Зое Бек
Старото дете (19)

18.

Вече беше се озовавала в подобна клиника, но преди доста години, а и тогава беше по-скоро за веселба. Тогава й се струваше забавно да може да каже: „Влизам за две-три седмици в психиатрията“. А другите казваха: „Ехаа, та те ще ти дават дрогата всяка сутрин на таблата за закуска, ама че яко, а?“ Беше по-скоро експеримент, отколкото необходимост и Фиона всеки ден си мислеше: „Мога да си тръгна винаги, когато поискам. Но защо ми е да си вървя?“

Този път беше различно. Този път беше решила за клиниката, защото наистина се чувстваше зле. И този път нямаше усещането, че може да си тръгне. Затова питаше: „Мога ли да си тръгна, когато поискам?“ А Патриша я уверяваше. „По всяко време, имаш пълната свобода да правиш, каквото искаш“. Независимо от това тя не можеше, не искаше да повярва. Вкопчваше се в ръката на Патриша, въпреки че не знаеше дали може да има доверие на тази жена. Познаваше Патриша малко повече от седмица. Но в сравнение с другите контакти в живота на Фиона това си беше почти цяла вечност. Може да се говори дори за приятелство, ядно си мислеше Фиона.

Доктор Лойд беше приятен мъж, не повече от десет години по-възрастен от Фиона. Изглеждаше добре, не така, че да я развълнува, но добре, имаше приятен глас и се държеше любезно. С ръкостискането си сякаш искаше да каже „аз мога да ви помогна“. И това помогна: страховете на Фиона утихнаха. В говора му имаше нещо, което караше човек да наостри уши. Беше някак прекалено аристократичен, като на човек, завършил елитно частно училище. Вероятно той бе от хората, които смятаха, че трябва да бягат от корените си. Ако знаеше само колко радост носеше това — да имаш корени.

Тя веднага го попита откъде е. Той се усмихна и отговори:

— От Лондон.

Макар че акцентът му съвсем не беше лондонски, със сигурност в училище го бяха отучили.

— Кое училище? — попита тя язвително.

Той й смигна и отговори:

— Това, от което е изгонен Стивън Фрай^[1].

Добър отговор. Попита го как стои въпросът с нейните лекарства, дали трябва да продължи да взема диазепам и той й отговори, че предпочита да се спрат на лекарство, което не предизвиква зависимост, имало чудесни нови разработки, но само ако тя била съгласна. Тя кимна — да, защо не, какво би могла да има против, стига да имаше ефект. А Патриша през цялото време я държеше за ръката.

Патриша, както забеляза Фиона, бе тотално хлътнала по доктор Лойд. Независимо от разликата във възрастта, старата дама — е, окей, не беше чак толкова стара — по-възрастната дама си падаше по младия мъж, и когато Фиона я попита откъде се познават, Патриша с възхита й разказа за някакъв конгрес в Манчестър на тема „Депресии и терапия на партньорските отношения“. Или нещо в този дух.

— Прочете един доклад, който бе много впечатляващ. Моят доклад също направи силно впечатление и така вечерта се заприказвахме. Разказа ми за неговата клиника. Тя не е негова, разбира се, той я управлява, независимо от това, че е все още толкова млад! Отзивите за него са чудесни.

Ако имаше нещо, което можеше да събуди недоверието на Фиона, това бяха хвалебствените химни. Имаше и още нещо: Патриша бе направо луда по него.

Но имаше ли Фиона избор в този момент? А пък и имаше ли значение дали щеше да седи тук и да гледа през прозореца, докато реши, че може да се върне към живота навън или ще седи някъде другаде? Освен това тук си беше много хубаво. Особено за частните пациенти. Роджър щеше да плати.

Доктор Лойд й показа една стая.

— Харесва ли ви? Ако е така, то тя е ваша.

Да, харесваше й. Имаше легло, маса с два стола, два фотьойла, прозорец, стереоуредба, собствена баня, малко кътче, където можеше да си прави чай. Беше като хотелска стая, само мебелите бяха по-евтини и не много луксозни. Не, беше си окей, имаше изглед към Моравите, човек можеше да гледа как се разхождат хората и как студентите сноват напред-назад между семинарите и кутийките, в които живееха. Щеше да се оправи.

Той им показа и общото помещение на етажа, столовата и стаите, в които се провеждаха терапевтичните сеанси. Фиона не искаше групова терапия, каза си го веднага, всичко, само не и групова терапия, нямаше никакво желание да слуша за чуждите проблеми, те си бяха проблеми на другите. Нямаше намерение да се отегчава и толкова. Доктор Лойд, разбира се, бе съгласен с почти всичко, но настоя само за едно — тя да се откаже от хапчетата си.

