Зое Бек
Старото дете (28)

27.

Сърдечен масаж. Изкуствено дишане. Проверка. И още веднъж сърдечен масаж. Изкуствено дишане. Проверка. Вече чуваше сирените. Мъжът от рецепцията тракаше със зъби от страх и не спираше да върти в ръце телефона си.

— Ей сега ще дойдат, ей сега ще дойдат — такава бе мантрата му.

Сърдечен масаж. Изкуствено дишане.

— Върна се — извика Бен и усети сълзи в очите си, когато Карла сама си пое дъх. Сирените бяха спрели. — Дръжте се, Карла — той леко я плесна по бузата. — Останете с мен, ей сега ще дойде докторът. На сигурно място сте.

Нямаше никаква представа дали го чува. Очите й оставаха затворени, но тя дишаше. Бен погледна мъжа, застанал на прага, беше бял като платно. Още малко и ще трябва и него да съживявам, помисли си той, когато мъжът бе изблъскан настрана, в стаята се втурнаха лекарят и двама санитари. Бен бързо им описа случилото се, но лекарят и така си знаеше работата.

— Откога започна да диша отново? — попита той.

— Една минута преди да дойдете.

— Близки и роднини?

— Ще се погрижа за това.

Той ги гледаше, докато те се погрижиха за Карла, сложиха я на носилка и я отнесоха към линейката. Едва когато сирените започнаха отново да вият, той седна на леглото, подпря главата си с ръце и простена силно. Цялото му тяло трепереше. Беше се разминало на косъм.

След това скочи и изхвърча от стаята. Обади се на Изобел Хепбърн. Каза:

— Клиниката на Лойд. Трябва да се срещнем там. Веднага.

— Какво се е случило? Нещо с Фиона? — попита полицайката.

— Той се опита да убие майка й. Тя е на път към болницата. Фиона сигурно вече е мъртва — в момента, когато изрече тези думи, цялото му тяло се обля в студена пот. — Фиона сигурно вече е мъртва.

— Кой? — чу той въпроса на Изобел.

— Нейният брат. Лойд. За бога, размърдайте се най-накрая!

Той затвори телефона, спря едно такси и след пет безкрайни минути бе на пропуска на клиниката, където портиерът не можеше — или не искаше — да му каже къде е Фиона. Или Лойд. Или който и да било.

— Къде е тя? — кресна той на мъжа и го хвана за врата.

— Ще извикам полиция! — заекна онзи и Бен реши, че това би било най-добре.

Докато мъжът, разтреперан, набираше спешния телефон, той взе регистрационната книга. Нямаше записана никаква Фиона. Провери новоприетите по дати. Намери двама записани. Портиерът още продължаваше да пелтечи нещо в слушалката, а Бен се ориентираше по плана на стаите. Едната беше 142-а. Другата — 327-а. Не изглеждаше да са една до друга. Той се втурна на първия етаж, намери 142-а. Дръпна рязко вратата и се озова пред една възрастна двойка, която тъкмо се караше и той прекъсна кавгата. Без да го е грижа за тях, той се завъртя и продължи към третия етаж. 327-а беше заключена.

Трябваше да е тук.

— Фиона! — извика той и задърпа дръжката. — Фиона! — но не се чуваше нито звук.

Ритна вратата. Нищо не стана. По коридора се зададе една сестра, видя го, уплаши се и се обърна да си върви.

— Почакайте! Трябва ми един ключ! Тук вътре има човек, чийто живот е в опасност!

Но сестрата вече се бе скрила в сестринската стая и се беше заключила. В ръката си държеше слушалката на телефона. Поредният човек, който викаше полиция. Много добре.

— Дайте ми ключа, моля! — извика той срещу стъклото.

— В стаята няма никой! — изкрещя тя в отговор. — Говоря с полицията!

Той се завъртя, изтича надолу по стълбите и се озова право в ръцете на детектив Блек.

— Къде е тя? — попита Блек.

— 327-а — изхърка Бен.

— 215-а — поправи го Хепбърн. — На мен портиерът ми каза.

Тримата тичешком се качиха на втория етаж. Хепбърн имаше ключ. Тя почука на вратата, извика:

— Полиция! Сега влизаме вътре!

Двамата детективи измъкнаха пистолетите, Хепбърн отключи, Блек пръв се втурна в стаята.

И отпусна пистолета надолу.

Блек се обърна към Бен, прибра пистолета и въздъхна дълбоко. Хепбърн също прибра пистолета и погледна Бен. Той се промъкна покрай полицаите в стаята и видя: Фиона, която седеше в едно кресло и си разтриваше китката. Тя нервно му се усмихна.

— Той е в банята — каза тя. — Заключих го. Мисля, че все още е в безсъзнание.

— Какво стана? Вие добре ли сте? — попита Хепбърн, седна на облегалката до нея и сложи едната си ръка на коляното й. Блек отново извади пистолета си и отключи вратата на банята.

