Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (6)

6.
Белязаната кралица

Когато бях на пет, баба ми ме взе на разходка. Като нейна съименничка, бях любимката й. Бях много горда, че съм с новата си рокля и че стискам ръката й по градските улици, докато сестрите ми си останаха вкъщи.

Имахме пикник в големия парк в центъра на града. Баба ми купи книга в книжарницата на Варлинг, която предлагаше първите книги с цветни картинки. Видяхме куклено представление в театралния квартал, а в една обущарница на Дамската улица баба ми купи и първите обувки за пораснали момичета, с каишки, които се връзваха. Беше чудесен ден.

Някъде по времето, когато трябваше да се прибираме за вечеря, баба ме заведе при паметника на кралица Глин, статуя на безлика жена на гранитен трон, поставена при входа към Моравата на цитаделата. Гледахме статуята много дълго и аз мълчах, понеже и баба мълчеше. Тя, баба, бърбореше непрекъснато, тъй че понякога трябваше да й шътнем, когато ни дойдеха гости. Но сега стоя пред паметника на кралица Глин цели десет минути, с наведена глава и без да каже нищо. По някое време ми стана скучно и започнах да се въртя, а накрая попитах:

— Бабо, какво чакаме?

Тя ме дръпна леко за плитката в знак да замълча, после посочи паметника и каза:

— Ако не беше тази жена, изобщо нямаше да си се родила.

Глий Деламиър, „Наследството на кралица Глин“

Келси се събуди в дълбоко меко легло, драпирано със светлосин балдахин. Първата й мисъл беше банална: леглото имаше твърде много възглавници. Леглото й в горската къщичка на Барти и Карлин беше малко, но чисто и удобно, само с една възглавница. Това също беше удобно, но удобството беше някак показно. Лесно можеше да побере четирима души, чаршафите бяха от коприна с резедав цвят и имаше безброй малки пухкави бели възглавнички, пръснати по синята покривка от дамаска.

„Леглото на майка ми. И е точно каквото трябваше да очаквам.“

Превъртя се и видя Боздугана в ъгъла, свит в едно кресло и заспал.

Надигна се колкото можа по-тихо и огледа стаята: задоволителна на пръв поглед, със смущаващи нюанси при по-внимателен оглед. Беше с висок таван и светлосини завеси, в тон с леглото. Едната стена беше покрита с шкафове за книги, празни, освен няколкото дрънкулки, пръснати по прашасалите рафтове. Някой се беше погрижил спалнята на майка й да остане недокосната. Боздугана? Едва ли. По-скоро изглеждаше работа на Карол. Боздугана беше издал нотки на граничеща с измяна неприязън към майка й. Карол — не.

Вляво от Келси имаше врата към къпалня. Виждаше се половината от огромна мраморна вана. До вратата имаше тоалетна маса с голямо инкрустирано със скъпоценни камъни огледало. Тя погледна отражението си и изохка. Приличаше на таласъм с разчорлената си коса и с мръсното си лице. Отпусна се отново в леглото и се загледа в балдахина. Как можеше толкова много да се е променило само за един ден?

Изведнъж си спомни как, когато бе на девет извади една от хубавите рокли на Карлин от килера на двамата с Барти. Карлин никога не й бе забранявала изрично да пипа роклите, но това бе вратичка, ако Келси се хванеше. Знаеше, че постъпва лошо. След като навлече роклята, си сложи и саморъчно направена коронка от цветя. Роклята беше прекалено дълга, а коронката непрекъснато падаше, но все пак Келси се чувстваше много пораснала — и много царствено. Тъкмо крачеше важно из стаята, когато Карлин влезе.

— Какво правиш? — попита тя. Гласът й се беше смъкнал до най-ниския тон, което означаваше неприятност.

Келси потрепери, докато се опитваше да обясни:

— Упражнявах се да съм кралица. Като майка ми.

Дори не й остана време да се отдръпне. Очите на Карлин пламнаха и шамарът изплющя през лицето на Келси. Почти не я заболя, но тя все пак избухна в сълзи. Карлин никога не я беше удряла. Сграбчи я за роклята отзад, дръпна рязко, разпра я и копченцата се пръснаха из стаята.

Келси падна на пода и се разрева, но сълзите й не трогнаха Карлин. Никога не я трогваха. Тя излезе и не й говори няколко дни, дори след като Келси сама изпра и изглади роклята, и я прибра в килера на Карлин. Онази седмица Барти се мъкнеше из къщата със зачервени очи, окаян, подаваше крадешком сладкиши на Келси, когато Карлин не можеше да види. След няколко дни Карлин отново започна да се държи обичайно, но когато Келси погледна в килера й на другата седмица, всички хубави дрехи бяха махнати.

Винаги си беше мислила, че Карлин й се е ядосала, че е взела роклята, без да попита. Но сега, когато огледа стаята, видя съвсем друга история. Празни шкафове за книги. Дъбов гардероб, който заемаше почти цялата стена отсреща. Огромно огледало. Златни украшения. А и това легло, покрито с метри и метри скъпи платове. В ума си можеше да види хората отвън на Моравата на цитаделата, измършавелите им тела и изпитите лица. Карлин беше познавала богатството. Искаше й се да изкрещи от гняв в тишината на стаята. А ако все още предстояха по-щастливи разкрития? Винаги беше мислила, че майка й я е изпратила извън Цитаделата, за да я опази. Но може би изобщо не беше така. Може би просто я бяха прогонили. Изрита ядосано и зарови пети в меката пухена постеля. Детинско, но ефикасно. След две минути свирепо ритане вече знаеше, че времето за спане е свършило.

Властта на кралица, която бе наследила, достатъчно проблематична на теория, сега изглеждаше непреодолимо бреме. Но, разбира се, тя винаги беше знаела, че пътят ще е труден. Карлин й го беше казвала по заобиколен начин през годините, докато бе изучавала неспокойната съдба на народи и кралства от миналото. Библиотеката на Карлин, пълна с книги… Келси изведнъж усети как последните остатъци на гняв към Карлин се изцедиха. Липсваха й и двамата, Барти и Карлин. Всичко около нея бе толкова странно и й липсваше близостта на двамата души, които познаваше най-добре. Щеше ли Карлин да одобри това, което бе направила предния ден?

Надигна се, отметна завивките и спусна крака от ръба на леглото. Огърлицата й се беше заплела в косата й, тъй че й отне около минута, докато я разплете. Трябваше да си сплете косата на плитка и да се изкъпе, преди да легне, но всичко бе минало като в мъгла. Бяха я превели припряно по осветените от факли коридори, после някой я беше пренесъл нагоре по някакво безкрайно сякаш стълбище и Келси беше толкова уморена, че бе заспала с дрехите, дадени й от Феч. Вече бяха толкова мръсни, че направо можеше да подуши миризмата на пот. Можеше да ги захвърли, но знаеше, че няма да го направи. Лицето на Феч бе последното нещо в ума й, преди да потъне в сън, и беше сигурна, че го беше и сънувала, макар да не помнеше съня. Беше й дал изпитание, добре, и щеше да я убие, ако се провалеше — Келси изобщо не се съмняваше в това. Но заканите му заемаха само едно малко кътче в ума й. Позволи си лукса да помечтае за него още няколко минути, преди мислите й да се върнат към реалния свят.

Трябваше да види препис от Мортския договор колкото се може по-скоро. Тази мисъл я съживи и тя скочи от леглото и пристъпи на пръсти към Боздугана.

Беше му порасла няколкодневна четина, кафяво, поръсено със сиво. Бръчките сякаш се бяха врязали още по-дълбоко по лицето му. Беше отметнал глава на облегалката и на всеки няколко секунди леко похъркваше.

— Значи все пак спиш.

— Не — измърмори Боздугана. — Дремя.

Разкърши се — гръбнакът му изпука — и се надигна.

— Един грешен лъх да имаше във въздуха на тази стая, щях да го усетя.

— Безопасно ли е тук?

— Да, милейди. Ние сме в Крилото на кралицата, което никога не остава без охрана. Карол огледа всичко в тази стая, преди да тръгнем, а шест дни не стигат вуйчо ви да нагласи нещо по-сложно. Днес някой ще огледа по-грижливо, докато ви няма, просто за всеки случай.

— Докато ме няма ли?

— Уведомих вуйчо ви, че днес ще бъдете коронована, когато на вас ви е удобно. Не го прие добре.

