Зое Бек
Старото дете (8)

7.

Вярно беше, че от близо седмица той непрекъснато гледаше мобилния си телефон. На относително кратки интервали проверяваше дали Фиона не го беше търсила. Реши, че щом не се обажда, това е добър знак. Дори това да значеше, че тя просто му е сърдита, защото не бе пожелал да се впрегне във фантасмагориите й — това сякаш го устройваше. Но от време на време, макар и само за няколко секунди, Бен все пак мъничко се притесняваше за нея.

Работата му като шофьор вървеше монотонно и без стрес. Всеки ден все същата програма: ставаше в шест и половина, доста преди родителите си. В седем и петнадесет вече бе взел душ, закусил и беше облечен със задължителния тъмен костюм, бяла риза и скромна вратовръзка. Чандлър-Литън изключително ценеше добрия външен вид и затова Бен всяка сутрин лъскаше елегантните си черни обувки. Седрик се бе бръкнал за новия му гардероб: пет костюма, десет ризи, десет вратовръзки, три чифта обувки, три подходящи колана, два шлифера.

Беше наредил да му купят дори игли за вратовръзки, копчета за ръкавели и чорапи. Нов портфейл. И така нататък. Никога досега не бе притежавал толкова скъпи дрехи. И честно казано, дори да имаше парите, Бен за нищо на света не би си купил тези неща.

В седем и четвърт потегляше към мястото в гаража, където стоеше лимузината „Мерцедес“, която бе ползвана от ръководството на „ИмВак“. Проверяваше дали всичко работи добре, колкото и излишно да му се струваше това, дали някой не е бърникал по колата и малко преди осем тръгваше към къщата на Чандлър-Литън в Дърам. Там чакаше, докато точно в осем и половина той излизаше от вратата с пружиниращата си походка и в чудесно настроение. Тогава Бен слизаше от колата, отваряше му вратата, Чандлър-Литън се пльосваше заедно с чантата си за документи на задната седалка, пожелаваше му добро утро, а Бен се плъзваше на мястото си и потегляше обратно към фирмата. Никога не го канеха в къщата.

Към девет паркираха в гаража. Всеки път минаваха по различен маршрут. Чандлър-Литън се страхуваше от нападения на „прекалено амбициозни природозащитници“, както той се изразяваше. От време на време ги наричаше и „екотерористи“. Лимузината имаше бронирани стъкла, също както и прозорците на офиса му. В сградата се влизаше само с електронна карта в комбинация с пръстов отпечатък. Етажът, на който се намираше офисът на Чандлър-Литън, бе допълнително защитен, малцина имаха достъп дотам. Бен не беше влизал и там. Докато чакаше, той прекарваше времето си в непринудено общуване с дежурния в портиерското помещение. Там винаги имаше прясно запарен чай, от столовата получаваха толкова храна, колкото пожелаеха. Всички портиери бяха всъщност охранители, които пазеха не само входа, но и с помощта на монитори държаха под око всички странични и задни входове, както и тези на приземния етаж. Бен беше разбрал, че някъде в сградата има още едно помещение с монитори. Там седели трима от службата за сигурност и наблюдавали общо тридесет монитора, ако не и повече. Поне така твърдеше Брейди, с когото Бен беше убивал времето през по-голямата част от първата си работна седмица. Сградата се охраняваше денонощно. Много сектори бяха обезопасени като в строго охраняван затвор. Само малцина избрани имаха достъп до кучетата порода „Бийгъл“, върху които се правеха опитите и за всеки сътрудник имаше обстойно досие с цялата информация за него. Щом бе научил това, Бен веднага се беше обадил на Седрик от Изингтън.

„Знам за това“, бе казал той. „Познавам охранителната фирма, която работи за него и знам как проверяват хората. Не се притеснявайте. Смятат ви за човека, за когото се представяте“.

Бен се беше засмял. „За какво съм ви аз всъщност?“

Седрик отговори: „Защото Чандлър-Литън ме познава. И защото за целта би ми се наложило да изляза от къщи.“

Толкова от един поръчител с агорафобия. Той беше майстор в разследванията, но напускаше къщата само когато това наистина бе наложително.

