала върху раменете си и пое по улицата.

На ъгъла спря жена, повела две малки деца. Очевидно отиваха към тучния зелен парк в центъра на площада.

— Извинете, това ли е резиденцията на лорд Алкънбъри? — попита тя и посочи каменната сграда, съвършено наясно, че не е.

Представи си обаче как ще се смее лордът при мисълта да живее в такава къща, когато му разкаже историята.

— Не, госпожо. Това е домът на херцога на Дърам — отвърна бавачката.

— Така ли! — възкликна Франческа почти искрено. Боже херцог! — Явно съм допуснала страхотна грешка.

Бавачката й се усмихна съчувствено. В този квартал, облечена в семплия строг сив костюм Франческа несъмнено приличаше на жена, търсеща работа като компаньонка.

— Да. Но няма страшно. Икономът, господин Блакбридж е мил човек. Няма да ви проглуши ушите, че сте звъннали на погрешния звънец. Никога не се оплаква, когато топката на малките попадне в градината.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Франческа и постави ръка върху гърдите си, все едно изпитва облекчение. — Херцог, значи?

Бавачката придоби тъжно изражение.

— Негова светлост беше почтен човек, но почина. Мир на праха му.

С известно закъснение Франческа забеляза черния креп на вратата. Съсредоточена изцяло да следи Уитиерс, го бе пропуснала.

Децата започнаха да се карат. Бавачката се извини набързо и ги поведе към градинката. Франческа продължи безцелната си разходка, докато наблюдаваше прислужницата и поверените й деца. Херцог. Нищо чудно защо Уитиерс откликна веднага. Същевременно постъпката му засили убеждението й, че той е най-добрият адвокат в Лондон и отново се вбеси, задето й го измъкнаха изпод носа.

Но каква полза от това? Нищо няма да спечели, ако продължава да се върти по площада като истерична жена, обзета от разочарование. Пое дълбоко въздух, за да се успокои и си каза, че това не слага край на надеждите й. Уитиерс видя справедливост в нейната кауза. Е, и някой друг ще го прозре. Оставаше само да открие този човек и да се моли друг херцог да не потърси услугите му. Хвърли последен мрачен поглед към импозантната къща, върна се в каретата и нареди на кочияша да я отведе в Дийпсайд.

Елен Хейуд бе наела малка тясна къща на малка тясна улица. Не беше най-представителният квартал и Франческа внимателно държеше полите си повдигнати, докато слизаше от каретата и се отправяше към входа. Последните четири пъти, когато се отби, Елен не я допусна вътре, използвайки всевъзможни оправдания от болест до основно почистване на къщата, което я възпрепятствало да приема гости. Франческа желаеше единствено да види Джорджина, но потърсеше ли я, племенничката й по подозрителен начин никога не се оказваше вкъщи. Франческа трябваше да признае, че нееднократно изпусна нервите си и повиши тон, а това, вероятно, не работеше в нейна полза.

Днес обаче отчаяно искаше да види Джорджина, независимо как ще се наложи да се извинява и да се моли на Елен. Пътуването от „Мейфеър“ до Нийпсайд беше достатъчно дълго, та по-голямата част от гнева на Франческа срещу Уитиерс да се уталожи. Тя се чувстваше уморена и отчаяна. Не си представяше, че ще е толкова трудно. Очакваше Елен да изпита облекчение от предложението й да вземе Джорджина, момичето не й беше кръвна роднина, а Елен положително си имаше достатъчно грижи с двете малки деца на ръцете. Отначало се озадачи, после се раздразни от твърдия отказ на Елен и накрая осъзна, че издръжката на Джорджина вероятно представлява съществена част за поддържане на домакинството им. Едва ли бе най-разумно да изстреля подобно обвинение, но реакцията на мащехата го потвърди. Тя силно пребледня и последва ултиматумът на Пърсивал Уотс Франческа да напусне къщата ведно със заплахата никога повече да не види Джорджина. Така и стана.

Ала дори и тогава Франческа не подозираше, че ще й бъде толкова трудно. След смъртта на Джулиана, Джон й обеща в завещанието си да я посочи като попечител на Джорджина, но почина преди да направи поправката. Съдът трябва поне да изслуша нейния иск. Нежеланието на дузина адвокати да поемат случая й дразнеше и вбесяваше Франческа, но днес за пръв път усети студената тръпка на отчаянието. Последното й желание бе да подхване битка, в чийто център да попадне горката Джорджина. Ако нещата продължават така обаче Джорджина ще порасне и ще се омъжи, преди отново да я види.

