Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (24)

Глава 24

Едуард я отведе в дома си. По пътя Франческа не продума. Тъгата прекърши силите й и сломи непреклонния й дух. Той я държеше в прегръдките си и й предлагаше цялата си безмълвна утеха. Каквото и да кажеше, нямаше да облекчи болката от думите на Джорджина, каквото и да направеше, нямаше да намали усещането на Франческа за провал. Затова само я държеше и я остави да излее сълзите си на отчаяние. Приемаше болката й като своя, съкрушеното й изражение го пронизваше в сърцето, защото отлично знаеше какво е да изпитваш чувството на загуба на всичко ценно в живота ти.

На площад „Баркли“ Едуард й помогна да слезе от каретата и да влезе в къщата. Направи се, че не забелязва смаяното изражение на иконома и отведе Франческа горе, в своите покои. Мястото й беше там и там искаше да е тя, завинаги. Започваше съвсем ясно да го проумява.

Тя се посъвзе малко, докато той даваше наставления на появилата се на вратата прислужница.

— Редно е да си вървя — Франческа избърса поредните сълзи.

— Остани — настоя той.

Придърпа я към себе си и опря устни в челото й, раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

— Тя не ме иска — долетя шепотът й. — Предпочете да остане с Елен и Пърсивал.

— Дете е — напомни й Едуард. — Мисълта ти е неприятна, но за нея Елен е майка й. Всъщност не ми се видя жесток или безразличен родител.

— Не — призна тъжно Франческа. — Но и аз няма да бъда. Ако Джорджина беше живяла с мен през последната година и мен щеше да ме обича толкова. Загубих я, защото проявих предпазливост и мекушавост. Трябваше да настоявам Елен да ми я даде, когато Джон почина. Трябваше да опра пистолет в главата на страхливеца Кендъл и да го принудя да изпълни задължението си. Трябваше… Трябваше да отведа Джорджина, дори да се налагаше да убия Пърсивал! — Опита се да се измъкне от прегръдките му. — Каква глупачка съм!

Хвана я за раменете и я задържа въпреки съпротивата й.

— Франческа, чуй ме. Не се кори за всичко това. Предложила си да я вземеш след смъртта на Джон, но Елен е отказала. Наистина ли смяташ, че щеше да е по-добре, ако размахваш пистолет пред хората?

— Не ме интересува! — извика тя истерично.

— Напротив — възрази той. — Не искаш да се криеш или да живееш в изгнание, което евентуално щеше да те сполети, ако беше действала прибързано. Да, щеше да имаш Джорджина, но с цената на какво и за нея, и за теб? Щеше ли тя да ти благодари, че си я откъснала от всички, които някога е познавала? Сестра ти би ли искала да отгледаш детето й по този начин?

— Не би искала Джорджина да е бавачка на децата на Елен!

— Имаш предвид на своите полубратя ли? — Вдигна въпросително вежди. — Погледни от положителната страна. Тя е щастлива, гледат я добре. Елен я обича и обеща да я посещаваш винаги щом пожелаеш. След време, когато порасне, Джорджина дори може да промени решението си. Няма лошо да расте без излишно глезене.

Франческа го изгледа свирепо. Очите й бяха зачервени, а лицето — подпухнало, но беше най-красивата жена, която някога бе виждал.

— Мразя да си толкова разумен и прав, Едуард! — отсече тя.

— Нима? — Задържа я, защото тя се опитваше да се отскубне, и я повдигна. — Ще ти олекне ли, ако ти кажа, че в този случай бих предпочел да греша?

— Не. — Тя обгърна врата му и отпусна глава на рамото му. — Пусни ме.

— Щом искаш.

Прекоси стаята и я положи на леглото. Свали сакото си и легна до нея. Тя се завъртя, за да се измъкне, но той я придърпа към себе си. Тялото й прилягаше идеално на неговото.

— Съжалявам, скъпа — прошепна той.

Тя плъзна ръка в неговата. Той преплете пръсти с нейните и погали кокалчетата й с палец.

— Благодаря — промълви тя. — За всичко.

— Ще ми се да имаше начин да променя нещата.

Тя въздъхна. Чувстваше се толкова крехка и безпомощна в прегръдките му, сякаш всички жизнени сили я бяха напуснали.

— Никой не може. Ако я бях отвлякла, нямаше да издържа да слушам как плаче и иска да се върне при Елен.

