Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (19)

Глава 19

Франческа се събуди бавно, след дълбок сън, какъвто не бе имала от месеци. Без да отваря очи, тя се протегна и извъртя. Чувстваше се страшно удобно, а умът й беше бистър и свеж. Любенето оказва подобно въздействие върху жените.

Усмихна се, припомняйки си сладострастните преживявания. Едуард все още бе тук, усети присъствието му още преди да си отвори очите.

— Добро утро — промълви тя.

— Най-прекрасното утро в живота ми — отвърна той.

Звучеше така блажен, както се чувстваше тя. Отвори очи и го погледна. Той седеше на стол до леглото й, с лакти опрени на коленете. Беше напълно облечен, но без вратовръзка и с разкопчано сако.

— Страшно красива си, когато спиш — добави той и леко се усмихна.

Франческа премигна от изненада.

— Откога ме гледаш как спя?

— Откакто слънцето изгря.

В стаята не се бе развиделяло напълно. Тя се засмя.

— Ранобуден си.

— Да — кимна той. На оскъдната светлина очите му бяха тъмносиви. — Открай време съм такъв.

Тя отново се протегна и се опита да потисне прозявката си.

— Аз предпочитам сутрин да се излежавам.

— Така ли?

Погледът му се плъзна по тялото й. Завивките се бяха свлекли на кръста й, но Франческа не ги придърпа. Харесваше й как кожата й настръхва под вторачения му взор и тайно се надяваше това да премине във физическо изучаване.

— Изкушавах се и аз да постъпя така тази сутрин — добави той.

Дари го със съблазнителна усмивка, макар надеждата да я напусна.

— Тогава защо си облечен?

Знаеше отговора, естествено. Смяташе да си тръгне, та никой да не го види как се измъква от къщата й рано сутринта. Мъжете обикновено се изнизват като крадци от дома на дамата още по тъмно. Всъщност тя имаше късмет, че той остана до сутринта.

Очите му срещнах нейните.

— В случай че искаш да си тръгна — обясни той.

Тя не желаеше той да си тръгне.

— Защо да го искам? — Насили се да се засмее, за да прозвучи шеговито. — Не останах с впечатлението, че действията ми досега са били нежелани.

Той не се усмихна:

— Защото си вдовица. Защото така ще избегнеш клюките на съседите си. Защото, може би, предпочиташ да останеш насаме, за да премислиш… — Замълча. Прочисти си гърлото и бавно изрече — … как да продължат нещата… между нас.

Тя се смая. Невъзмутимият Едуард де Лейси не знаеше какво да каже и внимателно подбираше думите си. Какъв по-красноречив знак, че не е склонен да си тръгне, но би го направил от уважение към нея. Тя се облегна на възглавниците и придърпа завивката.

— Много мило от твоя страна.

— Ако тръгна сега и изляза през кухнята, никой няма да ме види. — Изгледа я изпитателно. — Няма да се засегна, ако ме отпратиш.

— Имаш предвид: „Да се измъкна“?

Франческа намота края на чаршафа около пръстите си. Хем й се искаше да не е такъв грижовен джентълмен, хем сърцето й тръпнеше от удоволствие, че е готов да се съобрази с нейните желания. Не се бе подготвила за подобно нещо, когато снощи го покани и сега осъзна каква грешка е допуснала. Беше наясно кой е Едуард и как разсъждава. Не би парадирал с връзката им, особено след като бе станал обект на такива злостни клюки.

Ала същевременно съзнаваше разликата между парадирането и криенето, а той възнамеряваше да тръгне именно по тази пътека.

— Не бих те отпратила, освен ако… държиш да запазим случилото се в тайна. Вероятно не си смятал да стигнем снощи дотук и ако предпочиташ никой да не знае…

— Франческа — прекъсна я той, — нямам какво да крия. Нито за миг не съжалявам, освен че продължи само няколко часа.

Сърцето й се изпълни с щастие.

— И аз.

Несъзнателно се наведе към него. Едуард направи същото, притегли лицето й към своето и я целуна бавно и сладко. Душата й ликуваше, изпитваше пълна наслада да е с него и да вижда тази нова негова страна.

— Но не ми се ще да ти създавам неприятности — продължи той, докато си играеше с един от кичурите й. — Ако искаш да оповестиш връзката ни на познатите си, преди да стане всеобщо достояние.

