Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (5)

5.
Широко като Божи океан

Много семейства чакаха пред Цитаделата в онзи ден, подготвяйки се за скръб. Не можеха да знаят, че предстои да станат актьори на сцената на историята, а някои да получат роли по-големи, отколкото изобщо са могли да си представят.

„Ранната история на Тиърлинг“, както е разказана от Мервиниан

Влязоха в Нови Лондон няколко часа след пладне. Келси беше капнала от жегата, убийствената тежест на бронята и безсънието, но докато минаваха по моста на Нови Лондон, самата големина на града я удари като плесница и я събуди.

Мостът имаше порта за пътна такса, с двама мъже от двете страни, които събираха парсата. Боздугана извади от наметалото си десет пенса и постигна удивителния трик да плати, без да открива лицето си. Келси огледа моста. Беше чудо на инженерството: най-малко петдесет разтега дълъг, изваян от сиви блокове гранит и поддържан от шест огромни колони, които стърчаха от река Кедъл. Кедъл продължаваше извън града, лъкатушейки петдесет мили на юг, преди да се спусне на водопади от скалните стръмнини и да се влее в залива Тиърлинг. Водата под моста бе тъмносиня.

— Не се заглеждайте много дълго във водата — промърмори Боздугана и тя се сепна и извърна лице напред.

Нови Лондон беше започнал съществуването си като малко градче, построено от ранни заселници на едно от по-ниските подножия на планините Райс. Но докато се разраствало в голям град, градчето се беше разпростряло от хълм на хълм, за да се превърне накрая в столица на Тиър. Сега Нови Лондон покриваше цялата ивица подножия, сградите и улиците му пълзяха надолу и се спускаха, пригодени към релефа. Цитаделата се издигаше от центъра на града, огромен обелиск от сив камък, пред който околните здания изглеждаха като мъничета. Келси винаги си беше представяла Цитаделата като строга конструкция, но замъкът се издигаше по модела на зикурат, без симетрия: бойници и тераси на различни нива, многобройни ъгли и кътове за укритие. Цитаделата бе построена при царуването на Джонатан Добрия, втория крал на Тиърлинг. Никой не знаеше името на архитекта, но явно е бил великолепен.

Останалото от града не беше толкова възхитително. Повечето сгради бяха зле построени от евтино дърво и килнати безразборно. Един хубав пожар и половината град щеше да изгори.

Близо до Цитаделата, на около миля разстояние, имаше друга кула, чисто бяла и може би на половината височина, увенчана със златен кръст. Това трябваше да е Арватът, седалището на Божията църква. Близо до Цитаделата, разбира се, макар Боздугана да й беше казал, че регентът е вдигнал ръце и е разрешил на Светия отец да построи частен параклис и вътре в Цитаделата. Келси не можеше да прецени дали кръстът на върха на Арвата е позлатен, или направен от истинско злато, но блестеше ярко на слънцето и тя присви очи. Уилям Тиър беше забранил практикуването на организирана религия в утопията си. Според Карлин той дори беше хвърлил един мъж от борда на флагманския си кораб, когато разбрал, че мъжът тайно привлича поклонници. Но сега християнството се бе укрепило по-здраво от всякога. Келси не можеше да прецени какво би било отношението й към Божията църква, ако беше отраснала в друг дом, ако ценностите й не бяха толкова оформени от атеизма на Карлин. Но беше твърде късно. Недоверчивостта й към златния кръст беше инстинктивна и дълбоко вътрешна, макар тя да знаеше, че ще й се наложи да стигне до някакъв компромис с онова, което представляваше той. Никога не я беше бивало в компромиса, дори в леките конфликти, които възникваха в горската къща.

Яздеха мълчаливо, загърнати в наметалата и със спуснати качулки. Боздугана беше убеден, че всички подстъпи към Цитаделата ще са охранявани, и Келси усещаше бдителността му в това как от време на време сменяше позицията си и заставаше между нея и онова, което го е притеснило.

Самата тя не можеше да засече нищо необичайно, но пък как ли можеше да знае кое е обичайното? Покрай улиците се точеха сергии и на тях се продаваше всичко, от най-обикновени плодове и зеленчуци до екзотични птици. Открит пазар, осъзна Келси, който ставаше все по-претъпкан, докато двамата с Боздугана си пробиваха с усилие път навътре в града. Имаше и дюкяни също така, всичките с ярко боядисани табели, и Келси видя шивашки дюкян, хлебарница, знахар, фризьорски салон и дори галантерист! Що за суета можеше да доведе до отварянето на дюкян за шапки?

Тълпата я изумяваше. След всичките години само с Барти и Карлин й беше трудно да възприеме толкова много хора на едно място. Хора имаше навсякъде и в невероятно разнообразие, високи и ниски, стари и млади, тъмни и светли, тънки и закръглени. Беше срещнала много нови хора през последните няколко дни, но никога всъщност не се беше замисляла колко много варианти може да предложи едно човешко лице. Видя мъж с дълъг крив нос, почти като птичи клюн; жена с дълга вълниста руса коса, която сякаш отразяваше слънцето в хиляди искри. Всичко изглеждаше прекалено ярко, дотолкова, че очите й се насълзиха. И звуците! Навсякъде около нея ехтяха неизброими гласове, врява, каквато не бе чувала никога. От време на време в ушите й нахлуваха отделни гласове, когато търговците хвалеха кресливо стоката си или познати се поздравяваха едни други в навалицата, но техните гласове не бяха нищо в сравнение с общия шум на тълпата. Той нахлуваше в ушите й с почти физическа сила, която заплашваше да спука тъпанчетата й… и все пак целият този хаос й се струваше странно уютен.

На един ъгъл уличен фокусник привлече погледа й — сложи роза в една ваза, направи така, че еднаква на нея ваза да се появи от нищото, а след това накара розата да изчезне и мигновено да се появи отново в другата ваза. Келси забави коня си, за да погледа. Магьосникът махна с ръка и розата и двете вази изчезнаха, а след това той бръкна в устата си и извади от нея бяло котенце. Животинчето явно беше живо: замърда в ръцете му, докато тълпата ръкопляскаше. Магьосникът даде котето на едно момиченце и то се разпищя от радост.

Келси се усмихна очарована. Най-вероятно човекът беше само обикновен фокусник, а не магьосник, но тя не можа да види никакъв пропуск в безпогрешното му изпълнение.

— Излагаме се на опасност тук — измърмори Боздугана.

— Каква опасност?

— Просто чувство. Но чувствата ми за такива неща обикновено се оказват верни.

Келси смуши коня и каза:

— Фокусникът, Лазаръс. Запомни ми го.

— Да, милейди.

Келси се огледа. Започваше да споделя безпокойството на Боздугана. Удивлението й от тълпите намаляваше и накъдето и да погледнеше, усещаше взиращи се в нея хора. Чувстваше се все по-застрашена и й се искаше това пътуване просто да свърши. Не се съмняваше, че Боздугана е избрал най-добрия маршрут, но все пак закопня за открито, чисто пространство, в което заплахите можеха да дойдат чисто, в честна битка.

Но тя не знаеше как да се бие.

Макар Нови Лондон да приличаше на лабиринт, някои квартали явно бяха по-благоустроени от други. Районите на по-заможните имаха добре поддържани улици и добре облечени граждани на улиците, дори тухлени сгради тук-там, със стъклени прозорци. Но повечето квартали бяха с плътно струпани постройки без никакви прозорци и жителите им се промъкваха покрай стените и се озъртаха крадешком. И вонеше ужасно.

„И така мирише през февруари“, помисли Келси и й призля. Какво ли беше в летните жеги?