Келси отвори едно чекмедже и видя вътре гребен и четка, наглед от чисто злато. Затръшна ядосано чекмеджето.

— Майка ми е била суетна жена.

— Да. Стаята ще ви устрои ли?

— Стига да махнем тези глупави възглавници. — Келси се пресегна и помете с ръка няколко възглавнички от леглото. — Какъв е смисълът от…

— Много има да се свърши днес, Ваше Величество.

Тя въздъхна.

— Първо трябва да закуся и ми трябва гореща баня. И нещо, което да облека за коронацията.

— Знаете, че ще трябва да бъдете коронясана от свещеник на Божията църква, нали?

Келси го изгледа.

— Не. Не знаех.

— Дори да можех насила да накарам домашния свещеник на вуйчо ви да изпълни задачата, той не е човекът, когото искаме. Ще трябва да доведа друг свещеник от Арвата и може да ме няма за около час.

— Никакъв шанс за легитимност без жрец?

— Никакъв, милейди.

Келси изсумтя ядосано. Никога не беше обсъждала същинската коронация с Карлин, беше й се струвало толкова отвлечено. Но церемонията несъмнено щеше да е наситена с религиозни клетви. Точно така Църквата държеше кесията отворена.

— Добре, върви. Но ако е възможно, намери някой плах свещеник.

— Разбрано, милейди. Дръжте ножа си под ръка, докато ме няма.

— Как разбра за ножа ми?

Боздугана я изгледа красноречиво.

— Изчакайте малко. Ще ви доведа камериерка.

Отвори вратата и вътре нахлуха бърборещи гласове, след това излезе и я затвори.

Застанала сама в празната стая, Келси усети как в нея се прокрадва едва доловимо облекчение. Липсвала й беше самотата. Но сега нямаше никакво време да й се наслади.

— Толкова много да се свърши — прошепна тя и опипа шевовете на шията си. Погледът й зашари по високия таван, по сините завеси, по ложето с неговите безбройни дразнещи възглавнички, и най-лошото — дългата стена празни шкафове за книги. Нещо сякаш кипна вътре в нея, гневни сълзи се събраха в очите й.

— Виж се! — изсъска тя на празната стая. — Виж какво си оставила тук за мен!

— Милейди? — Боздугана почука рязко и влезе. Висока слаба жена влезе мълчаливо зад него, почти скрита зад едрото му туловище, но Келси вече знаеше коя е. Децата сега не бяха с нея и без тях изглеждаше по-млада, може би няколко години по-голяма от самата нея. Носеше проста вълнена рокля в кремав цвят, а дългата й тъмна коса беше сресана и събрана на стегнат възел на тила й. Отокът на бузата й беше единственият й дефект. Застана пред Келси в очакване, но в поведението й нямаше никакво раболепие. Всъщност след няколко секунди Келси се почувства толкова неловко, че се принуди да проговори.

— Можеш да доведеш детето си тук, ако е твърде малко да се остави само.

— Тя е в добри ръце, милейди.

— Остави ни сами, моля, Лазаръс.

За нейна изненада Боздугана веднага се обърна, излезе и затвори вратата.

— Седни. — Келси посочи стола пред тоалетната масичка. Жената го обърна към нея и седна с едно-единствено изящно движение.

— Как се казваш?

— Андали.

Келси примигна.

— От Морт ли си?

— Майка ми беше от Морт, баща ми е от Тиър.

Келси се зачуди дали Боздугана е разкрил тази информация. Разбира се, че беше.

— А самата ти каква си?

Андали се взря в нея, докато Келси не съжали, че не може да си върне въпроса обратно. Очите на жената бяха хладни, пронизващо сиви.

— Тиърка съм, Ваше Величество. Децата ми са тиърци, покрай негодния им баща, а не мога да разкарам децата заедно с мъжа, нали?

— Не… предполагам, че не.

— Ако питате за мотивите ми, дойдох да служа на Ваше Величество най-вече заради децата ми. Предложението ви е примамливо за жена с толкова много деца като мен, а възможността да ги махна от обсега на баща им беше като пратена от бога.

— Най-вече заради децата ти?

— Най-вече, да.

Келси се притесни. Тиърлинг поемаше заселници от Морт по необходимост, заради уменията, които липсваха на тиърци, особено в металургията, медицината и зидарството. Мортците взимаха висока цена за услугите си и доста от тях се бяха заселили по селата на Тиър, особено в по-либералния юг. Но дори Карлин, която се гордееше с разкрепостения си ум, всъщност не вярваше на мортците. Според Карлин дори най-низшият от Морт носеше в себе си покварата на арогантността, манталитета на завоевателя, насаден в главите им с времето.

Но потеклото на Андали бе само част от проблема. Жената беше твърде образована за положението си: женена за черноработник, с твърде много деца. Излъчваше някаква загадъчност и Келси можеше да се обзаложи, че тъкмо това е накарало съпруга на Андали да й налети като бик на червено. Държеше се съвсем сдържано. Само когато заговореше за децата си, издаваше топлота. Келси трябваше да се довери на преценката на Боздугана. Без него вече щеше да е мъртва. Но какво го беше накарало да избере тази жена?

— Лазаръс те е избрал за моя камериерка. Това приемливо ли е за теб?

— Стига да може да се положат грижи, когато най-малкото ми е болно или му е трудно с други.

— Разбира се.

Андали махна с ръка към ужасната тоалетна масичка.

— Квалификациите ми, милейди…

Келси я прекъсна:

— Сигурна съм, че можеш да се справиш със задълженията си. Мога ли да те наричам Андали?

— Как иначе да ме наричате, милейди?

— Казвали са ми, че много жени в двора обичат да имат разни титли. Лейди на покоите, нещо такова.

— Не съм придворна дама. Личното ми име е достатъчно.

— Разбира се. — Келси се усмихна със съжаление. — Да можех само и аз да се отърва от дворцовите си титли толкова лесно.

— Простите хора имат нужда от символите си, милейди.

Келси я изгледа мълчаливо. Карлин й беше казвала същото много пъти и повтарянето му сега не беше добре дошло, след като си бе помислила, че се е отървала от уроците завинаги.

— Може ли да задам един неприятен въпрос?

— На всяка цена.

— В нощта преди дъщеря ви да трябваше да замине за Мортмийн, какво правехте?

Андали присви устни и Келси отново долови в нея страст, каквато напълно липсваше по други теми.

— Не съм религиозна, милейди. Съжалявам, ако това ви наранява, но не вярвам в никакъв бог и още по-малко в някоя църква. Но преди две нощи бях толкова близо до молитвата, колкото може да е човек. Споходи ме най-лошото видение: детето ми мъртво, а аз безсилна да го предотвратя. — Андали вдиша дълбоко, преди да продължи: — Щеше да умре бързо. Момичетата умират много по-лесно от момчетата. Щяха да я използват за черен труд докато порасне достатъчно, за да я продадат за удоволствие. И то ако извади достатъчно късмет да не я купи някой изнасилвач на деца още с пристигането. — Жената оголи зъби в болезнена усмивка. — В Мортмийн гледат леко на много неща.

Келси понечи да отговори, но не успя, загубила дар слово пред внезапния гняв на Андали.

— Боруен, мъжът ми, каза, че ще трябва да се примирим да замине. Беше доста… убедителен. Канех се да избягам с нея, но го подцених. Той ме познава, разбирате ли. Взел Глий^[1], докато спях, и я дал на свои приятели да я пазят. Когато се събудих, открих, че я няма, и накъдето и да погледнех, виждах само телцето й… червено, цялото червено.

Келси подскочи в стола си, а после сгъна крак все едно че се беше схванал. Андали като че ли не забеляза. Пръстите й сега бяха извити като птичи крака и Келси видя, че три от ноктите са се разцепили до живо месо.

— След като стоях отчаяна и безпомощна няколко часа, милейди, нямах друг избор, освен да се помоля за помощ на всеки бог, за който можех да се сетя. Не знам дали наистина може да се нарече „молене“, след като не вярвах в нито един от тези богове в онзи момент и не вярвам в никой от тях и сега. Но се молих за помощ от всеки източник, който знам, и дори от няколко, които не би трябвало да споменавам на дневна светлина.

