Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (12)

12.
Доставката

Въпрос: Що е заточено момиче с фалшива корона?

Отговор: Истинска кралица.

„Тиърска книга с гатанки“

Излязоха от Крилото на кралицата на разсъмване през един от тунелите на Боздугана, по тъмен проход, а след това надолу по стълбище, което сякаш се спускаше безкрайно. Келси вървеше като в полусън, защото камъкът не я оставяше да мисли ясно. Вече виждаше много лица в ума си: Арлън Торни, Феч, студенооката жена с високите скули. Когато минаха по подвижния мост, вече беше сигурна, че тази жена е Червената кралица. Не можеше да каже как го е разбрала.

Беше очаквала, че ще изпита безмерна радост от това, че отново е навън, но камъкът не й позволяваше да се зарадва. След като оставиха Нови Лондон зад себе си, сапфирът започна да я тегли. Нямаше как иначе да се опише: прилагаше физическа сила, все едно я бяха стегнали с връв под гръдния кош. Теглеше я в почти права линия на изток и щом се опиташе да тръгне в друга посока, камъкът лумваше с непоносима топлина и стомахът й се стягаше в толкова болезнен спазъм, че тя едва се задържаше на коня си.

Не можеше да крие дълго от Пен това състояние на нещата и той настоя да го каже на Боздугана. Отрядът беше спрял да напоят конете на брега на Крайт, на полегат склон, който се спускаше към реката. Освен Гален и Кай, които Боздугана беше оставил да охраняват Крилото на кралицата, цялата гвардия на Келси беше тук. Тя не знаеше какво им е казал Боздугана, но явно не можеше да е добро — беше доловила доста скептични погледи по време на пътуването, а Дайър изглеждаше все едно е глътнал лимон. Докато Пен, Боздугана и Келси се отдръпваха да поговорят насаме, тя чу как Дайър промърмори:

— Шибана загуба на време.

Келси извади камъка. Той отново блестеше толкова ярко, че двамата мъже трябваше да закрият очите си.

— Накъде ви тегли? — попита Пен.

— На изток.

— Защо просто не го свалите? — настоя Боздугана.

Със странна неохота Келси разкопча огърлицата. Но когато почна да сваля верижката от шията си, се почувства смалена. Беше ужасно усещане, все едно беше изцедена.

— Пен, тя припада! — възкликна Боздугана.

— Явно не може да го махне, сър — каза Пен, подхвана Келси и закопча огърлицата около врата й. Облекчение изпълни тялото й — замайващо като опиум усещане.

„Какво става с мен?“

— За бога, Пен — промърмори с отвращение Боздугана, — какво ще правим с тези магически неща?

— Ще следваме кралицата, сър. Никой не бива да знае откъде получава посоките си.

— Прав си, нищо по-добро не ни остава — отвърна Боздугана и я изгледа раздразнено. — Но как да обясним на другите?

— Знаеш ли, Лазаръс, в момента изобщо не ме интересува дали ми вярвате, или не — каза Келси. — Но по-късно ще ти го напомня.

— Направете го, милейди. Направете го.

Тръгнаха обратно към другите и Келси пъхна сапфира под униформата си и заслони очи от слънцето. Синята нишка на Крайт криволичеше на изток; смътно се виждаше Кедъл, на мили на юг. Двете реки течаха почти успоредно, но коритата им бяха различни — Крайт се извиваше на остри завои, докато Кедъл просто лъкатушеше. От Торни нямаше и следа и на двете реки и все пак Келси не беше обезкуражена. Сапфирът я теглеше, тласкаше я към онова, което търсеше.

Боздугана взе юздите на жребеца й от Велмер и каза:

— Оттук нататък ще води кралицата.

Келси дръпна юздите и обърна коня на изток. Натискът в гърдите й мигновено отслабна и тя затвори очи облекчено.

 

 

На следващия ден излязоха на Мортския път и видяха дирите на кервана. Боздугана се намръщи и Келси изпита злъчно удоволствие от изненадата му, макар да виждаше, че все още не е убеден. Бързината беше важна за Торни, следователно трябваше да е важна и за нея, така че вечерта не спряха на бивак. Келси им заяви твърдо, че могат да спрат ако искат, но тя ще продължи. Нощната езда беше тежка, но на Келси й беше все едно. Камъкът я дърпаше, теглеше я напред неумолимо.

Късно вечерта на втория ден все пак трябваше да спрат и да отпочинат, но станаха в тъмни зори и продължиха все така устремно на изток, към Аргивския проход.

Келси някак си знаеше, че нещата ще се решат там.

 

 

Джавел избърса потното си чело. Денят беше жестоко, нетърпимо горещ и да се карат мулетата беше изтощителна работа. Торни беше замислил основната част от маршрута им през Алмонт, за да избегнат най-населените градчета и села. Съвсем разумно, но като последствие понякога бяха принудени да отбиват по лоши пътища и Джавел вече усещаше как започва да му призлява от цялото това начинание.

А и хората в клетките не кротуваха. Едва ли можеше и да се очаква това от тях, но отчаяните им молби бяха нещо, за което Джавел не беше помислил в Нови Лондон. Дори Торни можеше да не го е помислил, макар че Торни си беше Торни — и да си го беше помислил, щеше да му е все едно. Яздеше най-отпред като крал, тръгнал на разходка.

Джавел извади плоското шише от джоба си, удари глътка и уискито опари пресъхналото му гърло. Торни щеше да го наругае, ако го видеше, че пие, но точно сега му беше все едно. Имаше си три пълни шишета в дисагите — беше ги пресметнал точно до края на пътуването.

Торни беше решил, че за охраната на всяка клетка са нужни по четирима мъже. Освен лорд Тейр имаше още благородници, както и доста некадърници от тиърската армия. Братята Беденкур бяха намерили още двама кадени, Дуайн и Авайл. И двамата бяха добре известни бойци и от това останалите в групата се чувстваха много по-добре. Но всички бяха странно отчуждени, събрани от обща цел като тълпа скитници, заседнали в Кадейрската пустиня. Нямаше не само приятелство, но и никакво уважение помежду им. Между брат Матю и джебчията Алейн цареше осезаема неприязън. Лорд Тейр, естествено, се държеше настрана и яздеше винаги напред като съгледвач. Джавел не понасяше присъствието на братята Беденкур, които дори не изглеждаха изтрезнели за пътуването, и беше прекарал последните няколко дни с едното око към клетката и другото — към Келер, който беше започнал все повече да го притеснява.

Бяха нападнали дванайсет села по бреговете на Крайт. Не бяха намерили почти никакви млади мъже в тях, тъй че нямаше много истински бой. Но Джавел беше забелязал, че влизането на Келер в къщи и колиби отнема твърде много време и че с някои от жените, които той извеждаше, особено младите, се е отнесъл наистина грубо — дрехите им бяха разкъсани и зацапани с кръв. Беше помислил да постави въпроса пред Торни, в смисъл — няма ли увреждането на стоката да понижи цената й? Но не беше имал възможност да поговори лично с него и накрая беше преглътнал отвращението си, малко по малко, както се принуждаваше да преглъща всичко останало в тази работа. Оказваше се ужасно лесно: една преграда след друга падаше в ума му като пясъчни замъци под вълните, докато не започна да се тревожи, че един ден може да се събуди и да открие, че е станал като Арлън Торни, толкова пропаднал, че всичко да му изглежда нормално.

Али.

Селата бяха толкова изолирани, че изглеждаше невъзможно някой да ги подгони, но Торни все пак беше настоял за допълнителна охрана и Джавел беше принуден да признае, че е прав. Скорошните дъждове бяха вдигнали нивото на Крайт и бяха нужни повече мъже, за да се прекарат клетките през брода на Бет. А и не вредеше човек да е предпазлив, защото клетките бяха уязвими — направени от обикновено дърво, колкото да издържат само няколко пътувания, и лесни за нападение.

— Моля ви — проплака една жена от клетката до Джавел, толкова близо, че той подскочи. — Синовете ми. Моля ви. Не може ли да са тук с мен?

Джавел стисна очи и ги отвори отново. Децата бяха най-лошото в цялата тази работа, най-лошата част на всяка доставка. Но Торни беше обяснил, че Червената кралица цени децата високо, може би повече от всичко друго, което можеха да доставят. Самият Джавел беше пленил няколко: две момиченца от Лоуел, едно току-що проходило момченце и едно бебе от Хейвън, а в Хаймаркет беше взел едно момиченце направо от люлката му. Детските клетки бяха четвъртата и петата в колоната, точно в центъра на кервана, и Джавел благодареше на Господ, че не му бяха възложили да охранява тях, въпреки че ги чуваше съвсем ясно. Бебетата бяха ревали почти непрекъснато през първите два дни от пътуването. Сега, за щастие, бяха млъкнали, както и почти всички пленници, гърлата им бяха твърде пресъхнали, за да се молят. Торни беше взел вода едва колкото да стигне за охраната и мулетата. Каза, че повече от няколко литра на глава щяло да ги забави.