Когато навлязоха в един особено западнал участък, разбра, че се е озовала в квартала на проститутките. Улицата беше толкова тясна, че едва можеха да минат. Всички постройки бяха от някакво евтино дърво, което Келси дори не можеше да разпознае, и много от тях бяха толкова килнати, че изглеждаше чудо, че все още не са паднали. От време на време се чуваха писъци и трясък от счупени неща. Въздухът кънтеше от смях, студен смях, от който кожата й настръхваше.

Пред мръсните порутени входове стояха оскъдно облечени жени и Келси ги гледаше с безпомощно удивление изпод качулката си. Имаше някакво непреодолимо усещане за нищета, излъчвана от тези проститутки. Не беше от облеклото им. Дрехите им със сигурност бяха подбрани да прелъстяват и някои бяха дори изящни. Беше нещо в очите, в начина, по който гледаха, сякаш бяха празни. И същевременно хищни. Всичките тези жени изглеждаха похабени, както младите, така и старите. И много от тях като че ли имаха белези. Келси не искаше дори да си представи живота, който водеха, но не можеше да го избегне.

„Ще затворя целия този квартал — помисли тя. — Затварям го и им давам на всички истинска работа.“

Гласът на Карлин проговори в главата й: „Ще определиш ли и дължината на роклите? Може би ще забраниш и романите, смятани за прекалено порнографски?“.

„Има разлика“ — възрази Келси наум.

„Никаква разлика няма. Проституцията си е проституция. Ако искаш да налагаш морал, заминавай при Арвата.“

Боздугана я поведе наляво и Келси изпита облекчение, когато излязоха на широк булевард със спретнато поддържани магазини. Сивата фасада на Цитаделата вече бе по-близо, затулила околните планини и повечето небе. Въпреки ширината на булеварда беше толкова пълно с хора, че отново се оказаха заклещени и можеха само да се тътрят със скоростта на тълпата. Тук слънчевата светлина беше повече и Келси се почувства беззащитна въпреки прикритието на наметалото и качулката. Никой не знаеше как изглежда, разбира се, но Боздугана се открояваше навсякъде. Той като че ли споделяше чувството й, защото пришпори коня си напред, докато не започна буквално да разбутва ездачи и пешеходци от пътя им. Пред тях се отвори просека, с доста мърморене от двете страни.

— Право напред — измърмори Боздугана, — колкото може по-бързо.

Все пак напредваха бавно. Рейк, който се беше държал добре през цялото пътуване, изглежда, усети тревогата й и започна да й се съпротивлява. В съчетание с тежестта на бронята на Пен усилията й да овладее коня бързо станаха изтощителни. Потеше се на едри капки, които се стичаха по врата и гърба й, а бързите озъртания на Боздугана назад ставаха все по-чести. Тълпите продължаваха да ги притискат все по-плътно, докато се приближаваха към Цитаделата.

— Не можем ли да минем по друг път?

— Няма друг път — отвърна Боздугана. Вече направляваше коня си само с една ръка, другата беше на меча му. — Закъсняваме, милейди. Давайте, още малко остава.

През следващите няколко минути Келси се мъчеше да остане в съзнание. Късното следобедно слънце нагряваше тъмното й наметало, а навалицата усилваше усещането за задух. На два пъти се олюля в седлото и се задържа само благодарение на здравата ръка на Боздугана, която я стисна за рамото.

Най-сетне булевардът свърши и излязоха на широкото поле, което заобикаляше Цитаделата. Моравата на цитаделата! За миг Келси изпита атавистична възбуда. Тук се бяха струпали войниците на Морт с техните обсадни съоръжения, почти бяха пробили стените, а след това се бяха оттеглили. Моравата леко се спускаше по полегатия склон към Цитаделата и почти право пред нея широк каменен мост прехвърляше водата и водеше до портата. Два реда войници бяха разположени на равни интервали по моста. Сивият монолит на самата Цитадела се извисяваше сякаш до небето и на Келси й се зави свят, когато погледна към върха й.

Моравата беше пълна с хора и първата реакция на Келси беше изненада: не трябваше ли пристигането й тук да е тайно? Възрастни, деца, дори старци се стичаха като вода по тревата и надолу към рова. Но тя изобщо не си беше представяла така този ден в мечтите си. Къде беше ликуващото множество, хвърляните цветя? Някои от тези хора плачеха, но не от щастие, както си беше представяла. Като селяните в Алмонт, всички тези хора изглеждаха все едно са в състояние да изядат стотина блюда наведнъж. Носеха същото облекло, което бе видяла в Алмонт: груби вълнени дрехи. Дълбока мъка се бе изписала на всяко лице. Изведнъж я обзе тревога. Нещо тук не беше наред.

Огледа се отново и забеляза, че докато много от хората са се струпали безцелно, някои са се подредили в дълги прави редици покрай ръба на защитния ров. А после видя долу и няколко маси, зад които стояха мъже, навярно служители, ако се съдеше по еднаквото им тъмносиньо облекло. Изпита облекчение, примесено с лека нотка на разочарование. Тези хора изобщо не бяха дошли, за да видят нея. Бяха тук за нещо друго. Редиците бяха много дълги и не се движеха. Цялото множество като че ли изчакваше.

Но за какво?

Обърна се към Боздугана, който се оглеждаше напрегнато, ръката му все така стискаше дръжката на меча.

— Лазаръс, какво правят всички тези хора тук?

Той не отвърна, дори не я погледна. Студен клуп сякаш се стегна около сърцето й. Тълпата отново се размърда и Келси зърна нещо ново — някакви големи правоъгълни сандъци. Доколкото можеше да види, капаците бяха от дърво, а страните — метални. Бяха девет, подредени в редица. Келси присви очи (зрението й никога не е било много добро) и видя, че стените на сандъците всъщност са метални решетки.

Времето изведнъж се плъзна назад и тя видя в ума си Барти, чу гласа му толкова ясно, че все едно беше до нея, пръстите му ловко увиваха тел през няколко дупки, пробити в парче рендосано дърво.

„Значи, Кел, опъваме телта достатъчно, за да не може заекът да се измъкне, но не толкова стегната, че горкият малък кучи син да се задуши, преди да го намерим. Хората трябва да залагат капани, за да оцелеят, но добрият ловец гледа животното да страда колкото може по-малко.“

Очите й отново пробягаха по редицата сандъци и изведнъж всичко в нея се смрази.

Не сандъци. Клетки.

Стисна ръката на Боздугана, без да мисли за раните му под наметалото си и каза заповедно:

— Лазаръс. Какво става тук?

Той я погледна и мрачното му изражение й каза всичко.

— Това е доставката, милейди. Двеста и петдесет души, веднъж месечно, като по часовник.

— Доставка за къде?

— За Мортмийн.

Келси отново се обърна към моравата. Умът й сякаш беше изтръпнал. Редиците вече бяха започнали да се движат, бавно, но сигурно, към масите долу край рова. Пред очите й един от служителите подкара някаква жена от масата към клетките. Спря при третата и махна на един мъж с черна униформа (униформата на тиърската армия, смътно си спомни Келси), който отвори вратата на клетката. Жената покорно влезе и войникът в черно затвори и заключи вратата.

— Мортският договор — промълви унило Келси. — Ето как майка ми е сключила мир.

— Червената кралица поиска данък, милейди. Тиърлинг нямаше какво друго да предложи.

Нещо я опари по гърдите и тя посегна и дръпна яката на ризата си. Сапфирът блестеше, ярко и гневно синьо. Келси го хвана през плата и откри, че камъчето наистина пари, дори през плата. Но тази болка не беше нищо в сравнение с паренето в гърдите й, което ставаше все по-силно с всяка секунда, докато не започна да се променя, да се преобразява в нещо друго. Не болка… нещо друго. Не се и запита какво може да е това усещане, тъй като сякаш вече бе загубила всякаква способност да се учудва. Само гледаше онемяла сцената, разиграваща се пред очите й.

