Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (9)

9.
Камъкът

Толкова много сили действаха против кралица Глин, че можеше да е като скала в Божия океан, подривана от неумолимия напор на вълните. Вместо това, както показва историята, тя се преобрази.

Карн Хопли, „Кралица Глин: Един портрет“

— По-бързо, милейди! — изръмжа Венер.

Келси заситни назад, като се мъчеше да си спомни стъпките, които й беше показал.

— Дръжте меча високо!

Келси надигна меча и усети как рамото й се възпротиви. Стоманата беше невероятно тежка.

— Трябва да се движите по-бързо — каза Венер. — Краката ви трябва да са по-бързи от тези на противника ви. Дори един тромав войник с меч може да ви победи в момента.

Келси кимна и се изчерви. Да си бърз с нож бе много по-различно от това да си бърз с меча. Тялото й сякаш й пречеше, да не говорим за самия меч. Когато се завъртеше, откриваше, че собствените й ръце и крака пречат на движението й. Венер отказваше да я остави да се упражнява с друг, освен с него, докато не започне да се движи по-бързо, и тя знаеше, че е прав.

— Пак.

Келси се приготви и изруга наум. Дори не бяха стигнали до онова, което уж трябваше да се прави с меча. Работата й в момента бе само да го държи вдигнат пред себе си. С раната в рамото, слабите мускули и тежката броня на Пен държането на оръжието само по себе си бе трудна задача, а да помни в същото време сложната плетеница от стъпки беше почти невъзможно. Но Венер беше настойчив учител и държеше на пълния си час. А оставаха още цели петнайсет минути. Тя надигна отново меча и по страните й потекоха вадички пот.

— Танц, милейди, танц!

Тя отстъпи назад, след това настъпи, за да посрещне въображаемия противник. Този път не залитна, което си беше подобрение, но от въздишката на Венер разбра, че движенията й си остават все така бавни. Обърна се към него задъхана и вдигна безпомощно меча.

— Добре, какво още трябва да направя?

Венер се размърда неловко.

— Какво? — повтори тя.

— Ами… Никога няма да сте пъргава като танцьорка, но ще се движите по-бързо, ако малко поотслабнете.

Келси се изчерви и извърна очи. Знаеше, че е по-пълна, отколкото трябва, но имаше голяма разлика между това да го знаеш и да го чуеш изречено на глас. Венер беше достатъчно възрастен, за да й е баща, но не й харесваше да слуша критики от него. Знаеше, че ако Боздугана беше сега в помещението, нямаше да му позволи да се държи така. Но знаеше също и че окуражава чуждото нахалство с непринуденото си поведение, с това, че отказва да накаже когото и да било за непочтителна реч.

— Ще поговоря с Мила за това — отвърна тя след дълга пауза. — Сигурно би могла да промени диетата ми.

— Не исках да бъда непочтителен, милейди.

Келси му даде знак да замълчи — бе доловила тихи стъпки отвън.

— Лазаръс, ти ли си?

Боздугана влезе с формално почукване на рамката на вратата.

— Ваше Величество.

— Уроците ми ли шпионираш?

— Не, милейди. Работата ми е да съм до вас.

— Така казват всички шпиони. — Келси взе една кърпа от пейката и избърса потта от лицето си. — Венер, приключихме, нали?

— Имаме още десет минути, милейди.

— Приключихме.

Венер прибра меча си в ножницата с кисела физиономия.

— Имаш само още три дни да ме изтезаваш, Венер.

— Изтезавам ви за ваше добро, милейди.

— Кажи на Фел, че ще очаквам доклад утре по снаряжението ми.

Венер кимна смутено.

— Извинявам се за забавянето, милейди.

— Можеш също да му кажеш, че ако до утре няма видим напредък, може да остана само с един оръжейник. На човек, който не може да осигури броня за две седмици, едва ли може да се разчита за каквото и да било друго.

— Един човек не би могъл ефикасно да покрие всичко, милейди.

— Тогава го накарай да разбере, и то бързо. Забавянията му ми омръзнаха.

Венер излезе. С помощта на Боздугана Келси започна да сваля нагръдника на Пен от запотеното си тяло и дъхът й излезе на съсък, щом се разхлаби. Гърдите я боляха, докато го носеше, но още повече я заболяха, след като го махна.

— Той е прав, Ваше Величество — каза Боздугана и остави нагръдника на пейката. — Трябват ви двама оръжейници. Винаги е било така. Един за тренировки, един за доставки.

— Е, от моите никой няма да е толкова бавен. — Келси се засуети с каишките, придържащи бронята на прасеца й. Явно бяха направени за мъже, с къси нокти. Докато дърпаше тънката кожа, усети как нокътят на показалеца й се огъна, и изръмжа тихо.

— Регентът напусна Цитаделата тази сутрин — каза Боздугана.

— Нима? Преди крайния срок?

— Вероятно е решил да избегне прогонването.

— Къде ще отиде?

— В Мортмийн навярно. Макар че едва ли ще получи радушното посрещане, което очаква. — Боздугана огледа бронята на Пен. — Но кой го интересува всъщност?

— Дошъл си, за да говориш с мен за нещо друго, Лазаръс. Да го чуем.

По лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Трябва да сменя охраната ви, милейди.

— Как? И защо?

— В сегашното ни положение не мога да се грижа за всичко и да бъда щит на Ваше Величество в същото време. Трябва ви истински телохранител, защитник, който винаги да е до вас.

— Защо този въпрос се поставя точно сега?

— Няма причина.

— Лазаръс.

Боздугана въздъхна. Лицето му се стегна.

— Милейди, много пъти прехвърлях в ума си случилото се по време на коронацията ви. Обсъждал съм го с други. Бяха поставени да ви пазят от всеки ъгъл.

— Някой извика. Чух го точно преди ножът да удари.

— За да предизвика разсейване, милейди. Но всички ние сме добре обучени точно за това. Гвардеец на кралицата може да извърне глава, но няма да мръдне.

— Някой в тълпата тогава? Арлън Торни?

— Възможно е, но не мисля. Бяхте защитена от пряко нападение. Ножът може да е дошъл от галерията над нас, но…

— Какво?

Боздугана поклати глава.

— Нищо, Ваше Величество. Все още не съм сигурен, това е проблемът. Трябва ви сигурна охрана, някой, чиято лоялност е извън всякакво съмнение. Тогава ще мога да съм свободен да разследвам този въпрос и да направя и други неща.

— Какви неща?

— Неща, за които Ваше Величество няма нужда да знае.

Келси го изгледа рязко.

— Какво означава това?

— Не е нужно да знаете всяка подробност за това как пазим живота ви.

— Не искам да си имам свой Дюкарти.

Боздугана се изненада и Келси изпита малък триумф. Рядко успяваше да го изненада с каквото и да било.

— Кой ви каза за Дюкарти?

— Карлин ми каза, че бил шеф на полицията на Морт, но всъщност имал височайше позволение да изтезава и убива. Според Карлин всичко, което прави един шеф на полиция, се отразява на владетеля, комуто служи.

— Официалната титла на Дюкарти беше шеф на вътрешната сигурност, милейди. Изключително много уважавам лейди Глин, но това твърдение звучи наистина наивно в днешно време.

— Лейди Глин? — Келси изведнъж забрави за Дюкарти. — Карлин е благородничка?

— Да, милейди.

— Ти откъде я познаваш?

Боздугана повдигна вежди изненадано.

— Изобщо ли не ви е казвала, милейди? Тя беше гувернантка на майка ви. Всички я познавахме, може би по-добре, отколкото би ни се искало.

Гувернантка!? Келси си го представи за миг: Карлин тук, в покоите на кралицата, наставлява детето Елиса. Оказа се изумително лесно.

— Как една благородничка става гувернантка?

— Лейди Глин беше една от най-близките приятелки на баба ви, милейди. Предполагам, че е било израз на благоразположение. Кралица Арла смяташе лейди Глин за необикновено умна, а тя наистина имаше много книги.

— Но защо майка ми ме е дала на Карлин? Приятелки ли бяха?

Челюстта на Боздугана се стегна в онова упорито изражение, което Келси вече познаваше добре.

— Говорехме за телохранител за вас, милейди.

Келси го изгледа намръщено, след което се зае отново със свалянето на бронята си. Прехвърли наум списъка на гвардейците си.

— Пен. Може ли да взема Пен?

— Господи, какво облекчение. Пен иска работата толкова отчаяно, че не знам какво щях да правя с него иначе.

— Той ли е най-добрият ти избор?

— Да. Ако не можете да разполагате с мен, трябва ви мечът на Пен. — Вдигна нагръдника и го понесе към вратата, но после спря. — Свещеникът, който извърши коронацията ви, отец Тайлър. Помоли за лична аудиенция с вас.

— Защо?

— Предполагам, че Арватът иска да ви държи под око. Светият отец е хитър старец.

Келси помисли за библията в ръката на свещеника, невероятно стара.

— Покани го в неделя. Това би трябвало да се хареса на Църквата. И се отнесете най-любезно с него. Не го плашете.