— Омотан е като телешко роле. С чорапогащник. Госпожице Хейуърд, това нямаше да държи дълго — Блек подрънка с белезниците си.

Бен все още стоеше като закован на прага. Сърцето му биеше като лудо и изобщо не искаше да се успокои, защото бе видял, че Фиона е жива. И че е добре.

— Искаше да ми бие някаква инжекция, но това ми се стори някак си странно. Първо нови хапчета, които направо ме довършиха, а след това и някаква инжекция… Почти ме беше убедил, но след това започна да дрънка някакви странни неща, от рода на това защо търся родителите си, дали ставало дума за пари и дявол знае какво още. И именно тогава включих: взели са Мораг по погрешка за мен, докато е отивала при него. А сега седи тук и се опитва да ми бие някаква инжекция? Та, както и да е, ритнах го в слабините. След това с всичка сила го блъснах назад, удари се с глава в ръба на леглото и загуби съзнание.

— А след това го замъкнахте в банята, омотахте го с чорапите си и заключихте вратата.

Фиона кимна.

— Беше заключил вратата на стаята, без аз да забележа. Явно има някакъв трик за това. Първо забелязах, че не мога да изляза от стаята. Но нали вече го бях замъкнала в банята. И не се реших да вляза, за да му взема ключа.

— Но можехте да се обадите, нали? — каза Хепбърн, докато Блек сложи белезниците на проснатия на пода в безсъзнание доктор и отвърза чорапогащника.

— Онзи телефон там не работи. Попитах го за това и тогава той се направи, че се обажда по него, за да ми внуши, че съм луда. А пък батерията на мобилния ми телефон сдаде багажа точно в момента, в който се опитах да ви се обадя — тя вдигна рамене и се усмихна първо на Хепбърн, след това на Бен. — Все някога щеше да дойде някой и да потърси или мен, или доктора.

Блек тъкмо викаше подкрепление и линейка. Хепбърн се изправи и махна на Бен да влезе в стаята.

— Откога сте толкова срамежлив? — попита тя.

Бен продължаваше да си стои там, където беше, без да може да продума.

— Какво му е? — попита Фиона.

— Мислеше си, че отдавна сте мъртва.

— О, толкова съжалявам.

Бен захапа долната си устна. Фиона наклони глава настрана и му намигна.

— Много вълнуващо, а?

Фиона беше невероятно силна, когато се налагаше, Бен сега си даде сметка за това. Тя трепереше, бе мъртвешки бледа, но това не й пречеше да се шегува.

— Бях в Берлин — каза той най-накрая.

Фиона кимна, а погледът й следеше действията на двамата полицаи, които се опитваха да върнат доктор Лойд в съзнание.

— Карла Арним дойде с мен.

Тя го погледна със смутена усмивка.

— Това е много хубаво. Много се радвам. Но можеш ли да ми кажеш само едно нещо преди това?

— Слушам те.

— Защо всъщност този тип там искаше да ме убие?

Извадка от протокол за разпит. 30.09.2009 г.

Присъстващи: Сержант Изобел Хепбърн, Детектив Франк Блек, Заподозрян д-р Фредерик Якоб (Джак) Лойд, адвокат Анабел Ричардс.

(…)

ИХ: Значи от много години сте знаели за сестра си, така ли? Поне от десет години, ако съдим по записките, които намерихме у вас.

ДЛ: Щом смятате, че вече знаете всичко, защо тогава ме питате?

ФБ: Хайде, започвайте да говорите, човече.

ДЛ: Вие ме отегчавате.

ФБ: Ей, ние имаме доказателства, че сте се опитали да убиете Карла Арним и Фиона Хейуърд. И можем да смятаме, че вие сте убили Мораг Фрискин.

ДЛ: Кого?

АР: За какво говорим тук — за убийство или за непредумишлено убийство?

ФБ: При Фрискин ли? За убийство.

АР: Представете ни тогава съответните обвинения.

ИХ: Доктор Лойд, защо искахте да убиете сестра си точно сега? Защото е започнала да търси истинските си родители, така ли?

ДЛ (сумти)

ИХ: Открили сте Фиона Хейуърд седмица преди убийството на Мораг Фрискин, така ли е?

ДЛ: Със сигурност не. Госпожице Ричардс, наистина повече нямам желание да играя тези идиотски игрички. Измъкнете ме от тук.

АР: Клиентът ми…

ИХ: Момент само. Какво толкова лошо имаше в това, че Фиона търси родителите си?

АР: Окей, сержант, ще уведомя началството ви за това, че грубо нарушавате правата на заподозрения.

ФБ: Защо не вземете да се успокоите. Всичко е наред. Вижте, Лойд, баща ви беше доста изненадан, когато му съобщихме, че сте намерили сестра си. Мога да ви кажа, че направо излезе от кожата си…

ДЛ: Какво?