— Знам. — Прокара ръка по гърба й. — Знам.

— Нямаше да издържа да е нещастна с мен — продължи тя. — Да ме мрази.

— Едва ли щеше да те мрази.

— Но можеше.

Дълго я държа в обятията си. Усети как мускулите й се отпуснаха и дишането й стана равномерно, когато заспа. Дори и тогава той не помръдна, доволен да я държи близо до себе си.

Въобще не си представяше, че денят ще протече така. Снощи, докато лежеше буден в леглото на Франческа, дълго обмисля какво ще каже и какво ще направи в Гринуич. Покани я импулсивно, но щом тя прие, видимо доволна да бъде с него навсякъде, в главата му се зароди мисълта да й предложи брак. Струваше му се напълно разумно по онова време, когато очакваше Джорджина скоро да заживее в къщата на Франческа и напълно задоволяваше копнежа му да е с нея в леглото всяка вечер, на масата сутрин и в прегръдките му при всеки удобен случай.

Изненада се от себе си колко бързо и лесно идеята се загнезди в ума му. Предложението за брак на Луиза беше плод на обсъждане с баща му, анализ на собствеността на семейство Халстън, претегляне на предимствата от събирането им и на факта, че с Луиза се разбираха. Не стигна до това решение веднага. Дълго мисли и преценява. Сега въобще не претегляше недостатъците от брак с Франческа: неуреденото положение с наследството му, различното им социално положение, краткото време на връзката им, различните им темпераменти. Виждаше единствено предимствата: безграничното щастие в нейно присъствие, как го разсмива, неудържимото привличане, което постоянно го съпътстваше. Преди време си повтаряше: „Това е само похот, ще премине“, но сега знаеше, че не е вярно. До много скоро Едуард смяташе, че любовта се култивира и се появява на подходящото място, ала вече откри, че тя може да е дива, опияняваща, да расте, където не я очакваш, и даже да се опиташ, да не можеш да я задушиш.

Докато слушаше спокойното равномерно дишане на Франческа, знаеше, че тя е за него, независимо дали обществото одобрява или не. Нямаше значение дали е лорд Едуард де Лейси, брат на херцога на Дърам, или просто Едуард де Лейси, без никаква собственост и на практика без пукната пара. Щом тя е с него, нищо друго на този свят не го интересуваше.

Франческа се събуди след няколко часа. Не подозираше колко е уморена, докато Едуард не я сложи в леглото, а там пълното изтощение взе връх.

Отне й няколко секунди да осъзнае къде се намира. Небето имаше цвят на индиго, сенки изпълваха стаята. Надигна се леко и се възхити на красивия балдахин, на мраморната камина, на елегантните мебели и декоративните предмети. Не беше виждала такава голяма спалня, напълно достойна за знатна особа. Изведнъж се почувства не на място.

Стана от плътния мек дюшек и видя Едуард. Седеше зад голямо бюро в другия край на стаята, близо до прозорците. Вдигна поглед, щом я чу да се размърдва, и остави листата, които четеше.

— Как се чувстваш?

Тя се усмихна тъжно и прекоси помещението, за да стигне до него.

— По-добре, но и по-зле.

По лицето му се изписа разбиране. Изправи се и я хвана за ръката.

— Не се учудвам.

Последва неловка пауза. Франческа прехапа устни. Поне на нея й беше неловко. Едуард видимо се чувстваше съвсем удобно в покоите си. Тя не се вписваше тук с измачкания си костюм за езда, подпухналите от сълзите очи и коса, която сигурно изглеждаше ужасно.

— Трябва да вървя. Госпожа Хочкис ще ме обяви за изчезнала.

— Пратих човек да й съобщи, че си тук.

— Благодаря.

— Гладна ли си? Да наредя ли да донесат поднос с храна?

Не беше яла от сутринта, но поклати глава.

— Не. Наистина трябва да вървя.

Едуард я хвана за брадичката й вдигна главата й.

— Защо? — попита той.

Щеше да се натъжи, ако се върне вкъщи, където приготвената за Джорджина стая щеше да остане празна.

— Достатъчно ти се натрапих за днес. Сигурно си имал други планове.

— С готовност ще ги променя. — Погали я по шията и зарови пръсти в косите й. — Има голяма баня — обяви той между нежните целувки по челото. Пръстите му започнаха да измъкват фибите. — Изкъпи се с мен.