Чандлър-Литън си тръгваше за вкъщи към шест и половина. След това Бен прибираше колата обратно в гаража, отиваше със своята до къщата на родителите си, правеше една разходка — всеки път по един маршрут, за в случай че им хрумне да го проверяват по-задълбочено, след това рано се прибираше в стаята си. Там четеше в мрежата най-подробно за изследванията на ембриони инвитро опложданията, за „ИмВак“ и опитите с животни, всичко, което успееше да намери.

Монотонността на работата го устройваше. Имаше време да се запознае с плана на комплекса на „ИмВак“, завърза добри приятелски отношения с Брейди, научи повече за системата за сигурност на „ИмВак“ (а и на къщата на Чандлър-Литън), когато можеше, си водеше незабелязано записки и наблюдаваше — но не откриваше нищо. Той тайно се надяваше, че всичко това ще продължи още дълго време. Освен това се радваше, че беше далеч от приятелката си Нина и вечния въпрос какво смята да прави с живота си и изобщо в бъдеще. Печелеше добре, защото му плащаха от две места: нормална шофьорска заплата от Чандлър-Литън (повече, отколкото бе получавал като редактор) и пари от Седрик Дарни, които се превеждаха на отделна сметка. Бяха преценили, че Бен ще трябва да остане на тази работа поне два месеца. След това щеше да има достатъчно заделени средства, за да живее девет месеца без постоянна работа. Нямаше никакви конкретни планове за това време, само Нина го тормозеше с въпроси относно точна дата за сватбата. И той се държеше като страхливец.

С Нина бяха заедно от три години. От почти четири, ако трябваше да бъде съвсем точен. В началото той си мислеше, че тя е от онези жени, за които си беше мечтал. След това бе забелязал, че тя просто е от онзи тип жени, за които никога не би предположил, че ще му обърнат внимание. Нина беше приятна, хубава и много образована. Беше защитила докторат по философия и работеше в университета. И родителите й бяха много заможни. Ласкаеше го, че тя се бе хванала с него, момчето от работническата класа, завършило не толкова престижен университет и опитващо се да пробие като журналист. Беше се наслаждавал на това чувство и го бе смятал за любов. Нещата му станаха по-ясни, откакто тя започна да говори за брак и деца. Независимо от това не късаше с нея. Продължаваше да се влачи в тази връзка и не се отказваше от нея, защото се страхуваше, че един ден ще съжалява.

Онова с Фиона просто се беше случило. Тя беше толкова различна от Нина. Нина, която предлагаше и сигурност, и спокойствие, и интелектуални разговори. Беше желал и търсил точно това, това беше знак за последната му крачка в отдалечаването от миналото, от Изингтън, известния Изингтън. Известен, защото там живееха най-много хора с наднормено тегло в Англия. Защото безработицата беше безнадеждна, нивото на заболеваемост — също. Известен като най-нещастното място в Англия и известен, защото тук беше сниман „Били Елиът“.

Бен, на когото вкъщи от малък му бяха изяснили, че е странно дете, защото можеше да чете и пише, преди да тръгне на училище, когото не смятаха за съвсем нормален, защото на дванадесет ходеше с колелото до Питърлий или Дърам, за да си купи книги, вместо цигари, Бен си беше обещал никога да не стане като братята си. И не бе станал такъв. За него Нина беше доказателство за това. И от ден на ден му ставаше все по-ясно, че не може да продължава така. Разстоянието между живота в Изингтън и живота с Нина ставаше все по-голямо. Но той си беше страхливец. От време на време й се обаждаше вечер и разказваше полуистини за работата си („Асистент на фирменото ръководство“) и за семейството („Родителите ми имат нужда от мен в момента“) и я обнадеждаваше. Този уикенд със сигурност трябвало да остане в Англия. Може би следващия уикенд. Може би.

Може би щеше да успее да протака цялата тази работа повече от два месеца. Защо не? Никой не го пришпорваше. Лорд Дарни, бащата на Седрик, беше изчезнал при мистериозни обстоятелства. Лордът бе собственик на няколко телевизионни канала и издателства. Имаше солиден имидж, и почти никой не бе намерил нещо нередно в това, че се бе оженил повторно за доста по-млада от него жена. Докато не излезе наяве, че Дарни тайно бе въртял престъпни дела и дори не се беше спирал пред убийства. Полицията тъкмо се беше докопала до тайните му, когато той бе изчезнал. Едновременно с него изчезна и друг опасен престъпник. Не защото двамата бяха толкова добри приятели, тъкмо обратното. След това пресата беше предъвкала всички възможни сценарии: Дарни е бил убит от своя враг. Или: Дарни е убил другия и се е покрил. Или: Двамата са се убили взаимно и са послужили за храна на рибите в Северно море. Оттогава бяха изминали две години, значи оставаха още пет години, докато лорд Дарни може да бъде официално обявен за мъртъв. Завещанието щеше да влезе в сила чак тогава.

