Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралицата на Тиърлинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen of the Tearling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora

Издание:

Автор: Ерика Йохансен

Заглавие: Кралицата на Тиърлинг

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Излязла от печат: 25.05.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-588-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1958

История

  1. — Добавяне

3.
Феч

Основен признак на истинския герой е, че повечето му геройски дела са извършени тайно. Никога не чуваме за това. И все пак по някакъв начин, приятели, знаем.

„Събраните проповеди на Отец Тайлър“, от Арватския архив

— Събуди се, момиче.

Келси отвори очи към толкова яркосиньо небе, че в първия миг си помисли дали не сънува. Но бързо озъртане й показа, че е в палатка. Лежеше на земята, увита в кожата на някакво животно. Не сърнешка, защото щеше да я познае, но беше топла, толкова топла, че не й се искаше да стане.

Погледна към заговорилия мъж, облечен от глава до пети в тъмносиньо. Гласът му беше приятен баритон, толкова ясно различим, че го позна, макар и без ужасната му маска. Беше гладко обръснат и чаровен, с високи скули и добродушен хумор в ъгълчетата на устните. Също така беше значително по-млад, отколкото Келси бе предположила на речния бряг, със сигурност не повече от двайсет и пет, косата му все още беше гъста и тъмна, а на гладкото му лице изпъкваха две големи черни очи… които я стъписаха — тези очи бяха много по-стари от двайсет и пет.

— Къде е чаровното ти лице днес?

— Сега съм си у дома — отвърна той небрежно. — Няма смисъл от маска.

Келси се надигна с усилие, макар движението да доведе до предупредително жегване от дясната страна на шията й. Опипа леко с пръсти мястото и откри, че раната е зашита и покрита с някаква лепкава лапа.

— Ще се изцери добре. Лично се погрижих за нея.

— Благодаря — отвърна Келси, а след това забеляза, че не е със своите дрехи, а с някаква рокля от бял плат, лен навярно. Посегна да опипа косата си и откри, че е гладка и мека. Някой я беше изкъпал. Погледна отново мъжа и се изчерви.

— Да, пак аз. — Усмивката му се разшири. — Но няма защо да се притесняваш, момиче. Твърде невзрачна си за моя вкус.

Думите му я нараниха, и то лошо, но Келси прикри жегването, само лицето й леко се стегна.

— Къде ми е наметалото?

— Ей там. — Посочи с палец към купчината дрехи в ъгъла. — Но нищо няма в него. Щеше да е нужен някой по-добър от мен, за да устои на изкушението да докопа това.

Протегна ръка и от нея се люшна огърлица със сапфир. Келси посегна и откри, че нейната огърлица все още си е на шията й.

— Оптимисти са, момиче, да ти дадат и двете. Някои казваха, че кралският накит е изгубен безвъзвратно.

Келси се сдържа да посегне за втората огърлица, след като той явно искаше да го направи. Но очите й проследиха люшкащия се напред-назад сапфир.

— Никога не си носила тази огърлица — каза той.

— Откъде знаеш?

— Ако я беше носила, камъкът изобщо нямаше да ми позволи да я взема от теб.

— Какво?!

Той я изгледа невярващо.

— Нищо ли не знаеш за тези накити?

— Знам, че са мои.

— А какво си направила, за да ги спечелиш? Родена от второкласна кралица с белег от изгорено на ръката.

„Второкласна?“ Какво означаваше пък това? Келси подмина коментара и заговори предпазливо:

— Не съм ги искала.

— Може би.

Нещо в тона му я смрази, предупреди я, че е в опасност тук. И все пак защо трябваше да е така, след като беше спасил живота й на речния бряг? Загледа се в накита и сините му искри, отразени по кожата й, и се съсредоточи върху проблема. За пазарене трябваше нещо, с което да се пазари. Трябваше й информация.

— Как се казваш?

— Не е важно. Можеш да ме наричаш Феч[1]. — И зачака реакцията й.

— Това име не значи нищо за мен.

— Нима?

— Отгледана съм в изолация.

— Е, иначе щеше да знаеш името ми. Регентът е обявил висока цена за главата ми.

— За какво?

— Откраднах му коня. Покрай други неща.

— Ти си крадец?

— Светът е пълен с крадци. Между другото, аз съм най-големият.

Келси неволно се усмихна.

— Затова ли всички носите маски?

— Разбира се. Някои хора са завистливи за дарове, които нямат.

— Може би просто не обичат престъпници.

— Не е нужно човек да е престъпник, за да се вкара в беля, момиче. За твоята глава също има хубава награда.

— За моята глава? — повтори плахо Келси.

— Да, за твоята. Вуйчо ти предлага два пъти повече, ако е разпознаваема при доставката. Подарък за мортската вещица, несъмнено. Предполагам, че иска да я окачи някъде. Но вуйчо ти настоява и за накитите и ръката ти, като доказателство.

Думите на Карлин за съдбите на владетели отново изплуваха в ума й. Опита се да си представи главата си на върха на пика и не можа. Карлин и Барти рядко говореха за Роли регента, вуйчо й, но когато го споменаваха, тонът им беше безпогрешен. Не изпитваха уважение към него и това презрение се беше просмукало в Келси. Фактът, че вуйчо й искаше да я убие, никога не я беше притеснявал. Той никога не беше изглеждал важен, не така, както беше важна майка й. Беше само едно препятствие, което трябваше да бъде преодоляно. Върна вниманието си към Феч и вдиша дълбоко. Той беше извадил ножа си и го бе сложил напряко на коляното си.

