Стивън Кинг
Търси се (32)

23.

Същия петък в три часа следобед Морис е на косъм да унищожи произведения на модерното изкуство на стойност двайсет милиона долара. Не да ги унищожи в буквалния смисъл, а да изтрие регистъра с творбите плюс справката за произхода им и информацията за дузина богати дарители на ЦКИ. Бъхтил се беше няколко седмици, за да създаде протокол за търсене на данни, който да покрива всички придобивки на Културния център от началото на двайсет и първи век. Въпросният протокол е истинско произведение на изкуството, а днес следобед, вместо да кликне с мишката върху най-голямата папка и да я прехвърли в основната, той я изпрати в кошчето при купищата изтрити сведения. Остарялата и тромава компютърна система на ЦКИ е задръстена с безполезна информация, включително с данни за камара експонати, които още през 2005 са преместени в нюйоркския музей „Метрополитън“. Морис се кани да изпразни кошчето, за да отвори място за още боклуци, и е готов да натисне клавиша, когато осъзнава, че е на косъм да изпрати в небитието много ценен файл.

За момент се чувства тъй, сякаш е в „Уейнсвил“ и се мъчи да скрие контрабандна стока поради слух за предстояща проверка. Даже да е нещо безобидно, да речем пакет бисквити „Киблер“, достатъчно е надзирателят да те нарочи, ако е в гадно настроение. Морис поглежда пръста си, който е на милиметър от проклетия клавиш „Изтрий“, и като опарен дръпва ръката си. Сърцето му бие до пръсване. Къде му е умът, за бога?

В този момент шибаният шишкав шеф надзърта в тясното като килер работно помещение на Морис. По стените на кабинките, в които се трудят другите пчелички, висят снимки на техните приятели, приятелки, майки, братя и бащи. Дори на въшливите им домашни кучета. В клетката на Морис има само картичка от Париж, където открай време мечтае да отиде. Като че ли някога ще го огрее.

— Всичко наред ли е, Морис? — пита шибаният шишкав шеф.

— О, да — отговаря той и се моли дебелакът да не погледне екрана. Макар че даже да погледне, няма да зацепи какво вижда. Тлъстият копелдак може да изпраща имейли и криво-ляво да използва Гугъл, но оттам нататък е гола вода. Обаче живее с жена си и децата си в къща в тузарските предградия, а не в „Резиденция «Дървеница»“, където по цяла нощ ненормалници ругаят въображаеми врагове.

— Чудесно. Продължавай.

„А ти си изнеси дебелия задник и продължи по коридора“ — помисля си Морис.

Шибаният шишкав шеф се изнизва и вероятно се запътва към бюфета, за да се наплюска. Морис кликва на кошчето, хваща файла, който без малко щеше да изтрие, и го премества в главната папка. Не е кой знае каква операция, но след като я свършва, въздъхва с такова облекчение, сякаш е обезвредил бомба.

„Къде ти е умът?“ — се сгълчава отново.

Реторичен въпрос. Умът му е в тетрадките на Ротстийн, които вече са толкова близо. Мисли и за пикапа и колко ще е страшно да шофира пак след толкова години в затвора. Един чукнат калник… едно ченге, гледащо го с подозрение…

„Трябва да издържа още малко — казва си. — Трябва!“

Но претовареният му мозък започва да прегрява. Мъчи се да си внуши, че всичко ще се подреди, когато тетрадките отново са в ръцете му (както и парите, макар че те не са толкова важни). Само да ги скрие в гардероба в гадната си стая в „Резиденция «Дървеница»“ и ще си отдъхне. Но сега стресът е убийствен. Предизвикан е и от съвършено новата среда, от новото, истинско работно място, от шефа, който не е със сивата униформа, но пак трябва да му се подмазва като на надзирателите. Като се прибави и необходимостта тази нощ без книжка да шофира нерегистрирана кола…

„След десет часа всичко ще изглежда много по-розово — помисля си. — Заеби, хич да не ти пука — трябва да се вземеш в ръце.“

— Да! — прошепва и избърсва потта, избила над горната му устна.