Още служители придружаваха хора към клетките. Тълпата се беше отдръпнала, за да им отвори пространство, и Келси видя, че клетките са на огромни дървени колела. Тиърски войници вече бяха започнали да впрягат мулета пред клетката в другия край на редицата. Макар и отдалече, се виждаше, че клетките са били използвани многократно. Някои решетки бяха видимо огънати, сякаш са били атакувани.

„Опити за спасяване — прошепна умът й. — И то много.“ Изведнъж си спомни как като малка стоеше пред големия прозорец в къщата и плачеше за нещо — ожулено коляно навярно, или шетня, която не искаше да свърши — загледана към гората, сигурна, че това е денят, когато майка й най-после ще дойде. Не можеше да е била на повече от три или четири, но помнеше увереността си много добре: майка й щеше да дойде, щеше да я прегърне и всичко щеше да е само хубаво.

„Бях глупава.“

— Защо тези хора? — попита тя. — Как ги избират?

— С лотария, милейди.

— Лотария — повтори тя унило. — Ясно.

Около клетките вече бяха започнали да се трупат членове на семействата. Говореха с хората вътре, стискаха си ръцете или просто стояха и се гледаха. Облечени в черно войници стояха до всяка клетка и наблюдаваха зорко тълпата да не би някой роднина да предприеме нещо. Но изпращачите бяха пасивни и това й се стори най-лошото от всичко. Народът беше прекършен. Личеше си по дългите прави редици, изпънати от служебната маса, по това как семействата просто стояха унило до клетките и чакаха да откарат любимите им хора.

А после погледна двете клетки най-близо до масата. Те бяха по-ниски от другите, стоманените пръчки на решетките бяха по-нагъсто. Във всяка клетка вече имаше по няколко малки фигури. Келси примига и усети, че очите й са пълни със сълзи. Потекоха бавно по лицето й, солени и горчиви.

— Дори и деца? — попита тя Боздугана. — Защо родителите им просто не избягат с тях?

— Когато един от избраните с жребий избяга, на следващата лотария прибират цялото семейство. Огледайте се, милейди. Това са големи семейства. Често трябва да пожертват едно дете, за да спасят другите осем.

— И това е системата на майка ми?

— Не. Изобретателят на лотарията е ей там. — Боздугана посочи към служебната маса. — Арлън Торни.

— Но майка ми я е одобрила?

— Да.

— Да — повтори унило Келси.

Светът пред нея се люшна безумно и тя заби нокти в ръката си, до кръв, докато мъглата пред очите й се разпръсна. На нейно място дойде гневът, ужасен, коварен гняв, който заплашваше да я съкруши. Елиса Човеколюбивата. Елиса Миротворката. Майката на Келси, която бе продала народа си вкупом.

— Не всичко е загубено, милейди — каза неочаквано Боздугана и сложи ръка на рамото й. — Заклевам ви се, вие не сте като нея.

Келси стисна зъби.

— Прав си. Няма да позволя това да продължи.

— Милейди, Мортският договор е изричен. Няма никакъв начин на обжалване, никакъв външен арбитър. Ако една доставка не пристигне навреме в Демийн, кралицата на Морт има правото да завземе тази страна и да я подложи на терор. Преживях последното нашествие на Морт, милейди, и ви уверявам, Мурн не преувеличаваше за касапницата. Преди да предприемете действия, помислете за последствията.

Някаква жена започна да вие, висок протяжен вой, който напомни на Келси за една приказка, която й беше разказвал Барти: за банши, ужасното същество, което призовавало човек към смъртта му. Писъците отекваха над тълпата и Келси най-после засече източника им: жена, която отчаяно се опитваше да стигне до една от клетките. Съпругът й също толкова упорито се мъчеше да я спре, но беше тромав, а тя беше твърде бърза, измъкна се от хватката му и хукна към заграждението. Мъжът я докопа за косата, дръпна я и я събори, жената падна тежко, но само след миг отново беше на крака и затича към клетката.

Четиримата войници на стража около клетката видимо бяха изнервени. Гледаха майката, без да знаят дали трябва да се намесят. Гласът й отслабваше, писъците й заглъхнаха до накъсан грак като на врана, а и силата й като че ли вече отпадаше. Съпругът й най-сетне спечели битката, след като успя да я хване за роклята. Издърпа я на безопасно разстояние от клетката, а войниците отново се отпуснаха на постовете облекчено.

Но майката продължаваше да грачи накъсано. Мъжът й я държеше, а около тях се струпаха няколко деца. Очите на Келси се бяха замъглили, ръцете й трепереха на юздите. Усещаше вътре в себе си нещо ужасно. Не момичето, скрито в горската къща, а друго същество, което изгаряше. Сапфирът жигосваше гърдите й. Зачуди се дали е възможно кожата й да се свлече и да разкрие съвсем друга личност.

Боздугана я докосна по рамото и тя се извърна рязко към него с подивели очи. Той й подаде меча си.

— Права или не, милейди, виждам, че сте решили да действате. Дръжте това.

Келси стисна дръжката на меча. Тежестта му й хареса, макар че оръжието бе твърде дълго за ръста й.

— А ти?

— Аз имам много оръжия, а и имаме приятели тук. Мечът е само за показ.

— Какви приятели?

Бавно и сякаш небрежно Боздугана вдигна ръка във въздуха, стисна я в юмрук и после я спусна. Келси изчака за миг — очакваше едва ли не небето да се разтвори. Усети сред тълпата наоколо смътно движение, но нищо различимо. Боздугана обаче изглеждаше доволен и се обърна отново към нея. Келси го изгледа за миг, този мъж, който пазеше живота й вече от толкова дни, и каза:

— Ти беше прав, Лазаръс. Виждам смъртта си и ликувам от това. Но преди да си ида, ще посека широка просека тук, широка колкото Божия океан. Ако не искаш да умреш с мен, върви си веднага.

— Милейди, майка ви не беше добра кралица, но не беше зла. Беше слаба кралица. Никога нямаше да може да тръгне право към смъртта. Една жилка фей носи огромна сила, но бъдете сигурна, че бедствието, което отприщвате, е заради народа ви, не против спомена за майка ви. Това е разликата между кралица и разгневено дете.

Келси се помъчи да се съсредоточи върху думите му, върху това как да премисли всички бъдещи проблеми, но вместо това в ума й изплуваха картини от книгите по история на Карлин. Хора с тъмнокафява кожа, стара и отвратителна жестокост, която бе помрачила цял век. Карлин дълго се бе задържала върху този период в историята и Келси неведнъж се беше чудила защо трябва да е толкова важен. Разкази и картини изплуваха пред затворените й очи. Хора във вериги. Мъже, заловени в бягство и изпечени живи. Момичета, изнасилени толкова млади, че утробите им никога да не се изцелят. Деца, отнети от ръцете на майките им и продадени на търг. Робство, поддържано от държавата.

„В моето кралство.“

Карлин беше знаела, но не й беше позволено да го каже. И все пак беше свършила работата си, почти съвършено при това, защото онези години на необикновена жестокост минаха през ума на Келси за по-малко от секунда.

— Ще сложа край на това.

— Сигурна ли сте? — попита Боздугана.

— Сигурна съм.

— Тогава се заклевам да ви браня.

Келси примига.

— Наистина ли?

Боздугана кимна. Ясна решимост се бе изписала на загрубялото му лице.

