Зое Бек
Старото дете (5)

4.

Три часа път с кола и щеше отново да види семейството си, отдавна не ги беше виждал. Бен се отказа да тръгне по магистрала А1, която минаваше по крайбрежието. През следващите дни така или иначе щеше достатъчно да се нагледа на Северно море. Освен това му харесваше пътя покрай Ламермурските възвишения, след това край Джедбург, отвъд английско-шотландската граница през Националния парк на Нортъмбърланд, завладяващи с красотата си местности, независимо дали грееше слънце или беше мъгливо и валеше дъжд. Обичаше граничните райони, харесваше му двойствеността на региона. Южната част на Шотландия, която за планинците бе вече почти Англия, североизтокът на Англия с нейните особени диалекти, който за англичаните южно от река Хъл си бе направо най-дивата Шотландия. Нортъмбрия, както някога се е наричала тази земя, в най-добрите си времена се е простирала от Шефилд до Единбург. Преди и след това пак е била гранична територия: Бен мина край табелка, която маркираше английско-шотландската граница, а след около час щеше да премине Адриановата стена, която двеста години е била северната граница на Римската империя в Британия, преди Антонин да се опита да подчини ниската част на Шотландия. Само се е опитал.

Бен не знаеше като какъв да се определи. Винаги бе искал да остави родината, но всъщност живееше съвсем близо до нея. Беше следвал прекалено близо до вкъщи, за да се отърси рано от оковите, а сега живееше в най-английския от всички шотландски градове. Когато го питаха откъде е — винаги му задаваха този въпрос, защото той така бе неутрализирал говора си, че вече беше невъзможно да го определят по акцента — той винаги отговаряше с неопределена усмивка: оттук, наблизо. Не говореше нито като работническата класа, от която всъщност произхождаше, нито звучеше прекалено аристократично, както някои от съучениците му, които бяха усвоили такъв изговор, за да прикрият произхода си. Изговорът на Бен беше просто неутрален. Не можеше да бъде определен. Беше амбивалентен.

Беше се обадил на родителите си и им бе казал, че ще дойде, че трябва да остане за известно време при тях, докато не си намери квартира. Майка му беше на телефона. Бе говорила с него така, сякаш леденият период на мълчание никога не бе съществувал. Беше се държала както обикновено: лаконична и практично ориентирана. Да оправя ли леглото, да сложа ли топло одеяло, ще стигнеш ли за обяд, какво ти се яде.

Мина край Нюкасъл и Гейтсхед. Заводски комини и гъстонаселени крайградски райони. Атракцията: Ангелът на севера^[1], двадесетметрова стоманена скулптура в ръждивочервено. Размах на крилете: петдесет метра. Брой пътно транспортни произшествия през първата година след поставянето му: огромен. Продължи край Уошингтън и Съндърланд, докато гъстотата на къщите взе да намалява, докато не наближи морето, докато не стигна Изингтън, мястото, където не бе искал да се върне никога. Дори за кратко. Но нещата се подредиха по друг начин.

Малко след дванадесет часа той паркира край редовата къща, в която живееха родителите му в Изингтън Колиъри, някогашно миньорско градче. Бащината му къща бе порутена тухлена постройка, която не бе ремонтирана горе-долу от 70-те години на XX век. Откакто в началото на 90-те мината беше затворена и баща му и най-големия му брат Джон останаха без работа, родителите му живееха на социални помощи. Майка му никога не беше работила, ако не се смятат парите, които изкарваше като чистачка при по-заможните, които в Изингтън Колиъри живееха в отделни къщи с китни градинки.

Баща му повече от петнадесет години не бе ставал от дивана. Средният брат, Стив, беше овладял автомонтьорския занаят, беше работил като помощник-готвач в различни кръчми в графство Дърам, докато не бе последвал примера на големия брат и сега също живееше на гърба на държавата. Нито един от братята му нямаше прилично образование. Двамата имаха деца от различни жени. Бен беше загубил дирите на наследниците, коя жена кое дете бе родила и от кого, защото нямаше нищо необичайно в това, единият да спи с жената на другия. Джон и Стив също живееха в Изингтън Колиъри, в също толкова порутени къщи, както и родителите им, и прекарваха дните си пред телевизора и по кръчмите. Днес и те щяха да дойдат на обяд, Бен знаеше това. И двамата щяха да доведат по една жена, някое и друго дете може би, а Бен нямаше да смее да попита как се казват децата и дали са му роднини.