Не че възнамеряваше да работи като шофьор пет години. Но защо да не е повече от пет месеца? Само дето нямаше да издържи дълго под един покрив с родителите си, това беше ясно. Тук се чувстваше така, сякаш отново беше на четиринадесет. А това съвсем не бе най-добрата възраст за него. Трябваше да издържи още известно време, за да заблуди служебните проверки.

Сега лежеше върху тесния продънен матрак и сърфираше с айфона си из сайтовете на природозащитните организации. Занимаваше се с всичко това достатъчно отдавна, за да се шокира от снимките на животните. В един момент сработваше защитната реакция на мозъка и той просто ставаше безчувствен. А и вече не намираше нищо ново, имаше чувството, че е прочел всичко по сто пъти. В ембриологията също вече се чувстваше като професионалист. Но тази вечер нямаше да напредне повече и в двете области.

Той отвори плана на комплекса на „ИмВак“, който незабелязано бе снимал с айфона си. Квадратна главна сграда на четири етажа. До нея — гаражът. Четири също правоъгълни служебни сгради, лабораторията, три от тях — с най-високо ниво на сигурност. Те имаха по два надземни етажа и мазе. Подземията на голямата сграда бяха изисквали доста сложна работа, защото беше строена върху пясъка и много близо до брега. Когато бе започнало строителството, Бен се беше запитал как ли от „ИмВак“ са получили разрешение за това. Отговорът гласеше „с пари“.

С „Гугъл мапс“ потърси сателитно изображение на мястото, където се намираше „ИмВак“. Искаше му се да има принтер, тогава щеше да му е по-лесно да сравни снимката с плана. Но не забеляза нищо особено. Сателитната снимка съвпадаше с плана. Бен остави айфона настрана. Всяко помещение имаше определена функция. Всеки служител работеше точно по нещата, заради които бе назначен. Всеки месец, отчасти с и отчасти без предупреждение се правеше административна проверка, при която се контролираше дали се спазват предписанията при опитите с животни. Или Чандлър-Литън плащаше много пари за това въпросните посещения винаги да минават безпроблемно, или наистина нямаше какво да крие. Сигурно трябваше да концентрира усилията си върху това: да следи държавните контрольори под лупа.

Реши, че за днес е свършил достатъчно. Предстоеше му свободен уикенд и щеше да има достатъчно време да помисли как ще процедира занапред. Търкулна се настрана, затвори очи и почти веднага заспа.

Докато не го събуди айфонът.

— Може ли да се срещнем? — попита Седрик.

— Какво, сега ли? — сънено промърмори Бен. Погледна часовника: два и половина.

— Да — човекът явно говореше сериозно.

— Хм, а не може ли това да почака до утре сутринта? Тоест… днес, но по-късно?

Той беше наясно, че Седрик понякога превръщаше нощта в ден. Но обикновено гледаше да спи достатъчно, за да може на другия ден да е дееспособен, поне до известна степен. Защо тогава си причиняваше тази безсънна нощ?

— Не, не може да почака.

— Много се надявам, че това е наистина важно — избоботи Бен и седна на ръба на леглото.

— Важно е. Намерили са баща ми — Седрик затвори.

Частната клиника на доктор Бенгарц, кантонът Цуг^[1], март 1980 година

Разбира се, че веднага се съгласи, когато доктор Бартоломей и колегата му от психиатрията настояха тя да отиде в клиника. Джеръми щеше да върши нейната работа. В момента клиентите и така не придаваха особено значение на присъствието й. А в клиниката щеше да има време да крои планове как да намери дъщеря си. Едва ли Фелицитас беше изчезнала от лицето на земята.

