Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (1)

1.
Десетият кон

Кралица Глин — Келси Роли Глин, седма кралица на Тиърлинг. Известна също като Белязаната кралица. Осиновена от Карлин и Бартоломю (Барти Добрия) Глин. Майка: кралица Елиса Роли. Баща: неизвестен. Вж. Апендикс XI за предположения.

„Ранната история на Тиърлинг“, както е разказана от Мервиниан

Затаила дъх, Келси Глин гледаше как войниците се приближават.

Яздеха в строй, с по един ездач от двете страни, всички облечени в сивото на кралската гвардия на Тиърлинг. Наметалата им се полюшваха и тя виждаше скъпите им оръжия: мечове и къси ножове, всичките от мортмийнска стомана. Един имаше дори боздуган — Келси видя увенчаната с остри шипове глава, щръкнала от седлото. Мрачното мълчание, в което яздеха към къщата, издаваше много ясно поне едно: те не искаха да са тук.

Келси седеше увита в наметалото и с дръпната на главата качулка на един чаталест клон на трийсетина стъпки от предната врата. Беше облечена в тъмнозелено от качулката до ботушите с цвят на борова кора. Сапфирът висеше на верижка от чисто сребро на шията й — имаше дразнещия навик да се измъква от ризата й само мигове след като го е затъкнала под нея, което изглеждаше уместно, тъй като днес тъкмо сапфирът бе причината за безпокойството й.

Деветима мъже, десет коня.

Войниците стигнаха до къщичката и слязоха от конете. Когато отметнаха качулките си, Келси видя, че изобщо не са на нейната възраст. Бяха надхвърлили трийсетте, че и четирийсетте, и всички имаха корави и загрубели от тежки битки лица. Войникът с боздугана каза нещо и всички като един посегнаха към мечовете.

— По-добре да го направим бързо.

Говорещият — висок слаб мъж, чийто властен тон го отличаваше като водач — пристъпи напред и почука три пъти на вратата. Тя се отвори мигновено, сякаш Барти го беше очаквал. Дори от дървото Келси виждаше, че закръгленото лице на Барти е подпухнало, а очите — зачервени. Беше я отпратил в гората тази сутрин, защото не искаше да види скръбта му. Келси бе възразила, но Барти не искаше и да чуе за отказ, така че накрая просто я избута от вратата с думите:

— Иди и се сбогувай с дърветата, момиче. Сигурно ще мине много време, преди да ти позволят отново да се скиташ на воля.

И Келси бе тръгнала, за да прекара утрото в бродене из леса. Прескачаше и прекатерваше нападали дървета, а от време на време спираше, за да се вслуша в безмълвието на горите, в онази съвършена тишина, така странна с изобилието на живот, побран в нея. Намери един заек в примка и го пусна на свобода — Барти и Карлин нямаха нужда от месо, а тя не изпитваше удоволствие от убиването. Докато гледаше как заекът се шмугва в гъсталака, прошепна отново думата, макар да горчеше в устата й. Кралица. Злокобна дума, вещаеща мрачно бъдеще.

— Барти — каза водачът на отряда. — Много време мина.

Барти измърмори нещо неразбрано.

— Дойдохме за момичето.

Барти кимна, пъхна два пръста в устата си и изсвири, силно и пронизително. Келси се смъкна безшумно от дървото и излезе от прикритието на леса с разтуптяно сърце. Знаеше как да се защити срещу единичен нападател с ножа си — Барти се бе погрижил за това. Но тези тежковъоръжени бойци… Усещаше преценяващите им погледи. Изобщо не приличаше на кралица и го знаеше.

Водачът им, мъж с кораво лице, с белег на брадичката, й се поклони ниско.

— Ваше Височество. Аз съм Карол, капитан на гвардията на покойната кралица.

Изтече миг преди и останалите да се поклонят. Поклонът на гвардееца с боздугана си беше май само кимване — просто едва доловимо навеждане на брадичката.

— Трябва да видим белега — промърмори един от гвардейците: лицето му бе почти скрито зад рижата брада. — И накита.

— Мислиш, че бих измамил кралството ли? — изръмжа Барти.

— Изобщо не прилича на майка си — отвърна рязко червенобрадият.

Келси се изчерви. Според Карлин кралица Елиса беше класическа красавица за Тиърлинг — висока, руса и стройна. Келси също беше висока, но мургава, с лице, което с известни уговорки можеше да се опише като хубавко. Но и с най-голямо преувеличение не можеше да мине за изваяна като статуя. Упражняваше се много, но имаше и доста голям апетит.

— Има очите на Роли — отбеляза друг от гвардейците.

— Бих предпочел да видя накита и белега — отвърна водачът, а червенокосият кимна.

— Покажи ги, Кел — каза Барти.

Келси измъкна сапфирената висулка изпод ризата си и я вдигна на светлината. Накитът висеше на шията й, откакто се помнеше, а точно сега й се искаше повече от всичко на света да го откъсне и да им го върне. Но Барти и Карлин вече бяха обяснили, че няма да й позволят да го направи. Беше принцесата на Тиърлинг и днес бе нейният деветнайсети рожден ден, възрастта на възкачване за монарсите на Тиърлинг чак от времето на Джонатан Тиър. Кралската гвардия щеше да я откара до Цитаделата с ритане и писъци, ако се наложеше, и да я сложат насила на трона, и там щеше да седи, отрупана с кадифе и коприна, докато не я убият.

Водачът погледна накита и кимна и Келси дръпна нагоре левия ръкав на наметалото си. Разтеглен белег във формата на острие на нож минаваше от китката до сгъвката на ръката й. Един-двама от мъжете замърмориха, като го видяха, и ръцете им отпуснаха дръжките на оръжията за първи път, откакто бяха пристигнали.

— Е, това е — заяви дрезгаво Карол. — Тръгваме веднага.

— Един момент.

Карлин пристъпи на прага, като избута леко Барти от пътя си. Направи го с китки, не с пръсти — артритът трябваше да е много зле днес. Външността й беше безукорна както винаги, бялата й коса прибрана изрядно с фиби над врата. Келси се изненада, като видя, че и нейните очи са зачервени. Карлин не беше много по сълзите. Рядко показваше каквото и да било чувство.

Като я видяха, гвардейците се стегнаха. Един-двама дори отстъпиха назад, включително мъжът с боздугана. Келси винаги беше смятала, че Карлин прилича на кралска особа, но се изненада като видя тези мъже с дългите им мечове да се плашат от една стара жена.

„Слава на Бога, че не съм само аз“.

— Докажете кои сте! — настоя Карлин. — Откъде да знаем, че идвате от Цитаделата?

— Кой друг би могъл да знае къде да я намери на този ден? — попита Карол.

— Убийци.

Няколко от войниците се изкискаха грубо. Но войникът с боздугана пристъпи напред и бръкна под наметалото си.

Карлин го изгледа за миг.

— Познавам те.

— Нося указанията на кралицата — каза той и извади дебел плик, пожълтял от старост. — В случай че сте забравили.

— Едва ли някой би могъл да те забрави, Лазаръс — отвърна Карлин намусено. После отвори плика.

Келси почти забрави да диша. Майка й отдавна беше мъртва, но тук имаше нещо, което беше писала, ръцете й бяха докосвали този лист.

Карлин като че ли остана доволна. Върна плика на гвардееца и каза:

— Келси трябва да си събере нещата.

— Само няколко минути, Ваше Височество. Трябва да тръгваме.

Карол вече говореше на Келси, като й се поклони отново, и тя видя, че вече е освободил Карлин от формалностите на протокола. Карлин също бе видяла прехода — лицето й бе като камък. На Келси често й се искаше Карлин да се ядоса, вместо да се отдръпне в мълчаливата си вътрешна същност, толкова хладна и отчуждена. Мълчанията на Карлин бяха ужасни.

Влезе в къщата. Дрехите й вече бяха прибрани в дисагите, но тя не тръгна към тях, а застана на прага на библиотеката на Карлин. Стените бяха отрупани с книги. Барти сам беше измайсторил рафтовете, от тиърлингски дъб, и ги бе сглобил на четвъртата Коледа на Келси. Въпреки смътните детски спомени онзи ден бе чист и ярък в ума на Келси: беше помогнала на Карлин да подредят книгите на рафтовете и се разплака, когато тя не й позволи да ги сортира по цвят. Много години бяха минали, но Келси все още обичаше книгите, обичаше да ги гледа така, една до друга, всеки том на неговото си място.

