Стивън Кинг
Търси се (7)

1978

Морис, облечен с оранжев затворнически гащеризон, седеше с наведена глава (която се пръскаше от болка) на металния нар, провесил беше ръце между бедрата си и се опитваше да не вдишва отровния въздух, вонящ на урина, на повръщано и на дезинфектант. Стомахът му беше като оловна топка, която продължи да се уголемява, докато го изпълни от чатала до адамовата ябълка. Очите му пулсираха в кухините си. В устата си усещаше такъв вкус, сякаш беше погълнал съдържанието на контейнер смет. Коремът го болеше, лицето го смъдеше. Синусите му бяха запушени. Отнякъде се чуваше как хриплив и отчаян глас монотонно напява:

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква, искам гадже, ама да не ме побъъърква^[1]…

— Трай, бе! — извика някой. — Ти ме побъркваш, кретен такъв!

Другият замълча, после отново подхвана:

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

Оловото в стомаха на Морис се втечни и забълбука. Той се свлече от нара, падна на колене (при което силната болка отново прониза главата му) и се надвеси над металната тоалетна чиния. Отначало не се случи нищо. После сякаш някой сграбчи в юмрук вътрешностите му и той повърна десетина литра гъста каша, наподобяваща жълта паста за зъби. За миг главоболието му стана толкова силно, че той си представи как главата му експлодира, и пожела наистина да се случи. Да става каквото ще, стига болката да престане.

Само че не умря, а отново повърна, този път много по-малко, обаче гадната каша опари небцето и устата му. Третия път само повърна, но от устата му като паяжини се проточиха лиги и той ги избърса с опакото на дланта си.

— Май тоя е махмурлия! — провикна се някой.

„Остроумието“ беше възнаградено с истерично кикотене. Морис си помисли: „Все едно съм затворен в зоопарк“ и не беше далеч от истината, само дето тези клетки не бяха за животни, а за хора. Оранжевият гащеризон — „костюмът“ на американските затворници — доказваше уместността на сравнението му.

Как беше попаднал тук?

Нямаше представа. Нямаше представа и как е влязъл в къщата в Шугър Хайтс, която разпердушини. Помнеше само своята къща на Сикамор Стрийт. И сандъка, разбира се. Как го закопа… но преди това пъхна в джоба си двеста долара от парите на Ротстийн. После отиде да си купи бира от „Зоуни“, понеже имаше главоболие и се чувстваше самотен. Беше сигурен, че е разменил няколко думи с младежа на касата, обаче хабер си нямаше за какво са разговаряли. За бейзбол? Надали. Той притежаваше бейзболна шапка, но всъщност не се интересуваше от този спорт. После… останалото му се губеше. Знаеше само едно — че нещо адски се е изкофтило. Всеки, който се е събудил в оранжев затворнически гащеризон, би стигнал до това гениално умозаключение.

Пропълзя обратно на нара, седна със свити колене и ги обгърна с ръце. В килията беше студено. Втресе го.

„Май попитах касиера кой му е любимият бар и дали мога да стигна дотам с автобус. После отидох, нали? Отидох и се напих. Макар да съм наясно как ми действа алкохолът, не обърнах едно-две питиета, а се натрясках до козирката.“

Да, май тъкмо това беше направил, макар да знаеше, че не носи на пиене. Беше кофти, но още по-кофти беше, че не помнеше буйстването си после. След третото питие (понякога се случваше след второто) пропадаше в черна дупка и излизаше от нея чак когато се събудеше — с тежък махмурлук, но изтрезнял. Хората бяха измислили название за това състояние — напиване до безпаметност. И докато беше в това състояние на безпаметност, почти винаги се отдаваше на… да го наречем „щур купон“. Така се озова в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“, несъмнено така се беше озовал и тук. Където и да се намираше тук.

Проклети щури купони!

