Стивън Кинг
Търси се (66)

29.

Пит вижда само една възможност за спасение. Докато човекът с червените устни и с жълтеникавото лице не знае къде са тетрадките на Ротстийн, няма да натисне спусъка на пистолета, който изглежда все по-малко симпатичен.

— С Халидей сте партньори, нали? — Вирва брадичка към трупа, като се старае да не гледа ужаса на килима. — В комбина си с него.

Човекът с червените устни се изкикотва и прави нещо, което потриса Пит, който до този момент е смятал, че вече нищо не може да го шокира. Изхрачва се върху трупа.

— Никога не ми е бил партньор. Имаше възможност, но си изпусна шанса преди много време, когато още не си бил дори сперматозоид в тестисите на баща си. И колкото и да се възхищавам на опита ти да отклониш въпроса, настоявам да се придържаме към темата. Къде са тетрадките? Вкъщи ли си ги занесъл? Между другото, аз живеех някога в същата къща. Не е ли мило съвпадение?

Това също го потриса.

— Живял си…

— Все едно, това е минало. Питам там ли са тетрадките сега?

— Не. Бяха, но ги преместих.

— Дали да ти вярвам? Май послъгваш.

— Преместих ги заради него. — Пит отново посочва с брадичка към трупа. — Опитах се да му продам няколко, но той ме заплаши, че ще ме издаде на полицията. Налагаше се да ги преместя.

Човекът с червените устни се замисля, после кимва:

— Да речем, че е така. Връзва се с неговата версия. Е, къде са сега? Изплюй камъчето, Питър. Хайде, говори. Ще е по-добре за двама ни, особено за теб. „Ако с това се свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ „Макбет“, първо действие.

Пит мълчи. Ако си признае, ще умре. Това е явно същият човек, който преди повече от трийсет години е откраднал тетрадките на Ротстийн. Вече всичко му е ясно. Откраднал ги е и го е убил. А сега е убил и книжаря. Дали някакви задръжки ще му попречат да прибави към жертвите си и Питър Саубърс?

Онзи сякаш чете мислите му:

— Не е речено, че ще те убия. Или поне няма да е с първия куршум. Първо ще те гръмна в крака. Ако не проговориш, ще те гръмна в топките. А без топки животът губи смисъл за младок като теб. Нали?

Притиснат в ъгъла, Пит изпитва палещата ярост и безсилието, типични за всеки юноша.

— Ти си го убил! — В очите му бликват сълзи и се стичат по бузите му на топли струи. — Ограбил си го и си го убил! Убил си Джон Ротстийн! Най-великия писател на двайсети век! Заради парите! Само заради парите!

— Не заради парите! — изграква убиецът с червените устни. — Той предаде Джими Голд! — Пристъпва крачка напред и машинално отпуска пистолета. — Изпрати го по дяволите, превърна го в пършив рекламен агент! Впрочем кой ти дава правото да играеш ролята на морален съдник? Щеше да продадеш тетрадките, нали? Аз няма да ги продам! Някога, когато бях млад и глупав, може би щях да го направя, но не и сега. Искам да ги прочета! Те ми принадлежат! Искам да докосна страниците и да почувствам думите, написани от собствената ръка на Ротстийн. Само тази мисъл съхрани разума ми през тези трийсет и шест години! — Прави още една крачка напред. — А парите в сандъка? Сви и тях, нали? Разбира се, че си ги свил. Видя ли кой е крадец? Не аз, а ти! Ти!

При това обвинение — несправедливо, но донякъде вярно — яростта отново се надига в гърдите на Пит. Без да мисли, грабва едната гарафа и с всички сили я запраща към своя инквизитор. Онзи е неподготвен. Стряска се и леко се извърта надясно. Гарафата улучва рамото му, пада на килима, стъклената запушалка изхвърчава. Вонята на кръв се смесва със стипчив, остър мирис на уиски. Мухите се разхвърчават и сърдито бръмчат, задето са им прекъснали храненето.

Забравил за пистолета, Пит грабва другата гарафа и замахва с нея като със сопа, но се спъва в краката на мъртвеца, пада на коляно и когато човекът с червените устни натиска спусъка (изстрелът напомня ръкопляскане), куршумът минава над главата на Пит — зззззз — толкова близко, че почти разделя косата му на път. Той хвърля втората гарафа и уцелва брадичката на мъчителя си. Руква кръв, онзи надава вик, полита назад и се блъсва в стената.

Пит няма време да се обърне и да грабне още една гарафа. Скача на крака и сграбчва от бюрото брадвичката, но не за гумираната дръжка, а за стоманената част. Острието се забива в дланта му, обаче той почти не усеща болка, сякаш раната е на ръката на друг човек, намиращ се на километри разстояние. Инквизиторът с червените устни не е изпуснал пистолета и отново се прицелва. Пит не е в състояние да разсъждава, обаче нещо в съзнанието му — нещо, неизползвано досега — му подсказва, че ако се хвърли към мръсника, ще го надвие — по-млад е от него и по-силен — и ще изтръгне пистолета от ръката му. Обаче бюрото е помежду им, затова мята брадвичката. Тя полита към човека с червените устни и се върти във въздуха като томахавка.

Онзи изкрещява, привежда се и вдига ръката с пистолета, за да предпази лицето си. Тъпата част на брадвичката улучва ръката му. Пистолетът изхвърчава, удря се в една полица с книги и издрънчава на пода. Отново прокънтява изстрел. Пит не знае в какво се е забил вторият куршум, важното е, че не е уцелил него.

Мръсникът запълзява към пистолета, побелялата му коса пада върху очите му, от брадичката му капе кръв. Кошмарно бърз е… като гущер. Пит изчислява — пак на подсъзнателно ниво, — че ако се опита да го изпревари, ще загуби. За малко, но все пак ще загуби. Може да сграбчи ръката на онзи, преди да е натиснал спусъка, но шансът не е голям.

Затова хуква към вратата.

— Върни се, лайнар! — извиква човекът с червените устни. — Не сме приключили!

Способността на Пит да разсъждава трезво за кратко се завръща. „О, не, приключихме“ — казва си.

Отваря вратата, привежда се, изскача от кабинета, трясва вратата зад гърба си и се втурва към изхода и към блажения живот на хората отвън. Зад него отново проехтява изстрел — приглушен — и той отново машинално се привежда, ала не усеща нито удар от куршум, нито болка.

Дръпва предната врата, но тя не се отваря. Трескаво се озърта и вижда, че инквизиторът излиза от кабинета на Халидей, кръвта по долната му челюст е като козя брадичка. Вдига пистолета и се опитва да се прицели. Пит отчаяно се вкопчва в резето — пръстите му са безчувствени, но все пак успява да го завърти. След секунда е на тротоара, напечен от слънцето. Няма кой да го види, наоколо няма жива душа. През този горещ делничен следобед бутиците на Лейсмейкър Лейн са пусти.

Питър се затичва, без да мисли къде отива.