Но библиотеката бе и училищна стая също тъй, често неприятна. Основна математика, тиърската граматика, география, а по-сетне и езиците на околните страни, в началото трудни, а после — все по-лесни, докато Келси и Карлин вече можеха да превключат с лекота от една реч на друга, да скачат от мортски на кадарийски и обратно към по-лесния език на Тиърлинг, без да сбъркат и сричка. Но най-вече история, историята на човечеството чак допреди Прехода. Карлин често казваше, че историята е всичко, защото е в природата на човек непрекъснато да повтаря едни и същи грешки. Гледаше сурово Келси, докато го казваше, белите й вежди присвити, готова да я укори. Карлин беше искрена и честна, но и сурова също. Ако Келси изпълнеше цялата си учебна работа до вечеря, за награда й позволяваха да си избере книга от библиотеката и да остане до късно, докато я свърши. Разказите я трогваха най-много, разкази за неща, които никога не са били, разкази, които я пренасяха отвъд непроменимия свят на къщата. Една нощ бе останала чак до призори, зачетена в особено дълъг роман, и й позволиха да пропусне задачите и да си отспи почти през целия следващ ден. Но имаше също така и цели месеци, през които Келси бе толкова уморена от постоянното учене, че просто изключваше. А имаше и дни без четене, без библиотека, само домашна работа, самота и неодобрението на лицето на Карлин. Рано или късно Келси винаги се връщаше към ученето.

Барти влезе, затвори вратата и се приближи до нея, влачеше крака си при всяка стъпка. Служил беше в гвардията на кралицата преди цял живот време, докато един меч отзад в коляното не го оставил куц. Коравата му ръка я стисна за рамото.

— Не се бави, Кел.

Келси се обърна и видя и Карлин до прозореца. Гледаше навън. Войниците пред къщата помръдваха неспокойно и мятаха бързи погледи към дърветата наоколо.

„Свикнали са на затворено — помисли Келси. — Откритото пространство ги тревожи.“ Мисълта за живота, който това вещаеше за нея в Цитаделата, почти я съкруши, точно когато си бе помислила, че си е изплакала плакането за цял живот.

— Времената са опасни, Келси — каза Карлин на прозореца. — Пази се от регента, няма значение, че ти е вуйчо. Той иска трона за себе си още от утробата на майка си. Но гвардейците на майка ти са добри мъже и със сигурност ще се грижат за теб.

— Те не ме харесват, Карлин — възрази Келси. — Ти каза, че за тях щяло да е чест да са ми ескорт. Но те не искат да са тук.

Карлин и Барти се спогледаха и Келси долови между тях призрака на стари спомени. Бракът им беше странен. Карлин беше поне с десет години по-стара от Барти, наближаваше седемдесетте. Не беше нужно необичайно въображение, за да се разбере, че е била красива някога, но сега красотата й се беше втвърдила в аскетизъм. Барти не беше красавец, беше по-нисък от Карлин и определено закръглен, но имаше благодушно лице и усмихнати очи под сивата коса. Изобщо не се интересуваше от книги и Келси често се чудеше за какво си говорят двамата с Карлин, когато тя не е в стаята. Може би за нищо. Може би тя беше общият интерес, който ги държеше заедно. А ако беше така, какво щеше да стане с тях тепърва?

— Заклехме се пред майка ти, че няма да ти разкажем за нейните провали, Келси, и спазихме обещанието си — каза Карлин след кратка пауза. — Но не всичко в Цитаделата ще е така, както си го мислиш. С Барти ти дадохме добри инструменти. Това беше задачата ни. Но когато седнеш на трона, ще трябва да взимаш трудните си решения сама.

Барти изсумтя неодобрително и изкуцука да вземе дисагите на Келси. Карлин го изгледа рязко, но той я пренебрегна и тя си го изкара на Келси — хвърли й навъсен поглед. Келси наведе очи и стомахът й се сви. Веднъж, преди много време, в гората, Барти й обясняваше за приложенията на червения мъх и изведнъж без никаква връзка изтърси:

— Ако зависеше от мен, Келси, щях да наруша проклетите си клетви и да ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Защо не зависи от теб?

А Барти погледна безпомощно мъха в ръцете си и след миг Келси разбра. Нищо в горската къща не зависеше от Барти. Карлин командваше. Карлин беше по-умна, Карлин беше по-цялостна. Барти беше на второ място. Карлин не беше жестока, но Келси бе усещала стягащите клещи на желязната й воля достатъчно често, за да може да разбере горчивината на Барти и да я почувства почти като своя. Но волята на Карлин се беше наложила по този въпрос. Имаше големи празнини в знанията на Келси по история, а за царуването на майка си просто не знаеше нищо. Бяха я държали настрана от селото и от отговорите, които то можеше да й даде. Беше преживяла всъщност детство в изгнание. Но неведнъж бе чувала Барти и Карлин да си говорят нощем, дълго след като си мислеха, че тя е заспала, и вече разбираше поне част от загадката. От години гвардейците на регента обхождаха страната, за да търсят дете с огърлицата и белега. Да търсят нея.

— Оставила съм един дар в дисагите ти — каза Карлин и я върна в настоящето.

— Какъв дар?

— Дар, който ще откриеш за себе си, след като си тръгнеш от тук.

За миг Келси усети как гневът й се надига отново. Карлин винаги криеше тайни! Но веднага се засрами. Барти и Карлин скърбяха… не само за нея, а и за своя дом. В този момент търсачите на регента навярно вървяха по дирите на гвардията на кралицата през Тиърлинг. Барти и Карлин не можеха да останат тук. Скоро след като Келси си заминеше, щяха да напуснат и те — щяха да идат в Петалума, южно селище близо до кадарийската граница, където бе отраснал Барти. Барти щеше да е отчаян без любимата си гора, но пък имаше други гори, които да проучва. Карлин правеше по-голямо жертвоприношение — библиотеката си. Тези книги бяха колекцията на живота й, спасени и съхранени от заселници в Прехода, опазени векове наред. Не можеше да ги вземе със себе си — един фургон щеше да се проследи твърде лесно. Всички тези томове, изгубени завинаги.

Келси вдигна вързопа със завивката си и погледна през прозореца към десетия кон.

— Толкова много неща не знам.

— Знаеш, каквото трябва да знаеш — каза Барти. — Взе ли си ножа?

— Да.

— Носи го винаги. И внимавай какво ядеш, и откъде идва.

Келси го прегърна. Тялото му потрепваше от умора и тя изведнъж осъзна колко се е изтощил, колко е изцедило обучението й енергията, която би трябвало да е съхранил за старостта си. Ръцете му се стегнаха около нея за миг, а след това той се отдръпна, сините му очи блестяха трескаво.

— Ти никога не си убивала, Кел, и това е чудесно. Но от днес нататък си преследвана, разбираш ли? Трябва да се държиш като човек, когото искат да убият.

Келси очакваше Карлин да му възрази. Карлин, която винаги твърдеше, че силата е за глупаците. Но Карлин кимна в съгласие.

— Възпитала съм те да си мислеща кралица, Келси, и такава ще бъдеш. Но сега е време, когато оцеляването трябва да надделее над всичко останало. Тези мъже ще имат доблестната задача да се погрижат да те върнат в Цитаделата невредима. След това уроците на Барти може би ще ти помогнат повече от моите.

Остави поста си до прозореца и отпусна ръка на гърба на Келси, което я накара да подскочи. Карлин рядко докосваше някого. Най-многото, на което бе способна, бе да те потупа по гърба, а тези случаи бяха редки като дъжд в пустинята.

— Но не позволявай разчитането на оръжия да обърка ума ти, Келси. Винаги си притежавала здравомислие, гледай да не го загубиш по пътя. Лесно става, когато вдигнеш меч.

Юмрук в желязна ръкавица удари по предната врата.

— Ваше Височество? — извика Карол. — Дневната светлина гасне.

Барти и Карлин се отдръпнаха и Барти вдигна последното от багажа на Келси. Двамата изглеждаха ужасно състарени. Келси не искаше да ги остави тук така, тези двама души, които я бяха отгледали и научили на всичко, което знаеше. Ирационалното в нея за миг я накара да си помисли дали да не пусне багажа си и просто да хукне към старата врата, ярка и изкусителна фантазия, която продължи една-две секунди, преди да се стопи.

— Кога ще е безопасно да ви изпратя вест? — попита тя. — Кога ще можете да излезете от укритието си?

Барти и Карлин се спогледаха — бърз и потаен поглед, както й се стори. Отговори й Барти.

— Няма да е скоро Кел. Виждаш ли…

— Ти ще си имаш други грижи — прекъсна го рязко Карлин. — Мисли за народа си, за укрепването на кралството. Може да мине много време преди да се видим отново.

— Карлин…

— Време е да тръгваш.

Войниците вече бяха яхнали конете си и когато Келси излезе, я зяпнаха отгоре, един-двама — с открито презрение. Войникът с боздугана, Лазаръс, изобщо не гледаше към нея, а беше вперил поглед в далечината. Келси започна да товари багажа си на коня си, дореста кобила, която изглеждаше доста по-кротка от жребеца на Барти.

— Предполагам, че можете да яздите, Ваше Височество? — попита войникът, който държеше юздите на кобилата. Думата „височество“ прозвуча от устата му като подигравка и Келси дръпна юздите от ръцете му.

— Да. Мога да яздя.

Премести юздите в лявата си ръка, надяна зеленото си зимно наметало и го закопча, а след това се качи на кобилата и погледна Барти, като се мъчеше да превъзмогне ужасното предчувствие за край. Беше остарял преждевременно, но нямаше причина да не живее още много години, а и предчувствията често пъти се оказваха лъжливи. Според Барти, ясновидецът на самата кралица на Морт беше предсказал, че Келси няма да доживее до деветнайсетия си рожден ден, но ето че си беше жива и здрава.