Надяваше се да е участвал в най-обикновено кръчмарско сбиване, а не да е повторил влизането с взлом. С други думи, да не се е повторило приключението в Шугър Хайтс. Защото вече не беше малолетен и нямаше да го изпратят в изправителното, не, сър. Така или иначе щеше да си излежи присъдата, ако беше нарушил закона. Стига да не го изправеха пред съда за убийството на един гениален американски писател. „Моля те, господи, не и за това, моля те.“ Защото в този случай щеше да остане зад решетките за дълго. Може би завинаги. Понеже не беше очистил само Ротстийн, нали? Сега в замъглената му памет изплува спомен — как Къртис Роджърс го беше попитал дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди.

Просна се на тясното метално легло, треперейки като лист. „Невъзможно е да съм тук заради това. Няма начин.“

Няма ли?

Беше напълно възможно, и то не само защото ченгетата биха могли да направят връзката между него и двамата мъртъвци в зоната за отдих. Представи си как той, Морис Белами, зарязал следването и провъзгласил се за изследовател на американската литература, седи в стриптийз бар, налива се с бърбън и преживява поредното излизане от тялото си. Някой заговаря за убийството на прочутия писател Джон Ротстийн — гений, живеещ в отшелничество, — и Морис Белами, пиян до козирката и раздиран от гнева, който обикновено държи в клетка — този зъл черен, жълтоок звяр — се обръща към говорещия и изтърсва: „Не приличаше на гений, след като му пръснах мозъка.“

— Не, не съм го направил — прошепна. Главоболието му беше по-силно от всякога, лявата половина на лицето му гореше. — Невъзможно е!

Нима? Напиеше ли се, всичко ставаше възможно. Черният звяр излизаше на свобода. В юношеството му този звяр беше вилнял в къщата в Шугър Хайтс и когато ченгетата пристигнаха, предупредени от безшумната аларма, Морис отчаяно се съпротивлява, докато единият не го удари по главата с палката; при последвалия обиск полицаите откриха, че джобовете му са натъпкани с бижута — повечето фалшиви, но някои, безгрижно неприбрани в сейфа от господарката на дома, много ценни, в резултат младият Белами беше изпратен в „Ривървю“, където щяха да му пръснат нежния задник и щеше да завърже интересни приятелства.

„Даваш си сметка, че олигофрен, способен на такава грандиозна тъпотия, спокойно може да се натряска и да се изфука, че е убил създателя на Джими Голд, нали така?“

От друга страна, имаше вероятност ченгетата да са го идентифицирали и да са го включили в списъка на издирваните престъпници.

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

— Млък! — опита се да извика той, обаче от възпаленото му от повръщането гърло излезе само немощен хрип. Ох, колко го болеше главата! И лицето. Прокара длан по лявата си страна и озадачено се втренчи в люспите от засъхнала кръв, полепнали по дланта му. Отново докосна болното място, този път напипа най-малко три дълбоки драскотини. Следи от нечии нокти. До какво заключение стигаме, ученици? По принцип — въпреки че всяко правило си има изключение — мъжете удрят, а жените драскат. Вместо с юмруци дамите действат с нокти, понеже обикновено имат дълъг маникюр, идеален за причиняване на дълбоки рани по нечие лице.

„Дали съм се опитал да й погаля котенцето и тя ме е издраскала?“

Опита се да си спомни, но удари на камък. Помнеше дъжда и фенерчето, осветяващо корените. Помнеше кирката. Бегло си спомняше как му се прииска да послуша игрива музика и как поговори с касиера в „Зоуни“. А останалото? Останалото тънеше в мрак.

„Може да е колата. Проклетият шевролет. Може би някой го е видял, когато излизах от зоната за отдих, и е забелязал окървавената предница, може би съм забравил нещо в жабката. Нещо, на което е написано името ми.“

Не, този вариант изглеждаше неправдоподобен. Фреди купи колата от полупияна бардама в някаква кръчма в Лин и я плати с парите, които тримата събраха помежду си. Договорът за продажбата беше на името на Харолд Финеман, най-добрия приятел на Джими Голд в „Беглецът“. Жената не видя Морис Белами, който благоразумно не се появи, докато вървяха преговорите по сделката. Освен това на излизане от търговския център той нарочно остави шевролета на видно място, малко оставаше да напише на предното стъкло „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ.“ Не, този автомобил — вече разглобен на части — сигурно гниеше на празен парцел или в Лоутаун, или край езерото.

