Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (13)

13.
Пробуждане

Ако сравним кралица Глин с Червената кралица, откриваме малко прилики. Те са много различни владетелки и днес знаем, че са били мотивирани от много различни цели. Трябва да отбележа, че двете кралици проявяват желязна воля, обща способност да поемат по най-бързия път към онова, което трябва да се направи. При все това историята също така ни дава обилни доказателства, че кралица Глин, за разлика от Червената кралица, често смекчава решенията си с жалост. Всъщност много историци смятат, че това е съществената разлика между двете…

Професор Джесика Фен, записана лекция,

Университета на Тиърлинг, 458, март

— Милейди.

Нещо студено я докосна по челото и Келси извърна глава, за да се отърве от него. Боздугана я беше събудил от… нищо. Нищо сънувано, което да може да си спомни, само безметежен сън, най-студеният, тъмен и безкраен, който бе сънувала, хиляди мили, избродени в безбрежни води. Нейният собствен преход. И не изпитваше никакъв копнеж да се върне.

— Милейди.

Гласът на Боздугана беше напрегнат от тревога. Трябваше да се събуди и да го увери, че е добре. Но тъмнината бе толкова топла. Все едно беше загърната в кадифе.

— Диша твърде бавно. Трябва да намерим доктор.

— Кой доктор би могъл да й помогне?

— Просто помислих…

— Не обучават доктори в магия, Пен, само знахари, а и повечето от тях бездруго са шарлатани. Просто трябва да изчакаме.

Келси чуваше дъха им над себе си, тежък на Боздугана, плитък — на Пен. Сетивата й бяха изострени, докато изплуваше от дълбините бавно, пласт след пласт; чу тихата песен на някакъв мъж и цвиленето на кон, някъде отдалече.

— Тя ли докара пороя, сър?

— Само бог знае, Пен.

— Старата кралица правила ли е някога нещо такова?

— Елиса ли? — Боздугана започна да се смее. — За бога, гледал съм Елиса да носи двата накита години наред и тяхната изключителност си оставаше скрита под роклята й. Бяхме в разгара на прием, даден за кадарийците, и ни отне трийсет минути, докато ги измъкнем, без да нарушим благоприличието.

— Според мен кралицата докара пороя. Мисля, че това й отне всичко.

— Тя диша, Пен. Жива е. Хайде да не гледаме по-надалеч.

— Защо не се събужда тогава?

Гласът на Пен бе изпълнен с нещо близо до скръбта и Келси осъзна, че вече е време, че не може да ги кара да чакат повече. Изплува от тъмната топлина в главата си и отвори очи. Отново се беше озовала в синя палатка. Времето все едно се беше върнало до онова утро, когато се бе събудила и бе видяла седящия наблизо Феч.

— А, слава богу — промълви Боздугана над нея.

Първото, което привлече погледа й, беше яркочервено петно на рамото му. Униформата му беше разкъсана и оплискана с кръв. Пен, коленичил до него, нямаше видими рани, но въпреки това й се стори в по-тежко състояние. Очите му плуваха в тъмни кръгове, лицето му беше бледо като на призрак.

И двамата посегнаха да й помогнат да се изправи, Пен за ръцете, а Боздугана зад гърба й. Очакваше да има главоболие, но когато се надигна и седна, откри, че умът й е невероятно бистър, чист и безбрежен. Вдигна ръка и опипа двете огърлици на шията си.

— Не се безпокойте. Не посмяхме да ги докоснем — каза й сухо Боздугана.

— И аз едва смея да ги докосвам.

— Как се чувствате, милейди?

— Добре. Съвсем добре. Колко дълго спах?

— Ден и половина.

— Двамата добре ли сте?

— Чудесно, милейди.

Келси посочи раненото рамо на Боздугана.

— Виждам, че някой най-сетне е пробил гарда ти.

— Трима бяха, милейди, и единият беше левак. Ако Венер го разбере, ще ми го натяква вечно.

— Какво стана с жените?

Боздугана и Пен се спогледаха неловко.

— Казвайте!

— Три изгубени — отвърна навъсено Боздугана.

— Но вие спасихте двайсет и две, Ваше Величество — добави Пен и хвърли мрачен поглед на Боздугана, който той за щастие не забеляза. — Двайсет и две жени. Добре са, както и останалите. Връщат се по домовете си.

— А гвардията?

— Загубихме Том, милейди. — Боздугана избърса челото си с длан. Беше най-обикновен жест, но много изразителен в неговия случай. Според Келси беше най-близкото до израз на скръб. Но не беше познавала добре Том, тъй че нямаше да пролее сълзи.

— Какво още?

— Спря да вали едва рано тази сутрин, милейди. Чакахме ви да се събудите, но трябваше да взема някои решения.

— Твоите решения обикновено са приемливи, Лазаръс.

— Върнах кервана. Две деца бяха останали без майка, но една жена от тяхното село каза, че ще се погрижи за тях.

Келси сграбчи ръката му под лакътя и я стисна.

— Той добре ли е?

Пен се намръщи, но Боздугана я погледна раздразнено — знаеше кого има предвид. Келси се стегна в очакване да я поучава, но Боздугана беше добър човек. Пое дълбоко дъх и бавно въздъхна.

— Добре е, милейди. Всички те напуснаха вчера, малко след разсъмване.

Сърцето й се сви, но Боздугана не трябваше да знае за това. Когато се изправи, видя, че двамата гвардейци се спогледаха.

— Какво?

— Има няколко неща навън, с които трябва да се оправим, милейди.

— Добре. Да тръгваме.

Времето можеше да промени всичко. Целият проход бе окъпан в слънчева светлина и Келси видя, че дефилето, което бе изглеждало толкова страховито през нощта, е всъщност необикновено красиво — сурова пестелива красота, съградена от гола земя и бяла скала. Стените на прохода блестяха като мрамор над главата й.