— Носите възможност в себе си, милейди. И Карол, и аз го усетихме. Нямам нищо за губене и бих предпочел да загина в усилието да се изкорени едно голямо зло, защото усещам, че това е целта ви, Ваше Величество.

Ваше Величество. Думите сякаш я пронизаха.

— Не съм коронована още, Лазаръс.

— Все едно, милейди. Виждам достойнствата на кралица във вас, каквито така и не видях в майка ви, в нито един ден от живота й.

Келси извърна поглед, трогната до сълзи. Беше си спечелила защитник. Само един, но той беше най-важният. Избърса насълзените си очи и стисна меча по-здраво.

— Ако извикам, ще ме чуят ли?

— Оставете викането на мен, милейди, след като все още нямате полагащия се херолд. След миг ще разполагате с цялото им внимание. Дръжте здраво меча и не се приближавайте повече до Цитаделата. Не виждам стрелци по стените, но все пак може да са там.

Келси кимна уверено, въпреки че вътрешно й се плачеше. Не приличаше на нищо. Скромната чиста рокля, която й беше дал Феч, бе опръскана с кал. Бронята на Пен беше станала два пъти по-тежка, отколкото бе сутринта. Дългата й немита коса се беше измъкнала от фибите и се полюшваше на тъмнокафяви сплъстени кичури около лицето й, а от челото й капеше пот и щипеше очите й. Спомни си детската си мечта как влиза в града на бяло конче, с коронка на главата. Днес изобщо не приличаше на кралица.

Майката пред клетката с децата отново бе започнала да плаче, забравила за малките дечица около нея, които я гледаха боязливо. Келси се изруга наум. „Кого го интересува косата ти, глупачко? Виж какво става там.“

— От какво са направени тези клетки, Лазаръс?

— От мортско желязо.

— Но колелата и дъното са от дърво.

— Тиърлингски дъб, милейди. Какво имате предвид?

Загледана към масата с облечените в тъмносиньо служители пред Цитаделата, Келси вдиша дълбоко. Това за нея беше последният миг на анонимност.

— Клетките. След като ги опразним, ще ги запалим.

 

 

Джавел се бореше с дрямката. Охраната на портата на Цитаделата не беше кой знае колко интересна работа. От година и половина никой не се беше опитвал да нахлуе без разрешение, а и онзи опит беше глупав — един пияница се беше дотътрил в два посред нощ с оплакване за данъците си. Нищо не се беше случвало и нищо нямаше да се случи. Това бе животът на един пазач на портата.

Освен че беше сънен, Джавел беше нещастен. Работата никога не му беше доставяла удоволствие, но определено я мразеше по време на доставката. Тълпата в цялост не представляваше никакъв проблем за сигурността. Стояха като овце, чакащи да ги подкарат на заколение. Но винаги имаше някакъв инцидент при клетката с децата, която бе най-близо до портата, и този ден не беше изключение. Джавел беше въздъхнал облекчено, когато най-сетне укротиха жената. Винаги се намираше някой родител като нея, обикновено майка, и само Келер, какъвто си беше закоравял садист, се забавляваше да слуша женски писъци. За останалите от охраната доставката беше лош ден. Дори ако друг от охраната приемеше да те смени, трябваха две редовни смени за изравняване.

Вторият проблем беше, че доставката докарваше два отряда от тиърската армия на Моравата на цитаделата. Онези от армията смятаха, че охраната на портата е мекушав избор, убежище за мъжете, които не са достатъчно опитни или достатъчно храбри, за да бъдат войници. Не беше винаги вярно. Оттатък подвижния мост, точно срещу Джавел, стоеше Вил, който бе получил две похвали от кралица Елиса след Мортското нашествие и бе издигнат да командва охраната. Но не всички бяха като Вил и войниците от армията винаги им го напомняха. Дори сега, щом погледнеше наляво, Джавел виждаше как двама от тях се подхилват и беше сигурен, че се смеят на него.

Най-лошото на доставката беше, че му напомняше за Али. Повечето време не мислеше за Али, а когато все пак почнеше да мисли, можеше да докопа най-близката бутилка уиски и да забрави. Но не можеше да пие на пост. Дори Вил да си замълчеше, другите пазачи нямаше да го търпят. Охраната на портата не можеше да се похвали с голяма вярност, но имаше много солидарност, солидарност, основана на разбирането, че никой от тях не е съвършен. Всички си затваряха очите за комарджийството на Етан, за неграмотността на Марко и дори за навика на Келер да бие курвите долу в Търбуха. Но нито един от тези проблеми не пречеше на работата им. Ако Джавел искаше да пие, трябваше да изчака да му свърши дежурството.

За щастие слънцето започваше да залязва и клетките бяха почти пълни. Свещеникът от Арвата се беше вдигнал от мястото си на масата и сега стоеше до първата клетка, белият му халат се диплеше на късния следобеден вятър. Джавел не познаваше този служител, грамаден дебел тип, чиято гуша висеше почти до ключиците. Благочестието беше добро нещо, казваха, но беше особено добро и заради друго. Джавел ненавиждаше жреца, този човек, комуто никога не се беше налагало да се изправя пред лотарията. Може би дори се беше присъединил към Църквата по тази причина. Мнозина го бяха направили. Джавел помнеше деня, в който регентът беше освободил Църквата. Имало беше всеобщо негодувание. Лотарията беше безмилостен хищник. Взимаше всеки, до когото можеше да се докопа. Беше безмилостна и поголовна, но беше честна, а Божията църква взимаше само мъже. Да, беше имало негодувание, но като всички негодувания скоро затихна.

Жалко, че времето не течеше по-бързо. Но пък вече всичко свършваше. Свещеникът щеше да благослови доставката, Торни щеше да даде сигнала и клетките щяха да тръгнат. Формално беше работа на охраната на портата да разпръсне тълпата, но Джавел знаеше добре и тази практика: тълпата щеше да се разпръсне сама, да тръгне след доставката. Повечето семейства щяха да стигнат чак до моста, но накрая щяха да се откажат. Джавел затвори очи, жегнат от внезапна болка. Когато името на Али беше изтеглено на лотарията, по някое време си бяха говорили за бягство и наистина за малко да побегнат. Но Джавел тогава беше млад и от гвардията, и накрая бе убедил Али, че е техен дълг да останат. Джавел вярваше в лотарията, в лоялността към дома Роли, в жертвите, които трябва да се правят заради мира и всеобщото благо. Ако неговото име беше изтеглено в лотарията вместо нейното, щеше да тръгне, без да оспорва. Всичко беше изглеждало ясно тогава и едва когато видя Али в клетката, увереността му рухна. Помисли с копнеж за паренето в гърлото си, как щеше да удари стомаха му като котва и да постави всичко на място. Уискито винаги поставяше Али назад в миналото, където й беше мястото.

— Хора на Тиърлинг!

Мъжкият глас, звънлив и мощен, се затъркаля надолу по склона и над моравата, преди да отекне от стените на Цитаделата. Тълпата затихна. Стражите на портата не биваше да гледат към нищо друго, освен моста, но всички, а с тях и Джавел, се обърнаха и загледаха към горния край на моравата.

— Боздугана се е върнал — промърмори Мартин.

Беше прав. Мъжът на склона несъмнено беше Лазаръс Боздугана: висок, плещест и ужасяващ. Всеки път, когато минеше покрай Джавел на портата, Джавел гледаше да стане колкото се може по-невидим. Винаги го беше страх, че онези дълбоки пресметливи очи биха могли да се задържат върху него, а Джавел не искаше да е дори точица в най-малкото кътче на ума на Боздугана.

