Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (13)

Глава 13

Едуард не беше сигурен какво го накара да се отбие при Франческа Гордън днес сутринта. Като се замислеше, май по-добре да не го беше правил. Вратата му отвори тя. Изглеждаше леко неглиже и разчорлена, лъскавата й коса едва бе прихваната на тила и за момент той забрави какво го е довело на вратата й. В един миг очите им се срещнаха в отражението на огледалото, докато тя намотаваше кичур медна коса около пръста си и той бе на път да загърби всякакъв здрав разум и да зарови ръце в сияещата й на слънчевата светлина коса и да я целуне, за да провери дали е възможно да е толкова пленителна, колкото изглежда.

За щастие продължи само миг, после тя извърна поглед. Това го отрезви малко. Тя очакваше от него да й помогне, а не да я целува. Независимо от всичко обаче Едуард се изненада колко силно е именно това негово желание. Едно е да застанеш пред красива жена и да усетиш привличане, съвсем друго е да си така неудържимо увлечен по жена, която не е нито красавица, нито въздържана и най-редовно му се нахвърля с остри думи. На всичкото отгоре нямаше никакви задръжки да го манипулира според волята си. Последното я прави абсолютно неподходяща за любовница, напомни си той. После се наложи няколко пъти да тръсне глава, за да прогони мярналите му се еротични образи, когато си представи Франческа Гордън в ролята на своя любовница. Каретата спря пред дома на Чарлс. Фасадата блестеше на слънчевата светлина. Беше несравнимо по-впечатляваща от скромната къща на Франческа Гордън в „Блумсбъри“, ала той не се чувстваше ни най-малко така приповдигнат, докато изкачваше стъпалата. Не се съмняваше, че Чарли ще изостави имота и ще се премести на площад „Баркли“ веднага щом Уитиерс приключи, ако не и по-рано. Едуард дълбоко се надяваше събитието да се поотложи. Глождеха го съмнения как ще се разбират с Чарли, ако са под един покрив.

Кочияшът избърза пред него, за да почука и икономът вече отваряше вратата на Едуард. Не си представяше брат му някога лично да отвори вратата, да не говорим, че нямаше да го направи така непринудено като Франческа. Неволно се запита дали й е навик да отваря вратата сутрин. Защо да не се отбие пак сутрин рано и неочаквано, за да провери.

Не. В никакъв случай няма да го направи. Дори и тази сутрин не се налагаше да постъпи така. Просто действа импулсивно, щеше да се терзае, ако не последва желанието си. Е, направи го. Сега се надяваше желанието да изчезне.

Икономът го въведе в стаята за закуска, където Чарли все още седеше на масата.

— Добро утро — поздрави той жизнерадостно Едуард. — Ще хапнеш ли?

— Не, благодаря. Вече ядох.

Чарли му направи знак с ръка и той седна.

— Само кафе — нареди Чарлс на прислужника до бюфета. — После си свободен.

Сервираха им кафето, мъжът излезе, а Едуард се обърна към брат си:

— Как е кракът ти?

Чарли сви рамене и си отряза парче наденичка.

— Още не е отрязан.

— Значи има подобрение. Радвам се да го чуя.

Чарли отпи от кафето и го изгледа продължително.

— Защо си дошъл? — попита той.

— За да видя как си със здравето, разбира се. — Едуард вдигна чашата си. Чарлс изсумтя. — И да ти кажа докъде е стигнал адвокатът.

— А аз очаквах да ми разкажеш за лейди Гордън — изтърси Чарли.

Едуард едва не се задави. Остави рязко чашката върху чинийката, чу се потропване на порцелан в порцелан. Част от кафето се разля. Изгледа наежено брат си, но Чарли само се ухили злорадо.

— Джерард е бил тук!

— Точно така и преливаше от информация. Била доста впечатляваща, както чух, макар Джерард да не ми обясни какво общо има с нашия проблем. — Чарли го изгледа изпитателно, както навремето правеше баща им. — Разбери ме правилно — не съм против да се наслаждаваш на компания й.

— Просто делова уговорка. Нищо повече.

Едуард говореше спокойно и уверено, като не позволи на не толкова деловите му мисли относно Франческа Гордън да се прокраднат в тона му.

Чарли се облегна на стола и кимна, все едно му вярва. В очите му обаче се мяркаха весели пламъчета.

