Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (11)

11.
Отстъпникът

Божията църква представляваше странен брак на йерархията на католицизма отпреди Прехода и религиозните убеждения на една определена секта на протестантството, появила се скоро след Дебаркирането. Тази секта по-малко се грижеше за моралното спасение на душите, отколкото за биологичното спасение на човешката раса, спасение, възприемано като велик план на Бог в издигането на Новия свят от морето.

Тази странна смесица от различни елементи беше едновременно брак по необходимост и предвестник на бъдещи неща. Божията църква се превърна в религия на реалиста, тълкуването на Евангелията — пресято през дупките на прагматизма, влиянието на Библията отпреди Прехода — сведено до онова, което е полезно. Недоволството на църковния клир беше неизбежно. Много свещеници, изправени пред все по-бруталните политически реалности на теологията в Тиърлинг, се нуждаеха само от най-лекото докосване и бяха готови да се катурнат.

Отец Анселм, „Религиозни измерения на Тиърлинг: Есе“

Когато отец Тайлър влезе в залата за аудиенции, първото впечатление на Келси бе, че носи огромно бреме. Свещеникът, когото помнеше, беше кротък човек, не така мрачен. Все още се движеше предпазливо, но раменете му бяха отпуснати. Тази тежест беше нова за него.

— Отче — поздрави го тя.

Отец Тайлър вдигна глава към трона, сините му очи зашариха, докато срещнаха погледа й, и след това се стрелнаха настрани. Годините под настойничеството на Карлин бяха подготвили Келси да намира всички свещеници или за превзето надути, или за фанатично усърдни, но отец Тайлър не приличаше нито на едните, нито на другите. Зачуди се що за функция има той в Църквата. С такъв кротък нрав не можеше да е церемониален духовник. Имаше слаби свещеници, определено. Карлин беше покрила подробно тази сфера. Но само глупак щеше да сбърка предпазливостта със слабост.

— Добре сте дошли, отче. Моля, седнете. — Тя посочи стола вляво от себе си.

Отец Тайлър се поколеба, и нищо чудно: Боздугана стоеше зад предложения му стол. Свещеникът пристъпи напред като към дръвник за екзекуция, белият му халат се повлече зад него нагоре по стъпалата към подиума. Седна, без да погледне Боздугана в очите, но когато се извърна към Келси, погледът му беше ясен и прям.

„Повече се бои от Боздугана, отколкото от мен“, помисли Келси унило. Е, не беше единственият.

— Ваше Величество — започна свещеникът с глас, тънък като хартия. — Църквата, и Светият отец в частност, изпращат поздрави и пожелания за здраве на Ваше Величество.

Келси кимна, като се постара да запази вежливо изражение. Боздугана я беше уведомил, че през последната седмица Светият отец е канил в Арвата много тиърски благородници. Боздугана изпитваше голямо уважение към хитростта на Светия отец и Келси също не го подценяваше. Въпросът беше доколко тази хитрост се простираше и до този свещеник, който я гледаше с очакване.

„Всеки очаква нещо от мен“, помисли Келси уморено. Рамото, което не я беше притеснявало поне от няколко дни, й отвърна с потръпване.

— Дневната светлина свършва, отче. Какво мога да направя за вас?

— Църквата желае да обсъди с вас въпроса за вашия свещеник на Цитаделата, Ваше Величество.

— Доколкото ми е известно, свещеникът на Цитаделата е въпрос на мое усмотрение.

— Е, да… — Отец Тайлър се огледа, сякаш търсеше думите си по пода. — Светият отец моли за разяснение какво е продиктувало вашето усмотрение.

— Кой свещеник биха ми дали те?

Лицето му трепна, издавайки безпокойство.

— Въпросът все още не е решен, Ваше Величество.

— Разбира се, че е решен, отче. Иначе нямаше да сте тук. — Келси се усмихна. — Не сте играч на карти.

Свещеникът се засмя изненадано.

— Никога в живота си не съм играл карти.

— Близо ли сте до Светия отец?

— Срещал съм се два пъти лично с него, милейди.

— През последните две седмици, ще се обзаложа. Какво всъщност правите тук, отче?

— Само това, което казах, Ваше Величество. Тук съм да се консултирам с вас за назначаването на ваш свещеник на Цитаделата.

— И кого бихте препоръчали?

— Себе си. — Свещеникът се взря в нея предизвикателно, очите му бяха изпълнени с горчивина, която изглеждаше сякаш съвсем безлична. — Предоставям себе си и духовното си познание в служба на Ваше Величество.

 

 

Никой така и нямаше да узнае колко кураж беше нужен на Тайлър, за да се дотътри до Цитаделата на тази своя дяволска задача. Ако успееше, щеше да се превърне в омразно същество, проводник на двуличието. Провалеше ли се, Светият отец щеше да нанесе възмездието си над библиотеката на Тайлър. От години Църквата си беше затваряла очите за нарастващата колекция от светски книги в жилището на Тайлър. Според висшите духовници увлечението му беше странно, но безвредно. Аскетите бездруго имаха достатъчно малко удоволствия, а и бездруго никой не хранеше изгарящ интерес към историята отпреди Прехода. След смъртта на Тайлър стаята му щеше да бъде разчистена и всичките му книги щяха да станат собственост на Църквата. Нищо лошо.

Но ако му поставеха въпроса, Тайлър щеше да е принуден да признае, че не е истински аскет. Любовта му към нещата на този свят беше силна като на всеки човек. Вино, ядене, жени — всичко това Тайлър беше зарязал лесно. Но книгите му…

Светият отец не беше глупав човек, нито пък кардинал Андърс. Преди два дни Тайлър се беше събудил от най-живия кошмар, който го бе спохождал и в който се беше провалил в задачата си: върна се в Арвата и завари стаята си заключена и залостена отвътре, изпод вратата излизаше дим. Тайлър знаеше, че е сън, защото носеше сив халат, а никой свещеник на Божията църква не носеше сиво. Но знанието, че сънува, не премахваше ужаса. Тайлър дращеше по бравата, след това се опита да разбие вратата, блъскаше я с рамо и крещеше. Когато най-сетне се предаде, се обърна и видя зад себе си кардинал Андърс. Държеше Библията и червеният му халат гореше. Протегна Библията на Тайлър и каза важно:

— Ти си част от великото дело на Бога.

През последните два дни Тайлър беше спал само по няколко минути.

Мислеше, че кралицата ще избухне в смях, когато най-сетне стигна до истинската причина за посещението си, но тя не го направи. Гледаше го втренчено и Тайлър започна да проумява, макар и смътно, как това момиче може да властва над такъв страховит тип като Боздугана. Човек можеше да я наблюдава и почти да види мисълта й, последователност от бързи и сложни изчисления. Напомни му за онези машини отпреди Прехода, компютрите, чиято огромна стойност по същество била в способността им да вършат много неща едновременно. Усещаше стотиците малки променливи, които влизаха в размишленията на кралицата, и се зачуди що за променлива е той самият.

— Прието, с условия — каза тя.

Тайлър едва успя да прикрие изненадата си.

— Да? Какви?

— Храмът в Цитаделата ще бъде превърнат в училище.

Изгледа го с присвити очи, явно очакваше да избухне, но Тайлър си замълча. Ако питаха него, Бог никога не бе живял в този храм. Светият отец щеше да побеснее, но той не можеше да се притеснява за това сега. Беше се съсредоточил върху задачата, която му бяха възложили.

— Второ. Няма никога да се опитвате да ме привличате към вярата — продължи кралицата. — Това няма да го търпя. Няма да ви спирам, когато говорите на други, но може да споря с вас, според възможностите си. Ако можете да търпите аргументите ми, свободен сте да служите или да покръствате всеки друг обитател на Цитаделата, включително прасетата и кокошките.

— Подигравате се с религията ми, милейди — отвърна Тайлър, но думите му прозвучаха формално, без озлобление. Отдавна беше надраснал онзи етап в живота си, когато атеизмът можеше да го разгневи.

— Подигравам се с всички нелогични неща, отче.

Вниманието на Тайлър бе привлечено от сребърната тиара на главата й, тиарата, която беше държал в ръката си. Наново бе поразен от кръговрата на историята: повтаряше се по такива необичайни и неочаквани начини. Имало беше друг монарх, монарх отпреди Прехода, коронован сред кръвопролитие, и никой не бе очаквал, че той ще се въздигне на трона. Къде беше станало това… Във Франция? В Англия?

„Светият отец не го интересува нищо отпреди Прехода“, прошепна умът му и Тайлър побърза да се отърси от тези мисли.

— Ако в Цитаделата няма храм, Ваше Величество, и ако вие самата отричате Божието слово, какво точно трябва да правя тук?

— Вие сте учен, както ми казаха, отче. Коя е вашата област на познание?

— История.

— А, добре. Това ще е от полза за мен. Чела съм много книги по история, но и много съм пропуснала.

Тайлър примига.

— Какви исторически трудове?

— Трудове предимно отпреди Прехода. Лаская се, че имам добри познания за историята отпреди Прехода, но съм зле информирана за ранната история на Тиър и особено за самия Преход.

Тайлър се заинтригува.

— Кои трудове отпреди Прехода?

Кралицата се усмихна, малко самодоволно.

— Елате с мен, отче.