Какво го бе накарало да дойде тук, вместо веднага да си потърси стая!

Майка му беше в кухнята и преваряваше кокошка, картофи и още някакъв зеленчук, който още при закупуването му е бил изгнил.

— Влизай и сядай, докато има столове — каза тя вместо поздрав.

Значи децата ще са много, окей.

— Първо ще си кача куфарите горе — промърмори Бен и тръгна нагоре по стълбището към някогашната си стая, която делеше с братята си, докато Джон не се пресели в хола. Не че когато останаха двама, в малката стаичка се освободи повече лично пространство. Имаше само малко повече място. Но Стив, както и Джон преди това, всеки ден поглеждаше под дюшека на Бен, да не би да е скрил нещо и пребъркваше джобовете му за дребни.

По време на обяда настана истинска олелия. Многото деца не спираха да крещят, двете жени, които Стив и Джон доведоха — те изобщо не се различаваха от онези, с които те ходеха преди — безуспешно се опитваха да укротят децата си, братята му ругаеха правителството изобщо и света в частност, баща му бълваше нелицеприятни коментари на толкова тежък диалект, че дори собствените му синове го разбираха с усилие, защото от яд заради закриването на мините все по-силно се вкопчваше в изговора и речника на „питматик“. Допреди едно поколение „питматик“ все още бе езикът на този регион, създаден от миньорите, които така демонстрираха своето единство. Днес на „питматик“ говореха само възрастните. Майка му мълчеше, както винаги. Тя сипваше храната по чиниите, мъкнеше тенджерите от печката към масата. Бен също мълча, докато баща му го попита:

— Колко ще останеш?

Той вдигна рамене.

— Една-две седмици, докато си намеря стая някъде другаде. Няма да е задълго, не се притеснявай.

Баща му промърмори:

— Със сигурност не се притесняваме за това.

И това беше начин да му покаже, че е добре дошъл.

— Благодаря.

— Какво работиш? — попита баща му между две хапки.

— Като шофьор — отговори той, което си беше самата истина.

Стив хвърли вилицата си в чинията.

— Защо работиш като шофьор? Можеш да работиш и други неща. Трябваше да ми кажеш за тая работа! Аз разбирам от коли!

— След обучението не си работил нито ден като автомонтьор — спокойно каза Бен. — Освен това нямах никаква представа, че отново искаш да работиш.

— Ще имаме дете — каза изрусената приятелка на Стив.

Преди двадесет минути Бен я бе видял да пуши, сега, на обяда, пиеше бира.

— Някой има ли поне някаква представа за кой път ще ставам чичо?

Братята му изпаднаха в напрегнат размисъл. Само баща му разбра обидата и изръмжа нещо.

— Нямах работа, защо да не приема тази? — попита Бен между другото.

— Девет — каза Джон. — Девет деца.

— Мислех, че имаш свободна професия или както там се казва? — вмъкна Стив.

— Да, но не вървеше така, както би трябвало.

— Да не са те изхвърлили? Някой беше казал, че са те изгонили от онзи вестник в Шотландия — Стив се ухили доволно.

— Вестникът беше даден под съд заради един мой материал. Искът бе отхвърлен. Но аз реших, че няма да е зле известно време да не се мяркам в редакцията.