АР: Просто не обръщайте внимание…

ФБ: Как точно го формулира той? А, ето тук си го пише: „През последните години синът ми напълно се отчужди. Отдавах го на това, че не се виждаме много често. Мислех си, че това е един съвсем нормален процес между децата и родителите. Но такова нещо не съм очаквал от него!“

ДЛ: Съвсем нормален процес ли?

АР: Не се впускайте в това. Искат само да ви провокират.

ФБ: Доста разстроен беше. Защо никога не сте говорили с него за това, че през всички тези години майка ви е била права? За това, че Флис изобщо не е била нейна дъщеря?

ДП: Той е казал, че аз не съм говорил с него за това?

АР: Доктор Лойд!

ФБ: Нима сте говорили?

ДЛ (мълчи)

ФБ: Искали сте да премахнете сестра си, защото като родна дъщеря на Фредерик Арним, според немското законодателство, тя би имала право на половината от наследството? Не сте искали да делите, нали? Прекалено алчен сте, за да дадете на горкото момиче някой и друг грош, нали?

ДЛ: Горкото момиче, за което говорите, е виновно за цялата злополучна история, в която се озова семейството ми.

АР: Доктор Лойд, успокойте се.

ИХ: Значи преценката на баща ви, че единственото, от което се интересувате, са парите, е била правилна.

АР: Не сте длъжен да отговаряте на това.

ДЛ: Това ли е казал?

АР: Доктор Лойд, нали се уговорихме, че вие…

ДЛ: Казал е, че ме е грижа само за парите? През цялото това проклето време ме е било грижа само за него! Не, никога не съм говорил с него за това, че съм намерил Фиона, но само защото мислех, че той няма да иска да знае каквото и да било за това! Един път, само един път му казах: знам, че Флис не е имала родствена връзка с нас. Това бе в деня на нейното погребение. Той ми отвърна, че за него тя винаги е била негова дъщеря. Исках да го направя за него! Не исках нищо от цялата тази гадост да стане обществено достояние! Исках да го защитя от Фиона! И от жена му!

ИХ: Вашата майка.

ДЛ: Единственото, което я интересуваше, бе накрая да се окаже права! Никога не я е било грижа за децата й! С безумието си тя прогони и баща ми. Тя е виновна за това, че той не искаше да има нищо общо с каквото и да било, което е свързано с нея!

ИХ: И с вас ли не искаше да има нищо общо?

ДЛ: Тази Фиона е виновна, че майка ми полудя. Цели тридесет проклети години търси любимата си Фелицитас. А това, че имаше семейство, което би имало нужда от нея, й беше безразлично. Ами Фиона? Тя не е почувствала нищо от цялата мъка, която ми се наложи да преживея. Не е била свидетел на това как майка ми от ден на ден все повече губеше разсъдъка си. Не й се е налагало да търпи един баща, който проявява интерес само ако става дума за осемдесет и осем клавиша или публикации в културните рубрики. Аз бях изпратен в интернат, а на майка ми със съдебно решение й бе забранено да се доближава до мен. Фиона всъщност е имала късмет, че са я разменили като бебе! Имала е добър живот и родители, които я обичат. Или нещо греша? Но не, на Фиона това не й е достатъчно, разбира се. В един прекрасен ден на Фиона й хрумва да търси истинските си родители. И защо? Може да става дума само за пари. Та тя иначе е имала всичко. Какво тогава е искала от родителите ми?

ИХ: Искала е да научи коя е.

ДЛ: Ха! Ама че безумие! Искала е пари, искала е публичност. Все някой трябваше да защити баща ми от нея!

ФБ: И доста добре сте се справили.

АР: Детектив Блек, дали бихте могли да си мерите думите?

ФБ: Госпожице Ричардс, дали не бихте могли да ме оставите на мира?

ИХ: Франк…

ФБ: Ами Патриша Гарнър? Съучастничка ли ви беше?

ДЛ (смее се)

ФБ: Окей, значи сте използвали една самотна по-възрастна жена, за да получите информация за Фиона Хейуърд.

ДЛ (мълчи)

ФБ: Ах. Той отново си глътна езика.

ИХ: Тя беше наясно? Да или не?

ДЛ: Тази тъпа дърта крава.

АР: Доктор Лойд, трябва спешно да поговорим. Чувате ли ме?

ИХ: Какво се случи в онази вечер, когато Мораг Фрискин…

ДЛ: Искам да се върна в килията си. Вече казах прекалено много.

АР: Така вече е по-добре. Приключихме тук.

ИХ: Все още не сме приключили. Защо искахте да убиете майка си?

ДЛ (мълчи)

ФБ: Може би защото не сте искали майка ви да иде с цялата история при пресата. Защото тогава вие и баща ви щяхте да видите доста зор.

ДЛ: Госпожице Ричардс, какво ще стане, ако кажа на този недодялан клоун насреща ми, че може да си такова таковата?

ФБ: Ти, шибан…

ИХ: Франк! Седни!

АР: Приключихме тук! Спрете това нещо, сержант. Направете го!

(край на записа)