Стивън Кинг
Търси се (30)

21.

Холи се връща и влиза в кабинета на шефа си; този път си е взела айпада.

— Мисията е изпълнена — рапортува. — Взеха четворката до Тийбъри Лейн.

— Как беше настроението на малката Саубърс?

— Много по-добро. Докато чакаха автобуса, с Барбара упражняваха някаква танцова стъпка, която видели по телевизията. Искаха и аз да опитам.

— И?

— Абсурд. Темерутите не танцуват.

Не се усмихва, но може би се шегува. Напоследък й се случва, но невинаги се разбира кога се майтапи и кога е сериозна. За Ходжис Холи Гибни все още е загадка — донякъде, разбира се — и вероятно ще си остане.

— Дали майката на Барбара ще ги принуди да изплюят камъчето? Много е проницателна, а уикендът може да се окаже прекалено дълъг за момичета, криещи важна тайна.

— Може би, но не ми се вярва. Тина доста се успокои, след като сподели с нас какво я мъчи.

Ходжис се усмихва:

— Сигурно е така, щом е танцувала на автобусната спирка. Е? Какво мислиш?

— За какво по-точно?

— Да започнем с парите.

Тя прави справка в айпада и машинално отмята назад косата си:

— Парите започват да пристигат през февруари 2010 и спират през септември миналата година. Общо четирийсет и четири месеца. Ако братът…

— Пит.

— Ако Пийт е пращал на родителите си по петстотин долара на месец, това прави двайсет и две хиляди долара. Плюс-минус. Не е баснословна сума, но…

— Но е грандиозна за едно хлапе — довършва мисълта й Ходжис. — Особено ако е започнал да изпраща парите, когато е бил на възрастта на Тина.

Споглеждат се. Фактът, че Холи се осмелява да го погледне, е най-забележителната промяна, настъпила у болезнено плахата жена, с която той се запозна преди години. Мълчат десетина секунди, после казват едновременно:

— Тоест…

— Как…

— Първо ти — засмива се Ходжис.

Без да го гледа в очите (нещо, което й се удава само от време на време, дори когато е погълната от някакъв проблем), тя обяснява:

— Сетих се за онова, което Пит е разказал на сестра си — за заровено съкровище, злато, скъпоценни камъни, дублони… Струва ми се, че е важно. Не вярвам да е откраднал парите. Мисля, че ги е намерил.

— Най-вероятно. Тринайсетгодишните хлапета не обират банки, колкото и да са безразсъдни. Но как едно момче се е натъкнало на такова богатство?

— Не знам. Ще потърся в интернет и вероятно ще излезе дълъг списък с обири, извършени през този период. Парите са намерени най-рано през февруари 2010, тоест можем да заключим с голяма доза сигурност, че обирът е станал преди 2010. Двайсет и две хиляди долара представляват голяма сума и кражбата със сигурност е отразена в медиите, но какви параметри да заложа? Колко години назад да се върна? Пет? Десет? Дори да са само пет — от 2005 до 2010, — ще получа прекалено много информация, защото трябва да включа и съседните два щата. Не мислиш ли?

— Даже да претърсиш целия Среден Запад, надали ще стигнеш до извършителя. — Ходжис си мисли за Оливър Мадън, който през кариерата си вероятно е измамил стотици хора и десетки организации. Експерт в създаването на фалшиви банкови сметки, Оли едва ли се е доверявал на банките за собствените си пари. Не, сто на сто има и парички в брой, скътани на тайно място.

— Защо смяташ така?

— Ще търсиш информация за обрани банки, бюра за бързи кредити, пунктове за залагания на надбягвания с хрътки или на бейзболни мачове. Но крадецът — или крадците — може да са обрали пода при игра на покер в частен дом или да са пречукали наркопласьор на Еджмънт Авеню. Може да са влезли с взлом във всяка къща в Атланта, в Сан Диего или където и да е. Възможно е собственикът да не е съобщил на полицията за липсващите пари.

— Особено ако не ги е декларирал пред данъчните служби — отбелязва Холи. — Да, да, да, имаш право. Тогава какво ще правим?

