Зое Бек
Старото дете (10)

9.

Сега, без всякакво предупреждение, тя постоянно повтаряше: „Остави ме сама“ и „Сега не искам да говоря за това“. Това беше нещо ново. В началото Мораг загуби ума и дума. След това започна да се ядосва. Не си го беше представяла така. Все пак от години се беше старала, така да се каже, да се слее с Фиона. Имаха общ приятелски кръг. Ходеха на едни и същи купони и се хранеха в едни и същи ресторанти. Достатъчно често имаха и едни и същи мъже, нищо че Фиона често нямаше никаква представа за това. А и защо трябваше да има?

В повечето случаи Мораг успяваше да свали онези, които Фиона беше зарязала. В повечето случаи, но невинаги. Този Ян от Берлин, например, той изобщо не клъвна на въдицата. Странен тип наистина. Когато го видя на откриването на изложбата на Астрид Рьокен, се бе притеснила, че той ще разкаже на Фиона нещо за нея. Но очевидно не го беше сторил. И това беше добре.

Но онова, което сега се случваше при закрити врати, доста я дразнеше. Опита се да подслушва, но Фиона и тази жена говореха много тихо. Освен това Фиона както винаги си бе пуснала музика, едната колона стоеше точно до вратата. Така че Мораг чуваше само гласа на Том Смит от Editors: „People are fragile things you should know by now… Be careful what you put them through…“^[1] Раними, но не достатъчно раними, при всички случаи не и Фиона. Фиона бе корава, сега Мораг знаеше това. В противен случай нямаше да оцелее след кървавата баня миналата седмица. Както и след някои други неща. Мораг беше донякъде впечатлена от това колко корава се оказа Фиона. То бе още нещо, което можеше да копира от нея.

Дали не трябваше да предизвика спиране на тока? Късо съединение? Тогава музиката щеше да спре за известно време и тя щеше да може да подслушва. Вече бе започнала да бърника тестера в кухнята, когато двете излязоха от стаята на Фиона. Високата кльощава жена беше прегърнала Фиона през рамото, а Фиона, облечена като прилежна ученичка, която през уикенда посещава баба си — тя дори не погледна Мораг.

— Ще излезем за малко — каза тя едва чуто.

И те изчезнаха. Жената дори не й каза „добър ден“, не се и представи. Само изгледа Мораг и й кимна. Какви бяха тези нови номера? Нали Мораг от време на време си приказваше и с бащата на Фиона, когато идваше на гости? Блъскаше си главата коя ли можеше да бъде тази жена.

От стаята си видя как двете отидоха по Форт Стрийт до Броутън Стрийт. Мораг изтича до антрето и сложи новата верижка на външната врата. Искаше да претърси на спокойствие стаята на Фиона. А пък ако се върнеха, щеше да каже, че я е било страх да бъде сама вкъщи след всичко, което се случи с Фиона.

На пръв поглед в стаята нямаше нищо необичайно. Жената носеше голяма дамска чанта, беше си я взела. Жалко. Мораг обичаше да рови в дамски чанти. След това човек знаеше всичко за въпросната жена.

Вчера Фиона пак беше имала посещение, без да сподели за това с Мораг. Забеляза го само защото в стаята й миришеше по различен начин, едва доловимо, но различно, както и днес. А и защото вчера Фиона беше облечена необичайно нормално. Значи е била същата жена, помисли си Мораг. Вчера се бяха скарали, заради това Мораг се бе обидила и омела за няколко часа. Дали Фиона го бе планирала предварително? Дали я беше ядосала нарочно, за да остане сама?

Тя вече се готвеше да излезе от стаята, когато забеляза, че под възглавницата на Фиона имаше нещо. Внимателно повдигна възглавницата и откри черен фотоалбум. Кой в днешно време използва фотоалбуми? На външен вид изглеждаше почти нов. Но снимките бяха семейни, черно-бели, от петдесетте и шестдесетте. На всяка някой беше надписал точната дата. Родители с трите си деца. Две момичета, едно момче. Под снимките нямаше имената на родителите, само на децата, в началото почеркът беше съвсем детски, с годините ставаше все по-оформен. Децата се казваха Виктория, Патриша, Филип. Виктория изглежда бе по-голямата от двете момичета. Фигурата й вече бе започнала да става по-женствена, докато малката сестра очевидно бе продължила да расте на височина, бе надраснала голямата, но още нямаше оформени гърди и ханш. Като жената, която беше тук. Изглеждаше по същия начин, но млада. А майката на Фиона не се ли казваше Виктория? Никога не беше чувала за леля на име Патриша. За чичо Филип — също. Макар че за последния беше разбираемо. На кого би му доставило удоволствие да разказва за недъгавия си чичо. Синдром на Даун, за такива хора обикновено гледаха да не споменават, сякаш ги няма. Но защо нито дума за лелята? Дори сега, когато беше дошла на гости? Фиона започваше да има тайни. Или не: тя винаги е имала тайни, а Мораг не беше забелязала.