Усмихна се храбро на Барти, или поне така се надяваше.

— Ще ви се обадя скоро.

Той кимна и й отвърна с широка насилена усмивка. Карлин беше толкова пребледняла, че Келси си помисли да не би да припадне и да умре, но тя пристъпи напред и протегна ръка. Жестът бе толкова неочакван, че Келси зяпна за миг ръката, преди да осъзнае, че трябва да я поеме. През всичките й години в горската къща Карлин никога не бе протягала ръката си.

— След време ще разбереш — каза Карлин и стисна силно ръката й. — Ще разбереш защо всичко това беше необходимо. И внимавай с миналото, Келси.

Дори сега Карлин не искаше да говори ясно. Келси от съвсем малка знаеше, че не е детето, което Карлин би избрала да обучава, че я е разочаровала с неуправляемия си нрав, с неангажираността си към огромната отговорност, която лежеше на раменете й. Отдръпна ръката си, а след това се обърна към Барти и раздразнението й изчезна. Той вече плачеше открито и вадички сълзи лъщяха по лицето му. Келси усети, че и в нейните очи напират сълзи, но стисна юздите и каза на Карол:

— Можем да тръгваме вече, капитане.

— Както заповядате, милейди.

Тръсна юздите и смуши коня си по пътеката.

— Всички в каре около кралицата — извика през рамо на войниците. — Яздим до залез-слънце.

Кралицата. Отново същата дума. Келси се опита да помисли за себе си като за кралица и просто не можа. Подкара с бързината на охраната си, решена да не поглежда повече назад. Обърна се само веднъж, точно преди завоя, и видя, че Барти и Карлин все още стоят на прага и гледат как си отива, като двойка старци от старите, отдавна забравени приказки. След миг дърветата ги скриха от погледа й.

Кобилата явно беше здрава и упорита, защото вървеше със сигурна стъпка по неравния терен. Жребецът на Барти винаги бе имал проблеми в горите. Барти казваше, че конят му бил аристократ, че всичко по-малко от широк равен път било под достойнството му. Но дори и на жребеца Келси никога не се беше отдалечавала на повече от няколко мили от горската къща. Такива бяха разпорежданията на Карлин. Всеки път, когато Келси заговореше с копнеж за нещата, които знаеше, че ги има там, по широкия свят, Карлин й натрапваше необходимостта да се опази тайната, важността на властта на кралица, която щеше да наследи. Карлин не можеше да понася страха й от провал. Не искаше и дума да чуе за съмненията й. Работата на Келси бе да се учи и да се примири с това, че не може да си играе с други деца, да види други хора, от по-широкия свят.

Веднъж, когато бе на тринайсет, Келси яздеше жребеца на Барти из горите както обикновено и се изгуби — озова се в непознат лес. Не познаваше дърветата, нито двата потока, които прекоси. Накрая започна да язди в кръгове и тъкмо да се предаде и да се разплаче, видя дим от комин.

Приближи се и видя къща. По-бедна от тази на Барти и Карлин и направена от дърво вместо от камък. Пред къщата две момченца, с няколко години по-малки от нея, се биеха наужким с мечове и тя ги гледа много дълго, долавяйки нещо, за което никога не се беше замисляла: съвсем различно детство от нейното. До този момент някак си беше мислила, че всички деца имат същия живот като нея. Дрехите на момчетата бяха опърпани, но и двамата имаха удобни на вид ризи с къси ръкави. Келси можеше да носи само блузи с висока яка и с тесни дълги ръкави, за да няма никаква възможност някой да зърне дори за миг ръката й или огърлицата, която не й беше разрешено да сваля. Заслуша се как си бърборят двете момчета — говореха си с най-обикновени думи. Никой не ги беше карал да сядат всяка сутрин и да учат граматика. Беше насред следобеда, но не бяха на уроци.

— Ти си Морт, Емет. Аз съм Тиър! — заяви гордо по-голямото момче.

— Не ща да съм Морт! Морт е лош! — извика по-малкото. — Мама каза, че и аз трябва да съм Тиър някой път!

— Хубаво. Ти ще си Тиър. Ама аз ще направя магия!

След като погледа двете момчета още малко, Келси отбеляза същинската разлика, тази, която всъщност бе привлякла вниманието й: тези деца се обичаха. Беше само на петдесетина крачки от тях, но близостта между двете момчета я накара да се почувства далечна като луната. Отдалечеността само се усили, когато майка им, доста закръглена жена без строгото изящество на Карлин излезе да ги прибере за вечеря.

— Юън! Мартин! Хайде да се умиете!

— Няма! — отвърна малкият. — Още не сме си свършили играта.

Жената грабна една пръчка от земята и започна да ги пердаши, и тя наужким, а момчетата се кикотеха и врещяха. Накрая жената ги хвана, прегърна ги и тръгнаха да се прибират, гушнати тримата. Сумракът се усилваше и макар Келси да знаеше, че е време да тръгва към дома, не можеше да се откъсне от гледката. Карлин не проявяваше обичливост, дори и към Барти, а най-многото, което Келси можеше да се надява да си спечели, беше усмивка. Тя беше наследничката на трона на Тиър, да, и Карлин й беше казвала много пъти колко велико и важно е това. Но в дългата езда към дома не можеше да се отърве от чувството, че тези две деца имат повече от нея.

Когато най-сетне се прибра, беше пропуснала вечерята. И Барти, и Карлин бяха разтревожени. Барти повика малко, но зад викането Келси успя да види облекчението му и след като я прегърна, той я прати горе в стаята й. А Карлин само я погледна студено и й каза, че привилегиите й да ползва библиотеката са отменени за цяла седмица. Келси дълго не можа да заспи, смразена от разкритието, че е изцяло, чудовищно измамена. Преди този ден си беше мислила, че Карлин й е мащеха, ако не и истинска майка. Но сега разбираше, че изобщо си няма майка, а само една студена стара жена, която изисква и след това забранява.

След два дни Келси отново наруши границата, наложена от Карлин, нарочно този път, с намерението да намери отново къщичката сред горите. Но някъде на средата на пътя се отказа и подкара обратно. Неподчинението не носеше удовлетворение, беше ужасяващо. Сякаш усещаше погледа на Карлин, впит в тила й. Никога повече не наруши границата, така че нямаше по-широк свят. Целият й опит идваше от горите около къщата и Келси знаеше всяка педя от тях още когато стана на десет. Сега, докато отрядът гвардейци се движеше през леса с нея в центъра, тя се усмихна потайно и насочи вниманието към околността, която не беше виждала никога.

Яздеха на юг през най-дълбоките недра на леса Реддик, който покриваше стотици квадратни мили в северозападната част на страната. Тиърлингският дъб беше навсякъде, дърветата — по петдесет, че и шейсет стъпки високи — образуваха над главите им зелен балдахин. Имаше и някакъв нисък храст, непознат на Келси. Клонките му приличаха на лековития „пълзящ корен“, който имаше антихистаминни свойства и беше добър за правене на лапи. Но тези листа бяха по-дълги, зелени и накъдрени, с червеникава жилка, която предупреждаваше за отрова. Келси се стараеше да избягва да кара кобилата през гъсталака, но на някои места това се оказваше невъзможно. Теренът се спускаше надолу и гората ставаше все по-гъста. Вече бяха далече от пътеката, но когато подкараха по пращящ златист килим от нападали дъбови листа, Келси имаше чувството, че целият свят може да чуе преминаването им.

Гвардейците яздеха във формация „диамант“, като оставаха на еднакво разстояние един от друг дори и при промените в скоростта, налагани от неравния терен. Лазаръс, войникът с боздугана, беше някъде зад нея, скрит от погледа й. Вдясно от нея беше недоверчивият гвардеец с рижата брада. Келси го наблюдаваше с прикрит интерес, докато яздеха. Рижата коса беше рядкост и през трите столетия след Прехода бавно и сигурно бе започнала да оредява още повече. Карлин й беше казала, че някои жени и дори някои мъже боядисват косите си червени, тъй като рядката стока винаги била по-ценна. Но след около час крадливи погледи към гвардееца Келси се убеди, че гледа истинска червенокоса глава. Никоя боя не беше толкова добра. Мъжът носеше малко златно разпятие, което се полюшваше и блещукаше, докато яздеха, и това също я стъписа. Разпятието беше символът на Божията църква, а Карлин много пъти й беше казвала, че на Църквата и на свещениците й не може да се вярва.

Зад червенокосия яздеше рус мъж, толкова изключително хубав, че Келси се принуди да хвърли крадешком няколко погледа и към него. Макар да беше твърде стар, доста над четирийсетте. Имаше лице като на нарисуваните ангели в книгите на Карлин от изкуството преди Прехода. Но също така изглеждаше уморен, под очите му имаше тъмни кръгове, което подсказваше, че не е спал от доста време. Тези следи от умора обаче някак си го правеха още по-хубав. Той улови втренчения й поглед и Келси извърна рязко глава напред, страните й почервеняха.