„Само да те спипам — помисли Джавел, впил очи в Торни, който яздеше отпред. — Само да те спипам сам някоя тъмна нощ в Търбуха… Няма да ме изиграеш отново.“

— Моля ви — изграчи жената. — Мъничкото ми, бебенцето ми. Само на пет месеца е.

Джавел отново стисна очи. Съжали, че не я беше натикал в по-далечна клетка. Имаше руса коса, същата като на Али, и когато издърпа сина й от ръцете й, го беше споходила внезапна и ужасна увереност: Али можеше да го види. Можеше да види всичко, което беше направил. Увереността беше позаглъхнала, докато керванът трополеше и утрото премина в ден, но беше породила нов проблем, за който Джавел не се беше замислял досега: как щеше да обясни на Али освобождаването й? Тя беше добра жена. По-скоро щеше да умре, отколкото да купи свободата си с нещастието на други. Какво щеше да каже, когато разбереше какво е направил?

Когато беше на десет, баща му го заведе да види кланицата, където работеше — ниска дървена сграда. Може би си беше мислил, че това ще е поучително преживяване, или пък беше искал синът му да тръгне по неговия път, но тъй или иначе разходката имаше нежелан ефект. Добичетата — десетки, чакаха кротко да влязат през широката врата. Но кравите вътре в сградата изобщо не бяха кротки. Отвътре се носеше отчаяно мучене и се чуваше тътенът на тежки удари.

— Откъде идват? — попита Джавел. Но баща му не отговори, само го погледна, докато той най-сетне разбра. — Вие ги убивате?

— Откъде мислиш, че идва месото, сине? Между другото, откъде мислиш, че идват парите?

Когато влязоха в кланицата, миризмата го порази мигновено, кръв и силната воня на вътрешности, и той избълва закуската си върху обущата на баща си. Щеше да помни онази миризма през целия си живот, но това, което беше забило истинските куки в детския му ум, беше вратата на кланицата — широко отворената врата и зейналият зад нея мрак. Добичетата влизаха вътре, мучаха в тъмното и повече не излизаха.

Преди шест години, когато откараха Али за Мортмийн, Джавел язди кротко след кервана няколко дни, без да знае какво се кани да направи. Можеше да вижда Али в четвъртата клетка, русата й коса ясно се открояваше дори отдалече, но решетките ги отдалечаваха на безброй мили. А и да успееше да нападне и да я освободи — подвиг, който никой досега не беше постигал — къде щяха да идат?

Добичетата поне не знаеха какво ги очаква. Съдбата на Али се четеше в очите й през цялото лято. Беше едно от малкото неща, които Джавел помнеше ясно. Имаше само един начин, по който в Мортмийн можеха да използват такава красива жена, също както една кланица имаше само един начин да използва добичетата. Влизаха вътре и повече не се връщаха. Но сега той щеше да си върне Али. Вече почти можеше да я види пред себе си, смътна фигура в затъмнения вход, и вече не чуваше жената до себе си, с молбите й да й върнат синовете. Най-сетне тя се смълча.

Денят ставаше все по-горещ и мулетата започнаха да се инатят. Той избягваше да ги удря с камшика, но сега стана неизбежно. Двамата с Арни Беденкур застанаха пред третата клетка с камшиците в ръка, готови да напердашат всяко муле, започнало да забавя. Не помогна изобщо. Керванът забави, после още, и най-сетне самият Торни обърна, подкара назад към клетките и викна на Ян, мулетаря:

— Трябва да стигнем Демийн до утре вечер! Какво им става на мулетата ти?

— От жегата е! — извика в отговор Ян. — Трябва им повече вода!

„А дано“, помисли Джавел. Бяха оставили Крайт зад гърба си предния ден и сега бяха насред склоновете в подножието на планината Уилингам. Дори и след дъждовете толкова високо нямаше никаква вода. Още няколкостотин стъпки напред и щяха да преминат Аргивския проход, а след това — право надолу към Пайк и до Демийн. Стига проклетите мулета да издържаха още няколко часа, щяха да могат да си отдъхнат, а останалото от пътя беше леко.

Горещината най-сетне стигна върха си и се задържа, щом слънцето започна да се смъква към хоризонта. На няколко пъти Джавел видя как Алейн, застанал при клетката пред него, подава крадешком чаши вода на пленниците. Помисли да го укори — ако Торни го хванеше, че хаби вода, която трябваше да е за мулетата, лошо му се пишеше. Но си замълча.

Към залез-слънце жената в клетката, която явно беше благословена с желязно гърло, подхвана отново. Този път се оказа по-трудно да я пренебрегне. Джавел скоро разбра, че синовете й се казват Джефри и Уилям, че мъжът й бил убит при строителна злополука преди два месеца, че е пак бременна и е сигурна, че този път е момиче. Последното най-много го притесни, макар и да не можеше да каже защо. Али никога не беше забременявала. Стражите на Портата изкарваха достатъчно, за да си позволят добро противозачатъчно, а двамата с нея смятаха, че децата са прекалено голям риск в несигурни времена. Тогава решението беше изглеждало толкова ясно и разумно, но сега той изпитваше само съжаление и неописуема умора. Зачуди се защо Торни не беше помислил за това — че може да вземат жена, чиято бременност все още не личи. Много скоро цената й като робиня щеше да падне. Нямаше да може да работи, а никой мъж не искаше бременна жена за забавление.

„Проблемът е на Торни, на Торни“.

След последната изнурителна миля свършиха изкачването и вкараха колоната клетки в Аргивския проход. Страните на дефилето бяха стръмни, но не отвесни, осеяни с канари и издатини, които стърчаха от склона. Натрошени каменни блокове, останките от Аргивската кула, лежаха пръснати по коритото на долината. Зеленината отдавна бе изоставила Аргивския проход, а постоянните кервани бяха унищожили и малкото останала. В предвечерния полумрак проходът беше като тъмнокафява паст със смътно мораво небе горе, изпъната почти на миля от изток на запад.

Мулетата бяха на предела на силите си, но Джавел се въздържа да го изтъкне на Торни. Щеше сам да го разбере, когато нещастните животни просто щяха да спрат въпреки всичките камшици на света. Да, щеше да им се наложи да спрат за нощта, макар Джавел да не очакваше да го хване сън, не и с тези клетки само на няколко крачки от него. Отново си помисли за Али. Какво щеше да й каже? Не истината, със сигурност. Погледът в очите й щеше да стане вгорчен и равнодушен, нейната форма на разочарование.

Щом слънцето залезе, горе се струпаха облаци. Джавел чу недоволно мърморене. Дуайн, водачът на кадените, подметна на приятелите си, че било съвсем уместно да получат сянка точно когато слънцето се е скрило. Кадените бяха правили това пътуване много пъти по време на регентството и беше утешително, че Дуайн и Авайл са с тях, но не и разпасаните Беденкур. Дори Дуайн изглеждаше неспокоен. Облаците се бяха събрали бързо и потъмняваха още по-бързо. Ако през нощта се разразеше буря, щеше да забави движението на кервана надолу. Но един дъжд също така щеше да даде на пленниците малко вода. Може би щом спряха щеше дори да има възможност да даде на бременната малко време със синовете й. Торни изобщо нямаше да го позволи, но Алейн през целия ден се беше промъквал под носа му. Джавел сигурно щеше да може да направи същото. Изправи се в седлото — тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре. Беше дреболия, но нещо, което можеше да направи.

Облаците неумолимо потъмняваха и в един момент, почти изненадващо, над прохода се спусна мрак.

* * *

— Колко са? — изсъска Боздугана.

— Преброявам двайсет и девет — прошепна в отговор Велмер. — Още няколко, не мога да видя зад клетките. Почакайте…

Келси чакаше с неприятното усещане за сенките, които я обкръжаваха. Боздугана и Пен бяха до нея, да, но всеки можеше да извади нож в тъмното. Тук беше безспорно уязвима. Чакаше и притеснението й се усилваше. Велмер пропълзя обратно зад канарата, където се бяха присвили половината бойци от отряда.

— Долу има кадени, сър. Дуайн и още един, когото не познавам.

— Проклятие. Те никога не действат само по двама. Сигурно има още.