— Дадено — каза Фиона и всички бяха щастливи.

Тя се насилваше да пуска усмивка след усмивка, докато най-накрая не остана сама. Патриша й бе помогнала да подреди в шкафчетата малкото неща, които бе взела със себе си. Ако имаше нужда от още нещо, по дяволите, жилището й беше в същия град, щеше да иде да си го вземе, а пък и нали нямаше намерение да остане тук вечно.

Легна на леглото и затвори очи. Мислеше си за Мораг и за снимката на жената от онзи странен сайт. Мислите й взеха да се оплитат, докато загубиха всякакъв смисъл, умората плъзна като олово по тялото й и не след дълго тя заспа, както си беше облечена.

 

 

— Значи към шест сте били пред къщата на вашия шеф Андрю Чандлър-Литън, защото такава е била уговорката ви с него, така ли?

Бен с кимване потвърди лъжата, която се наложи да измисли. Детективът от отдела за криминални разследвания на полицията в Дърам Скот Морис не му вярваше. Но Бен вярваше на адвоката и затова продължаваше да настоява на своето. Адвокатът бе пратен от Седрик — а би могъл да дойде и лично, независимо от тази агорафобия… — юристът беше същият, с когото се бе запознал преди няколко дни в къщата на Седрик. За щастие Морис няколко пъти го накара да повтори името си буква по буква, защото иначе Бен нямаше да има никаква представа как се казва, а щеше да прозвучи доста странно, ако беше попитал собствения си адвокат за името му.

— Маккариган — каза Камлин Маккариган и повтори името си два-три пъти. — Като на уелсец трябва да не ви е съвсем чуждо…

— Роден съм и съм израснал в Дърам — отряза го Морис и прекара нервно ръка през късата си черна коса.

— Но майка ви или баща ви…

— Баща ми.

— И вие можете да разпознаете подобно нещо? — намеси се и Бен в играта. Стратегията на Маккариган му стана ясна и предположи, че по пътя към Дърам той се е информирал за детектива. Беше му забавно да наблюдава адвоката в действие, когато наоколо нямаше някой като Седрик да го изнервя, както само Седрик можеше да изнервя хората. Все пак беше добре, че него го нямаше тук.

— О, това ми е слабост. Нали вие също сте от околността. Баща ви е бил миньор. Посещавали сте частно училище, но все още не сте се преборили окончателно с акцента. Веднага се чува.

— Сега, когато казвате… инспектор Морис има и съвсем уелски черти, не намирате ли? А и черната коса, сините очи…

— Бих искал да се заемем със съществените неща — изпъшка Морис и пак започна: — Защо искахте да вземете шефа си в шест сутринта?

— О, не! — Бен поклати глава. — Не съм казвал, че е трябвало да го взема. Трябваше да бъда там в шест. Ако трябваше да го вземам, щях да дойда с неговия „Мерцедес“.

Морис продължаваше да не вярва на нито една негова дума.

— И там са ви ударили по главата. Видяхте ли кой го направи?

Бен кимна.

— Видях отражението му в стъклената врата, когато изникна зад мен, беше по-висок от мен, с къса коса. Не знам какъв цвят беше. Не руса, не тъмна, нещо средно.

— Нещо друго? — избоботи Морис.

Бен отвърна отрицателно. Главата продължаваше да го боли ужасно, въпреки че полицейският лекар все пак се беше погрижил за него.

Раната бе зашита и му беше препоръчано да се пази през следващите дни. Бен така и започна разговора с инспектор Морис — каза му, че трябва да бъде щаден, с което направо предизвика у него изблик на нежни приятелски чувства.

— Напълно разбираемо е, че клиентът ми е тръгнал към работното си място, щом не е открил шефа си в дома му — заяви Маккариган.

— И мислите, че нападателят е изпуснал въздуха от гумите на колата ви, така ли? — попита Морис с ангелско търпение.

— А кой друг? В този район? — отвърна Бен.

— Според едно прессъобщение вие предполагате, че става дума за атентат, организиран от войнстващи природозащитници. Клиентът ми никога не е имал контакт с природозащитни организации.

— Тези вегетарианци! — допълни язвително Бен.

— Като гледам, носите и кожени обувки — Маккариган театрално погледна обувките на Бен под масата. — Точно така, истинска кожа. И доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, си поръчахте един огромен стек.

— Ям стек три пъти седмично. Поне три пъти — Бен кимна за по-убедително, игнорирайки главоболието.

