Стивън Кинг
Търси се (11)

2.

Морис Белами не е гладен. На обед ще си вземе малко хлебче със сирене крема и надали ще изяде цялото. През първите си дни на свобода се тъпчеше като прасе с големи хамбургери, бухтички и пици — всичко, за което копнееше в пандиза, но злополучното посещение на „Сеньор Тако“ в Лоутаун, когато се скъса да повръща, сложи край на безумието. На младини нямаше проблеми с мексиканската храна (струваше му се, че сякаш само преди часове беше млад), но нощта, прекарана на колене пред порцелановия олтар, му отвори очите за истината: той, Морис Белами, е на петдесет и девет, на прага на старостта. Най-хубавите години от живота му бяха минали в боядисване на джинси, в лакиране на маси и столове, които се продаваха в магазина на „Уейнсвил“, и в съчиняване на писма по молба на безкраен поток обезсърчени мъже в затворнически униформи.

Сега е в почти непознат свят, в който филмите се прожектират на грамадни екрани, наречени АЙМАКС, и хората по улиците или са със слушалки в ушите, или са забили погледи в малки екранчета. Във всеки магазин има камери за видеонаблюдение, а цените на основните продукти — например при влизането му в затвора хлябът струваше петдесет цента — са се повишили толкова много, че му се струват нереални. Нищо не е като преди и той се чувства заслепен от промените. Изостанал е безнадеждно и си дава сметка, че мозъкът му, настроен за живота в затвора, никога няма да навакса. Нито пък тялото му. Сутрин като стане, целият е схванат, вечер като легне, кокалите го болят — сигурно има ревматизъм. А след нощта, която прекара в повръщане (когато не кензаше кафява слуз), апетитът му изчезна.

Най-малкото апетитът за храна. Чат-пат му се приисква секс — как иначе при толкова разголени момичета в тази подранила лятна жега? — но на неговата възраст ще му трябва нещо младо, под трийсет години, а ако отиде на някое от местата, където се предлага платена любов, ще наруши условията на изпитателния срок. Пипнат ли го, ще го тикнат обратно в „Уейнсвил“, а тетрадките на Ротстийн ще си останат закопани на онова запустяло място, непрочетени от никого, освен от самия автор.

Мисълта, че още са там, не му дава покой. Желанието да ги изкопае го побърква като тъпа песен (Искам гадже, ама да не ме побъъърква!), която упорито ти се загнездва в главата, но засега той много внимава — нека инспекторът по пробацията се увери, че е примерен, и да поохлаби контрола. Тази мъдрост е из „евангелие от Уорън («Дък») Дъкуърт“ и той му я предаде, когато Морис за първи път получи правото да подаде молба за предсрочно освобождаване.

— Отначало трябва да си адски предпазлив — поучаваше го Дък. Беше преди първото явяване на Морис пред комисията и преди първата поява на отмъстителната мръсница Кора Ан Хупър. — Все едно стъпваш по тънък лед. Защото надзорникът ще цъфне тъкмо когато най-малко го очакваш. Никога не го забравяй. Ако ти скимне да направиш нещо, за което копелдакът ще ти лепне „подозрително поведение“ — това е една от тъпите им категории, — изчакай, докато те провери. После ще си горе-долу в безопасност. Загря ли?

Морис загря.

Оказа се, че Дък е имал право.