Както винаги, тя не можа да устои на увещанията на Едуард да направи нещо. Банята се намираше до будоара му. Вероятно беше планирал тази баня, докато е спала, защото дълбоката медна вана беше напълнена с гореща вода почти мигновено. Прислужниците излязоха от стаята и двамата останаха сами.

— Никога не съм се къпала с мъж — призна тя, докато той разкопчаваше дрехата й.

От парата в помещението косите й се накъдриха, а тя с облекчение свали вълненото горнище на костюма.

Без да откъсне очи от нея Едуард свали вратовръзката и сакото си.

— Ще се постарая да запомниш изживяването.

Тя се усмихна. Той се опитваше да й помогне да прогони спомена от отказа на Джорджина. Затова настоя да остана, мислеше си тя, макар той да я разсъбличаше със сексуално настървение в очите. Най-добре щеше да се откъсне от меланхоличните си мисли в прегръдките на Едуард, когато се отдаде на изпепеляващата страст помежду им. Поне за известно време щеше да забрави тъгата си.

Той я люби във ваната и два пъти я докара до оргазъм, преди водата да изстине. После я отнесе в леглото и обсипа с целувки цялото й тяло. Тя прималя съвсем, а съзнанието й бе замъглено от щастие. Но това не продължи вечно. Франческа бавно се върна в действителността и въздъхна.

— Наистина вече трябва да си вървя.

— Защо, за бога?

Устните му гальовно целуваха шията й.

— Мястото ми не е тук.

Едуард вдигна глава.

— Защо мислиш така?

Лицето й леко поруменя.

— Какво ще каже брат ти, ако разбере, че си довел любовница в дома му?

Едуард се усмихна при мисълта Чарли да погледне неодобрително на идеята за любовница; Чарли, който вероятно щеше да направи оргия, щом влезе във владение на къщата. Поклати глава, а после се разсмя.

— Въобще не го познаваш — увери я той все още ухилен. — Пък и това е само къща, не дом.

Даде си сметка, че наистина е само къща. Да, елегантна, но все пак постройка от камък и дърво. Честно казано, не изпитваше особена привързаност към мястото. Мислеше, че ще е готов да се бие до смърт, за да го задържи, но сега си даваше сметка колко по-щастлив ще е в дома на Франческа или където и да било, стига тя да е до него.

— Само къща е — повтори той. — Пък и Чарли последен не би одобрил присъствието ти. Като се запознаете, ще се увериш.

— Дори да прояви великодушие…

— Мястото ти е тук. — Прокара ръка по извивката на бедрото й. — С мен. Повярвай ми. Не си отивай тази вечер. Искам да останеш.

В дома й всичко щеше да й напомня за Джорджина и за дълго градените планове. Не виждаше причина да откаже.

— Добре. Но само тази вечер.

На вратата се почука леко. Едуард не обърна внимание, ала след минута тропането се повтори. Стана от леглото и се пресегна за панталона.

— Веднага се връщам. Какво има? — тросна се той на Блакбридж, отваряйки вратата.

— Извинете за безпокойството, сър — прошепна икономът. — Негова светлост дойде и ви вика.

На Едуард му трябваха секунди, за да осъзнае, че прислужникът говори за брат му, а не за баща му. Мисълта, че Чарли е херцогът — колкото и несигурна да беше титлата засега, го накара да се ухили.

— Добре. Слизам.

Блакбридж се поклони, а Едуард затвори вратата. Върна се при Франческа.

— Трябва да се видя с брат си. Колкото повече чака, толкова по-неприятно ще се държи.

— Добре. — Тя стана и наметна халата му. Червеникавата й коса контрастираше приятно с тъмносинята дреха. — Ще пратя бележка на госпожа Хочкис да й кажа какво стана.

— Непременно. Във второто чекмедже има хартия. — Посочи към бюрото и я притегли за още една целувка. — Този халат ти отива — прошепна той и прокара ръка по гърба й.

— Брат ти те чака — напомни тя, докато отвръщаше на целувката му.

— Мътните да го вземат! — Едуард отново я целуна напористо. За малко да й направи предложението в момента, но си даде сметка, че съвсем няма да иска да я остави след това, а щеше да е невъзпитано да й поиска ръката и веднага да се втурне към брат си. — Ще се върна бързо — обеща той и си облече ризата.

— Ще бъда тук — отвърна тя усмихната.

