Стивън Кинг
Търси се (65)

28.

Консултацията сигурно е минала добре, защото момичето се усмихва на излизане от стаята на господин Рикър и дори помахва на тримата… по-точно на Джером. След това изчезва забързано по коридора.

Учителят, който е изпратил момичето до вратата, се обръща към Ходжис и сътрудниците му:

— Мога ли да ви помогна, господа, и на вас, милейди?

— Едва ли — отговаря Ходжис, — но си струва да опитаме. Удобно ли е да влезем?

— Разбира се.

Сядат на първите чинове като примерни ученици. Рикър се настанява върху бюрото си — нещо, което не си беше позволил преди малко.

— Не ми приличате на родители — подхваща. — Каква е целта на посещението ви?

— Става дума за един от учениците ви — отговаря Ходжис. — Питър Саубърс. Подозираме, че се е забъркал в нещо неприятно.

Рикър се намръщва:

— Пит ли? Надали. Той е един от най-добрите ученици, които някога съм имал. Истински обича литературата, особено американската. Всеки срок е в списъка с отличниците. В какво смятате, че се е забъркал?

— Лошото е, че и ние не знаем. Питах го, но ми отговори с ледено мълчание.

Рикър се намръщва още повече:

— Странно, нетипично е за него.

— Изглежда, преди няколко години е намерил голяма сума пари. Ако не възразявате, ще ви разкажем всичко, което знаем. Няма да отнеме много време.

— Само да не е свързано с наркотици!

— Не е.

— Слава богу — с облекчение въздъхва Рикър. — Напатил съм се от такива случаи. Умните деца са изложени на риск колкото и глупавите. Дори повече. Е, слушам ви. Дано мога да ви помогна.

Ходжис разказва за пликовете с пари, които започват да пристигат в къщата на Саубърс през най-трудните дни за семейството. Описва как в един момент загадъчните пратки спират, а седем месеца по-късно Пит започва да проявява признаци на тревожност и стрес. Завършва с мнението на Тина, че брат й сигурно се е опитал да се сдобие с още пари — може би от същия тайнствен източник — и в резултат се е забъркал в някаква голяма каша.

— Пуснал си е мустаци — замислено промърморва Рикър. — Вече не е при мен, а в класа по творческо писане на госпожа Дейвис, но онзи ден го видях в коридора и го избъзиках за мустака.

— Как го прие? — намесва се Джером.

— Не знам дали ме чу. Сякаш беше на друга планета. Но от мен да го знаете — тийнейджърите са отнесени. Особено когато лятната ваканция наближава.

— Да ви е споменавал за някаква тетрадка? Марка „Молескин“? — пита Холм и го гледа с надежда.

Рикър се замисля.

— Не — отсича най-накрая. — Не ми е споменавал.

Холи посърва.

— Да ви е търсил за някакъв съвет? — обажда се Ходжис. — Да е споделял някаква тревога, колкото и маловажна наглед? Имам дъщеря и знам, че децата понякога говорят за проблемите си закодирано.

Рикър се усмихва:

— Прословутото „Един приятел е закъсал…“

— Моля?

— Ами, например „Един приятел е закъсал — направил е бебе на гаджето си.“ Или „Един приятел е написал със спрей антигей лозунги на стената в мъжката съблекалня.“ Всеки учител с две-три години опит разпознава кода „един приятел“.

— Пит Саубърс разказвал ли ви е нещо за „един приятел“? — пита Джером.

— Не, доколкото си спомням. Съжалявам. Ако можех, щях да ви помогна.

Холи смотолевя тихо и без особена надежда:

— Може би приятел, който е водил таен дневник или е открил ценна информация в тетрадка?

Рикър отрицателно поклаща глава:

— Не. Много съжалявам. Боже мой, ужасно е, ако Пит наистина е в беда. Написа един от най-хубавите реферати, които съм чел от ученик. За трилогията за Джими Голд.

— Джон Ротстийн — усмихва се Джером. — Имах тениска с надпис…

— Сещам се — прекъсва го Рикър. — „Заеби, хич да не ти пука.“

— Не, другото: „Не съм ти сексиграчка за рождения ти ден.“

— А, да — казва Рикър и също се усмихва. — Другата прочута фраза.

Ходжис става.

