Ерика Йохансен
Кралицата на Тиърлинг (4)

4.
Пътят до Цитаделата

О, Тиърлинг, о, Тиърлинг.

Годините, които преживя,

търпението и скръбта,

плана ти за една кралица.

„Ридание за Майките“, Анонимен

Келси се събуди с главоболие и пресъхнала уста, но чак на закуска осъзна, че това е първият й махмурлук. Въпреки притеснението бе възхитена, че е изпитала нещо, за което само бе чела. Един разстроен стомах бе малка цена за превръщането на въображаемото в реалност. Веселбата бе продължила добре през нощта и тя не можеше да си спомни колко медовина е изпила. Вкусна беше. Трябваше да я избягва в бъдеще.

След като се облече, Феч й донесе огледало за бръснене, за да види дългата грозна рана, минаваща по дясната страна на шията й. Беше изрядно зашита с тънък черен конец.

— Добър шев — каза Келси. — Но все пак ще остане белег, нали?

Феч кимна.

— Не съм бог, нито съм хирургът на кралицата. — Поклони й се насмешливо. — Но няма да забере и можеш да кажеш на хората, че си получила раната в битка.

— В битка?

— Беше си битка, докато смъкнем цялата онази броня от теб, и така ще разправям на света.

Келси се усмихна, остави огледалото и се обърна към него.

— Благодаря ви, сър. Дарихте ме с много добрини и животът ми не беше най-малката от тях. Смятам да ви помилвам.

Той я изгледа за миг, очите му блестяха весело.

— Не искате милост — каза тя.

Той се усмихна и Келси се удиви на промяната в него. Мрачният мъж, когото бе видяла предната нощ, сякаш се бе изпарил със слънцето.

— Дори да ме опростите, кралице на Тиърлинг, просто бих го отхвърлил, като открадна още нещо.

— Никога ли не сте искали друг живот?

— Няма друг живот за мен. Все едно, помилването изобщо не би могло да изплати дълга ви. Дал съм ви по-голям дар, отколкото знаете.

— Какъв дар?

— Ще разберете. В замяна очаквам да го пазите в безопасност.

Келси отново се погледна в огледалото.

— Мили боже, кажете ми, че не сте ме обезчестили, докато съм спала!

Феч отметна глава и се изсмя гръмко. Отпусна свойски ръка на гърба й и тя настръхна.

— Кралице на Тиърлинг, вие или ще сте мъртва до седмица, или ще станете най-страховитата владетелка, което това кралство е познавало. Не виждам средно положение.

Докато се решеше, Келси се гледаше в огледалото. Виждала беше отражението си в езерцето у дома, но това бе много по-различно. Огледалото я показваше такава, каквато бе наистина. Не беше добре. Очите й бяха много хубави, като бадеми и яркозелени, част от наследеното от Роли. Карлин й беше казвала, че всички от фамилията на майка й имали същите котешки зелени очи. Но лицето й беше кръгло и червендалесто като домат и — нямаше друга дума за това — невзрачно.

Феч й беше дал няколко фиби, красиви, с аметисти във формата на пеперуди. Косата й отново се нуждаеше от измиване, но фибите вършеха работа засега. Зачуди се дали Феч ги е откраднал направо от косата на някоя благородничка. Усмивката му в огледалото се разшири и Келси разбра, че е отгатнал мисълта й.

— Ти си грубиян — подхвърли тя, докато затъкваше последната фиба. — Би трябвало да увелича цената за главата ти.

— Направете го. Това само би повишило славата ми.

— Какъв беше животът ти преди това? Въпреки високата ми образованост смятам, че владееш повече езици от мен, и по-добре.

— Тиърски може би — отвърна й той на кадарийски. — Но вие несъмнено ще ме засенчите в мортския и кадарийския. Късно започнах да уча тези езици и не ми се удават.

— Не избягвай въпроса. Все едно, ще го разбера, като стигна в Цитаделата.

— Няма причина да хабя ценната си енергия, като ви го кажа сега. — Премина на тиърски, със съжалителна усмивка. — Не мога да си спомня кадарийската дума за енергия. Липсва ми практика.

Келси кривна глава и го погледна питащо.

— Нищо ли няма, което да мога да направя за теб или хората ти, след като седна на трона? Дори нещо малко?