— Е, момиче — продължи Феч с измамно вежлив тон, — какво да правя с теб?

Стомахът й се стегна още повече, а умът й заработи трескаво. Този човек нямаше да иска да я види, че проси.

„Трябва да докажа, че струвам нещо. Бързо.“

— Ако си толкова търсен, ще съм в положение да ти предложа милост и прошка.

— Да, наистина, стига да оцелееш да поседиш на трона повече от няколко часа, но се съмнявам.

— Но може и да успея — отвърна твърдо Келси. Раната на шията й я жегна силно, но тя пренебрегна болката, спомни си думите на Карол на поляната. „По-корава съм, отколкото изглеждам.“

Феч се взря в нея, дълго и напрегнато. Искаше нещо от нея, осъзна Келси, но не можеше да си представи какво би могло да е то. С всяка отминала секунда й ставаше все по-неловко, но не можеше да извърне поглед. Накрая избълва въпроса, който се въртеше в ума й:

— Защо нарече майка ми второстепенна кралица?

— Мислиш, че е била първостепенна, така ли?

— Не знам нищо за нея. Никой не искаше да ми разкаже.

Очите му се разшириха.

— Невъзможно. Карлин Глин беше необикновено способна жена. Не бихме могли да изберем по-добра от нея.

Келси зяпна. Никой освен гвардията на майка й не знаеше къде е отгледана, иначе хората на регента щяха да дойдат в горската къща още преди години. Зачака Феч да продължи, но той си мълчеше. Накрая тя попита:

— Как така вие сте знаели къде бях, а мортите и кадените не знаеха?

Той махна пренебрежително.

— Мортите са главорези, а кадените започнаха да те търсят едва след като вуйчо ти изгуби търпение и им плати свръх щедро. Ако кадените бяха започнали да те търсят от самото начало, щеше да си мъртва отдавна. Майка ти не те скри чак толкова добре. Липсваше й въображение.

Келси съумя да запази лицето си спокойно, но не беше лесно. Мъжът говореше за майка й с презрение, но Карлин никога не беше казвала нещо лошо за кралица Елиса.

„А трябваше да ми го е казала, нали? — прошепна умът й с неприязън. — Тя обеща.“

— Защо толкова не харесваш майка ми? Онеправдала ли те е някак?

Феч кривна глава настрани и я изгледа пресметливо.

— Много си младо, момиче. Невероятно млада си за кралица.

— Ще ми кажеш ли причините за неприязънта ти към майка ми?

— Не виждам причина да го правя.

— Чудесно. — Келси скръсти ръце. — Тогава ще продължа да мисля за нея като за първокласна.

Феч се усмихна одобрително.

— Може да си млада, но имаш повече мозък, отколкото имаше майка ти в най-добрите моменти.

Раната й вече болеше ужасно. Пот беше избила на челото й и той като че ли го забеляза миг преди нея.

— Наведи си главата.

Келси се подчини, без да мисли. Феч бръкна в дрехата си, извади кесийка и започна да разтрива по врата й нещо влажно. Келси се стегна за паренето, което така и не дойде. Пръстите му бяха нежни. След няколко секунди тя осъзна, че би трябвало да е по-предпазлива, и затвори примирено очи. Хрумна й една фраза от книгите на Карлин: „всеки благовиден негодник…“. Стисна зъби при мисълта за собствената си глупост.

Обезболяващият мехлем подейства бързо — за няколко секунди болката се притъпи до леко пулсиране. Феч отдръпна ръката си от шията й и прибра кесийката в джоба си.

— По-късно малко медовина би трябвало да премахне болката напълно.

— Не ме покровителствай! — сопна се Келси. Беше ядосана на себе си, че този мъж й се бе сторил привлекателен, а като че ли беше много важно той да не го разбере. — Ако смяташ да ме убиеш, направи го сега и да се свършва!

— Когато аз реша. — В черните очи на Феч блесна нещо, което можеше да е уважение. — Изненадваш ме, момиче.

— Да прося ли очакваше?

— Ако го беше направила, щях да те убия на място.

— Защо?

— Майка ти беше просякиня.

— Аз не съм майка ми.

— Може би.

— Защо не ми казваш какво искате?

— Искаме да си кралица.

Келси лесно долови намека.

— Каквато майка ми не е била?

— Имаш ли някаква представа кой е баща ти?

— Не, и не ме интересува.

— Мен — да. Имам облог с един от хората ми.

— Облог?

В очите му блеснаха весели пламъчета.

— Бащинството ти е въпрос на много спорове в това кралство. И на много залози. Знам една старица в едно село, далече на юг, която заложи коня си преди близо двайсет години и оттогава чака истината да излезе наяве. Полето е, да го кажем така, доста широко.

— Колко очарователно.

— Ти си кралска особа, момиче. Нищо в живота ти няма вече да е лично.