Първото, което направи, бе да напише едно дълго писмо до Ела, за да й каже колко много й липсва приятелското й присъствие. След няколко дни Ела й отговори:

Очаквах да ми се обадиш много по-скоро, след като се запознахме в болницата. И когато се обади, веднага ми стана ясно, че звъниш, защото ти трябвам за нещо. А след това ти ми предложи и пари… Почувствах се като някаква прислужничка. Но ти ми беше симпатична и се надявах, че един ден между нас може да се завърже приятелство. Ако не беше продължила да приказваш за пари… Радвам се на писмото ти. И ще бъде много хубаво, ако би могла да гледаш на мен като на приятелка.

Малко след това Ела я посети в клиниката. И Карла за първи път започна истински да се доверява на някого. В клиниката тя живееше с другите пациентки като със съквартирантки, всяка имаше собствена стая с малка баня. Всеки коридор имаше уютен хол с малък кухненски бокс за общо ползване от жените. Имаше книги, както и телевизори с видеокасетофони и добър избор на филми. Телевизорите нямаха антени, не хващаха никакви актуални програми. Радио също нямаше, както и вестници и списания. Жените тук — в тази клиника само жени бяха намерили „убежище“, както лекарите предпочитаха да го наричат — живееха изолирани от останалия свят. Карла бе открила, че не е единствената, за която можеше да се каже, че е относително известна. В стаята вляво от нейната беше една известна германска телевизионна актриса. Медиите наскоро бяха открили и огласили, че в миналото се е снимала в порнофилми, и всичко това ден преди сватбата на тази почти четиридесетгодишна жена. Не минаваше ден, в който тя да не излезе от стаята си в три следобед перфектно гримирана и с победоносна усмивка, сякаш очакваше всяка секунда да започнат да я снимат. След това в продължение на два часа седеше в едно кресло и четеше Томас Ман. Карла на няколко пъти я беше наблюдавала и бе забелязала, че тя просто отваряше романите, без всъщност да ги чете, по-скоро само ги разлистваше.

Вдясно от Карла повече от година „живееше“ съпругата на един мюнхенски издател. Мъжът й се появяваше веднъж месечно през уикенда, като мъкнеше след себе си три съпротивляващи се пубертетчета. Това беше единствената причина тя да свали нощницата, да си измие косата и да сложи скъп костюм. Иначе почти не се мяркаше пред погледа, освен ако човек не беше буден около полунощ. Тогава тя се измъкваше от стаята, за да си направи чаша чай, понякога, за да гледа някой филм. Тя седеше в един от фотьойлите с мазната коса, увита в раздърпана, избеляла от пране хавлия и гледаше предимно черно-бели романтични филми. Обикновено Карла се оттегляше, когато се появяваше тя, защото не искаше да я притеснява, но веднъж беше останала и двете гледаха заедно как Джеймс Стюарт ухажваше Катрин Хепбърн. Другата жена тихо плачеше по време на целия филм. Не каза нито дума. Накрая просто прибра касетата в кутийката й и без да се сбогува, изчезна в стаята си.

Карла предполагаше, че всички жени са под въздействието на медикаменти, както и тя самата. Вечер й даваха едно хапче, от което спеше дълго и дълбоко. Сънуваше по-интензивно от обикновено, имаше дори кошмари, но сутрин най-често се чувстваше толкова спокойна и отпочинала, както не се бе чувствала отдавна. Сутрин също едно хапче, половината доза, за да не се уморява много. Дните й протичаха плавно и без емоции. От стаята й имаше чудесен изглед към Цугското езеро и всеки следобед тя можеше да прави дълга, протяжна разходка в чистия, прозрачен въздух, придружена от една от медицинските сестри. Разходките й доставяха най-голямо удоволствие, обичаше спокойствието на околността, харесваше панорамата на планините и вече не разбираше защо толкова неохотно беше напускала Берлин.

Всеки ден имаше разговор с терапевт. Говореха си за детството й, за родителите й, понякога и за брака й с Фредерик. За Фелицитас не говореха, Карла избягваше тази тема. Страхуваше се, че ще й внушат нещо, което не искаше да приеме. Нямаше как да изрази тези опасения, щяха да изкарат, че има мания за преследване. Всеки петък имаше нещо като групова терапия, участието в нея беше по желание. Карла ходеше всеки петък, по-скоро от скука, отколкото от любопитство. Тя рядко се включваше в дискусиите, защото нямаше усещането, че това би допринесло за осъществяване на желанията й. В крайна сметка тя нямаше психически проблем, да не говорим, че отдалечаването от семейството бе й се отразило добре. Проблемът й беше от практическо естество и никой тук не можеше да й помогне да го реши.

