Зое Бек
Старото дете (26)

25.

— Работата не върви добре — бяха притеснените думи на Лорънс, докато се сбогуваха на летището. Двамата скришом поглеждаха Карла, която с меланхолична усмивка вече за трети път се нареждаше на грешната опашка за регистрация. Този път двамата приятели не се втурнаха веднага да я върнат. Искаха да се сбогуват на спокойствие.

Когато Лорънс си тръгна, Бен отиде при Карла, внимателно я хвана за лакътя и я отведе към края на правилната опашка.

— Глазгоу — повтори той. — Летим за Глазгоу.

Сега вече ставаше очевидно колко объркана всъщност бе Карла извън привичното за себе си пространство. Бен съвсем скоро разбра как се чувстваха възпитателите в детската градина. Или онези, които се грижеха за възрастни хора. Дано и моите родители не станат такива, мислеше си той. А ако стане така, тогава братята ми ще трябва да се оправят, бе следващото, за което се сети, докато наблюдаваше как Карла започна да пренарежда книгите в книжарницата на летището. В самолета я настани до прозореца, за да не започне да се разхожда напред-назад по пътеката, а когато над Северно море я обзе страх от летене, той с ангелско търпение придържаше хартиената торбичка, в която тя дишаше тежко от гаденето.

В автобуса от Глазгоу до Единбург се чудеше дали да се обади на Патриша или на Роджър. Но дали това беше добра идея? Те двамата вече не бяха семейството на Фиона. Трябваше ли да присъстват на една среща, на която — вероятно — майка и дъщеря се виждат за първи път? И всъщност трябваше ли да ги събира двете заедно, преди да бъде направен генетичен тест? Фиона му бе написала съобщение, че иска на всяка цена да се запознае с Карла. А Карла реагира на предложението на Бен да й представи Фиона добронамерено — с усмивка и кимване. Независимо от това Бен бе убеден, че Карла нямаше точна представа за какво става дума. Колкото повече се приближаваха към града, толкова по-неуютно се чувстваше Бен. Лорънс се бе оказал прав. Това беше грешка. Колко разочарована, колко ужасена щеше да бъде Фиона, когато видеше пред себе си тази объркана жена, която очакваше да й покажат едно шестмесечно бебе? Той бе отговорил на Фиона: „Не очаквай прекалено много. Тя май е малко объркана“. А тя му беше отвърнала: „Доведи я, независимо от това“.

Написа й: „Скоро пристигаме. Среща кога + къде?“

Отговорът дойде след по-малко от минута: „В кой хотел е отседнала?“

Той й написа името на евтиния хотел, в който бе направил резервация още от Германия. Карла мълчаливо седеше до него и гледаше през прозореца. Изглежда се чувстваше добре. От време на време се обръщаше към него и му се усмихваше, хващаше ръката му, стискаше я кратко, след това отново се взираше през прозореца. Вече бяха почти стигнали Сейнт Андрюс Скуеър, когато Фиона му написа: „Ще се видим там в осем“.

Настаниха я в хотела (беше наистина много евтин и западнал, Бен малко го досрамя, че е направил резервацията там, но Карла изглеждаше съвсем доволна), отидоха да хапнат нещо и в седем се върнаха в хотела. Карла не изглеждаше нито нервна, нито притеснена. Почти не задаваше въпроси, но много обстойно отговаряше, когато Бен я питаше за нещо. Обаче разговорът не вървеше, минутите се точеха бавно, а Бен беше изнервен. Нямаше начин тази среща да завърши добре. Нямаше начин. И двете жени очакваха от нея нещо, което никога нямаше да получат. Ама че безумие.

В седем и десет телефонът му зазвъня. Фиона, помисли си той и вдигна.

— Фиона?

Мълчание. Смутено погледна екрана — и се прокле.

— Нина, извинявай. Очаквах друго обаждане — направи знак на Карла, че моли за извинение и излезе от хотелската стая в тесния, мрачен коридор.

— Само не ми казвай, че от Фиона Хейуърд!

Окей, този разговор нямаше да протече по мед и масло.

— Не е това, което си мислиш.

— Ах, а какво трябва да си помисли човек, когато става дума за Фиона? — Нина отново ревнуваше. Само дето нямаше никаква причина за това. Само с едно изключение.

— Можем ли да поговорим по-късно на спокойствие? В момента не е много удобно и нещата са доста по-сложни, отколкото ти…

— Вече разбрах.

Бен се съмняваше в това, но остави нещата така.

— Можем да се срещнем утре — предложи той.

— Обадих се на родителите ти. Казаха ми, че още преди няколко дни си заминал за Единбург. Много мило от твоя страна, че можем да се видим още утре.

— Бях в Берлин — ядосано отвърна той. — И в момента изобщо не е удобно, защото сега…

— Защото сега очакваш обаждане от Фиона. Разбира се. Знаеш ли какво, Бен? Ако до час не се появиш при мен и не ми дадеш смислено обяснение, ще ти стегна багажа и ще го сложа пред вратата. Тогава между нас ще бъде свършено. Не искам мъж, който не ми казва какво прави и къде е в момента. Разбра ли?

Тя прекъсна разговора. Бен си погледна часовника: осем и четвърт. От хотела можеше да стигне до жилището на Нина за десет минути с такси. Той тъкмо се канеше да се върне в хотелската стая, когато телефонът му звънна отново. Този път беше Лорънс.

— Обадих се тук-там относно Фредерик Арним. Колегата от редакцията, който отговаря за музиката, познава много добре агента му и той успя да уреди Арним да се свърже с мен.

— Отлично — зарадва се Бен и отиде до края на коридора, където един тесен, мръсен прозорец по-скоро скриваше гледката към задния двор, отколкото да я открива.

— И какво каза той?