Всъщност я питаше дали не е редно да каже първо на Алкънбъри, осъзна Франческа. След начина, по който лейди Луиза се бе отнесла с него, той не желаеше Алкънбъри, нейният добър приятел и предполагаем ухажор, да изживее същия груб шок, нито нея да я наричат лукава или капризна. Трогна се от неговата загриженост към човек, когото приемаше за съперник.

— Ще уведомя Алкънбъри днес — прошепна тя. — Никога не съм го подвеждала, че е възможно двамата да сме любовници или нещо повече, но заслужава да узнае… за случилото се от мен.

— Така е — съгласи се Едуард. — Бъди нежна, докато разбиваш сърцето му.

Тя се засмя, но изпита и известна тъга. Това щеше да промени взаимоотношенията й с Алкънбъри. Държеше се така мило и внимателно с нея. Не си представяше живот, в който той да не се отбие на закуска, да я придружи на театър, да слуша за грижите й, и да предлага рамото си, когато й е необходимо, или да я разсмива. Това нямаше да продължи, щом узнае, че нощем Едуард е в леглото й. Държеше на приятелството с Алкънбъри и в никакъв случай не искаше да му причини болка.

— Да разбирам ли, че сега не се налага да се измъквам през кухнята?

Нави кичур от косата й около ръката си и я притегли към себе си.

— Да, но ако си решил да си тръгнеш, не мога да те спра. — Прокара пръст по устните му. — Продължавам да не разбирам защо си се облякъл.

Едуард се засмя и се премести от стола на леглото.

— Това скоро ще се промени. Или… — той отметна завивката и с нескрито възхищение и похот огледа голото й тяло — … пък не. Снощи се справихме доста добре, докато бяхме с дрехи.

— И без тях — напомни му тя.

Хвана ръцете й, вдигна ги над главата й и я притисна към леглото, наведе се над нея.

— Разнообразие, скъпа моя — прошепна той и плъзна глава надолу към гърдите й. — И търпение.

Франческа потрепери, когато езикът му се заигра със зърното й. Цялата настръхна. Той целуваше ту едното й зърно, ту другото, докато тя не започна да се върти и да го умолява за още.

— Като свежи малини са — промълви той. — Набъбнали, розови и узрели.

Пое едното зърно между зъбите си и леко го ухапа. Франческа простена, когато след това той бавно започна да го смуче.

След няколко минути Едуард вдигна глава и победоносно отбеляза:

— Харесва ти.

— Да… Много. Искам още, моля те.

— Още ли? — Прехвърли се на другото зърно. — Боже, колко са сладки.

Тя тихо скимтеше. Притисната към леглото, не можеше да се освободи, макар да й се искаше да направи точно това. Изви гръб и се притисна още по-силно към горещите му греховни устни. Когато гърдите й започнаха да я болят от пробудените чувства, той се спусна надолу. Целуваше ребрата й, прокарваше език по горещата й кожа. Бавно пусна едната й ръка и я плъзна надолу. Сега тя беше свободна да прокарва пръсти през косата му, докато той я целуваше все по-надолу и по-надолу по корема.

В един момент целуна вътрешната страна на бедрото й и стана от леглото.

— Стой тук! — нареди той.

Франческа вдигна глава и се намръщи. После се изчерви, когато видя как той отива до легена и каната с вода за миене и намокри един пешкир. Боже, та снощи тя не се изми. Спомни си как той я притисна към гърдите си и я обгърна с ръце, а в следващия миг утрото беше настъпило.

Едуард свали сакото си и го пусна върху захвърлената й червена рокля.

— Един ден ще те любя в голямата медна вана в Ластингс. В нея почти може да се плува.

— Какво е Ластингс?

Той се настани в леглото до нея.

— Имението на семейството ми в Съсекс. Един ден ще бъде мое.

Постави пешкира над корема й и го изстиска. По нея потече вода и Франческа потрепери.

— Студена е! — сепна се тя.

— Така ли?

Той бавно прокара мокрия пешкир по кожата й. Отначало тя се въртеше, докато студените капки се спускаха по бедрата и между краката й, но когато Едуард сведе глава и започна отново да я целува, горещата му уста беше в пълен контраст на водата. Когато започна да прокарва пешкира между краката й и върху интимните й части, тя отново се почувства възбудена и потреперваше от сладостно предчувствие. Той вдигна глава за миг и й се усмихна обещаващо. После прилепи устни към деликатната пъпка, от която се разливаше сладост по цялото й тяло.