— Нищо не ми хрумва. Все едно, имате чудовищна задача пред себе си, милейди. Не бих ви натоварил с нищо допълнително.

— След като не ми позволявате да предотвратя неизбежното ви обезглавяване, предполагам, че наистина бихте изглеждали глупаво да ме молите за стадо овце или нов арбалет.

— Ще си прибера дължимото някой ден, кралице на Тиърлинг. Не се съмнявайте. И цената ми ще е висока.

Келси го изгледа рязко. Но погледът му бе отчужден, зареян някъде надалече, извън палатката й и над дърветата. Към Цитаделата.

Изведнъж тя осъзна огромната нужда да се отърве от него. Беше престъпник, разбойник, неоспорима заплаха за самата власт на закона, която тя се надяваше да наложи. И въпреки това не знаеше дали ще намери в себе си волята да го затвори някой ден, още по-малкото — да му даде смъртното наказание, което със сигурност заслужаваше.

„Някой друг мъж трябва да се появи и да отвлече ума ми от него. По-приемлив мъж. Точно така трябва да стане.“

 

 

Боздугана (каза Феч на Келси) беше направил още два опита за бягство през нощта. Днес, когато най-после го измъкнаха от палатката му, отново беше освободил двата си крака. Все още беше с превръзка на очите, но когато го подкараха напред, нанесе внезапен злобен ритник в краката на Алейн и Алейн падна на земята с ругатня, и се стисна за пищяла. Хауъл и Морган вдигнаха Боздугана на седлото, без да го бият. Оставиха обаче ръцете му вързани, а убийственото му изражение си остана видимо дори под превръзката.

Келси се сбогува с Феч и мъжете от отряда му — странно сбогуване, което й се стори ненужно сериозно. Остана доволна, като видя, че на Морган като че ли не му хареса това, че ги оставя. Той стисна ръката й по мъжки и й даде още една стъкленица обезболяващо за раната й.

— Какво е това вещество? — попита Келси, след като пъхна стъкленицата в джоба на наметалото си. — Прави направо чудеса.

— Опиум.

Келси повдигна вежди.

— Течен опиум? Има ли такова нещо?

— Живели сте доста изолирано, милейди.

— Мислех, че опиумът е контролирано вещество в Тиър.

— Точно затова бог е направил черния пазар.

Феч придружи Келси и Боздугана първите няколко мили, но настоя Боздугана да остане вързан и с превръзката на очите, докато се отдалечат от лагера, тъй че Келси трябваше да води коня му. Колкото и да беше странно, Феч им бе позволил да задържат конете. Рейк беше обикновен кон, но жребецът на Боздугана беше кадарийски красавец и сигурно струваше цяло състояние. Келси се учуди на тази щедрост, но не попита.

Под наметалото си носеше тежката броня на Пен. Не й се искаше да я остави, а и Феч каза, че трябва да я задържи. С известно огорчение Келси си даде сметка, че трябва да се постегне, тъй като бронята вероятно щеше да е част от гардероба й още доста време.

Феч спря на върха на един хълм и посочи напред, където през жълтите хълмове лъкатушеше тънка линия.

— Това е главният път в тази местност. Ще ви изведе на Мортския път, който води право до Нови Лондон. Дали ще яздите по пътя, или не, вие си решавате, но и да не яздите по него, не го губете от очи. Късно вечерта ще навлезете в мочурлива земя и без усет за посока може да се изгубите сред блатата завинаги.

Келси оглеждаше околността. Хълмовете скриваха повечето от пътя, но по някое време бежовата линия отново се появяваше отвъд тях, разполовила земеделските равнини и продължаваща право към други хълмове, този път кафяви. Стотици сгради се виждаха струпани по тях, всичките засенчени от гигантски сив монолит. Цитаделата.

— Ти би ли тръгнал по пътя? — попита тя Феч.

Той помисли за миг и отвърна:

— Да. Не съм в такава опасност като вас в момента, но все пак мисля, че прекият път често е правилният път, по причини, които не може да се предвидят.

— Ако ми махнете тая превръзка на очите — измърмори Боздугана, — веднага ще реша кой е най-добрият път.

— Няма да махате превръзката — отвърна Феч. — Докато не се махна.

Келси го погледна с любопитство.

— Има ли някаква вражда между вас двамата?

Феч се усмихна, но погледът му беше твърд.

