Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (26)

Глава 26

Франческа потропа със свит стомах на вратата на Елен Хейуд. Днес успя да огледа по-подробно къде живее Джорджина. Стълбището беше изметено и саксия с разцъфнали ярки цветя красеше прозореца до вратата. Градината беше голяма и добре поддържана. Делата на семейството явно вървяха към по-добро, пък и Елен обеща да са по-различни, но все пак затаи дъх, когато вратата се отвори.

— Моля те, влез, лельо Франи — посрещна я Джорджина с грейнали очи и вежлив реверанс.

Сърцето на Франческа се изпълни с облекчение, докато отвръщаше на жеста.

— Благодаря, госпожице Хейуд. Удоволствие е да те видя отново.

Племенничката й се засмя, хвърли се към нея и обгърна с ръце талията й.

— Толкова се радвам да си тук! Стори ми се, че мина много време.

Франческа прегърна момиченцето.

— И на мен. Донесох ти разни неща, но се забавих с опаковането им.

— Аз се радвам на теб — отвърна Джорджина.

В този момент господин Хочкис извади голямата кутия от каретата и очите й радостно се разшириха. Хвърли тревожен поглед през рамо, но Елен, появила се на прага на всекидневната, кимна.

— Добро утро — поздрави я Франческа.

— Добро утро, лейди Гордън — отвърна Елен. — Влез.

Господин Хочкис внесе кутията във всекидневната, където Франческа я разопакова. Беше донесла на Джорджина рокли, книжки, както и медальона, който Джулиана й бе дала преди години. Племенничката й изглеждаше все по-смаяна, а Франческа не преставаше да вади подаръци от кутията, сякаш Дядо Коледа бе подранил. С известно затруднение Франческа прогони недоволството си, задето Елен я бе държала настрана от Джорджина през последните шест месеца. Утешаваше се със забелязаните приятни промени — за Джорджина се грижеха добре, дългата й тъмна коса беше сресана и лъскава, бузките й имаха цвят, а очите й сияеха, не оставяше впечатление на разглезено дете.

— Благодаря ти, лельо Франи! — възкликна момиченцето, вдигнало поглед от новите си съкровища. — Не очаквах толкова много подаръци.

Франческа се усмихна. Един от синовете на Елен влезе в стаята и Джорджина веднага го сложи на стола до себе си, за да му покаже илюстрациите на басните на Езоп. Зад нея Елен се размърда, готова да изведе момченцето, но Франческа отново бръкна в кутията.

— Донесох още няколко неща. За малките — обяви тя.

Изненадата по лицето на Елен, премесена с известно объркване, беше нещо безценно за Франческа. Тя извади няколко дървени фигурки на животни, достатъчно малки, за да се поместят в ръката на дете. Подаде една на Джорджина, а тя се обърна към момченцето до нея и му я показа.

— Виж, Били, какво е донесла леля ми Франи за теб. Нали е много мила?

Момченцето погледна дървеното конче с големите си сини очи, после го взе от Джорджина и пъхна опашката му в устата си. Джорджина се засмя, Франческа се усмихна, а Елен изхлипа, скочи на крака и побягна от стаята.

Франческа подаде на Джорджина дървен делфин и последва Елен. Завари я в антрето, покрила лице с ръце. Чу стъпките на Франческа и я погледна.

— Моите извинения — прошепна Елен. — Бях си съставила погрешно мнение за теб.

Франческа леко се усмихна и призна:

— Същото важи и за мен. По-добре е да сме по-честни една с друга и не така бързо да изпускаме нервите си. — Протегна ръка. — Свързва ни нещо много специално.

Елен й се усмихна през сълзи. Сладкият глас на Джорджина долетя от всекидневната, където бе започнала да чете на малкото си братче. Елен пое ръката на Франческа и леко я стисна.

— Права си. Тя е чудесно момиченце. Обичам я като своя дъщеря.

— Така е. Сега вече го виждам.

Елен навлажни устни.

— Отначало се държах лошо, защото ме беше страх. Бях объркана и смятах, че ще ни я вземеш. Парите не бяха важни, макар да признавам издръжката й доста ни помага. Ако ме интересуваха парите, бих се заклела на гроба на покойния си съпруг, че щях да ти я дам да я отгледаш, както баща й ти беше обещал. Но мисълта да я загубя… — Елен млъкна, за да се съвземе от обзелата я тъга. — Тя е толкова мило дете. Всеки, който я познава, я обиква. И аз, и брат ми постъпихме лошо. Пърси толкова се притесняваше как ще ни издържа. Не беше на себе си, когато те изгони. Много съжалявам. Ти наистина я обичаш.