Келси присви устни, подразнена от обрата на разговора. Баща й, също като вуйчо й, никога не й се беше струвал особено важен. Майка й беше важната, жената, която бе управлявала кралството. Който и да беше баща й, явно я беше изоставил при раждането… но това изоставяне изобщо не я беше наранило така, както майчиното. Келси помнеше дните, прекарани в чакане пред големия прозорец в дневната на къщата. Накрая слънцето винаги залязваше, а майка й все така не беше дошла.

— Чакахме дълго да видим от какво тесто си направена, момиче — подхвърли Феч. — Ухажвам и заплашвам поред, но доникъде не съм стигнал. Не си това, което очаквахме.

— Кои сте тези „вие“?

Феч посочи зад себе си и Келси долови мъжки гласове извън палатката; малко по-надалече някой цепеше дърва.

— Какво държи групата ви заедно?

— Това е проницателен въпрос, тъй че ще ти отговоря.

Мъжът скочи на крака толкова внезапно, че Келси трепна и присви колене. И да имаше нож, а той нищо, пак щеше да я е убил за един миг. Напомняше й за Боздугана: мъж на скритата ярост, чието приложение бе още по-убийствено с това, че не я ценеше високо. Осъзна, че е забравила да попита за Боздугана, но сега не му беше времето. Изпита смътно облекчение, когато Феч затъкна ножа в колана си.

— Облечи се, момиче, и ела навън.

Когато той излезе, Келси насочи вниманието си към купчината дрехи на земята. Мъжки дрехи, и прекалено големи за нея, но може би така беше най-добре. Не се самоласкаеше, че има хубава фигура.

„Кого го интересува фигурата ти?“

„Никого“, измърмори тя в отговор на Карлин, докато смъкваше ленената нощница. Не беше толкова глупава, че да й убегне опасността тук: мъж, който беше чаровен, умен и в не малка степен — лош. Не всички книги на Карлин бяха научни.

„Но аз не правя нищо лошо. Ако познавам опасността, това я смалява.“

Това твърдение не прозвуча съвсем вярно. Феч беше излязъл само преди няколко мига, а тя вече изпитваше нетърпение да го последва навън и да го види отново.

„Не бъди глупава — сопна се умът й. — Ти си твърде грозна за него, така каза той.“

Вече беше привършила с обличането. Прокара пръсти през косата си и надникна навън.

Явно я бяха отвели далече на юг. Земята около лагера вече не беше гора, нито земеделска земя дори. Бяха на билото на хълм, плосък хълм, покрит с дива трева, прежълтяла от слънцето. Подобни хълмове ги обкръжаваха от всички страни, море от вълнисто жълто. Земята все още не бе започнала да се превръща в пустиня, но не можеше да са далече от кадарийската граница.

Близо до палатката трима мъже се бяха присвили един до друг и си говореха тихо. Единият беше Феч. Вторият, ако се съдеше по ръста и раменете му, можеше да е само грамадният Морган. Имаше руса коса и закръглено лице, което си остана дружелюбно, щом тя се приближи. Третият мъж беше черен, което за миг я стъписа. Никога не беше виждала черен човек и беше изумена от кожата му, лъснала на слънчевата светлина.

Никой от тях не й се поклони, не че Келси го беше очаквала. Феч й махна и тя пристъпи напред, но много бавно, за да разбере, че няма да скача на заповедите му. Щом се доближи, той посочи двамата си приятели.

— Съдружниците ми, Морган и Лиър. Няма да ти навредят.

— Освен ако не им кажеш.

— Разбира се.

Тя седна. Тримата я гледаха много напрегнато и преценяващо. Усещането й за опасност се удвои. Но ако я убиеха, разсъди тя, вуйчо й щеше да остане на трона. Можеше дори да стане крал, тъй като беше последният от родословната линия. Не беше кой знае какъв залог, но беше нещо. Според Карлин, регентът не беше обичан в Тиърлинг, но може би Карлин я беше излъгала и за това. Келси се загледа в далечината, мъчеше се да потисне безсилието си. Майка й, регентът, Червената кралица… трябваше й някой, който да й каже истината.

„А ако истината не е нещо, което искаш да чуеш?“

Все пак искаше да научи. И някой имаше отговорите.

— Къде е Лазаръс?

— Боздугана ли? Ей там. — Феч посочи към една светлочервена палатка на петдесетина стъпки от тях. Един от хората му, широкоплещест и с пясъчножълта коса, стоеше на пост пред нея.

— Може ли да го видя?

— Разбира се. Виж дали можем да го накараме да се успокои. Става досаден.

Келси тръгна към палатката малко притеснена. Не изглеждаха зли хора, но бяха корави, а Боздугана едва ли беше образцов пленник. Мъжът пред червената палатка я изгледа, но тя му кимна и той я пусна да мине.

Боздугана лежеше на пода, с превръзка на очите и вързан здраво за клин, набит в земята. Раните му, изглежда, бяха зашити точно толкова умело, колкото и нейната, но китките и глезените му бяха стегнати с въже, а второ въже беше вързано на клуп около врата му. Келси неволно изсъска и при звука Боздугана извърна глава.

— Нараниха ли ви, милейди?

— Не. — Без да забравя за мъжа, поставен на пост отвън, Келси седна със скръстени крака до него и заговори тихо: — Само няколко заплахи срещу живота ми.