Може би извика, може би припадна. Трудно й беше да определи. Той… О, мили боже. Езикът му. Сега пръстите.

Бавно я водеше към така желания оргазъм, сякаш разполагаше с цялото време на света. Някак отнесено Франческа се запита как е могла да сгреши така по отношение на него. Той беше въздържан и скучен джентълмен, колкото тя беше монахиня. Докарваше я до лудост и то все още облечен. В съзнанието й се мерна неравнопоставеността на позициите им. Добре, тя започна тази история и няма да се поддаде… Боже мой, откъде знаеше той точно какво да направи, къде да я докосне? Усети как тялото й се напряга. Беше на път да се възпламени. С огромно усилие си пое дълбоко въздух. Щеше да запази известен контрол над положението, дори това… да я убие.

Заби лакти в дюшека и успя някак да се отдалечи от доставящия й такава наслада език.

— Съблечи се! — нареди тя с дрезгав глас.

— Няма — възрази той и пъхна ръка между краката й. — Искам да усетя вкуса ти.

— Аз искам да усетя твоя — не се предаваше тя.

Едуард я погледна някак неразбиращо. Тя се отдръпна още малко:

— Ще ти покажа.

Без да се съпротивлява, я остави да се повдигне на колене. Франческа разкопча панталоните му, хвана члена му и прокара пръсти нагоре-надолу. Погледна го в очите и видя горящия в тях пламък.

— Затвори очи — прошепна тя.

Той преглътна, но й се подчини.

Франческа омота пешкира около ерекцията му. Така му го връщаше за студената вода. Едуард изруга и понечи да се дръпне, но тя захвърли пешкира и го замени с горещата си уста. Ръцете му се впиха в косата й, а тя започна ритмично да се движи.

След няколко минути той я спря и промърмори:

— Знаех аз, че устата ти е създадена за грях… — Бутна я да легне и се настани отгоре й, готов да навлезе в нея. — Искам да те усетя. Ела с мен, скъпа. — Проникна в нея. — Сега!

Тя се разтопи. Платът на панталоните му жулеше голите й бедра, копчетата на ризата драскаха кожата по корема и гърдите й. Телата им се движеха в един ритъм. Той ставаше все по-учестен и по-учестен. И изведнъж настъпи сладостния й оргазъм, а в същия миг Едуард потрепери и извика.

* * *

Той отново я изми, но доста по-късно, когато слънцето се бе издигнало високо и огряваше стаята. Франческа беше свикнала да се облича сутрин, но откри, че е съвсем различно, когато в стаята присъства мъж. И Сесил беше ранобуден, но когато тя се събуждаше, той обикновено вече яздеше. И никога не беше седял да я наблюдава как избира рокля и не й беше помагал да я облече.

— Завързва се отстрани — опита се тя да му обясни. Едуард обаче изучаваше семплата й сутрешна рокля с характерния за него интерес, което затрудняваше обличането й. — Тази част се замята и връзките идват тук.

— Така ли? — Ръцете му се плъзгаха по роклята сякаш искаха да я изследват по-добре. Прокара ръка по гърдите й. — Толкова простичко, а толкова съблазнително — заключи той.

— Не вярвам да не си свалял дамска рокля досега.

Тя се засмя, но всъщност не искаше да си представя как разсъблича лейди Луиза или която и да е друга жена.

— Не толкова много, колкото си мислиш. Брат ми Чарли се навираше под полите на момичетата, преди аз или брат ми Джерард дори да разберем какво е това дамска фуста.

Говореше разсеяно. Цялото му внимание продължаваше да е съсредоточено върху роклята и всичките й дипли. Едуард мина зад гърба й и отново прокара ръце по извивките на тялото й. Роклята, все още неприкрепена върху голите й рамене, заплашваше да се свлече на пода. Той прокара ръце по корема й, после ги плъзна нагоре, за да притисне гърдите й. Дъхът на Франческа секна, докато наблюдаваше всяко негово движение в огледалото пред себе си. Видя го как се усмихва лукаво непосредствено преди да приближи устни и да я целуне по шията.

— Брат ти изглежда е голям негодник. Такъв ли е? — успя да попита тя.

— Да.

Той я притегли назад и дупето й се опря в слабините му. За мъж, любил я няколко пъти през последните дванайсет часа, беше изненадващо енергичен.

