Стивън Кинг
Търси се (69)

32.

Когато Пит идва на себе, осъзнава, че се намира на място, добре познато на Морис: Гъвърнмент Скуеър, срещу кафенето „Щастливата чаша“. Сяда на една скамейка, за да си поеме дъх, и тревожно се заглежда в посоката, от която е дошъл. От човека с червените устни няма и следа, което не го изненадва. Той също е възвърнал способността си да разсъждава и знае, че мръсникът, който искаше да го убие, ще привлече вниманието на минувачите, ако излезе на улицата. „Здравата го фраснах — помисля си злорадо. — Червената уста стана кървава брада.“

Дотук добре, но какво следва?

Като че ли в отговор телефонът му започва да вибрира. Пит го изважда от джоба си и поглежда изписания номер. Четирите последни цифри 8877 са му познати — от гласовото съобщение, което остави на телефона на книжарницата, за да съобщи на Халидей, че заминава за уикенда. Явно е онзи гад. Няма начин да е Халидей, нали? Тази мисъл е толкова ужасна, че чак го досмешава, но звукът, който излиза от гърлото му, повече прилича на стон.

Първата му мисъл е да не отговори, обаче се сеща какво му каза човекът с червените устни: „Аз живеех някога в тази къща. Не е ли мило съвпадение?“

Майка му му писа съобщение да се прибере веднага след училище, а след това и Тина му изпрати есемес, че Линда знае за парите. Значи са заедно вкъщи и го чакат. Не иска да ги тревожи напразно — особено след като той самият е причината за тревогата им, — но този психопат може да отиде на Сикамор Стрийт, а Том не е вкъщи да защити жена си и дъщеря си.

„Ще му кажа, че ще се обадя на полицията — решава Пит. — Сто на сто ще се изплаши и ще си плюе на петите.“ Тази мисъл му носи известно успокоение и той натиска бутона за приемане на разговора.

— Здравей, Питър — казва извергът.

— Без разговори! Бягай, защото ей-сега ще се обадя на полицията.

— Радвам се, че се свързах с теб, преди да направиш тази глупост. Надали ще ми повярваш, но ти го казвам като приятел.

— Да, прав си, не ти вярвам. Опита се да ме убиеш!

— Ето още нещо, което няма да повярваш: радвам се, че не го направих. Защото нямаше да разбера къде си скрил тетрадките на Ротстийн.

— Никога няма да разбереш — отсича Питър и добавя: — Казвам ти го като приятел. — Сега е малко по-спокоен. Мръсникът не го преследва, нито е на път за Сикамор Стрийт. Крие се в книжарницата и говори по стационарния телефон.

— Много се лъжеш, защото за разлика от мен не мислиш в перспектива. Ето как стоят нещата: отишъл си при Анди, за да продадеш тетрадките. Опитал се е да те шантажира и си го убил.

Пит не отговаря. Не може. Изгубил е ума и дума.

— Питър? Чуваш ли ме? Най-добре си отвори ушите, ако не искаш да прекараш една година в затвора за малолетни плюс още двайсет в „Уейнсвил“. Бил съм и в двата и те уверявам, че са кофти места за младежи с девствен анус. В колежа ще е много по-приятно, не мислиш ли?

— През уикенда бях извън града — промърморва Пит. — Имахме училищно мероприятие в комплекса „Ривър Бенд Ризорг“. Мога да го докажа.

Онзи обаче е готов с отговора:

— Убил си го, преди да заминеш. Или след като си се върнал в неделя вечерта. Следователите ще намерят съобщението ти в гласовата поща. Аз, разбира се, го съхраних. Имам и запис от охранителната камера как се карате с Анди. Дисковете са у мен, но ако с теб не се споразумеем, ще се погрижа ченгетата да ги получат. Оставил си и пръстови отпечатъци. Ще ги открият върху бравата на кабинета. И още по-прекрасно — върху оръжието на престъплението. Мисля, че ти е спукана работата, ако ще да дадеш отчет за всяка минута от уикенда.

Пит с потрес осъзнава, че дори и това не може да направи. В неделя пропусна всички занимания. Спомня си как само преди двайсет и четири часа госпожа Бран, известна още като Бран Стокър, стоеше до вратата на автобуса и се канеше да набере спешния телефон, за да съобщи за изчезнал ученик.

„Извинете ме, госпожо Бран — беше й казал. — Сви ме стомахът, повдигна ми се и излязох да подишам чист въздух.“

Представя си как тя казва в съда: „Да, наистина изглеждаше зле и му се гадеше.“ При което прокурорът се обръща към заседателите и заключава, че е нормално на един младеж да му се гади, след като е насякъл с брадва възрастен книжар.