— Защо?

— Мисля, че Църквата трябва да има книги.

— Тъй че?

— Тъй че ги искам.

— Знаете ли, Ваше Величество, долу в Търбуха има места, които задоволяват всякакви вкусове.

— Не знам какво означава това.

— Означава, че един фетиш е фетиш.

— Ти наистина ли не виждаш никаква ценност в книгите?

— Никаква.

— Значи сме различни. Искам всички книги, които можем да намерим, и този свещеник би могъл да се окаже полезен.

Боздугана я изгледа раздразнено, но вдигна бронята й и я понесе към вратата. Келси седна на пейката изтощена. Спомни си думите на Венер и отново се изчерви. Наистина бе натежала твърде много. И преди беше пълна, но напоследък твърде дълго се бе задържала на закрито, а и с раните й, каквато и физическа форма да беше имала, се бе изпарила. На никоя кралица в книгите не се беше налагало да се справя с такъв проблем. Щеше да поговори с Мила, но утре, когато нямаше да е толкова изпотена и съсипана от умора. А и след тежките упражнения с Венер имаше нужда от хубаво ядене.

Кимна на Кай, който стоеше на пост на вратата към една от стаите по коридора. Тази стая беше проблем на сигурността, защото даваше достъп до широк балкон с величествен панорамен изглед към града и равнината Алмонт отвъд него. Келси обичаше да излиза там, когато й домъчнееше за открито, но изобщо не беше като гората и понякога тя изпитваше див копнеж да тича дълго, под дървета и небе.

„Ето как научават жените да си стоят вкъщи — помисли тя и думите отекнаха в ума й като траурна песен. — Ето как научават жените да бездействат.“

Продължи уморено по коридора и в залата за аудиенции, където дежурните гвардейци стояха мирно в почтително безмълвие. Днес бяха Пен, Киб, Мурн и един нов мъж, когото Келси не бе виждала досега. От подслушани разговори бе разбрала, че набират нови. Тези мъже се подлагаха на наистина жесток разпит от Боздугана щом пожелаеха да постъпят, но след като минеха, полагаха клетвата и ставаха гвардейци на кралицата за цял живот. Дразнещата практика да отказват да я погледнат в очите продължаваше, но днес Келси беше благодарна за това. Знаеше, че изглежда ужасно, а и бе твърде уморена, за да поддържа каквото и да било подобие на разговор. Единственото, от което се нуждаеше, беше гореща баня.

Андали стоеше на обичайното си място до вратата към спалнята й, с чиста кърпа в ръце. Келси беше дала ясно да се разбере, че не иска чужда помощ за къпането си (умът й се объркваше при мисълта що за жена би го искала), но въпреки това Андали като че ли винаги знаеше кога да приготви нещата. Келси взе кърпата, но не влезе в стаята си, а спря. Нещо в лицето на Андали бе различно. Нямаше го обичайното безизразно спокойствие, а ръцете й като че ли леко трепереха.

— Какво има, Андали?

Андали отвори уста и я затвори.

— Нищо, милейди.

— Кажи ми.

Андали поклати глава. Келси се вгледа в нея по-внимателно и видя, че е пребледняла.

— Нещо не е наред. Кажи ми какво.

— Да, милейди. Но не знам какво е.

Келси я изгледа объркано, но Андали не каза нищо повече, тъй че тя се предаде. Влезе в стаята си и въздъхна облекчено. Банята й беше готова. От ваната се вдигаше гореща пара и замъгляваше огледалото. Келси се съблече и се потопи в горещата вода. Отпусна глава на ръба на ваната с доволна въздишка и затвори очи. Не искаше да мисли за нищо, но неспокойният й ум се върна на Андали, Андали, която знаеше всичко, без да й се казва. Щом Андали беше притеснена, значи и тя трябваше да се притесни.

Арлис и Боздугана бяха ефикасен механизъм. Вече бяха успели да подкупят някого в Службата по преброяването и в Крилото на кралицата бе започнала да капе информация. Дори тези капки обаче бяха плашещи: средното тиърско семейство имаше седем деца. Божията църква порицаваше противозачатъчните и регентът беше подкрепял този възглед, независимо че самият той тайно ги използваше. Доказаните обвинения за аборт носеха смъртна присъда и за майката, и за хирурга. Богатите, както винаги, можеха да се откупят и да заобиколят тези правила, но бедните бяха в безизходица и това усложняваше един стар проблем: просто имаше твърде много бедни деца. Когато сегашното поколение израснеше до полова зрялост, това щеше да натежи на ресурсите на кралството още повече.

Стига да доживееха до пълнолетие. Липсата на лекари беше проблем без ясно решение. Америка отпреди Прехода беше достигнала до удивителни медицински висини, каквито светът едва ли щеше да види отново, не и след бедствието на Белия кораб. Сега бедните на Тиър редовно умираха от нескопосани апендектомии, извършвани вкъщи.

Но филтрирането на вода, дори на най-дребните нечистотии, постепенно се усъвършенстваше. Земеделските традиции оставаха силни. Келси предполагаше, че това ще се развие и ще помогне.

Миеше ръцете си, загледана в тавана. Андали й беше намерила хубав сапун, с лек аромат на ванилия, вместо тежките цветни ухания, които уж трябваше да са предпочитани от богатите. Андали поне имаше късмета, че може да слиза до пазара всеки ден, въпреки че винаги ходеше с охрана от петима. Келси не беше забравила якия мъж на Андали и не можеше да е сигурна, че няма да я спипа и да я отвлече. Това щеше да е катастрофа. Вече не можеше да отрече, че Андали струва теглото си в злато, защото трябваше само да помисли за нещо, което иска, и Андали тутакси щеше да й го подаде. Според Пен способността й да предвижда беше белег за ясновидство и Келси беше почти сигурна, че е прав.

Сапфирът беше започнал да пари на гърдите й. Тя го вдигна — от камъка закапа вода — и видя, че отново блести. Скъпоценният камък беше магически, добре, но за какво точно служеше магията му? Келси се намръщи, пусна го отново на гърдите си, натопи се в ухаещата на ванилия вода, а умът й се понесе напред, към още по-големите проблеми.

След медицината, образованието беше друг проблем. Повече от две десетилетия бяха минали, откакто децата в Тиърлинг бяха спрели да ходят на училище задължително. Държавата изобщо не се интересуваше от образованието — интересуваше я само Преброяването. А кой бе премахнал задължителното училище? Кралица Елиса, разбира се. Дори Боздугана изглеждаше засрамен, когато призна този факт. Беше чудесна система за нарастване на производителността: децата да си стоят вкъщи и да се учат да работят на нивите за благородниците. Всеки ден Келси като че ли научаваше нещо ново за управлението на майка си и всяко разкритие беше по-лошо от предишното.

Топлината на сапфира изведнъж се усили и той опари гърдите й. Тя потръпна и рязко отвори очи.

Над нея стоеше мъж, само на една крачка.

Беше целият в черно и с маска. Носеше кожени ръкавици и държеше дълъг нож. Може би беше каден, може би не, но едно беше сигурно — беше убиец.

Опря ножа в гърлото й.

— Нито звук или умираш.

Келси се огледа, но помощ нямаше. Вратата, която никога не заключваше, сега беше заключена. Ако изпищеше, щяха да дойдат, но не навреме.

— Излез от ваната.

Келси се надигна и плисна вода на пода. Убиецът отстъпи назад, за да може да излезе, но ножът така и не се отдели от гърлото й. Тя застана трепереща до ваната, водата закапа по студения каменен под. Изчерви се от голотата си, но бързо се овладя. В главата й проговори глас. Не знаеше дали е на Барти, или на Боздугана.

„Мисли!“

Убиецът опря върха на ножа над лявата й гърда.

— Пресегни се с дясната си ръка, свали огърлицата и ми я подай. Бавно. — Платнената маска приглушаваше гласа му, но Келси си помисли, че трябва да е доста млад. Този път потрепери още по-силно и върхът на ножа я убоде силно.

Келси го зяпна объркано, въпреки че не можеше да види нищо, освен две скрити в сянка очи зад черната маска. Защо просто не я убиеше и сам да си вземе огърлицата? Тъй или иначе смяташе да я убие, нямаше съмнение в това.

„Не може сам да свали огърлицата. Или поне си мисли, че не може.“

— Не мога с една ръка — каза Келси предпазливо. — Има клипс.

Три силни почуквания отекнаха от вратата и я накараха да подскочи. Дори убиецът се сепна. Ножът се заби по-дълбоко и тя изсъска от болка. Усети вадичката кръв, която бавно потече към зърното й.

— Отговори много внимателно — прошепна той. Очите му бяха две студени точици.

— Да?

— Милейди? — Беше Андали. — Добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна Келси спокойно и се вцепени, докато ножът се забиваше. — Ще те повикам като стане време да ми измиеш косата.

Очите на убиеца блеснаха зад маската и тя се постара да запази лицето си безизразно. Мълчанието зад вратата сякаш се проточи вечно.