След няколко секунди опипване за джоб Велмер пъхна далекогледа си под яката на армейската униформа. Бяха оставили конете си далече долу, при началото на прохода, и всички като че ли едновременно бяха открили, че униформите им нямат джобове. Келси дръпна яката на своята униформа. Беше ушита от евтин плат, който жулеше. Армейското облекло като че ли стоеше странно на всички от гвардията. Беше засякла през деня много от тях да се въртят и да го нагласяват, дори Пен, който като че ли можеше да се слее като хамелеон с всичко, което го заобикаля.

Но черното на униформите беше добро за прикриване, след като в небето все още се беше задържала тънката резка на студената кехлибарена луна. Другата половина от гвардията на Келси беше на петнайсетина стъпки встрани, скрита зад втора канара, и тя дори не можеше да ги различи — бяха като черно петно на фона на стръмния склон. Повече я безпокоеше прикриването на сапфира. В мига, в който бяха навлезли в Аргивския проход, ужасната топлина на гърдите й беше угаснала до лек пулс, който беше почти приятен. Светлината на камъка също беше помръкнала, но Келси не разчиташе, че тънката тъкан на униформата ще я скрие напълно.

Зад нея изстърга метал по кожа, звукът при изваждане на нож, и Келси се присви, за да стегне тялото си в най-мъничката възможна топка. Сърцето й затуптя силно, толкова силно, че като че ли всички щяха да могат да го чуят, а челото й се смрази от избилата пот. Раната на рамото й се обади в спомена за мъчителната болка. Кой от мъжете около нея го беше направил?

— Отстъпваме им числено, милейди — каза Боздугана. — Не много, но просто не можем да атакуваме. Не и с кадените долу.

— Велмер, можеш ли да ги различиш?

— Мога да стрелям, милейди, но ще поваля само двама-трима, преди да се прикрият и да угасят светлината.

Боздугана потупа Велмер по рамото, прошепна му нещо и го отпрати към другата канара.

— Разполагаме с Велмер и още трима отлични стрелци. Ще пратим двама от другата страна на прохода, за да не могат останалите да се прикрият зад клетките. Ако премахнем бързо кадените, това малко ще изравни нещата.

— Може да угасят огньовете по всяко време — предупреди тихо Пен. — Трябва да действаме бързо, преди да сме загубили предимството със светлината.

Келси сграбчи Боздугана за китката.

— Нашата задача са хората в клетките. Постарайте се да го разберат.

Допълзя Венер, с три тъмни фигури зад него. Присвиха се с Боздугана и заговориха шепнешком, а Келси изтри потта от челото си, решена да не се поддаде на параноята, която я беше обзела в тъмното.

— Велмер, дай ми далекогледа си.

Осемте клетки бяха подредени във формата на подкова, така че вратите им бяха навътре. Келси изпита облекчение, като видя, че клетките нямат желязо. Изглеждаха набързо сглобени само от дърво, решетките бяха от широки летви. Дори дървото да беше тиърлингски дъб, нямаше да издържи на атака с брадви.

Велмер беше засякъл външни постове около кервана, но като цяло хората на Торни бяха съсредоточени в подковата. Келси фокусира далекогледа и огледа мъжете около лагерния огън. Много малко от тях познаваше. Имаше един добре облечен едър мъж, явно благородник, когото помнеше от първата си аудиенция, но не можеше да си спомни името му. Няколко мъже, които според нея можеше да са от Службата по преброяването. Част от собствената й войска, толкова нехайни, че дори не си бяха направили труда да облекат цивилни дрехи. А ето го и него самия, Арлън Торни, в средата на кръга. Сапфирът леко потръпна на гърдите й. Нищо по-добро не можеше да се очаква от Торни, но все пак Келси се почувства предадена. Предадена от справедливия свят, с който беше живяла от дете. Всичките й планове, всичкото добро, което искаше да постигне… можеше ли наистина да бъде разрушено от един човек?

— Елстън. — Подаде му далекогледа. — Точно в центъра, до огъня.

— Шибаняк — измърмори Елстън, щом вдигна далекогледа пред очите си.

Боздугана въздъхна. Беше се отказал от опитите да накара гвардейците да избягват ругатни по време на пътуването и през последните няколко дни Келси беше чула много нови думи. От подслушани разговори знаеше, че Елстън изпитва лична омраза към Арлън Торни. Беше свързано с някаква жена, но никой не й беше разказал цялата история.

— Искам го жив, Елстън — каза тя. — Доведи ми го и ще позволя ти да му избереш тъмницата и наказанието.

Няколко от гвардейците се изкискаха.

— Още пет минути, милейди. И можем да тръгнем — прошепна Боздугана. — Дайте малко време на Том и Киб да се промъкнат от другата страна.

Келси кимна, усетила притока на адреналин в тялото си. Гвардейците извадиха мечовете си колкото може по-безшумно, но все пак можеше да чуе всяко изстъргване на метал в кожа и едва надви задушаващото усещане. Сапфирът пулсираше като барабан на гърдите й, или може би вътре в нея — вече не можеше да определи.

— Милейди, моля ви за последен път да останете тук с Пен и Венер. Ако се провалим, все пак ще можете да се изтеглите.

— Лазаръс. — Тя се усмихна на силуета до себе си. — Не разбираш.

— Разбирам повече, отколкото си мислите, милейди. Можете да обвините проклетия си камък, ако искате, но разбирам, че майчината ви сянка ви прави гневна и безразсъдна. Това съчетание е опасно за всички ни.

Келси нямаше сили да се ядоса в този момент. Цялата й енергия беше насочена към бивака долу.

— Ти също имаш своите слабости, Лазаръс. Упорит си и животът на боец е затворил в ума ти някои участъци, които би било по-добре да са отворени. И все пак въпреки всичко това свикнах да ти вярвам. Сигурно ти също би могъл да ми повярваш.

Не последва отговор.

— Пен и Венер ще стоят с мен през цялото време. Нали?

— Да, милейди — отвърнаха те тихо.

— Бих искала и ти да останеш с мен, Лазаръс. Да?

— Добре. Но няма да се въвличате, милейди. Венер казва, че сте адски непохватна.

— Няма да вадя оръжие, Лазаръс. Имаш думата ми.

След няколко минути Боздугана изсвири като птица — сигналът бързо заглъхна в шума на вятъра. Отрядът се развърна между канарите и всички започнаха безшумно да се прокрадват покрай склона на дефилето.

 

 

Този път поне Торни се беше вслушал в съвета на Джавел и бяха устроили лагера в най-тясната част на Аргивския проход, тъй че за защита оставаха само две страни на кервана. Джавел се беше канил да остане буден и да види дали ще може да даде малко време на бременната жена със синовете й, но накрая умората го надви. Реши да си даде няколко часа сън и да се заеме с проблема след това. Нагласи походната си постеля и се сви пред големия огън, краката му потръпнаха от наслаждение от топлината. Стражите на Портата рядко имаха причина да яздят повече от няколко часа и от дългото пътуване отслабналите мускули по бедрата му се бяха схванали. Започна да се унася в сън, задрямваше на все по-дълги интервали и почти беше стигнал до забравата, когато първият крясък го стресна и го събуди.

Джавел се надигна рязко. На смътната светлина на огъня не можеше да види нищо освен другите мъже, които се озъртаха сънено, объркани също колкото него.

— Стрелци! — извика някой иззад клетките. — Те…

Викът прекъсна толкова внезапно, колкото бе започнал, с глухо изхъркване.

— На оръжие! — викна Торни. Вече беше на крака и като че ли изобщо не беше заспивал. Двама мъже скочиха от огъня и затичаха в тъмното, но преди да стигнат много далече единият падна със стрела в гърба.

„Стрелци — помисли Джавел озадачен. — На склона.“ Зачуди се дали все още не спи. Често ходеше насън, Али му го беше казвала. Мисълта за нея го съживи, той скочи, извади меча и се заозърта, но не виждаше нищо отвъд кръга светлина от огъня. В тъмното над главата му профуча стрела.

— Изгасете огъня! — ревна Дуайн. — Като наклякали патици сме!

Джавел дръпна завивката си от земята и я хвърли върху огнището. Платът не беше достатъчно тежък, одеялото запуши и пламъците блъвнаха през вълната.

— Трябва още! — викна той на обърканите мъже. — Дайте ми вашите постели!

Още сънени, те започнаха да се вдигат и да навиват одеялата си. Искаше му се да изкрещи от отчаяние.

— Дръпни се! — Дуайн го избута с лакът, понесъл голяма купчина завивки, и ги хвърли върху огъня. Светлината замря, въздухът се изпълни с миризмата на опърлена вълна. В тъмното зад клетките звънтяха мечове и въздухът изведнъж се раздра от високото, непоносимо цвилене на ранен кон.

— Ездачи от запад! — извика някой. — Чувам ги!

— Обкръжени сме — промърмори Дуайн. — Казах на онзи проклет бюрократ, че е лошо място за лагер.