Раните на кралицата явно зарастваха много добре, защото тя се надигна от трона без чужда помощ. Тайлър се постара да не прави резки движения, докато слизаше след нея по стъпалата, уж без да обръща внимание на гвардейците, които се престроиха бързо, за да ги последват и да я охраняват. Усещаше Боздугана точно зад себе си и реши да не се обръща.

Кралицата крачеше целеустремено, по начин, който мнозина биха нарекли „мъжки“. Никой не я беше учил на изящните малки стъпки, които Тайлър беше виждал у много жени, родени като благородни дами. Вървеше с големи крачки, толкова големи, че Тайлър, чието страдащо от артрит бедро така и не се успокояваше напоследък, едва успяваше да не изостава. Отново усети, че е въвлечен в нещо необикновено, и не знаеше дали да благодари на Бог за това, или не.

Пен Алкот вървеше на няколко стъпки пред него, по петите на кралицата и с ръка на дръжката на меча. Тайлър беше предполагал, че Боздугана е личният й телохранител — несъмнено цялото кралство мислеше така. Но Боздугана беше имал друга работа преди няколко дни, в южната част на кралството. Вестта за пожара, унищожил имението на Греъм, беше потекла като живак през Арвата. Греъм бяха щедри дарители, а лорд Греъм старши беше един от старите приятели на Светия отец. Светият отец беше дал ясно да се разбере, че Тайлър ще трябва да потърси сметка от Боздугана и господарката му.

„По-късно — помисли си той. — Засега — точната задача, която ми е дадена.“

Кралицата го поведе по дълъг коридор, коридор с поне трийсет врати. Беше слугинско крило, осъзна той с изумление. Възможно ли беше някой, дори една кралица, да има нужда от толкова много слуги?

Само няколко от вратите бяха охранявани. Когато кралицата пристъпи към една от тях, стражът я отвори и застана отстрани. Тайлър се озова в помещение, което беше почти празно, освен едно писалище и няколко кресла и канапета. Използването на пространството изглеждаше странно. И изведнъж той се сепна и почти се вцепени.

Отсрещната стена беше покрита с книги — красиви подвързани с кожа томове в щедри цветове, каквито се бяха използвали преди Прехода: червено, синьо и най-изумителното — пурпур. Тайлър никога не беше виждал пурпурна кожа, дори не знаеше, че е възможно. Каквато и да е била боята, формулата беше изгубена.

След подканящия жест на кралицата той пристъпи плахо вътре, като преценяваше качеството на книгите с вещото око на колекционер. Собствената му колекция беше много по-малка. Много от томовете му бяха древни като тези, но бяха подвързани с плат или хартия и изискваха голяма грижа и третиране с консерванти, за да не се разпаднат. Някой беше положил също толкова съвестни грижи за тези книги. Кожените им подвързии изглеждаха непокътнати. Трябваше да са над хиляда, но Тайлър забеляза с известно задоволство — че има много заглавия, които липсваха в колекцията на кралицата. Пръстите го засърбяха да докосне книгите, но не смееше без нейно разрешение.

— Можете, отче. — Той вдигна глава и видя, че тя го гледа с явно веселие. — Казах ви, че не сте картоиграч.

Тайлър се обърна нетърпеливо към рафтовете. Няколко имена на автори веднага се набиха в очите му. Извади книга на Тъчман, разтвори я внимателно и се усмихна от радост. Повечето негови книги бяха третирани с несъвършен консервант, от което страниците им бяха станали набръчкани и обезцветени. Страниците на тази книга бяха грапави и в същото време меки — и почти бели. Имаше няколко вмъкнати страници със снимки и Тайлър ги огледа внимателно, почти без да съзнава, че в същото време говори.

— Имам няколко книги на Тъчман, но тази не съм я виждал. Каква е темата?

— Няколко ери от историята преди Прехода — отвърна кралицата. — С които се илюстрира фактът, че безразсъдството е вътрешноприсъщо на управлението.

Въпреки че Тайлър бе възхитен от книгата, нещо в тона на кралицата го накара да я затвори. Обърна се и видя, че тя гледа книгите си с пълна отдаденост, като любовник. Или свещеник.

— Тиърлинг е в криза, отче.

Тайлър кимна.

— Арватът е дал благословията си за лотарията.

Тайлър кимна отново и се изчерви. Керваните с доставката бяха трополили покрай Арвата години наред и дори от малкия си прозорец той винаги беше чувал прилива на отчаяние долу. Отец Уайд казваше, че понякога семействата следвали кервана на мили от града. Според мълвата едно семейство вървяло чак до подножията на планината Уилингам. Доколкото Тайлър знаеше, отец Тимпъни беше дал на регента опрощение за греховете му, без да е утвърдено от Светия отец. Толкова лесно беше за него да пренебрегне тези неща в стаята си, погълнат от изследванията си, залисан в поддържането на книгите си. Но тук, с взряната в него кралица, с изражението й, настояващо за обяснение, не можеше толкова лесно да пренебрегне онова, което знаеше дълбоко в себе си.

— И тъй, какво мислите? — попита кралицата. — Проявих ли безразсъдство, откакто взех трона?

Въпросът изглеждаше теоретичен, но Тайлър разбра, че не е. Изведнъж го порази мисълта, че кралицата е само на деветнайсет и че години наред се е надлъгвала със смъртта. И въпреки това първото, което бе направила с идването си, беше да бръкне с пръчка в гнездо на стършели.

„Ами че тя е уплашена“, осъзна той. Изобщо не бе допуснал тази възможност, но разбира се, че щеше да е уплашена. Не беше трудно да се види, че вече е поела отговорност за действията си, че последствията от тях вече лежат като тежко бреме на раменете й. Искаше му се да каже нещо успокоително, но не можеше, защото не я познаваше.

— Не мога да говоря за политическо избавление, Ваше Величество. Аз съм духовен съветник.

— На никого не му трябва духовен съвет точно сега.

Тайлър заговори по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— На тези, които спрат да се тревожат за душите си, често им се оказва трудно да си ги върнат, Ваше Величество. Бог не прави такива разграничения.

— Как очаквате някой да вярва във вашия бог в тези времена?

— Аз вярвам в моя бог, Ваше Величество.

— Значи сте глупак.

Тайлър изправи рамене и заговори хладно:

— Можете да вярвате каквото си искате и да мислите каквото си искате за моята църква, но не клеветете вярата ми. Не пред мен.

— Няма да даваш заповеди на кралицата! — изръмжа Боздугана.

Тайлър се присви. Беше забравил, че Боздугана е тук. Но едрият мъж млъкна толкова внезапно, колкото беше започнал, и когато Тайлър отново се обърна към кралицата, видя на лицето й странна усмивка, съжалителна и доволна едновременно.

— Искрен сте — каза тя. — Простете ми, но трябваше да го разбера. Хората като вас, преживяващи в онзи златен кошмар, сигурно са много малко.

— Това е несправедливо, Ваше Величество. Познавам много добри и предани мъже в Арвата.

— Добър и предан мъж ли беше този, който ви изпрати, за да ме държите под око, отче?

Тайлър не можа да отговори.

— Ще останете ли да живеете тук с нас?

Той помисли за книгите си и поклати глава.

— Бих предпочел да остана в Арвата.

— Тогава предлагам размяна — каза кралицата. — Взимате книгата, която е в ръката ви, и я заемате за седмица. Следващата неделя ми я връщате и можете да заемете друга. Но също така ми носите една от своите книги, която нямам.

— Библиотечна система — отвърна Тайлър с усмивка.

— Не точно, отче. Писарите вече работят по преписите на моите книги, по няколко наведнъж. Когато ми заемете книга, те ще направят копие и на нея.

— С каква цел?

— Ще държа оригиналите тук в Цитаделата, но рано или късно ще намеря някой, който да може да направи печатна преса.

Тайлър ахна.

— Преса?

— Виждам тази страна залята с книги, отче. Повсеместна грамотност. Книги навсякъде, толкова обичайни, колкото са били преди Прехода, достъпни дори за бедните.

Тайлър я зяпна изумено. Камъкът на гърдите й просветна. Можеше да се закълне, че му намигна.

— Не можете ли да го разберете?

След още миг Тайлър успя. Идеята беше зашеметяваща. Печатна преса означаваше книжарници и библиотеки. Нови написани разкази. Нови исторически трудове.

По-късно щеше да осъзнае, че е взел решението си точно тогава, че това е единственият му път. Но в момента изпитваше само изумление. Отдръпна се от книжните рафтове и се озова срещу Боздугана, чието лице беше навъсено. Надяваше се, че гневът му не е насочен към него, защото го ужасяваше. Но не, Боздугана гледаше книгите.

Осени го необикновена увереност. Тайлър се опита да я пропъди от ума си, но мисълта се задържа: Боздугана не можеше да чете. Жегна го съжаление, но бързо извърна лице, за да не се издаде.

— Е, хубава мечта, Ваше Величество.

Лицето й се вцепени, устните й се стиснаха. Боздугана изпръхтя доволно, което сякаш подразни кралицата още повече. Когато заговори, гласът й беше делови, всякаква страст беше изчезнала.

— Следващата неделя ще ви очаквам. Но сте добре дошли в двора ми по всяко време, отче.

Тайлър се поклони. Имаше чувството, че някой го е сграбчил и го е разтърсил здравата. „Точно затова гледам да не излизам от стаята си. Много по-безопасно е там.“

Обърна се и се затътри към изхода, стиснал книгата в ръка и почти забравил за тримата гвардейци зад него. Светият отец несъмнено щеше да поиска незабавен доклад, но Тайлър можеше да се промъкне в Арвата през входа за търговците. Беше вторник и дежурен щеше да е брат Емори. Беше млад и мързелив и често забравяше да докладва пристигания. Като нищо можеше да изчете над сто страници преди Светия отец да е разбрал, че се е върнал.