Вляво от нея яздеше висок гвардеец с тъмна коса и внушителни рамене. Приличаше на онази порода мъже, с които да заплашиш някого. Пред него беше много по-нисък мъж, почти крехък, със светлокафява коса. Келси се загледа по-внимателно в този гвардеец, защото беше по-близо до нейната възраст — или поне все още нямаше трийсет. Вслуша се да чуе името му, но всеки път, когато двамата гвардейци заговореха, беше приглушено, явно за да не може да ги чуе тъкмо тя.

Карол, водачът, яздеше най-отпред и Келси виждаше само гърба на зеленото му наметало. От време на време даваше заповеди и отрядът правеше лека промяна в посоката. Яздеше уверено и Келси не се съмняваше, че ще я заведе там, където трябва. Способността да командва и да вдъхва увереност беше необходимо качество за един гвардейски капитан. Карол беше мъж, който щеше да й е нужен, ако искаше да оцелее. Но как можеше да спечели верността на когото и да е от тези мъже? Вероятно я мислеха за слаба. Вероятно мислеха, че всички жени са слаби.

Ястреб нададе писък някъде над тях и Келси придърпа качулката над челото си. Ястребите бяха красиви същества и добри ловци, но Барти й беше казал, че в Мортмийн и дори на границата на Тиър ги обучават като оръжия за убийство. Беше го споменал между другото, но Келси не го бе забравила.

— На юг, момчета! — извика Карол и отрядът възви отново. Слънцето бързо потъваше под хоризонта и с настъпващата нощ вятърът стана леден. Келси се молеше наум вече да спрат, но щеше по-скоро да замръзне на седлото, отколкото да се оплаче. Верността започваше с уважение.

— Никой владетел не е опазвал властта за дълго без уважението на поданиците си — беше й казвала Карлин безброй пъти. — Владетелите, които се опитват да се налагат над несъгласно население, не управляват нищо и често главите им се озовават на върха на някоя пика отгоре на това.

Съветът на Барти беше по-сбит:

— Печелиш народа си или губиш трона си.

Добри думи и сега Келси разбираше мъдростта им още повече. Но нямаше представа какво трябва да прави. Как щеше да заповядва на когото и да било?

„Аз съм на деветнайсет. Не би трябвало вече да ме е страх.“

Но я беше страх.

Стисна по-здраво юздите и съжали, че не се беше сетила да си сложи ръкавици за езда, но беше твърде изнервена да се махне от онази неловка гледка пред къщата колкото може по-скоро. Сега връхчетата на пръстите й бяха изтръпнали, дланите й надраскани и зачервени от грубата кожа на юздите. Издърпа колкото можеше ръкавите на наметалото си над кокалчетата на пръстите и продължи напред.

След час Карол извика на отряда да спре. Намираха се на малка полянка, обкръжена от тиърлингски дъб, гъсти храсталаци пълзящ корен и онова загадъчно растение с червените листа. Келси се зачуди дали някой от гвардията знае какво е. Всяка гвардейска част имаше поне един лечител, а лечителите уж трябваше да познават растенията. Самият Барти беше лечител и макар да не се очакваше да учи Келси на ботаника, тя бързо беше разбрала, че почти всеки урок може да се отклони с откриването на някое интересно растение.

Гвардейците се струпаха около Келси и зачакаха, а Карол обърна, спря пред нея и изгледа мълчаливо зачервеното й лице и мъртвата хватка на юздите.

— Можем да спрем за нощта, ако желаете, Ваше Височество. Постигнахме добро време.

С известно усилие Келси отпусна юздите, избута качулката назад и се постара да задържи зъбите си да не затракат. Гласът й беше хриплив и неуверен.

— Вярвам на преценката ви, капитане. Ще яздим колкото сметнете за необходимо.

Карол я изгледа втренчено за миг, а след това погледът му обходи малката поляна.

— За днес е достатъчно, милейди. Все едно, утре трябва да станем рано. А и бяхме дълго на път.

Мъжете слязоха от седлата. Келси, изтръпнала и непривикнала на дълга езда, едва не падна, а след това залитна и се олюля.

— Пен, палатката. Елстън и Киб, съберете дърва. Останалите да се погрижат за охраната. Мурн, иди хвани нещо за ядене. Лазаръс, конят на кралицата.

— Сама ще се погрижа за коня си, капитане.

— Както обичате, милейди. Лазаръс ще ви даде каквото ви трябва.

Войниците се разпръснаха, всеки по своите задачи. Келси размърда рамене и гърбът й изпука. Бедрата я боляха все едно че я бяха пердашили, но нямаше да ги разтрие сериозно пред тези мъже. Бяха стари, определено твърде стари, за да й се стори някой привлекателен. Но все пак бяха мъже и Келси изведнъж се почувства неловко пред тях, така, както никога не се беше чувствала пред Барти. Отведе кобилата до едно дърво на другия край на поляната, върза юздите на хлабав възел около един клон и погали нежно копринената шия на животното. Кобилата отметна глава и изцвили, отказвайки ласката, и Келси се отдръпна.

— Добре, момичето ми. Явно ще трябва да спечеля и твоята благосклонност.

— Ваше Височество — каза нечий дълбок глас зад нея.

Келси се обърна. Беше Лазаръс, с чесало в ръка. Не беше толкова стар, колкото си беше помислила отначало. Тъмната му коса едва-що бе започнала да оредява. Може би все още нямаше четирийсет. Но лицето му беше доста набръчкано, изражението — мрачно. Ръцете му бяха нашарени с белези, но това, което привлече погледа й, беше боздуганът, окачен на колана му: груба желязна топка, покрита със стоманени шипове, наострени като игли.

„Роден убиец“, помисли тя. Един боздуган беше само фасада, освен ако с него не се борави с нужната ярост, за да го направи ефикасен. Оръжието би трябвало да я смрази, но вместо това тя изпита успокоение от присъствието на този мъж, преживял в насилие толкова много от живота си. Взе чесалото и забеляза, че той е забил очи в земята.

— Благодаря ти. Предполагам, че не знаеш името на кобилата.

— Вие сте кралицата, милейди. Името й е каквото вие изберете.

Мрачният му поглед срещна за миг нейния и се плъзна настрани.

— Не е моя работа да й давам ново име. Как се казва?

— Ваша работа е да правите каквото си поискате.

— Името й, моля. — Нервите на Келси кипнаха. Всички тези мъже мислеха толкова лошо за нея. Защо?

— Няма си име, милейди. Винаги съм я наричал Мей.

— Благодаря ти. Хубаво име.

Той понечи да си тръгне. Келси си пое дъх за повече кураж и каза тихо:

— Не съм те освободила, Лазаръс.

Той се обърна и я изгледа безизразно.

— Простете. Има ли още нещо, милейди.

— Защо ми докараха кобила, след като всички вие яздите жребци?

— Не знаехме дали можете да яздите, милейди — отвърна той и този път подигравката в гласа му беше несъмнена. — Не знаехме дали можете да овладеете един жребец.

Келси присви очи.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правех из горите през всичките тези години?

— Играла сте с кукли, милейди. Правила сте си прически. Пробвала сте роклички може би.

— Приличам ли ти на глезено момиченце, Лазаръс? — Келси усети как тонът й се повиши. Този път няколко глави се извърнаха към тях. — Приличам ли ти на жена, която прекарва часове пред огледалото?

— Ни най-малко.

Келси се усмихна, крехка усмивка, която й струваше известно усилие. Барти и Карлин никога не бяха имали огледала из къщата и Келси дълго си беше мислила, че е за да я опазят от суетност. Но един ден, когато беше на дванайсет, беше зърнала лицето си в бистрото езерце зад къщичката и тогава го бе разбрала съвсем ясно. Беше ни хубава, ни грозна — обикновена като водата.

— Свободен ли съм, милейди?

Тя се взря в него за миг, замислена, после отвърна:

— Зависи, Лазаръс. Имам самар, пълен с кукли и роклички, с които да си играя. Искаш ли да ми направиш прическата?

Той постоя неподвижно за миг, тъмните му очи бяха непроницаеми. После, най-неочаквано, се поклони — прекалено дълбок поклон, за да е искрен.

— Можете да ме наричате Боздугана, ако желаете, милейди. Повечето ме наричат така.

След това си тръгна, светлосивото му наметало се стопи в сумрачните сенки на поляната. Келси си спомни за чесалото в ръката си и се обърна, за да се погрижи за кобилата. Умът й се мяташе като диво зверче.

„Може би дързостта ще ги спечели.

Никога няма да спечелиш почитта на тези хора. Късмет ще имаш, ако не умреш, преди да стигнеш до Цитаделата.

Може би. Но трябва да опитам нещо.

Говориш все едно че имаш избор. Можеш да правиш само каквото те ти кажат.

Аз съм кралицата. Не съм вързана от тях.

Така мислят повечето кралици, чак докато брадвата падне.“

 

 

Вечерята беше сърнешко, жилаво и едва годно за ядене след изпичането на огъня. Сърната сигурно бе много стара. Келси беше видяла само няколко птици и катерици по време на ездата през Реддик, и макар зеленината да беше много гъста, нямаше как водата да е оскъдна. Искаше да попита мъжете защо животните са толкова малко, но се притесни, че може да го приемат като оплакване от храната. Затова дъвчеше жилавото месо мълчаливо и се стараеше да не се вторачва в гвардейците, в оръжията, висящи на коланите им. Мъжете не говореха и тя неизбежно си помисли, че мълчанието им е заради нея, че пречи на забавния разговор, който щяха да си водят иначе.