До Боздугана стоеше по-дребна фигура, загърната в пурпурно наметало и с вдигната качулка. Навярно Пен Алкот. Гвардейците на кралицата обикновено бяха високи и с добро телосложение, но Алкот го бяха взели, нищо че беше мършав. Имаше славата на много добър с меча. Но след това Алкот избута качулката си назад и Джавел видя, че е жена, простовата на вид жена с дълга разчорлена тъмна коса.

— Аз съм Лазаръс от Гвардията на кралицата! — прогърмя отново гласът на Боздугана. — Добре дошла, кралице Келси на Тиърлинг!

Челюстта на Джавел увисна. Беше чувал слухове, че регентът е подсилил търсенето през последните месеци, но не беше обръщал много внимание. Понякога се въртяха песни за връщането на момичето, но Джавел ги подминаваше с пренебрежение. В края на краищата музикантите трябваше да пишат за нещо, а враговете на регента обичаха да поддържат надеждите на хората живи. Но нямаше и най-малкото доказателство, че принцесата изобщо е била измъкната от града. Повечето жители на Нови Лондон, в това число и Джавел, приемаха, че тя отдавна е мъртва.

— Всичките — промърмори Мартин. — Погледни!

Джавел се надигна и видя, че няколко души със сиви наметала са оформили кръг около жената, и щом смъкнаха качулките си, позна Гален и Дайър, а след тях Елстън и Киб, Мурн и Корин. Последните от старата гвардия на кралицата. Дори Пен Алкот беше там, точно пред жената с извадения си меч, със зелено наметало. Според мълвата регентът се беше опитвал да ги изрита всичките от Цитаделата на няколко пъти, като спирал заплатите им или им възлагал други задачи. Но не бе успял да се отърве от тях за повече от няколко месеца — те винаги се връщаха. Карол и Боздугана имаха много връзки сред благородниците, но истинският проблем беше по-дълбок: никой не се боеше от регента, поне така, както се бояха от Боздугана.

Тълпата замърмори — бръмчене, което се усилваше с всяка секунда. Джавел усети как настроението около него започва да се променя. Всеки месец доставката минаваше като по часовник: проверката, товаренето, заминаването, Арлън Торни на масата на преброителите — държеше се така, все едно е император на Новия свят. Дори родителите накрая се укротяваха и напускаха моравата разплакани, щом клетките се изгубеха от поглед. Всичко това бе част от дирижирана пиеса.

Но сега Торни се наведе напред и заговори нервно на един от помощниците си. Цялата маса на преброителите се беше раздвижила като гризачи, надушили опасност. Джавел със задоволство видя, че войниците около клетките поглеждат тълпата неспокойно, че ръцете на повечето са на дръжките на мечовете. Свещеникът от Арвата също се беше навел, гушите му се тресяха с всяка дума, докато спореше с Торни. Свещениците на Божията църква проповядваха подчинение към Преброяването, а в замяна получаваха значителни данъчни облекчения от регента. Главният ковчежник на Арвата, кардинал Уолкър, пиеше много долу в Търбуха и го правеше с кого ли не. Джавел беше чувал за дела на Светия отец, които смразяваха кръвта му.

Но за разлика от повечето действия на Светия отец, това беше умно изпипано. Църковната доктрина, изглежда, правеше така, че Преброяването да върви по-гладко. Джавел почти можеше да различи набожните семейства по примирението, изписано на лицата им. Много преди най-скъпите им да отидат в клетката, те го приемаха като свой дълг към страната и Бог. Самият той посещаваше Църквата, отдавна, но го правеше само за да е щастлива Али и не беше стъпвал повече от деня, в който я откараха.

Лицето на свещеника ставаше все по-мрачно, докато спореше с Торни. Джавел си представи как отива и изритва дебелака в шкембето.

Изведнъж над тихото жужене на тълпата се извиси мъжки глас:

— Върнете ми сестра ми, Ваше Величество!

След това се разнесоха викове отвсякъде:

— Моля ви, господарке, милост!

— Ваше Величество може да спре това!

— Върнете ми сина ми!

Кралицата вдигна ръце за тишина. В този момент Джавел разбра със сигурност, че тя наистина е кралицата, макар изобщо да не знаеше как и защо го разбра. Беше се изправила на стремената, не висока, но все пак внушителна, с войнствено вдигната глава, косата й се развяваше. Гласът й беше плътен, тъмен и упоителен. Като сироп. Или като уиски.

— Аз съм кралицата на Тиърлинг! Отворете клетките!

Тълпата изригна в рев, който блъсна Джавел като юмрук в гърдите. Няколко войници се раздвижиха да се подчинят, свалиха ключове от коланите си, но Торни изрева:

— Стойте по местата си!

Джавел винаги беше смятал, че Арлън Торни е най-мършавото човешко същество, което е виждал. С тънки като клечки ръце и крака, а тъмносинята униформа на преброител изобщо не го правеше да изглежда по-едър. Да гледаш как Торни се вдига от масата беше все едно да гледаш как паяк се протяга и се готви за лов. Джавел поклати глава. Кралица или не, момичето изобщо нямаше да може да отвори клетките. Торни беше отраснал в Търбуха, отгледан от курви и крадци, и се беше изкатерил до върха на онази купчина говна, за да се превърне в най-печелившият търговец на роби в Тиър. Не гледаше на света като повечето хора. Преди две години едно семейство, Морел, се бяха опитали да избягат от Тиърлинг, когато името на дъщеря им се падна на жребия. Торни беше наел кадените и те намериха Морел в една пещера на ден езда от кадарийската граница. Лично Торни беше изтезавал детето до смърт пред очите на родителите му. Торни не държеше в тайна тези свои деяния. Искаше светът да знае за тях.

Вил, като по-храбър от останалите, беше попитал Торни какво се надява да постигне, и после го беше споделил с тях:

— Торни каза, че било нагледен урок. Каза, че не може да се подценява стойността на един добър нагледен урок.

Нагледният урок беше подействал. Доколкото Джавел знаеше, оттогава никой не се беше опитал да измъкне някой, изтеглил жребия. И двамата Морел бяха заминали за Мортмийн със следващата доставка, а Джавел беше запомнил точно това заминаване много добре: майката първа беше тръгнала към клетката, кротка като зайче. Беше погледнал в празните й очи и беше разбрал, че тя вече е мъртва. Много по-късно бе чул, че била умряла от пневмония по време на пътуването и Торни оставил тялото й на лешоядите край Мортския път.

 

 

— Кралицата на Тиърлинг е мъртва от много години — заяви Торни. — Ако твърдиш, че си некоронованата принцеса, това кралство ще иска по-добро доказателство от думата ти.

— Вашето име, сър! — настоя кралицата.

Торни се изправи, изпъна се и вдиша дълбоко. Пилешките му гърди се издуха.

— Аз съм Арлън Торни, надзирател на Преброяването!

Докато Торни говореше, кралицата се беше пресегнала зад врата си и опипваше там, както прави жена, когато нещо с косата й не е наред. Беше жест, който Али правеше често, когато денят бе горещ или когато беше ядосана нещо, и Джавел го заболя, като го видя у друга жена. Споменът режеше безкрайно по-дълбоко от меч. Това беше божия истина. Затвори очи и видя Али последния път, преди шест години, онова последно зърване на светлорусата й коса, преди да се скрие зад хълма Пайк на път към Мортмийн. Никога не му се беше искало толкова ужасно да се напие.

Кралицата вдигна нещо високо във въздуха. Джавел примижа и видя синия блясък в последните лъчи на гаснещата слънчева светлина — блесна само за миг и угасна. Но тълпата отново изригна в хаос. Толкова много ръце се вдигнаха във въздуха, че кралицата за миг се скри от поглед.

— Джереми! — извика Етан горе от моста. — Това Накитът на наследничката ли е?