— Да, милейди — отвърна Андали. След което настъпи тишина.

Убиецът се заслуша може би около минута, но отвън не последва никакъв звук. Най-сетне се отпусна и натискът на ножа спря.

— Огърлицата. Свали я с две ръце, но бавно. И ми я подай.

Келси се пресегна, толкова бавно, че имаше чувството, че е въвлечена в някакво представление. Напипа клипса на огърлицата и се престори, че се мъчи да го откопчае — знаеше, че щом я свали, ще умре. Погледна покрай мъжа и видя, че една от плочите е вдигната и изместена — тъмен квадрат нарушаваше гладката шарка на пода. Време. Трябваше й време.

— Моля те, не ме убивай.

— Огърлицата. Веднага.

— Защо? — С крайчеца на окото си зърна движение на вратата, ключалката, но задържа погледа си върху маската му. — Защо не можеш просто да я вземеш?

— Не знам. Но получавам по-малко пари за огърлицата ти, отколкото за да ти прережа гърлото, тъй че млъкни. Свали я.

Ключалката изщрака.

При звука убиецът се извъртя като котка. Озова се зад Келси, обгърна кръста й с ръка и ножът му се опря в гърлото й толкова бързо, че тя изобщо не можа да реагира. Вратата се отвори.

Боздугана бавно пристъпи в стаята. Келси зърна зад него десетина гвардейци, надничаха вътре, после убиецът натисна ножа в гърлото й и гледката й се замъгли.

— Спри или тя ще умре.

Боздугана спря. Очите му бяха присвити, лицето — безизразно.

— Затвори и заключи — нареди убиецът.

Боздугана се пресегна назад, без да откъсва поглед от убиеца, затвори бавно вратата и остави другите гвардейци отвън. Дръпна резето.

— Може да ми скочиш, гвардеецо — продължи убиецът с тих, почти небрежен глас, — но тогава тя ще умре. Значи оставаш където си, отговаряш на въпросите ми и удължаваш живота й. Разбрано?

Боздугана кимна. Дори не погледна Келси, която стискаше зъби. Убиецът направи стъпка назад и я издърпа със себе си. Ножът бе все така опрян в гърлото й.

— Къде е другата огърлица?

— Само Карол знаеше — отвърна Боздугана.

— Лъжеш. — Нова стъпка назад. — И двете огърлици са били на нея. Знаем това.

— Значи знаете повече от мен. — Боздугана разпери ръце. — Когато я взех, имаше само една.

— Къде е короната?

— Същият отговор. Само Карол знаеше.

Нова стъпка назад.

„Дупката в пода“, помисли Келси. Смяташе ли да я вмъкне вътре? Разбира се, че не. Не можеха да се проврат и двамата. Смяташе да й пререже гърлото и да избяга. Боздугана явно беше стигнал до същото заключение, защото очите му пробягваха между убиеца и дупката в пода все по-бързо.

— Не можеш да се надяваш да избягаш.

— Защо?

— Знам всички тайни проходи през това крило.

— Явно не ги знаеш.

Отвъд стената Келси чу глухия тътен на много гласове, звъна на оръжия. Но все едно бяха на цял свят разстояние. Тук, вътре, беше само хладният съсък на дъха на мъжа в ухото й, спокоен, без намек дори за притеснение.

— Това е последната ти възможност да свалиш огърлицата — каза той, натисна ножа в гърлото й и я принуди да отстъпи назад с него. — Може да те оставя да живееш.

— Писна ми — изръмжа Келси. Но под гнева усети дълбоката тръпка на отчаяние: наистина ли бе преминала през всичко само за да я хванат така, гола и беззащитна? Така ли щеше да каже историята, че е умряла?

Убиецът дръпна сапфира, но верижката отказа да поддаде. Той дръпна по-силно и тя се вряза във врата й. Келси се вцепени и яростта избликна сякаш отникъде. Беше дар. Страхът й бързо и безмълвно се стопи. Вече можеше да усети сапфира, потръпващия натиск, който пареше като пулс в ума й. С всяко дръпване на верижката ставаше все по-ядосана. Сапфирът не искаше да го махнат.

„Защо не?“ — запита се тя. И макар да не беше очаквала отговор, той дойде веднага, закипял от някакво тъмно място в ума й.

„Защото имам да ти покажа още много, дете.“

Гласът беше чужд и невероятно далечен. Идваше сякаш от някое място отвъд всякакви разстояния. Келси примига изненадано. Верижката не се късаше и убиецът дръпна пак. Вниманието му вече беше раздвоено и Боздугана го знаеше. Безизразният му поглед се местеше бързо между нея, убиеца и дупката в пода. Коремът на Келси беше оцапан с кръв и хватката на убиеца като че ли не беше толкова стегната. Но ножът беше все така на гърлото й, а Боздугана все още беше на десет стъпки от нея. Не смееше да се опита да се освободи.

Убиецът дръпна сапфира яростно, толкова силно, че клипсът одра тила й. И тогава нещо вътре в нея изригна: топлина се надигна в гърдите й, взрив от сила, който я тласна назад. Боздугана извади меча си със сухо изстъргване, но изглеждаше на мили далече, изобщо не беше част от всичко това. Убиецът изпъшка и ръката около нея се разхлаби; миг след това тя чу как тялото му рухна на пода.

— Милейди!

Боздугана я сграбчи и я задържа да не падне. Тя отвори очи и видя лицето му почти опряно в нейното.

— Добре съм, Лазаръс. Само няколко боцвания.

Убиецът лежеше неподвижно на пода. Боздугана я пусна и се наведе над него, предпазливо, за да не се окаже някоя хитрина. Когато издърпа ножа от пръстите му, те дори не потръпнаха. Келси не можа да види рана, но знаеше, че е мъртъв. Беше го убила… камъкът го беше убил. Или бяха двамата?

— Какво стана?

— Синя светлина, милейди, от камъка. Изобщо нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си.

Келси изведнъж осъзна, че е съвсем гола, и Боздугана, изглежда, също го осъзна, защото й метна голямата бяла кърпа, окачена до ваната. Тя се загърна с нея, без да обръща внимание на кръвта по тялото си, и огледа сапфира. Горещината, която беше лумнала така внезапно, вече я нямаше и сега камъчето просто си висеше на гърдите й — искрящо тъмносиньо камъче.

„Доволно от себе си“, помисли Келси.

Боздугана отново се беше навел над убиеца. Изглежда, не изпитваше никакво отвращение от трупа, ръцете му опипваха тялото, търсеха пулс.

— Мъртъв е, милейди. Никаква рана няма.

Заопипва шията на мъжа, дръпна черната маска и се видя лицето на млад тъмнокос мъж с благороден профил и пълни устни. Боздугана промърмори нещо, обърна тялото, извади ножа си, сряза облеклото и раздра плата. Показа се белег, жигосан на лявата ключица: хрътка в бяг. Келси потръпна, щом осъзна, че белегът е на същото място като раната й.

— Каден — промърмори Боздугана.

Врявата навън се беше усилила и двамата като че ли го забелязаха едновременно. Боздугана се надигна, отиде до вратата и почука леко.

— Боздугана съм. Внимавайте с оръжията.

Отвори бавно вратата и махна на Елстън да влезе. Последваха го още гвардейци, с извадени мечове: зяпнаха първо Келси, а след това — мъжа на пода. Корин притича с чантата си, но Боздугана вдигна ръка и го спря.

— Кралицата е само одраскана.

Келси изкриви лице. Наистина беше само одраскана, но раните й отново започваха да болят лошо, след като възбудата напускаше тялото й. Убоденото над гърдата я болеше. Тя опипа гърлото си и ръката й се зацапа с червено. Примирена, загледа как Корин вади ивица плат и я мокри с дезинфектант. Съжали, че няма да я остави първо да се облече. Не искаше всичките тези мъже да гледат голите й ръце и крака. След това се почувства още по-зле. Суетност. Черта на майка й, а тя не искаше да има нищо от майка си. В един безумен миг помисли просто да пусне кърпата, просто за да го подчертае. Но нямаше чак толкова смелост.

Боздугана гледаше в дупката в пода. Келси не можеше да види лицето му, но напрегнатите му рамене казваха всичко. Преди да е успяла да каже и дума, той извади меча си и скочи в дупката. Никой като че ли не намери това за странно. Няколко гвардейци се събраха около трупа на убиеца и го заоглеждаха като лекари, готвещи се да дадат диагноза.

— Изменници до един — каза Гален и мъжете около него закимаха.

— Регентът ли? — попита Кай.

— Абсурд. Това е Торни.

— Никога няма да го докажем — каза Мурн и поклати глава.

— Кой е този? — попита Келси, стегнала кърпата плътно около себе си. Корин притисна плата до шията й и тя изпъшка и прехапа устна. Какъвто и да беше този дезинфектант, щипеше адски.

— Лорд от дома Греъм, милейди — отвърна й един от новите гвардейци. — Мислехме, че са верни на майка ви.