След вечерята си спомни за подаръка от Карлин. Взе един от няколкото запалени фенера, оставени на земята около огъня и отиде да вземе спалния си чувал от седлото на кобилата. Двама гвардейци, Лазаръс и високият широкоплещест мъж, се отделиха от лагерния огън и я последваха до импровизирания стобор с почти безшумна походка. След годините самота никога повече нямаше да е сама, осъзна тя. Представата може би трябваше да е утешителна, но усети студ в стомаха си. Спомни си един съботен ден, когато беше още на седем. Барти се беше приготвял за пътуване до селото, да продаде месо и кожи. Правеше това пътуване веднъж на три-четири месеца, но този път Келси беше решила, че иска да отиде с него, искаше й се толкова ужасно, че честно си беше помислила, че ще умре, ако не отиде. Беше изпаднала в истински бяс, тръшна се на килима, разрева се и зарита с крачета по пода от отчаяние.

Карлин не понасяше сцените. Опита се да я вразуми, но само за минутка. После се прибра в библиотеката. Барти беше този, който избърса сълзите й, сложи я да седне на коляното му и изчака, докато се изплаче.

— Ти си ценна, Кел — беше й казал. — Ценна си като ощавена кожа или като злато. И ако някой знае, че си тук при нас, ще се опитат да те откраднат. Не искаш да те откраднат, нали?

— Но ако никой не знае, че съм тук, тогава съм съвсем сама — отвърна с хлипане Келси. Беше съвсем сигурна в това заключение: беше тайна и значи беше сама.

А Барти поклати глава с усмивка.

— Вярно е, Келси, никой не знае, че си тук. Помисли малко за това. Как може да си сама, когато целият свят там, навън, мисли за тебе всеки ден.

Макар да бе само на седем, този отговор й се стори изключително хлъзгав за Барти. Вярно — беше се оказал достатъчен, за да спре сълзите и да укроти гнева й, но много пъти през следващите седмици тя беше превъртала думите му, търсеше грешката в тях, защото знаеше, че я има. Чак след година, докато четеше една от книгите на Карлин, откри думата, която бе търсила през цялото време: не сама, а анонимна. Бяха я държали анонимна през всичките тези години и тя дълго си беше мислила, че Карлин, ако не и Барти, я крият от жестокост. Но сега, с двамата високи мъже по петите й, се зачуди дали анонимността не е дар. Ако беше така, то този дар вече бе изгубен окончателно.

Мъжете щяха да спят около огъня, но бяха вдигнали палатка за Келси, на двайсетина стъпки встрани, на края на полянката. Щом влезе вътре и завърза входното платнище, тя чу как двамата гвардейци застанаха от двете страни на входа. След това настъпи тишина.

Отвори пътната си торба, бръкна между дрехите и извади плик от бял велен, една от малкото луксозни принадлежности на Карлин. Нещо се размърда и леко прошумоля вътре. Келси седна на постелята и се вторачи в писмото. Искаше й се да е пълно с отговори. Бяха я взели от Цитаделата едва на годинка и нямаше никакъв спомен за истинската си майка. През годините бе успяла да научи няколко нещица от суровата истина за кралица Елиса: била красива, не обичала да чете и умряла на двайсет и осем години. Келси нямаше представа как е умряла майка й: това бе забранена територия за нея. Всяко разпитване, което подхващаше за майка си, свършваше с едно и също: Карлин поклащаше глава и промърморваше: „Обещах“. Каквото и да бе обещала, навярно приключваше днес. Келси погледа затворения плик още малко, после счупи печата на Карлин.

От плика се хлъзна син скъпоценен камък на фина сребърна верижка.

Келси вдигна верижката, провеси я на пръстите си и я загледа на светлината на лампата. Беше близнак на огърлицата, която бе носила през целия си живот: яркосин сапфир на тънка, почти невидима сребърна верижка. Сапфирът блещукаше весело на светлината на лампата и мяташе синкави отблясъци из вътрешността на палатката.

Келси бръкна отново в плика, за да потърси някакво писмо. Нищо. Провери в двата ъгъла. Вдигна плика пред очите си. Примижа срещу светлината и видя една-единствена дума, драсната с почерка на Карлин под печата:

Внимателно

Внезапно избухналият откъм лагерния огън смях я накара да подскочи. С разтуптяно сърце Келси се вслуша за какъвто и да е звук от двамата гвардейци отвън, но не чу нищо.

Смъкна огърлицата от шията си и вдигна двете една до друга. Бяха наистина съвсем еднакви, чак до най-малките подробности в изработката на верижките. Щеше да е твърде лесно да се сбъркат. Келси бързо нахлузи собствената си огърлица на врата си.

Вдигна отново новата огърлица и загледа озадачена камъчето, което се полюшваше леко. Карлин й беше казала, че всяка наследничка на трона на Тиърлинг носи сапфира от деня, в който се е родила. Според преданието скъпоценният камък бил нещо като амулет, пазещ от смърт. Докато беше малка, Келси неведнъж си беше мислила да се опита да свали огърлицата, но суеверието се бе оказало по-силно: ами ако я поразеше мълния, тутакси и на място? Никога не бе дръзвала да я свали. Карлин никога не бе споменавала за втори накит — и все пак трябваше да е бил у нея през цялото време. Тайни… всичко около Карлин беше тайна. Келси не знаеше защо я бяха поверили на Карлин да я отгледа като свое осиновено дете, нито дори коя е била Карлин в стария си живот. Някоя важна личност най-вероятно. Карлин се държеше твърде достолепно за човек, живеещ насред гората. Дори Барти сякаш се смаляваше, когато Карлин влезеше в стаята. Келси се вгледа отново в думата, изписана вътре в плика. Внимателно. Беше ли това поредно напомняне да е предпазлива в новия си живот? Едва ли. Беше чула предостатъчно по този въпрос през последните няколко седмици. По-вероятно изглеждаше новата огърлица да е различна по някакъв начин, може би дори опасна. Но как? Огърлицата на Келси със сигурност не беше опасна. Иначе Барти и Карлин едва ли щяха да я оставят да я носи ежедневно.

Вгледа се отново в близначния накит, но камъчето просто се полюшваше самодоволно и смътната светлина блещукаше от многобройните му стенички. Почувства се глупаво и пъхна огърлицата в джоба на наметалото си. Може би на дневна светлина щеше да е по-лесно да види някаква разлика между двете. Задържа плика над фитила на лампата и загледа как пламъкът поглъща дебелата хартия. Умът й пулсираше с тиха ярост. Дай й на Карлин да поставя повече въпроси, отколкото да предлага отговори.

Разкърши рамене и вдигна очи към тавана на палатката. Въпреки мъжете отвън се чувстваше съвсем сама. Всяка друга вечер през живота си беше знаела, че Барти и Карлин са на долния етаж, все още будни, Карлин с книга в ръка, а Барти дялка или се занимава с някакво растение, прави от него поредната полезна смес против болка или инфекция. Сега Барти и Карлин бяха далече, вече се бяха запътили на юг.

Откъм лагерния огън отново отекна тих гърлен смях. За миг Келси помисли дали да не отиде там и да се опита поне да поговори с пазачите си, но бързо отхвърли тази идея. Говореха си за жени или за битки, или навярно за стари приятели… присъствието й нямаше да е добре дошло. Освен това бе уморена от ездата и студа, а изтръпналите мускули на бедрата я боляха ужасно. Духна лампата, обърна се настрани в постелята си и зачака да я споходи неспокойният сън.

* * *

На следващия ден яздеха по-бавно, защото времето бе станало мрачно. Въздухът бе загубил ледената си студенина, но тънка бледа мъгла бе полепнала по всичко, загърнала дървесните стволове и плъзнала по земята на вълни. Околността постепенно ставаше равна, дърветата бяха все по-нарядко и отстъпваха място на гъсти трънаци. Започнаха да се появяват повече животни, много от тях непознати за Келси: някакъв друг вид катерички и подобни на кучета същества с лигави муцуни, които щяха да приличат на вълци, ако не бяха кротки и не побягваха, щом видеха отряда. Но не видяха нито една сърна и когато утрото отмина, Келси се сети за още една причина за нарастващото й безпокойство: не се чуваше никаква птича песен.

Мъжете от охраната й също изглеждаха потиснати. Келси се беше будила няколко пъти през нощта от смеха им около лагерния огън и се беше чудила няма ли изобщо да млъкнат и да легнат да спят. А днес сякаш цялата им веселост ги бе напуснала, докато денят се точеше. Келси забеляза как все повече гвардейци мятат измъчени погледи зад гърба си, макар самата тя да не можеше да види нищо, освен дървета.

По пладне спряха, за да напоят конете от едно поточе. Карол извади карта и с още двама стражи се наведе над нея. От откъслеците, които успя да подслуша от разговора им, Келси схвана, че мъглата им създава проблеми — трудно се виждаха ориентирите.

