Стивън Кинг
Търси се (73)

36.

— Уф! — възкликва Холи, докато вървят към празното бюро насред тясната книжарница. — Каква е тази воня?

— Кръв — отговаря Ходжис. „И гниеща плът“ — си мисли, но не иска да го каже. — Стойте тук. И двамата.

— Въоръжен ли си? — пита Джером.

— Бияча е у мен.

— Само Бияча ли?

Ходжис вдига рамене.

— Тогава идвам с теб.

— И аз! — Холи грабва дебела книга, озаглавена „Дивоцъфтящи цветя и билки в Северна Америка“. Държи я с две ръце, сякаш се кани да цапардоса с нея насекомо.

— Не — търпеливо повтаря Ходжис. — Вие оставате тук. И двамата. И ще се надпреварвате кой по-бързо да набере 911, ако ви наредя.

— Бил… — подхваща Джером.

— Не ми противоречи, младежо. Да не губим време, защото ми се струва, че не разполагаме с много.

— Шесто чувство ли? — пита Холи.

— Може би нещо повече.

Ходжис изважда Бияча от джоба на сакото си (напоследък най-често носи него вместо стария си служебен пистолет) и го хваща над възела. Пристъпва бързо и безшумно към стаичката в дъното, в която вероятно е кабинетът на Андрю Халидей. Вратата е открехната. Той застава малко встрани, почуква и, казвайки си, че в подобни моменти една малка лъжа е простима, извиква:

— Господин Халидей, полиция!

Тишина. Почуква втори път по-силно, пак не получава отговор и блъсва вратата. Вонята става непоносима: кръв, разлагаща се плът и разлят алкохол. И още нещо. Така добре познатият мирис на барут. Сънено жужат мухи. Лампите са включени, сякаш за да осветят като прожектор трупа на пода.

— Господи, половината му глава я няма! — извиква Джером почти в ухото на Ходжис, който се сепва и понечва да замахне с Бияча, но след миг го сваля и си мисли, че пейсмейкърът му е щял да се пръсне. Обръща се и вижда зад себе си двамата, на които нареди да не го следват. Джером затиска с длан устата си. Очите му сякаш ще изскочат от орбитите.

За разлика от него Холи сякаш е спокойна. Притиска до гърдите си „Дивоцъфтящи цветя и билки в Северна Америка“ и внимателно разглежда кървавата каша на килима.

— Да не вземеш да повърнеш — предупреждава тя Джером. — Ще замърсиш местопрестъплението.

— Няма. — Гласът му е приглушен, защото той продължава да притиска с длан устата си.

— Вие май не разбирате от дума! — сопва им се Ходжис. — Ако ви бях учител, щях да ви изпратя при директора. Аз влизам. Вие оставате тук.

Прекрачва прага. Джером и Холи влизат след него, вървейки един до друг. „Като тъпите близнаци Бобси^[1]“ — си помисля той.

— Братът на Тина ли го е подредил така? — ахва Джером. — Той ли е бил?

— Ако е той, не го е свършил днес. Кръвта е почти засъхнала. И тези мухи… Не виждам още личинки, но…

Джером издава гърлен звук.

— Недей! — заповядва му Холи и се обръща към Ходжис: — Виждам малка брадва. Томахавка или както там й казват. Убийството е извършено с нея.

Ходжис не продумва. Оглежда местопрестъплението. Преценява, че Халидей — ако е Халидей — е мъртъв поне от двайсет и четири часа, а може би и повече. Най-вероятно повече. Но междувременно се е случило и нещо друго, защото мирисът на разляно уиски и барут е силен и съвсем отскоро.