— Нормален или био? — полюбопитства Маккариган.

— Е, ако има възможност гледам да е био — отново кимна Бен. — Заради антибиотиците. Тоест, за да ги няма.

Морис изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Много добре, много добре — пропя Маккариган с престорено сладникав гласец. — Освен това, доколкото знам, сте привърженик на опитите с животни. Само в определени граници, разбира се.

Бен кимна отново.

— Заради лекарствата. Тоест, за да функционират.

Морис подбели очи.

— Разбрах. Но как стана така, че се хванахте на тази работа? Нали сте журналист? Работите над някакъв материал под прикритие ли?

— Клиентът ми работи като шофьор. От година не е работил като журналист и имаше нужда от работа, защото му бяха свършили парите. Освен това семейството му живее в Изингтън.

— Това е много важно — подчерта Бен. — Семейството ми. Исках да бъда близо до тях. Братята ми са без работа. Имаха нужда от някой, който да ги мотивира, да им дава добър пример.

Морис беше трогнат от такава крайна саможертва.

— Обратно към корените. Може и да ви се стори странно, но не вярвам на нито дума от вашата история.

Сега вече и Маккариган втвърди тона.

— Господин Едуардс е бил на косъм от това сам да стане жертва на тази катастрофа. Ако беше останал още няколко минути в безсъзнание, сега щеше да е мъртъв. Вие сам казахте, че взривната вълна е повредила силно съседните къщи, а седем души са откарани в болницата, отчасти с тежки наранявания.

— Този път вие не ме разбирате правилно — спокойно каза Морис. — Вярвам, че мистър Едуардс няма нищо общо с взривовете.

— Много добре. Значи сега можем да си вървим — адвокатът се надигна, събра разхвърляните пред него документи в скъпата си чанта и демонстративно я пльосна на масата.

— Изслушайте ме докрай. Той може и да няма нищо общо с атентатите, но предполагам, че знае много повече за това, отколкото казва тук.

— Предположението ви е напълно необосновано. Както вече казахме, той от близо година не е работил като журналист.

— Знаете ли къде се намира сега Андрю Чандлър-Литън? — обърна се инспекторът към Бен.

Бен вдигна рамене.

— Нямам представа. Надявам се да не е бил в офиса си, когато той е хвръкнал във въздуха?

— Имаше само няколко ранени. Леки отравяния с пушек, такива неща. Жертви на пожара нямаше. Противопожарната сигнализация се е включила десет минути преди първите експлозии. Към този момент целият комплекс вече е бил опразнен. Но в резултат на втората вълна от взривове бяха ранени тринадесет пожарникари и седем полицейски служители. Единият пожарникар е починал.

— А мистър Чандлър-Литън все още го няма, така ли?

— Кажете ми какво знаете вие.

— Ние тръгваме — реши адвокатът и като кимна на Морис, дръпна Бен от стола му.

— Момент — каза Бен. — Вие вече знаете къде се намира Чандлър-Литън. Нали така?

Морис мълчеше.

— Къде е той?

— Бих казал, че за вас това няма значение.

— Едва не хвръкнах във въздуха заради този човек. Това има значение! — той усети как Маккариган го дърпа за ръката.

— Вашият адвокат е прав. Разговорът е приключен — Морис го изгледа. — На ваше място бих си помислил още веднъж дали пък не искате да поговорите с нас.

— Това заплаха ли е, инспектор Морис? — попита рязко адвокатът.

Морис също се изправи.

— Аз съм на мнение, че възпрепятствате полицейско разследване.

— Това не е вярно — Маккариган дръпна Бен вън от стаята за разпит.

Адвокатът го закара до къщата на родителите му в Изингтън, където той си събра багажа. Никой от родителите му не си направи труда да го спре или да попита какво става. Само брат му Стив пусна един коментар за „наконтените гъзари с лачени брички“ и че е било въпрос на време Бен да сметне „за пореден път“ семейството си за „недостатъчно добро“. Бен се сбогува, на което реагира отново само Стив, който тичешком го изпрати до беемвето и престорено попита дали Бен наистина има нужда от толкова много скъпи костюми. На Бен му се прииска да фрасне брат си с капака на багажника по главата. Но след това си помисли: „Защо не, за какво са ми всички тези парцали?“ Той грабна един от куфарите и го хвърли в краката на Стив. След това се качи при Маккариган в беемвето.

— Може ли да се отбием за малко при един човек? — попита Бен.