— Не и в смисъла, който имате предвид.

Обърна коня си и протегна ръка. Беше здраво, делово ръкостискане, и все пак Келси разбра, че този момент ще остане с нея през целия й живот, все едно дали ще види Феч отново, или не.

— Още нещо, милейди.

Келси се сепна от обръщението. Толкова беше свикнала да я нарича „момиче“. Феч бръкна под ризата си и извади втората огърлица, за която тя бе забравила. Келси отново изпита спешната нужда да се махне от него, от този мъж, който я караше да забравя всичко обикновено и важно.

— Тази огърлица е ваша. Не я искам за себе си. Но ще я задържа.

— Докога?

— Докато си я спечелите отново с делата си.

Келси отвори уста да възрази, но премисли и замълча. Този човек не правеше нищо спонтанно. Всичко беше съзнателно, тъй че шансовете да го разубеди с думи бяха нищожни. Пресегна се, откри, че нейната огърлица пак се е измъкнала от ризата й, и я пъхна отново вътре.

— Желая ви късмет и успех, кралице на Тиър. Ще ви наблюдавам с голям интерес.

Усмихна й се и подкара надолу по склона. След минута вече беше прехвърлил следващия хълм и се скри от поглед.

Келси погледа още малко по пътя, по който си беше заминал. Това, което Боздугана не знаеше, нямаше да го нарани. Но след няколко минути дори прахта от преминаването на Феч се бе слегнала и тя се обърна към Боздугана, спря коня си до неговия и бързо разхлаби възлите, стегнали китките му. Щом ръцете му се освободиха, Боздугана смъкна превръзката от очите си и примига.

— Господи, колко е светло!

— Показа забележителна сдържаност, Лазаръс. С твоята репутация, мислех, че ще разкъсаш връзките със зъби и ще убиеш няколко души пътьом.

Боздугана си замълча, само разтърка китките си, по които се виждаха тъмни синини от въжетата.

— Беше много впечатляващ при реката — продължи тя. — Къде си се научил да се биеш така?

— Трябва да тръгваме.

Келси го изгледа за миг, след това се обърна към града.

— Врекъл си се да ме доведеш невредима до Цитаделата, знам. Но те освобождавам от този обет. Направил си достатъчно.

— Клетвата ми беше дадена на жена, която вече е мъртва, милейди. Не можете да ме освободите от нея.

— А ако яздим към своята смърт?

— Тогава ще сме двама фей.

Келси отново извърна лицето си към леко щипещия вятър.

— Ами… ако нямаш по-добра идея, да тръгваме.

Боздугана огледа околността, после кимна и повтори:

— Да тръгваме.

 

 

След няколко часа усилена езда пътят, който им бе показал Феч, се вля в Мортския път, платно с петдесетина стъпки ширина. Този път поемаше основния търговски трафик между Тиърлинг и Мортмийн и пръстта бе толкова здраво утъпкана, че почти нямаше прах. Пътят беше пълен с хора, и толкова по-добре че Келси се беше загърнала в тъмнолилавото наметало, което й бе дал Феч. Гвардейско сивото на Боздугана го нямаше, заменено от дълго черно наметало, и дори все още да си носеше боздугана (както тя се надяваше), благоразумно го беше пъхнал някъде, за да не се набива на очи. Повечето хора, пътуващи към Цитаделата, също бяха с наметала и вдигнати качулки и всички изглеждаха залисани в своите си работи. Келси се оглеждаше за мъже, които можеше да са от кадените, или за някакъв знак от сивото, носено от гвардията й. Но след известно време вече яздеха сред толкова много хора, че не можеше да се съсредоточи. Дано Боздугана имаше по-добър усет за скрита опасност.

Беше й казал, че ездата до Нови Лондон може като нищо да им отнеме два дни. Келси помисли дали да не се опитат да изминат пътя на един преход, но по залез-слънце отхвърли тази идея. Спеше й се, а и раната отново започваше да я боли. Каза го на Боздугана и той кимна.

— Всъщност аз не спя, милейди, така че вие можете да поспите спокойно.

— Все трябва да спиш от време на време.

— Едва ли. Светът е твърде опасен, за да заспя в него.

— А когато си бил дете?

— Никога не съм бил дете.

Някакъв мъж се блъсна в коня на Келси, промърмори: „Извинете, сър“ и се отдалечи.