— Много — увери я Франческа.

Елен кимна.

— Знам колко боли да загубиш любим човек. Мислех само колко ще ми е тъжно, ако вземеш Джорджина. Оставих се паниката да ръководи постъпките ми.

Франческа се обърна към вратата на всекидневната, откъдето долиташе смеха на Джорджина — явно братчето й я забавляваше.

— А аз, от своя страна, съжалявам, задето си изпуснах нервите. Според мен ви правех услуга, но когато не реагирахте както очаквах, се разстроих. После се ядосах и станах подозрителна. Накрая въобще не се замислях за вашата гледна точка.

Не отговаряше изцяло на истината. Беше си мислила колко ли й е тежко на Елен като млада бременна вдовица, без средства и с доведено дете. Ала бе подценила вероятността Елен да заобича Джорджина колкото нея и затова никога не възприе действията й като на майка, защитаваща детето си. На нейно място, при опасност да загуби любимо дете и със съзнанието, че претенциите над него лесно биха били отхвърлени, и тя вероятно щеше да постъпи така. Щеше да вземе Джорджина и да избяга в Италия или другаде, където не би я догонило решението на английския съд. Елен бе възпрепятствана да го направи — спираха я две малки деца и липсата на средства.

Франческа продължи.

— Надявам се да се разбираме по-добре оттук нататък. Джорджина е винаги добре дошла в дома ми. Ще се постарая да не я глезя, но някои забежки на една любеща леля трябва да бъдат простени. — Елен леко се усмихна. — А ако ви трябва нещо…

Елен се изчерви.

— Не, не. Много по-добре сме. Пърси продаде няколко картини и разчита това да продължи. Напускането на Лондон го вдъхнови.

Франческа мълчеше. Не я интересуваше вдъхновението на Пърсивал, но държеше Джорджина никога да не е гладна или бедна.

— Винаги си добре дошла в къщата ми — промълви Елен и така потвърди крехкия им мир. — Наистина.

Франческа само кимна. Не това искаше, не за това бе положила толкова усилия, но решението изглеждаше справедливо. Джорджина имаше семейство, което я обича; живееше в разбирателство с две братчета, а тази жена й бе майка през целия й съзнателен живот. Сега отново се бе появила и леля й. Щеше да бди над нея, да я посещава и да се грижи никога да не забравя истинската си майка. Франческа избута в най-далечното кътче на сърцето си остатъците от разочарованието, породено от нежеланието на Джорджина да живее при нея. Надяваше се с времето то да избледнее и да изчезне.

Заведе племенничката си в Хайд Парк. Разходиха се под брястовете и край езерото. Джорджина не спря да бъбри, впечатлена от тази непозната за нея част на Лондон. Франческа беше страшно щастлива от усмивките на момичето и от следобедното слънце. Малката бе наследила ведрия, енергичен характер на майка си. За шест месеца племенничката й се бе превърнала от дете в порастваща млада госпожица с необичайно чувство за хумор и точни наблюдения. По детски обаче продължаваше да се интересува от единствената тема, която Франческа не желаеше да засягат.

— Ще се омъжиш ли за джентълмена, с когото дойде? — попита Джорджина направо.

Франческа се препъна и едва не падна.

— Боже — успя да се усмихне тя, — откъде ти хрумна?

Джорджина я погледна невинно и невъзмутимо обясни:

— Защото не си женена, а той те нарече „скъпа“.

— Възрастните се обръщат така един към друг и без да са женени.

— Знам, но той те прегърна.

На Франческа й трябваха няколко секунди, за да възвърне гласа си. Тук, в парка, далеч от Едуард и наслаждавайки се на компанията на момиченцето, трябваше да успее да запази самообладание. Нищо подобно не стана. Думите на Джорджина й припомниха всички подробности от последния й разговор с Едуард и — още по-лошо — казаното от Алкънбъри същата сутрин. За миг затвори очи и й се стори, че усеща солидната тежест на ръката на Едуард, донесла й утеха, когато изживя жестокия шок в къщата на Елен Хейуд и чу отказа на Джорджина да я последва. После я остави да плаче на рамото му, докато я отведе в къщата си, където я люби и й каза, че мястото й е в живота и дома му. Но не я обичаше, поне не достатъчно, за да го изрече на глас. Не го каза, когато тя настоя за обяснение защо я е проучвал. Ако я обичаше, щеше да го изрече.