— Близък ли си с братята си?

Тя не се чувстваше стабилно на краката си. Толкова лесно щеше да е да се облегне на него, леко да свие рамене, за да падне роклята… Той откровено се подиграваше на намерението й да запази ума си бистър. Искаше да научи още неща за него, но… Боже… Пръстите му бяха толкова изобретателни.

Чак след известна пауза той отговори с малко по-хладен тон:

— Да.

Франческа усети, че навлиза в непозволена територия, но любопитството я глождеше. Едуард чу всичко за нейното семейство, от оплетения живот на Джулиана до шокиращата смърт на Сесил.

— Това да не означава: „Не особено“?

— Не. — Сега вече ръцете му спряха. — Близки сме… Относително близки.

— Защо „относително“? — продължи да настоява тя. — Опознах сестра си едва когато порасна и не знам какво е да растеш с братя и сестри.

Ръцете му пуснаха гърдите й и той отстъпи назад.

— Нито пък аз.

Долови нотки на тъга в тона му, но вече не виждаше лицето му в огледалото.

Прочисти си гърлото.

— При всяко семейство е различно, убедена съм.

Едуард скръсти ръце и се загледа в пода.

— Не сме близки, както съм виждал сестри да са. Или както хора от друга класа, без задължения и отговорности. Ние имаме общи корени и наследство и всеки от нас се опитва по свой начин да ги отстоява.

Тя се извърна с лице към него.

— Май доста сериозно гледаш на задълженията си и на отговорността към семейството.

Той я погледна в очите.

— Да.

Тя долови установилата се между тях дистанция и се извърна. Нагласи си роклята, закопча я и отиде до тоалетката, за да завърши тоалета си. Съжали, задето попита за брат му, независимо от желанието си той да се разкрие пред нея. Вероятно беше знак за същината на новата им връзка, беше щастлив да споделя леглото й и да се отдаде на привличането, възникнало между двамата преди дни, но да я държи далеч от всичко свързано със семейството му, което — както тя добре съзнаваше се намираше несравнимо по-високо от нейното в социалната йерархия. Щеше ли да му е любовница и да познава неговата същност, да е съпричастна към надеждите и тревогите му? Или щеше да е метреса, да го вижда само когато на него му е удобно и то единствено за по няколко часа физическо удоволствие? Не желаеше да е метреса, това означаваше зависимост и ограничена роля. Тя беше независима жена със собствени средства. Не покани Едуард в къщата си, защото искаше парите и закрилата му. Тя искаше него, но не на всяка цена.

Докато повдигаше косата си, наблюдаваше Едуард в огледалото. Изражението му бе овладяно и хладно, както при първата им среща. Тогава си помисли, че е добре да се усмихва по-често. Забоде няколко фиби и се разреса с четката. Навярно го съдеше несправедливо: правеше прибързани заключения за чувствата му към нея въз основа на едно действие, а всъщност той може би имаше основателна причина да се умълчи и да помръкне. Не изглеждаше обаче такъв преди няколко часа, когато лежаха спокойни и отпуснати в леглото. Ами ако много държи на братята си, а те не му отговарят със същото или му създават доста грижи? Или, Боже, беше истински идиот да не се досети по-рано — тя му бе напомнила за потенциалния проблем с неговото наследство. На негово място това определено би било причина да се умълчи и да помръкне. Да, повтори си решително тя, разсъждава глупаво и най-вероятно греши. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и си забрани да прави прибързани заключения. Безсмислено е да разруши връзката им, преди дори да е започнала.

— Ще останеш за закуска, нали?

Стана и отиде да вземе лек шал от гардероба. Въпреки работещата камина, долу беше все още хладно.

Едуард я погледна все едно го изтръгна от мислите му и не отговори веднага. Франческа чакаше, повдигнала вежди в очакване.

— Ако искаш — отвърна той.

— Искам — усмихна се облекчено: — Даже много.

Струваше й се напълно естествено да слезе по стълбището с него. Държа й вратата, после й изтегли стола. Госпожа Хочкис беше поставила повече прибори от обикновено. Франческа подозираше, че икономката й вече е наясно относно присъствието на гост. След броени минути жената се появи с пресен чай. Съмненията й бяха потвърдени и същевременно опровергани. На лицето на госпожа Хочкис сияеше обичайната усмивка, ала тя се стопи в момента, когато съзря Едуард. Веднага се съвзе и както обикновено постави чая пред Франческа, но й хвърли въпросителен поглед, минавайки зад гърба на джентълмена. Франческа само поклати леко глава. Ако госпожа Хочкис беше очаквала Алкънбъри, явно не бе обърнала достатъчно внимание на случващото се около нея.