Пътят вече беше съвсем претъпкан. От всичките й страни яздеха или вървяха хора и вонята на немита плът я удряше в ноздрите като плесник. Но, разбира се, този път идваше от юг, където нямаше вода за къпане.

Пред тях имаше кола, побрала цяло семейство: родителите и две малки деца. Децата, момче и момиче, на по седем-осем, бяха събрали треви и корени и си играеха на готвене. Келси се загледа в тях очарована. Всичките й въображаеми игри в детството й бяха самотни. Тя винаги беше героинята и трябваше да си измисли ликуващите тълпи наоколо, дори приятелите си трябваше да измисли. Все пак копнежът да види други деца, да е с тях, никога не беше угасвал. Келси се загледа в двете деца толкова дълго, че майката започна да се озърта към нея, присвила подозрително вежди, и Келси прошепна на Боздугана, че трябва да изостанат.

— Защо е толкова претъпкан този път? — попита тя, щом колата се отдалечи напред.

— Това е единственият пряк път до Нови Лондон южно от Крайт. Всички пътища се вливат в него.

— Но това е търговски път. Как се прекарва керван по него?

— Невинаги е пълен с хора, милейди.

Яздиха след заник-слънце и чак до късно вечерта, много след като повечето други пътници бяха спрели на лагер. За известно време двете страни на пътя бяха осеяни със светлини, но скоро огньовете започнаха да гаснат. Понякога на Келси й се струваше, че чува зад тях тропот на копита, но така и не можеше да е сигурна, а щом се извърнеше назад, виждаше само тъмнина. Докато яздеха, задаваше разни въпроси на Боздугана за сегашното състояние на управлението в кралството й. Той отговаряше, но Келси усети, че е уклончив и че всичките му отговори са силно подкастрени. Но дори малкото информация, която получи, не беше добра.

Повечето население на Тиърлинг гладуваше. Земеделието, което бе видяла разгърнато по равнината Алмонт, в най-добрия случай едва даваше препитание на селяните. Всичката храна в повече отиваше за земевладелеца, който след това продаваше продукцията за печалба било на пазарите в Нови Лондон, било чрез черния пазар на Мортмийн. Нямаше справедливост за бедните. Съдебната система в голяма степен се беше разбила под бремето на корупцията, а повечето честни съдии бяха привлечени на други работи в управлението. Келси чувстваше лошата си подготовка почти физически, като бреме на раменете си. Имаше проблеми, които трябваше да се оправят, и то бързо, но тя не знаеше как да го направи. Карлин я беше учила много за историята, но недостатъчно за политиката. Представа нямаше как да принуди някого да изпълни волята й.

— Каза, че сме фей, Лазаръс. Не знам тази дума. Какво означава?

— Предците ми са шотландци отпреди Прехода. Фей означава да виждаш смъртта си и да ликуваш, че умираш.

— Това не е за мен.

— Може би само така си мислите, милейди.

Стори й се, че отново чува тропот на копита. Този път не си го беше въобразила — Боздугана изведнъж спря коня си, извърна се и се вторачи назад.

— Идват ездачи.

Тя не можа да види нищо. В небето имаше само едно тънко резенче луна, а и никога не бе имала добро нощно зрение.

— Колко са далече?

— Може би на миля. — Боздугана сви замислено вежди. — Няма достатъчно растителност тук за добро прикритие и е по-безопасно да пътуваме през нощта, а да отдъхнем заранта. Ще продължим, но ако започнат да ни догонват, ще рискуваме и ще отбием от пътя. Хайде да ускорим малко.

Подкара отново напред и Келси го последва.

— Не можем ли да отбием от пътя сега и да ги оставим да подминат?

— Рисковано е, милейди, ако преследват нас. Но едва ли са кадени или дори морти. Не съм видял ястреби и мисля, че дирята ни е изстинала. Спасителят ви, който и да беше, си свърши работата чудесно.

Споменаването на Феч я жегна и тя осъзна, не без известно удовлетворение, че не е мислила за него поне от няколко часа. Желанието й да знае повече за него се бореше с това да запази самоличността му своя лична тайна — кратка борба, докато първият импулс не надделя и тя не отрони, ядосана на себе си:

— Каза ми, че се наричал Феч.

Боздугана се изсмя.

— Имах подозрения, макар и с вързани очи.