— Ако се канеха да ви убият, щяхте да сте мъртва. Вуйчо ви няма полза от вас жива.

— Те не са… — Келси сниши глас още повече, опита се да изрази с думи странното впечатление, което беше добила. — Не мисля, че са пратени от вуйчо ми. Искат нещо от мен, но не искат да ми кажат какво.

— Не допускам, че можете да ме развържете, нали? Открили са възел, от който не мога да се изплъзна.

— Не мисля, че повече бягство е начинът, Лазаръс. Не можем да се измъкнем от тези мъже.

— Не предпочитате ли да ме наричате Боздугана?

— Карол не те наричаше така.

— С Карол имаме дълга история, милейди.

— Не се съмнявам. — Келси си даде сметка, че винаги мисли за него като за Боздугана. — Все пак предпочитам Лазаръс. Името е хубаво.

— Както обичате. — Боздугана се размърда и въжетата, стегнали китките му, видимо помръднаха.

— Боли ли те?

— Неудобно е. Бил съм и в по-лоши положения, определено. Как се измъкнахме от реката?

— Магия.

— Каква…

— Лазаръс — прекъсна го Келси твърдо. — Трябват ми някои отговори.

Той потръпна, продължаваше да напъва въжетата.

— Знам, че вуйчо ми е обявил награда за главата ми. Но какво е направил той на Тиърлинг?

— Изберете каквото решите, милейди. Вуйчо ви вероятно го е направил.

— Обясни.

— Не.

— Защо не?

— Няма да обсъждам това с вас, милейди.

— Защо? Ти беше ли в гвардията на вуйчо ми?

— Не.

Тя го изчака да дообясни, но той просто лежеше и мълчеше. Келси някак си знаеше, че е стиснал очи, макар и под превръзката, като човек, подложен на тежък разпит. Прехапа бузата си, за да озапти яда си.

— Не разбирам как се очаква от мен да взимам умни решения, без да знам всичко.

— Защо да се занимавате с миналото, милейди? Имате сила да направите собственото си бъдеще.

— А моите кукли и роклички?

— Е, подкачих ви, за да видя дали ще се борите. И вие го направихте.

— А ако ти заповядам да ми кажеш?

— Заповядайте, милейди, и да видим докъде ще стигнете.

Тя помисли за миг и реши да не го прави. Беше погрешният път с Боздугана. Колкото и да му заповядваше, той щеше да се ръководи от собствената си преценка. След като го погледа как мърда нервно във връзките си, усети, че ядът й отстъпва пред съжалението. Бяха го стегнали много здраво: едва имаше място да се раздвижи.

— Как ти е главата?

— Добре е. Оня кучи син ме фрасна доста силно, точно на правилното място. Добър удар.

— Нахраниха ли те?

— Да.

— Карол ми каза, че си бил един от тези, които са ме измъкнали от Цитаделата като бебе.

— Да, бях.

— Винаги ли си бил гвардеец на кралицата?

— От петнайсетата си година.

— Съжалявал ли си някога, че си избрал този живот?

— Нито веднъж.

Боздугана отново се раздвижи, краката му се изпънаха и отпуснаха и Келси видя изумена как едното стъпало се изхлузи от въжената намотка.

— Как го направи това?

— Всеки може да го направи, милейди, ако си направи труда да се поупражнява. — Сгъна стъпалото си, за да премахне схващането. — Още час и ще измъкна и едната си ръка.

Келси го изгледа съсредоточено, а след това стана.

— Имаш ли семейство, Лазаръс?

— Не, милейди.

— Искам те за капитан на гвардията. Мисли за това, докато бягаш.

И излезе от палатката, преди да е успял да отговори.

Слънцето беше залязло и бе оставило само една тъмна линия увенчани с оранжево облаци на хоризонта. Келси огледа лагера и видя Феч, подпрян на едно дърво: гледаше я съсредоточено и замислено. Когато погледите им се срещнаха, се усмихна — студена усмивка, която я накара да потръпне.

„Не просто крадец, но и убиец.“ Под външността на чаровния мъж Келси усети друг човек, ужасен, с живот, черен като водата на покрито с лед езеро. „Убиец много, много пъти.“

Това би трябвало да я ужаси. Келси изчака дълго, но когато най-сетне дойде, осъзнатото бе още по-лошо: това нямаше никакво значение.

Вечерята се оказа неочаквано обилна. Месото, което Келси бе помирисала по-рано, се оказа сърнешко и много по-крехко от онова, което беше яла преди няколко дни. Имаше варени яйца, което я изненада, докато не зърна малък кафез с кокошки зад палатката си. Морган беше пекъл хляб над огъня през по-голямата част от деня и той се оказа съвършен, с коричка отвън и мек отвътре. Русолявият мъж, Хауъл, й наля чаша медовина, каквато Келси не бе опитвала никога и се отнесе много предпазливо към нея. Алкохол и управление се съчетаваха лошо. Книгите й като че ли сочеха, че алкохолът се съчетава лошо с всичко.

Яде малко. За първи път от много време си даде сметка за теглото си. Къщата в гората винаги беше добре запасена с храна и Келси обикновено си хапваше допълнително на вечеря, без да му мисли. Но сега едва похапваше, за да не си помислят, че е лакомница. Да не би той да си помисли така. А той седеше до нея и все едно че имаше някаква невидима нишка, която я дръпваше, щом той се усмихнеше или се засмееше.

