Зое Бек
Старото дете (24)

23.

Лицето на Карла Арним изглеждаше също толкова старо и съсипано, като на снимката от деветдесетте години, но независимо от това сега, когато Бен се бе изправил директно пред нея, приликата с Фиона бе потресаваща. Беше прилично и чисто облечена, косата й бе измита и сресана. Движенията й изглеждаха невероятно бързи и сръчни, а онова, което най-много впечатли Бен, беше младият й глас. Ако човек затвореше очи, можеше да си помисли, че пред него е някоя тридесетгодишна жена. Или Фиона. Още от първите думи Бен с облекчение установи, че Карла Арним е много далеч от озлобената, побъркана жена, каквато я изкарваше пресата.

— Специално от Англия, казвате? От пресата? — тя се засмя. — Заповядайте, влизайте. Влизайте и разказвайте — Карла ги заведе в кухнята си.

— Всъщност по-скоро ние бихме искали вие да ни разкажете нещо — каза Бен.

— О! — засмя му се тя. — Значи не смятате, че съм луда? — тя се облегна на умивалника, взе домакинската кърпа с едната ръка, една чаша в другата, но не я избърса.

Кухнята не беше модерна, с вградени шкафове, а представляваше някаква смесица от стари шкафове и още по-стари електроуреди. Чиниите, порцелановите и стъклените чаши, които Бен видя подредени в разклатения бюфет в стил бидемайер, също бяха различни, събирани от тук от там. Карла очевидно беше редовен посетител на битпазарите. Или си намираше нещата в боклука? Сети се за снимката, която Лорънс му показа в колата. От друга страна всичко беше чисто и подредено. Би ли могла една жена, която държи на чистотата, да събира вещите си от кофите за боклук?

Бен започна да търси думите, с които да я подготви за онова, което искаше да й каже.

— Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да говорите с нас — започна той малко безпомощно.

— Аз много се радвам, когато някой наминава. Бих се радвала, ако имах повече гости, но хората се страхуват от мен. Всичко е заради онази тъпа снимка, която се появи по вестниците преди повече от петнадесет години. Толкова време мина, а те продължават да ме избягват, сякаш съм заразноболна.

Говореше гладко английски, с ярко изразен американски акцент. Израснала е в САЩ, спомни си Бен.

— Нямате ли си някой, с когото да си говорите? — попита Лорънс.

— Има една жена, която се държи приятелски с мен. Тя е художничка и живее наблизо. На нея й е все едно какво говорят хората за мен. Казва се Астрид.

— Рьокен? — попита Лорънс. — И аз я познавам. Добри приятели ли сте с нея?

Карла вдигна рамене.

— Говорим си понякога. Нямам истински приятели. Само няколко души, които от време на време си приказват с мен. Имам невидими приятели.

Тя им смигна и им разказа за мрежата, която й помогнала да преживява дните. Там, каза тя, се запознавала с хора, които не знаели коя е била и затова си общували с нея съвсем непредубедено. Само виртуално, но все пак. Научила се, че ако иска да завърже приятелство, не бива да стоварва историята си веднага върху всеки. Независимо, че не го смятала за правилно, започвала приятелствата със своеобразна лъжа. Но така стояли нещата. До срещи в реалността почти не се стигало.

— Един приятел на Астрид направи малкия ми сайт и ми отвори електронна поща. Там не се случва кой знае какво. Всъщност може да се каже, че от години не се случва нищо. Но не ми се иска просто да го затворя, защото не искам да се отказвам от надеждата. И може би защото искам да дразня бившия си съпруг. Искам да му покажа, че няма да се предам. Затова ли сте дошли? Заради Фелицитас?

Бен заобяснява деликатно. Каза й за Фиона, млада жена, която явно се е озовала при осиновителите си при неясни обстоятелства и в момента търси истинските си родители. Съобщи й, че е родена в Берлин по същото време, когато е била родена и Фелицитас и, както каза Бен, случайно се е натъкнала на нейния сайт.

Карла реагира учудващо спокойно. Тя стана, предложи на двамата млади мъже кафе, разказа им за много жени, които през годините я били търсили, защото си мислели, че са осиновени, а родителите им не са истински родители. Дори и да не била загубила надежда, тя се беше отучила да изпада в състояние на радостно очакване при всяко подобно запитване.

— Поддържате ли връзка с вашия бивш съпруг? — попита Бен, след като Карла направи кафето.

Тя поклати глава.