„Добре де, как съм се озовал тук? — Отново се връщаше на този въпрос като хамстер на бягащо колело. — Ако някаква жена ме е издраскала с нокти, дали съм я нападнал? Дали не съм й счупил челюстта?“

Нещо сякаш се провидя иззад черната завеса на забравата. Ако предположението му беше вярно, вероятно щяха да го обвинят в насилие, да го качат на големия зелен автобус с телена мрежа на стъклата и да го върнат в „Уейнсвил“. Доста нерадостна перспектива, но ако се наложеше, щеше да излежи няколко години за нападение. Нападението не беше убийство.

„Господи, дано не са ме прибрали заради Ротстийн — помисли си — Изгарям от нетърпение да изчета тетрадките, които са на сигурно място и ме чакат. А най-хубавото е, че мога да си позволя да не работя, защото имам повече от двайсет хиляди долара в небелязани двайсет и петдесетдоларови банкноти. Ще ми стигнат за доста време, ако живея скромно. Затова те моля, Боже, нека да не е обвинение в убийство.“

— Искам гадже, ама да не ме побъъърква!

— Изпей го още веднъж, шибаняко! — провикна се някой. — Само пробвай и ще ти изкарам задника през устата!

Морис затвори очи.

* * *

До обяд гаденето му попремина, обаче той отказа помията, която му пробутваха за храна: макарони, плаващи в нещо, напомнящо кървав сос. След около два часа в коридора между килиите се появиха четирима надзиратели; единият гледаше в бележника си и извикваше различни имена:

— Белами! Халоуей! Макгайвър! Райли! Рузвелт! Титгардън! Крачка напред!

— Името ми е Тийгардън, сър — поправи го чернокожият в килията, съседна на килията на Морис.

— Не ми дреме, даже да се казваш Джон Кенеди, шибаняко. Ако искаш да разговаряш със служебния си адвокат, мърдай по-живо. Ако ли не, гний си в пандиза.

Шестимата затворници излязоха напред. Само те бяха останали, поне в този коридор; другите, доведени предишната вечер (за щастие сред тях беше нещастникът, съсипващ песента на Джон Меленкамп), бяха освободени или закарани в съда за сутрешното заседание. Бяха дребни риби. От опит Морис знаеше, че следобед се разглеждат по-сериозните обвинения. След невинното му приключение в Шугър Хайтс го изправиха пред съда следобед. И то пред онази гадина, съдия Буковски.

Той продължи мислено да се моли на Бог, в чието съществуване не вярваше. Вратата на килията се отвори. „Нека е нападение, Боже, става ли? Всичко друго, но не и да ме обвинят в убийство. Господи, дано не са разбрали какво се случи в Ню Хемпшир или на една зона за отдих в северната част на щата Ню Йорк! Ще ми помогнеш ли, Боже?“

— Излезте от килиите, момчета — нареди надзирателят с бележника. — Излезте и се обърнете надясно. Тръгнете по коридора, всеки да върви на една ръка разстояние от достойния американец пред себе си, без да се опитва да го опипа. Не се ебавайте с нас и ние няма да ви преебем.

* * *

Слязоха с асансьор, който беше толкова обширен, че можеше да побере малко стадо крави, тръгнаха по друг коридор, минаха през детектор за метали (бог знае защо — нали бяха по сандали, а затворническите гащеризони нямаха джобове) и влязоха в стаята за посетители — помещение с осем кабинки, напомнящи онези в обществените библиотеки. Надзирателят с бележника нареди на Морис да влезе в номер три. Морис седна и се загледа в служебния си адвокат през плексигласовото стъкло — често зацапвано и рядко почиствано. Човекът от другата страна — страната на свободните хора, беше галфон с грозна подстрижка и с пърхот. Под едната му ноздра имаше херпес, на скута си държеше очукано куфарче. Изглеждаше на не повече от деветнайсет.