Отиде до един голям плосък камък до потока. Сядането беше мъчително, мускулите на бедрата й сякаш се откъснаха от костите, когато сгъна колене. Успя да се намести, но откри, че задникът й също е натъртен и я боли от часовете езда.

Елстън, тромавият широкоплещест войник, който беше яздил до нея през по-голямата част от пътуването, я последва до камъка и застана на пост на пет стъпки от нея. Когато Келси вдигна очи към него, той се ухили неприятно и се видяха няколко счупени зъба. Тя се постара да не му обръща внимание, изпъна единия си крак и се пресегна към стъпалото. Мускулите на бедрата й щяха сякаш да се скъсат.

— Боли ли? — попита я Елстън. Заради зъбите малко фъфлеше.

— Не, изобщо.

— Боли, нали виждам. — Изсмя се и добави: — Милейди.

Келси се пресегна упорито и докопа пръстите на краката си. Мускулите на бедрата й изпищяха и тя ги усети като раздрана плът, шевове, които се отваряха и кървяха в тялото й. Задържа пръстите си може би около пет секунди и ги пусна. Когато отново погледна към Елстън, видя, че продължава да се хили с разядената си усмивка. Не каза нищо повече, само стоеше до нея, докато не стана време отново да яхнат конете.

Вдигнаха лагер към залез-слънце. Келси едва се беше смъкнала на земята, когато измъкнаха юздите от ръката й. Обърна се и видя, че Боздугана отвежда кобилата й. Отвори уста да възрази, но бързо премисли и се обърна към останалите от охраната, които вече се бяха засуетили по задачите си. Забеляза, че най-младият гвардеец вади палатката й.

— Аз ще го направя! — извика тя и закрачи през поляната, протегнала ръка за някакво сечиво, или оръжие може би, каквото и да е. Никога не се беше чувствала по-безполезна.

Войникът й подаде дървен чук и подхвърли:

— Все пак за палатката трябват двама души, Ваше Височество. Може ли да ви помогна?

— Разбира се — отвърна Келси облекчено.

С един, който да държи палатката и въжетата, и друг да набива колчетата, палатката се оказа съвсем проста работа и Келси поговори с гвардееца, докато обикаляше с чука. Казваше се Пен и наистина беше млад. Изглеждаше на не повече от трийсет и лицето му изобщо не познаваше бръчките на похабяване и умора, набраздили лицата на останалите войници. Беше чаровен, с тъмна коса и открито добродушно лице. Но пък те всички бяха чаровни, гвардейците на майка й, дори тези над четирийсет, дори Елстън (когато държеше устата си затворена). Майка й, разбира се, нямаше да е избирала гвардейците си само заради външността им, нали?

Келси откри, че Пен е и разговорчив. Когато го попита за възрастта му, каза, че бил навършил трийсет само преди четири дни.

— Твърде млад си, за да си бил в гвардията на майка ми.

— Така е, милейди. Изобщо не познавах майка ви.

— Тогава защо са те взели за тази задача?

Пен сви рамене и махна с ръка към меча си. Жест, който сигурно трябваше да обясни всичко.

— От колко време си гвардеец?

— Боздугана ме намери, когато бях на четиринайсет, милейди. Оттогава се обучавам.

— Без владетел в двореца? Бил ли си в охраната на вуйчо ми?

— Не, милейди. — Сянка на отчужденост мина по лицето на Пен, толкова бързо, че Келси можеше и да си го е въобразила. — Регентът поддържа своя лична охрана.

— Разбирам. — Келси привърши с набиването на поредното колче в земята, изправи се, протегна се с гримаса и усети как гърбът й изпука.

— Приспособявате ли се към бързината, Ваше Височество? Допускам, че не сте предприемали много дълги пътувания на конски гръб.

— Бързината е добра. И необходима, както разбирам.

— Съвсем вярно, милейди. — Пен сниши глас и се огледа наоколо. — Преследват ни усилено.

— Откъде знаеш?

— Ястребите. — Пен посочи към небето. — Зад нас са, откакто напуснахме Цитаделата. Пристигнахме късно вчера, защото направихме няколко отклонения, за да се отървем от преследвачите, но ястребите не могат да бъдат излъгани. Който ги командва, ще е зад нас сега.

Пен замълча. Келси се пресегна за ново колче и подхвърли небрежно:

— Не чух никакви ястреби днес.

— Ястребите на Морт не издават никакъв звук, милейди. Обучени са на мълчание. Но от време на време можете да ги видите в небето, ако гледате внимателно. Дяволски бързи са.

— Защо не нападат?

— Броят ни. — Пен изпъна последния ъгъл на палатката, за да може Келси да го заклини. — Морт тренират ястребите си както човек тренира войници и те няма да нападнат превъзхождаща сила. Ще се опитат да ни кълват един по един, ако могат.

Пен замълча отново и Келси размаха чука към него.

— Няма нужда да си правиш труда да ме плашиш. Всички ги е страх от смъртта.

— Може би, милейди, но пък страхът ни прави по-предпазливи.

— Тези преследвачи хора на вуйчо ми ли са?

— Вероятно, милейди, но ястребите намекват, че вуйчо ви има помощ.

— Обясни.

Пен се намръщи, но после промърмори:

— Е, това си е пряка заповед. Ако Карол попита, ще му кажа. Вуйчо ви е преговарял с Червената кралица от години. Някои твърдят, че са сключили таен съюз.

Кралицата на Мортмийн. Никой не знаеше коя е и откъде е дошла, но беше станала могъщ монарх — властваше дълго и кърваво вече повече от век. Карлин смяташе Мортмийн за заплаха, съюз със съседното кралство щеше да е добро нещо. Преди Келси да успее да зададе повече въпроси, Пен продължи:

— Морт не би трябвало да продава въоръжение на Тиър, но всеки с достатъчно пари може да се сдобие с ястреби на Морт на черния пазар. Предполагам, че зад нас са кадените.

— Гилдията на убийците ли?

Пен изсумтя.

— Ха, гилдия. Това им приписва твърде много организация, милейди. Но да, убийци са, и много вещи при това. Според мълвата, вуйчо ви е предложил голямо възнаграждение на всеки, който може да ви проследи. Кадените живеят заради такива предизвикателства.

— Нашият брой ще спре ли тях?

— Не.

Келси превъртя казаното в ума си и се огледа. В средата на лагера трима гвардейци се бяха струпали около купчината събрани дърва за огън и ругаеха усърдно, понеже те отказваха да се разпалят. Другите влачеха и трупаха нападали дървета, за да направят грубо заграждение около лагера. Целта на всички тези защитни мерки бе достатъчно ясна и Келси усети в себе си трепета на безпомощен страх, примесен с чувство за вина. Девет мъже, всички под прицел, заедно с нея.

— Сър!

Карол излезе с тежки стъпки от дърветата на поляната.

— Какво има?

— Ястреб, сър. От северозапад.

— Добро наблюдение, Киб. — Карол потърка чело и след миг размисъл се приближи към палатката. — Пен, иди да им помогнеш с вечерята.

Пен хвърли на Келси бърза дяволита усмивка, която като че ли издаваше добронамереност и изчезна в сумрака.

Очите на Карол бяха като два тъмни кръга.

— Идват за нас, милейди. Проследени сме.

Келси кимна.

— Можете ли да се биете?

— Мога да се защитя срещу единичен нападател с ножа си. Но малко знам за мечове. — И, както осъзна изведнъж, беше обучавана в самозащита от Барти, чиито рефлекси не бяха като тези на млад мъж. — Не съм боец.

Карол кривна глава и в тъмните му очи блесна хумор.

— Не знам за това, милейди. Наблюдавам ви, откакто сме тръгнали. Прикривате добре притеснението си. Но идваме до момента… — Карол се огледа и сниши глас, след което продължи: — Идваме до момента, в който може да ми се наложи да раздвоя хората си, за да се измъкнем от гонитбата. В такъв случай изборът ми на лична охрана ще зависи много от вашите способности.

— Ами, бърз ездач съм и знам как да направя яхния.

Карол кимна одобрително.

— Имате чувство за хумор, освен всичко друго, милейди. Ще ви трябва. Очакват ви големи опасности.

— Всички вие сте се изложили на голяма опасност, за да ме придружите до Цитаделата, нали?

— Майка ви ни възложи тази задача, милейди — отвърна Карол сковано. — Личната ни чест не би допуснала нищо по-малко.

— Били сте човек на майка ми, нали?

— Бях.

— Щом бъда доставена в Цитаделата, ще бъдете ли човек на регента?

— Не съм решил, милейди.

— Мога ли да направя нещо, за да повлияя на това решение?

Той извърна очи с явно неудобство.

— Милейди…

— Говори свободно.

Карол разпери безпомощно ръце.

— Милейди, мисля, че сте по-корава, отколкото изглеждате. Поразявате ме като личност, от която би могла да се получи истинска кралица един ден, но вие сте белязана за смърт, както и тези, които ви следват. Имам семейство, милейди. Деца. Не бих използвал децата си като залог в игра на карти. Не мога да изложа децата си на риск, като ви последвам, не и при такъв шанс.