„Дами и господа съдебни заседатели, обвинението твърди, че в неделя сутринта Пит Саубърс се е върнал в града на автостоп, защото е имал среща с господин Халидей, който е помислил, че Пит Саубърс най-сетне се е огънал и е решил да приеме условията му. Само че господин Саубърс не е имал намерение да отстъпи.“

„Това е кошмар — мисли си. — Като заплахите на Халидей, само че хиляда пъти по-страшен.“

— Питър? Чуваш ли ме?

— Никой няма да повярва на такава версия. Нито за секунда. Особено като разберат за теб.

— А кой съм аз, господинчо?

„Вълкът — помисля си Питър. — Големият лош вълк.“

Все някой го е видял в неделя, докато се разхождаше из парка на курорта. Видели са го мнозина, защото през повечето време се придържаше към обозначените пътеки. Някои ще си го спомнят и ще свидетелстват в негова защита. Но както каза гаднярът с червените устни, остава времето преди и след пътуването. Особено неделя вечерта, когато се прибра у дома и веднага се затвори в стаята си. В сериали като „От местопрестъплението“ и „Престъпни намерения“ съдебните патолози винаги успяват да определят точния час на смъртта, но дали е така в реалния живот? Пит не е сигурен. Ако полицията има заподозрян, чийто отпечатъци са върху оръжието на убийството, часът на настъпването на смъртта може да бъде съобразен с версията, удобна на ченгетата.

„Нямах избор, трябваше да го замеря с брадвата! Само тя ми беше под ръка.“

Мислейки си, че е стигнал дъното, Пит свежда поглед и вижда петно от кръв на коляното си.

Кръвта на Андрю Халидей.

— Мога да те спася — благо казва извергът. — И ще го направя, ако се споразумеем. Ще залича отпечатъците ти, ще изтрия съобщението на телефонния секретар и ще унищожа дисковете със записите от охранителната камера. Единственото, което искам в замяна, е да ми кажеш къде са тетрадките.

— Да, бе! Да не мислиш, че ти вярвам?

— А трябва. — Тих глас. Разумен, убедителен, омайващ. — Размърдай си мозъка, Питър. Ако си извън играта, убийството на Анди ще изглежда като оплескан опит за грабеж, работа на някой психопат или наркоман. Изгодно е и за двама ни. Ако обаче си в играта, съществуването на тетрадките ще излезе наяве. За какъв дявол ми е да се разбере за тях?

„Няма да ти пука — помисля си Пит. — Ще ти е все едно, защото когато открият трупа на Халидей, ти ще си офейкал. Каза, че си бил в «Уейнсвил», значи си бивш затворник, освен това си се познавал с Халидей. Полицаите ще направят връзката, тогава ще заподозрат и теб. И твоите отпечатъци са там, не само моите. Надали ще заличиш всички. Ако вземеш тетрадките обаче — ако ти позволя, — ще се изпариш. И тогава каква е гаранцията, че няма да изпратиш на ченгетата дисковете със записите? Ей така, от злоба. За да си отмъстиш, задето те халосах с гарафата и ти се изплъзнах? Ако приема твоите условия…“

Довършва мисълта на глас:

— Ще стане по-лошо за мен. Каквото и да казваш.

— Уверявам те, че не е така.

Говори като адвокат — от онези мазници със зализани коси, които късно вечер се рекламират по кабеларките. Яростта отново се надига в Пит и той изпъва гръб, сякаш е поразен от електрически ток.

— Майната ти. Никога няма да видиш тетрадките!

И прекъсва разговора. Почти веднага телефонът отново забръмчава, на екранчето е същият номер. Убиецът с червените устни звъни повторно. Пит натиска бутона за отказ и изключва телефона. Сега трябва да мисли по-логично от когато и да е.

Майка му и Тина — те са най-важни в момента. Спешно трябва да предупреди майка си с Тина моментално да напуснат къщата. Да отидат на мотел или някъде другаде. Трябва да…

Не, първо ще се обади на сестра си, после на Линда.

Не беше взел визитката на Ходжис, но вероятно Тина има начин да се свърже с него. Ако не стане, ще се обади в полицията, пък каквото ще да става. Ще рискува, обаче няма да изложи на опасност близките си — за нищо на света!

Натиска бутона за бързо избиране, за да се свърже със сестра си.