— Наистина ли е такъв голям крадец, за какъвто претендира?

— Още по-голям, милейди. В историята на Тиър е пълно с разбойници, но никой не е като Феч. Откраднал е от вуйчо ви повече неща, отколкото аз съм имал през живота си.

— Каза, че имало висока цена за главата му.

— Петдесет хиляди фунта, последно.

— Но кой е той?

— Никой не знае, милейди. За първи път се появи някъде преди двайсет години, с маската и всичко.

— Двайсет години?

— Да, милейди. Точно двайсет години. Помня го добре, защото открадна една от любимите жени на вуйчо ви, когато тя отиде да пазарува в града. После, след няколко месеца, майка ви обяви бременността си. — Боздугана се изкиска. — Може би най-лошата година в живота на вуйчо ви.

Келси се замисли. Феч трябваше да е много по-стар, отколкото изглеждаше.

— Защо не са го хванали, Лазаръс? Дори да има късмета на дявола, такава дръзка самоувереност би трябвало да го е убила отдавна.

— Е, той е герой за простолюдието, милейди. Всеки път, когато някой успее да ограби регента или някой от благородниците, светът приема, че е Феч. Всяка ценност, загубена от богаташ, му печели обичта на бедните.

— Раздава ли парите на бедните?

— Не, милейди.

Келси се отпусна на седлото разочарована.

— Много ли е откраднал?

— Много. Неща на стойност стотици хиляди.

— Но какво прави с парите? Определено не видях богатство в лагера. Живеят в палатки, а облеклото им е старо. Дори не съм сигурна дали…

Боздугана я потупа по ръката и тя спря на средата на изречението.

— Видяхте ли го?

— Какво?

— Вие не бяхте с вързани очи.

— Не съм такъв страховит воин като теб.

— Видяхте ли лицето му? На Феч.

— Не съм сляпа, Лазаръс.

— Не разбирате, милейди. Не ми вързаха очите заради славата ми на страховит воин. Регентът не може да залови Феч, защото никога не е могъл да се сдобие с негово описание, нито на някой от хората му. Феч едва не уби регента два пъти, доколкото помня, но дори той не можа да зърне лицето му. Никой не знае как изглежда този човек, освен сигурно онези, които не биха го предали за никакви пари.

Келси погледна нагоре към звездите, ярки точици, осеяли небето над главата й. Не й даваха отговори. Беше започнало да й се доспива, полюшваше се в седлото, но сега се усети, че отново се е разсънила напълно. Трябваше да създаде портрет на Феч при първата удобна възможност или да го опише на някой, който наистина може да рисува. И все пак знаеше, че няма да направи нито едното, нито другото.

— Милейди?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз не бих го направила за никакви пари.

— О, господи.

Боздугана спря коня си насред пътя и просто постоя така за миг. Келси усети неодобрението му. Все едно че беше в ъгъла в библиотеката на Карлин, където често се свираше и се опитваше да се свие на колкото може по-малко кълбо, когато не знаеше отговора. Как щеше да реагира Карлин на този последен обрат? Реши, че е по-добре да не се опитва да си го представи.

— Не се гордея с това — промълви тя оправдателно. — Но не виждам полза да се преструвам, че не е така.

— Знаете ли какво е феч, милейди?

— Връщане.

— Не. Феч е същество от древна митология, предвестник на смърт. Феч е необикновен крадец, но много от другите му деяния са наистина отвратителни.

— Нямам никакво желание да слушам за другите деяния на Феч в момента, Лазаръс. — Изведнъж й се прииска да слуша само за другите деяния на Феч. — Казах ти го само защото трябва да се разберем за това.

— Е — отвърна Боздугана примирено след малко, — този човек има пагубно влияние. Може би не бива да говорим за него повече.

— Съгласна. — Келси дръпна леко юздите и подкара коня си напред. Опита се да заобиколи темата за Феч. — Вуйчо ми не е женен, доколкото знам от Карлин. Какво беше онова за любимите му жени?

С известна неохота Боздугана обясни, че регентът се е устроил, като кадарийските владетели, с харем от избрани млади жени, продадени на двореца от бедни семейства. Отгоре на това, че кралството й беше затънало в корупция, Келси бе наследила и бардак. Помоли Боздугана да я научи на някои мръсни думи, каквито използваха войниците, но той отказа, тъй че тя не можа да намери достатъчно лош език, с който да излее гнева си. Жени, купувани и продавани! Точно това зло уж трябваше да е изкоренено в Прехода.