— Направи ми, по-скоро на нас, голяма услуга. В замяна й помагам при разрешаването на дребен проблем. — Едуард сви рамене привидно безразлично. — Няма нищо повече.

Засега. Отново отпи от кафето, за да прикрие смущението си от последната дума, която добави наум.

— Тя е направила на нас голяма услуга? — Чарли го изгледа адски злорадо. — Едуард, ти надминаваш дори себе си, привличайки привлекателни вдовици на наша страна. Вече направи предостатъчно в защита на семейното ни име и определено повече от мен. Бях доста нехаен, нали? Дай да помогна. Изпрати я при мен и аз с радост ще се отплатя за всяка услуга, която ни е направила. Джерард спомена, че има великолепна фигура.

— Чарли! — не се въздържа Едуард.

Брат му избухна в смях.

— Боже, Едуард, да можеше да видиш лицето си. Няма, естествено, да ти открадна червенокосата вдовица. Смея да мисля, че е далеч по-жизнена от Луиза Халстън. Както знаеш, винаги съм я намирал за доста студена, а ако някой заслужава малко забавление, това си ти. Слава богу, отърва се от семейство Халстън. Порадвай се на освобождението си и се впусни в удоволствията на живота.

Все още ухилен, той взе вилицата и отново насочи вниманието си към закуската.

Едуард беше наясно, че Чарли няма да отмине оттеглянето на Луиза без коментар. За разлика от Джерард, Чарли обожаваше да притеснява хората и да ги измъчва. Но пак, за разлика от Джерард, Едуард не се хвана на въдицата му и не тръгна да спори. Съсредоточи се върху дишането си, докато потребността да отговори язвително не отмина.

— Както не очаквам да предприемеш нещо, за да не загубим Дърам, така и не очаквам да направиш нещо за лейди Гордън. Джерард предложи същото като теб, а после, когато чу какво иска тя от мен, побягна от стаята.

— Защо? Всъщност тя какво иска?

— Да я представя на адвокат — отвърна Едуард спокойно. — По този повод, грижа ли те е докъде е стигнал Уитиерс?

— Да, естествено — увери го Чарли, но видимо не се интересуваше. Погледът му се плъзна към вестника до чинията му, който очевидно бе чел преди пристигането на Едуард. Обърна страницата и се намръщи на нещо там. — Много мило, че ме държиш в течение. Разказвай.

Едуард чинно повтори разговора си с адвоката, но се съмняваше, че брат му чу и половината. Чарли го поглеждаше и от време на време кимаше, но беше твърде погълнат от закуската и вестника, едно от клюкарските издания, както забеляза Едуард, за които пишеше Слоан. Неволно се огорчи. Нямаше нищо против да води юридическата битка, за да задържат Дърам, не възразяваше да управлява няколкото имения, подсигуряващи доходите за него и за братята му, с готовност вършеше всичко това сам. Но му стана обидно, защото Чарли не му обръща нужното внимание и отдава твърде голям интерес на подобни глупости, които биха могли да ги съсипят. Едуард стана.

— Няма да ти преча да се запознаеш с последните новини — отбеляза той язвително. — Ако искаш да разбереш докъде е стигнал Уитиерс, отбий се на площад „Баркли“, когато ти е удобно.

— Чух всяка твоя дума — заяви Чарли, без да вдига поглед. — Не ми се нахвърляй. Ранен съм.

— Да, от трима здравеняци. Бутнали са те по стълбите — процеди Едуард през зъби. — Заради жена.

— И ме превърнаха в инвалид за седмици напред, оставяйки ме на оскъдното съчувствие на роднините ми. — Най-после брат му го погледна. — Джерард замина за Съмърсет. Дойде да се сбогува.

— Съобщи ми го сутринта.

Брат им беше твърдо решен да открие изнудвача. Едуард му желаеше успех.

— Защо не разреши проблема с един добре насочен изстрел?

— Да, ще е много по-добре, ако осъдят Джерард за убийство — подметна Едуард. — Но дори да убие изнудвача, това няма да ни реши проблема. Очаквам братовчедът Огъстъс да потропа на вратата всеки момент. И той, предполагам, търси основания да претендира за титлата. Уитиерс претърсва цял Лондон, за да намери документа за тайнствената женитба на татко, за да сме наясно как да я оспорваме, но засега все удря на камък. Благодарение на такива парцали — посочи с презрение вестника в ръцете на Чарли — всички шушукат за тайната и слуховете заплашват да се превърнат в шумен скандал, който завинаги да опетни името ни, независимо как се развият нещата. Ако не спазваме благоприличие във всичко, само ще налеем масло в огъня.