Келси не го познаваше, но гласът му й беше познат. След миг изумена осъзна, че е Дайър. Беше обръснал рижата си брада.

— Дайър, ама ти си бил хубавец!

Дайър се изчерви. Пен се изсумтя насмешливо, а Киб потупа Дайър по гърба.

— Казах му, милейди… е, сега вече всички можем да го видим как се изчервява.

— Къде беше, Дайър?

Някой блъсна вратата така, че тя се удари в стената. Всички се обърнаха натам. Беше Боздугана. Лицето му беше виненочервено, а тъмните му очи горяха толкова свирепо, че Келси почти очакваше да замятат искри. Гласът му беше като рев на разгневен бог.

— Пен!

Пен скочи напред.

— Сър.

— От този момент си охрана на кралицата. Няма да я оставяш нито за миг, ясно? Нито за миг, никога.

— Лазаръс — прекъсна го Келси, колкото можеше по-деликатно, — това не е по твоя вина.

Боздугана стисна зъби и очите му се присвиха. Келси изведнъж се уплаши, че може да я удари.

— Нито за миг, сър — отвърна Пен и застана пред Келси, явно за да я заслони от останалите гвардейци.

Боздугана се обърна към всички в стаята и посочи дупката на пода.

— Това е тунел, момчета. Знаех за него, но не се притесних. И знаете ли защо? Защото минава под три стаи и излиза в една от празните по коридора.

Гвардейците се спогледаха стъписани. Елстън неволно отстъпи назад. Мурн беше пребледнял като платно.

— Някой да не разбира какво означава това?

Всички стояха застинали все едно очакваха да удари гръм.

— Означава — изрева Боздугана, — че сред нас има изменник!

Вдигна стола до тоалетната маса, запокити го в отсрещната стена и той се пръсна на парчета.

— Някой е пуснал този боклук да влезе през дупката! Някой, който или пази тунелите, или знае чуканията. Един от вас е изменник и когато го открия…

— Сър — прекъсна го кротко Гален, вдигнал ръце в умолителен жест.

— Какво?

— Трябва повече от един предател, за да се вкара тука убиец. Сто на сто участва и пазач на Портата.

Гвардейците закимаха и замърмориха одобрително.

— Не ми пука за пазачите на Портата — изсъска Боздугана. — Те са некадърници. Точно затова пазят Портата.

Така се беше намръщил, че Келси си помисли за буреносни облаци. Облаци, които или ще отминат, или от тях ще затрещят гръмотевици. Потръпна, но една малка егоистична частица от нея се зачуди дали тази сцена няма най-после да свърши, за да може да си облече нещо.

— Това, за което ми пука — продължи Боздугана с глас, изпълнен с едва сдържана ярост, — е, че някой тук е нарушил клетвата си. Уверявам ви, че това е същият някой, който успя да забие нож в кралицата по време на коронацията й. И аз ще го открия. Глупак е, ако си мисли, че няма.

Изсумтя сърдито и млъкна. Келси огледа останалите от гвардията си, мъжете, които бяха около нея по време на коронацията й. Елстън, Киб, Пен, Корин, Мурн, Дайър, Кай, Гален, Велмер… всички те бяха достатъчно близо тогава, за да хвърлят ножа, и само Пен явно беше извън подозрение. Боздугана също ги оглеждаше и очите му бяха ледени. Искаше й се да каже нещо, но мълчанието им й подсказа, че каквото и да каже, няма да е от голяма полза. Трудно й беше да си представи, че някой от тези мъже е нарушил клетвата си. Беше си мислила, че постига напредък с тях, но за пореден път се бе оказала наивна.

След малко Боздугана като че ли се поукроти и посочи трупа на пода.

— Разкарайте тоя боклук!

Най-близките до трупа се наведоха над него.

— Трябва да го увием в нещо — каза Киб. — Няма нужда децата да виждат кръвта.

— Няма никаква кръв — обади се Елстън.

— Счупен врат?

— Не.

— Тогава как е умрял? — попита Мурн и сините му очи се впиха в Келси.

— Действай! — изръмжа Боздугана.

Елстън и Киб вдигнаха тялото, а останалите от гвардията ги последваха към изхода като мърморещо стадо, като мятаха крадешком озадачени погледи към Келси.

Боздугана се обърна към Пен.

— Слушай и помни, няма да повтарям. Имаш два свободни дни месечно. През останалото време не искам да те виждам на повече от десет стъпки от кралицата, разбрано? Ще спиш в преддверието, за да не нарушаваш спокойствието на Нейно Величество.

— Ха, спокойствие! — промърмори Келси. Големите тъмни очи на Боздугана се извърнаха към нея и тя вдигна ръце в знак на примирение. — Добре де, добре.

Той се обърна и излезе.

— Ще се оправи, милейди — увери я Пен. — Виждали сме го така и преди. Трябва му само да излезе, да убие някого и ще е тип-топ.

Келси се усмихна малко насила. Не беше сигурна дали се шегува. Трепереше, макар да не й беше студено, и краката й се подгъваха. Андали се появи сякаш отникъде, носеше чисти дрехи.

— Плувнали сте в кръв, Ваше Величество. Трябва пак да влезете във ваната.

— Не бива да ви оставям сама, милейди — обади се Пен. — Да се обърна към стената?

Келси поклати глава и се изсмя горчиво.

— Да бе, спокойствие.

Пен се обърна към вратата. След малко, тъй като нямаше друг избор, Келси свали кърпата, влезе отново във ваната и се намръщи, щом водата около нея стана мътнорозова. Започна да се мие, като се мъчеше да забрави, че Пен е в стаята, но без никакъв успех.

„О, кой го интересува? Нали всички вече ме видяха гола.“ Мисълта беше ужасна, толкова унизителна, че Келси усети, че се кикоти безпомощно. Нищо друго не й оставаше. Андали като че ли не забеляза — оправяше разрошената й мокра коса. Лицето й беше спокойно, несмутено от нищо, и за първи път, макар че едва ли щеше да е последен, на Келси й хрумна, че е направена някаква съдбовна грешка. Андали трябваше да е кралицата.

— Чай, милейди?

— Да, благодаря.

На прага Андали спря и заговори, без да се обръща:

— Простете ми, милейди. Видях опасността, но не и формата, която ще приеме. Не можах да видя мъжа в стаята.

Келси примигна, но Андали вече бе излязла.

 

 

Крайният срок, наложен от Морт, мина и замина, но Боздугана не се появи. Отначало Келси беше притеснена, докато не разбра, че останалите от гвардията й приемат отсъствието му като нещо нормално. Пен обясни, че Боздугана имал навика да тръгва по свои лични работи от време на време, без да предупреди никого, и да се връща също тъй ненадейно. И се оказа прав, защото на третия ден Боздугана наистина се върна. Келси го завари седнал на масата, току-що изкъпан, когато излезе от покоите си за обяд. Настоя да й каже къде е бил, но Боздугана, верен на себе си, отказа.

Гвардейците й бяха отнесли тялото на убиеца на площада в центъра на Нови Лондон и (по обичай, както с ужас научи Келси) бяха набучили трупа на кол и го бяха оставили там да гние. Ако можеше да се вярва на Арлис, из града като живак течеше слухът, че кралицата лично е убила каден и че е използвала магия. Никаква рана нямаше по тялото на младия лорд Греъм, но въпреки това беше мъртъв.

По няколко пъти на ден Келси измъкваше сапфира от роклята си и го гледаше, искаше й се отново да й проговори, да направи нещо необикновено. Но нищо не се случи. Чувстваше се като измамница.

Боздугана не споделяше притеснението й.

— Полезно е точно толкова, колкото ако го бяхте направили преднамерено, милейди. Тъй че на кого му пука?

Келси беше седнала на масата в трапезарията и оглеждаше картата на границата с Морт. Боздугана беше затиснал четирите й ъгъла с чаени чаши, за да не се навие.

— На мен ми пука, Лазаръс. Нямам представа какво стана, нито как да го повторя.

— Да, но само вие и аз знаем това. Това е предимство, повярвайте ми. Ще помислят два пъти, преди да опитат пряко нападение отново.

Келси сниши глас, за да не чуят гвардейците на пост покрай стените.

— А нашият предател?

Боздугана се намръщи и също заговори тихо:

— Имам известен напредък, милейди. Но нищо конкретно засега.

— Какъв напредък?

— Хипотеза, нищо повече.

— Не е много.

— Моите хипотези рядко се оказват погрешни, Ваше Величество.

— Трябва ли да съм притеснена?

— Само ако Пен бъде изненадан, милейди. Повече съм притеснен слънцето да не изгрее от запад. — Картата неочаквано се измъкна от единия ъгъл и Боздугана изруга, разгъна я отново и тръшна чашата отгоре, за да я задържи на място.

— Какво те гложди, Лазаръс?

— Който и да е този човек, Ваше Величество, не трябваше изобщо да стига толкова далече. Предателството оставя миризма. Воня всъщност, а досега винаги съм я надушвал.

Келси се усмихна и го сръга с лакът.