Феч я подкани да им разкаже за детството си в горската къща. Келси не можеше да си представи защо ще го интересува това, но той настоя и тя им заразказва, като от време на време се изчервяваше под напрегнатите им погледи. Медовината сигурно беше развързала езика й, защото изведнъж се оказа, че има безброй неща за казване. Каза им за Барти и Карлин, за къщата, за уроците си. Всеки ден Барти се беше залавял с нея от сутринта до обед, а Карлин я поемаше до вечеря. Карлин я учеше от книгите си, Барти я обучаваше навън. Каза им, че знае как да одере сърна и да опуши месото, за да изтрае месеци, че може да хване заек със саморъчно направен капан, че борави добре с ножа, но не достатъчно бързо. Каза им, че всяка вечер след ядене е чела книги — просто за удоволствие, не научни книги, а развлекателни, и обикновено ги е дочитала, преди да дойде време за сън.

— Бързо четеш, така ли? — попита Морган.

— Много бързо — отвърна Келси и се изчерви.

— Май не си имала много забавления.

— Не мисля, че целта беше да се забавлявам. — Келси отпи отново от медовината. — Все едно, сега определено го компенсирам.

— Рядко сме били обвинявани в това, че сме забавни — подхвърли Феч. — Явно не държиш на алкохол.

Келси се намръщи и остави чашата си.

— Наистина ми харесва обаче.

— То си личи. Но по-бавно или ще накарам Хау да те спре.

Келси отново се изчерви и всички се разсмяха.

След подканата на другите чернокожият мъж, Лиър, се изправи и разказа историята за Белия кораб, който потънал в Прехода и отнесъл със себе си на дъното повечето вещи медици на Америка. Разказа историята добре, много по-добре от Карлин, която не беше умела разказвачка, и Келси усети, че очите й се насълзиха, когато корабът потъна.

— Защо все пак са качили всички доктори на един кораб? — попита тя. — Не е ли по-разумно всеки кораб да си има свой доктор?

— Оборудването — отвърна Лиър с леко сумтене, което й подсказа, че обича да разказва истории, но не и да се налага да отговаря на въпроси след това. — Животоспасяващото медицинско оборудване било единствената технология, която Уилям Тиър им разрешил да вземат за Прехода. Но все едно, всичко било изгубено, заедно с останалата медицина.

— Не напълно изгубено — отвърна Келси. — Карлин ми каза, че в Тиър има лекарства за контрол над ражданията.

— Местно противозачатъчно. Трябвало да го преоткрият, когато дебаркирали, най-вече чрез опити и проби с местен растителен живот. Истинска наука никога не е съществувала в Тиърлинг.

Келси се намръщи, зачудена защо Карлин не й беше казала това. Но, разбира се, за Карлин контролът над раждаемостта беше просто едно от многото числа, които да се вземат предвид в схемата за населението. Феч седеше до нея и тя усети кръвта, нахлула в лицето й. Беше опасна тема за мислене, когато той седеше до нея в тъмното.

След като вечерята приключи, събраха двете маси и я научиха как да играе покер. Келси, която никога не беше виждала карти за игра, изпита чисто удоволствие от играта, първото истинско удоволствие от каквото и да е, откакто гвардейците на кралицата бяха дошли до вратата на Карлин.

Феч седеше до нея и надничаше в картите й. Келси усети, че се изчервява от време на време, и се молеше той да не го забележи. Беше неоспоримо привлекателен, но същинският източник на чара му бе нещо съвсем друго: той очевидно изобщо не се интересуваше какво мисли тя за него. Зачуди се дали го интересува чието и да било мнение.

След няколко раздавания като че ли започна да схваща същността на играта, макар да й беше трудно да запомни много начини да събереш добра ръка. Феч престана да коментира избора й кои карти да изхвърли и тя го прие като комплимент. Само че продължаваше да губи и не можеше да разбере защо. Механиката на играта беше съвсем проста и повечето пъти благоразумието диктуваше да пасува. Но всеки път, когато го направеше, ръката, която обикновено печелеше, се оказваше по-ниска комбинация и всеки път Феч се изсмиваше над халбата си.

Накрая един рошав русокос мъж (Келси беше почти сигурна, че се казва Алейн), докато събираше картите, за да ги размеси, улови погледа й и подхвърли:

— Имаш ужасна нужда от покерджийско лице.

— Прав е — каза Феч. — Всяка твоя мисъл е изписана ясно в очите ти.

Келси отпи глътка медовина.

— Карлин казва, че съм отворена книга.

— Ами гледай да оправиш това, и то бързо. Ако решим да не те убием, ще се озовеш в гнездо на змии. Честността е лош помощник.

Небрежното му подхвърляне за убиване стегна стомаха й, но тя се постара да запази лицето си безизразно.

— Така вече бива — отбеляза Феч.

— Защо не можете да вземете това решение за убиването ми и да се приключи? — попита Келси. Медовината сякаш бе прочистила главата й, колкото и да се беше размътила, и тя жадуваше за пряк отговор.

— Искахме да видим що за кралица ще бъдеш.

— Защо просто не ме изпитате тогава?