Джереми, с по-остро око от всички, сви рамене и отвърна:

— Камъкът е син! Истинския не съм го виждал никога!

Доста хора бяха започнали да напират към клетката с децата. Войниците извадиха мечове и ги спряха, но в зоната около клетката вече беше бъркотия и ни един меч не се върна в ножницата си. Джавел се ухили. Хубаво беше да се види, че войската е принудена да се потруди веднъж, колкото и да беше обречен малкият бунт. Бойците, които охраняваха доставката, получаваха бонус от регента. Не печелеха толкова от товара, колкото благородниците, взимащи такса от Мортския път, но си бяха доста пари, доколкото беше чувал Джавел. Добри пари за лоша работа. Според него заслужаваха да се позатруднят малко на пътя.

— Всеки може да окачи огърлица на нечий детски врат — отвърна Торни, пренебрегвайки тълпата. — Как да разберем, че е истинският накит?

Джавел се обърна отново към кралицата, но преди тя да е успяла да реагира, Боздугана вече викаше на Торни:

— Аз съм гвардеец на кралицата и думата ми е обвързана към това кралство! Това е Накитът на наследничката, точно какъвто го видях преди осемнайсет години! — Боздугана се наведе над врата на коня си. В гласа му се долавяше нещо, което смрази Джавел. — Обвързан съм към тази кралица, Торни, да пазя живота й! Оспорваш ли моята вярност към Тиър?

Кралицата посече въздуха с ръка и жестът й накара Боздугана да млъкне. Тя се надигна на стремената и извика:

— Всички, там долу! Вие сте от моя народ и от моята армия! Отворете клетките!

Войниците се спогледаха в недоумение, а след това се обърнаха отново към Торни, който поклати глава. И тогава Джавел видя нещо невероятно: камъкът на кралицата, почти невидим само допреди малко, вече грееше с ярък аквамарин, толкова ярък, че Джавел трябваше да примижи, дори и от това разстояние. Огърлицата се люшна, сияещо синьо махало, над главата на кралицата и тя сякаш се извиси, кожата й сякаш бе огряна отвътре. Не беше вече момиче с кръгло лице и протрито наметало. За миг сякаш изпълни целия свят: висока величествена жена с корона на главата.

Джавел сграбчи Мартин за рамото.

— Видя ли?

— Какво?

— Нищо — промърмори той, за да не би Мартин да помисли, че е пиян.

Кралицата бе започнала да говори отново, с гневен, но сдържан глас, с благоразумие, обуздало яростта.

— Може да седя на трона само един ден, но ако не отворите клетките веднага, заклевам се пред великия Бог, че единственият ми акт като кралица ще е да видя как всеки от вас ще умре заради измяна! Няма да доживеете, за да видите още един залез! Ще изпитате ли думата ми?

За миг всички пред клетките останаха замръзнали. Джавел затаи дъх, очакваше Торни да направи нещо, земетръс да раздере моравата. Сапфирът над главата на кралицата вече блестеше толкова ярко, че той трябваше да вдигне ръка, за да заслони очите си. За миг го споходи нелепото чувство, че камъкът гледа него, че вижда всичко: Али и бутилката, годините, които бе преживял с тях двете, преплетени в главата му.

А после войниците се раздвижиха. Само двама-трима отначало, после още няколко, и още повече след това. Въпреки Торни, който беше започнал да им съска свирепо, двамата командири свалиха ключовете от коланите си и започнаха да отключват клетките.

Джавел издиша бавно, вторачен в тази необикновена гледка. Никога не беше виждал клетките да се отварят, след като са били заключени. Предполагаше, че и никой друг не е виждал това — освен мортите. Знаеше за няколко души — той самият също го беше направил — които бяха следвали товара чак до Аргивския проход. Но малцина се осмеляваха да преминат мортската граница и никой не следваше товара чак до крайната му цел в Демийн. Ако мортската войска намереше някой от Тиър да се върти около клетките, щяха да го убият на място като саботьор.

Един по един мъже и жени заизлизаха от клетките. Тълпата ги посрещаше като в огромна прегръдка. Една старица на десет стъпки от масата на преброителите просто се свлече на земята и заплака.

Торни скръсти ръце и викна кисело:

— А Мортмийн, принцесо? Ще стоварите ли армията на Червената кралица върху главите на всички ни?

Джавел отново се обърна към кралицата и с облекчение видя, че отново си е обикновено момиче, девойче с невзрачно лице и разрошена коса. Видението му, ако беше видение, си беше отишло. Но гласът й си беше същият. Дори вече бе по-силен и прокънтя над Моравата на цитаделата ясен и гневен:

— Не съм ви назначила за съветник по външна политика, Арлън Торни. Нито съм яздила през половината кралство, за да се въвличам в безсмислен спор с бюрократ на собствената ми морава. В това, както и във всичко, мисля първо и преди всичко за доброто на моя народ.

Боздугана се наведе и зашепна в ухото на кралицата. Тя кимна и посочи Торни.

— Ти! Надзирателю! Държа те отговорен да се погрижиш всяко дете да се върне при семейството му. Чуя ли оплакване за изгубено дете, вината ще е твоя. Разбираш ли ме?

— Да, милейди — отвърна все така кисело Торни и Джавел изведнъж много се зарадва, че не може да види лицето му. Кралицата можеше да си мисли, че е стегнала нашийника точно на това псе, но Арлън Торни нямаше нашийник и тя много скоро щеше да го разбере.

— Слава на кралицата! — извика някой и тълпата зарева одобрително. Семейства се събираха отново пред клетките, хора си викаха радостно. Но най-вече Джавел чуваше плач, звук, който мразеше. Любимите им хора се връщаха. За какво, по дяволите, трябваше да плачат?

— Няма да има повече пратки до Мортмийн! — извика кралицата, а тълпата й отвърна с нов ликуващ рев.

Джавел примига и видя лицето на Али, зареяно зад клепачите на стиснатите му очи. Някои дни се боеше, че е забравил лицето й. Колкото и упорито да се опитваше, не идваше ясно в ума му. Съсредоточаваше се върху нещо, което мислеше, че помни, нещо лесно като брадичката на Али, а после то потръпваше и се размътваше като мираж. Но от време на време идваше ден като този, когато можеше да си спомни всяка черта на лицето й, извивката на скулата й, стегнатата й упорито челюст, и тогава осъзнаваше, че забравянето всъщност е дар свише. Вдигна очи към небето и с облекчение видя, че вече притъмнява. Слънцето се беше скрило зад Цитаделата.

— Вил! — извика той над моста. — Не сме ли вече извън наряд?

Вил се извърна към него. На кръглото му лице се четеше изумление.

— Искаш да напуснеш сега?

— Не… Просто питах.

— Е, изтрай малко — отвърна Вил с насмешка. — Можеш да си удавиш скръбта по-късно.

Лицето на Джавел пламна и той наведе очи към земята, стиснал юмруци. Нечия ръка го плесна по гърба, той вдигна очи и видя Мартин, приятелското му лице беше изпълнено със съчувствие. Джавел кимна да покаже, че е добре, и Мартин тръгна обратно към поста си.

Двама от гвардията на кралицата, единият едър, другият дребен, и двамата със сиви наметала, вървяха с ведро покрай клетките. Елстън и Киб най-вероятно — те бяха неразделни. Джавел не можа да разбере какво правеха, но всъщност нямаше значение. Повечето от клетките вече бяха празни. Торни беше наложил някаква грижлива внимателна процедура при клетките с децата, пускаше ги едно по едно и разпитваше родителите, които пристъпваха напред, преди да им предаде детето. Може би добра идея. Долу в Търбуха сутеньорите и мадамите угаждаха на всякакви вкусове и като нищо можеше да отвлекат някое дете дори сега. Джавел, който прекарваше много време в Търбуха, неведнъж си беше мислил да се опита да намери хората, които вършеха тези неща, да се опита да ги накаже някак. Но решимостта му винаги отслабваше, щом паднеше нощта, а и това бе работа за някой друг. За някой смел.