— Ще поговорим с Питър Саубърс — честно казано, изгарям от нетърпение да чуя неговата версия. Мислех, че всичко съм видял на този свят, обаче на подобен случай не съм попадал.

— Ако искаш, поговори с него още тази вечер. Заминава чак утре сутринта. Взех номера на Тина — мога да й се обадя и да й поискам номера на брат й.

— Не, предпочитам да изчакам. Може би пътуването ще го успокои, ще му даде време да размисли. Нека и Тина да прекара два спокойни дни. Можем да изчакаме до понеделник, няма да е късно.

— Ами черната тетрадка, която Тина е видяла? Скъпата марка „Молескин“? Някакви идеи?

— Вероятно няма връзка с парите. Може би е неговият дневник „Петдесет нюанса блаженство“, в който си фантазира за секс с красавицата на чина зад него.

Холи изразява мнението си за това предположение с едно недоверчиво „Хм“ и закрачва нервно из стаята:

— Знаеш ли какво ме смущава? Интервалът във времето.

— В смисъл?

— Последните пари пристигат през септември, придружени с бележка, че за съжаление няма повече. Но според Тина брат й е започнал да се държи странно чак през април или през май. Седем месеца е съвсем спокоен и нормален, после изведнъж пуска мустаци и изглежда много разтревожен. Какво се е случило? Някакви предположения?

— Трябвали са му още пари, та сестра му да се запише в училището на Барбара. Измислил е начин да ги намери, но нещо се е провалило.

— Да! Точно така мисля и аз! — Тя скръства ръце на гърдите си и обгръща лактите си с длани: самоуспокоителен жест, който Ходжис е наблюдавал много пъти. — Жалко, че Тина не е надникнала в тетрадката! Тетрадката „Молескин“.

— Шесто чувство ли е или някакво логическо разсъждение, което не разбирам?

— Бих искала да знам защо толкова бързо я е скрил от нея. — Заобиколила успешно въпроса на Ходжис, Холи тръгва към вратата. — Ще потърся обири, извършени между 2001 и 2009. Знам, че шансът да изскочи нещо не е голям, но все пак е някакво начало. Ти какво ще правиш?

— Ще се прибера. Ще поразсъждавам върху този случай. Утре ми предстои изземване на колите на няколко длъжници, после ще издирвам някой си Диджон Фрейзър, който е пуснат под гаранция, но се укрива я при мащехата си, я при бившата си жена. След това ще гледам по телевизията мач на „Индианците“, може да отида на кино…

Лицето й грейва:

— Може ли да дойда с теб?

— Щом искаш, разбира се.

— А може ли да избера филма?

— Само ако обещаеш да не е идиотска романтична комедия с Дженифър Анистън.

— Дженифър Анистън е много добра, но недооценена комедийна актриса. Знаеш ли, че играе в първата версия на „Леприкон“ от 1993?

— Холи, ти си извор на информация, обаче избягваш важния въпрос. Никакви лигави бози или ще отида сам.

— Сигурно ще намерим нещо по вкуса и на двама ни. — Холи отново избягва погледа му. — Нали братът на Тина няма да пострада? Нали не смяташ, че в отчаянието си ще направи опит за самоубийство?

— Съдейки по действията му, не. Рискувал е заради семейството си. Хората, проявяващи съчувствие, не са склонни към самоубийство. Впрочем не ти ли се струва странно как сестричката се е досетила, че Питър изпраща парите, а на родителите им дори не им е хрумнало?

Блясъкът в очите на асистентката му угасва и за миг тя заприличва на Холи от едно време: саможива невротичка — тип, който японците наричат „хикикомори“.

— Родителите понякога са много тъпи — заявява и излиза.

„Да — мисли си Ходжис, — твоите несъмнено бяха.“

Отива до прозореца, сключва ръце зад гърба си и се взира в Марлборо Стрийт, където трафикът вече е натоварен. Пита се дали Холи се е сетила за втората вероятна причина за тревожността на момчето: престъпниците са се върнали за скритите пари и са открили, че ги няма.

И някак си са разбрали кой ги е взел.