Бен се запита защо всъщност се опитва да се защитава. Братята му никога не го бяха харесвали. Той, най-малкият, през цялото време ги караше да осъзнават собствения си провал. Докато повечето им приятели също не бяха успели да завършат училище — не толкова поради липса на интелект, колкото заради мързел и незаинтересованост — Бен ги беше задминал, получи стипендия за „Дърам“, скъпо, частно училище с традиции, по-късно и стипендия за следване. Сам печелеше парите си, имаше приятели, които се смятаха за нещо повече, живееше в големите градове сред хора, които се смятаха за нещо повече, вече не принадлежеше към това общество, защото и сам се смяташе за нещо повече. Което в известен смисъл беше вярно. Ако не се брои фактът, че така и не бе станал част от новия свят, защото не беше загърбил произхода си, без значение колко често общуваше със семейството си.

— Заради една статия — повтори подигравателно след него Джон. — Надявам се, ушите на изтънчения господин няма да окапят, защото е принуден да ни слуша.

Бен само подбели очи.

— И защо сега си шофьор? — попита гневно баща му. — И трябва да живееш тук?

— Само временно е. Возя един човек, при когото има изгледи за по-добра работа — това звучеше много авантюристично, но те го преглътнаха.

— И кого? — попита Джон.

На този въпрос съвсем не му се щеше да отговаря. Опита да не навлиза в подробности.

— Нали сте виждали новите сгради, които са построили по крайбрежието между Изингтън и Питърлий? Единият от шефовете има нужда от шофьор.

— Да си вземе такси — изкиска се приятелката на Стив, заради което Стив и Джон я погледнаха. — Извинявайте — промърмори тя, макар да нямаше причина да се извинява.

— С баровската кола ли ще идваш тук? — попита Стив.

Бен остана с впечатлението, че той по някакъв начин още се интересуваше от коли.

— Не мисля, че ще мога да вземам колата. Но ще науча всичко днес следобед.

— Милостивият господин ще научи всичко, значи — подигра му се Джон.

Бен нарочно не се връщаше към диалекта от своето детство. Не за да провокира братята и родителите си, а просто защото знаеше, че и без това никога нямаше да може да преодолее пропастта, която ги разделяше. Защо му беше тогава да полага усилия?

След яденето той се поразходи из градчето. Тук беше сниман филмът „Били Елиът“^[2] и оттогава местните политици твърдяха, че се забелязвал подем, местните жители били изпълнени с оптимизъм. Истината беше, че никъде в Англия нямаше толкова хора с наднормено тегло, колкото тук. Що се отнася до лошото хранене, лошото здраве и лошото настроение, Изингтън беше номер едно. Заради голямата безработица младите хора бягаха оттук, а онези, които оставаха, се отпускаха и занемаряваха. Възрастните бяха съсипани от тежкия труд в мините. От оптимизъм нямаше и следа. Разходката из града излезе по-къса, отколкото Бен беше планувал. Вместо това се качи на колата и отиде до морския бряг. Слезе до празния плаж, седна на един камък, погледа Северно море, послуша вълните, вятъра, чайките, докато тъмни облаци не закриха слънцето. Наближаваше три и половина. Време бе да се представи на новия си работодател.

 

 

— Нямате нищо против да ви наричам Бен, нали?

Въпросът бе реторичен. Независимо от това Бен отговори:

— Разбира се, че не, сър.

— Човек, който три години е возил Седрик Дарни… — Андрю Чандлър-Литън му отправи лъчезарна усмивка. Бен отвърна сдържано на усмивката. — Как беше той?

— Много мил — каза безстрастно Бен.

— Дискретен сте, това е добре. Защо не продължихте да работите за него?

— Тук съм по-близо до семейството си.

— Разбирам. Дарни ме увери, че ви пуска да си вървите с голяма неохота и каза, че по всяко време би ви взел обратно. За мен това е достатъчна препоръка, няма как да помолим баща му да даде мнението си за вас — Чандлър-Литън го стрелна с поглед, но Бен не реагира. — Шегата не беше добра, имате право. Още утре ли ще започнете?

— Ако искате, още днес.

— Не, колата ще е на наше разположение от утре в шест сутринта. Ще я намерите на паркинга и ще имате време да я огледате. Мен ще вземете от дома ми в осем и половина, моля. Със сигурност вече знаете къде е това.

Андрю Чандлър-Литън кимна на Бен. Той му отвърна с вежливо кимване, обърна се и напусна огромния офис, през чиято стъклена стена имаше директен изглед към Северно море.