Дори когато я налягаха мрачни мисли, тя почти не се чувстваше нервна. Паниката й бе станала нещо чуждо, което се дължеше на хапчетата; в началото тя никак не искаше да ги пие, но сега вече не можеше без тях. Най-сетне, мислеше си тя, най-накрая мога изцяло да се концентрирам върху Фелицитас. Най-сетне останах насаме с мислите си.

А днес беше дошла Ела. Карла беше толкова развълнувана, колкото преди повече от десет години, при първата си среща с Фредерик. Трудно завързваше приятелства, нямаше опит в това и се чувстваше несигурна в отношенията си с хора, които не играеха точно определена роля в живота й. Не знаеше какво да очаква от Ела и тъй като сега не й плащаше никакви пари, за да я подкрепя за историята с Фелицитас, в този момент се чувстваше напълно безсилна и едновременно с това, независимо от медикаментите, притеснена и напрегната в очакване на срещата. Какво правеха приятелките? За какво си говореха? Трябваше ли да започне разговора с обичайното вежливо празнословие?

Оказа се, че се е притеснявала напразно. Ела пое инициативата. Тя прегърна Карла, за първи път правеше подобно нещо. Попита я как е, поиска да знае как минават дните й, попита за сънищата й, заинтересува се от филмите, които бе гледала, от книгите, които бе прочела. За себе се разказа какви снимки е правила, беше събрала най-хубавите в албум за Карла. Разгледаха заедно снимките, Ела й разказваше как ги е направила, какво е преживяла по време на пътуванията си, с кого се е запознала. И въпреки че не говориха за Фелицитас, въпреки че си приказваха весело, в един момент Карла се разплака. Толкова отдавна не бе плакала, беше някакво непознато чувство, но й стана по-добре. Ела я прегърна през раменете и я отведе в стаята й, където седнаха на леглото, докато Карла се успокои.

Беше станало късно, Ела трябваше да си върви.

— Ще бъда за две седмици в Цюрих — каза тя, преди да се сбогува. — Мога да идвам по-често да те виждам, ако искаш.

Карла благодарно кимна, на свой ред прегърна приятелката си, а щом отново остана сама, почувства празнота и едновременно с това бе изпълнена с топлина, която толкова отдавна й липсваше.

Берлин, април 1980 година

Джеръми му ходеше по нервите. По цял ден се размотаваше из къщата, сега живееше в жилището за гости. Търсеше материали в библиотеката на Карла, търсеше книги в библиотеката на Карла, сбръчкваше нос, щом срещнеше Фредерик, измъчваше го с въпроси, а когато нямаше въпроси, на които Фредерик така или иначе не можеше да отговори, на което англичанинът обикновено реагираше с презрително вдигнати вежди, тогава му се налагаше да слуша оплакванията на Джеръми за ужасните клиенти, ужасните колекционери, ужасните продавачи, ужасните художници.

Защо изобщо се бе върнал в Берлин за рождения ден на Флис? Не трябваше да си идва. Но следващите му концерти бяха чак през май и дотогава нямаше какво да прави, не му оставаше нищо друго, освен да се прибере. Освен това пресата бе реагирала добре на това, че толкова трогателно се грижи за Флис:

Знаменитият пианист празнува чудесен рожден ден с дъщеричката си!

Имаше нужда от подобни заглавия. Едно списание дори му беше посветило цели четири страници. Не искаше да вижда Карла, но почти всеки уикенд пращаше Фредерик младши заедно със Сали в Швейцария, за да може малкият да види майка си. През това време оставаше сам с Флис (ако не се смяташе Джеръми, но той не се интересуваше нито от него, нито от Флис). Сега отново бяха заедно с Флис, което се получаваше учудващо добре. Детето бе весело, спокойно и непринудено и също така непретенциозно. Играеше си само, тихо и ненатрапчиво, когато Фредерик искаше да прави нещо свое, да чете вестник или да гледа нещо по телевизията. Когато сядаше на рояла, тя слушаше внимателно, без да го прекъсва. Флис беше приказно дете. Или щеше да бъде такова, ако не беше тази болест, която с всеки изминал месец ставаше все по-видима.