— И, отче?

Той се обърна и видя кралицата седнала на трона, подпряла брадичка с ръка. Боздугана стоеше до нея, страховит както винаги, с ръка на меча.

— Ваше Величество?

Тя се усмихна дяволито и за първи път, откакто Тайлър я беше видял, заприлича на годините си.

— Не забравяйте да ми донесете книга.

 

 

В понеделник Келси седеше на трона си и хапеше безмилостно бузата си отвътре. Формално даваше аудиенция, но всъщност даваше възможност на различни заинтересовани страни да я видят, а и тя да ги види на свой ред. След инцидента с убиеца си беше мислила, че Боздугана може да спре аудиенциите, но той, изглежда, смяташе за още по-важно хората да видят лицето й. Първата й аудиенция мина по график, въпреки че цялата гвардия беше на пост в залата, дори онези, които обикновено работеха нощем и спяха през деня.

Верен на думата си, Боздугана беше преместил големия сребърен трон, заедно с подиума, в Крилото на кралицата. След може би час седене на трона Келси откри, че среброто е кораво и още по-лошо — студено. Копнееше за удобството на старото си изтъркано кресло. Не можеше да се отпусне дори — твърде много очи се бяха впили в нея. Тълпа се точеше през залата, много от хората бяха същите, които бяха присъствали на коронацията й. Виждаше същите облекла, същите прически и същия прекомерен разкош.

Беше прекарала дълги часове в подготовка за тази аудиенция с Боздугана и Арлис, както и с Маржерит, която разполагаше с изненадващо много сведения за съюзниците на регента сред благородническото съсловие. Регентът я беше държал близо до себе си непрекъснато, дори докато се бе занимавал с държавни дела. Това поредно доказателство за глупостта на вуйчо й изобщо не изненада Келси, но все пак бе обезсърчена.

— Щастлива ли си тук? — беше попитала тя Маржерит, след като нощният им разговор бе приключил.

— Да — отвърна Маржерит толкова бързо, че според Келси не беше разбрала въпроса. Маржерит знаеше доста много за Тиър, но се зарадва, като откри, че Келси знае мортски, тъй че си говореха на мортски. Келси повтори въпроса си, за да е сигурна, че използва правилните думи.

— Разбирам, че си била доведена тук насила от Мортмийн. Искаш ли да се върнеш у дома?

— Не. Обичам да се грижа за деца, а за мен няма нищо в Мортмийн.

— Защо? — попита объркана Келси.

Маржерит изглеждаше и образована, и интелигентна, а станеше ли дума за вродени качества, притежаваше ум, остър като бръснач. Келси беше размисляла какво да прави с другите жени на регента. Не изпитваше желание да ги остави всичките в Крилото на кралицата, но пък и не можеше да им предложи някаква доходна работа. Но смяташе, че заслужават нещо от Короната, тъй като животът им не можеше да е бил лек.

Маржерит я беше уверила, че другите жени бързо ще бъдат разграбени като платени компаньонки от благородници, повечето от които били хвърлили око на дамите на регента от години. Това беше полезна информация, макар и изключително неприятно прозрение за мъжката психика, но Маржерит се беше оказала права. Когато Корин докладва, че регентът се е разкарал, каза, че жените също са си заминали с вещите си.

— Заради това — отвърна Маржерит и ръката й пробяга по тялото и около лицето й като за обяснение. — Това определя какво съм.

— Че си красива ли?

— Да.

Келси я загледа объркано. Беше готова да даде всичко, за да изглежда като Маржерит. Гласът на Феч отекна в главата й, винаги толкова убийствено близо: „Твърде невзрачна си за моя вкус“. Вече бе забелязала как в редките случаи, когато Маржерит излизаше от детската, очите на стражите я проследяват през помещението. Нямаше някакво просташко поведение, нищо, за което да ги укори, но понякога й се искаше да посегне и да ги зашлеви, и да им кресне в лицето: „Вижте ме! Аз също съм ценна!“. Очи проследяваха и нея през помещението, но изобщо не беше същото.

„Ако приличах на Маржерит, Феч щеше да ме боготвори, паднал в нозете ми.“

Нещо от това трябваше да е проличало на лицето й, защото Маржерит се усмихна тъжно.

— Мислите за красотата само като за благословен дар, Ваше Величество, но тя също носи своите наказания. Повярвайте ми.

Келси кимна, че уж я разбира, но всъщност се съмняваше. Красотата беше валута. За всеки мъж, който ценеше Маржерит по-малко заради красотата й, щеше да има сто мъже, а и толкова жени също така, които автоматично я ценяха повече. Но й харесваше мрачната интелигентност на Маржерит, тъй че се постара да прикрие обидата, макар че нещо вътре в нея й подсказваше, че това ще е непрекъсната борба: да гледа тази жена всеки ден, без да изпитва ревност.

— Как изглежда Мортмийн?

— Различно от Тиърлинг, Ваше Величество. На пръв поглед е по-добре. Няма толкова бедни и гладни. По улиците има ред. Но погледате ли по-внимателно, ще забележите, че всички са уплашени.

— Уплашени от какво?

— От нея.

— Тук също са уплашени, но не от мен. От лотарията.

— Не всички, Ваше Величество.

 

 

Хората в залата за аудиенции определено не бяха уплашени от Келси. Някои я гледаха умислено, други — с подозрение. Боздугана, който мразеше тълпата да не се вижда ясно, беше заповядал да наслагат по стените още факли и също така беше осигурил херолд отнякъде, тънко безобидно момче, казваше се Джордан и имаше необикновено дълбок и ясен глас, което обявяваше всяко лице, пристъпващо пред трона. Тези, които искаха да поговорят насаме с Келси, излизаха напред само след като бъдеха претърсени за оръжия и пропуснати от Мурн. Някои бяха дошли просто за да се закълнат във вярност, може би с надеждата да си спечелят достъп до съкровищницата или да я хванат неподготвена. Много от тях се опитваха да целунат ръката й. Лорд Перкинс дори успя да лепне влажната си уста на пръстите й, преди Келси да успее да ги издърпа. След което пъхна ръце в черните гънки на роклята си, за да ги опази.

Андали седеше на стол вдясно от Келси, с една педя по-нисък, тъй че изглеждаше по-ниска от нея. Келси беше възразила на това подреждане, но Боздугана и Андали се бяха наложили. Когато лорд Перкинс и свитата му слязоха от подиума, Андали й предложи вода и Келси я прие с благодарност. Раната й зарастваше добре и вече можеше да седи по-дълго, но се беше правила на любезна непрекъснато вече цели два часа и започваше да преграква.

Един благородник, Килиан, пристъпи напред със съпругата си. Келси порови в папките в ума си и намери неговата: Маржерит й беше казала, че Килиан обичал да залага на карти и че веднъж наръгал с нож друг благородник заради спорна ръка на покер. Никое от четирите му деца не било стигало до лотарията. Семейство Килиан приличаха повече на близнаци, отколкото на мъж и жена. И двамата имаха закръглени, добре охранени лица и двамата я гледаха със същото изражение, което беше видяла на лицата на много благородници през деня: усмивки отгоре и лукавство под тях. Размени учтивости с двойката и прие красив гоблен — жената я увери, че го е изтъкала със собствените си ръце. Келси много се усъмни в това. Ерата, в която благородничките наистина трябвало да правят свои ръкоделия, беше отминала отдавна, а гобленът издаваше голямо умение.

Срещата със семейство Килиан приключи и Келси се загледа след двамата, докато се оттегляха. Повечето благородници днес не й бяха харесали. Бяха опасно самодоволни. Дори неадекватното старо схващане за благородническия дълг беше отпаднало в това кралство и привилегированите отказваха да погледнат отвъд собствените си стени и градини. Беше проблем, допринесъл много за Прехода. Келси почти можеше да види Карлин, намръщена неодобрително, и как й говори за управляващите класи от много старите времена.

Боздугана гледаше втренчено към другия край на залата и когато двамата Килиан изчезнаха и гвардията на Келси започна да се отпуска, им подвикна да са нащрек. Към трона идваше мъж, лицето му — почти скрито зад гъста черна брада. На ръба на полезрението на Келси Андали потрепери.

Докато претърсваха мъжа, Келси потупа замислено с пръсти по сребърната облегалка на трона. Погледна Андали, която беше впила тъмните си хлътнали очи в съпруга си, стиснала ръце в скута си.

Боздугана беше слязъл до подножието на подиума и бе в готовност според нея — толкова небрежна стойка, че някой, който не го познаваше, щеше да я нарече ленива. Но ако мъжът на Андали задвижеше и един мускул в грешната посока, Боздугана щеше да го свали на мига. Съпругът, изглежда, също го знаеше. Очите му пробягаха към Боздугана и той спря и заяви:

— Аз съм Боруен! Дойдох да настоя да ми върнете жена ми и децата ми!

— Нищо не можеш да настояваш тук — отвърна Келси.

Той я изгледа сърдито.

— Да помоля тогава.

— Ще се обърнеш към кралицата както се полага — изръмжа Боздугана, — или ще бъдеш изхвърлен от тази зала.