— Изпит! — Усмивката му се разшири и черните му очи заблестяха. — Каква интересна идея.

— Тази игра е добра — измърмори Хауъл. Имаше широк белег на дясната ръка, като че ли от изгаряне. Разбира се, искаше да се върнат към играта. Беше печелил най-често, с най-лошите карти.

— Сега ще поиграем друга игра — заяви Феч и избута не особено нежно Келси от пейката. — Истинско изпитание. Застани ето там.

— Изпих твърде много медовина, за да мога да издържа изпитание.

— Толкова по-зле.

Келси го изгледа ядосано, но се отдръпна от пейката и с лека тревога забеляза, че краката почти не я държат. Петимата мъже се извърнаха и я загледаха. Алейн, който трябваше да раздава, плесна картите на масата и ги прибра в джоба си с толкова бързо движение, че тя не можа да го проследи.

Феч се наведе напред, сложи ръце под брадичката си и я изгледа съсредоточено.

— Какво ще направиш, ако наистина станеш кралица?

— Какво ще направя ли?

— Имаш ли някаква политика наум?

Говореше лековато, но черните му очи бяха строги. Под въпроса Келси долови безкрайно и убийствено търпение, съчетано с отчаяно желание да чуе отговора й. Изпитание не на шега и тя инстинктивно разбра, че ако отговори неправилно, разговорът ще приключи.

Отвори уста, без да знае какво ще каже, и думите на Карлин се изсипаха в тъмното, възгледите на Карлин, преповтаряни толкова често в библиотеката, че сега Келси изрече думите гладко като в проповед, все едно че четеше от Библията на Божията църква:

— Ще управлявам за доброто на управляваните. Ще се погрижа всеки гражданин да е добре образован и лекуван. Ще сложа край на прахосничеството и ще облекча бремето на бедните чрез преразпределение на земя, блага и данъци. Ще възстановя властта на закона в това кралство и ще прекратя влиянието на Мортмийн…

— Значи знаеш за него! — изръмжа Лиър.

— За Мортмийн? — Тя го погледна безизразно. — Знам, че хватката на Мортмийн над нашето кралство се усилва непрекъснато.

— Какво още за Мортмийн? — прогърмя гласът на Морган, огромната му мечешка фигура бе очертана на светлината на огъня.

Келси сви рамене.

— Чела съм за ранните години на Червеното царуване. И са ми казали, че вуйчо ми вероятно е сключил съюз с Червената кралица.

— Нещо друго?

— Не всъщност. Малко сведения имам за мортските обичаи.

— Мортският договор?

— Какво е това?

— Боже! — измърмори Хауъл.

— Дори настойниците са се заклели да пазят тайна — каза Феч на останалите и поклати глава. — Трябваше да се сетим.

Келси помисли за лицето на Карлин, за гласа й, натежал от съжаление: „Обещах“.

— Какво е Мортският договор?

— Знаеш поне за Мортското нашествие, нали?

— Да — отвърна Келси нетърпеливо, зарадвана, че най-после знае нещо. — Стигнали са чак до стените на Цитаделата.

— А след това какво?

— Не знам.

Феч се извърна и се загледа в тъмнината. Келси вдигна очи към нощното небе и видя хиляди и хиляди звезди. Бяха безкрайно далече от всичко тук навън, а небето беше огромно. Когато отново погледна мъжете, беше замаяна и едва не се олюля, преди да се овладее.

— Стига ти медовината — заяви Хауъл и поклати глава.

— Не е пияна — възрази Морган. — Краката не я държат, но умът й е наред.

И тогава Феч се обърна към тях с твърдостта на човек, взел трудно решение.

— Лиър, разкажи ни приказка.

— Коя приказка?

— Кратка история на Мортското нашествие, от Прехода до Бедствието.

Келси присви очи. Отнасяше се с нея като с дете. Той се обърна към нея и се ухили широко, все едно беше прочел мислите й.

— Никога не съм разказвал това като приказка — подхвърли Лиър.

— Ами, направи хубава приказка тогава, ако можеш.

Лиър се покашля, отпи глътка медовина и погледът му се впи в Келси. Никаква благодетелност нямаше тук и Келси едва се сдържа да не наведе очи.

— Имало едно време едно кралство, наречено Тиърлинг. Основано било от мъж на име Уилям Тиър, утопист, който мечтаел за земя на изобилие за всички. Но по ирония на съдбата Тиърлинг се оказало кралство с оскъдни ресурси, защото британците и американците нямали късмет с избора си на място за дебаркиране. Тиърлинг нямал никакви руди, никаква манифактура. Обитателите на Тиър били земеделци. Единственото, което имали да предложат като стока, било храната, която отглеждали, месо и ограничено количество дървен материал от местните им дъбове. Животът бил труден, основни неща се намирали трудно и след години много тиърци обеднели и останали неграмотни. Трябвало да си купуват всичко останало от съседните земи, а тъй като били уседнали на трудно място, цената не била евтина.

— Съседното кралство имало по-голям късмет в Прехода — продължи той. — Разполагало с всичко, което липсвало на Тиърлинг. Имало лекари с достъп до центрове на европейското знание. Имало зидари, добри коне и част от технологията, която Уилям Тиър бил забранил. Най-важното от всичко, имало огромни залежи на желязо и калай под земята, тъй че имало не само рударство, но и армия с превъзхождащи стоманени оръжия. Това кралство било Нова Европа и за дълго време то се задоволявало да е богато и неуязвимо, гражданите му да живеят и умират в добро здраве и удобство.

