Зое Бек
Старото дете (18)

17.

Бен можеше само да се надява, че Патриша държи Фиона под контрол. Той караше към Дърам, игнорирайки всякакви ограничения на скоростта, и се опитваше да подреди мислите си. Не можеше да бъде другояче: Андрю Чандлър-Литън познаваше Виктория. Бен много добре бе видял как гледаше портрета на Виктория. „Тори“, беше промърморил той. А една Тори Чандлър-Литън се издирваше от някаква отчаяна жена от Берлин, която се надяваше, че тя може да й каже нещо за местонахождението на изчезналото й дете. На свой ред Фиона много приличаше на тази жена, така, както могат да си приличат само майка и дъщеря.

И ако на историята на тази жена можеше да се вярва, значи някой й бе пробутал чуждо дете, което след това се е оказало болно от ужасна болест: прогерия, преждевременно стареене. На уебсайта нямаше снимка на това дете, но Бен си спомняше публикации по темата, беше чел за остарелите деца, беше виждал техни снимки.

„И до днес никой не ми вярва, че дъщеря ми е била разменена. Твърдят, че не съм се примирила с болестта на детето си“, беше написала Карла Арним на сайта си. Ако беше истина, че Фиона е истинската й дъщеря — какво ли беше преживяла тази жена?

Андрю Чандлър-Литън и първата му жена, за която не се споменаваше нищо в официалните биографии, бяха взели от Берлин едно чуждо дете. Виктория вероятно беше забелязала признаците на болестта в най-ранния й стадий. Като лекар тя е имала понятие от това, като майка е била дяволски уплашена, че детето може да е с увреждания. Също като брата на Виктория. Страхувала се е, че то ще иска постоянни специални грижи. Беше ли болното дете грешка на родителите? Така ли е приемала нещата? Не като трагичен каприз на природата, а като личен провал?

Като баща Чандлър-Литън трябва да е знаел. Трябва да е забелязал, че един ден жена му се е прибрала с чуждо дете. Дали веднага са изчезнали от Германия? Малко след това Чандлър-Литън се е разделил с жена си. За да не трябва да понася това безумие? Или тя го е напуснала още преди това, за да скрие от него размяната на бебетата? Но тогава той би трябвало да настоява на правото си да вижда детето. Значи трябва да му е казала, че детето е от някой друг…

Колкото повече мислеше за цялата тази работа, толкова повече го заболяваше главата. Трябваха му отговори, които Чандлър-Литън можеше да му даде.

Беше шест сутринта. Слънцето тъкмо изгряваше, когато пристигна до вилата на Чандлър-Литън. Улицата беше безлюдна, край тротоара не спираха коли. Всички обитатели в района имаха собствени гаражи или места за паркиране в имотите си. Бен остави колата си пред къщата и влезе през портата пеша. Знаеше, че Чандлър-Литън става рано, но нито един прозорец не светеше. Отиде до входната врата и почука. Никъде не видя звънец. Изчака, почука отново. Нищо. Откъм гъстите храсти покрай високия зид, който криеше къщата от любопитните погледи на съседите, се чу някакво шумолене. Птица, помисли си Бен, котка, някакво животно. Той заобиколи къщата с надеждата да види нещо през прозорците. Може би Чандлър-Литън беше в задната част и просто не го чуваше.

Там също всичко тънеше в мрак. Без много надежда за успех той почука на прозореца на кухнята. Продължи нататък, надникна през вратата на терасата на хола, отново почука. Нищо. Върху стъклената врата се появи отражението на тъмна фигура. Бен не успя да се обърне. Ударът по главата го свари неподготвен и той загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, в градината на Чандлър-Литън все още цареше сумрак. Едва ли дълго бе лежал в безсъзнание. Бен внимателно опипа главата си и се оцапа с кръв. Той изруга, свали якето си, след това и фланелката. Смачка я на топка и я сложи на раната, отново облече якето и бавно се изправи. Зави му се свят и имаше чувството, че ще повърне. Простена, облегна се на вратата на терасата и се огледа. Нямаше никой. Съседните дворове не се виждаха заради високия зид, но по горните етажи нямаше движение.

След като спря да му се повдига, той тръгна внимателно да заобикаля къщата. Всяка крачка отекваше в главата му. Насочи се към портата, но забеляза, че някой я беше затворил. Преди това беше отворена.

Бен я блъсна няколко пъти, но тя не помръдна и сантиметър. Беше заключена. Махна фланелката от главата си и я погледна: имаше кръв, но не толкова много, колкото си бе представял. Раната очевидно спираше да кърви. Той потърси удобно място, покатери се на портата и скочи на тротоара. Заради болката в главата едва отново не загуби съзнание. Облегна се на портата, пое си дълбоко дъх и бавно тръгна към колата си.