Сградата беше построена преди пет години. Беше светла и приятна, прозорците бяха големи не само в офиса на шефа. Чандлър-Литън бе поел ръководството на концерна „ИмВак“, един от водещите производители на ваксини в света. Преди две години беше избегнато закупуването на фирмата от един американски концерн, оттогава акциите се бяха покачили и дори световната икономическа криза не можа да им повлияе. Според проучванията на Бен „ИмВак“ беше абсолютно чист. Никакви скандали, дори слухове нямаше. Ако не се смятаха обичайните дразнители от средите на противниците на експериментите с животни. Но и в това отношение репутацията на „ИмВак“ беше неопетнена: контролираха ги веднъж месечно, като повечето посещения от различните служби бяха необявени. Никога досега не беше констатирано нарушение на правилата. С поемането на мениджърския пост Чандлър-Литън се бе постарал в медиите активно да се отразява фактът, че опитите с животни са сведени до минимум. Беше поканил природозащитниците при себе си, за да им покаже лабораториите, участваше в публични дискусии, появяваше се в различни токшоута, дори на някои мероприятия се беше оставил да го замерят с гнили плодове, без да се опита да съди нападателите.

Андрю Чандлър-Литън беше на шестдесет и три години, съпругата му Шанън — на четиридесет и девет. Имаха две дъщери, Александра и Анна. По-голямата от тях, Александра, бе на двадесет и пет, беше защитила докторат по биология в Станфорд, преподаваше в университета и скоро щеше да се омъжва. Деветнадесетгодишната Анна учеше физика в Торонто. Момичетата бяха наследили от двете страни таланта за естествени науки. Не само Чандлър-Литън беше медик, жена му Шанън беше гинеколог. Имаше частна практика в Хамърсмит^[3]. Чандлър-Литън живееше основно в имението си в Дърам, недалеч от своя крикет клуб. В брака на Андрю и Шанън нямаше скандали. Само дъщеря им Анна подхранваше жълтата преса: пиеше много и с удоволствие, не пропускаше нито едно парти, предпочиташе ъндърграунд сцената и най-вече младите момичета в лак и кожа. До скандал никога не се стигаше, защото повечето вестници се представяха за отворени и либерални. Но Анна беше фотогенична, приятелките й — също, а изданията трябваше да си пълнят страниците.

— Този човек има някаква тайна — бе казал преди две седмици на някогашния си съдебен репортер издателят на „Скотиш Индипендънт“ Седрик Дарни. — И вие ще я разкриете.

Той беше дошъл специално до жилището на Бен в Дъдингстън, за да проведе с него този разговор. Щом Седрик беше излязъл от дома си, значи ставаше дума за нещо важно. А агорафобията бе само един от бичовете на Седрик.

— Защо аз? — попита Бен, всъщност малко нацупено.

Той подаде на Седрик, който бе застанал на вратата, бутилка минерална вода. Без чаша. Бен нямаше машина за миене на съдове, а Седрик по-скоро би пукнал от жажда, отколкото да пие от чаша, измита на ръка. Той кимна на Бен и взе бутилката. Не си свали тънките кожени ръкавици.

— Може би защото достатъчно дълго и напоително се отдавахте на самосъжаление, та чак започнахте да ме изнервяте.

И това ако не беше аргумент! Седрик Дарни, некоронованият крал на хората, които дълго и напоително се отдават на самосъжаление. Щом той повече не можеше да го търпи, значи наистина беше време да се направи нещо.