— Когато дойдох на Моравата на цитаделата, моята Глий вече беше в клетката и я бях изгубила. Следващата ми мисъл беше да пратя някъде другите деца и да тръгна след кервана, но едва след като убия мъжа си. Обмислях всички възможни начини да го видя как умира, милейди, когато чух гласа ви. — Андали внезапно се изправи. — Ваше Величество има нужда от баня и, вярвам, от дрехи и храна?

Келси кимна мълчаливо.

— Ще се погрижа за това.

Щом вратата се затвори, Келси вдиша разтреперана и разтърка настръхналата кожа по ръцете си. Все едно се бе озовала в стая с отмъстителен призрак. Все още усещаше впитите в нея очи на Андали.

 

 

— Каза ли ти, че е отчасти мортийка?

— Каза ми.

— И това изобщо не те притесни?

— Можеше да е повод за притеснение у някой друг.

— Какво означава това?

Боздугана опипа късия нож, стегнат на ръката му.

— Имам само няколко дарби, милейди, но са странни и силни. Ако беше имало някаква опасност за Ваше Величество, затаена в дълбините на който и да е от тези хора, щях да съм я надушил и те нямаше да са тук.

— Тя не е опасна за мен, съгласна съм, не и сега. Но би могла да се окаже, Лазаръс. За всеки, който застраши децата й, би могла.

— Но, милейди, вие спасихте детето й. Мисля, че ще разберете, че всеки, който застраши вас, се изправя пред голяма опасност от нея.

— Тя е студена, Лазаръс. Ще ми служи само докато това служи на децата й.

Боздугана помисли малко, след което сви рамене.

— Съжалявам, милейди. Мисля, че грешите. А дори и да сте права, сегашното положение на децата й, което дължи на вас, е неизмеримо по-добро от това, което би могла да постигне с онзи чакал мъжа й, или дори сама. Защо трябва да сте потисната?

— Ако Андали се окаже опасност за мен, ще го разбереш ли?

Боздугана кимна, жест с толкова много години увереност зад него, че Келси изостави темата.

— Коронацията ми уредена ли е?

— Регентът знае, че ще се явите по време на аудиенцията му. Не уточних час. По-добре да не го улесняваме много.

— Ще се опита ли да ме убие?

— Вероятно, милейди. В регента няма и капка изтънченост и той ще направи всичко, за да не сложат короната на главата ви.

Келси огледа шията си в огледалото. Боздугана беше зашил отново раната, но работата му не беше толкова изрядна като на Феч. Щеше да остане видим белег.

Андали беше намерила скромна рокля, падаща право до пода. Келси предполагаше, че роклите без ръкави са на мода. Много жени, които бе видяла в града, показваха ръцете си голи. Но това разголване на ръцете я смущаваше, нещо, което Андали, изглежда, бе разбрала без да й се казва, и тази рокля бе с широки ръкави, които скриваха ръцете й, а деколтето бе достатъчно ниско, за да се вижда сапфирът, проблясващ на голата й кожа. Андали се беше справила чудесно и с гъстата й коса: беше я събрала на плитка и бе закрепила плитката с фиби високо на главата й. Беше образец на вещината, но все пак черното не можеше да скрие всички недостатъци. Келси се огледа в огледалото, мъчейки се да излъчи повече увереност, отколкото изпитваше. Някоя нейна предшественичка, бабата или прабабата на майка й, беше известна като Красивата кралица, първата в родословната линия на няколко жени от династията Роли, прочути с красотата си. Лицето на Феч изплува в ума й и Келси се усмихна тъжно на отражението си, след което извърна очи и сви рамене.

„Ще бъда повече от това.“

— Трябва да видя копие на Мортския договор колкото може по-скоро.

— Имаме едно някъде.

Стори й се, че чу неодобрение в тона му.

— Неправилно ли постъпих вчера?

— Правилно спрямо неправилно е спорна тема, милейди. Станало е и сега всички трябва да понесем последствията. Доставката е дължима до седем дни. Ще трябва да вземете някои бързи решения.

— Искам първо да прочета договора. Трябва да има някаква вратичка.

Боздугана поклати глава.

— Ако беше така, милейди, други щяха да са я намерили.

— Не помисли ли, че трябваше да го знам, Лазаръс? Защо да се крие от мен?

— Моля ви, милейди. Как би могъл който и да е от нас да ви каже нещо такова, след като осиновителите ви са го опазили в тайна от вас през целия ви живот? Можеше дори да не ми повярвате. Изглеждаше по-добре да ви оставим да го видите сама.

— Трябва да разбера тази система, тази лотария. Кой беше ръководещият това на Моравата вчера?

— Арлън Торни — отвърна намръщено Боздугана. — Надзирателят на Преброяването.

— Едно преброяване брои само населението.

— Не и в това кралство, милейди. Преброяването е мощен лост на правителството. То контролира всички аспекти на доставката, от лотарията до транспорта.

— Как заслужи този пост Арлън Торни?

— С това, че е изключително умен, милейди. Веднъж почти успя да ме надхитри.

— Не и теб, със сигурност.

Боздугана отвори уста да възрази, но видя лицето на Келси в огледалото.

— Смеете ми се, Ваше Величество.

— Никога ли не правиш грешки?

— Хората, които правят грешки, рядко ги преживяват, милейди.

Тя се извърна от огледалото.

— Как изобщо стана такъв, какъвто си, Лазаръс?

— Не бъркайте отношенията ни, милейди. Вие сте работодателят ми. Не сте ми изповедник.

Келси наведе очи, така безцеремонно отрязана. Наистина беше забравила за миг кой е той. Все едно че говореше на Барти. Боздугана й подаде нагръдника от бронята на Пен и тя поклати глава.

— Не.

— Милейди, трябва ви.

— Не днес, Лазаръс. Изпраща лош сигнал.

— Трупът ви също.

— На Пен не му ли трябва?

— Не му е единствената.

— Няма да я нося.

Боздугана я изгледа ледено.

— Не сте дете. Престанете да се държите като такова.

— Или какво?

— Или ще доведа още няколко гвардейци и ще ви държат, докато ви нахлузя тази броня насила. Това ли искате наистина?

Келси знаеше, че е прав. Не знаеше защо продължава да спори. Наистина се държеше като дете. Спомни си подобни разпри с Карлин за почистването на стаята й в горската къща.

— Не понасям да ми се заповядва, Лазаръс. Никога не съм го понасяла.

— Нямате думата. — Боздугана отново разтърси бронята, изражението му беше неумолимо. — Вдигнете си ръцете.

Келси го направи с гримаса.

— Ще ми трябва лична броня, и то скоро. Глупава кралица ще изглеждам, когато бавно стана плоска като мъж.

Боздугана се ухили.

— Няма да сте първата кралица на това кралство, която ще я бъркат с крал.

— Бог ме е дарил с много малко женственост. Бих искала да запазя това, което имам.

— По-късно, милейди, ще ви представя Венер и Фел, вашите оръжейници. Женските брони са непривична поръчка, но съм сигурен, че ще могат да я изпълнят. Добри са в работата си. Дотогава всеки път, когато напускате Крилото на кралицата, ще носите бронята на Пен.

— Ох… — Келси вдиша с усилие, докато той стягаше една каишка около ръката й. — Това дори не покрива гърба ми.

— Аз покривам гърба ви.

— Колко хора има в Крилото на кралицата?

— Двайсет и четирима, милейди: тринайсет гвардейци, три жени и техните седем деца. И, разбира се, вашата благородна особа.

— Шибано — промърмори Келси. Беше чула фразата от играта на покер на Феч и сякаш подхождаше идеално на настроението й, но не беше сигурна дали я използва на място. — Колко можем да нараснем тук?

— Значително, и ще нараснем — отвърна Боздугана. — Трима от гвардейците имат семейства в една явка. Веднага щом се установим ще ги пратя един по един да вземат близките си.

Келси се обърна и се улови, че отново се е загледала в книжните шкафове на майка си. Все повече я дразнеха. Книжни шкафове не биваше да стоят празни.

— Има ли библиотека в града?

— Какво?

— Библиотека. Обществена библиотека.

Боздугана я погледна невярващо.

— Книги?

— Книги.

— Милейди — заговори Боздугана бавно и търпеливо като на малко дете, — в това кралство не е имало работеща печатна преса от епохата на Дебаркирането.

— Знам — сопна се Келси. — Не това попитах. Попитах дали има библиотека.