Той обясни на адвоката накъде да кара и пет минути по-късно те бяха пред къщата на Брейди в Изингтън Вилидж. Бен слезе от колата и позвъни настойчиво на вратата, но никой не отвори. Тук се намеси любопитният съсед, който тъкмо си косеше ливадката и любезно му съобщи:

— Няма ги. Заминаха на почивка.

— На почивка ли?

Предишния ден, докато двамата с Бен си похапваха сандвичи в обедната почивка, Брейди не бе споменал нищо за подобни планове. Държеше се както обикновено. Или пък не?

— В Австралия. Казаха, че щели да отсъстват дълго. За какво става дума?

— Днес сутринта ли заминаха?

— О, не, не, още през уикенда ми казаха, че заминават и вчера вечерта потеглиха. Щели да летят от Глазгоу. Та за какво става дума? — попита отново съседът.

Бен само поклати глава и се върна при Маккариган.

— Заминали на почивка в Австралия. Вчера изобщо не стана дума за това. Но са казали на съседа още през уикенда.

— Искате да кажете, че някой от службата за сигурност е бил посветен и е помогнал на природозащитниците? — Маккариган запали двигателя.

— Природозащитници ли? Глупости. Ако някой е взривявал нещо, то това е Чандлър-Литън.

— Така ли?

— Явно си е изцапал ръцете дори повече, отколкото предполагаше Седрик.

Маккариган се засмя.

— Сега и аз го забелязвам.

Бен го погледна учудено.

— Какво?

— Мистър Дарни ми каза — само че да си остане между нас, не ме издавайте — каза ми, че от известно време ужасно сте се разкиснали и сте го ударили на самосъжаление, защото не знаете какво да правите със себе си…

Бен сложи ръка на челото си. Седрик имаше право, но сега нямаше нужда да си признава и това.

— Но мистър Дарни каза и друго — че имате безпогрешен ловджийски нюх, който само трябвало да бъде събуден. И преди малко, поне аз мисля така, видях проблясък на този инстинкт в очите ви. Е? Какъв е планът? — той потърка ръце.

— Да разберем къде се крие Чандлър-Литън и какво го е накарало да превърне целия комплекс на „ИмВак“ в руини.

Маккариган се ухили.

— И защо е офейкал точно сега.

Бен поклати глава.

— Това го знам.

— Защото сте били близо до разкритието какви свинщини е вършил в „ИмВак“, така ли?

— Нямаше да бъде зле. За съжаление така и не стигнах дори до плановете на системата за сигурност. Вероятно този Брейди е бил предупреден. Чандлър-Литън явно е заподозрял нещо и ме е проверил още веднъж, този път сериозно. И вероятно днес сутринта са искали да ми дадат истински урок.

— Тогава значи планът на мистър Дарни да ви внедри там не е бил толкова добър.

Бен погледна през прозореца. Пътуваха на север по А19. Тъкмо минаваха над река Тайн. Нюкасъл, градът на мостовете.

— Напротив, беше. Ако не го бях провалил.

Залцбург, май 1981 година

— Излез най-сетне! — крещеше Фредерик и удряше с юмруци по вратата. Още малко и щеше да тегли на вратата един ритник.

Карла седеше на леглото си, вторачена в заключената врата, и не помръдваше. Беше опряла брадичка на коленете си, прегърнала краката си с ръце.

— Излез оттам — изкрещя мъжът й.

Сега ударите звучаха така, сякаш риташе вратата с крак. Тя гледаше как потреперва ключът в ключалката.

Нямаше никакво намерение да излиза. Имаше чужди хора в къщата, беше ги чула съвсем ясно. А той не й бе казал нищо. Не бе обелил и дума, че ще дойдат чужди хора, когато празнуват третия рожден ден на Флис. В никакъв случай не можеше да се покаже пред тях. Не беше готова да посреща гости. Дори не знаеше за какво да си говори с тях. А и вече от доста време не беше ходила на фризьор. Външният й вид беше ужасен.

Отвън в коридора стана тихо. Фредерик сигурно трябваше да се погрижи за тези чужди хора, които се бяха разположили долу и говореха силно и се смееха, докато тя не можеше да излезе от стаята си. Как не разбираха. Тя не можеше да излезе от стаята си, докато в къщата имаше чужди хора. Сали щеше да се погрижи за тях.

Сали и икономката, как й беше името, Мария, някакво такова банално име. Италианка. Мария. Жалка работа.