Потропа на вратата и чака, чака, чака. Потропа отново. Усети как раменете й се сковават от мрачно предчувствие. Да, дължеше извинение и беше готова да го поднесе дори на Пърсивал Уотс, ако се налага, но нямаше да й е приятно. Преди да потропа трети път, от съседната къща се показа жена с голяма кошница в ръце.

— Госпожа Хейуд ли търсите? — попита тя, вторачена във Франческа.

— Да, но се опасявам, че не е вкъщи.

— Не, мадам. Вече не е. — Жената затвори вратата си и слезе по стълбите. Франческа последва примера й. — Аз съм госпожа Дженкинс. Бяхме съседки, както виждате. Те се преместиха. Изнесоха се… Вече има три-четири дни.

— Така ли? — Франческа усети как кръвта се оттегля от лицето й. — Нямах представа… Къде отидоха?

Пълното розово лице на съседката се смръщи и тя поклати глава.

— Не мога да ви кажа, защото не знам. Нямахме представа за намерението им да се махнат. Е, господин Дженкинс не съжалява, че близнаците ги няма. Вдигаха ужасна врява.

— А момиченцето? — попита Франческа настойчиво. — Виждали ли сте наскоро Джорджина?

— Разбира се — отвърна госпожа Дженкинс усмихната. — Такова сладко дете и толкова отзивчиво. Често съм я виждала да мете външните стълби. Винаги беше изключително любезна. Прекалено слаба, ако ме питате, но независимо от това хубава.

Франческа затвори очи облекчено, ала само за миг. Прекалено слаба ли е била Джорджина? Защо е мела стълбите като прислужница? Постара се да не повиши тон.

— Сигурно са казали къде могат да бъдат намерени.

— Не знам такова нещо. — Изражението на жената стана състрадателно. — Виждала съм ви и преди да се отбивате. Не се разбирате с госпожа Хейуд, така ли?

— В известен смисъл — промърмори Франческа. — Момиченцето, Джорджина, ми е племенничка. Исках да я видя.

Жената прочисти гърло и пристъпи крачка напред.

— Не е моя работа, разбира се, но семейството май изпитваше затруднения. Госпожа Хейуд отпращаше не само вас.

— Нима? И кого друг? — попита Франческа изненадана.

Госпожа Дженкинс сниши още повече глас. В резултат от размяната на клюки лицето й бе засияло.

— Търговци — съобщи тя охотно. — И то неведнъж. Господин Уотс заплаши един с бастуна си, а господин Дженкинс твърди, че миналата седмица е чул караница.

— Караница ли? Между кого? — Лошо предчувствие обзе Франческа, загледана в жената е любопитство.

— Господин Уотс и госпожа Хейуд! — възкликна госпожа Дженкинс злорадо. — Бяха бесни като фурни. А двете бебета не преставаха да плачат.

Франческа остана безмълвна. Елен се кара с брат си? Бяха се преместили, без да се обадят на никого. Заплашвали са търговци с насилие. Третират Джорджина като прислужничка.

— Но къде отидоха? — С усилие успяваше да запази търпение. — Невъзможно е внезапно да са решили да се изнесат. Някой положително знае.

— Не и ние. — Госпожа Дженкинс я погледна съчувствено. — Представител на хазяина е господин Браун в края на улицата. И той не знае. По три седмици закъсняваха с наема. Преди няколко дни господин Браун дошъл да го поиска, но стаите били опразнени.

— Господин Браун? — вкопчи се Франческа в името. — В края на улицата, така ли?

— На номер две — уточни госпожа Дженкинс. — Ще ви каже същото като мен. С господин Дженкинс го поканихме на чай в сряда. Разказа ни всички подробности.

— Благодаря — промълви Франческа — Много ви благодаря.

— Клюките на госпожа Дженкинс всъщност се оказаха самата истина. Господин Браун потвърди, че семейство Хейуд е напуснало, без да предупреди никого, и задлъжняло с наема за няколко седмици. Отначало се въздържаше да й съобщи подробности, но тя му разкри, че е леля на Джорджина. Тогава се наложи да стиска зъби от яд, защото той говореше за племенничката й като за дъщерята на Елен. А веднъж осъзнал възможността госпожата да му помогне да открие избягалите наематели, сподели ужасни детайли, Елен винаги закъснявала с наема, налагало се да ги заплашва, че ще ги изхвърли, тя плачела и то умолявала да се смили над бебетата. В това време господин Уотс стоял навъсено отстрани и не предприемал нищо, накрая млъкна. Франческа се тресеше от гняв. Благодари на господин Браун, върна се в каретата си и нареди на кочияша:

— Обратно на площад „Барюш“, господин Хочкис. Светкавично.

Беше променила решението си и възнамеряваше да се срещне с противния херцог.