— Трудно се намират книги, милейди. Куриоз, в най-добрия случай. Кой би могъл да има достатъчно книги за библиотека?

— Благородници. Със сигурност някой от тях все още има някакви насъбрани книги.

Боздугана сви рамене.

— Никога не съм чувал за такова нещо. Но дори и да имаха, не биха ги отворили за публиката.

— Защо не?

— Милейди, опитайте се да изскубнете дори най-жилавия бурен в градината на благородник и ще видите как ще писне за нарушение. Сигурен съм, че повечето от тях изобщо не четат книги, дори да имат, но въпреки това не биха ги отстъпили.

— Можем ли да купим книги на черния пазар?

— Бихме могли, милейди, ако някой ги е оценил достатъчно. Но книгите не са контрабанда. Черният пазар търгува с пороци срещу високи цени. Тиърският пазар има скъпи оръжия от Мортмийн, малко секстрафик, редки животни, опиати…

Келси не се интересуваше от работите на черния пазар. Във всяко общество те винаги бяха едни и същи. Остави Боздугана да продължи, докато тя гледаше унило празните книжни рафтове и мислеше за библиотеката на Карлин: три дълги стени, пълни с подвързани с кожа томове, документални от лявата страна и художествени отдясно. Имаше едно петно слънчева светлина, която идваше през предния прозорец и се задържаше до ранния следобед, и Келси обичаше да се сгуши в това петно всяка неделя сутрин и да чете. Една Коледа, когато беше на осем или девет, беше слязла на долния етаж и намери там подаръка на Барти: голямо вградено кресло, поставено точно в петното слънчева светлина, кресло с дебели възглавнички и „Петното светлина на Келси“, резбовано на лявата облегалка. Щастливият спомен как се отпускаше в онова кресло бе толкова силен, че дори можеше да помирише хлебчетата с канела, печащи се в кухнята, и да чуе щъкащите около къщата гарги в обичайната им сутрешна глъч.

„Барти“, помисли тя и усети напиращите в очите й сълзи. Стори й се много важно Боздугана да не ги види. Разшири очи, за да не закапят сълзите, взря се упорито в празните шкафове и се замисли трескаво. Как все пак се беше сдобила Карлин с всичките онези книги? Хартиените книги бяха станали изключително скъпи много преди Прехода. Преминаването към електронни книги беше обезглавило печатната индустрия, а през последните две десетилетия преди Прехода много печатни книги бяха напълно унищожени. Според Карлин Уилям Тиър позволил на своите утописти да вземат не повече от десет книги всеки. Две хиляди души с по десет книги всеки правеше двайсет хиляди книги, а най-малко две хиляди от тях сега стояха на рафтовете на Карлин. Келси беше прекарала целия си живот с тази библиотека, приемала я беше за даденост, без изобщо да разбира, че в свят без книги тя е нещо безценно. Вандали можеше да намерят къщата или дори деца, тръгнали да търсят дърва за огрев. Точно това се беше случило с повечето книги, които бяха дошли първоначално в британско-американския Преход: бяха ги изгорили за разпалване или дори за топлина. Келси винаги беше мислила за библиотеката на Карлин като за нещо установено, цяло и неподвижно, но не беше. Книгите можеха да се движат.

— Искам всички книги от къщата на Барти и Карлин да се донесат тук.

Боздугана завъртя очи.

— Не.

— Може да отнеме седмица, навярно две, ако вали дъжд.

Той приключи със стягането на стоманения предпазител на ръката й.

— Кадените вероятно са изгорили къщата още преди дни. Имате ограничен брой верни хора, милейди. Наистина ли искате да ги пратите на такава безсмислена задача?

— Книгите може да са били нещо безсмислено в кралството на майка ми, Лазаръс, но няма да са в моето. Разбираш ли?

— Разбирам, че сте млада и вероятно ще надскочите възможностите си, милейди. Не може да направите всички неща наведнъж. Разпръснатата сила обикновено се попилява на вятъра.

Безсилна да го обори, Келси отново се обърна към огледалото. Мисълта за къщата й бе напомнила нещо, което Барти беше казал преди седмица — и сякаш преди цял живот.

— Откъде идва храната ми?

— Храната е безопасна, милейди. Карол не се довери на кухните на Цитаделата и се разпореди да устроят специална кухня ей там. — Боздугана махна към вратата. — Една от жените, които взехме с нас, Мила, направи закуска за всички ни тази сутрин.

— Беше добра — отбеляза Келси. Наистина беше добра — питки и смесени плодове в някакъв крем, и беше яла поне колкото за двама.

— Мила вече е взела кухнята под свой надзор и не се шегува. Едва смея да вляза там без нейно разрешение.

— Откъде взимаме продуктите?

— Не се притеснявайте. Сигурни са.

— Жените не изглеждат ли изплашени?

Боздугана поклати глава.

— Умерено загрижени за децата си може би. Едно от бебетата имаше някаква болест с повръщане. Вече пратих за доктор.

— Доктор ли? — попита Келси изненадано.

— Знам за двама мортски доктори, работещи в града. Единия вече сме използвали. Алчен е, но е честен.

— Защо само двама?

— Градът не може да поддържа повече. Мортските емигранти са рядкост, а таксите, които взимат, са толкова високи, че малцина могат да си ги позволят.

— А в Болтън? Или Луистън?

— В Болтън има един доктор, доколкото знам. Не мисля, че в Луистън изобщо има.

— Има ли начин да привлечем повече доктори от Мортмийн?

— Съмнително, милейди. Червената кралица не одобрява емигрирането, но някои все пак идват. Но професионалистите имат удобен живот в Мортмийн. Само много алчните идват в Тиър.

— Само двама доктори — каза Келси и поклати глава. — Много има да се свърши, нали? Дори не знам откъде да започна.

— Започнете с поставянето на короната на главата ви. — Боздугана затегна последната каишка на ръката й и се отдръпна. — Готови сме. Да тръгваме.

Келси вдиша дълбоко и го последва. Озоваха се в голямо помещение, може би двеста стъпки от единия край до другия, с висок таван като в спалнята на майка й. Подът и стените бяха от същите сиви каменни блокове като външността на Цитаделата. Нямаше никакви прозорци. Единствената светлина идваше от факлите, поставени в скоби на стените. Лявата стена на залата беше прекъсната от затворен с врата коридор, който се изпъваше на може би петдесет метра и свършваше с друга врата.

— Покоите, милейди — каза Боздугана до нея.

Вдясно от нея вратата в стената се отваряше явно към кухня: чуваше се дрънченето на съдове. Идея на Карол, беше й казал Боздугана, и то добра. Според Барти кухните на Цитаделата, десетина етажа по-долу, имаха над трийсет души персонал и многобройни входове и изходи. Нямаше как да се подсигурят.

— Мислиш ли, че Карол е мъртъв?

— Да — отвърна Боздугана и лицето му за миг помръкна. — Винаги казваше, че ще умре, докато ви връща. Не му вярвах, но сега вярвам.

— Жената и децата му. Дадох обещание на онази поляна.

— Да оставим тревогите за по-късно, милейди. — Боздугана се обърна и започна да реве заповеди на стражите, стоящи покрай стените. Други излязоха от покоите в края на коридора. Обкръжиха я толкова мъже, че не можеше да види нищо, освен броня и мъжки рамене. Повечето от гвардейците й, изглежда, се бяха къпали наскоро, но все пак във въздуха тегнеше мъжката миризма на коне и пот, което накара Келси да се почувства все едно е попаднала на погрешно място. Къщичката на Барти и Карлин винаги миришеше на лавандула, любимия аромат на Карлин, и макар Келси да бе намразила силното й ухание, поне винаги беше знаела къде е.

Мурн застана зад нея и затвори кръга съвсем. Келси си помисли дали да не го поздрави, но се отказа. Мурн изглеждаше все едно не беше спал дни наред, лицето му беше пребледняло и с червени кръгове около очите. Вдясно от нея беше Дайър с рижата брада. Гледаше свирепо. Пен стоеше отляво и Келси се усмихна облекчено, като видя, че е невредим.

— Здравей. Пен.

— Милейди.

— Благодаря, че ми зае коня си. Ще ти върна бронята колкото се може по-скоро.

— Задръжте я, милейди. Това, което направихте вчера, беше добро.

— Вероятно няма да промени нищо. Обрекла съм се.

— Обрекла сте всички нас със себе си, милейди — подхвърли Дайър.