А тя си беше мислила, че знае всичко за Фиона.

Върна албума обратно на мястото му, както го бе намерила. Ядосана и разочарована, тя отиде в стаята си, падна на леглото и се опита да заплаче. Очите й пареха, но сълзи не потичаха. Остана да лежи, докато заспа и се събуди едва когато Фиона и жената се върнаха. Фиона тропаше по вратата като луда, защото Мораг я беше блокирала с верижката. Бързо скочи от леглото, придаде на физиономията си израза на най-добра приятелка и хукна към антрето, за да отвори.

— Здравейте, извинете, аз бях… — но не успя да довърши.

Фиона хукна покрай нея към стаята си. Високата жена я последва. Тя отново кимна на Мораг, този път дори продума. Каза:

— Извинете ни, моля.

Какво си въобразяваше? Тя беше гостенка тук, но се държеше така, сякаш всъщност Мораг бе натрапницата. Мораг пламна от яд. Но външно остана спокойна и каза:

— Ама разбира се. Ако мога да направя нещо за вас… Да ви взема палтото, да го закача? Цялото е мокро от дъжда.

Жената благодари, свали палтото и го подаде на Мораг, която много грижливо го закачи на една закачалка. След това се направи, че отива в кухнята, а всъщност само изчака, докато вратата на стаята на Фиона се затвори, за да пребърка джобовете. След няколко отработени движения намери нещо — набързо надраскана бележка: „Да попитам Фиона дали иска да й запиша час.“ Отдолу — телефонен номер в Единбург. Тя бързо напъха бележката в джоба на панталона си и се промъкна обратно в кухнята, където започна да трака шумно със съдовете и да прави чай. Изчезването на бележката едва ли щеше да предизвика кой знае какви притеснения. Жената щеше да си помисли, че някак е изпаднала от джоба на палтото. Мораг само се надяваше, че този час още не е записан. Защото не Фиона, а тя щеше да се обади и да иде там, независимо за какъв час ставаше дума. В крайна сметка животът на Фиона бе нейният живот.

Писмо до Ела Мартинек от 16.04.1980 г., предадено лично по Сали Макинтош.

Скъпа Ела,

Съставих списък на хората, които са виждали Фелицитас след раждането:

•Доротее Швендингер — моята акушерка, Целендорф;

•Доктор Герхард — гинеколог, Шлахтензее;

•Хилде Грабовски — моята чистачка до август 1978 г., Ланквиц;

•Катарина Хелер — запознах се с нея при гинеколога, бяхме бременни по едно и също време, вероятно Шлахтензее;

•Тори Чандлър-Литън — военна лекарка, запознах се с нея на мероприятие на Британския съвет, вероятно се е върнала в Лондон;

•Лидия Келър — съпруга на служител на посолството на САЩ, беше бременна заедно с мен, „Им Дол“, Далем.

Попитах някои от тях дали могат да ми помогнат още преди години, но никой не можеше да потвърди, че Флис не е Фелицитас. Още утре ще напиша писма на всички. Писмата ще дам на теб, когато се видим отново. Би ли ми помогнала, като потърсиш адресите на тези хора.

Тори Чандлър-Литън вече не може да бъде открита на телефона, който ми беше дала, но в британското посолство сигурно знаят как може да бъде намерена. Лидия Келър — между нас казано — е една коза, която се мисли за кой знае какво. Още тогава от вълнение изобщо не се бях сетила за нея, сигурно защото никога не съм я харесвала. Но тя живее съвсем близо до нас и често ни е срещала, докато се разхождахме с Фелицитас. След като толкова пъти си напъха носа в бебешката количка, за да провери дали Фелицитас е по-добре облечена от собствената й дъщеря, вярвам да си спомни за нея… надявам се.

Благодаря ти.

Със сърдечни прегръдки: твоя Карла