— Бил, това от куршум ли е? — Джером посочва полицата вляво от вратата до нисък шкаф от черешово дърво. В книгата „Параграф 22“ се вижда малка кръгла дупка. Ходжис се приближава, взема книгата, разглежда я отблизо и си мисли: „Този дефект сигурно ще й подбие цената.“ Обръща се към шкафа, на който има две кристални гарафи, може би „Уотърфорд“. Върху прашната повърхност се виждат кръгове — там преди са стояли още две. Ходжис се оглежда и ги вижда на пода зад бюрото.

— Да, дупка от куршум е — казва Холм. — Дори долавям мирис на барут.

— Имало е схватка — заключава Джером и добавя, посочвайки трупа, без да го поглежда. — Но той не е участвал.

— Прав си — съгласява се Ходжис. — Той не е участвал. А участниците са напуснали полесражението.

— Питър Саубърс ли е единият?

Ходжис въздъхва тежко:

— Почти съм сигурен. Дошъл е тук, след като ни се изплъзна, минавайки през задната врата на аптеката.

— Някой е взел компютъра на Халидей — обажда се Холи. — Кабелите към записвачката са там, до касата, има безжична мишка и кутия с няколко флашки, но компютърът го няма. Видях голямо празно място на бюрото отвън. Сигурно е бил лаптоп.

— Какво ще правим? — пита Джером.

— Ще повикаме полицията — казва Ходжис, макар че хич не му се иска. Усеща, че Пит Саубърс е в тежко положение и полицията ще го утежни още повече, поне първоначално, но вече игра ролята на самотния рейнджър в случая с Убиеца с мерцедеса и за малко не предизвика гибелта на няколко хиляди тийнейджъри.

Изважда мобилния си, но преди да го включи, апаратът иззвънява в ръката му.

— Питър е! — извиква Холи. Казва го с абсолютна убеденост, очите й отново блестят. — Обзалагам се на шест хиляди долара! Вече иска да говори. Не зяпай, Бил, натисни тъпата зелена слушалка!

Той се подчинява.

— Помогнете! — изстрелва Пит Саубърс. — Моля ви, господин Ходжис, помогнете!

— Момент да включа на високоговорител, за да чуват и сътрудниците ми.

— Сътрудници? — Тревогата в гласа на Пит нараства. — Какви сътрудници?

— Холи Гибни. Сестра ти я познава. И Джером Робинсън. По-големият брат на Барбара Робинсън.

— Ами… Добре. — И добавя сякаш на себе си: — От това по-зле едва ли може да стане.

— Питър, ние сме в книжарницата на Андрю Халидей. В кабинета има мъртвец. Предполагам, че е Халидей, освен това предполагам, че ти знаеш за него. Верни ли са предположенията ми?

За миг момчето не продумва. Ако не е слабият шум от трафик, който долита от отсрещната страна, Ходжис щеше да си помисли, че връзката е прекъсната. Изведнъж Пит заговаря и думите се леят като водопад:

— Беше там, когато влязох. Човекът с червени устни. Каза, че Халидей ме чака в кабинета си, тръгнах натам, той ме последва, имаше пистолет и се опита да ме убие, като отказах да издам къде са тетрадките. Отказах му защото… защото не заслужава да ги притежава и защото така или иначе щеше да ме убие, виждах по очите му, че ще го направи. Той… аз…

— Замери го с гарафите, нали?

— Да! Кристалните бутилки! Той стреля в мен! Не улучи, обаче на косъм, куршумът изсвистя над мен. Изплъзнах се и избягах, но той ми се обади по мобилния и ме заплаши, че ще обвинят мен за убийството, защото го замерих и с брадвата… Видяхте ли я?

— Да — отговаря Ходжис. — Виждам я.

— По нея има… мои отпечатъци… защото я грабнах и я хвърлих по мъжа. Той има също видеозапис на кавгата ми с Халидей в книжарницата… Той се опитваше да ме изнуди! Имам предвид Халидей, не човекът с червените устни, само че сега и той ме шантажира!

— Записите от охранителните камери са у този мъж, така ли? — навежда се към телефона Холи. — Това ли казваш?