— Може пък това да е здравословно изпитание на самоувереността ти. — Но после, като видя, че гордостта му наистина е уязвена, го плесна по рамото и каза сериозно: — Ще го намериш, Лазаръс. Не бих искала да съм онзи предател за всичката стомана в Мортмийн.

— Ваше Величество? — Дайър се появи от коридора.

— Да?

— Трябва да ви покажем нещо.

— Сега ли?

Келси се изправи и видя нещо наистина странно: Дайър се хилеше. Боздугана й махна с ръка, че трябва да отиде, и тя последва гвардееца по коридора, Пен вървеше безшумно точно зад нея. Том и Велмер чакаха на две врати от новата й спалня, и двамата също ухилени, и Келси се приближи предпазливо. Дали нямаше да се окаже обект на някоя глупава шега?

— Ако благоволите, милейди — каза Велмер и я подкани с жест да влезе. Във възбудата си изглеждаше още по-млад от обикновено, пристъпваше от крак на крак като момченце на Коледа, или поне като момченце, на което ужасно му се пишка.

Келси зави и влезе в залата, уютно пространство с ниски тавани и без прозорци. Имаше няколко кресла и две канапета и на някои от тях седяха деца. На Андали, помисли Келси, но не можеше да е сигурна. Извърна питащо очи към Дайър, а той махна с ръка към отсрещната стена.

Тя позна веднага рафтовете. Беше ги гледала в спалнята на майка си и мразеше празнотата им през последните две седмици. Но сега бяха пълни. Келси пристъпи в стаята, зяпнала книгите като хипнотизирана. Познаваше тези книги… но едва когато видя огромния подвързан с кафява кожа том на Шекспир, гордостта и радостта на Карлин, разбра какво е направил Боздугана.

— Дайър, там ли ходихте?

— Да, милейди — отвърна той. — Боздугана реши да ви изненада.

Келси огледа внимателно книгите. Изглеждаха точно както ги помнеше в библиотеката на Карлин. Някой дори си беше направил труда да ги подреди по азбучен ред, по автори. Бяха оставили художествената литература смесена с научната. Карлин щеше да изпищи убийствено за това. Но Келси се трогна.

— Не изгубихме нито една книга, Ваше Величество. Покрихме фургона добре, но така и не заваля. Не мисля, че са се повредили.

Келси гледа дълго рафтовете с книги, а след това отново се обърна към него, с размътени от внезапните сълзи очи.

— Благодаря ви.

Дайър извърна лице. Келси насочи вниманието си към насядалите деца: две пораснали момчета, момиче, може би на единайсет или дванайсет, и по-малко момиче, на около осем.

— Вие сте децата на Андали, нали?

Трите по-големи си замълчаха, но най-малкото момиче закима енергично и възкликна:

— Ние помогнахме да ги подредят! Останахме до късно!

— На Андали са, милейди — каза Дайър.

— Свършили сте много добра работа — похвали ги Келси. — Благодаря ви.

Момчетата и малкото момиче се усмихнаха срамежливо, но най-голямата я гледаше навъсено. Келси се озадачи. Никога не беше говорила с това момиче, беше го виждала само един-два пъти. От всички деца то най-много приличаше на съпруга на Андали, особено в очите — хлътнали, тъмни, гледаха подозрително. След малко момичето извърна поглед и Келси се успокои: можеше да прилича на баща си, но с пренебрежението в жеста бе досущ като Андали.

Келси се огледа за Боздугана, но него го нямаше.

— Къде е Лазаръс?

Намери го отново в трапезарията, все още наведен над огромната карта на Новия свят.

— Благодаря ти за изненадата.

Боздугана сви рамене.

— Помислих, че няма да можете да се съсредоточите върху нищо, докато не ви донесем малко книги.

— Те са всичко за мен.

— Не разбирам възхищението ви към тези глупости. Нито ви хранят, нито ви защитават. Не пазят живота ви. Но виждам, че са важни за вас.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб в отплата, само кажи.

Боздугана повдигна вежди.

— Внимавайте с даването на такива обещания, милейди. Всичко знам за тях, повярвайте ми. Ухапват те за задника, когато най-малко очакваш.

— Говоря сериозно: ако има нещо, което мога да направя за теб, твое е.

— Добре. Струпайте всичките тези книги накуп и ги запалете.

— Какво?!

— Нали обещахте.

Стомахът на Келси се стегна на възли. Боздугана я погледа, после се засмя.

— Успокойте се, милейди. Дългът на една кралица е ценна стока. Не бих я похарчил лесно. Книгите ви са съвсем безвредни, поне от гледна точка на сигурността.

— Ти си бижу, Лазаръс.

— Как ли пък не.

— Честно. Благодаря ти.

Той сви рамене.

— Вие го заслужихте, милейди. Дваж по-лесно е да охраняваш корав клиент.

Келси прикри усмивката си и заговори сериозно.

— Някаква вест от Барти и Карлин?

— Все още не.

Тя се намръщи. Напоследък с изненада откриваше, че й се иска да види не само Барти, но и Карлин. Имаше да й каже много неща. Щеше да е облекчение, ако можеше да поговори с нея за майка си, за състоянието на кралството, истинското състояние на кралството, онова, за което на Карлин така и не беше позволено да говори. Също така щеше да е облекчение, помисли си тя гузно, да каже на Карлин, че е била права, онзи ден, в който беше смъкнала роклята от нея. Негодуванието й заради онзи ден вече се беше стопило.

„Не се самозаблуждавай — прошепна умът й. — Нищо не се е стопило. Просто е намерило по-добра цел.“

— И не са в Петалума?

— Когато го науча, милейди, ще го научите и вие.

— Добре. — Стана и едва не се блъсна в Пен, който я подпря с ръка на гърба.

— Съжалявам, милейди.

— Как се сработвате двамата? — подхвърли Боздугана, без да вдига очи от картата.

Келси погледна Пен изненадана. Той се усмихна и сви рамене.

— Чудесно, предполагам — каза Келси. — Макар че Пен хърка като ковашки мях.

— Честно казано, милейди, Боздугана го знае.

— Знаеш ли, ако правеше и мортска стомана, щеше да си безценен ресурс.

— Той е безценен ресурс — отвърна Боздугана разсеяно. Беше взел молив и започна да чертае дебела тъмна линия по границата с Морт. — С хъркането и всичко.

— Съгласна съм.

— Арлис! — извика Боздугана към коридора. — Готови сме вече за теб.

Арлис явно беше подслушвал. Появи се от коридора почти моментално, с познатата вече на Келси рачешка походка, единият крак след другия. Келси се нацупи. Беше се канила да прекара няколко часа, ако не и година, в прелистване на книгите на Карлин преди вечеря, макар това да означаваше да пропусне обичайния урок с Венер. Но военните щяха да са тук до няколко дни, а първата й аудиенция щеше да се проведе в събота. Трябваше да говори с Арлис, за да се подготви и за двете. Цялата информация, която Карлин така и не й беше предала, сега трябваше да се зазубри за една седмица и графикът беше изтощителен.

— Хубава колекцийка си имате тук, краличке — подхвърли Арлис, щом се доближи до масата. — Има няколко шантави колекционери на книжки, пръснати из Тиърлинг. Бих могъл сигурно да им взема адски добра цена.

— Какви колекционери?

— Не разкривам клиентите си. Искате да продадете?

— Абсурд. По-скоро бих се отказала от короната си.

— И за нея би могло да се вземе добра цена. — Арлис седна и стисна плата на панталона си, за да издърпа куция си крак на стола. — Но пък пазарът винаги може да се промени.

 

 

Келси не беше единствената, зарадвала се на библиотеката. Гвардейците на кралицата трябваше да могат да четат и пишат и всеки път, когато Келси влезеше, заварваше свободни от дежурство мъже, налягали по канапета или разположени удобно в креслата, с някоя от книгите й. Явно всички си намираха по нещо интересно.

Почти всички. Боздугана избягваше библиотеката. Имаше толкова много книги, които би обикнал, но той явно смяташе, че четенето е добро само за съобщения, сметки и обяви и за нищо друго. За Келси това негово безразличие беше влудяващо.

Синът на Мила и бебето на Карлота бяха твърде малки за книги, но децата на Андали — освен Глий, най-малкото — знаеха да четат и като че ли живееха в библиотеката, докато майка им беше дежурна. Келси нямаше нищо против да са там, стига да са кротки. И бяха кротки. Бяха намерили седемте тома на Роулинг без никаква помощ, но нямаше препирни. Развесели я, когато най-голямото момче, Вен, накара останалите да насядат и теглиха „сламки“, много дипломатично, като отчупиха съчки от дървата за огрев. Матю, тринайсетгодишният, спечели правото на първата книга, а останалите три трябваше да огледат рафтовете за алтернативи. Вен намери книга по анатомия и безпогрешно я отвори на рисунките, които бяха причинили толкова неприятности на Леонардо да Винчи. Морин, осемгодишна и момиче до мозъка на костите, изглеждаше отвратена. Всички любовни романи бяха за по-големи от нея — Карлин така и не беше събирала така наречената „литература за малки жени“. Най-сетне Келси се пресегна към един висок рафт и свали книга с приказките на Грим. Макар историите да не бяха толкова женствени, се надяваше, че принцесите ще умилостивят момичето. Морин седна на един стол и загледа корицата с дълбоко недоверие.