Гвардейците й бяха насядали около бившия лагерен огън на Торни и когато се приближи, се изправиха и за нейна изненада всички се поклониха, дори Дайър. Черната й армейска униформа беше накъсана и оцапана с кал, а косата й несъмнено бе в ужасно състояние, но това сякаш изобщо не ги притесняваше. Стояха в очакване и след миг Келси осъзна, че не чакат заповеди от Боздугана. Чакаха нея.

— Къде са клетките? Керванът?

— Пратих ги обратно, милейди. Пленниците не можеха да изминат пеш целия път до дома, а и повечето мулета оцеляха, тъй че махнахме покривите на клетките и ги превърнахме във фургони, за да могат да се возят удобно. Би трябвало вече да са стигнали до Алмонт.

Келси кимна. Беше добро решение. Натрошени парчета от покриви и решетки все още бяха осеяли коритото на прохода. В другия край на дефилето във въздуха се виеше дим.

— Какво е онова, дето гори там?

— Том, милейди — отвърна Боздугана. — Няма семейство и точно това би поискал. Никаква церемония.

Келси огледа групата и забеляза, че липсва още един.

— Къде е Фел?

— Пратих го обратно до Нови Лондон, милейди, с няколко жени, на които едно пазаруване в големия град ще им дойде добре.

— Много хитро, Лазаръс. Можеха да умрат, а ти си ги пратил да сеят пропаганда.

— Каквото е, такова, милейди. А и все едно, Фел трябваше да се прибере. Разболя се от този дъжд.

— Някой друг пострадал ли е?

— Само гордостта на Елстън, милейди — подхвърли Киб.

Елстън изгледа свирепо приятеля си, след което заби поглед в земята.

— Простете, Ваше Величество. Не успях да сваля Арлън Торни. Измъкна се.

— Простено ти е, Елстън. Торни е трудна цел.

Чу се горчив смях. Келси се обърна и видя някакъв мъж, с овързани китки, седнал до огъня.

— Кой е този?

— Ти, стани! — изръмжа Дайър и подбутна пленника с крак.

Мъжът се надигна с усилие, все едно че имаше тон гранит на раменете. Келси смръщи чело. Нещо се раздвижи в паметта й. Пленникът не беше стар, може би на трийсет или трийсет и пет, но косата му вече бе почти побеляла. Погледна я с вяла апатия.

— Джавел, милейди. Страж на Портата и единственият оцелял, който не избяга. Не се и опита да побегне.

— Е, и какво се очаква да направя с него?

— Той е предател, милейди — каза Дайър. — Вече призна, че е отворил Цитаделата за наследника на Греъм.

— По заповед на Торни?

— Така казва, милейди.

— Как изтръгнахте тази информация?

— Да сме я изтръгнали? За бога, милейди, не се наложи да изтръгваме нищо. Щеше да я изкрещи на градския площад, ако можеше.

Келси отново се обърна към пленника. Въпреки слънчевата топлина по гърба й премина неприятна тръпка. Този мъж изглеждаше досущ като Карол на поляната: лишен от всякаква надежда и нещо вътре в него сякаш беше умряло.

— Как се е забъркал един страж на Портата с Торни?

Боздугана сви рамене.

— Жена му беше откарана преди шест години. Предполагам, че Торни е предложил да я върне.

Паметта вече я задърпа по-силно и тя се приближи и даде знак на Корин и Дайър да се отдръпнат. Пленникът явно не представляваше заплаха за никого. Всъщност изглеждаше така, сякаш иска да падне и да умре.

— Той е предател, милейди — повтори Дайър. — Има само една съдба за предател.

Келси кимна. Знаеше, че е истина. Но от мъглата на онази нощ, която вече изглеждаше отпреди векове, умът й внезапно изрови ярка и жива картина: този мъж, с брадва в ръката, блъска диво по решетките на клетката. Изчака за миг, заслушана в очакване Карлин да проговори, да й каже какво да направи. Но нямаше нищо. Не беше чувала гласа на Карлин от много време. Помисли още миг и се обърна към Дайър.

— Върнете го в Цитаделата и го сложете в килия.

— Той е предател, Ваше Величество! Направете от него пример за назидание и следващият мръсник, когото Торни опита да подкупи, ще си помисли добре!

— Не — отвърна твърдо Келси. Сапфирите й леко потръпнаха, първото нещо, което усети от тях, откакто се беше събудила. — Върнете го и се дръжте с него добре. Няма да се опита да избяга.

Дайър стисна зъби за миг, но после кимна.

— Да, милейди.

Келси очакваше Боздугана да възрази, но той — странно — си замълча.

— Можем ли вече да тръгваме?

— Още малко, милейди. — Боздугана изпъна ръка, загледан след Дайър, докато той отвеждаше Джавел зад една канара наблизо. — Имаме да оправим една работа тук. Работа на гвардията.

Елстън и Киб скочиха през тревата и докопаха Мурн, който вече беше драснал да бяга. Елстън го надигна от земята и го остави да рита във въздуха, докато Киб върже краката му.

— Какво…

— Нашият предател, милейди.

Келси го зяпна стъписана.

— Сигурни ли сте?

— Напълно, милейди.

Боздугана вдигна едни дисаги от земята, порови вътре и извади кожена кесия, грижливо навита и запечатана, така, както човек би опаковал диаманти или други ценности. Отвори я, бръкна в нея и извади ръката си, та Келси да види какво държи.

— Вижте.

Келси присви очи и погледна веществото в шепата му. Беше ситна бяла прах, почти като брашно.

— Опиум?

— Не просто опиум, милейди — подхвърли Корин откъм огъня. — Висококачествен морфиат. Някой доста се е погрижил да изпече това нещо. Намерихме и игли.

Келси се обърна рязко към него, ужасена.

— Хероин?