Келси кимна, като се постара да прикрие разочарованието си.

— Разбирам.

Карол изглеждаше облекчен. Може би беше очаквал, че ще започне да хленчи.

— Заради поста ми не бих могъл да знам за какъвто и да било изричен заговор срещу вас. Може би ще имате повече късмет, ако попитате Лазаръс, Боздугана. Той винаги е бил способен да разкрива това, което други не могат.

— Това го видях.

— Пазете се от Божията църква. Съмнявам се, че Светият отец храни някаква особена любов към регента, но му се налага да обича лицето, което седи на трона и държи ключовете за съкровищницата. Той винаги ще залага на най-добрия шанс, както трябва да правим всички.

Келси кимна отново. Карлин беше казала нещо много подобно, само преди няколко дни.

— Всички мъже в отряда ми са добри хора. Залагам живота си на това. Вашият екзекутор, когато дойде, няма да е един от нас.

— Благодаря ви, капитане. — Келси видя как гвардейците най-после запалиха огън и започнаха да раздухват малките пламъчета. — Предполагам, че пътят ми ще е труден и тежък.

— Така каза майка ви преди осемнайсет години, когато ми възложи да ви върна.

— Не ви ли възложи да ме отведете?

— Не. Лазаръс ви измъкна тайно от замъка, когато бяхте бебе. Той е безценен в това отношение.

Карол се усмихна на спомена, който Келси не можеше да сподели. Имаше хубава усмивка, но Келси отново забеляза измършавялото му лице и се зачуди дали не е болен. Погледът му се задържа върху сапфира, който се беше измъкнал от ризата й. След това той се обърна рязко и си тръгна. Келси бръкна в джоба на наметалото си и напипа скътания там втори скъпоценен сапфир.

— Ваше Височество! — извика Пен от лагерния огън, който вече се беше разгорял. — Има едно малко поточе на изток, ако искате да се измиете.

Келси кимна. Все още превърташе в ума си съвета на Карол и се мъчеше да го осмисли като практичен проблем. Щеше да й трябва лична, доверена охрана и личен персонал. Къде щеше да намери достатъчно верни хора, за да устоят на заплахите и подкупите на регента? Верността не можеше да се гради върху нищо и определено не можеше да се купи.

Съжали, че не се беше сетила да попита Карол за майка си. Беше охранявал кралица Елиса години наред. Трябваше да знае всичко за нея. Но не, всеки от гвардията на кралицата полагаше клетва за тайна. Нямаше да издаде нищо, дори и на нея. Стисна зъби. Беше приела автоматично, че преходът към нов живот ще донесе край на всички тайни. В края на краищата нали тя щеше да е кралицата. Но тези мъже нямаше да са по-готови от Карлин да й дадат сведенията, които търсеше.

Беше намислила да се опита да се изкъпе тази нощ, след като спрат ездата. Косата й беше мазна и започваше да надушва собствената си пот при всяко движение. Близкото поточе щеше да свърши чудесна работа, но мисълта да се къпе под бдителните погледи на Пен или Елстън, или още по-лошо, на Лазаръс, беше непоносима. Трябваше просто да си изтърпи мръсотията и да намери някаква утеха във факта, че мъжете от охраната й определено не миришеха по-добре. Събра мазната си коса и я стегна на кок, после тръгна към потока.

 

 

Вечерта гвардейците отново говориха и се смяха до късно около огъня. Келси лежеше в палатката. Първо се опита да заспи, а после се ядоса. Достатъчно трудно беше да заспи, след като мозъкът й гъмжеше от въпроси, но постоянните изблици на смях го правеше съвсем невъзможно. Зави се презглава с наметалото, решена да ги пренебрегне. Но когато подхванаха някаква мръсна песен за жена с татуировка на роза, Келси най-сетне стана и излезе от палатката.

Гвардейците бяха приготвили походни постели около огъня, но май нито една от тях все още не бе използвана. Въздухът беше натежал от неприятна миризма на ферментирало, за която Келси реши, че трябва да е от бира, макар в горската къща да нямаше никакъв алкохол — Карлин нямаше да го позволи.

Само Карол и Боздугана стояха прави и като че ли бяха трезви, но останалите от гвардията просто я изгледаха с немигащи очи. Елстън беше заспал, отпуснал глава на дебел дъбов клон.

— Имате ли нужда от нещо, милейди? — попита Карол.

Искаше й се да закрещи, да си го изкара за двата потискащи часа безсъние. Но после огледа зачервените им лица и премисли. Карлин казваше, че е по-лесно да се разбереш с бебе, отколкото с пияница. Но пък в книгите пияниците често разкриваха тайни. Навярно все пак можеше да ги накара да й проговорят.

Затъкна наметалото под себе си и седна между Елстън и Пен.

— Искам да знам какво става, когато стигнем в Нови Лондон.

Пен извърна мътен поглед към нея.

— Какво да става?

— Ще се опита ли моят вуйчо да ме убие, когато стигнем в Цитаделата?

Всички я зяпнаха. Най-после Боздугана отвърна:

— Вероятно.

— Вашият вуйчо не би могъл да убие никого — измърмори Корин. — Аз бих се притеснявал повече от кадените.

— Не знаем дали те са зад нас — възрази мъжът с рижата брада.

— Нищо не знаем — заяви Карол с глас, който ги накара да замълчат, и се обърна отново към Келси. — Милейди, защо просто не ни се доверите, че ще ви защитим?

— Майка ви винаги го правеше — добави рижата брада.

Келси присви очи.

— Как ти е името?

— Дайър^[1], милейди.

— Е, Дайър, не се разправяш с майка ми. Разправяш се с мен.

Дайър примига като бухал на смътната светлина. След малко промърмори:

— Не исках да ви оскърбя, милейди.

Тя кимна и отново се обърна към Карол.

— Попитах какво става, когато стигнем там.

— Едва ли ще ни се наложи да си пробиваме с бой път до Цитаделата, милейди. Ще ви вкараме посред бял ден. Градът ще е пълен с хора в края на тази седмица, а регентът не е толкова дързък, че да ви убие пред целия свят. Но ще дойдат за вас в Цитаделата, без съмнение.

— Кои са те?

Боздугана заговори:

— Вуйчо ви не е единственият, който иска смъртта ви, милейди. Червената кралица ще спечели всичко, като задържи регента на трона.

— Замъкът вътре в Цитаделата не е ли безопасен?

— Няма никакъв замък. Цитаделата е огромна, но е единично здание: вашият замък.

Келси се изчерви.

— Не знаех. Никой не ми е разказвал много за Цитаделата.

— Какво, по дяволите, учихте през всичките тези години? — попита Дайър.

Карол се изсмя.

— Знаеш го Барти. Беше голям лечител, но не е много по подробностите. Освен ако не говори за скъпоценните си растения.

Келси не искаше да слуша за преживелиците на други хора с Барти. Прекъсна Дайър, преди да е успял да отговори, и попита:

— А преследвачите ни?

Карол сви рамене.

— Кадени, вероятно, с малко помощ от Морт. Ястребите, които видяхме, може да са обикновени ястреби, но не мисля. Вуйчо ви не би пренебрегнал помощ от Морт.

— Разбира се, че не — изломоти Елстън, беше се събудил и забърса слюнка от ъгълчето на устата си. — Изненадан съм, че регентът не използва жените си за щитове.

— Мислех, че Тиърлинг е беден — прекъсна го Келси. — Какво би могъл да даде вуйчо ми в отплата за такъв съюз. Дърва?

Войниците се спогледаха и Келси усети как се обединиха срещу нея в мълчанието си, толкова явно, колкото щяха да са и в разговор.

— Милейди — заговори извинително Карол, — много от нас са прекарали живота си в пазене на майка ви. Не преставаме да я браним само защото е мъртва.

— Аз никога не съм бил в гвардията на кралица Елиса — намеси се Пен. — Не може ли аз да…

— Пен, ти си гвардеец на кралицата.

Пен млъкна.

Келси огледа кръга мъже.

— Всички ли знаете кой е баща ми?

Всички я гледаха мълчаливо, в безмълвен бунт. Келси усети как гневът й се надига и захапа силно дясната си буза отвътре, стар рефлекс. Карлин я беше предупреждавала много пъти, че необузданият гняв е нещо, което един владетел не може да си позволява, тъй че Келси се беше научила да сдържа гнева си с нея и Карлин се беше подвела. Но Барти беше по-разумен. Той я беше посъветвал да захапва нещо. Болката съсредоточаваше гнева, поне временно, отпращаше го другаде. Но разочарованието не отиваше никъде. Все едно че се беше върнала в учебната стая с Карлин. Тези мъже знаеха толкова много неща, но не искаха да й кажат нищо.

— Е, добре, какво можете да ми кажете за Червената кралица?