— Държеше се мило — обясни тя на Джорджина. — Не възнамерява да се жени за мен.

Момиченцето се замисли.

— Защо не? Изглеждаше доста загрижен за теб.

— Няма да се ожени за мен, Джорджина — повтори Франческа със заплашителни нотки в тона.

— Добре — племенничката й се умълча за момент. После направо попита: — А ти искаш ли?

Франческа се закова на място. Ами ако всичко се свеждаше до това? Възможно ли бе Алкънбъри да е прав? Тя отлично знаеше, че Едуард не афишира чувствата си, както правеше тя, и невинаги казваше какво мисли, без да се съобразява с последствията… като нея. Беше се влюбила в него такъв какъвто е и трябваше да се досети, че е невъзможно да го промени; поне не толкова бързо. Почувства се шокирана й наранена и си тръгна, без да му даде възможност да й обясни, а после му забрани да я вижда. Май трябваше да е по-кротка. Нима нейната вина бе по-малка от вината на Едуард?

— Може би — отговори тя тихо.

Джорджина засия.

— Знаех си! — Видимо се успокои по темата и посочи напред. — Виж, лельо Франи! Да отидем при лодките.

Франческа се усмихна и кимна. Да, щяха да отидат при макетите на лодките във водата. Докато Джорджина възклицаваше радостно, Франческа се замисли как да накара Едуард да разбере, че не само са идеални един за друг, но и да се ожени за нея. Или поне да поиска да го направи.

* * *

Франческа потропа на вратата на семейство Дърам, отстъпи назад и зачака. Хвърли дискретен поглед към тъмните прозорци. Тази вечер и къщата, и площад „Баркли“ бяха тихи. Повечето й посещения тук не бяха приключвали благополучно. Усети влажните си длани под ръкавиците и стисна чантичката си, сякаш искаше да я удуши. Ако сегашното й посещение не мине по-успешно от предишното, сигурно щеше да е последното.

Вратата отвори Блакбридж.

— Заповядайте, мадам — покани я той с поклон все едно още бе желан гост.

Тя влезе в антрето. Горяха само няколко лампи и вътре бе почти толкова тъмно, колкото и отвън.

— Лорд Едуард вкъщи ли е?

Запита се дали ще й отговори честно или Едуард е наредил на прислугата си да я отпраща с благовидни лъжи.

— Не ме е инструктирал, мадам — отвърна икономът, — но това, предполагам, не би ви спряло.

— Не — потвърди тя усмихната.

Направи знак на господин Хочкис да си върви. Липсата на карета пред вратата представляваше повод да остане по-дълго, а с известен късмет може и въобще да не й потрябва тази вечер.

Последва Блакбридж по тихи, непознати коридори. Икономът потропа на една врата, миг след това я отвори и блесна светлина. Застанала в сенките зад прислужника, Франческа затаи дъх в очакване да чуе гласа му.

— Да? Какво има?

Звучеше изморен и сърцето й леко подскочи.

Блакбридж застана на прага.

— Лейди Гордън е тук, милорд.

Последва тишина. Франческа понечи да мине край Блакбридж и да нахлуе в стаята, твърдо решена да изясни какво става, независимо дали Едуард е склонен или не, но икономът се отмести рязко настрана, а Едуард изхвърча напористо в коридора и почти се сблъска с нея.

— Франческа! — Очите му тревожно изучаваха лицето й. — Добре ли си?

Тя кимна и попита:

— Разрешаваш ли да вляза?

— Разбира се. Заповядай.

Подаде й ръка и я въведе в помещението. Оказа се кабинет. Светлината на лампите осветяваше махагонови мебели и падаше върху масивно резбовано бюро, отрупано с книжа и книги. Стъклата на прозорците отразяваха огъня в камината. По лавиците се виждаше изобилие от елегантно подвързани с кожа томове, а на една стена имаше впечатляваща колекция от старо, но лъснато оръжие. Помещението миришеше на стара кожа, мек тютюн и съвсем леко на Едуард; или може би той бе попил аромата на тази стая, символизираща властта, богатството и престижа на мъжете, работили тук преди? Каквото и да беше обяснението, това бе неговият аромат и той страшно й допадаше.