Независимо от това, или точно по тази причина, Фредерик дълбоко се трогваше от това как малката му дъщеря се потапяше в музиката. Повечето възрастни губеха тази способност да изпадат в състояние на забрава, защото вече нямаха време за това или не намираха такова, имаха по сто неща на главата си. Когато той свиреше, Флис бе изцяло в музиката и сякаш колкото по-често го слушаше, толкова повече удоволствие й доставяше свиренето му. Понякога си тананикаше някои мелодии заедно с него, особено добре реагираше на Моцарт, когото той сега свиреше все по-често. Тренираше нейната музикалност.

Фредерик знаеше от Карла, че децата с прогерия често са по-интелигентни от връстниците си. Тя го бе научила от доктор Инграм. Може пък неговата Флис да стане едно музикално дете чудо? Фредерик младши, както и преди, си падаше повече по техниката. И вече демонстрираше голям талант в математиката. Езиците очевидно също му се удаваха добре, което със сигурност се дължеше на двуезичното възпитание. Трябваше да го прати да учи в чужбина. Щеше да има по-добри шансове. Немските училища просто не бяха достатъчно добри. Ъпингам, мислеше си Фредерик. Едно добро училище. Познаваше един челист, който бе учил там, швейцарец. Той и до ден-днешен с възторг разказваше за времето, прекарано в Ъпингам, като за най-хубавото нещо в живота му.

Вечерта, когато Флис бе заспала, а Джеръми беше освободил библиотеката, за да се оттегли в жилището си, Фредерик се обади на челиста и час по-късно решението беше взето. Той поскуча още известно време пред телевизора и реши да си вземе някоя книга от библиотеката на Карла. Щом прекрачи прага й, първото, което му направи впечатление, беше различната миризма. Разбира се, че Джеръми миришеше различно от Карла, но го учуди фактът, че помещението толкова бързо беше поело миризмата на Джеръми. Сякаш кураторът бе маркирал територията с афтършейва си. Фредерик отвори прозорците, за да остави вечерния въздух да нахлуе в библиотеката. Застана пред отворените прозорци, дишаше дълбоко, слушаше звуците на нощта.

Тя не му липсваше. Не му беше мъчно за Карла. Напротив, чувстваше дълбоко умиротворение от отсъствието й. Във вилата се чувстваше толкова вкъщи, колкото в хотелска стая: тя му бе удобна и комфортна, но не изпитваше емоции към нея. И, честно казано, вече не изпитваше емоции и към Карла. Той напрегна паметта си, потърси някогашната Карла, изникнаха откъслечни спомени, нямаше и следа от чувствата, които тези спомени обикновено предизвикваха.

Няма я, мислеше си той. Тя изчезна от мен. Вече не съществува.

Вместо тъга усети облекчение. И изобщо не се почувства виновен.

В момента, в който понечи да затвори прозорците, някой рязко отвори вратата. Джеръми.

Беше си забравил бележника.

— Едно малко черно тефтерче — каза той.

Понечи да иде до бюрото, за да си го вземе, но Фредерик беше по-бърз, той се втурна към мястото, където обикновено седеше жена му и взе тефтерчето оттам, където преди жена му трупаше пощата си. Все още съм стопанинът в тази къща. Все още имам думата. Мълчаливо подаде бележника на Джеръми.

Фредерик едва сега забеляза колко подредено е бюрото. Джеръми бе сложил няколко кутии за документи една върху друга и прилежно ги беше надписал. По рафтовете зад бюрото видя папки, надписани несъмнено с почерка на Джеръми. Не че Карла не беше подредена, но разликата между нея и очевидната педантичност на Джеръми бе от земята до небето. Върху папките пишеше нещо за приходи и разходи, данъци и тримесечия. Фредерик нищо не разбираше от това.

— Добре, че го намерихме — въздъхна Джеръми. — Бях почнал да си мисля, че съм го загубил, но тогава се сетих, че със сигурност е още на бюрото ми.

Той кимна кратко, обърна се и се измъкна от библиотеката.

Неговото бюро, помисли си Фредерик и тръгна към прозорците, за да ги затвори. Хората бързо губят мястото си в живота и други го заемат.

Дори голямата любов изчезваше в един момент и човек забелязваше това едва когато нея отдавна я нямаше.