Джавел се изчерви. Дано само Дуайн да не разбереше, че той беше предложил да спрат тук. Никога не си беше имал работа с кадени. На друго ниво бяха те, недостижими бяха. Сигурно беше глупаво, но все още се улавяше, че жадува за уважението на едрия мъж с червеното наметало.

Торни стигна до тях в тъмното и сграбчи Джавел за рамото, дъхът му изсъска неприятно в ухото му.

— Дуайн. Какво правим? Трябва ни светлина.

— Не ни трябва. Ако са освобождаваща група, стрелците няма да рискуват да поразят пленници. Имаме по-добър шанс в тъмното.

— Но не можем просто да чакаме тук! Когато се съмне, ще сме лесна плячка.

Ударите на метал в метал вече закънтяха от всички страни и заглушиха отговора на Дуайн. На бледата лунна светлина блесна меч, някъде на десетина стъпки, и Джавел извади своя с разтуптяно сърце. Дуайн започна да се смее.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Торни.

— От тиърската армия са, човече! Погледни униформите!

Джавел не можеше да види нищо, но изръмжа в съгласие, за да не разбере Дуайн.

— Сигурно мога да се оправя с всичките сам, тъмно или не. Почакайте тук.

Извади меча си и изчезна в мрака. Джавел потисна мигновения си задушаващ страх. Това, че Торни беше до него в тъмното, не носеше никаква утеха.

— Тъпак — измърмори Торни. — Трябва ни светлина. Достатъчно светлина, за да…

Стисна отново рамото на Джавел, толкова силно, че той изохка.

— Донеси факла.

 

 

Келси все още пълзеше напред, с Пен и Венер от двете й страни, когато огънят загасна.

— Стрелците свалиха поне четирима — прошепна Боздугана зад нея. — Не знам дали са улучили Дуайн обаче. Бъдете нащрек.

— Как са укрепени клетките? Някой може ли да види?

— Не — отвърна Пен, — но определено не са от стомана. Мисля, че са целите от дърво.

Келси изведнъж изпита гняв към неизвестния строител на клетките. Торни не беше дърводелец, но някой му ги беше направил.

— Чувам ездачи — прошепна Венер. — От запад.

Четиримата се смълчаха и след малко Келси също долови далечния тропот на конници.

— Трима или четирима — прошепна Боздугана. — Ако са още кадени, значи сме загазили.

— Да продължаваме ли, сър? — попита Пен.

Келси се огледа. На смътната звездна светлина успя да види очертанията на няколко каменни издатини пред тях и голяма канара отляво, но нищо повече. Нямаше накъде да отидат, освен назад и нагоре по склона.

— Не — отвърна Боздугана. — Да се скрием зад онази канара. Те ще трябва да минат покрай нас. Ако не, значи не са много. Ще можем да прикрием изтеглянето на кралицата.

Тропотът на копита се усилваше. Келси запълзя по корем след Боздугана. Теренът бе покрит с остри камъчета, които се забиваха в дланите й толкова болезнено, че тя изсъска. Каза си наум да не бъде такава глезла и се наруга с една от новите ругатни, които бе научила.

Присвиха се зад канарата и загледаха лагера. Келси успя смътно да открои решетестия силует на една от клетките на фона на тъмното синьо-черно небе, нищо повече, но пък се чуваше много. Трясъкът на стомана в стомана екнеше отвсякъде и нощта бе оживяла от стоновете на ранените. Спомни си предишната си параноя и червенината на срама обагри лицето й. Сапфирът, сякаш усетил страданието й, запулсира в отговор. Ударите на копитата се приближиха.

— Какво…

— Тихо. — Гласът на Боздугана не търпеше възражения.

Покрай тях минаха няколко ездачи, силуетите им едва се откроиха на сивия скат на дефилето. Спряха може би на двайсет стъпки от укритието на Келси и въздухът се изпълни с пръхтенето на изтощени коне.

— Сега какво? — попита тих мъжки глас.

— Голяма каша — отвърна друг глас. — Трябва ни светлина.

— Да изчакаме боят да позатихне.

— Не. Трябва да намерим Алейн — заповяда нов глас и Келси се сепна, изправи се и тръгна напред преди Боздугана да успее да я спре. При приближаването й четири черни фигури се обърнаха и извадиха мечове, но Келси само се усмихна. Беше я обзела увереност, увереност, която нямаше нищо общо с гласа на мъжа, и всичко — с внезапно разцъфналата топлина в гърдите й.

— Добра среща, Баща на крадците.

— Пъкълът да ме вземе!

Един от ездачите обърна коня си към нея. Макар Келси да не можеше да види нищо освен черната му сянка на фона на небето, можеше да се закълне, че той я вижда отлично.

В този момент Боздугана стигна до нея и я сграбчи през кръста.

— Зад мен, милейди.

— Не, Лазаръс — отвърна Келси, без да откъсва очи от високата сянка пред тях. — Не съм в опасност.

— Какво?!

— Кралице на Тиър — тихо каза Феч. — Изглежда, че все пак наистина ви подцених.

Келси чу идващите зад нея Пен и Венер и вдигна ръка.

— Останете там.

Феч я гледаше мълчаливо. Макар да не можеше да види лицето му, тя усети, че наистина го е изненадала, може би за първи път. Това й вдъхна утеха, накара я да се почувства като по-малко дете пред него, големия, и тя изправи рамене и го погледна предизвикателно. Той слезе от коня и тръгна към нея и Келси усети как Боздугана се напряга. Задържа го с ръка на гърдите му.

— Сър? — попита Пен с висок и изпълнен с тревога глас, по-момчешки, отколкото го беше чувала.

— Стой там, Пен.

Феч вдигна ръка към нея и тя инстинктивно се отдръпна. Но той само докосна косата й, подрязана късо около главата, и каза тихо:

— Виж какво си направила със себе си.

Келси се зачуди как може да види късата й коса, след като тя самата едва успяваше да види нещо. Щом думите му заглъхнаха обаче се изчерви и се сопна:

— Защо сте тук?

— Дойдохме да погостуваме малко на Торни. Алейн е тук някъде. Шпионира разположението на терена от седмици.

Алейн, който беше толкова ловък с картите. Келси не го беше видяла из лагера.

— По-уместният въпрос е: защо вие сте тук, кралице на Тиър?

Добър въпрос. Дори Боздугана, въпреки цялото си недоволство, не я беше попитал защо. Тя помисли за миг, мъчеше се да намери честен отговор, защото усещаше, че Феч ще разбере, ако излъже. Скъпоценният камък продължаваше да пулсира между гърдите й, но Келси го смири с волята си.

— Тук съм, за да спазя думата си. Обещах това никога повече да не се случва.

— Могли сте да спазите думата си и от Цитаделата. Имате на разположение цяла армия.

Келси потръпна от сарказма в гласа му, но се стегна и изправи рамене.

— Преди много време, преди да се възкачи на трона, кралят се вричал да умре за своето кралство, ако е необходимо. Било е единственият начин системата да действа.

— Готова сте да умрете тук?

— Готова бях да умра за тази страна още в деня, в който се срещнахме, Баща на крадците.

Феч кривна глава наляво. Когато заговори, гласът му бе по-нежен, отколкото Келси го беше чувала.

— Много дълго ви чаках, кралице на Тиър. По-дълго, отколкото можете да си представите.

Келси се изчерви и извърна лице. Не разбираше какво иска да каже. Знаеше само, че не е това, което искаше тя.

— Протегнете ръката си.

Тя се подчини и той пусна нещо студено в шепата й. Огърлица. Огърлица със студена верижка, която бързо започна да се стопля на кожата й.

— Каквото и да се получи от това, кралице на Тиър, заслужихте да си я върнете.

Вляво от Келси, много наблизо, се чу глухото хрущене на меч, поразяващ плът и кости. Изкрещя мъж — висок и изпълнен с ужас глас в тъмнината. Келси се прикри зад Боздугана, който вдигна меча си.

— Дължа ти живота на кралицата, разбойнико — изсъска Боздугана. — Няма да ви спирам, докато не сте заплаха за нея. Но сега се разкарайте, преди да сте ги привлекли всички към нас.

— Тръгваме — отвърна Феч. Метна се на коня и се превърна отново в тъмно очертание на фона на небето. — Желая ви късмет, кралице на Тиърлинг. Дано се срещнем отново, когато това свърши.

Все още изчервена, Келси напипа закопчалката на втората огърлица, вдигна ръце и я закачи на шията си. Сърцето й сякаш затича в гърдите и в жилите й се плъзна топлина. Чу пращене като от статично електричество, погледна надолу и видя, че вторият сапфир блести като мъничко слънце. Пъхна висулката под униформата си и се чу ясно изщракване — като от ключ, завъртян в ключалка. Всичко пред нея се завихри безумно, тя примигна и видя около себе си съвсем друг свят — черни здания на фона на бял хоризонт, но когато примигна отново, гледката бе изчезнала.