— Затваряй си устата, Дайър! — сопна се Пен.

— Ти си я затвори, изтърсак. В мига, в който онзи товар не пристигне, мортската армия ще започне да се мобилизира. И ние сме прецакани.

— Всички сме прецакани — избоботи Елстън зад нея. Гласът му бе фъфлещ заради счупените зъби, но вече не й се струваше трудно да го разбере. — Не слушайте Дайър, милейди. Гледаме как това кралство затъва в калта от години. Може да сте закъсняла да ни спасите, но все едно, добре е, че се опитвате да спрете затъването.

— Тъй е — включи се някой зад нея.

Келси се изчерви, но Боздугана й спести нуждата да отвърне, като се провря с рамо през групата гвардейци, намести се вдясно от нея и изръмжа:

— Я се стегнете! Щом аз можах да пробия, всеки ще може.

Пътят до Голямата зала се оказа мъчение от ниски сиви коридори, накъсани от светлините на факли. Келси подозираше, че Боздугана води по заобиколен маршрут, но все пак се обезсърчи от безкрайните коридори, стълбища и тунели. Дано само да имаше карта на Цитаделата някъде, иначе никога нямаше да дръзне да излезе от крилото си.

Подминаха много мъже и жени, облечени в бяло, с дръпнати ниско над челата им качулки. От описанията на Карлин Келси знаеше, че това са слугите на Цитаделата. Цитаделата си имаше свои домакини и водопроводчици, но също така беше натъпкана до пръсване с ненужни служби: сервитьори, фризьори, масажисти, всичко това — на заплата от Короната. От слугите на Цитаделата се очакваше да остават незабележими, когато няма нужда от тях, и те се отдръпваха от пътя й и се присвиваха до стената, докато ги подминаваше. След като подмина може би двайсетия, тя започна да се ядосва и колкото и да дъвчеше бузата си отвътре, не можеше да се овладее. Ето къде се бе прахосвала хазната й през последните две десетилетия: в лукс и в клетки за хора.

Най-сетне излязоха в малко преддверие, свършващо с висока двукрила врата, направена от някакъв вид дъб. Не приличаше на тиърлингски дъб обаче. Жилките бяха твърде равни и крилата бяха покрити със сложни резби, които като че ли бяха зодиакални знаци. Тиърлингският дъб не се резбоваше добре. Келси се беше опитвала да го дялка с ножа си като дете, но беше открила, че дървото се рони на бучки и трески. Опита се да огледа вратата по-добре, но нямаше време. С приближаването й тя се отвори като по магия и потокът от гвардейци я избута през нея.

Един херолд извика високо:

— Принцесата престолонаследница!

Келси направи гримаса, но бързо намери други неща, върху които да се съсредоточи. Намираше се в огромно помещение, с тавани поне на двеста стъпки височина. Отсрещната стена беше толкова далече, че не можеше ясно да види лицата на хората, които стояха там. Подът бе облицован с големи плочи от тъмночервен камък, дебели бели колони, които можеше да са само от кадарийски мрамор, подпираха тавана, в който бяха врязани прозорци, пропускащи лъчи ярка слънчева светлина. Беше призрачно — с това огромно осветено от пламъците на факли пространство, накъсано от произволно разпръснати петна нажежена до бяло светлина. Когато Келси и охраната й преминаха през един от тези лъчи, тя усети за миг леко парене по ръката си и отново хлад.

Освен стъпките им и дрънченето на броня, докато се придвижваха напред по пътеката, огромната зала беше затихнала. Охраната около нея се поразреди, за да може тя да погледне към множеството, редици мъже и жени, които според Келси трябваше да са благородници. Преобладаваха кадифени облекла в алено, черно и царствено синьо. Кадифето беше стока от Калае и нямаше как да се сдобие човек с него, без то да мине през търговските контроли на Морт. Нима всички тези хора въртяха търговия с Мортмийн?

Накъдето и да погледнеше, Келси виждаше лица, и мъжки, и женски, и много козметика: обкръжени с черно очи, очертани и начервени устни, дори един лорд май се беше напудрил. Виждаше пищни прически, за чието оформяне трябваше да са отишли часове. Една жена беше прибрала косата си на голяма спирала, нещо наподобяващо дъгата на скачаща над водата риба, която се издигаше от едната страна на главата й и падаше от другата. Около цялата тази конструкция имаше сребърна тиара, обсипана с аметисти, невероятно красиво бижутерско изделие дори за неопитното око на Келси. При все това лицето на жената изглеждаше измъчено — намек, че се е подготвила да остане недоволна от всичко, което може да я сполети, включително собствената й прическа.

Смях заплаши да бликне от гърлото й, смях, извиращ от тъмния кладенец на гнева. Прическата на благородничката при това не беше дори най-нелепото нещо в тълпата. Шапки като че ли имаше навсякъде: огромни натруфени шапки с широки периферии и остри върхове, във всеки цвят на дъгата. Повечето бяха украсени със скъпоценни камъни и злато и накичени с пера. На няколко шапки Келси видя дори паунови пера от Кадейр, поредния лукс, несъмнено намиран само на черния пазар. Някои от шапките бяха толкова широки, че заемаха повече пространство от притежателите им. Келси зърна мъж и жена с еднакви кройки на сините им наметала, чиито шапки ги принуждаваха да стоят на повече от две стъпки един от друг. Забелязали погледа й, двамата я удостоиха с лек поклон, и двамата усмихнати. Келси ги пренебрегна и извърна очи от тях.

Погледът на Боздугана не се откъсваше от тясната галерия, минаваща покрай лявата стена над главите им. Келси го проследи и видя, че галерията също е претъпкана с хора, но те не бяха благородници. Облеклото им беше невзрачно и тъмно, злато проблясваше само тук-там. Търговци, предположи Келси, достатъчно важни, за да се сдобият с пропуск до Цитаделата, но не толкова богати, че да ги пуснат на партера. Нямаше бедни в това множество, нито един като измършавелите хора, които бе видяла в полята на Алмонт или на Моравата на цитаделата.

Стотици очи се бяха впили в нея. Келси усещаше тежестта им, но хиляди мили сякаш имаше между нея и тълпата. Дали и кралица Елиса се беше чувствала толкова самотна в тази огромна зала? Бързо потисна тази мисъл, ядосана, че някаква част от ума й я съпоставя с майка й.

В края на залата имаше голям подиум, а в центъра на подиума имаше трон, блестящ на светлината на факлите. Беше изкован от чисто сребро, оформен и изваян като разлят стол: частите му просто преливаха една в друга, облегалки в гръб и гръб — в основа. Високият извит гръб на трона беше поне десет стъпки висок и изваян като воден релеф, с изобразени на него разнообразни сцени от Прехода. Беше изключително произведение на изкуството, но както и на толкова много реликви от Тиърската династия, никой не знаеше кой е създателят му и сега тронът бе само ням спомен за отдавна отминало време.

Според всички правила никой не трябваше да сяда на този трон от деня, в който майка й беше умряла, но Келси не се изненада като видя седящия на него мъж.

Вуйчо й беше нисък, с тъмна коса и накъдрена брада, мода, каквато бе забелязала много пъти по пътя си през града и към която мигновено бе изпитала неприязън. Регентът опипваше брадата си, когато Келси се приближи, увиваше я около показалеца си. Носеше прилепнала пурпурна дреха. Лицето му беше бледо и подпухнало, с дълбоко хлътнали очи, и тя разчете признаци на разгулен живот в напуканите вени на месестия му нос и провисналите бузи. Алкохолизъм, ако не и нещо по-екзотично. Келси изведнъж разбра, знанието я споходи изневиделица, че ако съществува някой особено скъп порок, то вуйчо й непременно го е опитвал. Наблюдаваше я с безразличен поглед, с едната му ръка вплетена в къдриците на брадата му, а пръстите на другата потупваха разсеяно по облегалката на трона. Беше умен, осъзна тя, но не и храбър. Беше човек, който се беше опитвал да я убие от години, и въпреки това тя не се боеше от него.