Преди няколко месеца Бен, тогава още съдебен репортер в „Скотиш Индипендънт“, беше прекрачил границите на собствената си компетентност и бе разкрил един фармацевтичен скандал, което за една нощ го беше превърнало в известен разследващ журналист. Дори последвалият иск от страна на фирмата не можеше да му навреди. След това той обаче се колеба прекалено дълго, не знаеше дали да иде в Лондон или дори в Ню Йорк. Беше започнал да мисли прекалено много и не направи нищо друго, освен да изпадне в самосъжаление, защото всичко това му идваше в повече. При все че винаги се беше стремил към това: челни заглавия. Разследваща журналистика. Точно онова, което искаше. Или пък не? Беше изложил себе си и други хора на риск. Може би тъкмо съзнанието за това му пречеше да изясни нещата за себе си. Поне така смяташе приятелката му Нина. Фиона, с която бе съдено да се запознае именно през този период на безцелно съществуване, беше поставила съвсем друга диагноза: „Какво ти остава, когато изведнъж най-голямата ти мечта стане реалност?“

— Нека бъдем честни — прекъсна мислите му Седрик. — Предложенията, които имахте през миналата година, вече не са актуални. А пък и вие не искахте да ги приемете, защото… какво беше оправданието ви? Страхувахте се, че ще ви предложат много пари, за да дебнете знаменитости със смъкнати гащи по улиците.

— Но моля ви! Какво друго трябваше да си мисля, когато ме искаха от „Нюз ъв дъ Уърлд“ и „Сън“? Те със сигурност не искаха да поддържам литературна рубрика.

— И какво ви остава сега? Някой местен вестник? Годишни срещи на голф клуба? От една година сте вън от играта, не сте написали нито ред. Вие сте еднодневка. Съжалявам.

— Но сега имате ударен материал за мен, така ли? — Бен поклати глава. — Не знам дали го искам.

— А какво искате тогава? Да станете сервитьор, когато окончателно ви свършат парите, така ли? И да обяснявате на всеки срещнат колко добри предложения сте имали някога? И какъв прекрасен начин на живот сте щели да водите, ако само бяхте пожелали? Няма да сте последният, който свършва така — Седрик отвори бутилката с вода и отново я затвори, без да отпие.

— Още не съм толкова стар, че да говорим за край — защити се Бен.

— Но не сте и двадесет и една годишен абсолвент — той отново отви и зави капачката на бутилката.

— Нещо не е наред ли? — Бен посочи бутилката.

— Газирана е — каза Седрик и огледа с вдигнати вежди кухненските столове. — Ако в жилището ви има едно чисто място, с удоволствие бих седнал и тогава ще ви обясня за какво става дума.

— Трябва ли първо да си купя парочистачка или ще седнете на дивана? — промърмори Бен. В малката стая, която играеше ролята на кабинет и спалня, нямаше друго място за сядане. Ако не се смяташе раздрънканият стол за пиано, който Бен използваше за бюрото.

— Никаква парочистачка — Седрик внимателно седна в средата. — Утре ще ви пратя моята чистачка. След осем става ли?

Бен се засмя.

— Слушам ви.

— Това с чистачката не беше шега.

— Слушам ви.

— Моята мащеха е родила дете. От баща ми.

Бен замига учудено.

— Баща ви изчезна безследно преди две години. Да не би нещо да съм пропуснал?

— Същото, което и аз. Очевидно си е замразил сперма за в случай че някой ден поиска да има деца от нея. Превантивно, за времето, когато стане прекалено стар за секс. Щом престане да желае младата си жена, тя може спокойно да забременее и да се грижи за поколението — той за пореден път отви и зави капачката, този път жестът подсказваше нервност.

— Момент. Тя е родила съвсем наскоро, нали?

Седрик кимна.

— Момче. ДНК анализът също вече е направен, той наистина е негов син, мой полубрат.

— Честито.

— Особено ако става дума за завещанието. Баща ми може да бъде обявен за мъртъв чак след пет години, но тогава детето ще бъде наследник, също като мен. Жена му не е спомената в завещанието. Ако беше родила момиче, то щеше да получи не толкова тлъсто парче от наследството. Баща ми държеше на мъжкото потомство, в това отношение беше малко особен.

— Ах, баща ви бил особен, значи — ухили се Бен.

Седрик не се усмихна.