Келси кимна. Вече знаеше всичко това. Но гласът на Лиър беше дълбок и омайващ и той наистина го разказваше така, че да звучи като приказка, като нещо от „Пълните съчинения на Братя Грим“ на Карлин у дома. Зачуди се дали Боздугана чува тази приказка в палатката си, дали е успял да освободи другата си ръка. Усети, че умът й се е замаял, и тръсна глава да го прочисти, щом Лиър продължи:

— Но към края на втория Тиърски век се появила магьосница, която заграбила властта, за да управлява Нова Европа самолично. Избила демократично избраните представители, техните жени, дори децата им в люлките. Гражданите, които се съпротивлявали, открили, че семействата им са мъртви, домовете им — в пламъци. Отнело близо половин столетие, докато тя покори населението, но накрая демокрацията отстъпила пред диктатурата и всички в околните кралства забравили, че тази богата земя била някога Нова Европа. Вместо това се превърнала в Мортмийн, Мъртвата земя. И също тъй всички забравили, че магьосницата била безименна. Тя станала Червената кралица на Мортмийн и днес, сто и тринайсет години по-късно, тя все още е на трона.

Лиър замълча за по-голямо впечатление.

— Но за разлика от предшествениците си, Червената кралица не се задоволила да властва само над своето кралство. Поискала целия Нов свят. След като укрепила властта си, насочила вниманието си към мортската армия, като я изградила в огромна и могъща машина, която не може да бъде победена. И след около четирийсет години започнала излази извън своите граници. Първо завзела Кадейр, после Калае. Тези страни били покорени лесно и сега са подчинени на Мортмийн. Плащат данък както би плащала всяка добра колония. Позволяват мортски гарнизони да се настаняват в домовете им и да патрулират по улиците им. Няма никаква съпротива.

— Това не е вярно обаче — възрази Келси. — В Мортмийн е имало въстание. Карлин ми каза за него. Червената кралица е пратила въстаниците в Калае, в изгнание.

Лиър я изгледа сърдито, а Феч се засмя.

— Не може да го прекъсваш, когато разказва приказка, момиче. Въстанието Калае е продължило само двайсетина минути. Прав е да го пропусне.

Келси прехапа устна смутено. Лиър я погледна предупредително, преди да продължи:

— Но когато Червената кралица смалила тези държави до колонии и накрая насочила вниманието си към Тиърлинг, се натъкнала на пречка в лицето на кралица Арла.

„Моята баба — помисли Келси. — Арла Справедливата.“

— Кралица Арла била болнава през целия си живот, но имала мозък и кураж и искала да е кралица на свободен народ. Всички земевладелци в кралството, особено Божията църква, били притеснени за земята си и настояли да постигне споразумение с Червената кралица. Армията на Тиърлинг била слаба и лошо организирана, напълно превъзхождана от мортската. Въпреки това кралица Арла отказала всякакви опити за преговори от страна на Морт и предизвикала Червената кралица да вземе това кралство със сила. Тъй че Мортмийн завзел Източен Тиърлинг. — Намръщи се и продължи: — Армията на Тиърлинг се сражавала добре, може би по-добре, отколкото някой можел да очаква. Но бойците имали оръжия от дърво и само малко закупени на черно мечове, докато армията на Морт била въоръжена и бронирана с желязо. Имали стоманени мечове и стоманени върхове на стрели и прегазили Тиър лесно. Морт вече бил завзел източната част на страната, когато кралица Арла умряла от пневмония през зимата на 284 година. Оставила две оцелели деца: принцеса Елиса и по-младия й брат Томас. Елиса започнала да преговаря за мир с кралицата на Морт почти веднага след като взела трона. Но не можела да предложи данък дори да била склонна към това. Просто нямала достатъчно пари.

— Защо не дървен материал? — попита Келси. — Нали околните кралства ценят тиърския дъб.

Лиър я изгледа ядосано. Отново го беше прекъснала.

— Не достатъчно. Мортският бор е с по-лошо качество от тиърския дъб, но с него можеш да построиш каквото ти трябва. Е — край на приказката. Преговорите се провалиха и армията на Морт тръгна право за Нови Лондон. Пътят до столицата беше поголовно насилие и касапница и мортите оставиха зад себе си диря от опожарени села.

Келси помисли за историята на Мурн, мъжа, който бе загубил жена си и детето си. Загледа се в нощното небе. Къде ли бяха останалите от гвардията й сега?

— Положението беше отчайващо. Мортската армия бе готова да пробие през стените на Цитаделата, когато кралица Елиса най-сетне стигна до споразумение с Червената кралица. Мортският договор бе подписан само няколко дни по-късно и оттогава той поддържа мира.

— А мортите? Те оттеглиха ли се?

— Да. Според условията на договора напуснаха града няколко дни по-късно и се оттеглиха. Като цяло, повече жертви нямаше.

— Лиър — намеси се Феч. — На ти още ейл.