В краката на регента седеше червенокоса жена, замръзнала на горното стъпало на подиума, зареяла очи в празното пространство, необикновено красива въпреки празния си поглед. Лицето й беше съвършено симетрично, с деликатен, леко чип нос и широки чувствени устни. Беше облечена в бледосиня, тънка като паяжина тъкан, с толкова малко пластове, че дрехата изглеждаше почти прозрачна и разкриваше фигура, която бе едновременно гъвкава и сластна. Ефирната тъкан изобщо не скриваше зърната на гърдите й, тъмнорозови пъпки, щръкнали зад тъканта. Келси се зачуди що за мъж може да плаща, за да се обличат жените му като курви, но след това червенокосата вдигна глава и тя изсъска тихо през зъби. Около шията на жената беше стегнат клуп, и не хлабаво при това. Подпухнала зачервена плът се показваше там, където въжето беше ожулило кожата й. Въжето се извиваше като змия нагоре над стъпалата на подиума и другият му край бе в ръката на регента.

По даден от Боздугана знак охраната на Келси спря пред подиума. Вуйчо й бе обкръжен от своя лична охрана, но само един бегъл поглед можеше да очертае разликата между истинска гвардия и банда наемници. Мъжете на вуйчо й носеха натруфени непрактични униформи в тъмносиньо и позите им бяха също толкова нагли и лениви като тази на вуйчо й. Когато погледите им се срещнаха, Келси с известна изненада видя, че вуйчо й има същите тъмнозелени леко дръпнати очи като нейните. Истинско кръвно родство, единственият родственик, който й бе останал… тази мисъл я стъписа. Кръвта нали уж трябваше да е от значение. Но след това погледът й се върна на свитата на пода жена и слепоочията й запулсираха настойчиво. Този мъж не й беше родственик, не и ако тя не искаше да бъде. Отпусна юмруци и овладя гласа си до благоразумна сдържаност.

— Поздрави, вуйчо. Дойдох, за да бъда коронована днес.

— Добре дошла на принцесата престолонаследница — отвърна вуйчо й с носов глас. — Искаме доказателството, разбира се.

Келси вдигна ръце, за да свали огърлицата. На Моравата на цитаделата предния ден бе забелязала, че излиза доста неохотно, с усещане като от трънчета, заболи се в кожата й. Днес се оказа по-лошо. Стори й се, че сребърната верижка се е впила в плътта й, усещане като от мравки, пълзящи под кожата. Вдигна огърлицата високо, за да може вуйчо й да я огледа, и щом той кимна, се обърна и я показа на огромното множество, събрало се в залата.

— Къде е накитът двойник? — попита вуйчо й.

— Това не е твоя грижа, вуйчо. Имам скъпоценния камък, с който бях отпратена оттук, и това е исканото доказателство.

Той махна с ръка.

— Разбира се, разбира се. А дамгата?

Келси се усмихна — по-скоро се озъби — вдигна ръкава на роклята си и извърна ръката си под светлината. Белегът от изгорено не изглеждаше толкова грозен на светлината на факлите, но все пак се виждаше ясно: някой беше притиснал нажежен до бяло нож на ръката й под лакътя. За миг Келси почти си представи сцената: тъмната стая, огъня, гневните писъци на бебенце, току-що изпитало истинска болка за първи път в живота си.

„Кой ми е направил това? — зачуди се тя. — Кой е могъл да го направи?“

Като видя белега, регентът сякаш се отпусна облекчено. Келси се изуми колко лесно може да разгадае чувствата му. Дали защото бяха роднини? По-вероятно бе, защото вуйчо й беше доста простоват — в него алчността и лакомията явно бяха смесени поравно. И явно не обичаше несигурността дори когато тя бе в негова изгода.

— Самоличността ми е истинска — заяви тя. — Ще бъда коронована веднага. Къде е свещеникът?

— Тук, милейди — плахо каза нечий тънък глас зад нея.

Келси се обърна и видя висок мършав мъж, може би на шейсет, да се приближава откъм най-близката колона. Беше облечен в широк бял халат без никаква украса — униформеното облекло на ръкоположен свещеник, ненапреднал обаче в йерархията. Лицето му бе на аскет, изпито и бледо, а косата и веждите му бяха също толкова избледнели, безцветно русо, сякаш животът бе избелил от него всеки пигмент. Тътреше се напред с изнервени колебливи стъпки.

— Добра работа, Лазаръс — промърмори Келси.

Свещеникът спря на десетина стъпки от гвардията й и се поклони.

— Милейди, аз съм отец Тайлър. За мен е чест да отслужа короноването ви. Къде е короната?

— А-а — каза регентът, — това се оказа трудност. Преди смъртта си сестра ми скри короната на съхранение. Не сме успели да я намерим.

— Разбира се, че не сте — изсумтя Келси, кипнала отвътре. Трябваше да очаква някоя евтина глупост като тази. Короната беше символичен инструмент, но все пак беше важна, толкова важна, че Келси изобщо не беше чувала някой да е станал монарх, без да му сложат на главата някое натруфено бижутерско изделие. Вуйчо й вероятно наистина бе положил необичайни усилия да намери короната, тъй че да може самият той да я носи. Ако той не я беше намерил, едва ли щеше да се намери изобщо.

Свещеникът изглеждаше готов да се разплаче. Завъртя очи от Келси към регента и обратно и закърши ръце.

— Ами, трудно е, Ваше Височество. Аз… Няма как да извърша коронация без корона.

Тълпата се размърда неспокойно. Келси долови странното бръмчене на неизброими гласове, замърморили в огромното пространство на залата. Импулсивно изви врат над рамото на жреца и огледа множеството. Жената, която търсеше, не беше трудна за намиране — извитата й на спирала коса се извисяваше поне на стъпка над хората около нея.

— Лазаръс. Жената с отвратителната прическа. Искам тиарата й.

Боздугана я изгледа озадачено.

— Какво е тиара?

— Сребърното нещо в косата на ей онази жена. Никога ли не си слушал приказки?

Боздугана щракна с пръсти.

— Корин. Кажи на лейди Андрюс, че Короната ще й се отплати.

Корин заслиза бързо по стъпалата, а Келси отново се обърна към свещеника.

— Това ще свърши ли работа, отче, докато бъде намерена истинската корона?

Отец Тайлър кимна и адамовата му ябълка заигра нервно. Хрумна й, че доколкото свещениците знаеха, можеше да е отгледана според поученията на Църквата, можеше дори да е истинска вярваща. Когато свещеникът направи нова боязлива стъпка напред, усмивката на Келси се разшири бавно, докато заприлича на искрена.

— Присъствието ви е чест за нас, отче.

— Честта е моя, милейди — отвърна свещеникът, но Келси долови жилката на безпокойство под кроткото му изражение. Дали се боеше от гнева на старшите си? Предупрежденията на Карлин за властта на Арвата изплуваха отново в ума й и тя погледна пребледнелия мъж недоверчиво.

— Как смеете! — извика женски глас и думите бяха последвани от изплющяване на шамар.

Келси надникна между Елстън и Дайър и видя, че се разиграва доста сериозна свада. Елстън се тресеше и когато Келси вдигна очи, видя, че се е зачервил от едва сдържан смях. Не беше единственият — чу около себе си тихи подхилквания. Мурн, застанал точно зад нея отляво, се кискаше открито. Лицето на Боздугана не помръдваше, макар че беше стиснал здраво челюсти. Е, Келси никога не го беше виждала да се смее.

Корин излезе от тълпата с тиарата в ръка. Изглеждаше все едно се е провирал през къпинак. На едната страна на лицето му се виждаше дълга грозна драскотина, другата беше яркочервена, а ръкавите на ризата му бяха разкъсани. Зад него Келси успя да зърне благородничката, закрачила с оскърбено достойнство към вратата, пищната й прическа не приличаше на нищо.

— Е, загубихте лейди Андрюс — промърмори Пен.

— Тя не ми трябва — отвърна Келси. Слепоочията й запулсираха отново от внезапна ярост. — Не ми трябва никой с такава прическа.

Корин връчи тиарата на свещеника и зае мястото си в челото на охраната на Келси.

— Да го направим колкото може по-бързо, отче — каза Келси. — Не бих искала да застрашавам живота ви повече.

Думите имаха желания ефект. Отец Тайлър пребледня и се огледа предпазливо. За миг Келси изпита съжаление и дори се зачуди колко често му разрешават да напуска Арвата. Карлин й беше казала, че някои свещеници, особено посветилите се млади, преживяват целия си живот в бялата кула и я напускат само вкупом.