— Единственото, от което изпадаше в паника, беше мисълта, че родът му може да не бъде продължен. За мен той нямаше кой знае какви надежди, че ще продължа кръвната линия, както се изразяваше. Та да си дойдем на думата: имам подозрения, че Андрю Чандлър-Литън има пръст в тая бременност. Преди да иде в „ИмВак“, той се е занимавал с изследвания в областта на ембриологията. И предполагам, че той е помогнал на тази жена да роди в точния момент мъжка рожба.

— Чакайте, това звучи малко крайно… — започна Бен озадачено.

Седрик вдигна ръка.

— Почакайте. И най-добре си записвайте. Мога да ви изредя цял списък с имена, заради които това мое подозрение изобщо се появи.

Бен сбръчка чело и взе лист и химикалка.

— Лейди Хардгрейв. Тя и съпругът й повече от десет години се опитваха да имат здраво дете. Пресата следеше драмата с най-малки подробности, но лорд Хардгрейв успя да направи така, че най-интимните подробности да не видят бял свят — че тя многократно е помятала, защото плодът не е бил здрав. Два пъти е правила аборт, защото било установено увреждане, от което детето не можело да оцелее. По едно време стана известно, че както тя, така и той имат рецесивни гени, носители на рядка наследствена болест. Да имат здраво дете било равносилно на това да спечелят от лотария. След това за две или три години всичко затихна, така че всички мислеха, че са се отказали. Миналата година тя забременя. Сега имат дете, то се роди без никакви драматични перипетии. Лейди Хардгрейв е пациентка на Шанън Чандлър-Литън.

Седрик постави шишето на пода, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и сложи на масата снимка на лорд и лейди Хардгрейв с тяхното бебе. Последва я снимка на още една семейна двойка.

— Макс и Керълайн Гътри. Имат четири дъщери, но винаги много са искали да имат син. Още при първата бременност, нека се изразим така, не са били във възторг от това, че ще имат момиче. Особено Макс Гътри, той, подобно на баща ми, се страхува, че родът му няма да бъде продължен. Та те си седели така вкъщи с четирите дъщери в пълно разочарование и в общи линии вече се били отказали. Докато преди две години Керълайн Гътри забременяла на четиридесет и осем. Тя и съпругът й били в блестящо настроение и още преди на видеозона да може да бъде определен полът на детето, те вече обяснявали наляво и надясно, че ще имат син. На въпроса откъде знаят това, отвръщали, че имали такова чувство. Наистина имат момче. Керълайн е пациентка на Шанън Чандлър-Литън.

Още една снимка се озова на масата. На нея се виждаха висок рус мъж с изрусена жена.

— Евърет Уорбъртън и жена му Линда. Евърет има малко нездравословна мания на тема руси и синеоки хора. Намира тъмните коси за неелегантни. Не бих искал да спекулирам дали всичко това има нещо общо с расизма. Русото е рецесивно. Жена му има тъмни коси и тъмни очи. Изрусява се и носи цветни контактни лещи, но това не променя гените. Независимо от това тя роди двама чудесни руси и синеоки близнаци… Още при първата бременност. Това може и да е било късмет, но Линда Уорбъртън е пациентка на Шанън Чандлър-Литън — той хвърли още снимки на семейни двойки и техните деца върху малката купчинка на масата. — Има още много подобни истории. Случаят на всяко едно семейство, взет отделно, си е окей. Но толкова много щастливи случаи? Толкова желани деца? И всички тези жени да имат един и същи гинеколог?

Бен кимна бавно.

— Добре. Разбирам. В това има нещо съмнително. Но изкуственото оплождане като такова все пак не е забранено.

— Освен когато някой проверява ембрионите, преди да ги присадят.

— Това също не е задължително забранено, когато в случаи като с лейди Хардгрейв…

— Напротив — прекъсна го Седрик. — Изкуствените оплождания трябва да се заявяват в Комитета по човешка фертилизация и ембриология. Комитетът трябва да даде разрешение за изследвания на ембрионите. А такива разрешения се дават само за определени изследвания. Не е разрешено ембрионите да се изследват за пол или цвят на очите и ако не е получен желаният резултат, независимо, че са здрави, да бъдат изхвърляни.

— Откъде имате цялата тази информация?