Блакбридж тихо затвори вратата и дискретно ги остави сами. Франческа навлажни устните си.

— Извинявам се за късното си посещение.

— Не, не… Радвам се, че дойде. — Готвеше се да добави нещо, но промени решението си — Няма ли да седнеш?

Тя се настани на дивана, а той придърпа стол и седна насреща й. През цялото време изпитателно изучаваше лицето й, в опит да отгатне какво ще каже или какво ще направи тя, но се четеше и известна надежда. Тя изправи рамене и за момент отмести поглед, за да събере мислите си. Не искаше да реагира на близостта му както винаги. Погледът й попадна на голяма пътническа чанта, отворена и поставена на бюрото. Явно си стягаше багажа.

— Нима заминаваш? — попита тя спонтанно.

Той премигна.

— Да, нещо такова… — Поколеба се и тя отново долови, че той я изчаква. — Нищо не ме задържа в Лондон.

— А искът на брат ти? — възкликна тя.

Не беше типично за Едуард да зареже всичко.

Той сви рамене.

— Чарли да си поеме отговорността. Титлата е негова. Снощи го предупредих или да се захване, или да си понесе загубата.

— Но ти също ще загубиш ценни за теб неща — удиви се тя.

— Премислих и приемам спокойно загубата на Дърам — отвърна той тихо. — Когато загубих теб, останах без най-скъпото.

— Кой каза, че си ме загубил?

Очите му засияха, но сериозното му изражение не се промени.

— Тръгна си. И отказа да ме виждаш.

— Казах, че не съм готова да те видя. Трябваше ми време да проведа свое разследване. — Той я погледна недоумяващо. Франческа бръкна в чантичката и извади няколко сгънати листа. — Исках да знам в какво се забърквам. Струваше ми се разумно.

Едуард изглеждаше леко озадачен. Франческа си прочисти гърлото и започна да чете.

— Покойният херцог на Дърам бил луда млада глава. Укротил се едва когато се сдобил с титлата на четирийсет и изведнъж си дал сметка, че му трябва наследник.

Тя го погледна очаквателно.

— Така е — потвърди Едуард бавно.

— Бил е упорит, целеустремен и без задръжки използвал богатството и положението си. Херцогинята починала, след като го дарила с трима сина, които той възпитал по свой образ и подобие.

— Никой от нас не прилича изцяло на него. Освен това беше мил и щедър към семейството си. — Едуард също си прочисти гърлото. — Останалото е вярно.

— Бил е и двуженец. Херцогът бил тайно женен за друга жена, макар никой да не я е виждал от дълги години. Кой може да каже как херцогът се е отървал от неудобната и нежелана първа съпруга? Сега братовчед му Огъстъс има шанс да наследи огромното богатство на Дърам и титлата, защото децата на херцога може да са незаконни и да нямат права над собствеността на баща си.

— Преувеличени догадки! — просъска той през стиснати зъби.

— Най-големият син на Дърам, лорд Грешам, е нехранимайко от класа. Бил се е в осем дуела, постоянно залага на хазарт, пие много, дружи с известни съмнителни типове и престъпници, поставил е рога на половината членове на Парламента, има заеми, възлизащи на двеста хиляди лири, и наскоро си е счупил крака при пиянска свада — продължи да чете тя.

Едуард свъси вежди.

— Дълговете му са една десета от споменатите, доколкото ми е известно. Счупил си е крака при падане по стълбите, защото е бил пиян, а осем дуела са прекалено много за инертния брат, когото познавам. Но останалото ми звучи съвсем като Чарли.

— Най-малкият син е офицер, толкова често порицаван за опасно поведение, колкото и хвален за проявена смелост. Подобно на най-големия си брат обича жените, особено доста по-младата съпруга на полковника си.

— Джерард е достатъчно умен. Едва ли поддържа връзка с жената на командира си — изкоментира Едуард и добави: — Поне се надявам.

Облегна се на стола. Изглеждаше малко по-спокоен, сякаш се досещаше какво е намислила.