Маската на отегчение падна от лицето на Чарли. В очите му имаше състрадание, когато заяви:

— Не очаквах подобно нещо от Луиза, Едуард.

Името й го прониза като нож в сърцето. Пое дълбоко въздух, за да обуздае обзелия го гняв.

— Беше грешка да й кажа. Ти и Джерард се оказахте прави, не аз. — Не признаваше често подобни неща. Пак си пое дълбоко въздух. — Не желая да обсъждам въпроса.

Чарли кимна и този път замълча. Едуард се сбогува с брат си и си тръгна. Досега успяваше да не мисли постоянно за постъпката на Луиза. Прекалено много го болеше да осъзнае, че жената, която бе обичал честно и предано, го предаде и изостави без никакви угризения. Искаше да разбере защо. Трябваше да чуе обяснението й, макар да нямаше намерение да възстановява годежа. Питаше се как е възможно дотам да се подведе относно характера й, смяташе я за любяща и предана, че може да й има доверие, затова й довери тайната си. Вероятно Джерард бе прав, баща й я е принудил заради парите. Ала един глас му нашепваше: Халстън няма откъде да знае, ако Луиза не е споделила с него. Каквато и да е причината за разваления годеж, нямаше да се стигне дотам, ако тя не беше казала на баща си.

Пристигайки вкъщи, се опита да се отърси от мрачните мисли. Блакбридж пое шапката му достолепно, а не като жизнерадостната икономка в „Блумсбъри“. Сега, в отсъствието на Джерард, къщата беше по-тиха от гробница, стори му се също толкова студена и тъмна, особено след изпълнените с ярки тонове и топлина стаи в дома на лейди Гордън. Едуард влезе в кабинета все още в лошо настроение, терзаеше го и отворената от Чарли рана във връзка с Луиза, силно го дразнеше и неспособността му да спре да мисли за Франческа Гордън. Имаше грижи, задължения и отговорности и нямаше да позволи на Луиза, на Франческа или на когото и да било друг да му попречи да ги изпълнява.

Господин Уайт се появи от стаичката си до кабинета, когато Едуард потропа на вратата.

— Разполагаш ли с чертежите за новото крило във Фърнлоу? — попита той рязко.

Помощникът му хукна да донесе писмата и чертежите от архитекта. Фърнлоу, имението в Корнуол, бе обещано на Джерард. Преди година, вероятно предусещайки края си, Дърам нае архитект да обнови старата част и да построи ново крило. По онова време Джерард се биеше в Испания срещу Бонапарт, а здравето на Дърам се влоши бързо и се наложи Едуард да следи процеса. Ако го изостави сега, означаваше да се признае за победен. С огромно усърдие прегледа всички скици, направи някои поправки и препоръки и върна чертежите на архитекта. После се захвана с другите дела около именията, отговори на запитвания на банкери, на иконома в Съсекс, на управителя на имението в Линкълншър и отметна куп други дребни задачи. Докато приключи, слънцето беше залязло и всичко вън беше потънало в лилави сенки.

Едуард разкърши рамене, сковани от дългото седене зад бюрото.

— Това е, всичко за сега, господин Уайт.

— Да, милорд.

Мъжът започна да събира нещата си. Междувременно на вратата се почука. Уайт отиде да отвори.

— Милорд, един човек иска да ви види. Някой си господин Джаксън — съобщи икономът.

Едуард погледна Уайт и той побърза да обясни:

— Лицето, което ме инструктирахте да наема, сър. Казах му да докладва веднага щом открие нещо.

— Въведи го — нареди Едуард на Блакбридж.

След няколко минути влезе нисък, кръглолик жилав човек със сини очи. Приличаше повече на юноша, отколкото на мъж. За миг Едуард се озадачи защо Уайт е наел момче за детектив. Външният вид, разбира се, можеше и да подвежда.

— Да?

Господин Джаксън се поклони учтиво, без да откъсва очи от Едуард.