Намери брат си в библиотеката. Търсеше нещо в шкафа до френския прозорец с изглед към градината. Почти не погледна влезлия Едуард.

— Татко не държеше ли тютюна тук? — промърмори той. — Никъде не го откривам, а ми харесва мекотата.

— Нямам представа. Татко не е стъпвал тук през последните три години.

Чарли премигна.

— Сериозно? Толкова дълго ли? Е, значи ще е изветрял.

Неохотно затвори чекмеджетата.

— Защо си тук? — попита Едуард.

Чарли не се беше отбивал, откакто Едуард дойде в Лондон, а сега изглеждаше ядосан и неспокоен.

— Как вървят нещата с адвоката? — попита на свой ред Чарли.

— Затънал е в тресавището на законите — отвърна Едуард леко озадачен. За пръв път брат му проявяваше някакъв интерес. — Уитиерс е подготвил солидни доводи за претенциите ни и съответно за твоите права над титлата. Искът е готов и внесен. Писа ми, че го е направил вчера.

— Отлично! — възкликна Чарли видимо облекчен. Ухили се и потупа Едуард по рамото. — Чудесно си се справил. Знаех, че няма защо да се безпокоя, щом ти си се захванал.

— Всичко може да пропадне, ако Дороти Коуп се появи жива и здрава. Даже да се е споминала и да я няма, трябва да е прекарала трийсет години в гроба — уточни Едуард. — В противен случай Уитиерс не може да направи нищо, макар да съм му дал указания да се бори със зъби и нокти. Освен това е безсилен и ако Огъстъс има претенции към титлата. Бог знае какво би станало тогава, но все пак Уитиерс е инструктиран да открие факти, изобличаващи Огъстъс.

Лицето на Чарли потъмня.

— Какво ще правим? Ти какво би правил?

— Доста повече от теб — сопна се Едуард. — Аз бях дотук!

— Как така „дотук“?

— Това е твоя битка. Става въпрос за твоята титла и твоето имение. Ти си претендентът, не аз.

— Ти не си ли? — попита Чарли смаян. — Явно си полудял. Ще загубиш колкото и аз.

— Щом не се бориш за нещо, явно не държиш на него — заяви Едуард. — Не аз съм херцогът, а ти, Чарли. Или поне трябва да станеш. Ако искаш Дърам, бий се за него.

— Всички ще останем бездомни нищожества! — възкликна Чарли. — Ти съвсем откачи. Заради онази жена ли?

Едуард се усмихна.

— Да, заради нея приключих. Не аз ще водя битката ти. Ще ти помагам с каквото мога, но сега нещо друго се нуждае от вниманието ми.

Чарли се намръщи недоволно.

— Последен аз би трябвало да недоволствам, ако се заплеснеш по някоя фуста за няколко месеца, знам. Но ти не си такъв, Едуард. Въобще не си.

— Прав си. — Усмивката не слизаше от лицето му, нещо нетипично за него. — Сутринта ще ти пратя копия от кореспонденцията си с Уитиерс, за да продължиш начинанието.

— Какво?! Не! По дяволите, нищо подобно няма да правиш! — Брат му изглеждаше потресен. — Едуард, бъди разумен. Представа нямам какво се прави с кореспонденция и документи. Поне с това продължи да се занимаваш.

Едуард огледа стаята преднамерено бавно.

— Тогава най-добре започни да опаковаш вещите. — Брат му изруга, но Едуард вдигна ръка. — Знаеш ли, че татко подозираше подобна реакция от теб? До последния си дъх искаше да ти поиска прошка, защото очакваше да се сринеш под такова напрежение. — Чарли го изгледа свирепо, но Едуард само сви рамене и невъзмутимо продължи: — Положително ще съобразиш какво да направиш, стига да се захванеш с разрешаването на проблема, а не да се криеш от него.

Убийствено измъченото изражение на брат му си заслужаваше всички нерви от спречкването. Доста доволен от себе си, Едуард се усмихна и се обърна да си върви. На прага го догони гневният възглас на Чарли:

— Ти си безсърдечен манипулатор!

— Намирам това за едно от положителните ми качества.

— Така е — изсумтя Чарли, прекоси стаята и излезе през вратата, която Едуард държеше отворена. През рамо подхвърли: — Надявам се тя да заслужава стореното от теб.

— Дори нямаш представа колко го заслужава — увери го Едуард.