Тя си стоеше там, където я бе паркирал, но нещо не беше както преди. Мина известно време, преди да проумее какво: колата бе с няколко сантиметра по-ниска. И четирите гуми бяха спаднали. Опипа джобовете си за телефона — нямаше го. Загубил ли го беше или го бяха откраднали? Струваше му голямо усилие отново да се покатери на портата, едва се движеше от болка в главата. Завлече се до къщата, заобиколи я, но телефонът го нямаше. Отмъкнали са го, разбира се. В къщата щеше да намери телефон. Бен се огледа за някой камък, намери един до езерцето със златни рибки, взе го и счупи стъклото на вратата на терасата.

Ако беше активирал някаква аларма, то тя беше беззвучна. Всеки момент можеше да дойде полицията. Бен прекоси хола: беше си го представял по-различен. Модерните, светли мебели придаваха необичайна лекота на тъмните викториански помещения. Кухнята, в която той надникна за кратко, отговаряше на най-съвременните стандарти, вестибюлът беше просторен и светъл. Там имаше телефон. Погледна колко е часът на дисплея: наближаваше седем. Само за няколко минути е бил в безсъзнание. Обади се в „ИмВак“, но никой не вдигаше. Странно: на пропуска денонощно имаше дежурен. Опита още веднъж, отново без резултат. Следващото, което направи, бе да извика такси. Назова адреса, каза, че ще чака на улицата. Казаха му, че колата ще дойде след десет минути. Дотогава можеше да дойде полиция. Бен продължи да оглежда къщата, отвори всички врати. В едно помещение откри няколко монитора: сърцето на системата за видеонаблюдение. Бяха изключени. Щом мониторите бяха изключени, значеше ли това, че и алармата не работеше? Той огледа помещението, намери някаква кутия, която изглеждаше като алармена инсталация: изключена от захранването. Нямаше да дойде никаква полиция.

Бен се качи на първия етаж и огледа спалните и баните. Бяха много добре подредени. Може би прекалено добре. Отвори гардеробите, бяха празни: Чандлър-Литън си беше плюл на петите. Бен го беше сплашил със своето душене наоколо. Само дето не душеше за каквото трябваше. Седрик Дарни щеше да го убие. Или не. Седрик Дарни щеше да поръча да го убият.

Бяха му оставили парите. Поне в това отношение нямаше проблеми с шофьора на таксито. Но за сметка на това онзи го изнерви с въпросите си за раната на главата. Дали не било по-добре да го закара в спешното. Дали било от сбиване. Дали не трябвало да се уведоми полицията. Бен се чудеше как да направи така, че да успокои очевидно уплашения от него шофьор. Показа му банкнота от десет паунда, за да му даде да разбере, че при всички случаи ще си получи парите. Шофьорът се поукроти.

Отдалеч забелязаха кафявите облаци дим. По някакъв начин изгряващото слънце придаваше на всичко приказен вид. След няколкостотин метра видяха, че пътят е затворен. Бен слезе от таксито толкова бързо, колкото му позволяваха болките в главата и погледна надолу към брега, където бе комплексът на „ИмВак“: главната сграда бе обзета от пламъци. Горяха всички етажи, от всички страни. Бен преброи осем пожарни коли, шест полицейски патрулки и три линейки, но от това място не се виждаше цялата територия. Чуваха се сирени, към комплекса идваха нови линейки, една тъкмо си заминаваше, след това видя подкрепления за пожарните.

— Какво се е случило? — попита той един полицай от екипа, който блокираше пътя.

— Не мога нищо да ви… — започна мъжът.

— Аз работя там! — извика Бен. — Хайде, казвайте!

— Ами нали сам виждате. Гори.

— Просто така?

Полицаят вдигна рамене.

— Наистина не мога да ви кажа нищо повече.

Нямаше и нужда да казва каквото и да било. Още не бе довършил изречението и се чуха взривове — лабораторните сгради. Гръмнаха едновременно. Около всяка от тях се образува огромен облак прах и след това те се срутиха.

— Бомби — кресна паникьосано шофьорът. — Това е терористичен акт.

Едва ли. Особено като се вземе предвид колко сериозно се гледаше на сигурността в комплекса на „ИмВак“. Никой не можеше да влезе там, а още по-малко да внесе динамит за планово взривяване. Съдейки по това как се срутиха сградите, ставаше дума за контролиран взрив. И съответното планиране. Отлично познаване на територията на комплекса. Достъп до сградите. Това можеше да бъде направено само от човек, който познаваше „ИмВак“. Вътрешен човек. И той не е бил сам.

Бен чу как в патрулката напрегнато се обсъждаше нещо. Полицаят, който стоеше в кордона на пътя, хукна към полицейската кола и се намеси в дискусията. След това заговори някакъв глас по служебната радиостанция на таксито и шофьорът отвори вратата, за да чува. След това препусна към патрулката и взе развълнувано да обяснява нещо на полицаите. Сочеше към Бен. Не мина и минута и Бен се озова на земята и усети как изщракват белезниците на китките му.

— Какво, по дяволите…? Какво съм направил? — кресна той.

Отговори му таксиметровият шофьор:

— Момче, може и да вярвам в извънземни, но не и в такива съвпадения. Къщата, пред която те взех, преди малко е литнала във въздуха. Също като онези там долу. Не, наистина не вярвам в случайности.