Но най-внимателно Келси наблюдаваше единайсетгодишната, Айса. Тя взимаше и връщаше много от книгите от детството на Келси, но изглежда никоя от тях не спечели одобрението й. Докато я гледаше, Келси осъзна, че намусеното й изражение отчасти се дължи на конструкцията на лицето й: мъжки черти, чип нос и голямо чело. Устата — извита надолу, веждите нагоре, и в резултат всичко това излъчваше войнственост.

Събра кураж (по някаква причина това момиче я плашеше колкото и самата Андали) и й предложи:

— Бих могла да препоръчам нещо, ако ми кажеш какво търсиш.

Айса се обърна. Черните й очи бяха като на баща й, но погледът в тях беше изцяло на Андали.

— Искам нещо с приключения.

Келси кимна, разбрала много от отговора й. Огледа рафтовете, но дълбоко в себе си знаеше, че няма истински приключенски истории с главен герой жена. Пръстите й пробягаха по един от по-ниските рафтове и тя извади един зелен подвързан с кожа том със златен филигран на гърба. Подаде го на Айса.

— В тази няма момиче. Но ако ти хареса, в продължението има героиня.

— Защо да не прочета просто продължението? — попита Айса и изражението й отново стана навъсено и гневно.

Келси неволно се изуми от тази внезапна промяна. Първоначалният й инстинкт беше да отвърне рязко, но да спечели децата на Андали изглеждаше почти толкова важно, колкото да спечели самата Андали. Затова смекчи тона колкото бе възможно.

— Не. Трябва да прочетеш първо тази, иначе продължението няма да означава нищо за теб. Пази я добре. Тя ми е една от любимите.

Айса се оттегли с „Хобит“ под мишница. Келси се загледа след нея, раздвоена между желанието да наблюдава децата и копнежа отново да прочете „Властелинът на пръстените“ от кора до кора. Всъщност нямаше време нито за едното, нито за другото. След десет минути трябваше да се е облякла и готова за изтезанието на Венер. Кимна на Пен, награби книгите и листовете си от писалището и тръгна към вратата.

На излизане хвърли поглед към четирите деца — всяко удобно сгушено в креслото си. Гален също се беше проснал на едно канапе до стената, с единия крак провесен над облегалката, и четеше книга, подвързана със синя кожа. Келси си помисли колко ще се зарадва Карлин, ако види това: библиотеката й, използвана от общност читатели, оазис в цяла една държава, прегладняла за книги.

„Не, не дори прегладняла“ — помисли си. Тиърлинг беше като човек, който не е ял от толкова време, че дори вече не помни какво е да си гладен. Искрата на една идея припламна в ума й и угасна.

Пен я чакаше. Тя му се усмихна извинително и тръгна по коридора. По импулс се отби в стаята с балкона, както вече я наричаха всички. Днес на вратата стоеше Мурн — поклони й се, щом тя се приближи. Беше единственият, освен Пен, който се кланяше редовно, макар всъщност формалностите да не я притесняваха. Поклоните щяха да изглеждат неестествено от повечето останали, особено от Дайър, за когото бе по-присъщо да подхвърли някоя саркастична забележка. Мурн все така приличаше на човек, който изобщо не спи. Келси вече се чудеше дали не страда от хроническо безсъние, дали не е една от онези нещастни души, които просто не могат да спят, независимо от обстоятелствата. Жегна я съжаление и му се усмихна, докато минаваше. Но после си спомни онази нощ в стаята си — мъжът, който я беше издърпал от ваната, обърнатата плоча на пода — и от спомена усмивката й замръзна. Според Боздугана можеше да е всеки от тях.

Балконът минаваше по дължината на стаята, може би трийсет стъпки от ъгъл до ъгъл, ограден с висок до кръста парапет. Беше прохладен мартенски следобед, едва започваше да се стъмва. Леден вятър духаше под тъмносиньото небе към фасадата на Цитаделата и стенеше глухо под стрехите и през многобройните бойници. Келси се опря на парапета и се загледа над полуосветената мозайка на Нови Лондон към равнината Алмонт, която се гънеше към хоризонта на пъстри оттенъци кафяво и жълто-зелено, пресечена от реките Кедъл и Крайт в далечината. Кралството й беше красиво, но обезсърчаващо. Толкова много земя, толкова много хора — и животът на всички тези хора сега се крепеше на ръба на острие. Военните щяха да дойдат утре и щеше да има съвещание, от което Келси се ужасяваше. Според това, което й бяха казали Арлис и Боздугана, генерал Бермонд нямаше изобщо да й хареса.

Взираше се над кралството си, изпълнена с тревога. Съжаляваше, че не може да види чак до Мортмийн, че не може да знае точно какво идва оттам.

Внезапно й причерня — все едно падна завеса. Келси се олюля, стисна парапета, за да се задържи, и съвсем смътно се осъзна като физическо същество, стоящо на балкона. Останалото от нея се рееше във високо студено нощно небе и смразяващ вятър пищеше в ушите й.

Погледна надолу и видя просторна земя, покрита с тъмни борови гори. Земята бе кръстосана от пътища: не черни пътища като в Тиърлинг, а истински пътища, настлани с някакъв вид камък, пътища, направени за движение на фургони и кервани. На хоризонта на север видя високи хълмове, почти планини, осеяни с ями — явно бяха мини. Нямаше никакви ферми. Сградите бяха по-скоро фабрики, тухлени грамади, бълващи пушек и пепел. Денем ли беше? Нощем? Не можеше да разбере. Целият свят беше обагрен в синкав полуздрач.

— Милейди?

Чу гласа на Пен сякаш от огромно разстояние. Поклати глава и безмълвно го помоли да не се намесва. Беше уплашена, мразеше височини, но, о… колко ужасно искаше да види.

Напред имаше огромен град, много по-голям от Нови Лондон, построен на каменно плато, което се издигаше над боровите гори. Нагоре от центъра на града се извисяваше дворец, спрямо който околните здания изглеждаха нищожни — не толкова висок като Цитаделата, но елегантен и съразмерен по начин, неприсъщ за Цитаделата. На самия връх на най-високата кула на вятъра плющеше кървавочервен флаг. Погледът на Келси се задържа за миг върху него, преди отново да се спусне към земята. Висока дървена стена обкръжаваше града и широк път излизаше от предната порта, чиито страни бяха осеяни с високи пилони. Улични лампи? Не, защото щом погледът на Келси се приближи към тях, тя видя, че на върха на всеки пилон е набит малък леко издължен предмет… човешки глави, някои съсухрени, други едва започнали да гният, лицата все още се различаваха, обвити с плесен.

„Хълмът Пайк — осъзна Келси. — Демийн, това трябва да е.“ Погледна наляво от града и видя огромен черен мравуняк, осеян със светлини от огньове. Трябваше да се приближи повече, тъй че се понесе надолу, както ястреб се спуска от небето, преди да нападне.

— Милейди?

Под нея се простираше армия, огромна армия, лагерът бе няколко квадратни мили: палатки и огньове, хора, коне и фургони, пълни с резервно снаряжение, ножове, мечове, лъкове, стрели и пики. В тила имаше дървени съоръжения, които Келси разпозна от описания в книги: обсадни кули, всяка поне двайсет разтега дълга, положени на земята и готови за транспорт. Тя разпери отчаяно ръце, усети около себе си плясък на криле, перата й се разрошиха в ледения въздух.

Закръжи, после отново се понесе надолу и се зарея над разположените на лагер батальони. Войниците се приготвяха за сън. Чу откъси от песен, подуши миризма на печащо се говеждо, на ейл. Можеше да види всяка подробност по земята, невероятно ясно, и я прониза копнеж, но някаква частица от нея знаеше, че трябва да се върне към човешките си очи, че тази яснота не бива да продължи.

Докато прелиташе над източната страна на лагера, видя нещо непознато: лъскав метал, блеснал на светлината на огъня. Главата й се изпълни с отблъскващата воня на струпани нагъсто хора, но тя продължи, все по-ниско. И видя редица дълги тумбести метални неща, всяко на отделен фургон, подредени като войници за поход. Отне й няколко прелитания, докато разбере какво вижда, а когато го проумя, отчаянието й премина в покруса.

Оръдия.

„Невъзможно! Няма никакъв барут, дори в Мортмийн!“

Оръдията лъщяха под нея в мълчалива подигравка. Бяха десет, стоманени, и всичките изглеждаха нови. Не можеше дори да надуши ръжда.

Тиърлинг!

Закръжи, решена да се върне, да предупреди някого. Никаква надежда нямаше тук, никаква победа, само металната миризма на касапница и смърт.

Прониза я болка. Някъде далече отдолу отекна триумфален мъжки рев. Нещо я беше проболо дълбоко в дясната гърда, огнено копие, което съкруши сърцето й.