— Не съвсем, Ваше Величество. Дори и кадарийците не са успели все още да синтезират хероин, но ще го направят някой ден, не се съмнявам.

Келси затвори очи и разтърка слепоочията си. Когато Уилям Тиър бе отплавал от Америка, за да основе кралството си на един хълм, беше успял да изкорени наркотиците за кратко. Но търговията на дрога бе пропълзяла отново. Човечеството никога нямаше да престане да иска да се върти точно на тази въртележка. Хероин… това беше най-лошият развой, който можеше да си представи.

— Как го открихте?

— Чрез Арлис. Двамата с Торни се конкурират в няколко пазара. Нито унция наркотик не тръгва през Нови Лондон, без да мине през задния двор на Торни, милейди. Това е най-лесното нещо на света, да подчиниш, да принудиш пристрастен, като му спреш доставките.

— Не си знаел за пристрастеността му?

— Ако знаех, милейди, отдавна да съм го махнал.

Келси се обърна и се приближи до Мурн, който продължаваше да се мята в мощната прегръдка на Елстън, докато Киб връзваше китките му.

— Е, Мурн, нещо да кажеш?

— Нищо, Ваше Величество. — Отказа да я погледне в очите. — Нищо за оправдание.

Келси впи поглед в него. Той бе мъжът, който беше вкарал убиец в Крилото на кралицата, който беше забил нож в гърба й. Неволно си спомни онази нощ край лагерния огън, сълзите в очите му по време на грозната сцена с лейди Андрюс. Карлин не изпитваше никакво съчувствие към наркомани. Един пристрастен, беше казвала на Келси, е по рождение и стратегически слаб, тъй като пристрастеността му винаги може да се използва. Гласът й можеше и да е заглъхнал в ума на Келси, но тя все пак знаеше какво щеше да каже Карлин: Мурн беше предател и заслужаваше екзекуция.

Барти беше по-снизходителен към такива слабости. Веднъж беше обяснил на Келси, че пристрастеността е все едно човек да има пукнатина в живота си.

— Дълбока пукнатина е и смъртоносна, Кел, но човек може да вдигне прегради около нея. Може да построи ограда.

Сега, докато гледаше Мурн, не изпитваше гняв, само съжаление. Беше почти невъзможно да е криел такава пристрастеност, тъй като Боздугана виждаше всичко. Мурн трябваше да е бил постоянно нащрек, през всеки ден от живота си.

— Признаваш ли измяната, Мурн?

— Да.

Останалите се бяха струпали плътно около тях. В желанието си да задържи развръзката Келси попита:

— Кога стана пристрастен?

— Какво значение има това сега?

— Има.

— Преди две години.

— Какво си мислеше, по дяволите? — изрева Боздугана, неспособен да се сдържи. — Гвардеец на кралицата наркоман? Къде си мислеше, че ще свърши това?

— Тук.

— Ти си мъртвец.

— Мъртъв съм още от нашествието, сър. Просто през последните няколко години започнах да гния.

— Мърша с мърша!

— Нямате представа какво съм изгубил.

— Всички сме изгубили нещо, задник такъв. — Хладен гняв прозвуча в гласа на Боздугана. — Но ние сме гвардейци на кралицата. Не продаваме честта си. Не изоставяме клетвите си.

Обърна се към Келси.

— Най-добре да се оправим с това тук, милейди, между нас. Дайте ни разрешение да приключим с него.

— Още не. Елстън, не се ли умори?

— Шегувате ли се, милейди? Мога да държа това вероломно копеле цял ден. — Елстън стегна прегръдката си и Мурн изпъшка и замята безпомощно ръце. Чу се ясно изпукване, когато едно от ребрата му се прекърши.

— Спри.

Елстън отпусна. Киб беше привършил с връзването на ръцете и краката на Мурн и сега той само подритваше вяло в ръцете на Елстън като вързана кукла, русата му коса висеше над лицето му. Келси внезапно си спомни нещо, което беше казал онази нощ, в леса Реддик: че престъпленията на войниците идват от два източника: ситуация и водачество. Другият пленник, стражът на Портата, беше вдигнал брадва в последния миг и се беше опитал да поправи прегрешението си, но Мурн не беше. Неговата ситуация беше трудна, несъмнено, но не беше ли водачеството на Келси също виновно? От Боздугана знаеше, че Мурн е надарен боец с меча, не съвсем от калибъра на Пен, но впечатляващ. Също така беше най-хладнокръвният от гвардейците, единственият, на когото Боздугана разчиташе, когато нещо трябваше да се направи тактично. Беше ужасна загуба на ценен човек и колкото и да се мъчеше, Келси не можеше да изпита никакъв гняв, а само тъга и увереността, че тази трагедия е можело да бъде избегната някак си, че лично тя е пропуснала нещо много съществено.

— Корин, знаеш ли как да го инжектираш с това вещество?

— Инжектирал съм хора с антибиотици, милейди, но малко знам за опиатите. Като нищо може да го убия.

— Това сега е без значение. Дай му прилична доза.

— Милейди! — изръмжа Боздугана. — Той не го заслужава!

— Решението е мое, Лазаръс.

Келси загледа с прикрито любопитство как Корин почна работа — разпали малък огън и започна да нагрява бялата прах в едно от медицинските си калаени блюда. Щом се втечни, морфинът се смъкна навътре като миниатюрно здание. Но когато Корин напълни една от спринцовките си, тя извърна очи. Не можеше да понесе гледката с инжекцията.

— Готово, милейди — каза Корин.

Тя се обърна и видя как острите черти на Мурн се смекчиха, видя и мътния поглед в студените му красиви очи. Цялото му тяло изглеждаше отпуснато. Как можеше един наркотик да действа толкова бързо?

— Какво се случи с теб по време на мортското нашествие, Мурн?