— Чай? — попита тя Едуард.

Той бе седнал вляво от нея и дръпнал стола встрани, за да е с лице към нея.

— Да, благодаря.

— Или предпочиташ кафе? — попита тя импулсивно и зърна копнежа в очите му. — Госпожо Хочкис, ще донесеш ли кафе?

Сутрин господин Хочкис пиеше кафе, така че сигурно имаше в къщата.

Икономката успя бързо да овладее изненадата си.

— Да, мадам.

— Не е необходимо — намеси се Едуард непринудено. — И чай става.

— Няма никакъв проблем, сър — увери го госпожа Хочкис, остави препечените филийки и тръгна да излиза от стаята. — Ще го приготвя веднага.

— Трябва да ми кажеш откъде купуваш кафе — настоя Франческа, щом вратата се затвори. — Имало голямо разнообразие, доколкото съм чувала.

Едуард се усмихна.

— Не е нужно да купуваш кафе специално за мен. И чаят ме задоволява.

— А ако искам да си повече от задоволен? — попита тя, докато си наливаше чаша чай. — Така ще си изкушен пак да закусваш с мен.

— Определено — увери я той. — Но няма да е заради кафето.

Тя го погледна. Седеше непринудено на масата й и я гледаше с такъв копнеж, че сърцето й подскочи. Можеше да свикне прекалено лесно с всичко това.

Тъкмо си напълниха чиниите и госпожа Хочкис се върна с димяща чаша в ръце.

— Току-що го сварих — похвали се тя и го постави пред Едуард.

Той се наведе напред, вдиша аромата и се усмихна блажено.

— Благодаря. Прясното кафе е балсам за душата.

— И за главата, както казва съпругът ми. Чаша хубаво силно кафе.

Хвърли изненадан, но одобрителен поглед на Франческа, докато излизаше през вратата.

Едуард си сипа сметана в кафето.

— Съпругът й е част от прислугата ти, предполагам? — поинтересува се той.

— Кочияшът ми. — Усмихна се тъжно. — Обслужват ме само двама души.

— Нужни ли са ти повече? — Отпи от кафето. — Особено след като прави такова превъзходно кафе. Боже, да не вземеш да поканиш брат ми на закуска! Чарли държи на хубавото кафе и няма да се поколебае да ти открадне прислужничката.

Ето, отново спомена брат си, но Франческа устоя на изкушението да попита каквото и да било.

— Госпожа Хочкис е безценна за мен и ще се боря да я задържа.

Той отново отпи от кафето, а после остави чашата.

— Бях доста лаконичен горе. Вероятно мислиш, че не държа на братята си.

Тя усети вторачения му в нея поглед и се съсредоточи върху печената филийка пред себе си.

— Не е моя работа да коментирам.

— Твоя може би не, но моя вероятно е. Ти беше открита и откровена за твоето семейство. Аз… — Направи кратка пауза. — Аз нямам навика да говоря за моето. Защото много хора ни познават, предполагам, а и съм прекарал по-голямата част от живота си в провинцията, където човек се радва на по-голямо уединение. Пред малцина съм готов да споделям мислите и чувствата си. — Отново направи пауза, преди да добави: — Не ми се отдава лесно.

— Разбирам — увери го тя. — Не се налага.

— Не — той поклати глава. — Ето, отново го направих. Лесно ми е да се затворя и да не позволя да надникват в душата ми. — Пак отпи от кафето. — Страшно много държа на братята си. Да, понякога ме дразнят, но и аз не им оставам длъжен. Татко ни възпита да се състезаваме помежду си, но и да развиваме силните си черти. Мама умря, когато и тримата бяхме малки, а баща ни… Беше властен човек, меко казано. И през ум не му минаваше, че синовете му ще пораснат слаби и немощни. Джерард, когото видя, постъпи в армията и се бие с французи… Аз се насочих към науките, счетоводството и управлението на имотите на баща ни, и на това поле водя битки с банкери и адвокати.

— А Чарлс? — попита тя, когато той замълча.

Едуард въздъхна.