— Да! Заплашва ме, че ще ме арестуват. И ще го направят, защото в неделя не присъствах на нито едно от заниманията в „Ривър Бенд Ризорт“, а има и мое съобщение на телефонния секретар и не знам какво да правя!

— Къде си, Питър? Къде си в момента?

Момчето не отговаря веднага и Ходжис знае какво прави хлапакът: оглежда се за ориентир. Може да е роден в този град, но е толкова изплашен, че не знае кое е ляво и кое — дясно.

— На Гъвърнмент Скуеър — казва накрая. — Точно срещу кафенето „Щастливата чаша“.

— Виждаш ли човека, който стреля по теб?

— Не. Тичах дотук, а той не би могъл да ме догони. Доста възрастен е и…

— Стой там! — прекъсва го Ходжис. — Ще дойдем да те вземем.

— Моля ви, не викайте полиция. Нашите няма да го преживеят след всичко, което им се стовари на главите през последните години. Ще ви дам тетрадките. Не биваше да ги задържам, камо ли да тръгна да продавам някои. Трябваше да сложа точка, когато парите свършиха. — Пит е разстроен и гласът му глъхне: — Родителите ми… имаха големи неприятности. Във всяко отношение. Само исках да им помогна!

— Вярвам ти, но съм длъжен да повикам полиция. Щом не си убил Халидей, веществените доказателства ще го потвърдят. Всичко ще е наред. Ще дойдем да те вземем и ще те закараме у вас. Вашите вкъщи ли са?

— Татко е извън града по работа, но сестра ми и майка ми са там. — Питър си поема въздух и добавя: — Ще ме изпратят в затвора, нали? Няма да ми повярват за човека с червените устни. Ще решат, че си измислям.

— От теб се иска само да кажеш истината — успокоява го Холи. — Бил няма да допусне да ти се случи нещо лошо. — Сграбчва дланта на Ходжис и силно я стисва. — Нали, Бил?

— Щом не си извършил убийството, няма от какво да се боиш — повтаря Ходжис.

— Не съм! Кълна се!

— Другият го уби, нали? Човекът с червените устни.

— Да. Той е убил и Ротстийн. Каза, че Ротстийн се бил продал.

Ходжис иска да зададе куп въпроси, но моментът не е подходящ.

— Пит, слушай внимателно. Не мърдай от площада. След петнайсет минути сме при теб.

— След десет, ако шофирам аз — обажда се Джером.

Ходжис се преструва, че не го е чул, и продължава да говори на момчето:

— Оттам ще отидем у вас. Ще разкажеш всичко пред мен, пред сътрудниците ми и пред майка си. Тя сигурно ще телефонира на баща ти, за да му каже какво се е случило и да го предупреди, че ще ти е необходим адвокат. Чак след това ще се обадим на полицията. Това е максималното, което мога да направя.

„Повече, отколкото е редно да направя“ — добавя наум, поглежда обезобразения труп и си спомня как затворът едва му се размина преди четири години. И то за същото: проклетата му склонност да се прави на самотен рейнджър. Но с какво толкова ще навреди на разследването, ако даде на хлапака трийсет-четирийсет минути? Беше трогнат от изповедта му как се е опитал да помогне родителите си. Самият той беше пред Общинския център през онова кошмарно утро и видя касапницата.

— Добре. Моля ви, побързайте.

— Добре. — Ходжис прекъсва връзката.

— Ами нашите отпечатъци? — пита Холи.

— Те са ми последна грижа. Да тръгваме. Нямам търпение да чуя историята на хлапето. — Ходжис подхвърля на Джером ключа от мерцедеса.

— Благодарску, мастър Ходжис — изкряква Тайрон Зевзека. — Туй негърчи пред теби е чуду шуфьор! Щъ въ закара живи здрави сичкуту народ до…

— Млъкни, Джером! — едновременно извикват Ходжис и Холи.