— Чухте, когато го разказах, милейди.

— Чула съм вече две версии, Мурн, и нито една от двете не беше пълна. Какво се случи с теб?

Мурн беше зареял празен поглед над рамото й. Когато заговори, гласът му звучеше толкова отчуждено, че стомахът й се сви.

— Живеехме в Конкорд, милейди, на бреговете на Крайт. Селото ни беше изолирано. Дори не знаехме, че мортите идват, докато не мина един конник и не ни предупреди. Но тогава видяхме само сянката на хоризонта… дима от пожарите им… лешоядите, които ги следваха в небето. Избягахме от селото, но не бяхме достатъчно бързи. Дъщеря ми беше болна, жена ми така и не се беше научила да язди, а и бездруго имахме само един кон. Заловиха ни насред пътя между Крайт и Кедъл. Жена ми беше зле, милейди, но Алма, дъщеря ми… беше я взел самият Дюкарти, влачили я бяха в кервана на мортската армия мили наред. Намерих тялото й между купищата мъртви, оставени от мортите, след като се изтеглиха от Моравата на цитаделата. Беше покрита с отоци… и по-лошо от отоци. Виждам я винаги, милейди. Освен когато съм на иглата… само тогава съм сляп.

— Тъй че грешите, сър — продължи той, обръщайки се към Боздугана, — ако мислите, че ми пука как ще умра или кога.

— Никога не си ни казвал за това — сопна се Боздугана.

— Можете ли да ме вините?

— Карол изобщо нямаше да те вземе в гвардията, ако знаеше, че си толкова превъртял.

Келси беше чула достатъчно. Извади ножа от колана си, ножа, който Барти й беше дал толкова отдавна. Барти беше служил в гвардията на кралицата някога. Щеше ли да поиска това?

— Милейди, всеки от нас с радост би направил това вместо вас! — почна Боздугана. — Не сте длъжна да…

— Разбира се, че съм, Лазаръс. Той е изменник на Короната. Аз съм Короната.

Мурн вдигна очи. Разширените му зеници постепенно се фокусираха върху ножа и той се усмихна сънено.

— Те не разбират, милейди, но аз — да. Проявихте доброта към мен и сега сте решили да ми окажете чест.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя ги извърна към Елстън и видя грамадната му фигура като в мъгла.

— Дръж го здраво, Елстън. Няма да мога да направя това два пъти.

— Разбрано, милейди.

Келси избърса сълзите, сграбчи русата коса на Мурн и дръпна главата му рязко нагоре. Намери каротидната му артерия, леко пулсираща в ъгъла на гърлото му. Барти винаги казваше при възможност да избягва каротидната. Едно неточно прерязване щеше да залее режещия с кръв. Тя стисна здраво ножа, изведнъж уверена, че точно това би поискал Барти в този момент: да свърши работата чисто. Опря острието в дясната страна на гърлото на Мурн и дръпна с бързо, рязко движение. Топло червено плисна по ръката й с ножа, но Келси го пренебрегна, задържа главата на Мурн вдигната достатъчно дълго, за да види как се разшири алената усмивка, как кръвта бликна надолу по гърлото му. Сините му очи се взираха в нейните още няколко мига, после тя пусна косата му и се отдръпна, докато главата му бавно се смъкваше на гърдите.

— Много добре, Ваше Величество — подхвърли Венер. — Добро, чисто срязване.

Келси седна на земята, вече разплакана, и стисна главата си с ръце.

— Оставете я сама за малко — нареди грубо Боздугана. — Сложете го на огъня. Корин, отговаряш за останалия боклук в кесията. Арлис сигурно ще може да изкара нещо от него като се върнем.

След това всички се отдалечиха, освен един. Пен.

— Милейди — промълви той. — Време е да тръгваме.

Келси кимна, но сякаш не можеше да спре да плаче. Сълзите продължаваха да се изливат, колкото и да се мъчеше да се овладее. Хлипаше накъсано. След малко усети ръката на Пен на своята — бършеше нежно кръвта.

— Пен! — чу се гласът на Боздугана.

Ръката на Пен се отдръпна.

— Вдигай я! Много дълго се задържахме вече!

Пен я прихвана под мишницата. Допирът му този път беше хладен, служебен. Тя залитна, после бавно тръгна към конете. Когато стигна до Дайър, който държеше коня й, се качи вяло на седлото и избърса лицето си с ръкав.

— Можем ли да тръгваме, милейди?

Келси се обърна и се загледа зад тях, към източния край на прохода. Нищо не можеше да види отвъд него, склонът беше много стръмен. Нямаше време, но изпита внезапен подтик да притича на пръсти до ръба, да надникне надолу и да погледне Мортмийн, тази земя, която бе виждала само в сънищата си. Но всички я чакаха. Избърса последните сълзи от страните си. Лицето на Мурн беше в ума й, но тя стисна юздите в юмрука си и заличи образа.

— Да. Да тръгваме към дома.

 

 

След като излязоха от прохода, ездата тръгна добре. Самият проход беше лепкав от кал, но когато подкараха надолу по склона, земята бързо стана суха като кост. Беше валяло само над прохода. От време на време Келси стискаше сапфирите под ризата си. Днес не можеше да усети нищо от тях, но не се заблуждаваше. Нямаше да стоят кротки за дълго. Помисли си за гаденето, което бе изпитала на тръгване, как умът й беше тласкан напред и напред. Усещането, че ще умре, когато се опита да ги свали.

„Какво ще ми направят?“

Отвисоко успяха да видят тъмната колона на кервана, може би на половин ден езда пред тях, която пълзеше като змия долу в равнината. Боздугана беше разпитал добре селяните, докато Келси бе спала, и беше извлякъл някои интересни факти. Торни беше нападнал дванайсет села по бреговете на Крайт, села, чиито мъже заминаваха вкупом всяка пролет да продават стока в Нови Лондон. Хората на Торни бяха идвали в нощите, след като мъжете бяха заминали, бяха палили пожари, за да предизвикат объркване, и бяха нахлували в къщите, за да отвлекат жени и деца.