— Аз си падам повече по Майкъл Конъли. Благодаря ви за отделеното време — казва и подава ръка за довиждане. Джером също става, но Холи не помръдва.

— Джон Ротстийн ли? — промърморва. — Авторът на романа за онова момче, което избягва от родителите си в Ню Йорк?

— Да, това е първата книга от трилогията за Джими Голд. Пит беше луд по този писател. Може би все още е. В университета ще открие нови идоли, но когато беше в моя клас, Ротстийн беше бог за него. Чели ли сте го?

— Не — признава Холи и също става. — Обаче съм киноманка и често посещавам сайта „Дедлайн“, за да вляза в крак с последните холивудски новини. Та там прочетох, че много продуценти са искали да правят филм по романа му „Беглецът“. Предлагали му луди пари, но той им казвал да вървят по дяволите.

— Да, изглежда правдоподобно — отбелязва Рикър. — Ротстийн е бил прочут с чепатия си нрав. Ненавиждал киното. Смятал, че е за идиоти. Присмивал се на думата кинематография. Мисля, че дори има есе на тази тема.

Лицето на Холи се прояснява:

— След убийството му не намират завещание, затова и досега не филмират книгите му. Заради юридически спънки.

— Холи, време е да вървим — подканя я Ходжис. Бърза да отидат у семейство Саубърс. Където и да е Пит сега, все някога ще се прибере вкъщи.

— Да… добре… — въздъхва тя. Въпреки че наближава петдесетте и пие лекарства за стабилизиране на настроението, емоциите й още са като шеметно увеселително влакче, което ту се спуска, ту се изкачва по релсите. Сега пламъкът в очите й угасва и тя видимо унива. Ходжис й съчувства, иска му се да й каже, че шестото чувство невинаги води в правилната посока, обаче все пак трябва да го следваме. Защото ако се окаже вярно, е чисто злато. Може да не е кой знае каква велика мъдрост, но непременно ще я сподели с Холи, когато останат насаме. За да смекчи разочарованието й.

— Още веднъж благодаря, господин Рикър — казва и отваря вратата. Отвън, приглушено като в сън, долита мелодията на „Грийнсливс“.

— Господи! — възкликва Рикър. — Момент!

Те се обръщат.

— Неотдавна Пит поиска да разговаря с мен по един въпрос. Но аз изслушвам толкова много ученици, че…

Ходжис кимва с разбиране.

— А и не беше някаква бурна, драматична тийнейджърска история. Просто проведохме приятен разговор. Беше ми излязло от ума, но се сетих, като споменахте тази книга, госпожице Гибни. „Беглецът“. — Поусмихва се и добавя: — Всъщност и Пит тогава сподели за „един приятел“, само че в неговия случай беше чичо.

У Ходжис изведнъж припламва нещо ярко и горещо — като искра от фитил на бомба.

— С какво чичото на Пит е заслужил такова внимание?

— Притежавал копие от първото издание на „Беглецът“ с автограф от Ротстийн и му го подарил, защото знаел, че племенникът му е фен на този автор. Поне това беше версията му. Пит проучваше възможностите да продаде ценното томче. Учудих се, че е готов да се раздели с книга, подписана от литературния му идол, но обясни, че с парите ще помогне на сестра си да се запише в едно частно училище, забравих кое точно…

— „Чапъл Ридж“! — възкликва Холи. Очите й отново греят.

— Май да.

Ходжис бавно тръгва обратно към бюрото:

— Кажете ми… кажете ни… всичко, което си спомняте от разговора.

— Всъщност това е всичко. А, и една подробност, която според мен е пълна измишльотина на Пит: чичо му спечелил книгата на покер. Как не! Това може да се случи в роман или във филм, но не и в живота. Но, разбира се, понякога животът подражава на изкуството.

Ходжис се готви да зададе очевидния въпрос, обаче Джером го изпреварва:

— Пита ли ви за търговци на редки издания?

— Да, тъкмо затова беше дошъл. Носеше списък с имената на местни книжари, сигурно свален от интернет. Посъветвах го да стои по-далеч от единия. Ползва се е лоша репутация.

Джером поглежда Холи. Холи поглежда Ходжис. Ходжис поглежда Хауард Рикър и задава втория очевиден въпрос. Вниманието му е изострено, фитилът в главата му гори с ярка светлина.

— Как се казва книжарят с лошата репутация?