„Всеки друг, но не и аз.“

 

 

Келси беше изтощена. Стискаше меча на Боздугана и се мъчеше да изглежда царствена и спокойна, но сърцето й блъскаше в гърдите, а мускулите й бяха изтръпнали от умора. Закопча отново огърлицата около шията си и откри, че не си го е въобразила: сапфирът наистина пареше. За няколко мига, докато спореше с Арлън Торни, имаше чувството, че може да се пресегне и да разцепи небето на две. Но сега всичката тази сила си бе отишла. Ако не влезеха скоро, можеше да рухне от коня.

Слънцето се беше скрило и цялата морава под Цитаделата бе загърната в сянка, температурата спадаше рязко. Но все още не можеха да тръгнат. Боздугана беше разпратил няколко гвардейци из тълпата по различни задачи и до този момент никой от тях не се беше върнал. Келси изпита облекчение, като видя, че толкова много от гвардията на майка й са останали живи, макар че ги беше изброила набързо, и със свито сърце осъзна, че Карол го няма сред тях. Но се бяха появили и няколко нови гвардейци, мъже, които не бяха с тях по пътя. Вече я обкръжаваха петнайсетина, но не можеше да се увери, без да се обърне и да ги огледа. Някак си й се струваше много важно да не поглежда назад.

Около една трета от хората си бяха тръгнали — сигурно се бояха да не ги сполети беда — но повечето бяха останали. Някои семейства все още се събираха разплакани с близките си, но други вече бяха само зрители — наблюдаваха Келси с любопитство. Напрежението в очите им беше ужасно бреме.

„Очакват от мен да направя нещо необикновено — осъзна тя. — Сега, и всеки ден до края на живота ми.“

Мисълта за това беше ужасяваща.

Тя се обърна към Боздугана.

— Трябва да влезем вътре.

— Само още един момент, милейди.

— Какво чакаме?

— Избавителят на Ваше Величество каза една истина и тя остана в ума ми. Често прекият път е правилният път, по причини, които не могат да се предвидят.

— Което означава?

Боздугана посочи зад кръга от гвардейци и Келси видя, че там чакат четири жени и няколко деца. Една от тях беше жената, която бе пищяла долу пред клетката. Момиченце, тригодишно навярно, се беше вкопчило в ръцете й и около нея стояха още четири деца. Дългата й коса се спусна над лицето й, когато се наведе към дъщеря си.

— Внимание! — извика Боздугана.

Жената вдигна глава и дъхът на Келси секна. Беше лудата от съня й, онази, която бе държала пребитото дете. Имаше същата дълга тъмна коса и пребледняло лице, същото високо чело. Ако проговореше, Келси имаше чувството, че дори ще разпознае гласа й.

„Но аз никога не съм могла да виждам бъдещето — помисли си тя изумено. — Нито веднъж в живота си.“ Като дете често й се беше искало да има прорицателската дарба. Карлин й бе разказала няколко истории за ясновидката на Червената кралица, истински надарена жена, която предсказала много големи събития, сбъднали се след време. Но Келси разполагаше само с настоящето.

— Кралицата има нужда от обслужващ корпус! — заяви Боздугана и тя се стресна, вниманието й отново се съсредоточи върху гледката пред нея. — Ще й трябват…

— Задръж.

Келси вдигна ръка, видяла внезапния страх в очите на жените. Идеята на Боздугана беше добра, но ако се справеше зле с този страх, всички подкупи на света щяха да са безполезни.

— Няма да заповядам на никого да ми служи — заяви тя твърдо и се постара да погледне всяка от жените в очите. — На тези, които се включат в домакинството ми, обещавам, че вие и близките ви ще получите всякаква закрила, която мога да предложа. Не само закрила, но всичко, което собствените ми деца ще получат един ден. Възпитание, най-добрата храна и медицински грижи, и възможността да научат всеки занаят, който си изберат. Също така ви давам дума, че на всяка, която пожелае да напусне службата при мен, ще й бъде разрешено да го направи, по всяко време, без забавяне.

Помъчи се да измисли още нещо, което да каже, но беше толкова уморена, а и вече бе открила, че не обича да държи дълги речи. Някаква фраза за верността като че ли бе нужна тук, но какво трябваше да се каже? Всички те, разбира се, знаеха, че на служба при нея ще са в положението да причинят смъртта й и по-вероятно — да срещнат своята. Предаде се, разпери широко ръце и каза високо:

— Направете избора си в следващата минута. Не мога да се бавя повече.

Жените се замислиха. За повечето от тях това, изглежда, се изразяваше в безпомощно зяпване в децата им. Келси забеляза липсата на мъже и предположи, че Боздугана нарочно е избрал жени без съпрузи. Но това не беше напълно вярно. Погледът й се върна към лудата от съня й, а после към тълпата, за да потърси съпруга й. Видя го застанал на десетина крачки назад, скръстил мускулестите си ръце на гърдите си.

Наведе се към Боздугана.

— Защо и тъмнокосата жена в синьо?

— Ако приеме, милейди, тя ще е най-вярната ви слугиня.

— Коя е тя?

— Нямам представа. Но имам усет за тези неща, просто ми се доверете.

— Може да не е съвсем с ума си.

— Много жени се държат така, когато взимат малките им деца за доставката. Тъкмо на тези, които ги оставят да заминат, без да промърморят, не вярвам.

— А мъжът й?

— Погледнете внимателно, милейди.

Келси се вгледа съсредоточено в съпруга на жената, но не видя нищо необичайно. Наблюдаваше ставащото намръщен застрашително, висок и тъмнокос, с рошава брада и яки рамене, които издаваха, че е човек на тежкия физически труд. Черните му очи бяха присвити и погледът им лесно можеше да се разчете: той не обичаше да му отнемат правото да взема решения. Погледът й се върна към жената, чиито очи шареха между мъжа й и децата около нея. Беше много слаба, с ръце като вейки. Почернелите белези на челото й издаваха, че мъжът й я е издърпал от клетката със сила. След това Келси забеляза още отоци: един високо на страната й и едно голямо тъмно петно на ключицата й.

— Господи, Лазаръс, остър поглед имаш. Мисля да я взема, така или иначе.

— Мисля, че сама ще дойде, милейди. Просто изчакайте.

Пен и един от новите гвардейци вече се бяха проврели между плещестия черноок мъж и жена му. Бяха много бързи, много вещи и въпреки опасността наоколо Келси почти се обнадежди… може би щеше да оцелее. После надеждата рухна и тя просто отново бе съсипана от умора. Изчака още няколко мига, преди да заяви:

— Ще влезем в Цитаделата веднага. Които пожелаят да ме придружат, са добре дошли.

Наблюдаваше лудата с крайчеца на окото си, когато свитата й потегли. Жената придърпа децата си и те се струпаха плътно около нея. После тя кимна, промърмори им нещо и тръгнаха заедно надолу по моравата. Мъжът й скочи към тях с рев, но върхът на меча на Пен го спря. Келси дръпна юздите на коня си да го спре.

— Продължавайте, милейди. Те ще го укротят — каза Боздугана.

— Мога ли да взема децата от баща им, Лазаръс?

— Можете да направите каквото поискате, милейди. Вие сте кралицата.

— Какво ще правим с всички тези деца?

— Децата помагат, милейди. Правят жените предсказуеми. Не гледайте натам.