— Нито с него, нито със сина ми — погледът й се плъзна през прозореца на кухнята и тя отново меланхолично се усмихна, сякаш гледаше в далечното минало, а не в сивата стена на сградата отсреща. — Казвахме му Младши. Всъщност се казва Фредерик, както баща му. Фредерик Якоб Арним. Дядо ми беше Якоб. Но винаги сме му викали Джуниър.

— С какво се занимава той сега? — поинтересува се Лорънс. — Художник ли е или музикант?

Карла поклати глава.

— Следва медицина! Не личеше да има някакъв талант, нито музикален, нито художествен. Може би ще стане учен, казвахме си едно време, но само се шегувахме. Той наистина нямаше някакви особени дарби.

— И той не иска да общува с майка си, така ли? — зададе Бен следващия въпрос.

— Явно не. В началото му бе забранено да общува с мен — обясни Карла. — Или по-скоро на мен ми беше забранено да общувам с него. Бившият ми съпруг направи така, че съдът да ми отнеме родителските права. Беше ми забранено да се приближавам до сина си по-близо от триста метра. Триста ли бяха? — тя вдигна рамене. — Пишех му писма, и на това нямах право, но ми беше все едно. Само че за съжаление той никога не отговори. И до днес не е отговорил.

— А онази ваша снимка — попита Бен. — Как се стигна до там? Неволно изхвърлихте нещо и след това го търсехте ли?

Карла не се ядоса на въпроса. Тя им разказа за Ела Мартинек, как умряла неочаквано. Радиото й паднало във ваната. Трагедия, ужасно нещастие.

Предишния ден Ела разчиствала жилището, изхвърлила купища документи и стари снимки. Карла случайно попаднала на лист хартия, който Ела явно била изпуснала, докато изнасяла боклука. Било старо писмо, което Карла била написала на някогашната си съседка през 1980-а. Била дала това и още няколко други писма на Ела с молба да ги изпрати до получателите. Очевидно тя не била изпълнила тази молба на приятелката си. Затова Карла хукнала към кофата за боклук, за да види какво още е криела от нея. Така се появила снимката, която сега всички бяха виждали.

— Намерихте ли нещо? — попита Лорънс.

Карла кимна и се засмя.

— Много мои писма, които трябваше да изпрати, а никога не го е сторила. И дневника на Ела. Имала е връзка със съпруга ми, представете си само. Но всичко това е простено и забравено — тя погледна приятелски двамата мъже. — Да не би да сте намерили дъщеря ми?

Бен извади снимката на Фиона и внимателно я сложи на масата.

— Има една млада жена, която търси родителите си. Не сме много сигурни, но…

— Та това съм аз! — извика Карла, щом видя снимката. — Не познавам тази снимка. Ела ли я е правила? — тя сбръчка набразденото си чело. — Знаете ли, това съвсем не е стилът на Ела.

— Не, това не сте вие, това е вашата дъщеря.

Карла го погледна с умиление.

— Моята дъщеря?

— Да. Мисля, че я намерихме.

Бен понечи да посочи снимката на Фиона, когато Карла рече:

— Значи искате да ми представите едно малко момиченце, което може да е моята дъщеря?

И Бен бе обзет от много лошо предчувствие.

Берлин, ноември 1993 година

Карла се събуди, защото Ела шеташе шумно из коридора. Да не би да се беше успала? Все още се чувстваше много изморена. Примигвайки, се опита да види цифрите на радио будилника: пет и половина сутринта. Това просто не можеше да бъде.

Измъкна се от леглото и отвори вратата на стаята си. Коридорът беше празен. Но чуваше стъпките на Ела по стълбите. Тя слизаше надолу. На пода лежеше лист хартия с почерка на Карла. Вдигна го и прочете:

Уважаема госпожо Келър,

Със сигурност знаете коя съм.

Бяха написали това писмо преди тринадесет години. Ела бе обещала да го изпрати. Защо не го беше изпратила?

— Какво значи това? — съвсем тихо попита тя, когато Ела се върна. Беше още по пижама, отгоре имаше хавлия. Ела взе писмото от нея и се изчерви.

— Извинявай, трябваше да ти кажа. Не можах да намеря адреса.

— Не си могла да намериш адреса? — този път Карла кресна. — Ами ако това е бил най-важният адрес? Да си се замисляла за това?

Ела мълчеше.

— Точно тази Келър най-много я подозирах и ти знаеш това!

Карла се опита да вземе писмото от Ела, но тя се обърна рязко и се втурна в кухнята, където го накъса на малки парченца и го хвърли в боклука.