Тя изглеждаше добре, тази Мария. Беше на възрастта на Сали, но не толкова ниска и бузеста като Сали, която постепенно бе започнала наистина да затлъстява. Мария беше слаба, висока и тъмнокоса. Точно от онзи тип жени, каквито харесваше Фредерик. Като Карла. Висока, слаба и тъмнокоса. Само дето той отдавна не харесваше Карла, тя бе наясно с това.

Защо изобщо я бяха пуснали да си тръгне от клиниката? Беше зашлевила шамар на терапевта си. Не й беше за първи път да посяга на някого. А те й бяха казали само: „Започнете отново да пиете хапчетата, или не, вземете по-добре тези другите, те са по-силни. Намерете си някой психиатър, при когото да ходите веднъж на три месеца, за да предписва нови и бързо ще се оправите“. Така й казаха. И я бяха изписали, за да може да замине за Залцбург, въпреки че тя изобщо не искаше да ходи в Залцбург. Но Фредерик отдавна беше подготвил преместването, а на въпроса й какво ще стане с вилата им в Далем, той лаконично отвърна: „Под наем“.

Под наем! Бащината й къща е дадена под наем! А когато разбра, че Джеръми ще живее там, едва можа да понесе тази мисъл. Фредерик дори беше оставил по-голямата част от мебелите в къщата. „Няма да стоим вечно в Залцбург“, каза той.

Мразеше този мъж.

„Мога да остана в Берлин“, бе казала тя, но той на всяка цена искаше да я вземе с тях.

„Мисли за децата.“

„Не правя нищо друго.“

„Тогава трябва да си наясно, че е най-добре да дойдеш.“

„Върви сам.“

„Добре е за развитието им, ще научат много неща.“

„Фредерик Джуниър учи достатъчно, а Флис, ако питаш мен, можеш да вземеш със себе си“.

„Няма да ги разделям, а ти ще дойдеш с нас.“

Защо изобщо разговаряха, когато в крайна сметка винаги ставаше онова, което той беше решил? Така беше и с рождения ден на Флис. Беше поканил чужди хора и затова сега тя не можеше да излезе от спалнята си.

Чу стъпки в коридора. След това стържене и скърцане по вратата. Това продължи няколко минути и накрая вратата се отвори. Фредерик бе отвил дръжката и беше разглобил бравата.

— Сега ще слезеш долу. Имаме гости.

— Ти имаш гости, не аз.

— Какво ще си помислят хората?

— Да си мислят, каквото искат. Кога ще те изберат за най-добрия баща на нацията?

— Дъщеря ни има рожден ден.

— Тя не ми е дъщеря.

— Карла! Докога ще продължава това?

— И затова ли в къщата има чужди хора?

— Те са наши гости.

— Аз нямам никакви гости.

— Ти си ми жена.

— Виж, това е нещо ново. От месеци не съм забелязала да е така. И това не е само заради отделните спални.

— Причината не е в мен.

— И с кого спиш в момента? С Мария? Сали със сигурност е прекалено дебела за теб. Не че наистина ме интересува.

— Пошла си.

— С Мария значи. Чукаш икономката си. Жалка работа.

Карла започваше да се разгорещява.

— Гостите ти знаят ли? Знаят ли, че се чукаш с икономката си? Мисля все пак да сляза долу и да им го кажа. Чуйте ме, ще кажа, моят съпруг, големият Фредерик Арним, чука своята икономка, защото не може да се докопа до нещо по-добро.

Той шумно си пое дъх.

— Не си вземала хапчетата си, нали?

— Да ги изпия всичките накуп ли? За да приключим с това.

— Дай ми хапчетата.

— Вземи си ги.

Той отиде до нощното й шкафче и издърпа чекмеджетата.

— Наистина ли се чукаш с Мария?

— Къде са проклетите хапчета? Занапред ще си получаваш дозата от мен. Къде са? Да не са в дамската чанта? — той грабна чантата и я прерови. — От кога са тези? Това е новата опаковка, която ти взех от аптеката миналата седмица. По колко вземаш? Тук пише два пъти по едно. А вече липсват тридесет. Повече дори.

— Това не те засяга.

— Утре ще се обадя на лекаря ти.

— И от кого ще си ги вземам, когато не си тук? От Мария? Там ли го правите, в твоята спалня? Или в сутерена? Сали наясно ли е? Може би и тя се включва. Със сигурност винаги си го искал. Защо не ми казваш? Да си направим четворка.

Той не можа да скрие презрението си.

— В какво си се превърнала?

— Такава съм, каквато ме направи ти — парира тя.

Той пъхна хапчетата в джоба на панталона си и излезе от стаята.

— Беше много мило да си поговорим след толкова време. Трябва пак да го направим! — кресна тя подире му.