Боруен вдиша няколко пъти дълбоко, сякаш за да се успокои.

— Моля Ваше Величество да ми върнете съпругата ми и децата.

— Съпругата ти е свободна да те напусне, по своя воля и по всяко време — отвърна Келси. — Но ако искаш да я помолиш за нещо тук, първо ще дадеш обяснение за белезите й.

Боруен се поколеба и Келси усети хилядите извинения, превъртащи се в главата му. Измърмори нещо в отговор.

— Повтори!

— Ваше Величество, тя не беше послушна жена.

Андали се изсмя тихо и Келси се присви — в смеха й се таеше убийствен гняв.

— Боруен, вярваш ли в Божията църква?

— Ходя всяка неделя, Ваше Величество.

— Една жена трябва да е покорна на мъжа си, така ли?

— Такова е Божието слово.

— Разбирам. — Келси го огледа замислено. Как изобщо Андали се беше омъжила за това същество? Щеше да е нужна по-храбра жена от нея, за да я попита. — А твоят начин на поправяне направи ли я покорна?

— Беше в правата ми.

Келси отвори уста, без да знае какво ще каже, но за щастие бе прекъсната от Андали, която стана и заяви:

— Ваше Величество, моля ви, не поставяйте мен или някое от децата ми под властта на този мъж.

Келси се пресегна и я стисна за китката.

— Знаеш, че не бих.

Андали наведе глава и на Келси й се стори, че видя проблясък на топлина в сивите й очи. След това отново беше Андали, с безизразното и хладно лице.

— Знам.

— Какво би искала да направя? — попита Келси.

— Не ме интересува, стига да не се приближава повече до децата ми.

Тонът й беше безизразен като лицето й. Келси я изгледа за миг и в ума й започна да се очертава ужасна картина, но преди да се е оформила напълно, тя се обърна рязко към Боруен.

— Отказано. В деня, в който жена ти пожелае, може да се върне при теб с моята благословия. Но няма да я принудя.

Черните очи на Боруен блеснаха и странен, див звук изригна иззад брадата му.

— Не познава ли Ваше Величество словото Божие?

Келси се намръщи. Тълпата, която доскоро изглеждаше задрямала, вече се беше разбудила и хората местеха погледи между нея и Боруен все едно разговорът беше игра на тенис. Всеки отговор, който дадеше, щеше да стигне до Църквата, а не можеше да лъже. Твърде много хора имаше в тази зала. Подбра думите си грижливо, преди да заговори:

— Историята е пълна с провалени кралства, претендирали, че се управляват единствено според Божието слово. Тиърлинг не е теокрация и трябва да гледам в повече извори от Библията. — Усети, че гласът й става по-рязък, но не можеше да го спре. — Като оставим Божието слово настрана, Боруен, струва ми се, че ако наистина заслужаваш това покорство, за което жадуваш, си щял да можеш да го постигнеш по някакъв друг начин, освен с юмруци.

Боруен се изчерви и очите му се присвиха до тънки цепки. Дайър, в подножието на подиума, направи две стъпки и застана на пътя му, с едната ръка на меча.

— Има ли записващ тук? — попита Келси Боздугана.

— Има. Пратих го в тълпата, но би трябвало да слуша.

Келси повиши глас и заговори на всички:

— Моят трон няма да търпи насилие, независимо какво казва Бог за това. Съпруг, жена, деца, няма значение. Онзи, който посегне с насилническа ръка на другия, ще отговаря за това.

Обърна се отново към Боруен.

— Ти, Боруен, като първи нарушител пред мен, няма да бъдеш наказан. Осигуряваш примера, около който формулирам своя закон. Но ако отново дойдеш пред мен или пред някой член на моето съдилище по подобно обвинение, законът ще се разправи тежко с теб.

— Не съм виновен в нищо! — извика Боруен с потъмняло от гняв лице. — Дойдох да си върна откраднатата жена и деца, а сега обвинявате мен! Това не е правосъдие!

— Чувал ли си за правната доктрина за чисти ръце, Боруен?

— Не, и не ме интересува! — изръмжа той. — Аз съм ограбен и ще заявя това пред цял Тиърлинг, ако трябва, за да спечеля справедливост!

Боздугана тръгна напред, но Келси щракна с пръсти.

— Не.

— Но, милейди…

— Не знам какво е ставало тук в миналото, Лазаръс, но не наказваме хора заради думите им. Ще го помолим да напусне, а ако не, можете да го изхвърлите както намерите за добре.

Боруен дишаше тежко — силно и хрипливо сумтене. Звукът напомни на Келси за една дремеща кафява мечка, на която веднъж се бяха натъкнали с Барти в горите. Барти й беше дал знак и много тихо се бяха отдръпнали. Но мъжът пред нея сега беше нещо съвсем различно и тя изведнъж си помисли, че с удоволствие би се сбила с него, дори с голи ръце, дори да я набиеше.

„Твърде много гняв има в мен“, осъзна Келси. Но мисълта я изпълни с гордост: каквито и да бяха другите й слабости, знаеше, че гневът винаги щеше да е в нея, дълбок и пълен извор на сила. Карлин щеше да е разочарована, но Келси вече беше кралицата, не някое уплашено дете, и беше научила много, откакто напусна къщата в гората. Щеше да може да застане пред Карлин и да й даде отчет… не без страх може би, но поне без затъпяващата увереност, че Карлин винаги знае най-добре. Карлин се беше оказала права за много неща, но дори и тя си имаше ограничения. Келси вече го виждаше много ясно, изпъкващо в ярки цветове. Карлин беше без страст, без въображение, а Келси имаше в изобилие и от двете. Погледна отново мъжа на Андали и видя лесния изход.

— Боруен, отне ми твърде много време с тази глупост и ще напуснеш залата ми веднага. Свободен си да обвиниш трона в каквато и да е несправедливост, но знай, че ще ти го върна с обвинението на съпругата ти към теб. Изборът е твой.

Боруен отвори уста, но думите го бяха изоставили. Черните му очи се завъртяха като на хванато натясно животно и той плесна юмрук в дланта си и погледна Андали с гняв.

— Надменна както винаги, а? Знае ли тя къде си отраснала? Знае ли, че имаш мортска кръв?

— Достатъчно! — Келси се надигна от трона, като пренебрегна болката в рамото си. Сапфирът се беше съживил; усети го, кипнало живо зверче под роклята й. — Не подлагай търпението ми на изпитание. Ще напуснеш тази зала незабавно или ще разреша на Лазаръс да те отстрани по всякакъв начин, който намери за добре.

Боруен заотстъпва назад, с победоносна усмивка.

— Мортка е, да! Заразена!

— Лазаръс, действай.

Боздугана скочи към Боруен, а той подви опашка и хукна към вратите. Одобрителен смях изригна от тълпата, щом затича по прохода. Андали се настани отново до Келси, с гладко и безизразно както винаги лице. Щом Боруен изчезна, Боздугана спря вялата си гонитба и се върна, очите му искряха от веселие. Но Келси потърка своите уморено. Какво още?

— Лейди Андрюс, Ваше Величество! — извика херолдът.

Към трона се втурна жена. Днес косата й бе покрита с изящна шапка, ярко пурпурно кадифе, украсено с пурпурни копринени панделки и паунови пера. Но Келси разпозна присвитите недоволно устни без никаква трудност.

— О, за бога — промърмори тя на Боздугана. — Не й ли платихме за проклетата тиара?

— Да, милейди. Всъщност платихме и отгоре. Андрюс са дом на мошеници и Арлис не искаше да им даде повод за оплакване.

Лейди Андрюс спря пред подиума. Беше много по-стара, отколкото изглеждаше на смътната светлина в тронната зала, може би вече на четирийсет, и лицето й беше изпънато и неестествено стегнато. Козметична хирургия? Нямаше пластични хирурзи в Тиърлинг, но се носеше слух, че Мортмийн са съживили тази практика. Тиърски благородници можеше да се осмелят да предприемат пътуването, особено благородници като тази. Лейди Андрюс се усмихваше сладко, но очите й казваха всичко.

„Тя ме мрази“, осъзна Келси с известно объркване. За нищо ли нямаше да се притеснява тази жена, освен за косата си?

— Тук съм да се закълна във вярност на Ваше Величество — заяви лейди Андрюс. Имаше характерен глас, толкова груб и дрезгав, че Келси се зачуди дали не е пушачка като Арлис. Или може би беше просто от много пиене?

— Поласкана съм.

— Нося на Ваше Величество подарък, рокля от калаейска коприна.

Роклята наистина беше красива, от синя коприна, която сияеше на светлината на факлите. Но когато лейди Андрюс я вдигна, Келси видя, че е може би три пъти по-тясна, скроена за висока слаба жена като самата Андрюс. След като помисли за миг, Келси реши, че жената нарочно е поръчала такива мерки, напук, просто заради удоволствието да се окаже твърде малка, когато кралицата я пробва.

— Благодаря ви — отвърна Келси и лека усмивка заигра на устните й. — Колко мило.

Арлис взе роклята и я сложи при нарастващия куп други подаръци. Някои от тях бяха всъщност ужасни, дадени от хора, които явно споделяха вкуса на регента в изкуството. Но всички подаръци бяха ценни поне в материали — никой не беше достатъчно дързък, че да поднесе на Келси нещо малоценно. Вече беше решила да продаде повечето, но Арлис явно я беше изпреварил: огледа синята рокля с преценяващо око и си отбеляза нещо в тефтера.