— Всичко свърши — каза Ела. — Разбери го вече. Свърши. Никой никога няма да дойде и да ти каже: да, госпожо Арним, права сте, Флис не беше ваша дъщеря, а това тук е вашата истинска и единствена Фелицитас! — тя разтърси ядно глава. — Това никога няма да се случи, чуваш ли? Никога!

Карла я гледаше със зяпнала уста.

— Защо ми говориш такива неща?

— Защото това е истината — извика Ела. — Съсипа собствения си живот, покрай това съсипа и моя, защото се вкопчи в мен и не желаеше да ме пуснеш, защото съм била единствената ти приятелка и заради твоята фикс идея за разменените деца. Не виждаш ли в какво сме се превърнали? В две озлобени, самотни жени!

Карла видя сълзи в очите на Ела, преди тя да се обърне и да хукне към банята.

— Ела — извика тя подире й. — Ела, защо говориш така?

Ела само затръшна вратата на банята. След това Карла чу как пълни ваната. Изчака за миг и започна да чука по вратата.

— Ела?

— Остави ме! Най-накрая! На мира! — дочу се вик отвътре.

Карла уплашено се олюля назад. Две озлобени самотни жени? Но нали бяха заедно, имаха приятелството си, имаха…

„Какво правеше Ела толкова рано сутрин по пижама на стълбището?“, прекъсна тя мислите си. Грабна едно от старите си палта, беше малко поизносено, но топлеше, иначе беше само по една стара бяла нощница на майка си, която бе запазила от сантименталност, облече се и излезе.

Ела бе дошла отвън. Сигурно беше ходила на двора. Карла слезе по стълбите и излезе долу през задния вход. Аха, и тук лист хартия. Отиде до контейнера за хартия и надникна вътре: вчера го бяха изпразнили, а сега вътре имаше доста боклук. Наведе се над края, но не можа да види нищо. Видя една кофа, явно забравена от домоуправителя, сложи я пред контейнера, качи се отгоре. Все още не виждаше нищо. Би могла да обърне контейнера… Стори го.

И намери стари вестници. Стари снимки. Останалите писма, които беше писала. Дневниците на Ела. Тя си е водила дневник? Събра дневниците и ги взе. Остави преобърнатия контейнер така, както си беше.

От банята тихо се чуваше как свири радиото. Ела беше все още във ваната. Още по-добре. Карла отиде в стаята си и започна да чете дневниците на приятелката си. Потърси времето, когато двете се бяха запознали. Защото искаше да знае, какво си е мислела Ела за нея. Симпатична, мила, интересна, умна, ала-бала. Съмнение относно това, че историята на Карла за разменените деца може да е истина. Окей, това не беше нищо ново. Разлисти нататък. Зачете отгоре-отгоре. Ставаше дума за някаква любовна афера. Каква афера? Ела никога не бе споменавала нещо за мъж…

Фредерик. Там си го пишеше. Ела и Фредерик. Карла чу как кръвта пулсира в ушите й. Затвори очи, беше бясна, виждаше само червено, защото светлината от нощната лампа биеше право в клепачите й. Фредерик и Ела.

Карла запрати дневниците на пода и хукна към банята.

— Спала си с мъжа ми, ти, долна курва такава?! — изръмжа тя и блъсна заключената врата. — Отвори веднага или ще разбия тая врата! Защо го направи? — сега вече ритна вратата. Боса. Не почувства нищо.

Отвътре не се чуваше нищо освен музиката, която вървеше по радиото.

— Кажи нещо най-накрая! Лайно такова! Като излезеш от тук, ще те унищожа — започна да блъска по вратата с юмруци.

След това чу плискане.

— Това нямаше нищо общо с теб… Моля те, успокой се!

Но Карла не се успокои. Тя блъскаше като луда по вратата и крещеше. Докато не се чу пукот и светлината в цялата къща угасна. Радиото бе спряло да свири. Мина известно време, докато Карла проумее какво се беше случило. Бяха се изключили бушоните. Не беше за първи път. Отиде до таблото и ги пусна отново. Този на банята почти веднага след това изпука и се изключи отново. Проклета, несанирана стара сграда, помисли си тя.

След това се върна пред вратата на банята и отново блъсна по нея.

— Отвори шибаната врата и излез! — кресна тя.

Но вече не се чуваше нищо. Дори радиото.

Чак към обяд тя започна истински да се притеснява за Ела. Извика домоуправителя, който отвори старата врата с шперц.

Откриха Ела мъртва във ваната. Радиото беше във водата върху корема й.

Карла падна на колене и се разрида.