Феч и спътниците му препуснаха към лагера и оттам се чуха нови предупредителни викове и ужасени крясъци. Келси и тримата й гвардейци се върнаха зад канарата, седнаха и се загледаха към прохода.

— Сър? — попита Пен.

— По-късно, Пен.

Келси очакваше Боздугана да започне да я поучава за нещо — за това, че трябва да бяга оттук, или за Феч, или за безразсъдството й изобщо. Но той не го направи. Тя виждаше блясъка на извадения му меч и още някакъв блестящ метал, за който предположи, че трябва да е боздуганът му. Но блясъкът беше син, не жълтото на лунната светлина. Погледна надолу и видя, че двата скъпоценни камъка вече блестят толкова ярко, че може да ги види през плата на униформата си. Стисна ги в дясната си ръка в опит да затули светлината. Онова, което бе започнало в гърдите й, вече се усилваше неумолимо. Сърцето й туптеше твърде бързо, а в жилите й сякаш течеше огън. Очакваше да се случи нещо ужасно, нещо, което не можеше да предвиди.

„Разбира се — осъзна тя изведнъж. — Преди държах втората огърлица в джоба си. Не съм си я слагала.“

Затвори очи и отново го видя: бял хоризонт, изпълнен с високи здания, десетки, по-високи дори от Цитаделата. Лудост сякаш властваше там, лудост, която я притегляше, град на безумие, който съществуваше само в ума й. Откъм центъра на битката доехтяха нови крясъци и я върнаха към реалността. Тя отвори очи за милостивата тъмнина и видя, че Пен наднича иззад ръба на канарата.

— Запалили са огъня отново.

— Глупаци — изсумтя Боздугана. — Велмер ще ги види лесно.

Келси надникна иззад рамото на Пен. Светлината грееше на фона на тъмното небе на няколкостотин стъпки от тях, в самия център на лагера. Накитът й се опитваше някак си да я тласне напред, но беше обещала на Боздугана и го смири с волята си. Крясъците откъм средата на прохода продължаваха и пулсът й заби по-силно, щом осъзна, че е очаквала точно това. Изведнъж разбра източника на тревогата си.

— Това е женски глас.

Дори на смътната светлина от далечния огън Келси видя как Пен пребледня.

— Господи!

— Какво?

— Жени. — Гласът му беше глух. — Запалили са клетка с жени.

Преди да има време да помисли, Келси вече тичаше.

— Милейди! Спрете! — Виковете на Боздугана дойдоха сякаш от много далече. Женски писъци отекваха от стените на прохода и изпълваха нощта. Двата сапфира подскачаха, измъкнали се от униформата й и грееха ярко и Келси откри, че може да види всичко, всяка скала и стрък трева, блеснали в синкаво. Не беше кой знае колко бърза, но скъпоценните камъни й даваха сила и тя тичаше бързо, по-бързо от всякога през живота си, устремена към все по-яркия блясък на огъня.

 

 

Джавел не знаеше какво е станало. Беше тръгнал да намери факла за Торни, като едва съзнаваше какво прави. Умът му все още беше изпълнен с мисълта за Али и какво ще я сполети, ако не успеят. Усещаше, че хората на Торни губят битката. Не бяха загасили огъня достатъчно бързо и стрелците от склона бяха нанесли големи поражения, защото не можеше да премести крак, без да се спъне в нечие тяло. Още конници бяха дошли, докато търсеше факла. Това, изглежда, беше хвърлило Торни в паника и Джавел разбра, че новодошлите не са част от плана му. Щяха да загубят битката и какво щеше да стане с Али тогава?

Най-сетне намери захвърлена факла и се върна при Торни, а той я взе, без да благодари, и бързо се отдалечи в тъмното.

„Прав ти път“, помисли Джавел. Но след като Торни се скри от погледа му, не знаеше какво да прави. Беше страж на Портата, не войник, и това не беше Търбуха с неговите вдъхващи сигурност стени и тесни улички. Винаги беше мразил откритото. Скатовете на прохода бяха високи, тъмно призрачни граници на света. Не искаше да помръдне от мястото си и макар да чуваше боя около себе си, мисълта да влезе в схватка с враг, когото не може да види, го изпълваше със страх. Бойният му опит се свеждаше до отблъскването на нарушители на Портата, безумци, дошли с намерението да нахлуят в Цитаделата. Никога досега не беше убивал човек.

„Страхливец ли съм?“

Пленниците отново бяха намерили сили да викат след началото на атаката и сега крещяха за помощ, звук като в кланицата, от който му се искаше да запуши ушите си. Помисли да опита да измъкне бременната жена, но не можеше да види нищо, а и го беше страх. Помисли за Келер, за младите момичета, с които бе пълен керванът. Няколко от тях бяха насилени. Вече не можеше да го отрече, дори пред себе си. Едно от тях, със сигурност на не повече от дванайсет, само беше хлипало накъсано по целия път от Хаймаркет. Помисли си за онези пиянски нощи в Търбуха, нощи, в които унило си беше представял как ще спипа търговци на деца и ще ги накаже, ще извърши геройски неща. Но винаги идваше утрото, със слънчевата светлина и с махмурлука, които проваляха най-добрите му планове. Това тук беше различно, осъзна Джавел. Това беше тъмна работа. Никакво утро нямаше тук. А толкова много можеше да се постигне в тъмното.

Прибра меча в ножницата, издърпа ножа от колана си и зачака. Стражите винаги се държаха заедно и след няколко минути Келер го намери, както знаеше, че ще стане.

— Не е нашият терен това, а, Джавел?

— Не е — съгласи се Джавел. — Никога не съм мислил, че ще ми се ще да съм на Портата посред нощ. — Постояха тихо за миг в тъмното, докато Джавел набираше смелост. — Не ти ли се струва, че вратата на онази клетка там е разхлабена?

— Коя врата? Нищо не мога да видя.

— Ей там, отляво.

В мига, в който Келер се обърна, ръката на Джавел се усука около врата му като змия. Келер беше едър, но Джавел беше бърз и успя да му пререже гърлото и да се дръпне бързо назад, преди ръцете на Келер да го докопат. Келер изхъхри в последно усилие да вдиша и Джавел чу в тъмното изтупването на туловището му на земята. Сърцето му изригна от задоволство, мощна зора, грейнала в ума му и изпълнила жилите му с кураж. Какво трябваше да направи сега?

Разбра го мигновено: да отвори вратите. Да отвори вратите на клетките, точно както го бе направила кралицата в онзи ден на Моравата на цитаделата, и да освободи всички.

Тръгна към клетките, но се препъна в друго тяло на земята. Навсякъде около него все още се биеха и земята беше осеяна с трупове. Торни беше прав — трябваше им светлина.

И точно когато си го помисли, осъзна, че може да вижда. Смътно кехлибарено сияние огряваше няколко двойки сражаващи се и първите няколко клетки от двете страни на подковата. Някой беше запалил огъня. Дуайн щеше да е разгневен, но Джавел изпита само облекчение.

Точно тогава писъците започнаха не на шега. Някаква жена направо се късаше, гласът й се извиси в ужасяващ злокобен вой, който продължи и продължи, докато Джавел не издържа и не запуши ушите си с ръце. Смъкна се на колене и си помисли: „Все трябва да й свърши дъхът“. И сигурно беше млъкнала, но не можеше да се разбере, защото изведнъж вече всички пищяха, цял свят от пищящи жени.

Обърна се, видя огъня и разбра какво е направил Торни.

Четвъртата клетка отляво гореше в единия край, вратата също бе в пламъци. Торни стоеше на десетина стъпки от нея, с факла в ръка и зяпнал огъня, и Джавел видя злото в светлосините му очи, не злонамереност, а нещо много по-лошо: зло, породено от липса на съвест, зло, което не знае, че е зло, и затова може да оправдае всичко.

Пресметливо зло.

Жените в клетката пищяха и се скупчваха до отсрещната стена. Но огънят идваше към тях, педя след педя по пода на клетката. Две жени вече се бяха запалили — Джавел можеше да ги види през грубите дървени решетки. Едната беше майката на Уилям и Джефри. Биеше с ръце плъзналите по полата й пламъци и крещеше на другите жени за помощ, но никоя не я забелязваше в обезумялото блъскане да се спасят. Втората жена вече бе само горяща факла, тъмна гърчеща се фигура, чиито ръце махаха безумно. Пред очите му, в безкрайно сякаш проточил се миг, ръцете й се отпуснаха и тялото й се свлече. Вече нямаше лице, само нещо черно, което гореше влудяващо и пръскаше пламъци по пода на клетката.