— Мурн! Лекар! — извика Пен. Гласът му й прозвуча глухо, все едно го чу под вода. — Доведи Корин, веднага!

Келси отчаяно се бореше да се задържи високо, но крилата й бяха безпомощни. Усети се, че крещи, макар едва да можеше да чуе гласа си. Падна тежко като камък през синьото небе и дори не усети, когато тялото й рухна на пода.

 

 

— Не разбирате — повтори Келси за кой ли път. — Армията на Морт вече е мобилизирана.

Генерал Бермонд й се усмихна от другия край на масата.

— Сигурен съм, че го вярвате, Ваше Величество. Но това не означава, че не можем все пак да сключим мир.

Келси го изгледа с яд. Съвещанието беше доста напрегнато и вече почваше да я боли глава. Генерал Бермонд беше не повече от петдесетгодишен, но за Келси изглеждаше по-древен и от планините, с плешивата му като топлийка глава и набръчканото от слънце и вятър лице. Беше зашил ръкава на униформата си, за да скрие сакатата си ръка.

До Бермонд седеше първият му помощник-командир полковник Хол, с петнайсетина години по-млад, едър, с квадратна челюст. Не говореше много, но сивите му очи не пропускаха нищо. Двамата бяха с пълната си армейска униформа, може би за да я сплашат, и тя с яд беше открила, че действа.

До нея седеше Пен, мълчалив като статуя. На Келси й харесваше, че е тук. Да я заобикалят непрекъснато гвардейци беше дразнещо, но Пен някак си беше по-различен. Знаеше как да се държи ненатрапчиво. Колкото и невежливо да беше сравнението, приличаше й на вярно куче, с лека стъпка при това. Пен беше бдителен, но никога нямаше да я отегчи с постоянното си присъствие, както Боздугана несъмнено щеше да направи. Самият Боздуган седеше от дясната й страна и Келси току го поглеждаше, докато се мъчеше да вземе решение. Предния ден беше пристигнала вест: едно укрепление на дома Греъм, на петдесетина мили южно от Цитаделата, беше унищожено от пожар.

Келси беше прекарала остатъка от деня в тежък размисъл над този обрат на събитията. Укреплението се беше оказало дар на най-младия лорд Греъм при кръщаването му. Трудно й беше да примири представата си за онова бебе с мъжа с черната маска, който се беше опитал да открадне сапфира й и да й пререже гърлото. Опит за покушение срещу кралицата се наказваше с конфискация на всички земи на убиеца, но в онова укрепление беше имало мъже и жени, цивилни, и без никакво предупреждение много от тях бяха загинали заедно с гарнизона. Келси не се съмняваше, че пожарът е дело на Боздугана, ни най-малко, и вече знаеше, че той понякога може да е необуздаем. Мисълта беше нова — все едно да живееш със зло куче, което всеки момент може да скъса синджира си, и тя не знаеше как да се справи с това.

Картата на Боздугана беше на масата пред тях, заедно с копие от Мортския договор. Договорът не предлагаше никакво решение, тъй че Келси се съсредоточи върху картата. Беше много стара, нарисувана и оцветена с мастила от грижлива ръка много преди раждането й. Дебелината на хартията, може би около три милиметра, издаваше по-стар етап на мортмийнско производство на пулп. Но земята по същество изглеждаше същата и Келси усети, че вниманието й е привлечено от Мортския път, маршрута, по който беше тръгвала доставката през последните седемнайсет години. Пътят водеше в почти права линия към Аргивския проход. Отвъд границата на Тиър Аргивски проход свършваше и се спускаше по стръмен наклон, Мортският път продължаваше в Пайкски път, широко платно, обкръжено от гори, който водеше чак до стените на Демийн.

„Точно както го сънувах“, помисли Келси и се потърка по челото. Но не беше сън. Беше твърде чисто, твърде истинско, за да е сън. Когато Корин и Боздугана дошли тичешком на балкона при Пен, я заварили изпаднала в несвяст. Не можели да я събудят. Корин опитал всяка хитрина, която знаел. Повдигането и спадането на гърдите й било единственият признак за живот. Помислили, че умира.

„Но не умирах.“

Пен й разказа, че преди да падне, сапфирът й засиял толкова ярко, че огрял целия балкон. Келси все още нямаше представа какво се е случило. По някакъв начин скъпоценният камък й беше показал нещо, което трябваше да види. Спа няколко часа, след това се събуди с вълчи апетит и ако това беше цената на виждането, можеше да я понесе.

— Ваше Величество? — Бермонд все още чакаше за отговор.

— Няма да има мир, генерале. Взех решението си.

— Не съм убеден, че разбирате последствията от решението си, Ваше Величество. — Бермонд се обърна към Боздугана. — Вие, сър, със сигурност можете да посъветвате кралицата по проблема.

Боздугана вдигна ръце.

— Аз пазя живота на кралицата, Бермонд. Не взимам решенията й.

Бермонд изглеждаше стъписан.

— Но, капитане, вие, естествено, разбирате, че не може да има победа! Можете да й го кажете! Мортската армия е…

— Аз съм тук, генерале — каза Келси. — Защо не говорите на мен?

— Извинете, Ваше Величество. Но както съм казвал много пъти на майка ви, жените нямат дарбата за военно планиране. Майка ви винаги оставяше тези въпроси на нас.

— Сигурна съм. — Келси погледна наляво и забеляза преценяващия поглед на полковник Хол. — Но ще разберете, че съм много различна кралица.

Очите на Бермонд блеснаха от гняв.

— В такъв случай да повторя. Най-добрият ви избор е да изпратите парламентьори в Мортмийн. Генот не е глупак. Знае, че ще е трудно да удържи това кралство. Няма да гори от желание да нахлуе, но повярвайте ми, ако го реши, ще успее.

— Генерал Генот не е кралят на Мортмийн, както и вие не сте кралят на Тиърлинг, Бермонд. Какво ви кара да мислите, че ще ми се наложи да убеждавам точно него?

— Предложете им намалена доставка, Ваше Величество. Купете ги.

— Много сте нетърпелив да предлагате други хора като гаранция, Бермонд. Ами ако им предложа вас?

— Народът на Тиър вече е заложен, милейди. Бих сметнал това за голяма служба на отечеството ми.

Келси стисна зъби, усетила отново главоболието си.

— Няма да пращам повече роби, дори и вас. Примирете се с този факт и да продължим.

— Тогава се връщам на вече казаното от мен. Поставили сте ни в невъзможно положение. Тиър не може да отблъсне мортската армия. И ако, както изглежда смятате, по някакъв начин са преоткрили барута и подвижните оръдия, положението става още по-безнадеждно. Отваряте вратата за пълна касапница.

— Внимавай, Бермонд — каза кротко Боздугана.

Бермонд преглътна и извърна очи, брадичката му потрепери.

— Ако Морт са преоткрили тайната на барута, със сигурност щяхме да го видим изтекло на черния пазар — разсъди полковник Хол.

— Вероятно — съгласи се Боздугана. — Не ми е докладвано такова нещо.

— Може би го пазят в тайна? — каза Келси.

— Морт нямат добър контрол над оръжията си, милейди. След като усъвършенстваха дресировката на ястреби, стотици ястреби се появиха на пазара само след няколко седмици.

— Но за ястребите трябва дресьор, храна, пространство — възрази Пен. — Без дресьор не струват нищо. Барутът по-лесно би могъл да се натовари тайно.

Келси се обърна към Арлис, който от доста време мълчеше. Той щеше да знае по-добре от всеки друг какво може да е стигнало на черния пазар. Май беше задрямал. Устата му зееше и по брадичката му се стичаше слюнка. Когато бе дошъл в Цитаделата тази сутрин, от устата му стърчеше някаква тънка хартиена тръбичка — и от нея излизаше дим. Келси се зачуди какво е това и чак после се сети, че пуши цигара. Дори не знаеше, че все още съществуват цигари. Трябваше да са поредната контрабандна стока от Мортмийн, но ако и в Тиърлинг имаше производство на тютюн, това щеше да й създаде куп нови проблеми. Изви гръб назад, протегна се и усети как рамото й запулсира предупредително. Днес беше първият ден, в който й бяха махнали превръзката.

— Възможно ли е да са имали запаси от стари оръжия, отпреди Прехода?

Бермонд поклати глава.

— Всичкият барут, докаран в Прехода, се е развалил.

— Дори да са имали малко, съхранен при идеални условия — добави полковник Хол, — изобщо не би могъл да се запази за повече от столетие.

— За да заредят оръдие, би трябвало да са го синтезирали или да са намерили някакъв заместител.

— Не е съвсем невъзможно, сър. Кой знае какво биха могли да изкопаят от мините си?

Бермонд се намръщи на Хол и той замълча. Келси помисли дали да не събуди Арлис и да го попита за мнение, но се отказа. Щеше само да изостри напрежението. Арлис явно не ценеше високо военните. Преди да задреме по няколко повода беше изтъквал стари провали на армията по време на мортското нашествие и го повтаряше с такава радост, че Келси се зачуди дали не е загубил пари на бас за крайния изход.