— Беше голяма драма да се свържем с него по телефона. В момента е в Китай и при тази часова разлика си беше едно малко чудо, че се обади. Предполагам, че не е успял да заспи поради разликата в часовото време. Казах му, че сме открили неговата дъщеря Фелицитас, а той реагира по много интересен начин. Записах разговора и съм ти го пратил на мейла.

Бен благодари и затвори, за да си види мейла. Отвори прикачения файл, но нямаше слушалки за айфона у себе си. А не му се искаше да слуша разговора по високоговорителя в присъствието на Карла. Седем и двадесет.

Помоли Карла просто да си стои в стаята и да чака, докато той се върне. След това попита на рецепцията дали може да ползва за малко служебното помещение. Позволиха му. Обясни на мъжа на рецепцията, че Карла в никакъв случай не бива да напуска хотела, докато е в офиса. Човекът обеща да внимава това да не се случи.

Посочиха му къде да иде и след миг Бен се озова в задушно, затрупано с папки, кърпи и чаршафи помещение, седна на един разклатен въртящ се стол и пусна записа. Чуваше гласа на Фредерик Арним, говореше добър английски, но с явен немски акцент: „Какво говорите? Да не би да е направен тест за произход?“

И Лорънс: „Не, все още не. Но младата дама, за която става дума, е била родена по същото време в Берлин. Израснала е под името Фиона Хейуърд. Жената, която я е откраднала… ъъ, взела, се е казвала Тори Чандлър-Литън. По времето, когато са били разменени децата тя от време на време е контактувала с бившата ви съпруга, ще трябва допълнително да реконструираме това. По-късно се е омъжила отново и е сменила името си на Хейуърд. Та, накратко: бившата ви съпруга в момента е в Шотландия, за да се срещне с Фиона. Независимо, че все още не е направен ДНК анализ, двете поразително си приличат, повярвайте ми.“

Дълга пауза. И след това Фредерик: „Сигурно е някаква грешка. През последните тридесет години винаги е имало всякакви откачалки, които са се хващали на въдицата с историите на бившата ми жена. Дъщеря ми, ние винаги сме й викали Флис, почина преди осемнадесет години. Беше болна от прогерия. Никога не съм се съмнявал, че тя е моя кръв и плът. Тази Фиона или както там се казва, не ме интересува. А още по-малко ме интересува какво казва по въпроса бившата ми съпруга.“

Лорънс: „Ще направим ДНК тест.“

Фредерик: „Не го правете.“

Лорънс: „Фиона има право да разбере кои са истинските й родители, особено ако е жертва на престъпление. Отвличането на деца е много сериозно престъпление. А пък и вашата бивша съпруга също има правото да научи дали дъщеря й е още жива и коя е тя. Какво би казал синът ви по този въпрос?“

Фредерик: „Този разговор е приключен. Не се опитвайте повече да ме търсите“. Изщракване.

Лорънс: „Ало? Там ли сте още?“

Това беше краят на записа. Бен го изслуша за втори и за трети път. И тогава му направи впечатление краткото колебание, промененият тембър на гласа на Арним преди да затвори. Неговият син, мислеше си той. Арним затваря, след като разговорът опира до сина му. Не може да се каже, че преди това е особено приятелски настроен, но след като се споменава синът му, всичко свършва. Трябва да има нещо особено около неговия син.

Двамата с Лорънс бяха проучвали всичко за майката и бащата, но изобщо не се бяха сетили да проверят какво става с брата на Фиона. Просто го бяха пропуснали. Къде живееше, с какво се занимаваше? Бен започна да рови в интернет. Не му се наложи да търси дълго, защото в статията за Фредерик Арним в Уикипедия всичко си пишеше:

… син, Фредерик Якоб Арним, роден през 1971 в Берлин…

… завършва училище в Ъпингам…

… Взема името на мащехата си Хариет Карингтън-Лойд…

… следва медицина в Оксфорд и Лондон, сега живее в Единбург, където ръководи частна психиатрична клиника…

Бяха се концентрирали върху публикациите в пресата, върху сайтовете, но не се бяха сетили за Уикипедия. Ама че небрежни се бяха оказали!

Фредерик Якоб Лойд. Доктор Джак Лойд. Можеше ли това да е случайност? Фиона в клиниката на Лойд? И нейният брат нищо не знае за това?

Бен трескаво размишляваше как Фиона бе стигнала до Лойд: Патриша й го е препоръчала… А после Мораг е била убита, след като си е записала час от името на Фиона…

Бен намери телефона на Патриша и го набра.

— Откъде познавате Лойд? — попита той задъхано, когато тя вдигна.

— От един конгрес, защо…

— Доколко добре го познавате?

— Защо? Не разбирам, какво…

— Той ли ви заприказва?

— Да, но…

— Целенасочено ли ви заприказва?

— Ами да, изнесох доклад за…

— Разпитвал ли ви е за Фиона?

Тя мълчеше.

— Отговорете ми, разпитвал ли ви е за Фиона?

— Не бих го нарекла разпитване. Вижте, може би все пак ще ми кажете, какво…

Бен затвори. Излезе от стаята и понечи да тръгне нагоре.

— Всичко наред ли е? — извика мъжът от рецепцията след него.

Той се спря за малко.

— Да, защо? Нещо с госпожа Арним ли?

Мъжът поклати глава.

— Не, не се притеснявайте. Тя си е в стаята. Нейният познат също се качи при нея.

Бен изгледа мъжа и се запита дали е чул правилно.

— Какъв познат?

— Ами той не се представи, но знаеше, че госпожа Арним е отседнала при нас и каза, че има среща с нея. Да не би нещо да не е наред?

Бен не отговори и хукна нагоре по стълбите към стаята на Карла. Вратата бе само притворена. Карла лежеше неподвижна на пода.