Мраз пропълзя по гръбнака й, щом си спомни онази леденостудена сутрин в селото, писъците на жената, когато й отнеха синовете. Не изпитваше подтик да догони кервана, но се тревожеше за всички онези жени и деца, сами, без охрана. Струваше й се важно да ги държи пред очите си.

„И какво би могла да направиш, ако бъдат нападнати, с твоите петнайсет гвардейци?“ — надсмя се умът й.

„Много — отвърна мрачно Келси. — Бих могла да направя много.“

Но дълбоко в себе си беше уверена, че тук повече няма никаква опасност. Корин беше съобразил да развърже конете на Торни. Малкото мъже, които бяха успели да избягат, щяха да са спешени, а пътят им докъдето и да било щеше да е доста дълъг. Вече бяха намерили няколко от конете и Боздугана ги бе прибрал. Беше дал един на стража Джавел, а Дайър беше вързал краката му за седлото и сега яздеше плътно до него и го следеше с остро като на ястреб око. Келси не смяташе, че това е нужно. Виждаше в ума си как Джавел сече горящата клетка, виждаше покритото му със сажди лице.

„Има нещо повече в него — помисли тя. — И Боздугана също го вижда.“

Когато се изравниха с кервана — все още тънка сянка на няколко мили на север, Боздугана разреши на отряда да забави и да поддържа равномерен ход. Слънцето беше прехвърлило голяма част от пътя си по небето и бяха покрили повече от половината разстояние до Крайт, когато Боздугана заповяда да спрат.

— Какво има?

— Ездач — отвърна той, загледан към кервана. — Велмер, върви напред да го огледаш!

Наистина беше самотен ездач и препускаше устремно от север. Яздеше толкова бързо, че оставяше облак прах.

Елстън, Пен и Боздугана се подредиха в триъгълник около Келси. Стомахът й се сви. Какво можеше да се е объркало пък сега?

— Каден е — каза Пен. — Виждам наметалото.

— Но само вестоносец — отвърна замислено Боздугана. — Готов съм да предположа, че сме в голяма беда заради смъртта на Дуайн.

— Той мъртъв ли е? — попита Келси.

Очите на Боздугана не се отклониха от ездача.

— Вашият приятел го уби. Но кадените няма как да знаят това. Ще мислят, че сме ние.

— Е, опитваха се да ме убият и преди. Не може да съм в по-голяма беда, отколкото вече бях.

— Не е типично за кадените да пращат един човек за каквото и да било, милейди. Нека сме по-предпазливи и просто да изчакаме тук.

Келси огледа околността. Широки ивици трева и жито, със скали тук-там, чак до синята линия на Крайт. Сега изглеждаше съвсем различно, но промяната не беше в земята. Беше в самата нея.

Велмер се върна и докладва:

— Носи наметало на каден, сър, но носи и дете.

— Дете ли?

— Да. Момче на пет-шест годинки.

Боздугана се намръщи. А след това изведнъж се усмихна, с онази искрена, доволна усмивка, която Келси виждаше толкова рядко.

— Ха! Късмет!

— Какво значи това? — попита Келси.

— Много кадени имат копелета из кралството, милейди, но по принцип не са особено пригодни за бащинство. По-благопристойните обикновено просто дават на жената някаква сума и си тръгват.

— Браво на тях.

— Привързаността е рядкост — продължи Боздугана, все едно не беше забелязал сарказма й. — Но съм чувал да разправят за няколко кадени, които са се опитвали да водят таен живот, нормален живот с жена и семейство, скришом. Много са предпазливи с това, защото може да се окаже повод за изнудване. Мисля, че Торни се е оказал достатъчно глупав да похити дете на каден. Кой е той, Велмер?

— Все още не познавам всички по външност, сър.

— Опиши го.

— Пясъчноруса коса. Едър. Носи меч и къс нож. Има грозен белег през челото.

Елстън, Пен и Боздугана се спогледаха. Цял разговор сякаш премина между тях само за секунда.

— Какво? — попита пак Келси.

— Да видим какво ще направи — каза Боздугана на Елстън и се обърна към Пен. — Грижиш се само за безопасността на кралицата, разбрано? Нищо друго.

На петдесетина разтега от тях каденът дръпна юздите на коня си. Келси видя, че наистина държи малко дете. Смъкна го внимателно на земята, след което слезе и той.

— Кой е?

— Мерит, милейди — отвърна Боздугана. — Кадените нямат общ водач. Разпокъсани са на фракции, но Мерит има значителна власт сред тях, дори повече от Дуайн.

— Ако детето е било тайна, вероятно има и жена в някое от селата — предупреди Елстън. — Трябва да сме много предпазливи.

— Съгласен.

Мерит хвана юздата на коня си в едната си ръка, ръката на сина си в другата и закрачи към тях. Движенията му бяха бавни и предпазливи. Беше наистина рус и едър, извисяваше се над детето. Между двамата имаше явна привързаност. Личеше си от начина, по който мъжът правеше малки крачки, за да съвпадат с тези на момчето, от начина, по който детето вдигаше от време глава и поглеждаше нагоре, сякаш за да се увери, че е с него.

— Необичайно — тихо каза Боздугана, след което повиши глас: — Не се приближавай повече!

Мерит спря. Синът му го зяпна объркано, а той го вдигна в прегръдката си. Келси най-сетне видя белега на челото му, наистина грозна рана, която явно не беше видяла шевове. Не беше стар белег, който можеше да е останал от нараняване в детството. Изглеждаше съвсем скорошна гадна червена резка през бледото чело.

— Кралицата с вас ли е?

— Аз съм!