— Всички действия на вуйчо ми като регент се отразяват на трона ми. Излиза все едно самата аз съм узаконила този трафик.

— Едва ли, милейди. Никой всъщност не обича вуйчо ви.

Това изобщо не облекчи яда й. Но под яростта имаше и дълбоко усещане за безпокойство. Според описанието на Боздугана, тази практика беше съществувала още преди Келси да се роди. Защо майка й не бе направила нищо? Понечи да попита Боздугана, но се спря. Разбира се, той нямаше да отговори.

— Ще трябва да се отърва от регента — заяви тя решително.

— Той е ваш вуйчо, милейди.

— Не ме интересува. В мига, в който седна на трона, ще го изхвърля от Цитаделата.

— Вуйчо ви се радва на благоволението на Червената кралица, милейди. Ако просто го изритате от власт, това може да дестабилизира отношенията с Мортмийн.

— Да ги дестабилизира? Нали имаме договор!

— Имаме, милейди. — Боздугана се покашля. — Но мирът с Мортмийн винаги е крехък. Откритата враждебност може да се окаже гибелна.

— Защо?

— Защото кралството не разполага с обучени бойци, които да се справят с каквато и да било армия, още по-малко с мортмийнската. И нямаме стомана.

— Значи ни трябват оръжия и истинска армия.

— Никоя армия няма да се опълчи на мортмийнската, милейди. Не съм суеверен, но вярвам на слуховете за Червената кралица. Имах шанса всъщност да я видя преди няколко години…

— Как?

— Регентът изпрати дипломатическа мисия в Демийн. Бях в охраната. Червената кралица беше владяла кралството си вече над столетие, но кълна ви се, милейди, изглеждаше на не повече от възрастта на майка ви, когато се родихте.

— И все пак тя е само една жена, колкото и да е неподвластна на възрастта.

Гласът на Келси беше спокоен, но въпреки това бе изнервена. Приказки за вещица кралица бяха лоша идея на пуст път в тъмна доба. Лагерните огньове, които бяха осеяли двете страни на пътя, бяха изчезнали напълно и тя вече имаше чувството, че с Боздугана са съвсем сами в тъмното. Над пътя бе започнала да се носи сладникавата миризма на гнило — сигурно наблизо имаше тресавище.

— Бъдете много внимателна, милейди. Колкото и добри да са намеренията ви, прекият път невинаги е най-добрият.

— И все пак сме на пътя, Лазаръс.

— Да, поради липса на по-добър избор.

Направиха бивак не много преди разсъмване, все още на четири-пет часа езда от града. Боздугана каза, че няма да палят огън. И като предпазна мярка избра място за бивака им зад голям къпинак, който затулваше гледката от пътя. Ездачите зад тях вероятно също бяха спрели на лагер, защото Келси не чуваше повече копита. Попита Боздугана дали може да си смъкне бронята и той кимна.

— Но утре ще носите броня, милейди, тъй като ще влезем в града посред бял ден. Бронята не е кой знае какво без меч, но е по-добре от нищо.

— Както кажеш — промърмори Келси, вече полузадрямала въпреки настойчивото пулсиране във врата й. Трябваше да поспи. Всички неща се съсредоточаваха в утрешния ден. „Фей“, помисли си тя. Да яздиш към смъртта. Заспа и засънува безкрайни полета, полята, които бе видяла проснати пред нея по равнината Алмонт, пълни с мъже и жени, опърпани като плашила хора, обработващи земята. Отвъд полята, слънцето се вдигаше и небето бе пламнало.

Келси се приближи към една от селянките. Жената се обърна и тя видя, че е красива, със сурови черти и тъмна разрошена коса, лицето й — удивително младо. Щом Келси застана пред нея, жената вдигна една ръкойка все едно й предлагаше да я огледа.

— Червено — прошепна жената и очите й блеснаха безумно. — Всичко червено.

Келси погледна надолу и видя, че жената държи не ръкойка, а окървавеното тяло на малко момиченце. Очите на детето бяха извадени, кухините бяха пълни с кръв.

Отвори уста да изпищи и Боздугана я разтърси и я събуди.