— Чарли си пада по удоволствията. Много го бива, доколкото чувам, защото непрекъснато им се посвещава.

— И затова се е наложило да наемеш Уитиерс — довърши тя бавно. — Защото брат ти е бил прекалено…

— Пиян? Зает да гони жени? Незаинтересуван, че всички може да загубим всичко?

— Да!

— Изключено! — възкликна тя. — Той е най-големият.

— Да, наследникът — потвърди Едуард. — Той ще изгуби най-много, ако тази неразбория не се разреши. Джерард поне си има капитанския ранг, аз ще се справя някак, но Чарли… — Поклати глава и си допи кафето. — Наемането на Уитиерс беше изцяло мое дело. Джерард има свои идеи как да разрешим проблема. Прекалено нетърпелив е, за да го остави в ръцете на адвокат. Чарли, от своя страна, не би предприел нищо и затова всичко падна върху моите плещи. — Леко свъси вежди. — Нямах намерение да ти открадна Уитиерс изпод носа.

Франческа прехапа устна, преди да заговори.

— Ти беше прав, когато каза, че ме е отхвърлил заради теб. Трябваше да излея гнева си върху него, а не върху теб.

Едуард я погледна.

— Но нямаш представа каква наслада ми достави.

Тя се засмя и отряза капачето на яйцето.

— Нарече ме „властна“.

— А ти мен — „безсърдечен“.

— Не ми даде каквото исках.

— Постарах се да залича това впечатление.

В този момент госпожа Хочкис се върна в стаята и Франческа се задоволи със съзаклятническа усмивка към него. Нямаше думи да му опише колко се е издигнал в очите й, откакто се срещнаха за пръв път. Дори не беше сигурна как го е постигнал. Толкова го ненавиждаше. Дори не забеляза колко е привлекателен. И колко чаровен. Или колко страстен зад въздържаната си фасада и нежен, и грижовен. С две думи напълно подходящ за…

Не довърши мисълта си. Беше прекалено рано да гадае какво им готви бъдещето. И двамата имаха да преследват по-сериозни цели, той наследството си, а тя Джорджина. Нито единият, нито другият не възнамеряваше да ги зареже насред път. Франческа не беше плаха, но си даваше сметка за пречките пред една връзка с Едуард. Той беше син на херцог, свикнал с богатството и достойнството на аристокрацията, докато тя беше дъщеря на леко скандална оперна певица и провинциален земевладелец. Беше твърдо решена да открие племенничката си и да отгледа Джорджина като свое дете, докато той носеше отговорност за именията на рода Дърам, а се досещаше, че те са огромни и изискват много грижи. Колкото и да подскачаше сърцето й, когато той й се усмихваше или докосваше ръката й, или произнасяше името й, един тих, но студен глас в нея нашепваше, че доста връзки започват по този начин с необуздана страст и буен огън, който гори известно време, преди да утихне и да остави и двамата леко обгорели.

Но след малко, когато Едуард обяви, че тръгва и Франческа го съпровода до вратата, този глас замлъкна. Тя му помогна да си облече палтото и си позволи отново да плъзне ръце по раменете и ръцете му. Той се обърна с лице към нея. Изглеждаше готов за излизане, ако се изключи сгънатата и пъхната в джоба му вратовръзка все едно предишната нощ не се бе случила. Тя се насили да се усмихне и се упрекна мълчаливо за сантименталността си.

— Довиждане — сбогува се тя.

Очите на Едуард се срещнаха с нейните. Направи крачка към нея и тя неволно отстъпи и се залепи за стената. Обгърна лицето й с ръце и я погали с палец по бузата.

— Довиждане — повтори той, но добави: — Засега. — Целуна я така чувствено, че я побиха тръпки. — Какви са плановете ти за довечера? — попита той, като я целуваше след произнасянето на всяка дума.

— Какво?! — Тя се притисна към него и го прегърна. — За довечера ли?

— Да. Искам да те видя отново.

— И аз. — В следващия миг обаче тя прехапа долната си устна. — О, не! Обещах да отида на театър със семейство Лъдлоу.

— В „Ковънт Гардън“ ли?

— Да.

Беше й трудно да мисли и почти невъзможно да говори, защото Едуард продължаваше да я целува нежно и провокиращо.

— Тогава ще те пусна. Този път.

Устните му се впиха в нейните. Тя увисна на врата му. След малко се овладя и успя да каже:

— Ще пратя бележка на госпожа Лъдлоу да откажа.