— Пен — изръмжа Боздугана. — Стой нащрек.

Мерит каза нещо на сина си и след това го пусна на земята. Вдигна високо ръце, за да се види, че са празни, и пристъпи още няколко крачки по-близо. Келси очакваше Боздугана да възрази, но той само извади меча си и застана пред нея.

— Аз съм Мерит от кадените, Ваше Величество.

— Добра среща. Да ме убиете ли дойдохте?

— Вече не търсим смъртта ви, Ваше Величество. Няма никаква изгода в това.

Малкото момче се беше промъкнало зад татко си. Уви ръката си около крака му, а Мерит се пресегна, без да помисли, и отново го вдигна.

— Според Шон точно на вас трябва да благодаря за живота му.

— Много хора бяха спасени. Радвам се, че момчето ви е едно от тях.

— Боздугана ще ми позволи ли да се приближа още малко?

Боздугана кимна.

— Можеш да се приближиш на пет стъпки, стига да държиш ръцете си около сина си през цялото време.

— Голяма предпазливост за пътуващ открито, през гола равнина посред бял ден.

Боздугана настръхна, но не каза нищо. Щом Мерит се приближи, Келси видя, че момчето вече заспива, опряло тъмнокосата си глава в извивката на шията на баща си. Мерит спря на седем-осем стъпки от нея и тя пак погледна белега на челото му, но когато срещна очите му, усети, че не може да извърне своите. Въпреки грубоватата му външност очите му бяха светли и проницателно сиви.

— Ще ме няма в Нови Лондон за известно време, Ваше Величество, може би месец, за да скрия семейството си. Но съм човек на честта, а вие дадохте живот на сина ми. Тъй че имате думата ми: никога няма да вдигна ръка срещу вас и доколкото е по силите ми да ви се отплатя с нещо, ще го сторя.

Махна към кервана, далече на хоризонта на север.

— Извинявам се също за онези мои братя, които открихте замесени в тази работа. Действали са на своя глава. Едва ли щяхме да одобрим това действие, ако се беше стигнало до гласуване.

Келси повдигна учудено вежди. Не беше мислила за кадените като за демократична организация.

— Ако ви потрябва съдействието ми, намерете момчето на един хлебар, Ник, в Кладенците — продължи Мерит, вече говореше на Боздугана. — Той ще знае как да ми донесе съобщение и ще го направи незабелязано.

Поклони се на Келси, обърна се и тръгна обратно към коня си, бавно, за да не събуди детето. Яхна го отново, с момчето все още в едната му ръка („Много е силен!“ — помисли Келси. Самата тя едва можеше да се покатери на седлото с бронята), и подкара в лек галоп на запад.

— Е, това вече беше изненада — подхвърли тя.

— Повече от изненада, милейди — отвърна Боздугана. — Кадените не се кланят никому. Мисля, че беше съвсем сериозен.

Гледаха след Мерит, докато се смали на точица в кафявите степи, и едва тогава Боздугана като че ли се успокои.

Препуснаха на запад. Блестящата небесносиня линия на Крайт се приближаваше и най-сетне се превърна в светла ивица вода, течаща покрай тях. Керванът трябваше да преброди Крайт, а това щеше да отнеме известно усилие, но Келси откри, че не изпитва никакво безпокойство за каквото и да било в момента. Проверяваше сапфирите си час по час, но те просто си висяха на гърдите й, тежки и студени. За днес поне бяха само накити.

 

 

Държаха кервана под око, докато стигна до най-близо разположените едно до друго села покрай Крайт. Боздугана беше казал на селяните да съкращават бремето си по пътя, като изоставят опразнените клетки, и Велмер беше уверил Келси, че керванът ще се разпада от село на село. Никой нямаше да използва отново клетките на Торни за нищо друго, освен като дърва за огрев.

„Но той винаги може да направи още“, предупреди я умът й. Тази мисъл я накара да стисне зъби. Само да бяха успели да хванат Торни! Не можеше да се ядоса на Елстън, но не подценяваше опасността от това, че Торни е на свобода. Може би щеше да му отнеме известно време, докато събере сили, но нямаше да бездейства дълго.

Когато керванът стигна последното село, Келси и гвардейците обърнаха и поеха за Нови Лондон, като се върнаха на Мортския път. Пътуването им беше без произшествия. Гвардейците си говореха кротко по пътя. На два пъти трябваше да изтърпят ужасния глас на Киб, запял походни песни, докато накрая Келси го заплаши, че ако не млъкне, ще го изхвърли от гвардията.

Повечето път прекара в разговор с Велмер, с когото преди беше говорила малко. Каза й, че бил на петнайсет, живеел на улиците на Нови Лондон и си изкарвал хляба с игри на стрелички, когато Боздугана го намерил.

— Той ме научи да стрелям, милейди. Каза, че нямало голяма разлика между стрелбата с лък и стреличките, и наистина няма. Всичко е до окото.

Келси погледна напред към Боздугана, който яздеше в челото на групата.

— А ако не беше успял да превключиш? Щеше ли да те изхвърли отново на улицата?

— Вероятно. Дайър винаги казва, че в гвардията на кралицата няма място за баласт.

Звучеше съвсем като от устата на Дайър, честно, но твърдо, и може би вярно. Не виждаше признаци на скръб заради Мурн; всъщност гвардейците й изобщо не го обсъждаха и Келси се зачуди дали той вече не означава нищо за тях, дали гвардейците на кралицата могат да оставят излишния си баласт също толкова лесно като кервана. Самата тя не можеше да забрави за Мурн толкова лесно. Образът с празните му, замъглени от наркотика очи се връщаше непрекъснато. Тя гледаше земята наоколо, тъмния кехлибар на житото, прекъсван от жълтата линия на пътя, и й се искаше да може да направи този свят по-мек.