Келси се обърна към Цитаделата. Макар да й беше трудно да остави на охраната си да се справя с всичко зад нея — чуваше възбудени викове и приглушените звуци от боричкане — знаеше, че Боздугана е прав: намесата й щеше да издаде неверие в гвардията й. Продължи да язди, като задържа погледа си напред дори когато един женски глас се извиси до писък.

Когато приближиха клетките, Келси видя тълпа, развърнала се в кръг зад охраната й. Хората напираха толкова плътно, че направо се блъскаха в конете. Всички като че ли говореха на нея, но тя не можеше да разбере и дума.

— Стрелци! — ревна Боздугана. — Дръжте бойниците под око!

Двама от гвардията й извадиха лъкове и сложиха стрели на тетивите. Единият беше много млад и русокос, може би беше дори по-млад от нея. Лицето му беше пребледняло от тревога, беше стиснал зъби, погледът му бе вперен нагоре към Цитаделата. Прииска й се да им каже нещо окуражаващо, но в този момент боздугана повтори:

— Бойниците, по дяволите! — и тя затвори уста.

Когато се изравниха с клетките, Боздугана сграбчи юздата на Рейк и го спря рязко. Даде знак на Киб, а той му подаде запалена факла. Боздугана пък я подаде на Келси и каза тихо:

— Първата страница в историята ви, милейди. Направете го добре.

Тя се поколеба, после взе факлата и подкара Рейк към най-близката клетка. Тълпата се отдръпна, за да й направи път. Боздугана бе изпратил Елстън и Киб напред до клетките с ведро пълно с масло. Дано да се бяха справили както трябва, иначе щеше да изглежда изключително глупаво. Келси стисна факлата, но преди да я хвърли, погледът й неволно се спря на една от двете клетки за деца. Огънят в гърдите й се разпали отново и сякаш плъзна по кожата й.

„Всичко, което съм направила досега, може да пропадне. Но ако направя това, няма връщане.“ Ако доставката не пристигнеше, Червената кралица щеше да нахлуе. Келси си помисли за Мурн, чаровния русокос страж, и за разказа му за мортското нашествие. Хиляди хора бяха пострадали и загинали. Но тук, пред нея, имаше клетка, направена специално за малки и безпомощни деца, направена да ги откара на стотици мили от дома, за да може да бъдат подложени на непосилен труд, насилие и глад. Келси затвори очи и видя в ума си майка си, жената, която си бе представяла в детството, бялата кралица на бял кон. Но видението вече помръкваше. Хората, които поздравяваха кралицата с викове, бяха като плашила, измършавели от дълъг глад. Венецът от цветя на главата й бе повехнал. Муцуната на коня й беше гноясала. А самата тя… пълзящо сервилно същество, кожата й бяла като на труп и в същото време — загърната в сянка. Колаборационистка. Келси примига, за да заличи образа, но той вече я беше тласнал към следващата стъпка. Разказът на Барти за смъртта се върна в ума й. Всъщност не я беше оставял след онази нощ край лагерния огън. Барти беше прав. Беше по-добре да умре чиста. Замахна и хвърли горящата факла към клетката за децата.

Движението разтвори широко раната на шията й, но тя стисна зъби и дори не изпъшка, а тълпата зарева. И клетката пламна.

Келси никога не беше виждала толкова лаком огън. Пламъците се плъзнаха по пода на клетката и след това — невероятно — запълзяха нагоре по железните решетки. Вълна от зной лъхна над моравата и разпръсна малкото хора, дръзнали да се доближат твърде много до клетката. Все едно се беше озовала пред отворена пещ.

Тълпата се понесе напред към огъня с бесни крясъци и проклятия. Дори децата крещяха, заразени от истерията на родителите си. Загледана в пламъците, Келси усети как онова диво същество в гърдите й разгъна криле и отлетя — и изпита едновременно и облекчение, и разочарование. Усещането бе все едно че имаше някакво чуждо същество вътре в себе си, непознат, който някак си знаеше всичко за нея.

— Кай! — извика през рамо Боздугана.

— Сър?

— Запалете и другите.

Подкараха отново напред и когато стигнаха до подвижния мост, вонята на рова я удари в ноздрите: смрадлива миризма, като от гниещи зеленчуци. Водата бе дълбока, мътно зелена, по повърхността лъщеше слуз. Зловонната миризма се усилваше, докато напредваха по моста.

— Водата не изтича ли някъде? — попита Келси.

— Без повече въпроси, милейди, извинете ме. Не сега.

Очите на Боздугана шареха навсякъде по стените на Цитаделата и в мрака напред, над рова към отсрещната страна, оглеждаха строените от двете страни на моста стражи. Стражите не се раздвижиха да спрат процесията, неколцина дори се поклониха, докато Келси минаваше покрай тях. Но когато тълпата се опита да я последва в Цитаделата, с неохота се задействаха — преградиха моста и заизбутваха хората назад.

Портата на Цитаделата бе като тъмна дупка, със смътни блясъци на факли вътре. Келси стисна очи и ги отвори отново, действие, което сякаш отне цялата й сила. Вуйчо й чакаше вътре, но тя не знаеше дали ще може да застане пред него сега. Родословието й, някога таен извор на гордост, вече приличаше на помийна яма. Вуйчо й беше мръсник, а майка й… все едно пропадаше във воняща помийна яма и нямаше за какво да се хване.

— Не мога да се изправя пред вуйчо ми днес, Лазаръс. Много съм уморена. Можем ли да отложим срещата?

— Само ако Ваше Величество е послушна.

Келси се засмя, изненадващо за самата нея.

Влязоха под мрачния свод на портата на Цитаделата.

 

 

На двеста крачки от тях Феч гледаше как влизат в Цитаделата и по устните му играеше усмивка. Беше умен ход — да вземе жените от тълпата; и всички, освен една я бяха последвали. Кой беше бащата? Беше показала остра интелигентност, която изобщо не можеше да е дошла от Елиса. Горката Елиса, на която повечето ум й трябваше, за да реши каква рокля да си облече. Момичето струваше десет пъти колкото нея.

Детската клетка гореше — оранжева клада във вечерния сумрак. Един от гвардията на кралицата бе останал назад, за да подпали останалите клетки, но хората (и няколко войници) го бяха изпреварили. Една по една клетките лумваха в пламъци. Хората викаха радостно и славеха кралицата.

Феч поклати глава с възхищение.

— Браво, кралице на Тиър.

Масата на преброителите приличаше на мравуняк, който някое жестоко дете е разбъркало с пръчка. Служителите щъкаха припряно напред-назад, обзети от паника. Арлън Торни беше изчезнал. Щеше да иска смъртта на момичето, а той беше много по-коварен противник от онзи идиот вуйчо й. Феч се намръщи, после каза през рамо:

— Алейн.

— Сър!

— Нещо вече се мъти в ума на Торни. Иди и разбери какво е.

— Да, сър.

Лиър смуши коня си и спря до Феч. Беше в лошо настроение, и нищо чудно. Когато яздеха без маски, черната му кожа привличаше вниманието. Лиър обичаше да кара хората да се захласват, докато заплиташе историите си, но мразеше да го зяпат любопитно.

— Торни ще се вбеси — каза Лиър. — А и да не се вбеси, анонимността на Алейн ще се компрометира завинаги. Момичето наистина ли заслужава това?

— Не я подценявай, Лиър. Аз определено не я подценявам.

— Не може ли да премахнем регента? — попита Морган.

— Регентът е мой и освен ако не съм преценил момичето неправилно, скоро ще го спипам. Успех, Алейн.

Алейн обърна коня си и пое към града, а Феч стисна очи и наведе глава.

„Толкова много зависи от едно младо момиче. Господ си играе комар с нас.“