Той се засмя.

— Не, скъпа, иди. Ще намеря начин да те видя.

Тя го погледна замаяна от копнеж, но в следващия миг здравият й разсъдък се възвърна. Държеше се като момиче, влюбено за пръв път. Пое си дълбоко въздух, леко изненадана от себе си, че не успява да се овладее и се усмихна. Пусна го, оправи обърнатите му ревери и привидно спокойно обяви:

— Много ще ми допадне.

С весело изражение, все едно съзнаваше колко напрегната и изпълнена с желания я оставя, Едуард я погледна.

— До скоро, скъпа.

Франческа затвори вратата след него и се подпря на нея, прокара пръсти по шията си, проследявайки пътя на устните му преди малко. Щеше й се да бе имала повече връзки, за да знае как да се държи. Усещаше надвисналата над нея опасност да се влюби лудо и страстно в Едуард де Лейси. Това, естествено, не биваше да се случва, но сега, опиянена от щастие, й се струваше незначително.

Върна се на масата със закуската и се изненада, че въобще е хапнала нещо. Чашата от кафе на Едуард беше все още на масата и тя неволно се усмихна. Ще нареди на госпожа Хочкис да купи от най-хубавото кафе в Лондон още днес.

Франческа беше още на масата, когато на входната врата се почука. Сърцето й трепна, но не чу в антрето гласът на Едуард. Най-вероятно беше Алкънбъри, ако съдеше по игривия смях на госпожа Хочкис. Боже, толкова ли скоро ще се наложи… Е, най-добре да приключи. Редно бе да го научи от нея, преди да се появи заедно с Едуард на публично място и по блаженото изражение на лицето й всички да се досетят, че са любовници. След секунди той влезе в стаята, тя се изправи и му се усмихна.

— Добро утро, Алкънбъри.

— И на теб, скъпа Франческа. — Закова се на място, подуши въздуха и по лицето му се изписа задоволство. — Боже, на кафе ли мирише? Осъзна ли се най-после? Предпочиташ ли го вече?

— Ами, не точно… — Седна и звънна със звънчето. — Ще помоля госпожа Хочкис веднага да ти налее.

Той се засмя.

— Е, все е по-добре от нищо. Отдавна мечтая да ми бъде поднесено кафе в тази къща.

Внезапно той млъкна. Франческа го погледна изпод миглите си и забеляза, че се е вторачил в чашата на Едуард. Усмивката на лицето то му изчезна. О, боже…

— Моля те седни — покани го тя и продължи: — Трябва да ми кажеш къде продават най-хубавото кафе.

Брадичката му трепна. Той заобиколи масата и нарочно зае мястото срещу онова, на което бе седял Едуард.

— Явно не съм първият, който пие кафе с теб тази сутрин.

— Приеми го като комплимент и признание от моя страна, че трябваше отдавна да започна да предлагам напитката.

— Но не и на мен — отбеляза той тихо.

Франческа премигна и започна да превръща в трохи остатъка от печената си филийка. О, Боже…

— Хенри… — подхвана тя.

Ала в същия момента той попита:

— Ще ми кажеш ли кой те убеди?

Тя се изчерви, а неговите рамене се отпуснаха.

— О…

Това бе всичко, което той каза.

Тя отмести чинията си и се обърна с лице към него.

— Хенри, знаеш, че между нас не може да има нищо.

— Не бих казал, че го знаех.

Франческа се пресегна да хване ръката му, но той демонстративно я отдръпна. Тя сви пръсти, а после започна да барабани по масата.

— Никога не съм те насърчавала да ме ухажваш — опита тя да подхване темата от друг ъгъл. — Това не значи, че не ценя безкрайно приятелството ти. Не знам как щях да преживея последните две години.

Едната му вежда се стрелна скептично нагоре.

— Съзнавам, че може да не одобряваш действията ми, но се надявам да уважаваш решенията ми — продължи тя забързано. — Мразя, когато има разногласия помежду ни и никога не съм искала да те нараня. — Той я погледна с гняв и огорчение. Тя въздъхна. — Наистина е така. Не го бях планирала.

Алкънбъри се наведе напред с напрегнато изражение.

— Тогава ме чуй — прекъсна я той. — Не повдигнах въпроса по-рано, защото ти се кълнеше, че взаимоотношенията ви са само делови. Трудно ми беше да го повярвам, но разчитах ти да съумееш да се защитиш. Сега разбирам, проклетият негодник явно се е преструвал, че ще ти помогне, за да се намърда в леглото ти!