Останалите жени продължаваха да пищят, смразяваща кръвта какофония, която Джавел знаеше, че ще чува в главата си до края на живота си. Пищяха безкрайно — и всички сякаш пищяха с гласа на Али.

Хвърли се към вещите на братята Беденкур. Хюго Беденкур винаги носеше брадва. Двамата братя бяха пратени за първата стража, но брадва не се използваше за бой. Развърза чувала с оръжията, избута настрани мечове и лък и се докопа до брадвата, здрава и лъскава. Хукна към клетката и я размаха. Майката на Уилям и Джефри гореше, косата и лицето й бяха обгърнати в пламъци. Роклята й беше пламнала първа и Джавел разбра, с онази част на ума си, която оставаше хладна и сдържана в такива ситуации, че бебето в нея вече е мъртво. Но дори пламъците не можеха да прекъснат писъците на жената. Пищеше и пищеше в нощта.

Джавел замахна и нанесе първия съкрушителен удар в решетките. Дървото изпращя, но летвите издържаха.

„Не съм достатъчно силен.“

Потисна тази мисъл и замахна отново, въпреки разкъсващата болка в мускула на лявото си рамо. Али го беше обсебила и сега бе тук и го гледаше с обич. Преди да се оженят никой от двамата не мислеше за лотарията, за нищо не мислеше.

Въздухът вече се беше изпълнил с воня, обръщаща вътрешностите смесица от изгорено дърво и овъглена плът. Джавел губеше надпреварата с огъня, знаеше го, но не можеше да спре да размахва брадвата. Майката на Джефри и Уилям умря — в един миг пищеше, а в следващия млъкна и в миг на студена ярост Джавел реши да убие Арлън Торни. Но Торни вече се беше махнал — захвърлил беше факлата и бе избягал в тъмното.

Жените продължаваха да се блъскат до отсрещната стена, но само тези отзад вече пищяха — димът беше надвил тези най-близо до огъня и те можеха само да кашлят. Пламъци запълзяха по полите на няколко от тях. Очите на Джавел лютяха от дима и той имаше чувството, че кожата по ръцете му започва да се пърли. Без да обръща внимание на всичко това, замахна отново и усети как брадвата строши една от летвите. Но само една. Беше много късно.

„Али, толкова съжалявам.“

Кожата му гореше. Джавел пусна брадвата и се смъкна на колене. Притисна длани до ушите си, но все още чуваше писъка на жените.

И тогава светът се изпълни със синя светлина.

 

 

На петдесетина стъпки от горящата клетка Келси осъзна, че няколко ездачи бяха препуснали встрани покрай нея, докато тичаше. Мъжете на Феч с черните маски я подминаха, като стреляха в движение. Може да беше и халюцинация, но вече не я интересуваше. Нищо вече нямаше значение, освен клетките и жените. Отговорността й. Беше кралицата на Тиърлинг.

Няколко от мъжете на Торни се опитаха да я пресрещнат, с вдигнати мечове и лица, разкривени от убийствена злост. Сини пламъци ги обгърнаха и ги покосиха. Келси усети, че светлината изобщо не идва от камъните, а изригва от главата й. Само беше помислила да ги убие — и бяха мъртви. Задъхваше се, но не можеше да спре. Скъпоценните камъни я тласкаха напред към пожара.

Изгарящата топлина я удари като стена, изтласка я назад. Обезумели жени се бяха струпали в единия край на горящата клетка, но огънят вече бе стигнал до тях. Някакъв мъж сечеше решетките с брадва.

„Тиърлингски дъб“, помисли Келси. Жените бяха в капан. Още по-лошо, пламъци вече облизваха решетките на следващата клетка. Не успееха ли да ги изгасят, целият керван щеше да пламне. Трябваше им вода, но вода нямаше на мили наоколо. В отчаянието си Келси сви юмруци, ноктите й се забиха в дланите й и пуснаха кръв. Ако някой й предложеше размяна точно сега, нейния живот срещу живота на жените в клетката, щеше да го приеме лесно и без страх, също както майка, без да помисли, щеше да замени живота си срещу живота на децата си. Но нямаше никой, с когото да се пазари. Всичките й добри намерения бяха стигнали накрая дотук.

„Всичко бих дала, ако можех“, помисли тя и в същия миг осъзна, че това е самата истина.

Двата камъка изригнаха със синя светлина и тя усети как горещината прониза тялото й, напрежението протече през всяка жила и нерв. Усети се дваж по-голяма от самата себе си, всяко косъмче по тялото й беше настръхнало, мускулите й се напрягаха да разкъсат стените си.

Отчаянието й се стопи.

Целият проход вече беше огрян, окъпан в синьо. Келси можеше да види всичко: затаено, безмълвно и затихнало. Всичко около нея беше само борещи се пламъци, замръзнали в светлината.

Велмер, горе на склона вляво от нея, изправен на ръба на канара със стрела, изпъната на лъка, стиснал зъби, докато се прицелва;

Елстън, със зачервени от огъня убийствени очи, по петите на Арлън Торни, по каменистото корито на дефилето;

Алейн, зад една от клетките, с нож в ръка; убиваше ранените, устата му бе отворена в безмълвен вик;

Феч, по-надолу в края на кервана, с ужасната му маска, биеше се с грамаден мъж с червено наметало;

мъжът, който бе нападнал клетките с брадвата си, вече на колене, плачеше, лицето му бе разкривено от болка и съжаление, трупано от години;

но най-вече — жените в клетката, жените на пътя на пламъците.

„По-добре да умреш чиста.“

Силата се изливаше през Келси, беше толкова много, че тялото й не можеше да я побере; все едно беше поела небесна мълния в себе си. Ако имаше бог, щеше да се чувства така, застанал разкрачен над света. Но Келси беше ужасена, усещаше, че ако поиска да разбие този свят на две, може да го стори, разбира се, че можеше, но тук имаше нещо повече, отколкото знаеше. Всяко нещо си имаше цена.

„Вода!“

Никакъв избор нямаше. Ако имаше цена, трябваше да я плати. Пресегна се, ръцете й достигнаха далече отвъд обсега си. Там имаше вода, можеше да я усети, почти да я вкуси. Келси я призова, изкрещя й да дойде и усети електричеството, изригнало от нея, необятно течение, което бе дошло отникъде и сега бе тръгнало пак натам.

Гръм изтрещя над прохода и земята потрепери. Скъпоценните камъни изстинаха и помръкнаха и проходът изведнъж отново потъна в огряна от огън нощ. Всичко започна да се движи отново: пищяха жени, викаха мъже, трещяха мечове. А Келси стоеше в тъмното, цялата настръхнала.

И от небето се изля водопад, такъв порой, че затули лунната светлина. Стовари се върху Келси като стена, събори я на земята и я запремята по коритото на дефилето, нахлу през ноздрите и в дробовете й. Но тя вече се носеше в пороя с наслада, умът й бе опразнен от всичко, освен от копнежа за сън, от примамливия мрак там някъде, отвъд взора й.

„Преходът — осъзна тя. — Това е истинският Преход. Мога почти да го видя.“

Затвори очи и премина.

 

 

Кралицата на Мортмийн стоеше на терасата, вперила поглед над владенията си. Беше започнала да идва тук, когато останеше будна, а това вече се случваше почти всяка нощ. Не си доспиваше достатъчно и някои дребни неща бяха започнали да й се изплъзват. Беше забравила да подпише няколко заповеди за екзекуции една вечер, а на следващата сутрин тълпата се беше събрала на Площада на палача и чакаше… и чакаше. Кралят на Кадейр я беше поканил за визита и тя беше сбъркала датата с една седмица, което бе объркало слугите и наложи разопаковане. Една нощ й бяха довели пожелан роб, а тя вече бе заспала дълбоко. Тези неща бяха дребни и Берил засичаше повечето от тях, но рано или късно някой друг освен Берил щеше да забележи и щеше да стане проблем.

Момичето беше, винаги беше момичето. Кралицата искаше да види момичето, искаше го толкова ужасно, че дори беше събрала пълководците си и подхвърли възможността за държавна визита в Тиърлинг. Те рядко оспорваха предложенията й, но този път бяха наложили вето и накрая кралицата беше признала, че са прави. Предложението за преговори щеше да е признак на слабост, безсмислен при това. Момичето най-вероятно щеше да откаже. Но дори да приемеше, имаше скрити опасности. Кралицата вече разбираше, че момичето е неизвестна величина, нищо общо нямаше с майка си. Нещо по-лошо, гвардията на момичето се командваше от Боздугана, който не беше непозната величина. Дори Дюкарти не искаше все още да се счепква с Боздугана, не и без повече информация и повече предимства от тези, които имаха сега. Боздугана беше ужасия, момичето беше тъмно петно на картата, а тези две неща не предвещаваха нищо добро.