Отрядът гвардейци се размърда, за да може Келси да коленичи в подножието на подиума, с лице към трона. Каменният под беше студен и грапав и тя се зачуди колко дълго ще трябва да стои така на колене. Охраната й се сгъсти около нея, половината с лица към регента и стражите му, другата — насочила вниманието си към тълпата. Отец Тайлър се доближи колкото Корин му позволи, на пет стъпки от нея.

Мурн стоеше зад дясното й рамо, Боздугана — до него. Когато Келси се изви, за да го погледне, видя, че е вдигнал меча си в едната си ръка и боздугана в другата. Топката все още бе покрита със засъхнала кръв. Лицето му бе странно спокойно и ведро: мъж толкова небрежен и на „ти“ със смъртта, че все едно я молеше да излезе напред и да се покаже. Останалите гвардейци бяха толкова напрегнати, че половината посегнаха към мечовете си, когато една жена в тълпата кихна.

Сапфирът на Келси отново започна да пари кожата й и тя с усилие надви подтика си да наведе поглед към гърдите си. Скъпоценният камък беше лумнал адски на Моравата на цитаделата, но когато на заранта Келси огледа кожата си, нямаше и следа от белег. Имаше много въпроси за този сапфир, но властта, която той осигуряваше, явно бе по-важна от удивлението. Знаеше, че ако погледне надолу, ще види камъка да блести на гърдите й — яркосиньо предупреждение. Да, нещо щеше да се случи тук.

Отец Тайлър замърмори толкова тихо, че публиката едва ли чуваше нещо. Говореше за Божията милост и за божествеността на монархията. Келси престана да му обръща внимание. Погледна през рамо. Никой в тълпата не помръдваше. Някъде отзад, в сянката на една колона, зърна мършавия като скелет Арлън Торни със синята му униформа. Делови човек според Боздугана, но това го правеше дори още по-опасен. Когато забеляза, че Келси го гледа, Торни извърна очи.

Свещеникът извади от гънките на халата си стара опърпана библия и започна да чете нещо за цар Давид. Келси стисна челюсти, за да надвие прозявката си. Чела беше библията от кора до кора. Имаше няколко добри истории и тази за цар Давид бе една от най-хубавите. Но историите си бяха само това, истории. Все пак неволно се възхити на древната библия в ръцете на свещеника, с толкова тънки страници, като самия свещеник.

Отец Тайлър пристъпи към Келси, вдигнал тиарата в едната си ръка. Тя усети как охраната й се напрегна, чу сухото изстъргване на меч, изваден вдясно от нея. Свещеникът погледна над рамото й и потръпна — изражението на Боздугана сигурно бе ужасяващо — после загуби мястото, от което четеше, и погледна надолу.

Няколко неща се случиха наведнъж… Някой зад Келси извика и тя усети пронизваща болка в лявото рамо. Боздугана я блъсна на пода и се просна върху нея, засланяйки я с тялото си. Жена изпищя сред публиката, на цял свят разстояние.

Над нея затрещяха мечове. Келси зашари с лявата си ръка под прикриващото я тяло на Боздугана в усилие да измъкне ножа от ботуша си. Нож ли? Разбра какво е станало. Друг нож бе щръкнал от рамото й, малко над плешката. Болката я прониза като стрела чак до пръстите на краката.

„Промушена съм — помисли замаяно. — Боздугана не прикри гърба ми все пак.“

— Гален! Галерията! Галерията! — изрева Боздугана. — Качете се и разчистете!

След това го издърпаха от Келси. Тя се изправи, с ножа си в ръка. Около нея се биеха мъже, трима се опитваха да посекат Боздугана с дълги мечове. Хора на вуйчо й.

Усети нещо зад себе си, завъртя се вихрено и видя меча, връхлитащ към шията й. Приклекна, пъхна се под ръката на нападателя и заби ножа нагоре между ребрата му. Кръв плисна в лицето й и тя стисна очи. Мъжът падна отгоре й, притисна я на пода и тя изпъшка от болка, щом дръжката на ножа в рамото й се удари в каменните плочи. Келси стисна зъби, избута мъжа от себе си и избърса очи с ръкава на роклята си. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по лицето й, издърпа ножа от ребрата на нападателя си и се изправи отново. Погледът й беше размътен от червена мъгла, която сякаш покриваше всичко. Някой я сграбчи за здравото рамо и тя посече свирепо към ръката.

— Аз съм, милейди, аз!

— Лазаръс — изпъшка тя.

— Гръб до гръб. — Боздугана я избута зад себе си и Келси се притисна в гърба му, след това се присви напред, срещу залата. За нейна изненада никой от благородниците като че ли не беше побягнал. Само се бяха отдръпнали към колоните. Прииска й се да им извика. Защо не помагаха? Но мнозина от тях, мъжете особено, не гледаха нея. Гледаха битката зад нея и очите им пробягваха жадно между сражаващите се.

„Забавление“, осъзна тя и й призля. Държеше ножа си вдигнат срещу тълпата в толкова заплашителен жест, колкото можеше да докара, и отчаяна, че няма меч, макар да нямаше представа как да го използва. От ножа капеше алено, дръжката бе хлъзгава в плувналата й в кръв ръка. Спомни си как Барти й беше дал този нож, в позлатена кутийка с малко сребърно ключе. Кутията трябваше да е в дисагите й, някъде горе. Най-после бе използвала ножа срещу човек. Съжали, че не може да го каже на Барти. Причерня й.

Пен вече бе пред нея, с два меча в ръцете. Един от хората на регента налетя напред, но Пен го отбегна чисто, посече ръката му под лакътя и заби меча в гръдния му кош. Мъжът изкрещя, висок и тънък писък, който сякаш се проточи безкрайно, щом отсечената му ръка падна на няколко стъпки встрани. Свлече се на земята, а Пен зае отново изчаквателната си поза, равнодушен към кръвта, капеща по дясната му ръка. Мурн се присъедини към него миг по-късно, русата му коса опръскана с алено, лицето му по-бледо от всякога, сякаш всеки момент щеше да изгуби свяст.

Двама мъже се появиха в периферното й зрение и Келси се извърна към тях, стиснала хлъзгавата дръжка на ножа. Но се оказаха Елстън и Киб, застанаха от двете й страни, мечовете им бяха плувнали в кръв. Киб имаше рана на ръката, дълбок прорез, който приличаше на животинско ухапване, но иначе и двамата изглеждаха невредими. Трясъкът на мечовете вече стигаше до ушите й по-бавен, битката замираше. Келси огледа тълпата и видя, че Арлън Торни е изчезнал. Свещеникът, отец Тайлър, се беше присвил до най-близката колона, сгушил библията до гърдите си и зяпнал един облечен в синьо труп, който лежеше в локва кръв в подножието на подиума. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, и въпреки недоверието й за миг я жегна жалост към него. Не приличаше на човек, който е бил някога силен, дори като млад, а отдавна не беше млад.

„Трябва да се съвземе — отсече друг, по-студен глас в ума й. — И то бързо.“ Келси, овладяла се отново от стоманата на този глас, кимна. Удивително как една коронация можеше да означава толкова малко и в същото време — толкова много. Краката й поддадоха и тя залитна към Боздугана. Изсъска от болката в рамото.

„Жените пищят, когато ги боли — отекна гласът на Барти в главата й. — Мъжете пищят, когато умират.“

„Няма да запищя и от двете!“

— Лазаръс, не ме оставяй да падна.

Боздугана пъхна ръка под нейната и я задържа на крака.

— Трябва да извадим ножа, милейди.

— Още не.

— Губите кръв.

— Ще загубя повече, ако извадиш ножа. Имаме работа.

Боздугана погледна раната и лицето му пребледня.

— Какво?

— Нищо, милейди.

— Какво?

— Раната е тежка. След малко ще припаднете.

— Тогава ме сритай и ме свести.

— Възложено ми е да пазя живота ви, милейди.

— Моят живот и животът на трона са едно — отвърна Келси хрипливо. Беше истина, макар да не го беше съзнавала, докато не го каза. Вкопчи се в рамото му и му посочи сапфира на гърдите си. — Вече не съм нищо, освен това. Виждаш ли?

Боздугана се обърна и извика на Гален в галерията. Две облечени в синьо тела се преметнаха през парапета и паднаха с влажно изтупване на каменните плочи. Най-предните благородници се развикаха и се отдръпнаха.

— Бъдете нащрек! — изрева Боздугана. — Киб, трябва ли ти доктор?