Седрик се облегна назад и дълго го гледа.

— Беше трудна работа. Събрах всичко в течение на последните няколко месеца. Откакто моята любима мащеха сподели, че скоро ще имам любим полубрат.

— А защо да не уведомим службите — поинтересува се Бен, който продължаваше да се пита дали наистина да се захване с това. Нещо в цялата работа го притесняваше.

Седрик избегна да отговори на въпроса.

— Практиката на Шанън Чандлър-Литън е чиста. За тези изследвания е необходима специална лаборатория, а всички лаборатории, с които тя иначе работи, също са чисти.

Бен го погледна скептично:

— Колко сигурно е това?

Не получи отговор, само мрачен поглед. Сега вече разбираше.

— Вече сте информирали службите и те не са могли да открият нищо.

Седрик кимна.

— Знаят ли, че сте вие?

— Не. Всичко вървеше през една адвокатска кантора, с която обикновено не работя. Чандлър-Литън и съпругата му не знаят нищо за това. Нея така или иначе не са я проверявали, само лабораториите.

— А нея защо не?

— В кабинета й няма никакви тайни вратички, зад които може да се крият лаборатории за оплождане инвитро.

Бен кимна.

— Окей. Трябва да помисля.

Седрик се усмихна хладно.

— Не мислете прекалено дълго. Става дума за моето наследство. Не можете вечно да си седите вкъщи и да се страхувате да вземете решение. В крайна сметка приятелката ви иска по-скоро да се омъжи. Да има деца.

Проклетият Седрик. Той беше по-млад от Бен, изглеждаше толкова блед и крехък, измъчваха го повече неврози и фобии, отколкото можеше да понесе един човек и избягваше онзи свят, който бе извън къщата му в Мърчистън^[4]. Независимо от това едва ли имаше нещо, което да не знае.

— Имате ли вече някаква представа как да стигна до този Чандлър-Литън?

Седрик доволно кимна.

— Знаех си, че ще кажете да. Преспете още една нощ и утре сутринта ще говорим отново — и той си тръгна.

Бутилката с вода си стоеше на пода, Седрик така и не беше отпил от нея.

Когато в осем на следващата сутрин чистачката на Седрик го измъкна от леглото, Бен вече бе взел решение и сега, две седмици по-късно, официално беше шофьор на Андрю Чандлър-Литън, без да има каквато и да било представа как на такава позиция ще открие нещо, което да свърши работа на Седрик.

Берлин, януари 1980 година

Карла чакаше на прозореца. Щом видя таксито да се задава по улицата, тя се завтече към входната врата, за да посрещне доктор Инграм. Сали плати и го последва със спящата Флис на ръце. Вървеше с малки, внимателни стъпки по снега.

Когато останаха сами в библиотеката, американецът потвърди първоначалната си диагноза.

— Германските ми колеги направиха необходимите изследвания, вече няма никакво съмнение. Със сигурност сега се страхувате от онова, което ще стане с дъщеря ви, нали?

— Тя не е моя дъщеря. Тя… ние само се грижим за нея.

— Да, чух вече нещо по този въпрос — каза той разсеяно, докато се разхождаше край дългите лавици с книги с ръце зад гърба. Бе толкова различен от онова, което Карла бе предполагала. Представяше си го като по-възрастен. С дългогодишен изследователски опит и в същото време с успокояващо бащинско излъчване. Джонатан Инграм бе горе-долу на нейната възраст, дори може би по-млад и изглеждаше по-скоро като брокер от Уолстрийт. Слаб, блед, гладко сресана коса, костюм по поръчка. Той сякаш не забелязваше, че тя бе смутена от него, вероятно го приписваше на общото й настроение.