— Също така дойдох да попитам какво смята да прави Ваше Величество с Мортмийн.

— Моля?

Лейди Андрюс се усмихна — измамно сладка усмивка, която изглеждаше пригодена да скрива скърцащи от злост зъби.

— Нарушили сте Мортския договор, Ваше Величество. Притежавам земи около Крайт, в Източен Алмонт. Ще загубя много.

Келси хвърли крадешком поглед към Боздугана и видя, че се е загледал над тълпата.

— Аз имам да загубя повече от вас, лейди Андрюс. Повече земя, както и живота си. Тъй че защо не оставите на мен да се тревожа за това?

— Арендаторите ми са разтревожени, Ваше Величество. Не мога да кажа, че ги виня. Те са точно на пътя към Нови Лондон и пострадаха жестоко в последното нашествие.

— Сигурна съм, че сте били дълбоко загрижена тогава, както и сега — отвърна Келси. Сапфирът рязко опари гърдите й и тя изведнъж видя в ума си картина: висока кула, вратите й затворени, портите барикадирани. — Вие и стражата ви излязохте ли навън да ги защитите?

Лейди Андрюс отвори уста, но не каза нищо.

— Не сте, нали? Останахте в кулата си и ги оставихте да се оправят сами.

Лицето на жената се вцепени.

— Не виждах никакъв смисъл да умирам с тях.

— Сигурна съм, че не сте виждали.

— За какво е недоволството ви от доставката, Ваше Величество?

— Моето недоволство?

— Системата е честна. Дължим на Мортмийн.

Келси се наведе напред.

— Имате ли деца, лейди Андрюс?

— Не, Ваше Величество.

„Разбира се, че няма“, помисли Келси. Деца, заченати от тази жена, щяха просто да бъдат изядени от утробата й. Повиши глас:

— Тогава не рискувате много в лотарията, нали? Нямате деца, не изглеждате достатъчно силна за раждане и всъщност не привличате някого за секс.

Очите на лейди Андрюс се присвиха от гняв. Женски кикот отекна из залата зад нея.

— Ще изслушвам оплаквания за Мортмийн и лотарията от хора, които наистина имат нещо да губят — заяви Келси към залата. — Хора със залог в доставката могат да идват и да повдигат въпроса пред мен по всяко време, когато давам аудиенция.

Обърна се отново към лейди Андрюс.

— Но вие не.

Пръстите на лейди Андрюс бяха заприличали на ноктите на хищна птица. Ноктите бяха дълги куки, маникюрирани в ярък пурпур. Тъмночервени гънки се бяха появили в увисналите торбички под очите й. Келси се зачуди дали тази жена наистина ще се опита да я нападне с голи ръце. Изглеждаше вероятно, но не беше сигурна. И Боздугана също — макар да гледаше дамата с най-застрашителното си изражение.

„Какво всъщност вижда тя, когато гледа в огледалото?“ — зачуди се Келси. Как можеше една жена, която изглеждаше толкова стара, все пак да влага толкова важност в това да е привлекателна? Беше чела точно за тази заблуда много пъти в книги и сега разбра, че има нещо много по-лошо от това да си грозна: да си грозна и да си мислиш, че си красива.

Лейди Андрюс се съвзе бързо, но тихият й глас все пак трепереше от гняв.

— А какво имате да губите вие, Ваше Величество? Прекарахте детството си на скрито. Вашето име влизало ли е някога в жребия?

Келси се изчерви, изненадана и онемяла. Никога не беше помисляла за това. Разбира се, името й, Глин, никога не беше влизало в лотарията, тъй като никой не знаеше, че Келси Глин съществува. Но имало ли беше дори лотариен жетон за Келси Роли? Разбира се, че не, както не беше имало и за Елиса Роли, или за Томас Роли, или за който и да е от безкрайния парад от благородници, които можеха да си позволят да се откупят от лотарията.

Лейди Андрюс направи нова стъпка напред, непритеснена от близостта на Боздугана, усмивката й бе изпълнена с жлъч.

— Всъщност, Ваше Величество, вие рискувате по-малко от всеки от нас, нали? Ако тя отново нахлуе, просто ще се барикадирате в собствената си кула, точно както направих аз. Само че вашата кула е още по-висока.

При мисълта за няколкото стаи по коридора, пълни с провизии за обсада — храна и оръжия, факли и бурета с масло — Келси се изчерви. Какво можеше да направи, да обещае, че ще се бие редом с населението на Нови Лондон? Хората в залата започнаха да си шепнат. Тя погледна към Боздугана и Пен, но видя, че и те са затруднени. Лейди Андрюс се хилеше — злата усмивка на хищник, хванал плячката си натясно и готов за скок. Мисълта, че е притисната от тази жена, накара Келси да умре вътрешно, да се спотаи в някакво дълбоко и тъмно място, където не беше проникнал нито един от уроците на Карлин.

В отчаянието си Келси сграбчи огърлицата, извади сапфира и го стисна здраво. Щеше да приеме всеки отговор, който имаше той, но камъкът не й даде нищо, дори намек за топлина. Мърморенето се усили. Вече всеки момент някой щеше да започне да се смее и тази жена, това същество пред нея щеше да спечели.

— Аз бях един от вашите селяни, лейди Андрюс.

Келси погледна над лейди Андрюс и видя, че Мурн е пристъпил напред. Лицето му беше бледо както винаги, кървясалите му очи бяха впити в дамата, но този път бледнината не беше от безсъние. Беше от гняв.

— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа му лейди Андрюс. — Страж, който дръзва да се обръща пряко към благородничка? Щеше да бъдеш набит с камшик за това в моята зала за аудиенции.

Мурн я пренебрегна.

— Опитахме се, знаете ли. Жена ми никога не се беше учила да язди, а дъщеря ми беше болна. Нямахме никакъв шанс да избягаме от мортите. Отидохме до портата на замъка и помолихме за убежище, и ви видях горе на прозореца, загледана в нас. Имахте толкова много стаи, а отказахте да ни предложите дори една.

Изведнъж я споходи спомен: денят в Алмонт, селяците, работещи в нивите, и високата тухлена кула. Лейди Андрюс беше започнала да се отдръпва, но Мурн настъпи и Келси видя блясъка на сълзи в очите му.

— Познавам кралицата само от месец, но ви уверявам: когато мортите дойдат, тя ще се опита да натъпче целия Тиърлинг в Цитаделата, без да се интересува колко отдавна не са се къпали или колко са бедни. Ще намери място за всички.

Лейди Андрюс го беше зяпнала онемяла. Боздугана отиде при Мурн и му заговори тихо. Мурн кимна и бързо заобиколи трона към стаите на гвардейците. Келси си спомни деня, по-рано тази седмица, когато беше минала покрай него, за да излезе на балкона, и беше обзета от подозрение. Огледа другите гвардейци на пост в залата, вече деветнайсет, всичките с изопнати лица. Имаха ли всички те подобни истории? Изведнъж се почувства окаяно. Дори един от гвардейците й да беше виновен, как можеше да заподозре когото и да било от тях?

— Настоявам за наказание, Ваше Величество! — Лейди Андрюс се беше овладяла. — Дайте ми го този страж!

Келси избухна в смях. Истински смях, който отекна из залата. Чувстваше се чудесно, още повече, след като лицето на лейди Андрюс пламна.

— Ще ви кажа какво ще направите, лейди Андрюс. Взимате си роклята и се разкарвате по дяволите от Цитаделата ми.

Лейди Андрюс отвори уста, но от нея не излезе нищо. Само за секунди по изпънатата кожа на лицето й изникнаха сякаш хиляди тънки бръчки. Арлис беше взел роклята и вече я поднасяше на благородничката, макар навъсените му вежди да подсказваха на Келси, че ще си поговорят за това по-късно.

Лейди Андрюс дръпна подаръка си и тръгна побесняла към изхода, присвила врат между раменете си, походката й издаваше старостта й. Мнозина в тълпата й хвърляха отвратени погледи, но това не впечатли особено Келси. Вероятно не се бяха държали по-добре при последното нахлуване. В деня на коронацията й тук не беше имало бедни. Трябваше да промени това. Следващата седмица, когато дадеше аудиенция, щеше да каже на Боздугана да отворят широко вратите за първите няколкостотин, които дойдат.

— Има ли още? — попита го тя.

— Не мисля, милейди. — Боздугана повдигна вежди към херолда, който поклати глава. Махна отсечено и херолдът обяви:

— Аудиенцията е приключена! Моля придвижете се в ред към изхода!

— Добър е този херолд — каза Келси. — Трудно е да се повярва, че такова дребно момче може да има толкова силен глас.

— От слаби мъже винаги се получават най-добрите глашатаи, милейди. Не ме питайте защо. Ще го уведомя, че сте доволна от него.

Келси се отпусна отново в трона и за кой ли път съжали, че не е креслото й. Да се облегнеш в това нещо беше все едно да подпреш гръб на скала. Реши да нареди да му сложат възглавнички. Много.

Добрият ред се оказа само пожелание. Тълпата запуши изхода, всички явно смятаха, че заслужават да излязат първи.

— Боже, каква блъсканица — подметна Пен.

Келси се възползва от удобната възможност да се почеше по носа, който я сърбеше ужасно вече от доста време, след което махна на Андали.

— Тази вечер няма да имам нужда от теб, Андали. Свободна си.

— Благодаря, милейди — отвърна Андали и бързо слезе от подиума.