Франческа взе втори лист и продължи:

— Средният брат е студен и пресметлив мъж — зачете тя, като се стараеше гласът й да е овладян. — Безмилостен е в деловите въпроси и в любовта. Говори се, че е развалил годежа си с лейди Луиза Халстън, щом открил финансовите затруднения на баща й, и изоставил хубавата дама в труден момент. — Едуард свъси вежди и си пое въздух, но Франческа вдигна предупредително пръст. — Говори се също, че лейди Луиза е била инструктирана от баща си да спечели сърцето на лорд Едуард и така да осигури благоденствието на семейството й, но когато из града се разнесли слуховете за „Дилемата Дърам“, тя го зарязала, отдавайки предпочитания на финансово по-надеждния маркиз Калвертън. В резултат лорд Едуард се е насочил към жени от по-долна класа, но понеже е на път да загуби богатството и положението си, това само илюстрира какви ще са бъдещите му избраници. — Едуард измърмори нещо под носа си и Франческа отново му направи знак да мълчи. — Говори се също, че лейди Франческа Гордън е спомогнала годежът да се развали и работи усилено да оплете лорд Едуард. По този начин е провалила надеждите на семейство Халстън и е разбила сърцето на лейди Луиза, само и само да се сдобие със съпруг от по-висок ранг.

— Откъде събра тези глупости! — възнегодува Едуард.

Докато тя четеше, изражението му ставаше все по-мрачно.

— От жълтия вестник на Слоан — отвърна тя. — Някои неща са от Режистер а ла мод, а някои от Скандалъс сосаети. Чета ги всичките.

— Това са лъжи!

Тя погледна към листовете си.

— Някои твърдения направо си противоречат — съгласи се тя. — Историите за брат ти са невероятни. Явно си го бива. Много по-трудно беше да се открие нещо за теб.

— Искала си да разбереш що за човек съм, така ли? — попита той бавно.

Наведе се напред на стола си и така се вторачи в нея, че кожата й настръхна.

— Да — вирна брадичка, посрещайки погледа му. — Нямах време да наема частен детектив и затова се задоволих с подръчни материали.

— Щях да ти кажа всичко, което те интересува.

— Включително и за… — Погледна листата: — Насочването към жени от по-долна класа?

— Нямам какво да ти кажа за нея, което вече да не знаеш.

Франческа го изгледа изпитателно. Изражението й беше строго, но очите й сияеха.

— Всъщност за нея трябва да знаеш едно-единствено нещо. Тя е моето спасение.

— Очевидно няма на какво по-добро да се надяваш в новия си живот, в който ще си беден и отхвърлен от обществото.

Устните му се извиха в усмивка.

— Откакто я срещнах, не съм се надявал на нищо по-добро. — Франческа вдигна смаяно вежди, а той се пресегна и хвана ръката й плахо, сякаш се страхуваше да не би да я отдръпне. — По-скоро бих загубил всичко свързано с Дърам, за да те имам теб, отколкото да задържа Дърам и да съм без теб.

— Не говориш сериозно! — сряза го тя, макар сърцето й да преливаше от възторг.

Той се свлече от стола и застана на едно коляно.

— Цял живот Дърам беше всичко за мен. Татко се гордееше как го управлявам. Братята ми не се интересуваха от имението. Не се захванах с онова, от което те се интересуват, защото се вълнувах повече от реколтата, хората там и инвестициите. Бракът ми с Луиза щеше да е същият. Давах си сметка, че семейното ми богатство ще спаси Халстън от затруднението му, а собствеността им от занемаряване, но Луиза никога нямаше да ме откъсне от счетоводните книги.

— Ти я обичаше.

— Защото не бях срещнал теб.

Докосна кокалчетата й с устни, преди да притисне китката й към бузата си и да въздъхне дълбоко, все едно е свалил огромен товар от плещите си. Франческа изпитваше същото. Когато Едуард обърна ръката й, за да докосне меката й длан, тя прехапа устни, за да не се хвърли в обятията му.

— Никога нямаше да я обичам така, както обичам теб.

Тя се престори, че изсумтява възмутено.

— Можеше да ми го кажеш снощи.

— Току-що беше открила, че съм постъпил като арогантен негодник и нямаше да ме чуеш. Освен това наистина нямах представа какво точно да кажа.

Тя постави ръце върху неговите, прималя й от начина, по който той притвори очи от удоволствие при допира й.

— В бъдеще не се колебай да го казваш — прошепна тя. — Прекалено много те обичам, за да ти се сърдя дълго, особено след като ме целунеш.

Пусна ръцете й и плъзна нежно пръсти по лицето й. Погали брадичката й с палец.

— Позволи ми тогава да се поуча от грешката си. — Целуна я и Франческа щеше да припадне от усещанията, които я обзеха. Изчака я да отвори очи. — Обичам те — промълви той. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — прошепна тя и отново впи устни в неговите.