— Знаете ли, в такива случаи чувството за вина е нещо съвсем нормално. Всички родители реагират така, щом научат, че детето им е тежко болно. И това, че човек известно време търси вината някъде другаде, е нормален процес — той се спря, но не я погледна. — Госпожо Арним, все ми е едно дали Флис е ваша дъщеря или не. Това не ме интересува, защото, доколкото ни е известно, синдромът на Хътчинсън-Гилфорд не е наследствена болест. Ще ви кажа какво ще направим: искам да преглеждам Флис на определени периоди. Ще видим дали аз ще идвам в Берлин или вие при мен. Ще намерим средствата и начина, сигурен съм. Ние със сигурност не можем да променим състоянието й, но можем да опитаме да направим живота й максимално приятен. Има някои неща, които със сигурност трябва да знаете. Нямам предвид какви лекарства трябва да й давате и кога.

Карла знаеше какво ще последва сега.

— Искате да кажете, че трябва да съм подготвена, че тя ще има нужда от грижи? Че няма да може сама да се облича и през целия си кратък живот ще трябва да бъде хранена, ще изостава в умственото си развитие…

— Съвсем не. Флис винаги ще има нужда от специално внимание. Но не е така, както мислите. Все още не знаем на какво се дължи това, но децата с прогерия често са много интелигентни. Няма да се наложи да се притеснявате за оценките в училище. Те също така имат невероятно слънчев характер. И често оставам с впечатлението, че тези деца са не само много умни, но и направо мъдри. Научната литература потвърждава това ми впечатление — той най-накрая я погледна, за да види реакцията й на кратката си реч.

Тя беше най-вече объркана.

— Предполагам, че сте очаквали нещо друго. Не бързайте, има много неща, за които трябва да помислите. Мога ли да попитам къде е съпругът ви?

Тя за миг се замисли, преди да отвърне.

— Той е в Грац. При познати. Много е… чувствителен.

— Да, пианист, чувал съм за него — Джонатан Инграм се усмихна многозначително. — Всеки бяга от реалността по свои начин.

Тя бе толкова изумена от думите му, че забрави да отговори. Изминаха може би няколко минути, преди Инграм да каже:

— Никой не очаква от вас самостоятелно да преодолеете всичко това. Потърсете помощ. Извикайте някоя приятелка. Вземете си почивка. Казаха ми, че работата ви е много напрегната. Има ли кой да ви замести?

— Не искам никой да ме замества — тихо отвърна тя.

Той кимна.

— Не мога да ви казвам какво да правите. Като за начало направих всичко, което зависи от мен, поддържам постоянна връзка с колегите от болница „Бенджамин Франклин“ и единственото, за което искам да ви помоля, е да ходите на прегледи там с вашата… с Флис. Лекарите, които разбират от тази болест, не са много, но доколкото можах, обясних всичко на доктор Бартоломей и той може да ме потърси по всяко време, ако има въпроси. Вие също, разбира се.

Те размениха още някакви любезности на сбогуване и Карла остана сама. Какво бе очаквала от него? Да й каже, че всичко ще се оправи, че Флис не е болна ли? Че ще каже: „О, щом страда от тази болест, в никакъв случай не може да бъде ваша дъщеря и знаете ли какво, аз лично ще се заема, след два-три дни ще намерим дъщеря ви и Флис ще отиде при своите родители“, това ли? Да, Карла се бе надявала на някакво чудо, което нямаше да се случи. Тя седна на бюрото си и бутна настрана една купчина нови списания, каталози от изложби и писма, на които още не бе отговорила, за да си направи място. След това дръпна чекмеджето и извади тефтерчето с адреси и телефони. Разлиства го известно време, спираше се за кратко на някои имена, мислеше, отхвърляше ги, продължи да разлиства и намери подходящия човек за тази ситуация. Беше се запознала с него преди няколко седмици на откриването на изложбата „Рисунки на немски експресионисти“ в галерията. Интересуваха го някои от експонатите и много съжаляваше, че няма да може да присъства на търга. Преди да му се обади, тя дълго и внимателно обмисля какво и как ще говори. Навън вече се бе стъмнило, когато най-накрая се свърза с него. Гласът й звучеше непринудено и ведро, изразходва цялата енергия, която й бе останала, за този разговор.

Когато свърши, се почувства безкрайно уморена, но отново имаше надежда: след няколко дни щеше да се озове на мястото, където още се случваха чудеса.