Когато тълпата най-сетне се изниза и охраната започна да залоства вратите, Келси попита:

— Та какво според теб се опитваше да направи лейди Андрюс?

— А, нагласено беше — отвърна Боздугана. — Просто да създаде неприятност.

Арлис, който слушаше от мястото си в подножието на подиума, кимна и каза:

— Зад цялата сцена е Торни, но не беше толкова глупав да се появи днес.

Келси се намръщи. Благодарение на Боздугана и Арлис вече разбираше много повече за Службата по преброяването на Торни. Макар първоначално да беше създадена като инструмент на Короната, по един ужасен начин тя бе заживяла свой собствен живот, превръщайки се в такава сила, че съперничеше на Божията църква. Преброяването беше толкова голяма система, че не можеше да се закрие наведнъж. Трябваше да се разглоби парче по парче, а най-голямото парче беше самият Торни.

— Няма да позволя Торни да саботира това, което градим. Трябва да се махне, с прилична пенсия.

— Службата по преброяването разполага с най-образованите хора в кралството, милейди — предупреди Боздугана. — Ако искате да я разбиете, ще трябва да им намерите доходна работа. На всички.

— Биха могли да станат учители. Или събирачи на данъци, не знам.

Сигурно беше поизчакала да види какво мислят за тази идея, защото стомахът на Велмер изведнъж изкъркори доста силно в тишината и предизвика приглушения смях на останалите гвардейци. Мила вече готвеше вечеря и миризмата на чесън се прокрадваше в залата. Велмер почервеня като домат, но Келси се усмихна и каза:

— Добре, приключихме. Тази вечер ще се храня в покоите си. Вървете в кухнята. Някой да занесе храна на Мурн и да го накара да яде, та ако ще да е насила.

Гвардейците тръгнаха да излизат, а Келси добави:

— Лазаръс, почакай малко.

Боздугана се обърна към нея.

— Милейди?

— Някакъв напредък с търсенето на Барти и Карлин?

— Още не, милейди.

Келси стисна зъби. Не искаше да се кара с него, но искаше да види Барти, искаше да види усмивката в очите му и бръчиците около тях повече от всякога. Копнежът да види Карлин пък беше някак си дори по-силен.

— Прати ли да претърсят селото?

— Много неща имаше да се свършат, Ваше Величество. Скоро ще се заема.

Келси присви очи.

— Лазаръс, лъжеш ме.

Боздугана я изгледа безизразно.

— Защо лъжеш?

— Милейди! — извика Венер откъм коридора. — Бронята ви е готова!

Келси се обърна раздразнена.

— Защо ми го казваш ти, Венер?

— На Фел му е прилошало.

Нова лъжа. Сигурно Венер най-накрая се беше принудил сам да набави бронята. Но желанието й да се скара с някого гаснеше при все по-усилващия се апетит да опита онова, което Мила приготвяше в кухнята.

— Ще я видим на утрешното упражнение по засрамване.

Венер се поклони и тръгна към кухнята. Келси се обърна, за да продължи с Боздугана, и видя, че го няма. Все едно се беше изпарил от залата.

— Потаен кучи син — измърмори тя. Какво беше станало с Барти и Карлин? Болни ли бяха? Беше дълго пътуване за двама старци през зимата. Кадените ли ги бяха намерили? Не, Барти знаеше как да прикрива следите си. Но нещо не беше наред. Личеше си от поведението на Боздугана.

Слезе от подиума. Пен вървеше по петите й. Стомахът й изръмжа от миризмата на чесън и Келси едва потисна горчивия си кикот. Дори тревогата не можеше да притъпи апетита й. Огледа за Боздугана в коридора, но той се беше скрил някъде. Помисли да попита Корин, който беше дежурен при вратата към балкона, да й каже къде е, но това изглеждаше детинско, тъй че просто тръгна по коридора.

При вратата на стаята си чу Андали да я споменава в съседната стая и спря. Пен също спря.

— Уверявам те, кралицата е уплашена.

— Не изглежда уплашена.

Беше най-голямото момиче на Андали, Айса, гласът й бе рязък и пълен с негодувание.

— Но е уплашена, скъпа — отвърна Андали. — Крие страха си, за да смали нашия.

Келси не помръдваше. Знаеше, че подслушването е невъзпитано, но не можеше да не подслушва. Андали си оставаше загадка. Дори Боздугана не бе успял да открие нищо за произхода й или биографията й, освен че беше наполовина от Морт, а това го беше разкрила самата Андали. Все едно беше паднала от небето на петнайсет и се бе омъжила за онзи Боруен. Всичко преди това беше мрак.

— Това кралство не е виждало нищо необикновено, да не говорим за добро, от много време — продължи Андали. — Тиърлинг се нуждае от кралица. Истинска кралица. И ако тя съществува, кралица Келси ще е точно това. Може би дори кралицата от легендите.

Очите на Келси се разшириха и тя се обърна към Пен, но той само вдигна пръст пред устните си.

— Искам да съм част от легендите, мамо.

— Точно затова оставаме. — Гласът на Андали се приближи и Келси махна на Пен и двамата се шмугнаха в стаята й. Пен затвори вратата и промърмори:

— Казах ви, че може да вижда.

— И аз се съгласих с теб. Все пак е грешка да се залага твърде много на видения.

Пен беше нагласил леглото си в антрето — дюшек, одеяло и чаршафи. По пода бяха разпилени мръсни дрехи и Пен се постара да ги срита набързо в ъгъла. На вратата се почука и той я отвори да пусне Мила, понесла две блюда с нещо, което приличаше на телешка яхния. Мила вече беше наложила правото си да носи лично храната на Келси. Според Боздугана тя също така опитваше всяко блюдо за Келси, преди да е напуснало кухнята. Беше донякъде глупаво, тъй като много отрови действаха със забавяне, но Келси все пак беше трогната.

— Искаш ли да се храниш с мен? — попита тя Пен.

— Благодаря, милейди.

Последва я през свода до спалнята й, където Боздугана беше нагласил масичка за случаите, когато Келси пожелае да се храни сама. Мила постави блюдата на масата, поклони й се и излезе.

Келси опита яхнията. Беше чудесна като всичко, което готвеше Мила, но тази вечер тя се хранеше автоматично, умът й се връщаше към най-голямото момиче на Андали. Ако разбираше добре, някои или всички деца на Андали бяха обект на насилие, а това винаги оставяше белези. Момичето, освен това навлизаше в девичата си възраст, а Келси помнеше този преход достатъчно добре: чувството за безпомощност и най-вече внезапно избухващия гняв от неспособността на възрастните да разберат какво е важното. Един ден, когато беше може би на дванайсет или тринайсет, се усети, че крещи на Барти, че мести нещо на писалището й.

Вдигна глава и видя, че Пен я наблюдава замислено.

— Какво?

— Харесва ми да ви гледам, когато мислите. Все едно да гледаш бой на кучета.

— Обичаш да гледаш бой на кучета?

— Не. Зъл спорт е. Но баща ми въртеше боеве на кучета, когато отраствах.

— Къде?

Пен поклати глава.

— Когато влезем в гвардията на кралицата, печелим правото да оставим миналото зад себе си. Освен това, ако ви кажа, като нищо ще затворите баща ми.

— И би трябвало. Той е жесток човек.

Съжали за думите си веднага щом излязоха от устата й. Но Пен само помисли за миг, преди да отвърне кротко:

— Може би беше някога. Но сега е само един сляп старец, неспособен да навреди никому. Една правосъдна система, която не оправдава за смекчаващи обстоятелства, е опасна.

— Съгласна съм.

Пен се зае отново с яхнията си, а Келси — със своята. След малко обаче остави лъжицата.

— Разтревожена съм за момичето.

— Най-голямата на Андали?

— Да.

— И с право, милейди. Не намерихме никаква информация за Андали преди брака й, а повярвайте ми, двамата с Боздугана разровихме навсякъде. Семейният им живот обаче е друга работа.

— В смисъл?

— Ами… в квартала им се знае, че мъжът на Андали си пада по малки момичета. Дъщерите му са най-лошият случай, но не са били единствените.

Келси преглътна погнусата и се постара да говори делово.

— Карлин казваше, че без истински съдилища общностите обикновено се справят с подобни проблеми сами. Защо не са се справили с този?

— Защото Андали е забранила.

— Това е безсмислено. Според мен Андали би трябвало да го убие лично, преди някой друг да е имал шанс.

— Аз също мисля така, милейди, но на тази загадка не можах да намеря отговор. Съседите с охота говореха за Боруен, но не и за Андали. Смятат, че е вещица.

— Защо?

— Никой не пожела да каже. Може да е просто заради начина, по който сякаш вижда през хората. Мен например ме е страх от Андали, въпреки че никой мъж с меч не може да ме уплаши.

— Мен също.

Пен пак се наведе над яхнията, а Келси въздъхна.

— Андали трябваше да е кралицата, Пен. Не аз. Тя прилича на кралица, говори като кралица и вдъхва страх.

Пен помисли малко, преди да отговори. Разсъдливостта му й харесваше — това, че не се стреми да запълни празното мълчание с безсмислени думи. Изяде още две лъжици яхния, преди да отвърне.

— Това, което току-що ми казахте, милейди, е съвършено описание на кралицата на Мортмийн. Андали може отчасти да е тиърка, но сърцевината й е мортска. От нея би се получила идеална кралица в онова кралство. Но вие се стремите да създадете съвсем друг вид царуване, което не се гради на страх.