— Дори да съм беден и отхвърлен от обществото? — попита я той между целувките.

— Особено ако си беден и отхвърлен от обществото. — Обви врата му с ръце. — Ще те издържам финансово, доколкото мога.

— Нямам търпение този момент да настъпи.

Притегли я към себе си и обсипа шията й с горещи целувки.

Франческа отметна глава и въздъхна от удоволствие. Тялото й се разтапяше от допира му.

— Искаше ми се ти да беше дошъл днес.

— Каза ми да не идвам — напомни той.

— Знам, но въпреки това исках. Мечтаех да строшиш вратата ми и да ме любиш, докато забравя, че съм ти сърдита.

Бегла тревога пробягна в очите му.

— Не съм такъв мъж, Франческа.

— Знам. Затова аз дойдох при теб. Аз съм такава жена. — Тя се усмихна лукаво, когато по лицето му се изписа похот. — Дойдох да те любя, докато не се стовариш в краката ми, а аз не забравя за нашия спор.

— Знаех, че има много причини, заради които те обичам — промърмори той. — Много, много причини.

— Единствено негодувам, задето изпрати Алкънбъри, вместо да дойдеш ти — погледна го тя строго. — Събудил си го толкова рано. Беше страшно недоволен.

— Очаквах чувствата му към теб да разсеят раздразнението ти към мен.

— Ами ако отново бе поискал ръката ми?

Лицето му се вкамени.

— Той направи ли го?

— Не. Увери ме, че си отчаяно влюбен в мен, щом си го пратил да ме утешава.

Едуард сведе очи, за момент изглеждаше разкаян.

— Хрумна ми, че ако го видиш, ще си дадеш сметка колко ме предпочиташ пред него.

Тя прокара пръсти през косата му и леко го оскуба.

— Да не мислиш, че не го знам от известно време? — Той й хвърли един от чувствените си, похотливи погледи. Франческа се разсмя. — И къде точно се канеше да заминеш с този багаж? Щеше да ме караш да те преследвам чак до Съсекс ли?

— Франческа, събирах всичко необходимо Чарли да подкрепи иска си. Чантата е за него. Наистина го предупредих или да се бори, или да се примири със загубата на херцогството.

Тя свъси вежди, докато той навеждаше глава, за да я целуне отново по рамото.

— Каза, че заминаваш… Нищо не те задържало в Лондон.

— Освен ако не се беше появила, за да ме съблазниш отново. — Прокара пръсти по гърдите й. — Какво можех да направя?

— Това!

Притисна тялото си към неговото.

Той я изненада, когато постави ръка на рамото й.

— Благодаря ти — промълви той.

Тя го целуна по слепоочието.

— За какво?

— Задето се върна при мен, задето ми даде още един шанс да ти обясня всичко. — Въздъхна. — И че ми прости за глупостта.

— Редно е аз да ти благодаря за търпението — отвърна тя тихо. — Сдържа нервите си, когато аз ги отпуснах. — Отметна глава назад, за да види лицето му. — Това е най-големият ми недостатък. Не обещавам, че няма повече да се случва.

— Обичам и теб, и невъздържания ти темперамент.

Целуна я отново.

— А аз те обичам без пукната пара в джоба.

— Е… — Едуард я погледна леко смутено. — Не съм съвсем без средства. Имам скромно наследство от трийсет хиляди лири.

— Трийсет хиляди?! — Франческа го зяпна. — Това е цяло състояние! Подведе ме, че нямаш и два пенса.

Той се засмя.

— Щеше ли да ме приемеш и без два пенса?

— Разбира се. Но ти си… невъзможен! — Тупна го по рамото. — Мислех, че ще трябва да се откажем от каретата, да икономисваме, да стоим на свещи и да ядем овнешко.

— Не ме интересува, но понеже ще съм зависим от теб, ти реши.

— Престани! — Тя се засмя, когато той отново постави глава на рамото й. — Зависим ли? Говориш глупости. Състоянието ти е три пъти по-голямо от моето.

— Франческа, това е по-малко от годишния приход от Дърам. Представлява една трета от зестрата на майка ми. Разделена е на три между мен и братята ми, както тя желаеше, а татко се съгласи.

Погледна го привидно отегчена.

— Аз очевидно случих със съпруг, но ти направи лоша сделка.

— Скъпа, това е най-хубавата сделка в живота ми.