Кралицата харесваше тази тераса. Беше на два етажа над покоите й, на върха на една от многобройните кули на Палата. Можеше да види на мили околовръст: просторната й земя до Калае на изток, до Кадейр на юг, и право на запад до Тиърлинг. Тиърлинг, който не й беше създавал неприятности вече от почти двайсет години и който сега я караше да се чувства все едно е стъпила в мравуняк. Беше бедствие. Доставката на Торни щеше да пристигне утре и щеше да подейства като временна мярка, но нямаше да разреши по-големия проблем. Ако позволеше на Тиърлинг да избегне данъка, щеше да е само въпрос на време, преди другите да го последват.

Вътрешното положение не беше по-добро. Кралицата беше управлявала това кралство с желязна ръка вече над столетие, но сега липсата на нови роби беше предизвикала нов проблем: вътрешно недоволство. Шпионите й донасяха, че мортските благородници се събират тайно, на все по-големи групи. Военните й командири не бяха толкова потайни — изказваха гласно недоволството си на всеки, пожелал да ги изслуша. От северните градове, особено от Сайт Марч, идваха сведения за нарастващо народно недоволство. Сайт Марч беше пълен с млади радикали, повечето от които никога не бяха притежавали и един роб, но бяха надушили изгодни възможности в засилващото се негодувание.

„Ще трябва да нахлуя в Тиърлинг“, осъзна с тревога кралицата. Отиде до югозападния ъгъл на терасата и се загледа към тъмната сянка, която загръщаше Шанз Демийн. Беше мобилизирала армията си преди седмици, но беше забавила изпращането й. Нещо вътре в нея бе настояло за предпазливост. Нашествието беше по-просто решение, но също така и по-рисковано, а кралицата не обичаше непресметнатия риск. Една победа можеше да донесе непредвидени последствия. Не искаше да управлява повече земя. Искаше нещата да продължават кротко, както бяха продължавали винаги, всяко околно кралство да си плаща данъка и да прави каквото му се казва. Бъдеше ли принудена да предприеме истински военни действия, това щеше да забави проекта, да осуети развитието на нещата.

Но всъщност нямаше вече избор. Оценката на Торни беше ясна: момичето нямаше да бъде купено. Издаваше опасните черти на баба си Арла — и дори нещо повече.

„Кой е бащата?“

Някои сутрини кралицата мислеше, че всичко зависи от отговора на този въпрос. Беше генетичка, може би най-напредналата генетичка от Прехода насам, и оценяваше силата на родословните линии да предизвикат промяна, дори рязка, неестествена промяна от едно поколение на друго. Елиса, както и регентът, бяха толкова лесни за манипулиране, ограничени от суетата си и от липсата на въображение. Нямаше никаква причина момичето да е по-различно, освен ако в смесицата не беше включена някаква напълно оригинална черта. Регентът винаги беше отказвал да й каже самоличността на бащата на момичето. Трябваше насила да измъкне информацията от него преди години, но тогава не й се беше сторило толкова съществено. Едва сега, след като той бе изчезнал и плановете й бяха прекъснати, разбираше, че въпросът кой е бащата може да означава повече от всичко друго.

„Станала съм самодоволна“, осъзна внезапно кралицата. Всичко беше вървяло толкова лесно от толкова време… но самодоволният владетел търпи безучастно всяко унижение, което може да породи еволюцията, дори едно момиче на деветнайсет, което трябваше да е мъртво още преди години.

Нещо ставаше на границата с Тиър.

Кралицата присви очи. Беше точно след полунощ и небето беше ясно чак до границата, където двете планини, Уилингам и Илайри, се издигаха високо над леса, покритите им със сняг върхове се виждаха на светлината на тънкия лунен сърп. Полезни ориентири бяха тези планини. Кралицата винаги беше благодарна на възможността да знае къде точно започва Тиър, за да може да го държи под око.

Мълния раздра небето над Аргивския проход и огря кипнали черни облаци. Гледката не я впечатли. Самата кралица можеше да призове мълния, ако поискаше, това беше евтин фокус. Но тази мълния не беше бяла, беше синя. Яркосиньото на сапфир.

Вътре в нея припламна страх, от който стомахът й се стегна, и тя присви очи към хоризонта на запад, опитвайки се отчаяно да види. Но магията, като всяка друга сила, беше ограничена не само от този, който я прилагаше, а и от зрителя, и сега тя не можеше да види нищо. Никога не беше успявала да види момичето, нито веднъж. Само насън.

Кралицата се обърна и напусна терасата, като стресна стражите си, които замръзнаха за миг, преди да тръгнат след нея. Тя забърза надолу по витото стълбище към покоите си. Беше я обзело внезапно предчувствие, усещане за бедствие. Нещо ужасно ставаше на границата, някаква катастрофа, която можеше да разбие всичките й планове.

До вратата на покоите й на пост беше Жулиет. Би предпочела Берил за това дежурство, Берил, чиято вярност бе неоспорима. Но той вече беше старец и имаше нужда от сън. Жулиет беше висока мускулеста блондинка на около двайсет и пет, силна и способна, но толкова млада, че кралицата се чудеше дали изобщо знае нещо. Цената на един дълъг, дълъг живот изведнъж се проясни, изписана на красивото, някак си глуповато лице на младата жена.

„Всички мои хора са остарели.“

— Доведи ми дете — сопна се тя на Жулиет. — Момче, десетинагодишно. Да е упоено.

Жулиет се поклони и забърза по коридора, а кралицата влезе в покоите си и видя, че някой вече е дръпнал завесите. Обичаше спалнята й да е със спуснати завеси, тъй че стените и таванът да не са нищо повече от непрекъснато поле алена коприна. Беше все едно да си в пашкул и тя често се гордееше, че мисли така за себе си, като за същество, измъкнало се от стените на своя затвор и излязло от него по-силно отпреди, по-силно, отколкото някой може да си представи. Но сега не изпита никакво удоволствие. Тъмното създание щеше да е гневно от това, че е призовано, и още повече — от молбата за помощ.

Нямаше друг избор обаче. Собствените й дарби се бяха провалили.

Охраната й се беше приготвила за връщането й. В огромната камина гореше силен огън. Това беше добре. Кралицата отвори едно чекмедже и извади нож и чиста бяла кърпа. После разчисти мебелите пред камината. Когато приключи, усети, че диша с усилие, сърцето й туптеше в ушите.

„Уплашена съм. Толкова отдавна беше.“

На вратата се почука и кралицата отвори. На прага стоеше Жулиет, с младо кадарийско момче в ръце. Беше на подходящата възраст, но много мършаво, с отпуснато в безсъзнание лице. Кралицата повдигна единия му клепач и видя, че зеницата се е разширила почти до ръба на ириса.

— Добре. — Кралицата взе детето в ръцете си, но топлината на слабото му телце не й хареса. — Няма да ме безпокоиш за каквото и да било, каквото и да чуеш.

Жулиет отново се поклони и се отдръпна заднешком по коридора. Нощният страж на пост до стената хвърли похотлив поглед на задника й и кралицата се задържа за миг на прага. Трябваше да направи нещо по въпроса. Пажовете й уж не трябваше да търпят никакво дразнене. На такава трудна работа трябваше да са с вирната гордо глава.

„Майната му“, помисли тя примирено. Берил щеше да оправи нещата на сутринта.

Затръшна вратата с рамо, отнесе момчето до леглото си и го хвърли върху завивката. Дъхът му беше дълбок и равен и кралицата го погледа съсредоточено за миг, докато мислите й се рееха без ясна посока. Не обичаше особено децата. Вдигаха твърде много шум и изискваха твърде много енергия. Самата тя никога не беше искала да има дете, дори и като млада. Децата бяха просто необходимо винтче в машината, нещо, което трябваше да се търпи. Само когато бяха кротки като това ги намираше за поносими. Само тогава можеше да съжали за това, което предстоеше.

Имаше няколко педофили на високи постове в армията й. Кралицата изпитваше странно, смътно презрение към тези мъже, неспособна да разбере какво не им е наред. Генетиката не й даваше отговори — в децата нямаше нищо сексуално. Някои хора бяха просто извратени, нещо вътре в тях беше израснало накриво и неправилно. Тези мъже бяха болни, заразни, и тя си отбеляза наум никога да не ги докосва, нито дори да се здрависва с тях.

Но имаше нужда от тях, и то ужасна. Когато не бяха каквото бяха, бяха невероятно полезни, а Дюкарти особено беше безценен. Номерът беше да не мисли за тези неща, не и докато гледаше спящото дете пред себе си, напълно уязвимо на леглото.