— Тя е вещица — заяви мрачно красивият русокос гвардеец. За първи път Келси го чуваше да говори. Огънят очертаваше лицето му, изваяно и симетрично. Очите му бяха светли, леденосини. Беше ли все пак ги избирала майка й заради външността? Тази мисъл я смути. Имаше много особена представа за това каква е била майка й, представа, създадена в най-ранните й години, а след това заплитана и разкрасявана всяка година, докато тя оставаше затворена в горската къща. Майка й беше красива, мила жена, топла и достижима, докато Карлин беше студена и отчуждена. Майка й никога не забраняваше. Майка й щеше да дойде за нея някой ден, за да я отведе от къщата и нейното безкрайно, досадно ежедневие в учене, упражняване и подготовка. Щеше да я избави. Просто щеше да отнеме малко повече време.

Когато Келси стана на седем, един ден Карлин я накара да седне в библиотеката и й каза, че майка й отдавна е мъртва. Това сложи край на мечтите за спасение, но не я спря да си съчинява нови и още по-сложни фантазии: кралица Елиса е била велика кралица, обичана от целия народ, героиня, грижила се бедните да са добре нахранени и болните — изцерявани. От трона си кралица Елиса е въздавала справедливост на онези, които не могат сами да потърсят справедливост. Когато е умряла, са понесли тялото й на парад по улиците на града, хората са плачели, а батальон от армията на Тиър е дрънчал с мечовете в почетен салют. Келси беше наточвала и излъсквала този образ, докато най-сетне можеше да извиква в ума си всеки момент. Притъпяваше собствения й страх от това, че ще е кралица, мисълта, че когато се върне в града на деветнайсет, за да седне на трона, ще устроят парад и на нея и тя ще язди към Цитаделата, обкръжена от възторжени викове и плач, и ще маха благосклонно на тълпите.

Сега, докато оглеждаше мъжете около лагерния огън, изпита смътно безпокойство. Какво знаеше всъщност за майка си, кралицата? Какво можеше наистина да знае, след като Карлин винаги отказваше да й каже?

— Хайде стига, Мурн — каза Дайър на русокосия и поклати глава. — Никой никога не е доказал, че Червената кралица наистина е вещица.

Мурн го изгледа навъсено.

— Вещица е. Все едно дали владее силите, или не. Всеки, който е преживял нашествието на Морт, знае, че е вещица.

— Какво за нашествието на Морт? — попита Келси заинтригувана. Карлин така и не й беше обяснила много добре нашествието или неговите причини. Преди двайсет години Морт беше навлязъл в Тиърлинг, пробили си бяха с огън и меч път през страната и бяха стигнали до самите стени на Цитаделата. А след това… нищо. Нашествието беше приключило. Каквото и да се беше случило, Карлин просто го прескачаше във всеки урок по история.

Мурн пренебрегна Карол, който бе започнал да му се мръщи, и продължи:

— Милейди, имам приятел, минал през битката при Крайт. Червената кралица прати три легиона от армията на Морт в Тиърлинг и им даде пълна и необуздана свобода по пътя до Нови Лондон. Крайт бил пълна касапница. Селяните на Тиър, въоръжени с дървени криваци срещу войници на Морт, въоръжени с желязо и стомана, а когато мъжете били избити, всяка женска между пет и осемдесет…

— Мурн — измърмори Карол. — Не забравяй на кого говориш.

Елстън се намеси неочаквано:

— Наблюдавам я през целия ден, сър. Повярвайте ми, тя е кораво момиче.

Келси почти се усмихна, но усмивката угасна, когато Мурн продължи, загледан в огъня като хипнотизиран.

— Приятелят ми избягал от селото си със семейството си. Опитал да пресече Крайт и да продължи към селата на север, но не бил достатъчно бърз, а за негово нещастие имаше млада и хубава жена. Умряла пред очите му, с десетия войник на Морт още в нея.

— За бога, Мурн! — Дайър се надигна и се затътри към края на лагера.

— Къде отиваш? — викна след него Карол.

— Къде мислиш? Да се изпикая.

Келси подозираше, че Мурн разказва тази история само за да я стъписа, тъй че запази лицето си безизразно. Но в мига, в който вниманието им бе отвлечено от нея, преглътна силно, усетила някакъв горчив вкус в гърлото си. Историята на Мурн бе много по-различна от четенето за бойни действия в книга.

Мурн огледа гвардейците около огъня, навел нападателно русата си глава.

— Някой друг да смята, че това е информация, която новата кралица не трябва да получи?

— Оспорвам само избора ти на подходящ момент, задник такъв — отвърна тихо Карол. — Ще има много време за историите ти, щом седне на трона.

— Ако стигне дотам. — Мурн беше хванал халбата си. Удари голяма глътка. Очите му бяха кървясали и изглеждаше толкова зле, че Келси се зачуди дали не трябва да спре да пие, но не можа да измисли как да го намекне. — Изнасилванията и убийствата продължаваха във всяко село по пътя им, милейди, в права линия през страната, по целия път от Аргив до стените на Нови Лондон. Избиваха дори бебета. Един генерал на Морт, Дюкарти, премина от равнината Алмонт до стените на Нови Лондон с трупче на тиърско бебе, вързано на щита му.

Келси искаше да попита какво е станало при стените на Нови Лондон, защото точно там разказите на Карлин винаги спираха. Но беше съгласна с Карол: Мурн трябваше да бъде обуздан. Освен това не беше сигурна дали може да понесе повече история от първа ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че войниците, повечето войници, не са родени с желанието да действат така. Не са обучавани да действат така. Военните престъпления идват от един от двата източника, непреценена ситуация или неумело водачество. Но в случая не беше така. Армията на Морт мина през Тиърлинг като нож през топло масло. Беше като разходка за тях. Жестокостта и касапницата бяха, защото точно така искаше Червената кралица. Според последното преброяване в Тиърлинг има над два милиона души и не съм сигурен дали знаят колко опасно е положението им. Извинете, милейди, но мисля, че все пак трябва да го знаете.

Келси преглътна и попита:

— Какво стана с приятеля ти?

— Промушили го в търбуха и го оставили да му изтече кръвта. Но той оцелял. Войската на Морт обаче отвела десетгодишната му дъщеря. И ни вест, ни кост от нея.

Дайър се върна — олюляваше се — и се пльосна на постелята си. Келси се загледа в огъня. Спомни си една сутрин на писалището в библиотеката на Карлин. Карлин й показа стара карта на границата между Тиърлинг и Нова Европа, нащърбена линия, която минаваше покрай източния край на гората Реддик и равнината Алмонт. Карлин много се възхищаваше на Нова Европа. Още в ранните дни след Прехода, когато границите били едва очертани и южният Нов свят представлявал бойно поле за военни главатари, Нова Европа била процъфтяваща представителна демокрация с почти повсеместно участие в избори. Но Червената кралица бе променила много неща. Сега Нова Европа беше Мортмийн и демокрацията бе изчезнала.

— Какво иска Червената кралица тогава? — попитала беше Келси. Не изпитваше никакъв интерес към карти и искаше да приключи урока.

— Каквото винаги искат завоевателите, Келси: всичко, без краят да му се вижда.

Тонът на Карлин беше убедил Келси: Карлин, която не се страхуваше от нищо, се боеше от Червената кралица. Гвардейците на кралицата уж също не трябваше да се страхуват от нищо, но когато се огледа, Келси видя на лицата им нещо съвсем друго. Постара се да заговори възможно по-небрежно:

— Е, тогава ще гледам да не позволя на Червената кралица да нахлуе отново.

— Ужасно малко бихте могли да направите, милейди, ако тя си го науми — изсумтя Дайър.

Карол плесна с ръце.

— Е, след като си получихме приказката преди лягане от Мурн, време е за сън. А ако на някой от вас му се е приискала целувка за лека нощ от Елстън, кажете му.

Елстън се изкиска в халбата си, после разпери грамадните си ръце.

— Аха, за всеки, който си пада по грубата любов.

Келси стана и придърпа наметалото си.

— Няма ли утре сутринта всички да сте махмурлии?

— Вероятно — измърмори тъмнокосият Киб.

— И защо трябва да се напиете до един?

— Аз и Лазаръс сме истинската гвардия, милейди — каза Карол. — Тия другите седмина са просто за украса на витрината.

Всички избухнаха в смях, а Келси, почувствала се отново изключена, се обърна и тръгна уморено към палатката си. Никой от мъжете не я последва и тя се зачуди дали някой ще пази палатката й тази нощ. Но когато извърна глава, Боздугана беше точно зад нея, висок силует, който не можеше да се сбърка дори в тъмното.

— Как го правиш това?

Той сви рамене.

— Дарба.

Келси се шмугна в палатката си и завърза платнището. Легна и пъхна ръка под бузата си. Беше си сложила маска на храброст край огъня, но сега трепереше, първо гърдите, а след това тръпката плъзна по цялото й тяло. Според Карлин Мортмийн се извисяваше мощно над съседите си. Червената кралица искаше власт и я имаше. Ако регентът наистина се бе съюзил с нея, имаше власт дори над Тиърлинг.

Откъм лагерния огън до ушите й стигна сухо кашляне, но този път звукът не й се стори дразнещ. Келси се зави с наметалото, извади втората огърлица и я стисна здраво в едната си ръка, а своя сапфир в другата. Впери очи в тавана на палатката. Мислеше си за изнасилени жени и бебета на върховете на мечове. Сънят не идваше.