— А на какво?

— На справедливост, милейди. На изслушване. Дали това ще успее, никой не знае. Определено е по-лесно да се държи властта чрез страх. Но в Андали има нещо твърдо, нещо безмилостно, и макар то да може донякъде да осигури предимство, не знам дали бих го нарекъл сила.

Келси се усмихна. Справедливост и изслушване. Дори Карлин щеше да е доволна от това.

 

 

Събуди се внезапно в тъмното. Беше чула болезнен детски вик. Погледна към камината, но тя беше тъмна, дори намек за светлина нямаше в пепелта. Сигурно вече бе призори.

Посегна към нощната масичка за свещта, която винаги стоеше там, но пръстите й не напипаха нищо. Заля я страх, страх, който нямаше никакъв ясен източник. Заопипва, вече в паника, и откри, че дори нощната масичка я няма.

Отвън изпищя жена, писъкът се усили и секна в късо задавено изпъшкване.

Келси отметна завивките и скочи от леглото. Не стъпи обаче на студения каменен под на стаята си, а на утъпкана пръст. Втурна се към вратата — но не наляво, а на десет стъпки надясно, към кухнята, към стъпалата, които познаваше толкова добре…

Отвори вратата и се присви от хапещия студ. Селото беше потънало в мрак. Но чу тропот на крака, крака на много бягащи хора.

— Нападатели! Нападатели! — извика женски глас от една от къщите зад нея. — Те са…

Гласът секна.

Ужасена, Келси затръшна вратата и спусна резето. Заопипва кухненската маса, намери свещ и кибрит, драсна една клечка и скри пламъчето в шепи. Джонарл беше направил къщата добре, от кал, смесена с камъчета. Дори имаше два прозореца, направени от счупени стъкла, беше ги донесъл от няколко ходения в града. Къщата беше чудесен брачен подарък, но с прозорците беше трудно да се скрие светлината.

Върна се в спалнята и завари Уилям седнал в леглото, мигаше сънено. Толкова много приличаше на Джонарл, че сърцето й едва не се скъса. Джефри все още спеше в люлката си и тя го гушна, както беше увит в одеялото, и подаде ръка на Уилям.

— Ставай, миличък. Хайде, скок. Дай ръчичка на мама.

Уилям седна, провеси крачета от ръба на леглото и скочи на пода. Хвана ръката й.

Навън изтрополяха ботуши. „Ботуши?“, помисли тя. Всички мъже бяха отишли в града да откарат житото. Заля я паника. Къде можеха да се скрият? Премести Джефри в другата си ръка и заопипва в ъгъла за наметалото и обущата си.

— Можеш ли да си намериш палтото и обувките, Уилям? Хайде да видим кой пръв ще си намери палтото.

Уилям я гледаше учудено. След миг обаче зарови в купчината дрехи. Келси отметна няколко одеяла и погледна зимното наметало на Джонарл, все още прилежно сгънато. Насмалко да се разплаче над наметалото на мъртвия си мъж. Гадене се надигна в гърлото й, познатото сутрешно гадене, което винаги избираше възможно най-лошия момент.

Вратата се отметна, парчетата от резето тупнаха на пода. Келси закри с ръка мъхестата главичка на Джефри, сграбчи с другата си ръка Уилям и го избута зад себе си.

На прага стояха двама мъже с покрити със сажди лица. Единият беше със светлочервено наметало. Келси знаеше какво означава това. „Кадени? Тук?“ — помисли си обезумяло. Мъжът пристъпи напред да й вземе Джефри. Бебето се събуди и се разпищя.

— Не! — извика тя. Мъжът я бутна назад и измъкна Джефри от прегръдката й. Келси се свлече в ъгъла, сграбчи крака на масата, за да се задържи да не падне върху Уилям, и изохка.

— Вземи момчето — каза каденът на другия мъж, след което изчезна през вратата с Джефри.

Келси изпищя. Това беше кошмар, трябваше да е — но не беше. Тя сграбчи Уилям и отново го изтика зад себе си, после вдигна ръце да се предпази от мъжа, застанал над нея.

— Спри — каза той, наведе се и й протегна ръка. — Ела с мен. Не искам да нараня нито теб, нито момчето.

Въпреки саждите Келси видя, че лицето му е бледо и изпито. Изглеждаше някъде на годините на Джонарл, може би малко по-стар… с прошарена коса, беше трудно да се определи. В другата си ръка държеше нож, но май не се канеше да я убие. Като че ли и той самият беше забравил за него.

— Къде отнася онзи сина ми?

— Ела с мен — повтори той. — И не викай.

— Защо се бавиш, по дяволите, страж? — ревна груб глас отвън.

— Идвам!

Обърна се отново към Келси.

— Моля те, за последен път. Нямаш избор.

— Уилям трябва да си вземе наметалото.

— Побързайте тогава.

Тя погледна Уилям и видя, че се е обул и държи наметалото си. Клекна пред него и му помогна да го облече, закопча го с треперещи пръсти.

— Нали си ми добричък, Уилям? Ела с мама.

Но Уилям се беше вторачил в мъжа с ножа.

— Хайде, по-бързо.

Тя хвана Уилям за ръка и последва мъжа през вратата. Изруга наум Джонарл, че беше умрял, че ги беше оставил сами. Но разбира се, щеше да е все едно. Беше средата на март и всички мъже в Хейвън бяха отишли да продават жито в Нови Лондон, както правеха всяка година по това време, и бяха оставили селото беззащитно. Келси никога не се беше замисляла за това. Селото никога не се беше изправяло пред такава беда, от нашествието насам. Бяха много далече от мортската граница, за да се притесняват от нападатели.

Щом излязоха, видя, че каденът е гушнал Джефри. Бебето се беше поукротило, но това нямаше да продължи дълго — буташе с главица мъжа в гърдите, искаше да суче. След като не намереше майчината гърда, ревът щеше да започне отново.

— Елате — каза каденът.

— Дайте ми да нося сина си.

— Не.

Тя отвори уста да възрази, но другият мъж, по-ниският, хвана ръката й и я изви леко, предупредително. Келси стисна ръчицата на Уилям и тръгна след кадена към края на селото.

Вече просветляваше и се виждаха очертанията на къщите и конюшните. Други групи се стичаха към тях, жени и деца. Алисън и дъщерите й излязоха от къщата си и Келси видя, че бузата на Алисън е цялата в кръв и че ръцете й са вързани.

„Била е по-храбра от мен“, помисли тъжно Келси. Но повечето жени изглеждаха като нея, още замаяни, гледаха объркано, все едно току-що се бяха събудили от сън. Тя залиташе и дърпаше Уилям след себе си, без да разбира къде отиват, знаеше само, че става нещо ужасно. Гърдите й пареха, но когато погледна надолу, там нямаше нищо.

Едва когато завиха на ъгъла на къщата на Джон Тейлър, празна и помръкнала, разбра всичко: какво означават всички тези мъже и жените и децата, измъкнати от домовете им. Клетката стоеше пред тях, висока и груба на фона на избледняващия хоризонт, симетричен черен силует с няколко движещи се вътре човешки фигури. До нея имаше друга празна клетка със запретнати в нея мулета. Келси се огледа и видя още няколко клетки на пътя.

„Това е наказанието“, осъзна Келси. Спомняше си два случая, когато някой от селяните на Хейвън беше изтеглен в жребия. Селото гледаше на изтеглените като на мъртъвци — страняха от тях и говореха за тях със скръб. Всички бяха гледали доставката, докато минаваше покрай селото по Мортския път, и всеки път Келси тайно в сърцето си изпитваше облекчение, че не е тя, не е мъжът й или децата.

„Това е наказанието за облекчението ми.“

Прошареният се обърна към нея.

— Трябва да взема сина ти.

— Не.

— Виж, така или иначе ще го взема. Не ми създавай проблеми. И на себе си.

— Какво ще правите с него?

Той посочи втората клетка.

— Ще влезе там, с другите деца.

— Не може ли да ми го оставите?

— Не.

— Защо?

— Стига — изръмжа друг глас. От тъмното се приближи висок мършав мъж със синьо наметало, изпитото му лице изглеждаше безжалостно в сивата утринна светлина. Келси го позна, но и не го позна, и се присви инстинктивно в опит да прикрие Уилям.

— Не сме тук, за да спорим с тези хора, страж. Нямаме време. Взимай детето и го вкарвай в клетката.

Стражът сграбчи Уилям за китката и той се разрева. Чул виковете на брат си, Джефри също запищя, заудря яростно с малките си юмручета по наметалото на кадена. Келси стисна Уилям за ръката, но мъжът беше много по-силен, а Уилям пищеше от болка. Щяха да го разкъсат, ако не го пусне. Накрая тя пусна ръката му и вече самата тя пищеше…

 

 

— Милейди! Милейди, събудете се!

Някой я хвана за раменете и я разтърси, но тя протягаше ръка към Уилям, когото вече влачеха към клетката. Беше направена за деца, видя тя сега, пълна с малки разплакани дечица. Високият каден също закрачи натам, понесъл Джефри, и Келси запищя още по-силно, не можеше да спре.

— Келси!