„Какъв кретен ми се е паднал! — помисли си Морис. — Господи, какъв кретен!“

Адвокатът посочи телефона в кабинката, отвори куфарчето и извади един лист хартия и задължителния бележник. Остави ги на плота пред себе си, сложи куфарчето на пода и вдигна слушалката на своя телефон. Гласът му не беше колебливият тенор на юноша, а самоуверен баритон, твърде мощен за хилавите му гърди под лилавата вратовръзка.

— Много сте загазили, господин… — погледна листа хартия върху бележника си. — Господин Белами. Мисля, че ви очаква дълъг престой в затвора. Освен ако не предложите нещо в замяна.

„Намеква за тетрадките“ — помисли си Морис. Побиха го студени тръпки, сякаш по гърба му тичаха зли феи с ледени стъпала. Ако го бяха арестували за убийството на Ротстийн, значи знаеха, че е очистил и Къртис, и Фреди. Което означаваше доживотен затвор без право на помилване. Никога нямаше да откопае сандъка с тетрадките, никога нямаше да разбере каква е била съдбата на Джими Голд.

— Казвайте! — тросна се адвокатът, сякаш говореше на куче.

— Първо ми кажете с кого разговарям.

— Елмър Кафърти, временно на вашите услуги. Ще ви повдигнат обвинение след… — погледна си часовника „Таймекс“, по-евтин дори от костюма му — … след петнайсет минути. Съдия Буковски е прочута с точността си.

Силна болка, непредизвикана от махмурлука, проряза главата на Морис.

— Не! Не може да бъде! Тази гадина е пристигнала в Америка с Ноевия ковчег!

Кафърти се усмихна:

— Репликата ви подсказва, че и преди сте имали вземане-даване с великата Буковски.

— Проверете си документацията — промърмори Морис, макар да се съмняваше, че олигофренът ще намери нещо. Информацията за „купона“ в Шугър Хайтс беше засекретена, както беше казал на Анди.

„Скапаният Анди Халидей! Той е виновен за всичко, а не аз!“

— Педал.

Адвокатчето свъси вежди:

— Какво казахте?

— Нищо. Карайте нататък.

— Моята документация съдържа информация за снощния ви арест. Имате късмет, че на процеса съдбата ви ще се решава от друг съдия. А пък добрата новина за мен е, че тогава ще ви представлява друг адвокат. Със съпругата ми се преселваме в Денвър и вие, господин Белами, ще останете само бегъл спомен.

На Морис не му пукаше дали олигофренът се преселва в Денвър или в ада.

— В какво ме обвиняват?

— Не помните ли какво сте направили?

— Бил съм в състояние на безпаметност.

— Така ли?

— Точно така — заяви Морис. Умът му заработи на по-бързи обороти. Може би щеше да изврънка по-лека присъда в замяна на тетрадките, въпреки че само от мисълта да се раздели с тях му призляваше. Но дори да предложеше този вариант (или убедеше Кафърти да го предложи), дали прокурорът щеше да си даде сметка какво съкровище представляват въпросните тетрадки? Надали. Адвокатите не са литератори. Навярно за прокурорите най-великият романист е Ърл Стенли Гарднър. Пък и дори прокурорът да осъзнаеше ценността на тетрадките, на прекрасните тетрадки „Молескин“, какво щеше да спечели той, Морис? Една доживотна присъда вместо три ли? Ура за светлото бъдеще!

„Каквото и да стане, не мога да се разделя с тях. Няма да им ги дам!“

Да, Анди Халидей беше педал, вонящ на „Инглиш Ледър“, обаче много точно беше преценил мотивацията на стария си приятел. Къртис и Фреди участваха в обира заради парите и повярваха на Морис, когато ги увери, че старецът вероятно държи вкъщи най-малко сто хиляди долара. А ръкописите? За двамата тъпаци осребряването на написаното от Ротстийн след 1960 беше мираж като намирането на изоставена златна мина. Ръкописите имаха стойност само за Морис. Ако събитията се бяха развили другояче, щеше да предложи на съучастниците си своя дял от парите срещу правото да запази тетрадките и те щяха да се съгласят. Ако сега предложеше на прокурора безценните ръкописи — безценни, защото бяха продължение на сагата за Джими Голд, — щеше да остане с пръст в устата.