В последната нощ от пътуването спряха на лагер недалече от Нови Лондон, на върха на малко възвишение на бреговете на Кедъл. Гвардейците налягаха благодарно в походните си постели, но Келси, която беше спала непробудно всяка нощ, откакто напуснаха Аргивския проход, откри, че я е обзело безсъние. Повъртя се неспокойно около час и накрая стана, загърна се в наметалото си и се промъкна покрай Пен, горда от това, че не го събуди.

Намери Боздугана седнал на двайсетина стъпки надолу на склона на хълма, загледан над Кедъл и равнината Алмонт отвъд нея — бледосиня сянка в тъмното. Дори не се обърна, когато тя се приближи.

— Не можете да заспите ли, милейди?

Келси седна до него на един широк плосък камък.

— Никога не знам какво ще видя, когато спя напоследък, Лазаръс.

— Къде е Пен?

— Спи.

— Аха. — Той обгърна краката си с ръце. — Несъмнено ще обсъдим това в някой момент, но засега се радвам, че ме намерихте сам, милейди. Време ми е да ви предложа оставката си.

— Защо?

Боздугана се засмя горчиво.

— Знаете ли, милейди, през всички тези години, докато наблюдавах как Карол си върши работата, му завиждах. Бях по-добър от него в толкова много неща, виждате ли… можех да отгатвам хората по-добре, бях по-добър боец, имах по-добра дисциплина. Всеки път, когато регентът се опиташе да ни разформирова, да ни отреже заплатите, аз бях този, който се грижеше това да не стане. Винаги смятах, че когато дойде моят ред, ще съм по-добър капитан от Карол. Но гордостта ме прецака.

Келси прехапа устна. Въпреки събитията от предната седмица, не беше дори и помисляла да покани Боздугана да се оттегли. Кой друг изобщо можеше да върши тази работа? Отвори уста да му го каже и я затвори. Сълзливи комплименти нямаше да имат ефект тук.

— Направи няколко забележителни провала в сигурността напоследък, Лазаръс.

— Да, милейди.

— Разочароващо е, и все пак ти прощавам тези провали.

— Не би трябвало.

Келси помисли малко и продължи:

— Онзи ден в спалнята ми, когато двамата с Пен ме задържахте, можех да ви убия. Знаеше ли това?

— Не и тогава, Ваше Величество. Но вече не се съмнявам, че е така.

— Бих могла да те убия сега, Лазаръс, въпреки всичкото ти самохвално перчене с меч и боздуган. И преди да те поканя да се оттеглиш, ще те убия. В най-голяма безопасност съм с теб, тук до мен, не някъде там до някой друг.

— Аз съм ви се заклел, милейди. Това не свършва, когато се оттегля.

— Така казваш сега. Но дори ти не можеш да предвидиш какво могат да направят обстоятелствата. Няма да рискувам и не приемам оставката ти.

Стисна го за ръката — не силно, но не и много нежно.

— Но не допускай грешка: ако някога откажеш да се подчиниш на моя пряка заповед, ще те убия. Гневът за малко да ме накара да го направя веднъж и като нищо може да ме накара отново. Вече не съм дете, Лазаръс, нито съм глупачка. Или съм кралицата, или не съм — средно положение не може да има.

Боздугана преглътна. Чу го ясно в тъмното.

— Вие сте кралицата, милейди.

— Съжалявам, че те заплашвам, Лазаръс. Не това искам.

— Не се боя от смъртта, милейди.

Тя кимна. Боздугана не се боеше от нищо, вече го знаеше.

— Но не искам да умра от вашата ръка — добави той.

Тя се загледа в блещукащата ивица на Кедъл, без да може да отвърне.

— Сега какво, милейди?

— Сега продължаваме. Лазаръс. Подготвяме се за войната, за която и двамата знаем, че предстои. Преценяваме как да изхраним, образоваме и лекуваме всички тези хора. Но освен това… — Обърна се отново към него. — От дълго време си мисля за доставката, за всички онези хора на Тиър в Мортмийн.

„Нима? — попита умът й озадачен. — Кога?“ И веднага я осени: в сънищата си. Нещо от онзи тъмен период се напрягаше да изплува на повърхността, но след това затихна, без да я набразди, и вирът в главата й остана спокоен. Наистина беше сънувала. Сънувала беше толкова много неща, че умът й се беше прочистил.

— Много от изтеглилите жребия вече са мъртви, милейди. Издъхнали от непосилен труд или убити заради органите им.

— Знам това. Но органите не може да са основното, за което се използват робите на Морт. Според Арлис трансплантирането не е усъвършенствано. Все още не са вложени пари в това. Не, нещата са си старите: труд и секс. Сигурна съм, че много от тях наистина са мъртви, но човечеството винаги намира начин да преживее това изпитание. Мисля, че повечето все още трябва да са живи.

— И?

— Още не знам. Но нещо, Лазаръс, нещо…

Боздугана поклати глава.

— Имам няколко шпиони в Демийн, милейди, но нито един там, за където говорите, тоест в Тържищната служба. Мортите са стъпкано под ботуша население, трудно е да бъдат обърнати.

— Карлин винаги ми казваше, че хора, подложени на тирания, имат нужда от един бърз ритник, за да се събудят.

Боздугана помълча дълго.

— Какво?

— Милейди, вашите осиновители са мъртви.

Думите я удариха като юмрук в корема. Тя се извърна към него, отвори уста, но не излезе нито звук.

— Дайър ги намери, милейди, когато отиде за книгите. И двамата, мъртви от няколко седмици.

— Как?

— Седнали в гостната си, с чаши чай пред тях и шишенце цианид на масата. Дайър не е детектив, но сцената е била лесна за разгадаване. Изчакали са докато напуснете, направили са си чай и са сложили отровата. Сигурно са били мъртви, когато кадените са стигнали до къщата.