Шамарът беше силен и Келси примига, писъците й секнаха толкова рязко, колкото бяха започнали. Отвори очи. Пен беше над нея, застанал до леглото й, ръцете му бяха на раменете й… беше се върнала в познатия уют и светлината на огъня в спалнята си. Тъмната коса на Пен беше разрошена от спането и беше гол до кръста. Щом видя гърдите му, мускулести и силни, Келси изпита внезапен, необясним подтик да ги погали с пръсти. Но нещо я изгаряше.

Клетките!

Очите й се разшириха и тя се надигна бързо.

— О, господи!

Боздугана нахлу в стаята с меч в ръка.

— Какво става, по дяволите?

— Нищо, сър. Имаше кошмар.

Но Келси вече клатеше глава.

— Лазаръс! Вдигай всички.

— Защо?

Келси избута Пен настрани, отметна завивките и скочи от леглото. Сапфирът й се измъкна от нощницата и огря стаята със синия си блясък.

— Веднага! Трябва да тръгнем до час.

— И къде ще ходим, ако благоволите да ми кажете?

— До равнината Алмонт. В някакво село, казва се Хейвън. Може би е чак до мортската граница, не знам. Но няма време за губене.

— За какво говорите, по дяволите? Четири сутринта е!

— Торни. Сключил е сделка зад гърба ми и сега е на път към Мортмийн с товар от Тиър.

— Откъде знаете?

Една от задръжките й рухна, просто така. Имаше чувството, че не са й останали още много.

— По дяволите, Лазаръс, знам го!

— Милейди, имахте кошмар — настоя Пен. — Може би трябва да си легнете и…

Келси смъкна нощницата си и за миг изпита злобно задоволство, като видя как Пен се изчерви, преди да се завърти бързо с лице към стената. Обърна се към скрина и видя, че Андали вече е там и й подава черни панталони.

— Милейди — заговори Боздугана бавно и търпеливо, както човек говори на дете. — Посред нощ е. Не можете да ходите никъде сега.

Още една задръжка падна.

— Изобщо не си и помисляй да ме спреш, Лазаръс.

— Било е сън.

Андали се намеси със спокоен, но твърд тон.

— Кралицата трябва да отиде.

— И двете ли сте полудели? За какво говорите, по дяволите?

— Трябва да отиде. Виждам го. Няма друг начин.

Когато Келси приключи с обличането, сапфирът й отново се измъкна. Яркият му блясък огря стаята и Боздугана и Пен вдигнаха ръце да заслонят очите си, но на нея дори не й се наложи да мигне. Вдигна високо сапфира и изведнъж осъзна, че вижда в дълбините му лице: красива жена с тъмна коса и пронизващи студени очи. Скулите й бяха високи, чертите — сурови. Усмихна й се и след това изчезна.

За миг Келси се зачуди дали наистина не е полудяла. Но това изглеждаше твърде лесно обяснение. Ако беше полудяла, реалният свят нямаше да изглежда толкова важен. Онзи ден пред Цитаделата беше единствената й опора и ако въпреки повелята й за Мортмийн беше тръгнал товар с роби, с нея беше свършено. Щеше да е владетел само на хартия и каквото и друго да се опиташе да постигне, щеше да е обречено на провал.

— Андали е права, Лазаръс. Трябва да отида.

Боздугана отново се обърна към Андали.

— Браво. — Каза го с отвращение.

— Благодаря. — Келси с изненада долови в гласа й мортски акцент, нещо, което не беше чувала преди. — Не признаваш други дарби, освен своята.

— Твоят вид дарба никога не е бил надежден. Дори ясновидката на Червената кралица не би могла да предскаже всичко.

— Предскажи тогава ти, капитане.

— Млъкнете! — извика Келси. — Всички ще отидем. Избери двама гвардейци и ги остави тук с жените и децата.

— Никой няма да ходи никъде — изръмжа Боздугана. Хвана ръката й, грубо. — Имали сте лош сън, Ваше Величество.

— Той е прав, милейди — намеси се Пен. — Защо просто не си легнете? До заранта ще сте забравили всичко това.

Боздугана кимаше в съгласие, че и загрижено на всичкото отгоре, от което й се дощя да го зашлеви.

— Лазаръс, това е пряка заповед от твоята кралица — отсече Келси. — Тръгваме.

Тръгна отново към вратата и този път и двамата я сграбчиха — Боздугана за ръката, а Пен през кръста. Този път и последната й задръжка поддаде, гневът изригна в главата й като взрив и тя ги запокити с яростта си, усети как се изля от тялото й като порой. Двамата отхвърчаха назад, Пен рухна до леглото, а Боздугана се блъсна в отсрещната стена и се свлече на пода. Не ги беше захвърлила много силно, защото се съвзеха лесно, надигнаха се и я зяпнаха, лицата им окъпани в синя светлина. Андали беше отстъпила назад, до тоалетната масичка.

— Никой не е длъжен да идва с мен — каза Келси. За нейно облекчение гласът й беше спокоен. — Но не се опитвайте да ме спирате. Не искам да ви нараня, но ще го направя, ако се наложи.

Боздугана и Пен се спогледаха объркано. Какво ли щяха да направят, ако го нямаше сапфира? Да я заключат в стаята й сигурно, и да я оставят да се наплаче, както правеше Карлин, докато Келси беше дете. Потърси колкото гняв й беше останал в онзи кладенец и го намери — зазидан, но още пълен. Нима наистина се беше срамувала някога от гнева си? Сега той беше дар, отразен и подсилен някак си през скъпоценния камък. Беше потенциално опасен, определено… ако се бе оказала малко по-гневна, Пен и Боздугана можеше да пострадат сериозно.

Пен се съвзе първи.

— Ако сериозно смятате да го направите, милейди, не бива да отиваме като гвардията на кралицата. Трябва да се облечем като военни. Ще ви трябва облекло на младши офицер.

Боздугана кимна бавно.

— Ще трябва да си отрежете и косата, Ваше Величество. Цялата.

Келси въздъхна облекчено. Имаше нужда от подкрепата поне на Боздугана. Дори не знаеше къде държат коня й и къде да намери припаси.

Андали мина през стаята и излезе.

— Без косата — продължи Боздугана малко злобно — няма да имате никакъв проблем да минете за мъж.

— Разбира се — отвърна Келси. „Изпитание — напомни си с лека носталгия. — Всичко е изпитание.“ — Нещо друго?

— Не, милейди. — Боздугана също излезе, затвори вратата и започна да раздава заповеди наляво-надясно. Келси чуваше сърдития му глас дори през дебелите стени.

Пен като че ли не обръщаше внимание на гневния й поглед. Тя можеше да разбере тяхната гледна точка, но все пак… не й вярваха, че може да различи един кошмар от онова, което бе видяла, видение много по-реално от всякакъв сън. Беше усетила дори как настръхна кожата й в утринния въздух. Истинска жена ли беше онази там в равнината Алмонт? Истинска птица ли беше летяла над мортската армия? Нямаше доказателство, но вярваше във виденията безрезервно. Чувстваше, че няма избор. Можеше да разбере гледната точка на Пен, но не искаше.

„Трябваше да ми повярвате — помисли Келси, докато го гледаше намръщено. — Думата ми трябва да е достатъчна за вас.“

Андали се върна с кърпа и ножици. Келси погледна тиарата на тоалетната масичка. Фалшива корона или не, вече изпитваше привързаност към нея. Но трябваше да я остави тук.

— Седнете, милейди.

Келси седна и Андали започна да стриже косата й на големи кичури.

— Стрижа децата си от години. Не можем да си позволим бръснар.

— Защо все пак се омъжи за него, Андали?

— Невинаги правим този избор сами.

— Принуди ли те някой?

Андали поклати глава, засмя се тъжно и после тихо попита:

— Кой е мъжът, Ваше Величество? Виждала съм лицето му в ума ви много пъти. Тъмнокос мъж с обаятелна змийска усмивка.

Келси се изчерви.

— Никой.

— Не е никой. — Андали хвана кичур коса над лявото й ухо и ножиците щракнаха. — Означава много за вас, този мъж, и виждам срам, загръщащ всички тези чувства.

— И?

— Вие ли избрахте да изпитвате това към този мъж?

— Не — призна Келси.

— Най-лошият избор, който сте могли да направите, нали?

Келси кимна победена.

— Невинаги избираме, Ваше Величество. Просто правим най-добрия избор, след като работата е станала.

Вместо да я утешат, тези думи я накараха да се почувства съвсем безпомощна. Седеше мълчаливо, докато Андали привърши, загледана унило в растящата купчина тъмна коса на пода. Знаеше, че не означава нищо за Феч, но нищожната възможност я беше крепила. Отрязването на косата й бе като преминаване на последен мост към земя, където нямаше никаква възможност.

На вратата почука гвардеец и след като Пен го пусна да влезе, внесе черна униформа на армията на Тиърлинг и я сложи на леглото. Ококори се, като видя Келси, но тя го изгледа ядосано и той се присви и се измъкна. Пен се върна в креслото си, явно решил да избегне погледа й. Андали приключи, подкани я да се наведе и набързо среса последното останало от допреди малко дългата й коса. Изправи я отново и я огледа.

— Ще свърши работа, милейди. Професионален фризьор би могъл да я дооправи по-късно.

Келси усещаше главата си олекнала, почти замаяна. Събра смелост и се погледна в огледалото. Андали й беше направила добра подстрижка, почти като на Корин. Друга жена, някоя с високи скули, можеше дори да изглежда добре с такава коса, но на нея й се доплака. От огледалото я зяпна момче, момче с пълни устни и хубави зелени очи, но все пак момче.