Сърцето на Келси се стопли от гордост. Защо Карлин никога не й бе разказвала за това? Това бе историята, която винаги бе жадувала да чуе. Кралица Елиса, героинята! Представи си майка си, барикадирана в Цитаделата, с мортските орди отвън и със стопяващите се запаси храна, трескавите послания до Демийн и обратно. Победата, изтръгната от самите челюсти на разгрома. Беше като от някоя книга на Карлин. И все пак… все пак… когато се огледа, видя, че никой от мъжете не се усмихва.

— Хубава история — промълви тя, обръщайки се към Лиър. — И я разказа много добре. Но какво общо трябва да има с мен?

— Погледни ме, момиче.

Тя се обърна и видя, че Феч е впил поглед в нея, мрачен като на другите.

— Защо не се помоли за живота си?

Келси се намръщи. Какво искаше той от нея, по дяволите?

— Защо трябва да се моля?

— Това е приетото поведение за пленници — да предлагат всичко в замяна на живота си.

Отново си играеше с нея, осъзна Келси, и тази мисъл разпали гняв в нея. Тя вдиша дълго и треперливо, преди да отвърне:

— Знаете ли, Барти веднъж ми разказа една история. В ранните години след Прехода имало един тиърски селянин, чийто син се разболял тежко. Било преди британските кораби да пристигнат в Тиърлинг, тъй че нямало никакви лекари. Синът ставал все по-зле и по-зле и бащата повярвал, че ще умре. И много тъгувал.

— Но един ден се появил висок мъж с черно наметало — продължи тя високо. — Казал, че е лечител и че може да изцери сина, но само срещу цена: бащата трябвало да му даде един от пръстите на сина си, за да смири бога на непознатия мъж. Бащата имал известни съмнения в способностите му, но помислил, че сделката е добра: едно безполезно кутре срещу живота на сина му и, разбира се, знахарят щял да вземе само пръста, ако успеел. Бащата гледал два дни, докато знахарят церял сина му със заклинания и билки, и — чудо на чудесата — синът оздравял.

Спря и огледа мъжете един по един.

— Бащата се помъчил да измисли как да се откаже от сделката, но не могъл, защото мъжът с черното наметало бил започнал да го плаши много. Тъй че изчакал докато синът му заспал, взел един нож и отрязал кутрето на лявата ръка на момчето си. Увил ръката с парцал и спрял кървенето. Но без лекарства раната скоро се инфектирала, гангренясала и синът все пак умрял. Бащата се обърнал към знахаря разгневен и настоял за обяснение. Знахарят разгърнал черното си наметало и разкрил ужасна тъмнина, подобна на плашило фигура, изпълнена с нищо. Бащата се присвил от страх и закрил лицето си с ръце, но фигурата само обявила: „Аз съм Смъртта. Идвам бързо, идвам бавно, но не мога да бъда измамена“.

Лиър кимаше бавно, а на устните му пробяга първата усмивка, която Келси изобщо бе виждала наскоро.

— Какво искаш да кажеш? — попита Феч.

— Всеки умира рано или късно. Мисля, че е по-добре да умреш чист.

Той я погледа още миг, а след това се наведе към нея и вдигна втората огърлица, тъй че сапфирът се люшна напред-назад над масата и улови светлината от огъня. Скъпоценният камък изглеждаше много голям, толкова дълбок, че Келси можеше да погледне под повърхността му и да види, че нещо там вътре се движи, тъмно и далечно. Посегна да го вземе, но Феч го отдръпна.

— Издържа си половината изпитание, момиче. Каза всичките правилни неща. Ще те оставим да живееш.

Мъжете около масата като че ли се отпуснаха мигновено. Илейн извади картите и започна да ги размесва. Хауъл стана и отиде за още ейл.

— Но — продължи с тих глас Феч, — думите са лесната част.

Келси изчака. Той заговори наглед небрежно, но погледът му бе мрачен.

— Не мисля, че ще оцелееш достатъчно дълго, за да управляваш наистина това кралство. Ти си умна и добросърдечна, може би дори храбра. Но също така си млада и ужасно наивна. Защитата на Боздугана би могла да удължи живота ти извън отредения срок, но той не може да те спаси. Само че… — Хвана брадичката й с ръка и черните му очи я пронизаха. — Ако изобщо спечелиш трона, очаквам да управляваш така, както каза. Много неща трябва да се поправят и вероятно са обречени на провал, но са добри и показват разбиране на политическата история, каквото повечето монарси не си правят труда да придобият. Ще управляваш според принципите, които очерта, и ще се опиташ да изцериш болестта на тази земя, каквото и да ти струва. Това е моето изпитание и ако се провалиш, ще отговаряш пред мен.

Келси повдигна вежди, мъчеше се да скрие трепета, който я прониза.

— Мислиш, че можеш да стигнеш до мен, след като вече съм в Цитаделата?

— Мога да стигна до всекиго в това кралство. Аз съм по-опасен от мортите, по-опасен от кадените. Откраднал съм много неща от регента и той е бил под ножа ми. Можех да го убия много пъти, но това трябваше да почака.

— За какво?

— За теб, кралице на Тиърлинг.

А после стана и се махна от масата с едно плавно движение и Келси остана зяпнала след него; лицето й пареше там, където доскоро бяха пръстите му.

Бележки

[1] Fetch (англ.) — довеждане, доставяне. — Б.пр.