— Дойдох да ви предам първия си доклад, сър — обясни той. Имаше лице на момък, но гласът му бе на мъж. — Също така съм записал всичко.

Подаде запечатан плик, господин Уайт го пое и го остави на бюрото.

— Бързо действаш — отбеляза Едуард.

Джаксън се усмихна. От това чертите му се изостриха и станаха някак хитри и опасни.

— Старая се клиентите да са доволни.

— Това за детето ли е, или за жената? — попита Едуард, сочейки плика пред себе си.

— Предимно за жената. Но си държа ушите отворени и по другия въпрос. Ще знам повече след няколко дни.

Едуард отново погледна плика.

— Има ли нещо, което не е включено тук? — попита той.

— Не, сър. Готов съм да докладвам както искате и колкото често искате.

— Чудесно. При детето времето е важен фактор, затова докладвайте всеки път, когато научите нещо. Оставяйте го на Уайт, ако мен ме няма.

— Както кажете, сър.

Господин Джаксън отново се поклони и излезе мълчаливо.

— Чевръст е — отбеляза отново Едуард.

Уайт кимна.

— Дойде с много препоръки за бързината и дискретността си, милорд.

— Добре. — Известно време гледа плика, после се изправи. — Свободен си, Уайт.

Най-после останал сам, Едуард отиде до прозореца. По необяснима причина се съпротивляваше да прочете доклада на Джаксън, макар пръстите да го сърбяха да отвори плика. Прецени, че един по-достоен човек ще остави доклада неотворен и ще го задържи за по-нататъшна справка, ако се налага. Разбира се, побърза да добави той, един по-достоен човек нямаше да иска да му доставят такава информация. Но сега, когато разполагаше с доклада, му се струваше глупаво да не го прочете. Взе плика, отвори го и се зачете.

Франческа Гордън беше дъщеря на англичанин и италианска оперна певица, сопрано със скромна слава. Баща й, земевладелец, натрупал малко състояние, след като открили въглища в имота му в Корнуол, загинал при нещастен случай в мината, когато дъщеря му била малко дете. След смъртта му певицата отново тръгнала по турнета из Европа и Франческа била отгледана от сестрата на баща си в Корнуол. На двайсет и две се омъжила за баронет, сър Сесил Гордън, петнайсет години по-възрастен от нея. Бракът им бил щастлив. Живеели скромно, но удобно в Лондон, имали широк кръг познати и често събирали гости. Сър Сесил починал преди две години, а лейди Гордън продължавала да поддържа салон и да кани хора, макар и в по-тесен кръг. Живее в къща в Блумсбъри със семейство Хочкис като прислуга, ползва приходяща готвачка и друга жена да чисти. През последните няколко месеца лейди Гордън била често в компанията на лорд Хенри Алкънбъри, заможен барон. Всички очаквали да се ожени за нея до края на годината.

Веждите на Едуард се свъсиха, когато прочете тези редове и той нетърпеливо обърна страницата. Следваше информация за лорд Алкънбъри, която той прескочи и няколко изречения за салона й. Не събирала най-изисканите хора, организирала обаче литературни, поетични и музикални вечери. Не била скандална личност, но не и образец на благоприличието. Симпатизирала на вигите, а не на торите, както и на католиците, вероятно защото майка й била католичка. Ходела на театър и на конните надбягвания в Аскот. Живеела според доходите си.

Хвърли доклада върху бюрото. Джаксън заслужаваше всяко пени от хонорара си, задето бе установил толкова много факти за толкова кратко време. Едуард си повтаряше някои от тях наум, макар да нямаше представа какво ще прави с току-що наученото. Нищо от прочетеното не промени мнението му за нея, макар частта за лорд Алкънбъри да го заинтригува повече, отколкото беше редно. Вероятно ще преодолее неразумния си интерес към нея, ако си я представя като сгодена… Или пък не… Джаксън щеше да спомене, ако възнамеряваха да се женят. Следователно още не е обвързана. Все пак не бива да забравя за лорд Алкънбъри, ако започне да губи самообладание, както му се случи днес.

Най-добре ще е да настоява Джаксън да открие детето по-бързо, а дотогава да избягва всякакъв излишен контакт с нея. След като Франческа Гордън намери племенничката си, няма да се налага да се срещат повече. Ако не друго, дистанцията ще му помогне да забрави обаянието й.