— Майната ти — отвърна с добродушен тон Киб, макар лицето му да беше побеляло и да стискаше ранената си ръка. — Сам съм си доктор.

Много мъже от охраната на вуйчо й лежаха мъртви на подиума. Няколко от нейните бяха ранени, но нямаше облечени в сиво тела на пода. Кой беше хвърлил ножа?

Регентът продължаваше да седи на трона, все така безразличен въпреки кръвта, оплискала лицето му, и четиримата гвардейци в сиво, опрели върховете на мечовете си в гърлото му. Но на горната му устна блестеше пот и очите му шареха към тълпата. Предвид неумението на охраната му, опитът за покушение срещу Келси се беше оказал глупост. А може би тактика на забавяне. Вуйчо й знаеше колко важно е това коронясване, също като нея. Келси усещаше, че й остава много малко време. Вдигна ръка и сграбчи за рамото един от гвардейците си, младеж, чието име не знаеше.

— Доведи свещеника.

Гвардеецът я погледна със съмнение, но отиде и домъкна отец Тайлър до подиума, а той зяпна пребледнял труповете по пода. Келси отвори уста и студеният глас отново се извиси, с властния тон, който сякаш не беше съвсем неин.

— Ще продължим веднага, отче. Придържай се към същественото.

Той кимна и вдигна тиарата. Ръцете му трепереха. С помощта на Боздугана Келси отново коленичи. Отец Тайлър отвори отново библията и започна да чете с разтреперан глас, и думите се сляха в ушите й. Зад свещеника видя красивата червенокоса, все още замръзнала като камък горе на стъпалата на подиума, цялата опръскана с кръв. Беше оцапала лицето й и се беше просмукала през тънкия като паяжина плат на облеклото й. Не беше помръднала, но беше жива. Сивите й очи бяха все така вторачени в една точка на пода. Келси затвори очи за миг, а след това погледна нагоре към тавана, огромна сводеста шир, която изведнъж се завихри лудешки.

Ботушът на Боздугана я натисна между плешките и Келси прехапа език, за да не изпищи. Малко й просветна и тя видя приближаващия се свещеник с тиарата в ръце. Гвардейците около нея настръхнаха.

Отец Тайлър се наведе, лицето му бе съвсем бяло, и Келси усети как доскорошните й подозрения по необясним начин изчезнаха. Съжали, че не може да го утеши, да му каже, че неговата роля в тази работа почти е приключила.

„Но не е — прошепна друг глас, тих, но уверен в ума й. — Има още много…“

— Ваше Височество — каза отец Тайлър с почти извинителен тон, — заклевате ли се да служите на това кралство, на този народ, според законите на Божията църква?

Келси вдиша хрипливо, усети как нещо заклокочи в гърдите й, и прошепна:

— Заклевам се да служа на това кралство и на този народ според закона.

Отец Тайлър мълчеше. Келси понечи да вдиша и усети, че припада, люшна се наляво. Боздугана я срита отново и този път тя не можа да сдържи тънкия писък, който се изтръгна от устните й.

— Вие ще служите на своята църква, отче, а аз ще служа на моето кралство и на моя народ. Това е клетвата ми.

Отец Тайлър като че ли се поколеба. Лицето му беше маска на примирение и съжаление, сякаш можеше да прозре в бъдещето многото последствия от този момент. Навярно можеше. После положи тиарата на главата й с две ръце.

— Короновам ви, кралица Келси Роли на Тиърлинг. Дълго да е царуването ви, Ваше Величество.

Келси стисна очи. В гърлото й напираше облекчение, толкова голямо, че граничеше с възторг.

— Лазаръс, помогни ми да стана.

Боздугана я издърпа нагоре и краката й поддадоха. Ръцете му се увиха около нея отзад и я задържаха права като парцалена кукла; наклони тялото й леко напред, за да не натисне ножа, забит в рамото й.

— Регентът.

Боздугана я извъртя внимателно към вуйчо й.

Очите на регента блестяха, изпълнени с глупашко отчаяние. Бавно, преднамерено, Келси се облегна на Боздугана, докато дръжката на ножа не опря в гърдите му. Болката я жегна и я събуди, но не съвсем. Тъмнината вече се сгъстяваше, чернееща граница на ръба на полезрението й.

— Слез от трона ми.

Вуйчо й не помръдна. Келси се наведе напред, събрала последните си капки сила, и гласът й изхриптя в огромната ехтяща зала:

— Имаш един месец да се махнеш от Цитаделата, вуйчо. След това… десет хиляди фунта за главата ти.

Някаква жена зад нея ахна и сред тълпата се разнесе глухо мърморене. Изпълнените с паника очи на вуйчо й пробягаха зад нея.

— Не можете да обявявате награда за член на кралската фамилия.

Гласът зад нея беше мазен баритон, който Келси вече познаваше: Торни. Пренебрегна го и думите заизлизаха от гърлото й с хрипливо усилие.

— Дадох ти… време за бягане, вуйчо. Махни се от трона ми веднага или Лазаръс ще те изхвърли от Цитаделата. Колко дълго… мислиш, че ще оцелееш?

Вуйчо й примига бавно. След няколко секунди се надигна от трона и щом се изправи, коремът му увисна. „Твърде много ейл — помисли разсеяно Келси, а след това: — Боже мой, той е по-нисък от мене!“ Гледката й се раздвои, след това — разстрои. Тя смуши с лакът Боздугана и той разбра, защото я помъкна напред и я отпусна на трона. Беше все едно да седнеш на студена скала. Келси се олюля върху леденостудения метал, стисна очи и ги отвори отново. Още нещо имаше да направи, но какво?

А, да, червенокосата. Вуйчо й се затътри надолу по стъпалата на подиума, отпуснатото въже се изпъна след него.

— Пусни въжето — прошепна Келси.

— Пусни въжето — повтори високо Боздугана.

Вуйчо й се обърна рязко и за първи път Келси видя в очите му гняв.

— Тази жена е моя! Тя ми е подарък.

— Вече не е.

Вуйчо й се огледа за подкрепа, но повечето от охраната му бяха мъртви. Само трима го последваха по петите, но дори и те като че ли отбягваха да срещнат погледа му. Лицето му беше пребледняло от гняв, но Келси видя нещо още по-лошо, изписано на него: огорчение и объркване, изражението на човек, който не знае защо трябва да му се случват толкова много ужасни неща, след като е имал толкова добри намерения. След още миг на размисъл той пусна въжето и заситни към вратата заднешком.

— Тя е моя — повтори умолително.

— Вече не е — повтори и Келси. — Елстън, погрижи се.

— Да, Ваше Величество.

— Изнесете ме оттук, Лазаръс — изхриптя Келси.

Поемането на дъх беше убийствено мъчително. Боздугана и Пен се спогледаха, а след това се наведоха, пъхнаха ръце под нея и я вдигнаха на „столче“. Келси изпита смътна благодарност. Беше по-достоен начин да напусне така, вместо да я люшкат като чувал. Съжали, че трябваше да я видят така за първи път, окървавена и изтощена. В един момент минаха покрай благородничка с червена кадифена рокля, цветът ярко изпъкна в тъмното. Карлин обичаше същия цвят и Келси протегна ръка към жената, и прошепна:

— Ще е тежък път.

Но беше твърде далече за допир. Десетки лица отплуваха назад покрай нея, стори й се, че видя и Феч между тях… но това беше лудост. Все пак посегна отново и дланта й затърси безпомощно в празното.

— Сър, трябва да побързаме — каза Пен.

Боздугана изсумтя в съгласие и двамата ускориха крачка през огромните двойни врати и навън в широкия коридор. Келси вече усещаше миризмата на собствената си кръв. Всичките й сетива се бунтуваха. Всяка факла бе по-ярка от слънцето, но когато примижа към Боздугана, видя, че лицето му е забулено в мрак. Гвардейците си говореха нещо с оглушителен шепот, но Келси не можеше да разбере нито дума. Тиарата се хлъзгаше от главата й.

— Короната ми пада.

Боздугана напрегна ръката си, която крепеше гърба й, посегна към стената, докосна нещо невидимо за очите й и за нейно изумление в тъмното се отвори скрита врата.

— Не и ако аз мога да го предотвратя, милейди.

— И аз — отекна гласът на Пен.

Докато влизаха в чернотата, Келси усети как нечия грижлива ръка намества короната на главата й.