Тя понечи да възрази, но той вдигна ръка и я принуди да замълчи.

— Едуард де Лейси е олицетворение на студения и бездушен аристократ. Поразпитах за него. Баща му, херцогът на Дърам, е всеизвестен като упорит и властен мъж. Винаги е използвал огромното си влияние в своя полза. Понякога дори безскрупулно. Херцогинята е починала преди двайсет и няколко години и не е тайна, че в отсъствието на меко майчино влияние е възпитал синовете си по свой образ. По думите на всички Едуард най-много прилича на него и не съм попаднал на нищо, оборващо това мнение.

— Алкънбъри — прекъсна го рязко тя, — съдиш за човека само по клюките. Нямаше да им повярваш, ако го познаваше.

— Не желая да го познавам — сопна се Алкънбъри. — Този мъж не е за теб, Франческа! Без да се замисли, ще те захвърли заради някоя от своята класа. Като лейди Луиза Халстън например. Женитбата им целеше да обедини пари, власт и потекло, а не някакви чувства, каквито ти си въобразяваш, че изпитваш. В най-добрия случай ще му послужиш за удоволствие, а после ще те зареже. Никога няма да се ожени за теб, каквито и да ти ги приказва сега.

Сърцето й се стегна.

— Престани! — почти кресна тя. — Моля те недей…

— Ще направя всичко, за да намеря Джорджина — обеща той. — Ще я отгледаме като наше собствено дете и дано Бог ни дари с още. Ще сме щастливи заедно. Ние и сега сме щастливи. Ще ти осигуря живота, които заслужаваш.

— Не ми е предложил брак — обади се тя, преди да се замисли.

Безумна надежда се изписа в очите на Алкънбъри.

— Но аз съм готов да го сторя! — Скочи от стола, подпря се на коляно и хвана ръката й. — Франческа, скъпа, знаеш колко те обожавам. Така е от години. Омъжи се за мен.

— Не — прошепна тя. Думата направо раздра гърлото й. Всичко изречено от него се забиваше като трън в кожата й. — Съжалявам, Хенри.

— Добре — прекъсна я той отчаяно. — За момента ще го приема. Но ми кажи, че не си влюбена в него. Успокой ме, че не ти е завъртял главата.

Тя отвори уста, но откри, че няма отговор. Обичаше ли Едуард? Беше прекалено рано, но… Тази опасност вече съществуваше. Мъжът, описан от Алкънбъри, нямаше нищо общо с онзи, когото тя познаваше, мъжът, който я люби така нежно снощи; мъжът, от чийто редки усмивки сърцето й трепваше, който я караше да забравя упоритостта си и приемаше променливите й настроения така търпеливо. Щеше ли да остане до нея дълго или дори да се ожени за нея? Нямаше представа. Беше ли готова да приеме ужасната съдба, която Алкънбъри й предричаше, само и само заради радостта от присъствието на Едуард?

Мълчанието й продължи прекалено дълго. Алкънбъри остави ръката й да се изплъзне от неговата. Отпусна се на пети. Изглеждаше изцеден.

— Франческа — промълви той отчаяно, — не съм в състояние да гледам как си причиняваш това.

— А ти как можеш да ми го причиняваш?! — възкликна тя и притисна длан към гърдите си. — Никога не бих те укорила за интереса ти към друга жена, а ти ме смяташ за празноглавка и ме мъмриш както баща се кара на дъщеря си. За сляпа ли ме мислиш? За глупачка? За напълно неспособна да определям живота си? Не се дръж с мен като с дете, Алкънбъри. В състояние съм сама да вземам решения за добро или за лошо. Точно като теб. От теб искам само да си ми приятел.

За момент той закри лицето си с ръце.

— Добре — проговори той най-накрая. — Много добре. Вземай решенията си. Но като твой… приятел, не мога да не се грижа за теб. Ако и когато той те отхвърли, ще бъда до теб като приятел. Запомни го.

Идеше й да се разплаче. Нещата помежду им никога нямаше да са същите.

— Благодаря — прошепна тя.

Той кимна. Изправи се и си тръгна. Вратата се затвори и тя остана сама с разочарованието си и с ужасните въпроси относно Едуард, които се въртяха в главата й.