„Някой ден — каза си тя, — когато всичко се изпълни, ще отърва земята от всички тях. Ще тръгна от единия край на Новия свят до другия, ще остържа от нея гнилото и ще започна във Феъруич.“

Но за тази нощ й трябваше дете. И трябваше да действа бързо, преди действието на опиата да е свършило.

Кралицата взе ножа и направи плитък разрез през ръката на момчето под лакътя. Кръвта бликна на силна струя и тя я затисна с кърпата. Белият памук прогизна. Момчето дори не се размърда, добър знак. Може би щеше да успее да мине през това по-чисто от последния път.

Кралицата смъкна роклята и бельото си на алена купчина на пода зад себе си. Падна на колене на каменната плоча пред камината и прошепна няколко думи на отдавна изчезнал език, после се отпусна и зачака, стиснала зъби. Камъкът на пода беше твърд и грапав, забиваше се в коленете й, но тъмното нещо харесваше това. Точно както харесваше да е гола. Ценеше неудобството й, наслаждаваше се по някакъв начин, който тя не разбираше напълно. Ако си беше оставила гащичките или бе сложила възглавничка да омекоти пода, то щеше да забележи.

От огъня заговори глас, тих и бавен, не можеше да се разбере дали е мъжки, или женски. Тя настръхна.

— Какво ти трябва?

Кралицата преглътна и изтри капките пот, избили по челото й.

— Трябва ми… съвет.

— Трябва ти помощ — поправи я тъмното същество. Гласът бе изпълнен с очакване. — Какво ще дадеш в замяна?

Тя се наведе напред, колкото смееше, и хвърли окървавената кърпа в огъня. Въпреки горещината зърната на гърдите й се бяха втвърдили все едно беше премръзнала или възбудена. Пращене изпълни стаята, докато пламъците поглъщаха кърпата.

— Невинна кръв — каза тъмното създание. — Добра е на вкус.

Въздухът пред огнището започна да помръква и да се сгъстява. Както винаги, кралицата впи поглед в това явление, мъчеше се да проумее какво вижда. Пространството пред нея се превръщаше в наситеночерен бездънен отвор, сякаш масло се сгъстяваше там от самия въздух.

— Какво те безпокои, кралице на Морт?

— Тиърлинг — отвърна кралицата, усетила за жалост, че гласът й не е съвсем спокоен. Съществото в огъня се нуждаеше от нея също както тя се нуждаеше от него, напомни си тя. — Новата кралица на Тиърлинг.

— Наследницата Тиър. Не си успяла да я обуздаеш. Наблюдавах.

— Не можах да видя какво стана на границата тази нощ. Не мога изобщо да видя момичето.

Дупката пред огъня се разшири и запулсира черно в огнената светлина.

— Не идвам да слушам оплакванията ти. Задай въпроса си.

— Какво се случи на границата тази нощ?

— Тази нощ е нищо. Няма време тук.

Кралицата присви устни и опита отново.

— Арлън Торни караше тайна доставка през границата. Случи ли се нещо?

— Той се провали. — В гласа нямаше никакво чувство, никакъв човешки тон изобщо. — Няма да има доставка.

— Как се провали? Момичето беше ли там?

— Наследницата Тиър вече държи двата камъка.

Стомахът на кралицата се сви неприятно и тя наведе очи към пода. Обмисляше възможностите. Всеки избор водеше до едно и също.

— Трябва да завзема Тиърлинг и да убия момичето.

— Няма да завземеш Тиърлинг.

— Нямам избор. Трябва да я убия, преди да се научи да ги използва.

Черното петно пред кралицата внезапно потрепери, като рамка на врата след тежък удар. Огнен лъч се изстреля през камината и се заби в кожата на лявото й бедро. Тя извика, залитна назад и се затъркаля по килима, докато пламъците угаснаха. Бедрото й беше изгоряло до черно и тя изрева от болка, когато понечи да се изправи. Остана да лежи на пода задъхана.

Черното петно във въздуха бе изчезнало, а вместо него над нея се извисяваше мъж, неописуемо красив. Черната му коса се люшна назад от съвършеното му лице с изпити скули, в контраст с пълните устни. Красив мъж, но кралицата не можеше да бъде заблудена от красотата. Отгоре към нея блеснаха две червени очи.

— Както те извисих, така мога да те проваля — заяви твърдо тъмното същество. — Живял съм по-дълго дори от теб, кралице на Морт. Виждам началото и края. Ти няма да уязвиш наследницата Тиър.

— Ще се проваля ли? — Не можеше да си го представи. Тиърлинг нямаше стомана, а безделничеща армия с престарял командир. Дори момичето не можеше да промени това. — Ще се провали ли едно нахлуване?

— Няма да завземеш Тиърлинг — повтори тъмното създание.

— Какво да направя? — попита тя отчаяно. — Армията ми е неспокойна. Хората са неспокойни.

— Твоите проблеми не са мои, кралице на Морт. Твоите проблеми са само прашинки във взора ми. Сега ми дай отплатата.

Разтреперана, кралицата посочи към леглото. Не смееше да не се подчини на съществото, но без нови роби положението щеше да продължи да се влошава. Помисли за повтарящия се сън, който я спохождаше вече всяка нощ: за мъжа в сиво, за огърлицата, за момичето, за огнената буря зад него. Истинската причина за безсънието й беше станала болезнено очевидна. Страх я беше да заспи.

Чу зад себе си хлъзгане и тихия съсък от дъха на съществото. Присви се плътно на пода, стисна с ръка раненото си бедро, а с другата покри главата си, за да не чува, но полза нямаше. Откъм леглото до ушите й стигна гъргорене, а след това момчето роб изпищя, високият му протяжен глас отекна от стените на спалнята. Кралицата стисна ушите си с ръце, докато звукът не се превърна в глухо бучене. Остана така, стиснала очи и уши, докато не й се стори, че са минали часове, че трябва да е свършило.

Преобърна се на пода, отвори очи и изпищя. Тъмното същество беше точно над нея, лицето му едва на педя от нейното, червеният му поглед беше впит в нея. Пълните му устни бяха зацапани с кръв.

— Усещам непокорството ти, кралице на Морт. Вкусвам го в устата си. Но измяната има цена. Знам го по-добре от всеки друг. Навредиш ли на наследницата на Тиър, ще изпиташ моя гняв, по-черен и от най-черния ти сън. Искаш ли това?

Кралицата поклати глава в паника. Зърната на гърдите й вече бяха твърди като камък, болезнено почти, и тя простена, когато съществото се плъзна назад и облиза последните капки кръв от устните си. Огънят загасна и стаята потъна в мрак.

Кралицата се превъртя на другата страна. Сграбчи дъбовия крак на леглото и започна бавно да се вдига на крака. Изпищя, когато сви бедрото си, за да коленичи. Опипа с пръсти тъмното възпалено петно… лошо изгаряне, щеше да остави белег. Някой хирург можеше да го оправи, но прибягването до хирург също така щеше да докаже, че все още е уязвима. Не, осъзна тя, трябваше да се примири с белега.

Тръгна през стаята слепешком и заопипва покрай писалището си. Имаше свещ на нощната масичка, но не можеше да понесе да отиде дотам в тъмното. Нещо забърса ръката й и кралицата писна леко от страх. Но беше само паяк, забързан по странните си паешки работи. Другата й ръка напипа невидимата в тъмното свещ, тя я запали и изпъшка облекчено. Покоите й бяха празни. Беше сама.

Избърса потта от челото и страните си. Цялото й тяло беше мокро. Но краката й се задвижиха сякаш сами и я понесоха към леглото. Тя си пое дълбоко дъх и погледна момчето.

Беше обезкървено. Дори на светлината на свещта можеше да види бледнотата под тъмната му кожа. Съществото винаги използваше прореза, който беше направила; първите няколко пъти бе помолила пажовете си да проверят телата за други рани, но накрая беше престанала. Гръбнакът на момчето беше извит почти до счупване, едната ръка издърпана толкова от ставата, че висеше отпусната и извита зад него върху алената покривка. Устата му бе широко отворена и замръзнала в писък. Очите му бяха празни кухини, изцедени от кръв лепкави дупки, зяпнали покрай нея в нищото.

„Какво виждат?“ — помисли тя. Със сигурност не и същото хубаво лице, което тъмното създание си придаваше за нея. Всички изглеждаха така; имаше смътни разлики, но винаги беше същото. Ако не бяха очите, щеше да си помисли, че момчето е умряло от чист ужас.

Стомахът й закипя, горчивината се плъзна нагоре към гърлото й. Кралицата се обърна и затича към тоалетната, притиснала длан на устата си, с широко отворени и измъчени очи.

Почти успя.