Зое Бек
Старото дете (27)

26.

Събуди се от кошмар, погледна през прозореца, отново беше тъмно. Тези хапчета, трябваше да поиска да й дадат други. Така не ставаше. Изобщо. Не можеше да проспива дни наред и през половината от времето да не знае къде се намира.

Трябваше да се вкопчи в този момент. Момента, в който е будна. Стана от леглото си и първо отиде в банята, за да си вземе леден душ. След като се облече отново, отиде до вратата, защото вратата — това си го спомняше — трябваше да е отключена. Не беше. Фиона дръпна няколко пъти дръжката. Ритна вратата. Извика силно. Не получи отговор. Отиде до телефона. Мъртвило, никакъв сигнал. Успя да отвори прозореца, но отпред имаше решетки. Застана на пръсти и се опита да погледне през решетката, но не можа да види нищо, което да й помогне. Под прозореца имаше улична лампа, но тя не беше на улицата, а в някакъв вътрешен двор, където нямаше никой. Погледна другите прозорци, които светеха. Но не видя никой да стои или да наднича през прозореца си. Извика силно. Първо „Ехо!“, след това „Помощ!“. Не се случи нищо.

Наблизо започна да бие градски часовник — осем пъти. Бен! Дали се беше върнал? Дали беше довел жената, която вероятно й беше майка? Проклетият мобилен телефон! Къде ли се е запилял? Още веднъж извика за помощ. И отново. Плъзна се по вратата, седна на пода и обви коленете си с ръце. Зачака. Задряма.

Най-накрая чу някакъв шум отвън в коридора. Скочи на крака и заблъска по вратата.

— Чувате ли ме? Заключена съм! Отворете вратата! Искам да изляза! — удряше тя по дървото с юмруци.

Някой отвори вратата: доктор Лойд.

— Фиона — спокойно каза той. — Какво ви е? — той внимателно я прегърна през раменете и я отведе до креслото до прозореца. — Седнете. Разкажете ми.

— Вратата. Защо нареждате да ме заключват? — попита тя уморено.

— Никой не ви е заключвал. Вратата беше отключена — той отиде до вратата и завъртя дръжката, сякаш за да й докаже, че се отваря съвсем лесно — може би не сте опитали както трябва?

Стаята се залюшка. Фиона впи пръсти в облегалките на креслото и затвори очи.

— Няма ми телефона — каза тя. — А този телефон тук не работи. Защо го правите?

Той отиде до телефона, набра някакъв номер, допря слушалката до ухото си и я погледна с усмивка.

— А, госпожице Бат… Не, всичко е наред. Исках само да проверя дали телефонът работи… Да… Не, не, мистър Алън ме намери на мобилния. Много благодаря… Да. Чудесно.

Той затвори.

— Преди малко нямаше никакъв сигнал — измънка Фиона.

— Може би не сте натиснали правилното копче. А какъв, казвате, е проблемът с мобилния ви телефон?

Фиона преглътна.

— Не мога да го намеря — каза тя тихо.

Лойд поклати глава.

— Хм, ама че досада. Да потърсим още веднъж на спокойствие. Наистина ли погледнахте навсякъде?

— Няколко пъти, да.

Той потърка брадичката си.

— И в джоба на якето ви? Под леглото? Сега ще погледнем още веднъж, става ли? Или почакайте, имам по-добра идея. Просто аз ще набера вашия номер и ще видим дали ще звънне. Кажете ми телефона си?

Тя му каза номера на мобилния си телефон, той го набра от своя. След няколко секунди глухо се чу нейната мелодия. Беше под възглавницата. Хвана я срам.

— По дяволите, а пък аз вече си мислех… — тя дишаше тежко.

— Фиона, всичко наред ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Така не става. Тези хапчета не ми понасят. Най-добре ще ми бъде, ако не вземам съвсем никакви, това трябва да е възможно, нали? Просто искам да се отърва напълно от тях. Та аз спя непрекъснато, а ако се събудя, се чувствам напълно объркана. Не искам да бъде така.

Лойд се облегна на перваза на прозореца и скръсти ръце на гърдите си.

— Можем да предизвикаме абстинентни болки. Рискът е прекалено голям. Но можем да помислим за нещо друго.

Фиона усети как по челото й изби пот. Избърса я с трепереща ръка.

— Уф — несигурно се засмя тя. — Очевидно съм пренесла някой кошмар в реалността.

Едва го каза и се уплаши от собствените си думи. Дотам ли се беше стигнало, че не бе в състояние да различава съня от реалността? По дяволите, беше време за истински, пълен детокс.

Лекарят й се усмихна ободряващо.

— А как се чувствате иначе? Много ли мислите за майка си?

Тази мисъл я изтръгна от приятната омая, която почти я беше обзела отново. За майка си. Бен искаше да я доведе. Ако онази жена наистина бе нейна майка. Искаха да се срещнат. Но кога? И къде? Тя взе телефона си и провери съобщенията: нямаше нови от Бен.

— Трябва да се обадя на Бен — промърмори тя.

— Има време за това. Той със сигурност щеше да ви се обади, ако имаше нещо ново, не мислите ли?

Фиона държеше нерешително телефона в ръката си.

— Бих могла кратичко да го попитам как върви — предложи тя.

Лойд се откъсна от перваза и седна до нея на облегалката на креслото. Сложи ръка на рамото й, беше й приятно да усеща тази топлина. Създаваше й усещане, че не е сама. Тя отново затвори очи.

— Фиона, трябва ви малко търпение. И не бива много да се вкопчвате в идеята, че жената от снимката наистина е ваша майка. Вашият познат нямаше ли вече да се е обадил, ако беше така?

Фиона вдигна рамене.

— Именно затова искам да говоря с него.

Междувременно мозъкът й се бе нагласил на полусънно състояние и произвеждаше странни картини. Пред себе си виждаше Норт Бридж…

— Отпуснете се. Много ви се е натрупало през последните дни.

… „Скотсман“…

— Позволете да ви попитам, а какво точно очаквате да се случи, когато откриете истинските си родители? Интересът ви по-скоро от емоционално естество ли е или — само не ми се ядосвайте, просто се опитвам да получа най-обща представа — или очаквате някаква финансова изгода? Публичност?

… стълбището на „Скотсман“…

— Не ми се сърдете, че ви питам за това. Тук имам пациенти, изпаднали в отчаяние, защото състоянието им е паднало под един милион. Те могат да спят спокойно само когато то е над милион. Сблъсквал съм се с публични личности, които са получили срив, защото изведнъж са престанали да се появяват по първите страници на вестниците. Само искам да ви опозная малко по-добре, Фиона.

… Мораг със златистозеленото манто от брокат…

— Намирам ви за много интересна жена, Фиона. И мога да ви помогна. Трябва само да ми се доверите.

… Мораг върви по Норт Бридж…

— Знаете ли, и аз съм на вашето мнение. Тези нови хапчета не са правилното решение. Най-добре ще е да ви направя една инжекция, тя ще ви възстанови, а след това още утре ще започнем с програма за отказване. Съгласна ли сте?

… с нейното златистозелено манто от брокат…

— Съгласна — промърмори Фиона и повдигна клепачи, които сякаш тежаха сто килограма. — Каква инжекция?

Лойд вече държеше спринцовката в ръка и я показа.

— Само едно малко боцване, не се притеснявайте. Няма да усетите нищо.

Няма да усеща нищо. Упоена завинаги. Ама че перспектива. Фиона отново бе съвсем будна, погледна го и се усмихна.

— Със сигурност ли няма да усетя нищо? — попита тя.

— Със сигурност — той внимателно хвана ръката й.