— Та какво ще направи първо Червената кралица? — попита тя.

— Ще наруши границите ни.

— Пълно нашествие?

— Не. Няколко села само, отначало.

— Какъв е смисълът от това?

Бермонд въздъхна с досада.

— Ваше Величество, да го кажем така. Не се хвърляте от скала само като се надявате, че водата е достатъчно дълбока. Ако сте Червената кралица, хвърляте камъни във водата, защото можете да си го позволите. Имате цялото време на света и камъните са в изобилие. Червената кралица може да не ви смята за реална заплаха, но няма да действа, без да е наясно с фактите.

— Но защо набези? Защо просто не изпрати шпиони?

— За да деморализира населението, милейди. — Бермонд извади малка кама, едно от сякаш безбройните оръжия, окачени по тялото му, и посече във въздуха. — Виждате ли? Отрязах ви кутрето. Кутрето не ви трябва, но ви потече кръв. Нещо повече, показах, че мога да ви нараня по всяко време.

Според Келси това беше поредното доказателство, че завладяването е невероятно глупава работа, но тя си затвори устата, преди да е казала нещо, за което да съжалява. Арлис до нея леко изхърка.

— Арлис! Съгласен ли си с тази преценка?

Арлис се сепна, отвори очи и изграчи:

— Да, Ваше Величество… Но не се заблуждавайте. В Тиърлинг вече гъмжи от шпиони.

Боздугана кимна съгласен, а Келси отново се обърна към Бермонд.

— По Мортския път ли ще нахлуят?

— Съмнително, Ваше Величество. Мортският път ги отпраща през Аргивски проход, а никоя армия няма да иска да слиза по серпантини. Това е риск. Все пак ще трябва да блокираме пътя, за да не го използват за снабдителен маршрут. — Бермонд се наведе над картата и поклати глава. — Жалко, че Аргивската кула я няма вече.

Келси погледна Боздугана питащо и той отвърна:

— Навремето, милейди, имаше укрепление, построено при входа на Аргивски проход. Мортската армия го събори при оттеглянето си и сега са само камънаци, разхвърляни по дъното на прохода.

Бермонд прокара пръст по северната граница на Морт, където планините се снишаваха в хълмове.

— Ако бях на мястото на Генот, аз бих дошъл оттук. Това е насечена хълмиста местност и теренът ще ги забави, но има много горско покритие и една значителна сила може да се разтегли, вместо да се запушат в една точка.

— Коя е най-добрата ни възможност да отблъснем такава атака?

— Не можем.

— Услужливото ви поведение ме съкрушава, генерале.

— Ваше Величество…

— Полковник Хол, вие какво мислите? — попита Келси първия помощник-командир.

— Принуден съм да се съглася с генерала, милейди. Няма надежда за окончателна победа.

— О, чудесно!

Хол вдигна ръка.

— Но бихте могли да ги забавите. Значително.

— Обяснете.

Хол се наведе над масата, без да обръща внимание на мръщещия се Бермонд.

— Единственият ни възможен избор, изглежда, е тактиката на забавяне, милейди. Кампания, целяща да възпрепятства и забавя главното ядро на мортската армия. Това означава партизанска война.

— Но за какво? — попита Бермонд и вдигна ръце. — Те така или иначе ще завземат страната, бързо или бавно.

— Да, сър, но това удължава времето, през което кралицата би могла да сключи мир или да проучи други възможности.

Келси кимна доволна. Хол поне беше способен да мисли творчески. Бермонд вече го гледаше с открита неприязън, но Хол, изглежда, бе решил да не го забелязва, защото продължи:

— Възможностите са дори още по-добри, ако се опитат да придвижат армията си както посочи генералът. Отраснах в Айдълуайлд, Ваше Величество. Познавам тази част от границата като петте си пръста.

— А граничните села?

— Евакуираме ги, Ваше Величество. Те са уязвими, а мортската армия идва за плячкосване, освен за територия. Ако заварят празни села, това най-малкото ще ги разколебае.

— Ваше Величество, това няма да е разумно използване на ресурси — заяви Бермонд раздразнено. — Една евакуация отнема много работна сила. Тези войници ще е по-добре да се поставят на позиция назад от границата, в случай че Морт стигне до Алмонт.

— Нищо ли не сте чули от това, което казах, Бермонд? Мортската армия вече е събрана, а вие самият току-що казахте, че ще започнат със завладяване на селата по границата. Тези хора са в непосредствена опасност.

— Те са избрали да живеят на границата, Ваше Величество. Знаели са рисковете.

Келси отвори уста да го отреже, но Боздугана я изпревари.

— Една евакуация би обременила вътрешността с порой от бежанци, милейди. Бежанците трябва да се изхранват и приютят.

— Значи ги храним и ги приютяваме.

— Къде?

— Сигурна съм, че ще го измислите, Лазаръс.

— А ако откажат да дойдат? — попита Бермонд.

— Тогава ги оставяме там, ако такъв е изборът им. Не говорим за интерниране. — Келси му се усмихна любезно. — Но съм сигурна, че сте способен да им го обясните по най-правилния начин.

— Аз?

— Вие, генерале. Вие ще вземете част от армията си, колкото прецените за необходимо, и отивате да евакуирате и подсигурите границата и Мортския път.

Бермонд се обърна към Хол.

— Един момент — намеси се Келси. Порови в паметта си за онова, което Арлис й бе разказал за военната структура. — Хол, след като сте полковник, предполагам, че командвате свои части?

— Да, милейди. Левия фланг.

— Добре. Вашите части ще се отделят от главната армия и ще се заемат с партизански операции по линиите, които упоменахте.

— Ваше Величество! — сопна се Бермонд, лицето му беше почервеняло. — Аз разгръщам частите си.

— Не, генерале. Това е операция на Короната и аз взимам част от армията за друга работа.

— И моя изпълнителен офицер също така!

— Да, и него също.

Арлис изсумтя. Келси го погледна и видя, че се хили, захапал нова цигара. Миришеше също толкова ужасно като преди, но тя си замълча. Тъкмо Арлис я беше уведомил за неизвестното й досега право на Короната да предприема пряко военно действие, останка от властта, дадена на американската изпълнителна власт. Когато срещна погледа му, той й намигна.

Тя огледа хората около масата и видя, че Пен и Боздугана гледат намръщено Бермонд, който на свой ред гледаше убийствено Хол. Но самият Хол не откъсваше очи от нея. Лесно беше да се види пламъкът на амбиция в тях, но имаше и нещо повече, нещо, което Келси не можеше да определи, но при все това й харесваше.

„Ако не беше войник, щях да го взема в гвардията си още утре.“

— Особено ме притесняват оръдията — каза тя на Хол. — Видях десет, но може да има и повече. Не бих могла да кажа дали бяха железни или стоманени. Първата ви задача ще бъде да ги извадите от строя.

— Разбрано, Ваше Величество.

— Оръдия — изсумтя Бермонд и отново се обърна към Боздугана. — Няма никакъв барут. Наистина ли ще основаваме военната си стратегия на трескавите сънища на едно момиче?

Боздугана понечи да отговори, но Келси го прекъсна.

— Това е вторият път, когато не говорите пряко на мен, генерале. И ако цените кариерата си и всичките си години служба толкова колкото мен, нека бъде последният.

— Този план е неосъществим, Ваше Величество! — изръмжа Бермонд. — Това е хабене на добри хора!

— Лотарията също! — отряза го Келси. — Не допускам, че някой от вашите близки е бил изпратен някога, генерале?

Пен я стисна леко за лакътя.

— Мои — не. — Очите на Бермонд пробягаха към Хол.

Пен се наведе към Келси и прошепна:

— Братът на Хол, милейди. Много близки бяха.

— Извинявам се, полковник Хол.

Хол махна с ръка. Не изглеждаше обиден. Беше свъсил вежди умислено, умът му явно вече беше далече, на границата. Келси не можеше да разбере дали й вярва за оръдията, но нямаше значение. Важното беше, че се бе съгласил.

— Има ли още нещо?

Никой от двамата военни не отвърна. Бермонд изглеждаше все едно е глътнал нещо неприятно и Келси за миг се зачуди дали трябва да се притеснява за лоялността му, но прогони тази мисъл от ума си. Нямаше вид на човек, който би се опитал да извърши преврат, дори и да беше с двайсет години по-млад. Просто му липсваше достатъчно въображение.

— Значи приключихме — заяви Боздугана.

Бермонд и Хол станаха толкова бързо, че я стреснаха.

— Благодаря ви — каза им тя. — До седмица бих искала да чуя доклад за напредъка от всеки от вас.

— Ваше Величество — отвърнаха двамата, но останаха на местата си. Гледаха я толкова дълго, че Келси се зачуди дали нещо не е наред с външността й. Беше на ръба да попита, когато най-сетне осъзна какво чакат и каза:

— Свободни сте.

Те се поклониха и напуснаха.