Келси се загледа към реката, усетила топлината на сълзите по страните си. Би трябвало да се сети. Спомни си Барти и Карлин в седмиците преди заминаването й, разсеяността, с която бяха опаковали багажа, вялите им движения. Ужасната бледност на лицата им в онази утрин пред къщата. Всичките им приказки за Петалума бяха игра, за да я заблудят. Изобщо не бяха помисляли да заминават.

— Знаеше ли това, когато отиде до къщата?

— Не.

— Защо не са искали да ми го кажат?

— По същата причина, поради която аз не ви го казах, милейди. Да ви спестя мъката. Повярвайте ми, те постъпиха доблестно. Където и да бяха отишли, колкото и добре да се бяха скрили, Барти и лейди Глин щяха винаги да са опасност за вас.

— Защо?

— Те ви отгледаха, милейди. Притежаваха онзи вид информация, който никой друг не би могъл да разкрие: вашите предпочитания и антипатии, какво ви мотивира, вашите слабости, коя сте всъщност.

— Какво би могъл да направи някой с това?

— Ах, милейди. Враговете най-много ценят точно този вид информация. Самият аз използвам такива данни, за да подкупя шпиони и да предизвикам хаос. Точките за оказване на натиск са невероятно ценни. Нещо повече, милейди, ами ако някой беше пленил вашите осиновители, предложил ви ги беше за откуп, заплашил беше да им навреди? Какво щяхте да сте готова да дадете за тях?

Келси нямаше отговор. Не можеше да надмогне сякаш факта, че никога повече няма да види Барти. Помисли за стола си, в петното слънчева светлина, струяща през прозореца на горската къща. Още сълзи бликнаха в очите й и я опариха като киселина зад стиснатите клепачи.

— Лейди Глин беше историчка на епохата преди Прехода, милейди, а Барти беше от гвардията на кралицата. Знаеха в какво се въвличат преди осемнайсет години, когато ви занесох до вратата им.

— Каза, че не си знаел!

— Аз не, но те — да. Слушайте внимателно, защото ще ви разкажа тази история само веднъж. — Боздугана помисли малко, след което продължи: — Преди осемнайсет години препуснах до онази къща в леса Реддик с вас, стегната до гърдите ми. Валеше силно. Бяхме на пътя вече цели три дни и беше валяло през цялото време. Бяхме стъкмили непромокаема люлка, в която да ви нося, но при все това към края на пътуването бяхте почти прогизнала.

Въпреки скръбта й разказът я беше увлякъл.

— Плачех ли?

— Изобщо не, милейди. Люлката ви харесваше ужасно. Изгореното на ръката ви все още зарастваше, но по време на ездата изобщо не плакахте. Единствения път, когато ми се наложи да ви усмиря, беше когато започнахте да се смеете.

Келси се усмихна тъжно.

— Когато стигнахме до къщата, лейди Глин отвори вратата. Поплакахте малко, когато ви развързах от люлката. Винаги съм си мислил, че дори тогава някак си разбрахте, че ездата е свършила. Но когато ви подадох на лейди Глин и тя ви гушна, мигновено се укротихте и заспахте в ръцете й.

— Карлин ме е гушнала? — Изглеждаше толкова невероятно, че Келси се зачуди дали Боздугана не си измисля цялата история.

— Да, милейди. Барти ми предложи вечеря, за голямо неудоволствие на дамата, тъй че седнахме да ядем. Към края на вечерята можех да разбера, че Барти вече ви е обикнал. Четеше се ясно на лицето му.

Келси затвори очи, усетила още сълзи бликнали под клепачите й.

— Когато приключихме с яденето, Барти предложи да остана за нощта, но аз исках да съм тръгнал преди дъждът да е престанал да заличава следите ми. След като стегнах седлото, отидох да се сбогувам с тях и ви заварих тримата в предната стая. Мисля, че бяха забравили за мен. Не виждаха нищо освен вас.

Стомахът на Келси се сви от болка.

— Барти каза: „Дай ми да я подържа“. Тъй че лейди Глин ви подаде на него и след това — никога няма да го забравя, милейди — каза: „От сега нататък ще си ти… любовта трябва да идва от теб“. Барти изглеждаше объркан колкото мен, докато тя не обясни: „Това е нашето голямо дело, Барти. Децата имат нужда от любов, но също така имат нужда от стягане, а ти няма да си от полза в това. Давай й каквото иска и тя ще стане същата като майка си. Трябва да мрази един от нас, поне малко, за да може да излезе през вратата, без да се обръща назад“.

Келси стисна очи.

— Те знаеха, милейди. Винаги са го знаели. Направиха саможертва и е редно да поплачете, но също така би трябвало да ги почитате за това.

Келси заплака, благодарна, че Боздугана нито се опита да я утеши, нито понечи да я остави сама. Просто седеше до нея, обгърнал коленете си с ръце и загледан в Кедъл, докато плачът й не заглъхна до бавни, накъсани хлипове в гърлото.

— Трябва да си легнете, милейди. Утре тръгваме рано.

— Не мога да спя.

— Опитайте и няма да се карам много на Пен, че е позволил да му се измъкнете.

Келси отвори уста да му каже, че не я интересува Пен, но замълча. Някъде по пътя насам всичкият й гняв към Пен беше угаснал. Беше детински гняв, неумолим и безполезен, както бе осъзнала. Онзи, който най-много разочароваше Карлин.

Подпря се с ръка на рамото на Боздугана, надигна се и изтри сълзите си. Но щом се отдалечи на няколко стъпки, се обърна.

— Какво си загубил, Лазаръс?

— Милейди?

— Каза на Мурн, че всички сте загубили нещо. Какво загуби ти?

— Всичко.

Келси се присви от горчивината в гласа му.

— А сега спечелил ли си нещо?

— Да, милейди, и го ценя. Идете да поспите.