Кафърти почука с телефонната слушалка по плексигласа и отново я притисна до ухото си:

— Кафърти вика Белами, Кафърти вика Белами, обади се, Белами.

— Извинете, бях се замислил.

— Малко късничко е за мислене, нали така? Бъдете така добър да не се разсейвате. Ще ви обвинят по три параграфа. Моят съвет — ако го приемете, разбира се, — е да твърдите, че сте невинен и по трите обвинения. В съда можете да се признаете за виновен, ако се окаже, че е във ваша полза. Не си и помисляйте да ви пуснат под гаранция, защото съдия Буковски не се смее, а се киска като вещицата Хейзъл — нали се сещате за анимацията за Бъгс Бъни?

На Морис не му беше до анимационни филмчета; онова, от което най-много се страхуваше, щеше да го сполети. Ротстийн, Доу и Роджърс. Три предумишлени убийства.

— Господин Белами? Времето лети и започвам да губя търпение.

Ръката на Морис затрепери, но той се насили отново да притисне слушалката до ухото си. Всичко беше загубено, обаче адвокатът с детинската физиономия на Ричи Кънингам от ситкома „Щастливи дни“ и с шантавия баритон на зрял мъж продължаваше да бръщолеви в ухото му и постепенно думите му започнаха да добиват смисъл.

— Ще степенуват обвиненията, господин Белами — от най-лекото към най-тежкото. Номер едно — съпротива при арест. Ще твърдите, че сте невинен. Номер две — причиняване на тежка телесна повреда не само на жената, но и на полицая, който пръв е пристигнал на местопроизшествието и се е опитал да ви сложи белезници. Отново няма да се признаете за виновен. Номер три — изнасилване, придружено с тежка телесна повреда. По-късно могат да ви лепнат и убийство, но засега сте обвинен само в изнасилване… ако приемем, че изнасилването е леко престъпление. Няма да се признаете…

— Момент — прекъсна го Морис. Докосна дълбоките драскотини по лицето си и се почувства… обнадежден. — Изнасилил съм някого, така ли?

— О, да — потвърди Кафърти. Изглеждаше доволен, може би защото май клиентът му най-сетне го слушаше внимателно. — След като госпожица Кора Ан Хупър… — Извади от куфарчето си лист хартия, прочете нещо и продължи: — Случило се е малко след като тя излязла от закусвалнята, където работи като сервитьорка. Госпожицата твърди, че тръгнала към автобусната спирка на Лоуър Марлборо, но вие сте я издебнали, хванали сте я и сте я завлекли зад бар „Шутърс“, където преди това сте се наливали с „Джак Даниелс“, после сте ритнали джубокса и са ви помолили да напуснете. Кора Ан носела в чантата си електронно устройство за свързване с полицията и успяла да натисне бутона. Освен това издраскала страната ви. Вие сте й счупили носа, повалили сте я на земята и сте вкарали вашия Джон Хопкинс в нейната Сара Лорънс^[2] При пристигането на полицай Филип Елентън вие още сте работили върху взаимното опознаване с колежката.

— Изнасилване. Защо да я из…

Тъп въпрос. Защо цели три часа беше вилнял в къщата на Шугър Хайтс, спирайки само колкото да се изпикае на скъпия килим?

— Нямам представа — каза Кафърти. — Изнасилването ми е чуждо.

„И на мен — помисли си Морис. — По принцип. Само че се напих с бърбън и пак съм превъртял.“

— Колко ще ми дадат?

— Прокурорът ще поиска до живот. Ако на делото признаете вината си, може би съдът ще прояви снизхождение и ще се отървете само с двайсет и пет години.

* * *

Морис се призна за виновен. Заяви, че съжалява за стореното, че е бил под въздействие на алкохола и че моли за снизхождението на съда.

Дадоха му доживотна присъда.